Хвани юздите на съдбата

25

В шест и половина гостите на сър Чарлс, увеличени със съседите и техните гости, седнаха на официална вечеря. Останалите щяха да пристигнат едва в девет за танците. Седях отляво на сър Чарлс, срещу мен беше дукеса Уорхем, която беше най-високопоставена от гостите и по право седеше вдясно от домакина. Херцогинята, която по време на посещението ни се държеше към мен с хладна учтивост, сега поне не мяташе отровни стрели при всяка среща. Очевидно връзката на лейди Мери с мистър Белертън беше накарала майката да забрави факта, че не е могла да се сдобие със зет като Ейдриън.

Двамата със сър Чарлс обсъждахме надбягванията, конете му, кучетата му и времето. Сякаш бяхме постигнали безмълвно съгласие да не споменаваме маркиз Стейд и днешното заседание на клуба. Когато сър Чарлс трябваше да прояви учтивост и към другата си съседка, аз се разбъбрих със съседа си отляво. Обсъдихме надбягванията, конете му, времето и накрая заговорихме за вероятността Ейдриън да влезе в правителството. Бях много разговорлива по първите три теми, но при последната проявих сдържаност.

— Лорд Данхем, най-добре е да поговорите със съпруга ми относно плановете му за политическа кариера — обясних с подчертана любезност. — Аз не съм в състояние да ви кажа нищо определено.

— Съмненията на Ейдриън по отношение на правителствените действия са необосновани — увери ме сериозно виконт Данхем, който заемаше висок пост в Хоум Офис. — Ние сме загрижени за обществената сигурност, нали разбирате.

Едва прикрих циничната си усмивка. „Обществена сигурност ли — не ме карайте да се смея! Вие сте загрижени единствено за привилегиите си, милорд.“

Усмихнах му се невинно и отговорих:

— Знам, че мъжът ми е много загрижен за съдбата на хилядите ветерани, които се биха смело срещу Наполеон, а сега нямат средства за прехрана.

Лорд Данхем, който за съжаление нямаше брадичка и изглеждаше ужасно, поклати глава.

— Боя се, че повечето от тези бивши войници и моряци станаха най-обикновени престъпници, лейди Грейстоун.

— Хората престават да вярват в законността, милорд, когато законите не са в състояние да напълнят празните им стомаси — обясних високомерно.

Лордът направи опит да се усмихне доброжелателно.

— Надявах се вие да повлияете благоприятно върху съпруга си, милейди, за да го убедите, че е нужно да влезе в правителството на лорд Ливърпул. Това е естественото място за мъж с ранга и уменията на Грейстоун. — Той сведе глава към мен и натърти на следващите си думи: — В крайна сметка лорд Ливърпул няма да остане вечно премиер-министър.

Зяпнах смаяно.

Той успя да вложи в погледа си хумор и пренебрежение.

— Знам, вие сте на мнение, че дук Уелингтън е естественият наследник на лорд Ливърпул, но според нас Грейстоун е по-добрият избор.

Всъщност не бях особено учудена от предположението, че един ден Ейдриън би могъл да стане министър-председател. Нямаше да се учудя и ако събеседникът ми беше заявил, че един ден Ейдриън ще стане крал. Бях учудена от нещо друго.

— Лорд Данхем, какво ви кара да вярвате, че бих имала влияние върху Грейстоун по въпрос като този? — попитах напълно искрено.

Усмивката му стана снизходителна.

— Красивите млади жени винаги упражняват влияние върху съпрузите си, лейди Грейстоун — отговори знаещо той.

Хапнах малко от пълнения дивеч в чинията си. Лорд Данхем си пийна от хубавото вино на сър Чарлс, като ме наблюдаваше над ръба на чашата си. След като преглътнах, заговорих решително:

— Лорд Данхем, единственото, което има влияние върху съпруга ми, е собствената му съвест. Можете да бъдете уверени, че ще стори всичко, което му диктува тя.

Видът на виконта издаде, че този отговор изобщо не му хареса.

След вечеря дамите се оттеглиха, за да се освежат, и когато отново слязох в салона, първите гости вече бяха пристигнали. Хрумна ми нещо и се обърнах с въпрос към дамата, която слизаше след мен по стълбата.

— Лейди Мери, знаете ли случайно кои хора са поканени за днес?

Младата дама кимна сериозно.

— Да, мама и аз помагахме на лейди Барбъри да напише поканите.

Естествено тя искаше да ми внуши, че тя и майка й са идеални гости, докато аз не правя нищо друго, освен да посещавам надбягванията. По дяволите, та нали бяхме поканени именно за надбягванията!

— Поканен ли е и маркиз Стейд?

— Да — отговори веднага тя. — В дома му гостуват семействата Марлон и Стонингтън.

За съжаление на домакинята на танците ще присъстват доста по-малко гости, отколкото е очаквала, помислих си. Не вярвах, че Стейд ще има наглостта да се покаже пред обществото след случилото се в Жокей клуб.

Танцовата вечер беше наистина непринудена. Бяха вдигнали всички килими от салона, столовете бяха наредени покрай стените, музикантите бяха заели места пред камината. Настроението беше много по-весело, отколкото при подобни събирания в Лондон. Нямаше ги и възрастните дами от Алмейк, които само ти разваляха удоволствието със злобните си забележки.

Ейдриън ме избягваше. Не го правеше открито, даже танцува с мен един местен танц. Той никога не би си позволил да ме унижи пред хората. Само той и аз знаехме, че се държи на разстояние.

Стараех се да не унивам. Непрекъснато си повтарях, че явно не съм му съвсем безразлична, след като е толкова дълбоко засегнат от факта, че имах тайни от него. Тази нощ щяхме да бъдем заедно и щях да положа всички усилия да постигна примирие поне в леглото.

В десет и половина музикантите засвириха валс. Бях седнала в един ъгъл с мистър Белертън и сега го помолих:

— Искате ли да танцувате с мен този валс, мистър Белертън?

Младият мъж поклати глава и се усмихна.

— За съжаление Наполеон сложи край на танцовата ми кариера, лейди Грейстоун. Но моля ви, не се занимавайте с мен. Тук има поне дузина мъже, които жадуват да танцуват валс с вас.

Ала аз бях забелязала меланхоличните погледи, които придружителят ми хвърляше към танцовата площадка, и не се отказах от намерението си.

— Ако ме настъпвате по пръстите, няма да охкам и да ви се карам — обещах тържествено. — А когато се танцува валс, всички подгъват колене и никой няма да забележи накуцването ви.

Младият мъж се засмя, но пак се опита да ми се изплъзне.

— Можете ли изобщо да танцувате валс, мистър Белертън?

Лицето му се опъна.

— Да, лейди Грейстоун, мога. За последен път танцувах вечерта преди битката при Ватерлоо.

— Защо се отказахте толкова бързо? — попитах сърдито. — Цяла вечер наблюдавате с копнеж танцуващите. Според мен е глупаво заради едва забележимо куцане да се откажете от нещо, което очевидно ви доставя радост.

Разбрах, че мистър Белертън се ядоса, което не ме учуди, защото го бях нарекла глупак. Реакцията му беше типично мъжка.

— Тук е идеалното място за връщането ви сред танцуващите — продължих с неподозирана от самата мен настойчивост. — Обстановката е непринудена, намираме се в компания на приятели — направих движение, което включваше всички присъстващи, — можете ли да си представите нещо по-добро?

Бедният мистър Белертън се озова в много притеснено положение. Явно много му се искаше да ме прати по дяволите, но отлично знаеше, че не може да постъпи така, а не можеше и да ме накара да се откажа от намерението си. Затова ми заяви с гневен глас:

— Е, добре, лейди Грейстоун, ще танцувам с вас този валс. Но ще ми позволите да се оттегля, ако забележа, че не върви добре.

— Разбрано — отговорих засмяно аз. Взех ръката му и буквално го извлякох на танцовата площадка, преди да е променил намерението си.

В началото стъпките му бяха колебливи и сковани, но той умело спазваше такта и ме водеше без усилие. Минахме по дългата страна на помещението, направихме елегантен завой и продължихме по другата страна. Като ни видяха, някои от танцуващите мъже се ухилиха и ни сподириха с одобрителни коментари от рода на „Чудесно се справяте“ и други подобни. Мистър Белертън не показа признаци на умора и през цялото време се усмихваше.

Когато музиката отзвуча, останахме няколко мига в края на танцовата площадка. На лицето му грееше усмивка. Кимнах гордо и попитах:

— Е, права ли бях?

Младият мъж избухна в смях. Тогава прозвуча гласът на лейди Мери:

— Ричард, ти танцуваш?

Колко умно от нейна страна, че го забеляза!

Обърнахме се към нея. Стори ми се, че не беше особено зарадвана.

— Лейди Грейстоун буквално ме принуди — отговори весело Белертън и се обърна към мен със святкащи очи. — Вие очевидно знаете кое е най-доброто за мен, милейди. Много ви благодаря.

— Е, аз… може би невинаги.

Той се засмя още по-весело, а лейди Мери ме дари със зъл поглед. След това се обърна обвинително към обожателя си:

— А с мен все не искаше да танцуваш!

— Той не искаше да танцува и с мен, но аз го принудих — обясних безгрижно. — Мъжете са много чувствителни по отношение на външните прояви.

— Благодаря ви, лейди Грейстоун — повтори развеселено Белертън.

Погледнах лейди Мери и я съжалих. Бедничката, много добре разбирах в какво състояние е. Тя беше положила огромни усилия да не нарани чувствата на мистър Белертън, беше проявила толкова съчувствие към страха му от бламиране, че се бе примирила с отказа му да танцува. А сега трябваше да види как той танцува валс с мен, и то с удоволствие!

От другия край на залата се чу весел смях. Погледнах бързо натам и видях, че шумът идва от малката група, заобиколила Ейдриън. Лицето му сияеше. Изглеждаше толкова привлекателен, че ми се дощя да се присъединя към групата и да слушам разказите му, но в този момент се появи мистър Круик и ме помоли да му правя компания на вечерята. Сподавих въздишката си и отидох с него в трапезарията.

След като се нахранихме, огледах внимателно салона, но не открих никъде Ейдриън. Не се беше появил и на вечеря, затова бях готова да повярвам, че лорд Данхем го е отвлякъл някъде, за да си говорят за политика. Но при втория оглед видях как вратите към терасата се отвориха и Ейдриън даде път на лейди Мери да влезе. Той затвори вратата, обърна се към лейди Мери и поднесе ръката й към устните си. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Усетих остро пробождане в сърцето.

Някъде много отдалеч чух гласа на мистър Круик:

— Наред ли е всичко, мила моя? Лицето ви изведнъж побледня.

Не знам какво отговорих. Не знам как излязох от салона. Знам само, че стоях съвсем сама в преддверието, когато ме намери някакъв слуга и ми подаде неколкократно сгъната бележка на сребърна табла.

— Лейди Грейстоун, това е за вас — съобщи той.

Взех бележката, разгънах я и се взрях като замаяна в редиците черни букви, изписани с едър почерк върху кремава хартия. Прочетох написаното и главата ми моментално се проясни.

Подписът гласеше: „Приятел“.

За свое оправдание искам да кажа, че сцената между Ейдриън и лейди Мери, на която току-що бях станала свидетел, беше объркала ума ми и не бях способна да разсъждавам трезво. Много ми се иска да вярвам, че при нормални обстоятелства нямаше да се държа като идиотка. Ала нищо не може да разкраси факта, че грабнах палтото на една от гостенките от закачалката, където висяха всички палта, и се измъкнах незабелязано през една от страничните врати на къщата.

Нощта беше много ясна и много студена. Увих голите си рамене и ръце с взетата назаем наметка и забързах по настланата с чакъл пътека към задната страна на къщата, където беше кухненската градина. Луната висеше ниско над дърветата и разпространяваше бледата си призрачна светлина.

Щом стигнах до градинската портичка, спрях за момент, огледах се и се ослушах. Единственото движение в лунната нощ беше тихото шумолене на ябълковите дървета от другия край на каменната стена, която граничеше с входната алея, използвана от доставчиците. Отворих бавно портичката и влязох в градината.

Някъде пропя славей. Спънах се в края на твърде дългата наметка и спрях, защото вниманието ми бе привлечено към сянката на къщичката за инструменти, построена до стената в ъгъла на градината. Вятърът шумолеше тихо в клоните на ябълковото дърво, аз стоях и се взирах в ивицата светлина под вратата на леката постройка. От другата страна на стената се чу тихо потракване, шум, който издават юздите, когато конят разтърсва глава.

Опасност!

В пристъп на луда паника осъзнах колко глупаво съм постъпила, като съм последвала тайнствената покана съвсем сама. Сърцето ми заби лудо, а когато чух скърцане на стъпки по чакъла зад гърба си, едва не изпищях. Обърнах се рязко с протегнати напред ръце, сякаш исках да отблъсна невидимия нападател, когато той хвърли отгоре ми тежко одеяло, което закри цялата горна част на тялото ми и ръцете ми се заплетоха безнадеждно в гънките. Неизвестният уви одеялото около мен, вдигна ме като чувал и ме понесе, макар че се съпротивлявах отчаяно като пленена котка.

Не отидохме далеч. Похитителят ме хвърли грубо на пода и доста време не можах да си поема дъх след тежкото падане. Докато се осъзная, една силна ръка сграбчи края на одеялото и го издърпа. Изтърколих се по здраво отъпкания глинен под на къщичката.

— Ставай! — Гласът трепереше от гняв и омраза. Ивицата светлина, която бях видяла преди малко, идваше от фенера, който беше напълно достатъчен за ниското помещение. Когато вдигнах глава, видях пред себе си маркиз Стейд — с пистолет насочен право към гърдите ми.

Божичко, изплаках безмълвно. Бях напълно безпомощна.

Сърцето удряше болезнено в ребрата ми. Обходих с поглед стаичката, за да видя имам ли възможност за бягство.

— Ето го малкото зверче — изръмжа мъжът. — Хайде, ставай, какво чакаш! — Нарече ме с още едно име, което не мога да напиша. Станах бавно, без да откъсвам поглед от пистолета. Гневът буквално извираше от него.

Стъпих по-здраво на краката си. Устата ми беше пресъхнала и не бях сигурна, че ще мога да кажа и една дума, но въпреки това опитах.

— Стейд, това няма да ви помогне — заговорих на пресекулки. — Когато убихте баща ми, никой не ви видя, но сега непременно ще ви заподозрат. Ако ме убиете, ще увиснете на бесилката.

Мускулите на тила му изпъкнаха като на разярен бик.

— Напротив, ще се отърва — изръмжа той. — Може да ме заподозрат, но никой няма да може да го докаже. И този път няма да ме видят.

Без да съзнавам какво правя, обгърнах с ръце корема си.

Детето ми, помислих ужасено. Не мога да му позволя да убие детето ми.

Погледът ми претърси отчаяно помещението. На далечната стена бяха наредени градински уреди, но нямах време да стигна до тях.

— Знаете, че няма да останете ненаказан — заговорих отново.

— Ей сега ще ви убия — заплаши той и вдигна пистолета към гърдите ми.

В този момент вратата се отвори с трясък и шумът го накара да се обърне точно в момента, когато натискаше спусъка. Ръката му потрепери, прозвуча изстрел, но куршумът се заби в дървената стена зад гърба ми.

В помещението надвисна черен барутен облак, но аз видях, че на входа беше застанал Хари и стискаше във вдигнатата си ръка дълга маша.

Точно когато се готвеше да стовари тежкото желязо върху главата на Стейд, маркизът стреля повторно. По дяволите, пистолетът му беше с двойно дуло! Изстрелът отекна в мига, когато машата улучи целта си. Двамата мъже се строполиха на пода.

— Хари, Хари! — изпищях задавено. Стейд лежеше безжизнен на пода, от челото му се стичаше кръв. Втурнах се към Хари и неволно го настъпих.

Хари беше ранен в рамото и от черната дупка струеше кръв, но очите му бяха отворени и гласът му беше ясен, когато попита:

— Всичко наред ли е с теб, Кейт?

— Господи, Хари! — изплаках. — Ти си прострелян!

Стейд се помръдна и аз се обърнах стреснато към него. В този момент откъм вратата прозвуча властен глас:

— Кейт! Какво, за бога, става тук?

Ейдриън!

— Слава на бога! — извиках облекчено. — Ейдриън, той простреля Хари!

Ейдриън се втурна към падналия си брат и коленичи на пода. За всеки случай се огледах за оръжие и грабнах една мотика, най-добрия инструмент в такива случаи. Застанах до главата на Стейд, готова моментално да реагирам, ако дойде на себе си.

Ейдриън свали вратовръзката си, за да спре кръвта, която течеше от рамото на Хари. Когато чух стона на ранения, изпитах облекчение. Щом изпитваше болка, значи беше жив!

— Имаш един хубав куршум в рамото, братко — проговори спокойно Ейдриън. — Ще те боли адски, когато докторът го вади, но ще го преживееш.

— Значи ти… получи известието ми? — попита с пресекващ глас Хари.

— Да, благодаря ти, Хари. Справи се чудесно.

Прости думи, просто произнесени, но гърлото ми се сви, когато видях как пръстите на Хари се сключиха около ръката на брат му.