Хвани юздите на съдбата

24

На следващата сутрин точно в единадесет бяхме в „Ню Руумс“ в Нюмаркет, където се събираше ръководството на Жокей клуб. В помещението, където ме въведе сър Чарлс, миришеше силно на кожа, кучета и коне. Останах с впечатлението, че съм първото женско същество, което е прекрачило прага на тази светиня. На влизане хвърлих бърз поглед към сериозните лица на осмината мъже, които седяха около масата. В очите им се четеше неодобрение.

— Скъпа лейди Грейстоун — проговори доброжелателно някой. Обърнах се и видях мистър Круик, който беше станал и вървеше към мен. Той ме поздрави любезно и раздруса ръката на Хари. Като видях едно познато лице в този чисто мъжки бастион, веднага се почувствах по-добре.

Сър Чарлс ни помоли да заемем местата си край голямата махагонова маса. Седнах между Хари и Пади. Докато се настанявахме, членовете на председателството разговаряха учтиво помежду си, за да не настъпи неловко мълчание, докато чакахме влизането на обвиняемия.

Стейд пристигна след пет минути. Изпитах задоволство, когато видях как ме стрелна с поглед и потрепери. А когато видя, че до мен беше седнал Пади, веднага разбра какво му се готви.

Все пак той се опита да запази честта си с всички средства, с които разполагаше, отрупа с ядни подигравки „ирландската паплач“, която явно му завиждала и искала да заграби прекрасния му жребец. Нарече ме „бедното момиче, което от мъка явно е загубило разсъдъка си“, и ми изрази съчувствията си за голямата загуба. А Хари беше наречен „невинно измаменият“ от мен младеж.

Мистър Круик поиска доказателството, което щеше да има най-голяма тежест пред господата — книгата за разплод. Всички присъстващи бяха експерти и знаеха колко е голямо значението на наследството в коневъдството. „Най-добрите да се съчетават с най-добрите.“ Бележките за Фин Макол в ирландския регистър за разплод щяха да говорят сами за себе си.

Донесоха дебел том, сър Чарлс сложи очилата си и намери необходимата страница. В помещението се възцари абсолютна тишина, когато зачете високо и ясно:

— Баща: Скайларк.

В помещението се понесе учуден шепот. Скайларк беше английски кон, собственост на граф Агремон. Жребецът бе постигнал големи успехи както на пистата, така и чрез наследниците си.

Гледах неотстъпно Стейд и видях как лицето му се стегна при реакцията на присъстващите на името Скайларк.

— Майка: Роял Мийв — продължи сър Чарлс. Името на тази кобила не казваше нищо на англичаните, но сър Чарлс проследи родословието й и то прозвуча много впечатляващо.

Последната бележка беше за самия Фин Макол. Сър Чарлс прочете статистиката на успехите му със сух, равнодушен тон. Победа след победа. През цялата си кариера конят беше загубил само едно бягане, последното. Там беше получил раняване, което го бе отвело в пенсия.

Когато сър Чарлс свърши, в помещението се възцари абсолютна тишина. Не беше нужно да се четат бележките за Алказар. Всички присъстващи знаеха, че неговото родословие и кариера бяха на средно ниво.

Сър Чарлс затвори тихо книгата и свали очилата си. Когато тишината стана потискаща, Пади се изправи и заяви:

— Настояваме някой от председателството да отиде във фермата „Айнишфри“ и да види потомците на Фин Макол. Моят бивш господар мистър Фицджералд щеше да отправи към вас същата молба, ако преди това не беше подло убит.

Лицата на мъжете около масата станаха още по-мрачни. Очите на Стейд, устремени в лицето на ирландеца, пламтяха от омраза.

— Ирландски простаци — процеди през зъби той. — Всичките сте от един дол дренки…

Сините очи на Пади издържаха съвсем спокойно на враждебния поглед.

— А вие, сър, сте жалък лъжец, крадец и убиец — отговори той с мекия си глас, толкова обичан от конете.

Стейд изруга и скочи от мястото си, свел глава като бик.

— Седнете, Стейд.

Стреснато обходих с поглед помещението, защото бях сигурна, че Ейдриън е влязъл незабелязано. Но вратата беше затворена. Минаха няколко секунди, докато осъзная, че заповедническите думи не бяха произнесени от Ейдриън, а от Хари.

Стейд се подчини незабавно. Всички мъже в помещението се обърнаха към Хари, аз също и когато видях колко сериозно и властно изглеждаше ангелското му лице, изпитах гордост за него. Той продължи със същия режещ глас:

— Този проблем не може да бъде решен с размяна на ругатни, сър Чарлс. Това е дело, което изисква доказателства. — Студеният му поглед обходи събраните около масата. — Позволете, джентълмени, да повторя какво беше казано дотук.

Сър Чарлс кимна сериозно, с което му даде разрешение да продължи.

Хари скръсти ръце пред гърдите си и заговори отново:

— Изслушахте показанията на Шон Макбрайд, стария коняр на Фин Макол, който е абсолютно убеден, че конят, представян като Алказар, всъщност е Фин Макол. Всички присъстващи познават конете и знаят, че никой не познава едно животно по-добре от онзи, който постоянно се грижи за него. Факт номер две: прочетохте какво пише в книгата за разплод. Тъй като всички присъстващи притежават конезаводи, със сигурност са разбрали какво показаха кръвните линии на двата коня.

Седналият насреща ми лорд Съсекс кимна в знак на съгласие. Хари продължи с безстрастен глас:

— Узнахте от Шон Макбрайд, че маркиз Стейд е искал да купи Фин Макол и когато предложенията му са били категорично отхвърлени, в обора на жребеца е избухнал пожар.

Мъжът, който седеше до Стейд, изгледа съседа си с искрено отвращение. Но Хари още не беше свършил.

— Чухте за загадъчното изчезване на Фин Макол и за последвалото учудващо подобрение в развъдните резултати на маркиза. — Погледът му отново обходи господата около масата. — Към това прибавяме и факта, че непосредствено след пожара във фермата „Айнишфри“ всички коняри на Алказар са били уволнени.

В помещението цареше мъртвешка тишина. Настоятелите на Жокей клуб, без изключение много по-възрастни от Хари, го гледаха с уважение и внимание. Той постави ръце върху масата, погледна ме съчувствено и продължи по-тихо:

— А сега нека поговорим за смъртта на Даниел Фицджералд.

Мъжете, които се бяха привели напред и го гледаха напрегнато, отново се отпуснаха назад. Никой не искаше да се замисли по-сериозно за смъртта на татко, но Хари нямаше намерение да ги улеснява.

— Мистър Фицджералд е бил застрелян недалече от имението на маркиз Стейд — продължи безмилостно той. — Човекът, дал фаталния изстрел, никога не е намерен и местните власти стигнали до заключение, че е станала злополука. Уважаемите членове на председателството обаче трябва да знаят, че в областта Нюмаркет от сто години насам не е падал заблуден куршум.

Устните на Стейд потръпнаха нервно. Най-после Хари се обърна пряко към обвиняемия:

— Или сте заповядали да го убият, или сте го застреляли самият вие, маркиз Стейд — произнесе високо и ясно той.

Маркизът го изгледа заплашително под гъстите си вежди.

— Не можете да го докажете — изръмжа злобно той.

— Вероятно не — отговори с искрено съжаление Хари. — Но можем да докажем, че сте разменили конете.

Стейд знаеше, че доказателствата съществуваха. Това пролича по лицето му. Мъжете в помещението също го видяха.

Обедното слънце падаше през отворените жалузи. Лорд Марч се покашля, друг се раздвижи неспокойно. Пади стисна ръце в юмруци и замръзна в тази поза. Всички гледаха затвореното лице на сър Чарлс и чакаха.

Председателят свали очилата си и избърса стъклата им с фина батистена кърпичка. Ръцете ми бяха скрити в гънките на полата. „Трябва да ни повярва, трябва!“ — молех се пламенно.

Сър Чарлс остави очилата си на масата и прибра кърпичката. Устремил поглед към Хари, той заговори отмерено:

— Мистър Удроу, един от нашите настоятели ще замине за Голоуей, за да провери фактите, които изложихте. Ще обявим търсене на бившите коняри на Алказар.

В помещението се понесе тиха въздишка, като че всички присъстващи бяха задържали дъха си и после бяха издишали едновременно.

Накрая сър Чарлс се обърна към маркиз Стейд, който беше изслушал решението с потъмняло от злоба лице.

— За мен вече не съществуват съмнения какъв ще бъде резултатът от проучването — каза той. — Ако истинността на повдигнатите днес обвинения бъде доказана, вие, лорд Стейд, никога вече няма да изпратите свой кон на състезание. Няма собственик на конюшня, който ще пусне коня си да се състезава с вашия.

Пади сложи загрубялата си от работа ръка върху моята. Бяхме спечелили.

След като Стейд стана и излезе, мина доста време, преди настоятелите на клуба да напуснат залата за съвещания. Мистър Круик обсеби вниманието ми и трябваше отново да чуя как Стейд го измамил на предишното надбягване. Пади и Шон говореха със сър Чарлс и аз знаех, че обсъждаха кога и как Фин Макол ще бъде върнат на законния му собственик. Другите бяха наобиколили Хари.

Изразих съчувствията си на мистър Круик, а после приех съболезнованията на повечето джентълмени, които дойдоха при мен, за да ми кажат, че са били ужасени от убийството на баща ми.

— Иска ми се да изправим този негодник пред съда — изрази мнението си мистър Круик.

— Е, според мен е безсмислено да перем мръсното си бельо пред очите на обществеността — възрази лорд Гротън. — Стейд ще бъде изключен не само от конните състезания. Цялото добро общество ще го избягва. Бих казал, че това е достатъчно наказание. — Той ме потупа по рамото. — Може би смъртта на баща ви все пак е била злополука, лейди Грейстоун.

Мъжете около мен кимнаха утвърдително.

— Не беше злополука — отговорих твърдо.

Лорд Хенри ме погледна объркано. Защо отказвах да играя според правилата? Аристократите „не перат мръсното си бельо пред очите на обществеността“, както се бе изразил лорд Гротън. Даже да имаше повече доказателства, господата от Жокей клуб нямаше да изправят пред съда един маркиз за такова долно престъпление като убийството на един ирландски търговец на коне.

— За наше голямо съжаление никога няма да узнаем истината — заключи лорд Хенри.

— Прав сте — подкрепи го мистър Плъмптън, който познаваше добре баща ми. — Трябва да се задоволите с това, че успешно доведохте до край разследванията на баща си. Фин Макол ще се върне в Ирландия, а Стейд никога вече няма да получи достъп до английските манежи. Знам, че Даниел щеше да бъде доволен.

— Да — проговорих беззвучно.

В този момент Хари се обърна и аз улових погледа му.

— Тръгваме ли, Кейт? — попита с лека усмивка той и дойде при мен.

— Да, време е.

Джентълмените от Жокей клуб се поклониха галантно, питайки се без съмнение защо изобщо бях дошла на мъжкото им заседание. Когато се качих във файтона и Хари пое юздите, аз също си зададох този въпрос. Не изпитвах и следа от триумфа, който бях очаквала след победата над Стейд. Вместо това усещах само… празнота.

— Много си тиха — отбеляза Хари.

Въздъхнах тежко.

— Нямам какво да кажа, Хари. — Обърнах се и го погледнах. — Но има нещо, което не мога да премълча: ти беше великолепен, Хари. Направи силно впечатление. Настоятелите на Жокей клуб те слушаха с отворена уста. Ти си бил страхотен оратор, Хари. Истински Цицерон!

Той явно се зарадва.

— Трябва да те приемат в парламента — продължих. — Ще се прославиш като най-добрия оратор в Долната камара.

Хари поклати глава.

— Кейт, ако някой от семейството влезе в правителството, това ще бъде Ейдриън.

Стадо овце прекоси шосето пред нас и Хари трябваше да спре конете.

— Глупави същества — промърмори сърдито той.

— Ейдриън е в Горната камара — възразих. — Това не значи, че ти не можеш да направиш блестяща кариера в Долната.

Овцете се блъскаха уплашено. Някои от тях решиха, че е по-добре да повървят по пътя, вместо да се върнат на пасището. Хари им изрева да се махат по-бързо, но те не му обърнаха внимание. Ала високият му глас уплаши двойката коне и трябваше да ги успокояваме. Едва след като се справи и с тази неприятност, Хари се върна на темата, по която разговаряхме.

— Мислиш ли? — попита нерешително той.

Кимнах енергично.

— Да, убедена съм. Виж как се изяви Чарлс Джеймс Фокс в Долната камара. Ами Едмънд Бърк? Ами…

Хари вдигна ръка и отговори с едва сдържана възбуда:

— Може би имаш право, Кейт. Споделям становището ти.

Той дръпна юздите и пусна конете съвсем бавно напред с надеждата да прогони досадните овце.

— Днес убеди господата от Жокей клуб с деловитостта и логиката си — продължих упорито аз. — Не забеляза ли, че тези могъщи и влиятелни мъже буквално попиваха всяка твоя дума?

Бе-е-е… бе-е-е… бе-е-е… Най-после овцете забелязаха конете, уплашиха се и побързаха да се изтеглят от пътя. Наистина глупави същества.

— Първо трябва да завърша Оксфорд — отговори с жална физиономия Хари.

— Да, но веднага щом приключиш, трябва да потърсиш начин да бъдеш избран в парламента.

— Да, разбира се.

Според закона членовете на Долната камара се избираха от народа, но избирателите от окръга почти винаги гласуваха по волята на местния лорд.

— Ще поговоря с Ейдриън — обеща Хари. Вече не се опитваше да крие възбудата си. — Мисля, че в Долната камара ще ми хареса, Кейт.

Най-после се отървахме от овцете и конете препуснаха в тръс. Като си спомних как изглеждаше тази сутрин Ейдриън, когато с Хари напуснахме къщата, осъзнах защо бях толкова потисната. Бях постигнала победа над убиеца на баща си, но никога нямаше да бъда напълно щастлива, докато между мен и съпруга ми имаше недоразумения.

При завръщането ни разбрах, че Ейдриън не е в Харли хол. Узнах от мистър Белертън, че отишъл с още няколко господа да разгледа един голям конезавод в околността. Цял следобед го чаках с надеждата, че след като е прекарал няколко часа с красивите чистокръвни кобили и кончетата им, ще бъде в по-добро настроение. Горях от нетърпение да му разкажа какво се бе случило на заседанието на Жокей клуб. Минаваха час след час, но Ейдриън не се появи.

Лорд Барбъри беше поканил гостуващите в съседните имения свои приятели на непринудена вечеря с танци и когато Ейдриън най-после се появи, аз седях пред тоалетката и Жанет ми правеше прическа.

Обърнах се да го видя и Жанет дръпна силно кичура, който тъкмо разресваше. Изохках и тя се извини уплашено.

— Няма нищо — утеших я. — Вината е моя.

— Извини ме, че закъснях, но останахме в конезавода по-дълго, отколкото възнамерявахме — каза ми Ейдриън. — Веднага ще се преоблека и ще дойда да те взема. — С тези думи той изчезна в стаята си за преобличане, където камериерът чакаше вече цял час.

Дори не ми се усмихна, а тонът му беше леден. Все още не ми беше простил, че имах тайни от него.

По дяволите!

Загледах се сърдито в огледалото, докато Жанет довършваше прическата ми.

За всичко съм виновна аз, мислех си. Нараних чувствата му, като не му се доверих.

Гордостта вече нямаше значение. Единственото важно нещо беше Ейдриън да стане отново усмихнат и мил. При първия удобен случай щях да му призная, че го обичам.