Хвани юздите на съдбата

27

Дойде лекарят и потвърди, че състоянието на Хари се е подобрило значително. Когато трябваше да сменят превръзката, ме изпратиха навън. Слязох в салона, за да занеса добрата вест на домакините ни.

Повечето гости си бяха заминали предния ден, тъй като надбягванията бяха свършили. Освен моето семейство бяха останали само мистър Белертън, лейди Мери и майка й. Всички бяха много загрижени за Хари и сър Чарлс Барбъри заяви, че са склонни да изправят Стейд пред съда, ако дам съгласието си да се явя като свидетел.

— За съжаление това ще бъде тежко изпитание за вас, мила — завърши извинително той.

— С радост ще застана на свидетелското място — отговорих твърдо. — Сигурна съм, че и Хари ще даде показания.

Сър Чарлс въздъхна.

— Да… Хмм… Боя се, че това не може да се избегне. Този път Стейд няма да се измъкне ненаказан. Опитът за убийство на графиня Грейстоун тежи много повече от кражбата на коня.

Много ми се искаше да го попитам дали щяха да осъдят Стейд, ако се беше опитал да убие обикновената мис Фицджералд, а не съпругата на граф Грейстоун, но бях достатъчно умна да си замълча.

Ейдриън слезе да обядва с нас.

— Брат ми спи — отговори той на загрижения въпрос на сър Чарлс. — Смяната на превръзката е доста болезнена процедура.

Бедничкият Хари…

Ейдриън дари домакина си с разкаяна усмивка.

— Сигурно не сте очаквали да се задържим толкова дълго в дома ви, сър Чарлс. Много съжалявам, но не ми е възможно да пренеса брат си в Лондон през следващите няколко дни.

— Скъпи лорд Грейстоун! — Сър Чарлс разпери ръце и продължи успокоително: — Бъдете уверен, че за мен е удоволствие да удължите престоя си в дома ми. Не ви разрешавам да пътувате, преди състоянието на мистър Удроу да се е подобрило.

— Много сте добър — отговори искрено Ейдриън.

— Е, чак пък толкова! Гледайте на Харли хол като на свой дом. И не се колебайте да искате всичко, от което се нуждаете. За мен е чест да пребивавате в дома ми.

Ейдриън отговори учтиво на този емоционален изблик и най-после седнахме на масата.

Следващите дни минаха бавно. Хари се чувстваше много по-добре и непрекъснато се оплакваше, че му е скучно. Прекарвах много време до леглото му, за да го развеселявам. Часове наред играехме пикет и загубите ми бяха зашеметяващи.

С Ейдриън живеехме като двама непознати, принудени да споделят една квартира, като през цялото време се стараехме да не си пречим и да се срещаме колкото се може по-рядко. Смелото ми решение да му призная любовта си беше заличено в момента, когато видях как нежно целуна ръка на лейди Мери.

Съзнавах, че необмислената ми и прибързана постъпка онази вечер, която едва не бе струвала живота на брат му, го е настроила срещу мен. Само вроденото му великодушие не му разрешаваше да заговори открито за това, но аз усещах презрението му в студенината на погледа, чувах го в равнодушния тон, когато беше принуден да се обърне към мен по някой, засягащ и двама ни, въпрос.

Бях достатъчно честна да не му се сърдя, че ме укорява строго за проявената глупост — аз самата се обвинявах горчиво за стореното, — но не можех да му простя за лейди Мери. За да влошат още повече нещата, херцогинята и дъщеря й също останаха в Харли хол. Това ми даде обилен материал за самоизмъчване, като непрекъснато си рисувах как лейди Мери и съпругът ми се разхождат в градината или излизат на езда под ярката слънчева светлина, докато аз съм принудена да си стоя вкъщи и да играя пикет с все по-раздразнителния Хари.

Когато Хари най-после се разбунтува и изиска от лекаря да му разреши да се върне в Лондон, аз веднага застанах на негова страна. Лекарят отстъпи пред настояванията ни и заяви, че можем да тръгнем още на следващата сутрин. Вечерта слязох в салона с много по-ведро лице. От сърцето ми беше паднал камък. Постоянно си повтарях, че за последен път ще седна на масата с лейди Мери и ще си разменяме учтивости.

Лорд Барбъри ме поздрави в салона с крайно неприятна вест. Преди два дни маркиз Стейд избягал от къщата си и не могли да го заловят. Предполагали, че е потърсил убежище на континента, тъй като видели яхтата му в пристанището на Алдебърг.

Лорд Барбъри ми съобщи всичко това с такова преувеличено съжаление, че побеснях от гняв.

— Искате да кажете, че Стейд изобщо не е бил арестуван, така ли? — попитах рязко.

Явно тонът ми го обезпокои, защото хвърли нервен поглед към Ейдриън, който стоеше зад мен.

— Не забравяйте, че той беше ранен, лейди Грейстоун — проговори неспокойно той.

— Нямах представа, че един удар по главата може да изкупи опит за убийство — отговорих още по-сърдито.

Лорд Барбъри погледна отново към Ейдриън, но тъй като мъжът ми не каза нито дума, се принуди да отговори.

— Естествено раняването не оправдава извършеното от него, мила моя. Исках само да кажа, че властите очевидно са сметнали раняването му за достатъчно тежко, за да не го арестуват.

— Никой ли не помисли, че трябва поне да се охранява къщата му? — продължих безмилостно.

— Ами… да, явно не са помислили — отговори сър Чарлс.

Усетих как някой застана до мен и познах парфюма на Луиза. Сетих се още нещо и отново се обърнах към лорд Барбъри:

— Яхтата на Стейд все още ли е в пристанището на Алдебърг?

Домакинът ме погледна нещастно.

— Ами… не — отговори едва чуто той.

— Никой ли не заподозря нещо лошо, когато яхтата му изненадващо се появи в пристанището, преди да го арестуват? — попитах гневно.

Лорд Барбъри реагира с мълчание.

— Лейди Грейстоун, Стейд никога няма да се завърне в Англия — отговори ми вразумително мистър Белертън. — Ще прекара остатъка от живота си в изгнание. Това е много тежко наказание.

— За мен не е — отговорих решително.

В този момент получих подкрепа от жената, която се опитвах да намразя.

— Аз съм напълно съгласна с лейди Грейстоун — заяви лейди Мери. — Според мен цялата история със Стейд е жалък провал.

— Това е и моето мнение — подкрепи я убедено Луиза.

Най-после в разговора се намеси Ейдриън.

— Мисля, че лейди Барбъри очаква да седнем на масата.

По време на вечерята бях в ужасно настроение. Беше ми ясно, че властите бяха благоприятствали бягството на Стейд и нямаха намерение да го преследват. Колкото повече размишлявах, толкова повече се усилваше гневът ми. Когато веднага след вечеря заявих, че ще се оттегля, лорд Барбъри въздъхна облекчено.

Хвърлих поглед в стаята на Хари с надеждата да го заваря буден и да му разкажа какво се е случило, но той спеше дълбоко и спокойно. Разочарована, продължих по коридора към спалнята, която споделях със съпруга си. Жанет не беше там, но аз и нямах намерение да я викам. Затворих вратата и се заразхождах нервно напред-назад.

Ейдриън се качи горе след около час, а аз все още кръстосвах пред камината. Щом чух стъпките му, се обърнах като ужилена и изкрещях:

— Нарочно са го оставили да избяга!

Той затвори вратата зад гърба си и пристъпи към мен.

— Да, Кейт, боя се, че си права.

— Но защо, за бога? — Все още не бях намерила отговора на този въпрос. — Никой не оспорва вината му. Защо просто го оставиха да избяга? — Бях разпуснала косата си и сега напразно се опитвах да пригладя разбърканите къдрици. — Нищо не разбирам — промълвих безпомощно.

Ейдриън въздъхна.

— Кейт, ти си единственият човек, който не разбира. При това обяснението е съвсем просто. Властите улесниха бягството на Стейд, за да спестят на английската аристокрация неловкостта да води съдебен процес пред Горната камара.

Гледах го, без да кажа нито дума.

— Може би не ти е съвсем ясно — продължи той, — че като член на Горната камара Стейд може да бъде съден само от равни нему хора.

— Не ме е грижа къде ще се състои процесът — отговорих сърдито. — Искам само справедливост, Ейдриън.

Той реагира с вдигане на раменете. Как смееше!

— Всички искат справедливост, Кейт — отвърна уморено той, — но твърде малко я получават. Белертън каза истината. Стейд ще бъде достатъчно наказан с пожизнено изгнание.

— Ти като че ли одобряваш поведението на властите? — попитах смаяно.

— Какво поведение? Никой не е помогнал на Стейд да избяга — отговори той. — Измъкнал се е със собствени сили и средства.

— Има твърде много престъпления, допуснати поради чужда небрежност, Ейдриън — отговорих гневно. — Не се опитвай да ми втълпиш, че бягството на Стейд не е плод на тайно разбирателство.

Сивите му очи бяха тъмни като зимно небе.

— Кейт, по-добре е да обсъждаш грижите си с Хари, а не с мен. Аз съм възрастен човек и не мога да си позволя да мечтая за съвършен свят.

Пред очите ми се спусна червена мъгла. Стиснах ръце в юмруци, но веднага ги скрих в полите си, защото щях да го ударя. Погледнах го с цялата си надменност и попитах през здраво стиснати зъби:

— Ти ме смяташ за дете?

— Не, макар че явно не си в състояние да схванеш реалната ситуация — отговори равнодушно той.

— Стейд уби баща ми. — Дишането ми пресекваше. — Не искам той да си живее спокойно в Париж, Ейдриън. Искам да бъде наказан със смърт.

— Той се опита да те убие. Опита се да убие брат ми. Аз не изпитвам съчувствие към Стейд. Но въпреки това съм на мнение, че изгнанието е най-доброто решение.

Ейдриън беше твърд и непоколебим, както винаги, но аз усетих в тона му нещо като умора и униние, което веднага събуди вниманието ми.

— Защо? — попитах много по-меко.

Той отиде бавно до камината и се загледа в пламъците.

— Защото ще бъде много лошо да съсредоточим вниманието на страната върху един престъпник, който в крайна сметка няма никакво значение.

При тези думи отново ме обзе луд гняв, но не реагирах. Ейдриън очевидно очакваше гневно избухване, но когато то не последва, се обърна бавно към мен.

— Структурата на нашето общество и без това е силно увредена, а един процес в Горната камара ще допринесе значително за увеличаване на съществуващото разделение. Реформаторите ще използват случая за нови атаки срещу аристокрацията, а правителството ще бъде принудено да се отбранява и ще гласува много по-твърди и дори жестоки мерки срещу народа. Процесът срещу Стейд не може да донесе нищо добро. Дори напротив, може да отприщи непредвидими процеси.

Стоях пред него, неспособна да отговоря. Той ме погледна и направи опит да се усмихне.

— Виж, Кейт, не твърдя, че именно тези мотиви са накарали Барбъри да улесни бягството на Стейд.

Бях сигурна, че мотивите на домакина ни са били съвсем други. Лорд Барбъри и подобните му бяха загрижени единствено да избегнат скандала.

Сведох глава.

— Не бях помислила за това… Твоите аргументи са ми толкова чужди…

— Това ми е напълно ясно, Кейт.

Отново се опитах да прибера непокорната си коса.

— Ейдриън — проговорих задавено, вдигнах поглед към него и прехапах устни.

Той присви очи и устреми поглед към гърдите ми. Неволно проследих погледа му и видях, че една черна къдрица се е мушнала в дълбокото деколте на вечерната ми рокля. Погледнах отново в коравото загадъчно мъжко лице насреща си и усетих как ме заля гореща вълна на желание.

Не знам кой от двама ни направи първата стъпка, но телата ни се срещнаха и аз усетих на гърдите си гореща целувка. Отметнах глава назад и цялата се прилепих към него. Усещах всяка частица от тялото му върху себе си. Любовта ми беше като буен поток, който извираше от самата ми същност и ме заливаше цялата.

Устата му се придвижи от гърдите към устните ми и аз го приех с готовност. След дълги замайващи целувки той вдигна глава и проговори дрезгаво и несигурно:

— Хайде да отидем в леглото, Кейт.

Съблякохме се с невиждана бързина и сръчност и само след минута вече лежах гола под него. Устните му отново завладяха моите. Зарових пръсти в косите му и го притиснах към себе си, задъхана от възбуда. Целувките му достигаха до всеки мой нерв. Плъзнах ръце по голия му гръб, забих нокти в плътта му и настойчиво произнесох името му.

Той знаеше точно какво искам и когато го усетих дълбоко в себе си, грамаден и горещ, простенах от наслада. Устните ни непрестанно се търсеха и аз затворих очи, за да се съсредоточа в мощните му тласъци. Отново и отново милвах гърба му, гладката кожа, твърдите мускули, силните кости.

Устата му помилва бузата и ухото ми.

— Кейт — прошепна дрезгаво той. — О, Кейт!

Притиснах се до него и му позволих да проникне още по-дълбоко. Ако иде още по-навътре, помислих си, ще стигне до детето ни.

Косата му галеше бузата ми и аз усетих как цялата се размекнах, предадох се, позволих му да стигне до самата ми същност…

Той продължи да се движи в мен, докато ме изтласка на края на леглото. Изпълни ме цялата и когато най-сетне дойде експлозията, насладата беше почти болезнена. Усетих с цялото си същество треперещия му оргазъм и се вкопчих в него, защото бях убедена, че ще се разпръсна на милиони искрящи частици и ще се разтворя в пространството.

Притиснах лице към влажното му от пот рамо и си помислих, че в моменти като този бяха убедена, че съм истински омъжена.

Когато се прегръщахме и си почивахме след това, връзката ни беше дълбока и съвършена и напълно задоволяваща. Искаше ми се утрото никога да не идва.

Ала следващото утро дойде както обикновено и с Ейдриън продължихме да играем ролите си на учтиви далечни познати. Потеглихме за Грейстоун в късния преди обед, Хари в каретата с Луиза и мен, Ейдриън и Пади на коне. Пътуването беше дълго и уморително, но Хари настоя да не почиваме по пътя. Когато най-сетне го настанихме в собственото му легло, и двамата бяхме изтощени до крайност.

След два дни заведох Луиза в Ламбърн Мейнър и я представих на мисис Ноак. Пихме чай в кухнята и обменяхме клюки за съседите, така че като цяло посещението мина много приятно. Бях много облекчена от разбирателството между двете, защото не знаех какво щях да направя, ако Луиза и мисис Ноак не си бяха допаднали. Ала когато доверих на старата икономка, че Луиза вероятно ще й стане господарка, тя се зарадва искрено.

Бяхме от около една седмица вкъщи, когато реших да отида в Нюбъри, за да взема книги от заемната библиотека. Преди да тръгна, слязох в библиотеката да попитам Хари дали иска да му донеса нещо от града.

Той лежеше на дивана, облечен в копринен халат, и четеше „Морнинг пост“.

— Не мога да повярвам, Кейт, виж какво пише днес в графата за обявленията — посрещна ме той.

— Бедничкият, ти явно скучаеш до смърт, щом четеш дори обявленията за годежи — подразних го аз, но послушно посегнах към вестника и хвърлих поглед към обявата, която ми бе посочил. А там черно на бяло беше написано, че лейди Мери Уестън и мистър Ричард Белертън са решили да сключат брак.

Дълго гледах мълчаливо обявата. След това върнах вестника на Хари и попитах тихо:

— Ейдриън видя ли го вече?

— Показах му го преди малко — съобщи с усмивка Хари. — Оказа се, че той е знаел отпреди и не се изненада. Лейди Мери му се доверила в Харли хол.

Сега вече загубих ума и дума. Отворих уста и не можах да я затворя.

— Какво ти стана, Кейт? — попита уплашено Хари.

— Тя му е казала?

— Точно така. Самият Ейдриън ми го каза преди малко.

— В Харли хол?

— Точно така — повтори нетърпеливо Хари.

— А каза ли ти кога?

Хари въздъхна театрално и извъртя очи.

— Моля те, важно е — настоях напрегнато аз.

— Доколкото си спомням, казала му го е под най-строга тайна вечерта, когато бяха танците.

— А каза ли ти случайно дали са били вън на терасата? — попитах с треперещ глас.

— Май че беше точно така.

— Велики боже…

Хари сгъна вестника и го сложи на столчето до дивана.

— Няма ли най-после да ми обясниш какво означаваше този подробен разпит? — попита сърдито той.

— О, Хари, аз съм глупачка!

Хари се ухили.

— Това не е новост за мен.

Бутнах на пода „Морнинг пост“ и се отпуснах тежко на столчето. Така лицето ми беше на еднаква височина с това на Хари. Погледнах го сериозно и се изповядах:

— Бях ужасно ядосана на Ейдриън, защото видях как целуна ръка на лейди Мери на влизане от терасата. Повярвах, че все още е влюбен в нея. Но сега вярвам, че е било само галантен жест, когато тя му се е доверила за годежа.

Хари ме погледна изумено.

— Наистина ли си вярвала, че Ейдриън е влюбен в лейди Мери? Ти да не си си загубила ума, Кейт?

— Слушай, Хари, имах напълно сериозни основания да го вярвам — защитих се аз. — Все пак Ейдриън щеше да се жени за нея, преди Шарлууд да го принуди да ме вземе за жена. Защо да не вярвам, че продължава да я обича?

— Ейдриън е влюбен, скъпа моя, но не в лейди Мери — заяви високо и ясно Хари.

Погледнах го с копнеж.

— Мислиш ли, че ме обича поне малко?

Хари ме погледна съчувствено, като че имаше пред себе си идиотка.

— Кейт, Ейдриън не отделя поглед от теб. Ти си го омагьосала. Не мога да проумея как така не го усещаш.

Гледах го замаяно, неспособна да кажа нито дума. Ами ако Хари имаше право?

— За съжаление Ейдриън ми е много сърдит — промърморих унило. — Първо, защото по моя вина едва не те убиха, и второ, защото още преди това предизвиках гнева му. Не биваше да крием от него, че разследваме смъртта на татко. Това го обиди.

— Не преувеличавай, Кейт.

— Не преувеличавам — отговорих мрачно. — Когато го помолих да дойде с мен на изслушването в Жокей клуб, той отказа категорично. Заяви ми, че не се нуждаем от него и че дотогава сме се справили много добре и сами.

Хари потърка съвършено оформения си нос.

— Е, ако това не казва всичко, тогава не знам…

— Какво искаш да кажеш?

— Велики боже, Кейт! Защо не помислиш малко? Знаеш ли, че Ейдриън никога не се е цупил? Никога! Ти го докара дотам!

Припомних си разговора с Ейдриън и се сетих още нещо.

— Знаеш ли, според мен в думите му звучеше ревност — проговорих замислено аз.

Хари ме зяпна уплашено. Размърдах се неспокойно на столчето.

— Виж, Ейдриън каза, че ние с теб сме много близки приятели — продължих. — А когато се оплаках, че лорд Барбъри е оставил Стейд да избяга, той ме посъветва да не се явявам пред него с детинските си оплаквания. Бил твърде възрастен, за да ги приеме сериозно.

Хари отново потърка носа си.

— Като си помисля, че цял живот съм ревнувал Ейдриън, това е много приятен обрат.

— Ти не ревнуваш Ейдриън — възразих сърдито. — Ти го обичаш и му се възхищаваш. Това не е едно и също.

— Разбира се, че го обичам и му се възхищавам. — Хари вдигна едната си вежда. — Но той поставя прекалено високи изисквания, Кейт.

— Веднъж му казах, че искаш да бъдеш като него, но не знаеш как.

Хари ме погледна пронизващо.

— И какво ти отговори той, Кейт?

— Помня точно думите му: „Не бива да желае да бъде като мен, трябва да стане такъв, какъвто е самият той.“

Хари се усмихна меланхолично.

— Такъв си е Ейдриън…

— Той беше искрен, Хари. И е прав.

— Знам, знам.

Прехапах устни.

— Да бъдеш като Ейдриън, не е чак толкова страхотно, колкото си го представяш — заявих решително.

Хари ме погледна скептично.

Погледнах вестника в краката си и обясних:

— Веднъж ме попита дали знам, че носи вина за хиляди мъртви.

Чух учуденото изохкване на Хари, но не вдигнах поглед от вестника. Пламенно се надявах, че не съм злоупотребила с доверието на Ейдриън, като предадох думите му на Хари, но бях уверена, че това е особено важно и ще му помогне да разбере по-добре брат си.

— Хората му се възхищават, но те виждат само външността, смелостта, почтеността. — Най-сетне вдигнах глава. — Но той носи в сърцето си много тъга, Хари. — Стиснах до болка ръце. — Радвай се, че войната ти беше спестена — заключих твърдо. — Почти съм сигурна, че Ейдриън никога няма да преодолее болката и ужаса на войната.

След дълго мълчание Хари проговори замислено:

— Никога не съм го виждал такъв.

— Той е от хората, които пазят грижите за себе си. Казах ти всичко това само защото исках да го разбереш по-добре.

— Абсолютно си права — отговори с усмивка Хари. — Ейдриън наистина пази грижите за себе си, Кейт. Но на теб се е доверил. Още ли не вярваш, че те обича?