Хвани юздите на съдбата

26

Ейдриън ме прати в къщата да повикам помощ и да уведомя лекаря. Останах в салона и когато Хари бе внесен на носилка, внезапно си припомних с болезнена яснота деня, когато загина баща ми.

Облегната на стената, се взирах безмълвно в бледото лице на Хари. Затворих очи, когато го пренесоха покрай мен, и изпрати пламенна молитва към небето. „Моля те, мили боже, не ми отнемай и Хари! Моля те, моля те, моля те! Не и Хари. Не ми отнемай и Хари. Моля те…“

Четиримата силни слуги, които носеха ранения на импровизирана носилка, се запътиха към стълбата. Ейдриън дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Той няма да умре, Кейт — изрече тихо, но твърдо той. — Ранен е в рамото.

Притиснах се към него, потърсих утеха в силата му.

— Нали не го казваш само за да ме утешиш? — прошепнах.

— Не, не го казвам просто така. А сега ела с мен горе. Ти си в шок и имаш нужда от спокойствие.

Позволих му да ме поведе нагоре по стълбището, но спрях още на третото стъпало и казах:

— Татко също беше донесен така, когато Стейд го простреля.

— Баща ти е бил улучен в гърдите — отговори със същото спокойствие Ейдриън. — Хари е ранен само в рамото.

Тръгнахме бавно нагоре по стълбата. След четири стъпала пак спрях и го погледнах въпросително:

— Сигурен ли си, че Хари ще оздравее, Ейдриън? Не го ли казваш само за да се почувствам по-добре?

Той отговори на погледа ми и сивите му очи ме погледнаха сериозно, изпълнени с разбиране.

— Вярвай ми, Кейт. Виждал съм всевъзможни рани и можеш спокойно да ми повярваш, като ти казвам, че раната на Хари не е опасна за живота.

Повярвах му. Затворих очи и коленете ми поддадоха, толкова голямо беше облекчението ми. Ейдриън усети, че ще падна, вдигна ме на ръце и ме отнесе в спалнята ни.

— Погрижете се за съпругата ми — нареди той на уплашената Жанет и ме положи на леглото. — Ще дойда пак, когато лекарят прегледа Хари — обеща той и отиде при брат си.

Казах на Жанет да ме съблече и я помолих да запали огън и да си отиде. Увих се в копринената покривка на леглото и седнах в големия люлеещ се стол пред камината, за да се моля за Хари.

Минаха няколко часа, преди Ейдриън да се върне. Когато ме видя в стола пред камината, той се намръщи недоволно и заяви:

— Трябваше да бъдеш в леглото.

— Не можех да заспя, преди да разбера какво е казал лекарят.

Ейдриън прекоси бавно помещението и се облегна на перваза на камината, откъдето можеше да вижда лицето ми. Изглеждаше толкова уморен, че сърцето ми се сви от божа.

— Лекарят извади куршума — обясни той. — Хари се държа много смело. Налях го с бренди и сега спи. Ще се преоблека и ще ида в стаята му, в случай че има нужда от нещо.

— Толкова съжалявам, Ейдриън — проговорих с треперещ глас. — Само аз съм виновна за раняването на Хари. Ако не се бях държала като глупачка, това никога нямаше да се случи.

Ейдриън ме погледна с потъмнели очи.

— Така е, Кейт, постъпила си глупаво и необмислено. Как ти хрумна да отидеш сама в градината посред нощ?

— Изобщо не помислих, че може да е клопка — отвърнах съкрушено. — Не мога да си обясня как Хари е разбрал къде да ме търси…

Около устата на мъжа ми се врязаха дълбоки резки на умора. Като че не беше спал от три дни.

— Взела си палтото на мис Елсуърт — отговори той. — Тя и Хари искали да се разходят в градината и отишли да вземат палтото й, но не го намерили. На неговото място Хари намерил съобщението, което си получила. Явно си го оставила, без да се замислиш. Цяло чудо е, че Хари го е прочел.

Гледах го втренчено.

— Защо го е направил?

Ейдриън поклати глава.

— Ще го попитаме, когато се почувства по-добре. Онова, което ти разказах дотук, е версията на мис Елсуърт.

— Значи Хари е прочел съобщението, грабнал е машата и е хукнал да ме спасява?

— Точно така. Но първо помолил мис Елсуърт да ми донесе писмото. — Сенките около очите и бръчките около устата се задълбочиха. — Добре че не е тръгнал лично да ме търси. Ако го беше направил, щеше да закъснее фатално.

— Ейдриън, Стейд искаше да си отмъсти — обясних глухо. — Искаше да ме убие, защото го изобличих пред Жокей клуб. — Потреперих от внезапен студ и се увих по-плътно в одеялото. — Той е зъл човек, зъл и отмъстителен.

— Права си — отговори беззвучно Ейдриън и извърна лице.

Копнежът ми да се сгуша в обятията му беше толкова силен, че изпитвах болка. Но разстоянието между нас беше не само телесно. Моята необмислена постъпка едва не бе убила брат му. Нима можех да очаквам, че ще се опита да ме утеши? Можех ли да посмея да му предложа утеха?

Стиснах одеялото с такава сила, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.

— Много съжалявам — повторих.

Ейдриън ме погледна намръщено.

— Не разбирам защо не си изпратила за Хари, когато си получила съобщението на Стейд.

Макар че бях много развълнувана, не ми убягна, че той не бе попитал защо не съм изпратила за него. Разстоянието помежду ни се увеличаваше с всяка дума.

— Защото изобщо не бях в състояние да мисля — отговорих с мъка. — Едва в градината осъзнах каква грешка съм извършила, но Стейд ме залови, преди да съм успяла да се върна в къщата.

— И те е завлякъл в къщичката?

— Да. — Гласът ми укрепна. — Искаше да ме застреля и пръстът му беше на спусъка. Точно в този момент се появи Хари и се нахвърли върху него в гръб, така че изстрелът пропусна целта си. Хари го удари с машата по главата и падайки, Стейд даде втори изстрел. Той рани Хари. Двамата паднаха едновременно.

Мълчание. Ейдриън несъзнателно прокара длан по лицето си.

— Толкова съжалявам — повторих като папагал, който е научил само тези думи.

Ейдриън свали ръката си и ме дари с принудена усмивка, в която очите му останаха безучастни.

— Все пак тази нощ ни донесе и нещо добро — проговори той.

— И какво е то? — попитах объркано.

— Веднъж ми каза, че Хари много иска да извърши нещо героично, помниш ли? Е, днес той наистина се прояви като герой, Кейт. Спаси ти живота.

Примигнах.

— Изобщо не бях помислила за това, но си прав, Ейдриън. Ако Хари не беше дошъл точно навреме, сега щях да бъда мъртва.

— Да, и дори е ранен. След ден или два ще бъде изпълнен с възхищение към себе си.

Погледнах дълбоко в сериозните му очи.

— Хари няма да умре, нали? — Гласът ми пресекваше.

— Не, Кейт, Хари няма да умре. — Ейдриън се отблъсна от камината. — Но аз трябва да бъда до него. Няма да се учудя, ако вдигне температура.

— Бих искала да ти правя компания — предложих колебливо.

Той отказа, без да се колебае.

— Иди си легни, Кейт. Изглеждаш като призрак. Преживяла си страшен шок, а не бива да рискуваш да загубиш детето.

— Не, разбира се, че не — отговорих измъчено.

— Тогава си легни — повтори той. — Можеш спокойно да предоставиш Хари на мен.

Хари се събудил малко преди разсъмване с висока температура. Лекарят дошъл пак и му предписал някаква отвара. Предложил също да му пуснат кръв, но Ейдриън отказал.

Денят се влачеше безкрайно бавно. Следобед останах два часа при Хари, за да може Ейдриън да поспи. Трескаво горящите очи и зачервената кожа на ранения ме уплашиха до смърт. Ала умът му беше ясен. Той ме позна и направи шеговита забележка за вниманието, с което го обграждаме.

— Хари, чувствам се толкова виновна — признах през сълзи аз. — Ако не бях направила онази глупост, нямаше да те ранят. Но съм ти безкрайно благодарна. Ти ми спаси живота.

— Онзи негодник щеше да те застреля.

— Да, наистина щеше да го направи. Никога през живота си не съм била толкова радостна да видя някого, както теб в онзи страшен миг. — И повторих: — Ти ми спаси живота.

Очите му засвяткаха дяволито.

— Ще ми дадеш ли глътка вода, Кейт?

— Разбира се.

Седнах до него, улових ръката му и заговорих за незначителни неща. След малко вниманието му се отклони и погледът му се устреми към вратата.

Когато най-после се появи Ейдриън, Хари го посрещна с видимо облекчение.

— Е, как си, момчето ми? — попита бащински големият брат и седна насреща ми от другата страна на леглото.

— Добре съм — отговори с усмивка Хари. — Кейт е много внимателна към мен.

— Така си и мислех, но ще трябва да се задоволиш с моята компания. Кейт ще се разходи в градината с лейди Мери.

Разходка с лейди Мери? Това бе последното, което бих искала да върша в момента, но не можех да откажа. Станах и промълвих:

— Колко мило.

Ейдриън сложи ръка върху челото на Хари.

— Още съм топъл — промърмори брат му.

— При рана от куршум често се вдига температура — обясни Ейдриън. — Виждал съм го хиляди пъти. След няколко дни ще си отново на крака, Хари.

Младият мъж устреми поглед към лицето на брат си и Ейдриън му се ухили.

— И не смей да се оплакваш, братчето ми. Намираш се в хубава топла къща, лежиш в меко легло, до което стои красива жена и се възхищава от героизма ти. Трябва да знаеш, че това е много по-добре от някаква си мръсна палатка в Испания!

— Нямах представа, че се оплаквам — промърмори Хари.

Ейдриън хвърли бърз поглед към мен и с едва забележимо движение на главата ми посочи вратата. Целунах горещото чело на Хари.

— По-късно ще намина пак.

Той кимна.

— Време за следващата доза лекарство — обяви Ейдриън и Хари простена недоволно.

Оставих ги сами.

Лейди Мери ме очакваше в горния край на стълбището. Тъй като не ми хрумваше никакво извинение, за да откажа разходката, тръгнах с нея. На терасата към нас се присъедини мистър Белертън.

— И вие ли имахте висока температура след раняването си, мистър Белертън? — попитах страхливо, докато вървяхме по една от настланите с чакъл алеи в градината на лейди Барбъри.

— Но разбира се, лейди Грейстоун — отговори той.

Почувствах се малко по-добре.

— Разтревожена съм, че девер ми има температура — доверих му. — Изглежда много зле.

— Къде е ранен, лейди Грейстоун?

— В дясното рамо.

— Куршумът остана ли в раната?

— Да, лекарят трябваше да го извади.

— Затова е вдигнал температура — заключи мистър Белертън. — Винаги става така, когато изваждат куршум от тялото.

— Но пациентът винаги се възстановява, нали? — Не можех да скрия страха си.

— В повечето случаи — отговори кратко мистър Белертън.

Спрях като ударена.

— В повечето случаи? Мъжът ми каза, че според него Хари ще се оправи.

— Щом Грейстоун го е казал, значи нямате причина за тревога, милейди — успокои ме мистър Белертън. — Той е виждал достатъчно ранени, за да може да си позволи категорична оценка.

И аз все това си повтарях. Но не можех да не забележа тревожната бръчка между веждите на Ейдриън, докато гледаше брат си. Не можех да бъда уверена в благоприятния изход.

— Според мен причината за огромните ни загуби в Испания е била главно в недостатъчните грижи и лошото обслужване на ранените — намеси се лейди Мери. — С вашия девер случаят е съвсем друг, лейди Грейстоун.

Не ми беше приятно да приема утеха от тази жена, но забележката й наистина ме успокои. Кимнах и продължих пътя си.

— Какво всъщност се случи през нощта, лейди Грейстоун? — попита лейди Мери. — Днес в къщата се носят какви ли не слухове. Знаете ли, че след мистър Удроу внесоха в салона и маркиз Стейд?

Загубих ума и дума.

— Какво!? Стейд… още ли е тук?

— Не — отговори мистър Белертън. — Днес го откараха в дома му със собствената му карета.

Двамата не изразиха гласно любопитството си, но ме погледнаха с такава надежда, че не можех да се покажа неучтива.

— Наистина ли никой в къщата не знае какво се случи? — попитах.

Двамата поклатиха глави.

Реших, че е най-добре всички да узнаят истината. Ако продължавахме да пазим случилото се в тайна, щяха да се разпространят най-невероятни слухове.

— Е, можете да бъдете уверени, че не съм се опитала да избягам със Стейд — заговорих иронично.

Лейди Мери и мистър Белертън размениха многозначителни погледи.

По дяволите, изругах наум. Тези хора наистина правят спекулации.

— Надали има човек в къщата, който да вярва в подобен слух, лейди Грейстоун — увери ме лейди Мери.

Ха!

— Най-добре е да ви разкажа подробно какво се случи — отговорих и точно това направих. Когато свърших, двамата не бяха в състояние да скрият смайването си.

— Какъв негодник — промърмори съчувствено мистър Белертън.

— Надявам се да го насекат на парчета и да изложат главата му на лондонския мост — заключих кръвожадно.

— Не мога да ви обвинявам за това желание — съгласи се лейди Мери.

Ако снощи не бях видяла Ейдриън да целува ръката й, щеше да ми стане симпатична.

— Не ми се вярва, че днес постъпват с престъпниците по този начин — отзова се развеселено мистър Белертън.

— Жалко — отвърнах сърдито аз.

— Можете да бъдете уверена, че той ще бъде привлечен под отговорност за нападението срещу вас — успокои ме младият мъж. — Това престъпление заслужава много по-тежко наказание, отколкото беше изключването от Жокей клуб.

Думите му щяха да ме направят истински щастлива, ако не беше тревогата ми за Хари.

Надвечер температурата на ранения се покачи и Ейдриън прекара втора нощ до леглото му. Лекарят донесе други отвари и отново предложи да му пуснат кръв, но Ейдриън пак отказа.

На следващата сутрин температурата беше спаднала. Челото му беше хладно и когато влязох в стаята му в седем, той спеше спокойно. Ейдриън, който беше прекарал нощта в кресло до лег лото му, също спеше, вдигнал крака на едно столче. Косата му беше разрошена, по бузите и брадичката му се виждаше набола брада. Не беше свалил жакета си, но беше без вратовръзка.

Възползвах се от обстоятелството, че спеше и се наведох да го целуна по челото. Той се събуди веднага.

— Ти ли си, Кейт? — прошепна сънено.

— Да. Хари няма температура, Ейдриън! Пипни челото му съвсем хладно е!

— Знам. Температурата спадна преди два часа. — Той се освободи от одеялото, с което се беше завил. Ресните се увиха около копчетата му и трябваше да му помогна да ги махне. Докато ръцете ми го докосваха, той не се помръдваше. След това стана и отиде до леглото. Огледа спящия, кимна доволно и се обърна към мен. Отвори уста да каже нещо, но се прозя измъчено.

— Това означава, че Хари ще оздравее, нали? — попитах страхливо.

— Разбира се. — Ейдриън прокара ръка по лицето си, опитвайки се да се събуди. — Сега трябва да чакаме раната да се затвори. — Той разтърка глава с пръсти и косата му се разбърка още повече.

— Моля те, Ейдриън, легни си — проговорих съвсем тихо. — Аз ще остана при Хари, докато се събуди.

— Но това не е нужно — възпротиви се той. — Нали поспах малко в креслото.

— Изглеждаш преуморен.

Той поклати глава и отново се прозя.

Отидох до вратата и я отворих.

— Ейдриън, трябва веднага да си легнеш — настоях.

Той се опита да прикрие следващата прозявка, но не успя.

— Може би си права — предаде се най-сетне той. — Наистина имам нужда от няколко часа сън.

Погледнах босите му крака.

— Къде са ботушите ти?

— Май ги оставих до огъня — отговори колебливо той и хвърли поглед през рамо.

Донесох ботушите и му ги пъхнах в ръцете, след което го побутнах към вратата. Ейдриън кимна уморено, но на прага спря още веднъж и помоли:

— Повикай ме, щом дойде лекарят.

— Обещавам ти — отговорих твърдо. Той излезе в коридора, а аз затворих тихо вратата и седнах до леглото на Хари.

Хари се събуди в девет и изръмжа, че е гладен. Една прислужница донесе чаша бульон и го нахраних, защото той не можеше да държи лъжицата. След това отново заспа.

Малко преди обед се събуди отново точно когато трябваше да дойде лекарят, за да му смени превръзката. Казах му, че чакаме лекаря, и той се намръщи.

Прехапах устни и проговорих с мъка:

— Чувствам се толкова виновна, като те гледам как страдаш.

Мрачното му лице моментално се разведри.

— Не бива да се измъчваш, Кейт — отговори рязко той. — Раната ми е лека. След няколко седмици ще бъда съвсем здрав.

Опрях лакти на леглото и заявих твърдо:

— Ако не беше дошъл точно навреме, сега щях да гния под земята, Хари.

Той престорено потрепери.

— Защо винаги избираш такива драстични думи?

— Казвам истината. — Приближих главата си до неговата. — Ейдриън каза, че си намерил бележката на Стейд в стаята с палтата. Попитах го какво те е накарало да я прочетеш, но той не можа да ми отговори.

— Видях името ти — отвърна бавно той. — Знаеш, че никога не чета чужди писма, но като видях тази бележка, изпитах някакво странно чувство. Изобщо не помислих редно ли е, грабнах я и я прочетох.

— И веднага си тръгнал да ме търсиш!

Той кимна.

— Дадох писмото на мис Елсуърт и я помолих да потърси Ейдриън. После грабнах първия тежък предмет, който ми попадна пред очите, и хукнах към градината. Защото веднага бях разбрал, че ще се случи нещо лошо. Нещо много, много лошо.

Наведох се над него и го целунах съвсем леко по устата.

— Благодаря ти, Хари — прошепнах трогнато.

Бледите му бузи се оцветиха в тъмночервено.

— Ти спаси два живота — доверих му с усмивка.

— Два ли? — Той ме погледна объркано.

— Надявам се, че ще станеш кръстник.

Най-после Хари разбра за какво намеквах и лицето му грейна в усмивка. Посегна към пръстите ми със здравата си ръка и ги стисна развълнувано.

— Това е чудесна новина, Кейт!

Стиснах ръката му и пошепнах:

— О, Хари, толкова ме беше страх за теб… — Сълзите, които в последно време изобщо не можех да удържам, потекоха по бузите ми.

— Аз съм съвсем добре, Кейт — побърза да ме увери той. — Затова, ако обичаш, си спести тревогите.

Примигнах и се опитах да се овладея.

— Изглеждаш ужасно — прошепнах с добре изигран ужас и подсмръкнах. — Не понасям небръснати мъже. Всъщност аз изобщо нямах представа, че ти расте брада, Хари. — Плъзнах ръка по сребърните косъмчета на бузата му.

Погледът на Хари се устреми към вратата.

— Ейдриън! — извика зарадвано той. — Вече се питах къде си изчезнал.

Косата на Ейдриън беше грижливо сресана, бузите избръснати, дрехите му бяха в пълен ред и въпреки това изглеждаше така, сякаш всички мускули под кожата му се бяха опънали.

— Как се чувстваш, Хари? — попита с привидна небрежност той.

— Много добре — отговори брат му. — Кейт през цялото време ми говореше и почти забравих болките в рамото.

Ейдриън застана с гръб към мен и не можах да видя лицето му, но когато проговори, тонът му беше напълно равнодушен:

— Да, Кейт може да бъде много изобретателна.

— Можеше да си починеш още малко — усмихна се Хари. — Сигурно си напълно изтощен, Ейдриън. През последните два дни беше винаги до мен, когато отварях очи.

— В армията свикнах да спя винаги и навсякъде, където имах сгоден случай — отговори Ейдриън. — През последните дни спах чудесно в креслото до леглото ти.

— Е, трябва да призная, че съм ти много благодарен за присъствието — промълви с леко смущение Хари. — Благодаря ти, Ейдриън.

— Аз трябва да ти бъда благодарен — отговори сериозно мъжът ми. — Все пак ти спаси живота на Кейт, Хари.