И пета ще умре

1 Портър

Ден първи, 20:23 ч.

Мрак.

Вихреше се около него гъст и плътен, поглъщаше светлината и оставяше по дирите си само индигова бездна. Мъгла задавяше мислите му — думите се опитваха да се съединят, да образуват смислено изречение, да намерят смисъл, но щом достигнеха близо до успеха, мракът ги поглъщаше и изчезваха, заменени от нарастващо налягане и чувство за тежест — за тяло, потъващо в мътните дълбини на отдавна забравена водна площ.

Мирис на вода.

Мухъл.

Влага.

Сам Портър искаше да отвори очи.

Налагаше се да ги отвори.

Те обаче му се съпротивляваха, не се даваха.

Главата го болеше и пулсираше.

Болката се съсредоточаваше зад дясното му ухо — и в слепоочието също.

— Постарай се да не мърдаш, Сам. Не искаш да ти се догади.

Гласът беше далечен, приглушен, познат.

Портър откри, че е легнал.

Под връхчетата на пръстите си имаше студена стомана.

Ето, че си припомни и изстрела. Игла в основата на врата, бързо убождане, студена течност плисва под кожата му в мускула, после…

Той застави очите си да се отворят, тежките клепачи не му се подчиняваха. Очните му ябълки бяха сухи и пареха.

Помъчи се да ги разтрие и дясната ръка го послуша, но я дърпаше назад опъналата се верига, оковала китката му.

Портър събра сили и се застави да се надигне до седнало положение. Зави му се свят, когато кръвта се оттече от главата му. За малко да рухне обратно.

— Еха, по-леко, Сам! Сега, като си буден, еторфинът1 бързо ще се разгради в кръвта ти. Просто си дай минутка.

Замига прожектор — ярък, халогенен, прицелен право в лицето му. Портър присви очи, но отказа да отклони поглед, втренчен в мъжа отсреща, тъмен и едва различим силует.

— Бишъп? Едва разпозна собствения си глас заради дрезгавото хриптене.

— Как я караш, Сам? — Сянката пристъпи една крачка надясно, обърна някаква празна кофа и седна.

— Разкарай проклетия прожектор от очите ми!

Портър дръпна веригата на китката си — другата гривна на белезниците задрънча на дебела тръба — за вода или може би газ.

— Какво е това, мамка му?

Ансън Бишъп се пресегна към прожектора и го обърна леко наляво. Беше най-обикновен, качен на някаква стоика. Сега лъчът биеше в стена от циментови блокчета с бойлер в единия ъгъл и наредени до него стара пералня и сушилня.

— По-добре ли е?

Портър пак подръпна веригата.

Бишъп му се усмихна криво и сви рамене.

При последната им среща косата му беше тъмнокестенява и късо подстригана. Сега беше пораснала и просветляла, рошава. Загрозяваше го няколкодневна четина. Привичният му делови костюм беше изчезнал, заменен от джинси и тъмносиво горнище с качулка.

— Изглеждаш овехтял — забеляза Портър.

— Отчаяни времена…

Бишъп не можеше обаче да промени очите си и студа в тях.

Очите му никога не се променяха.

Сега извади от задния си джоб малка лъжичка — за грейпфрут — и я завъртя отсъстващо между пръстите си, а назъбеният й край хвърли слънчеви зайчета.

Портър не обърна внимание на инструмента. Вместо това сведе поглед и с показалец почука метала под себе си.

— Това същият тип болнична количка ли е като онази, за която беше оковал Емъри?

— Горе-долу.

— Не можа да намериш легло ли?

— Леглата се чупят.

Под болничната количка имаше голямо, тъмночервено петно, зловещ дефект на мръсния бетонен под. Портър не попита за произхода му. След като бе докоснал долната страна на металния плот, пръстите му лепнеха. Не попита и за това. На стената от лявата му страна имаше няколко лавици, а на тях — разнообразни пособия за рисуване: кутии, четки, платна. Таванът беше от дърво — правоъгълни греди, наредени през около половин метър. Електрически кабели, тръби за вода и въздухопроводи запълваха пространството между тях.

— Това е мазе на къща. Не е голяма. Старичка е. Тази тръба над главата ти е увита с азбест, така че не бих ти препоръчал да я гризеш. Предполагам, че къщата е изоставена, понеже прожекторът ти е включен в удължител, който отива към горния етаж… какво е, някакъв вид акумулаторна батерия ли? Не е генератор. Щяхме да го чуваме. Не си пробвал никой от контактите на стената, което ми подсказва, че тук няма електричество. Освен това е студено като в кучи гъз. Виждам си дъха — значи и отопление няма. Което също подсказва за изоставена къща. Никой не иска да рискува да му замръзнат тръбите.

Бишъп, изглежда, се зарадва на тези изводи, по устните му затанцува тънка усмивка.

Портър продължи:

— От стена до стена къщата е доста тясна. Което предполага, че е южняшка, със стаи, наредени като влакче. Предвид на това, че не би желал да си в някое по-модерно предградие, където местните си имат Старбъкс, интернет и са склонни веднага да съобщят на полицията за известните им престъпници, бих казал, че е по-вероятно да се придържаш към Уест Сайд. Може би сме някъде на „Ууд Стрийт“. По нея има много празни къщи.

Със свободната си ръка Портър бръкна за пистолета под дебелото си палто, но откри само празен кобур. Мобилния му телефон също го нямаше.

— Винаги ченге…

Ууд Стрийт беше на поне петнайсетина минути път, ако няма задръствания, от апартамента му на Уабаш Авеню, а Портър се намираше на една пресечка от дома си, когато усети убождането във врата. Разбира се, всичко това бяха само предположения, но той искаше да разприказва Бишъп. Колкото повече говореше противникът му, толкова по-малко щеше да мисли за тази лъжичка.

Пулсирането в главата на Портър се настани зад дясното му око.

— Няма ли да се опиташ да ме убедиш да се предам? Как ще ме спасиш от смъртното наказание, ако ти сътруднича?

— Не.

Този път Бишъп се усмихна.

— Хей, искаш ли да видиш нещо?

Портър би отговорил отрицателно, но знаеше, че каквото и да каже, няма значение. Този човек си имаше наум план и цел. Отвличането на детектив от Чикагската полиция направо от улицата не беше риск, който ще предприеме без сериозна причина.

Чувстваше връзката си ключове в предния джоб. Бишъп я беше оставил, когато е взел пистолета и телефона. На нея Портър носеше ключ за белезници, а те ставаха на повечето модели. Научи го като новак, понеже човекът, щракнал белезниците на някой гадняр, рядко беше същият, който ще му ги свали после. Заподозреният като нищо можеше да бъде прехвърлен два-три пъти по време на ареста си. Като имаха това предвид, ченгетата бяха научени да изземват ключовете, когато обискират някого. Всичките. Всеки престъпник, който си знае занаята, си има собствен ключ за белезници, в случай че някой новак забрави да го претърси. Портър обаче трябваше да извади ключовете от десния си джоб, да извърти някак лявата си ръка, да отключи белезниците и да повали Бишъп, преди той да измине петте крачки, които ги деляха.

Изглежда, че нямаше друго оръжие, само лъжичката.

— Гледай напред, Сам — нареди Бишъп.

Портър се обърна отново към него.

Бишъп се изправи и прекоси мазето до малката масичка до пералнята. Върна се на мястото си, понесъл малко дървено сандъче с глока на детектива върху него. Остави пистолета на пода до себе си и с палец повдигна закопчалката на сандъчето, за да отвори капака.

Шест очни ябълки зяпнаха Портър от червеното кадифе отвътре.

Предишните жертви на Бишъп.

Детективът сведе очи към пистолета.

— Гледай напред! — повтори с лек кикот Бишъп.

Нещо не беше както трябва. Бишъп винаги действаше по един и същ начин. Режеше ушите на жертвите, вадеше очите, след това отсичаше езика и ги изпращаше на семейството на жертвата заедно с бележка в бяла кутия, завързана с черна лентичка. Винаги. Никога не се отклоняваше от този ред. Не си пазеше трофеи. Вярваше, че наказва семейството за някакво извършено от тях зло. Извратено отмъстително правосъдие. Не задържаше очите. Никога не…

— Най-добре да започваме — Бишъп прокара длан по капака на кутията, любовна ласка, сетне я остави на пода до пистолета и вдигна лъжичката към светлината.

Портър се изтърколи от количката и изкрещя, когато металната гривна се вряза в китката му и тръбата я опъна назад. Опита се да игнорира болката и непохватно пъхна лявата си ръка в десния джоб, за да извади ключовете, като междувременно ритна количката в посока на Бишъп. Ключовете му се изплъзнаха, а престъпникът избегна сблъсъка и го ритна. Улучи левия му глезен. Кракът на Портър се подгъна и той се стовари на земята, гривната, закопчана на дясната му ръка, се закачи на тръбата и го дръпна достатъчно силно да му извади рамото.

Преди да успее да реагира, той усети убождането на нова игла, този път в бедрото. Опита се да погледне надолу, но Бишъп го дръпна за косата и изтегли главата му назад.

Започна да губи съзнание. Портър се бореше с него с всичките си сили. Бори се достатъчно дълго да види лъжичката за грейпфрут да приближава лявото му око, достатъчно дълго да усети заостреният ръб да се врязва в тарзуса2 под очната ябълка, докато Бишъп натикваше лъжицата в орбитата, достатъчно дълго да…

— Готина ли беше?

Портър подскочи на седалката си, задържа го коланът.

Пое си дълбоко дъх, замята глава и успя да спре поглед върху Наш на шофьорското място.

— Какво? Коя?

Колегата му се подсмихна:

— Момичето от съня ти. Стенеше.

Шест очни ябълки.

Все още замаян, Портър осъзна, че се намира на пътническата седалка на шевролета на Наш, модел Nova 72-ра, на старо, който той бе купил преди два месеца, когато любимият му форд фиеста се задави и умря на магистрала 290 в три сутринта, като го застави да се обади в управлението да го извозят, понеже не успя да събуди Портър.

Детективът се загледа през прозореца. Той беше покрит с тънък пласт мръсотия и лед.

— Къде сме?

— Караме по Хейс, скоро ще сме при парка — отвърна Наш и пусна мигача. — Май е по-добре да си останеш на скамейката.

Паркър поклати глава.

— Добре съм.

Наш зави наляво в Джаксън Парк, като следваше наскоро почистения път, а бурканът хвърляше червени и сини отблясъци по дърветата наоколо.

— Минаха четири месеца, Сам. Все още имаш проблеми със съня, трябва да поговориш с някого. Не е задължителна да сме ние с Клеър, просто… някой.

— Добре съм — повтори Портър.

Подминаха бейзболното игрище отдясно, неизползвано през зимата, и продължиха навътре между голите дървета. Някъде напред мигаха още буркани — половин дузина коли, може и повече да бяха. Четири униформени патрулки, линейка, микробус на пожарната. Големи прожектори озаряваха брега на лагуната и из района, ограден с жълта лента за местопрестъпления, бяха разположени пропанови отоплители.

Наш спря зад микробуса, превключи автоматика на режим паркинг и угаси двигателя. Той се закашля два пъти и прозвуча, все едно се готви за яростен ответен удар, преди най-сетне да замълчи напълно. Портър забеляза няколко души да зяпат в тяхна посока, докато слизаха от колата в ледения зимен въздух.

— Можеше да дойдем с моята кола — каза Портър на Наш, а ботушите му хрущяха в навалялия нов сняг.

Портър притежаваше додж чарджър последен модел.

Повечето от колегите им наричаха това чудо „колата на кризата на средната възраст“ — с нея починалата вече съпруга на Портър, Хедър, преди две години замени старата му тойота камри. Купи спортната кола за петдесетия му рожден ден като изненада, след като тойотата им беше разбита и зарязана в един от неособено дружелюбните към полицията квартали на града в Саут Сайд. Портър първи признаваше, че сядането зад волана сваля няколко години от възрастта, на която се чувства, но и като цяло колата просто го караше да се усмихва.

Хедър беше скрила ключа в тортата за рождения му ден и той за малко да си счупи зъб, когато го намери.

Тя го изведе по стълбите и пред апартамента им с вързани очи, после му изпя Happy Birthday с глас, който нямаше големи шансове да я прати в Американ Айдъл.

Портър се сещаше за нея всеки път, когато се качеше в колата, но в последно време все по-малко неща му напомняха за Хедър и лицето й постепенно се размиваше в мислите му.

— Колата ти е част от проблема. Винаги караме твоята кола и Кони прекарва дните си, гниейки пред нас. Ако я карах, щях да се сещам за това, че искам да я ремонтирам. Ако се случва по-често, може пък някой път да вляза в гаража и да поработя над нея.

— Кони ли?

— Колите трябва да си имат имена.

— Не, не трябва. Колите не трябва да си имат имена, а ти си нямаш представа как да я ремонтираш… така де. Мисля, че още като си закарал бричката у дома и си хванал за първи път гаечния ключ, си осъзнал, че няма да свършиш за четирийсет и три минути като онези копелета от Яко тунинговани — заяви Портър.

— Това предаване е пълна глупост. Трябва да ти показват колко време отнема всъщност.

— Можеше и по-зле да е. Поне не си се вързал на канала за дизайн и архитектура и не си се надъхал да преобзавеждаш къщата в свободното си време.

— Така си е. Макар че там се справят със задачата за двайсет и две минути и с много по-голяма възвръщаемост на инвестициите — отвърна Наш. — Ако оправя една-две къщи, мога да платя на някого да поработи над колата. Хей, ето я Клеър…

Те преминаха под жълтата полицейска лента и се упътиха към брега на езерото. Клеър стоеше до един от отоплителите, притиснала мобилния телефон към ухото си. Когато забеляза новодошлите, кимна към брега, прикри микрофона и подметна:

— Смятаме, че е Ела Рейнолдс — преди да се върне към разговора си.

Сърцето на Портър се вледени като езерото пред него.

Ела Рейнолдс беше петнайсетгодишно момиче, изчезнало преди три седмици близо до Логан Скуеър на връщане от училище. За последно я бяха видели да слиза от автобуса на две пресечки от къщи. Родителите й не губили време да я обявяват в неизвестност, само час по-късно вече имало обявена тревога АМБЪР3. Никаква полза от нея. Полицията не беше получила нито едно смислено обаждане.

Наш тръгна към водата и Портър го последва.

Езерото беше замръзнало.

На леда имаше четири оранжеви конуса и жълтата лента минаваше между тях, за да образува правоъгълник. Снегът вътре бе изметен.

Портър колебливо стъпи на леда и се вслуша за издайническо пукане под краката си. Все едно колко следи от ботуши се виждаха по замръзналата повърхност на езерото, той винаги се притесняваше, ако ботушите бяха неговите.

След малко видя и момичето. Ледът беше прозрачен като стъкло.

Тя се взираше нагоре с празни очи.

Беше ужасно бледа, със сини кръгове около очите. Там кожата беше тъмнопурпурна. Устните й бяха разтворени, все едно се кани да каже нещо — започната дума, останала неизговорена.

Портър коленичи, за да я огледа по-добре.

Тя носеше червено палто, черни джинси, бяла плетена шапка, комплект с ръкавици, краката й бяха подгънати под нея и изчезваха в тъмното към дъното. Водата по принцип подува телата, но при тези температури студът обикновено ги съхраняваше. Портър предпочиташе подутите. Колкото по-малко му приличаха на хора, толкова по-лесно му се удаваше да възприеме онова, което вижда — гледката пробуждаше по-малко емоции.

Момичето изглеждаше като нечие бебче, безпомощно и само, заспало под завивка от стъкло.

Наш застана до детектива и се взря в дърветата на отсрещната страна на езерото.

— Там се е провело Световното изложение през 1893 г. Имало японска градина, онзи целият залесен район там. Татко ме водеше в гората като дете. Казваше, че отишла по дяволите през Втората световна война. Май четох някъде, че общината е спечелила средства да възстанови градината напролет. Виждаш ли онези белязани дървета? Ще ги отсекат.

Портър проследи погледа на партньора си. Езерото се делеше на две части — западна и източна — които заобикаляха малък остров. Много от дърветата на Залесения остров бяха пристегнати с розови панделки. На отсрещния бряг имаше няколко пейки, покрити с тънък пласт сняг.

— Кога е замръзнал водоемът според теб?

Наш се замисли за момент.

— Може би в края на декември, началото на януари. Защо?

— Ако това е Ела Рейнолдс, как е попаднала под леда? В неизвестност е от три седмици. Към този момент езерото е било напълно замръзнало.

Наш зареди скорошна снимка на Ела Рейнолдс в телефона си и я показа на Портър.

— Прилича на нея, но може да е просто съвпадение друго момиче да е паднало във водата, докато ледът не е бил съвсем замръзнал.

— Обаче много прилича на нея.

Клеър застана зад двамата. Духна в шепите си и разтри длани.

— Говорих със Софи Родригес от „Издирвани деца“, пратих й снимка и тя се кълне, че това е Ела Рейнолдс, но дрехите не съвпадат. Казва, че при изчезването Ела е носела черно палто. Трима свидетели едновременно са я описали в черно палто по време на пътуването с автобуса, не в червено. Софи се обади на майката на момичето — тя казва, че дъщеря й не притежава червено палто, бяла шапка или бели ръкавици.

— Значи или това е съвсем различно момиче, или някой и е сменил дрехите — заключи Портър. — На поне трийсетина километра сме от мястото, на което е изчезнала Ела.

Клеър прехапа долната си устна.

— Съдебният лекар ще трябва да я идентифицира.

— Кой я е открил?

Клеър посочи патрулна кола на края на оградения участък.

— Момченце и баща му, детето е на дванайсет… — тя погледна бележките в телефона си. — Скот Уотс. Дошъл тук с баща си да видят дали езерото е замръзнало достатъчно за уроци по кънки. Таткото се казва Брайън. Твърди, че синът му измел снега и видял част от ръката й. Бащата наредил на детето да се отдръпне и изчистил още малко самичък — достатъчно да се увери, че отдолу има човек — и се обадил на 911. Това е станало преди около час. Обаждането е получено в седем и двайсет и девет. Прибрах ги в патрулна кола, в случай че поискате да говорите с тях.

Портър почегърта леда с показалеца си, после погледна по протежение на брега. Двама криминалисти стояха отляво и зяпаха и трима им подозрително.

— Кой от вас почисти тук? — попита той.

Жената, на вид около трийсетте, с къса руса коса, очила и дебело розово палто, вдигна ръка.

— Аз, сър.

Партньорът й пристъпи от крак на крак. Изглеждаше около пет години по-възрастен от нея.

— Аз я наглеждах. Защо?

— Наш? Подай ми я, а? — Детективът посочи четка с дълги, бели косми, поставена върху един от саковете с инструменти.

Портър даде знак на двамата криминалисти да се приближат.

— Няма нищо, обикновено не хапя.

През ноември се беше върнал по-рано от отпуската, натрапена му, след като жена му беше убита при обир в местен магазин. Той искаше да продължи службата си най-вече защото работата го разсейваше, отклоняваше мислите му от случилото се.

В дните след смъртта на Хедър, когато се беше заключил в апартамента им, беше наистина най-зле. Заобиколен от спомени отвред.

Лицето й го гледаше от снимки на почти всяка лавица. Уханието й витаеше във въздуха — през първата седмица Портър не можеше да спи, ако не разгъне дреха на Хедър на леглото. Седеше в апартамента и не мислеше за друго, освен какво ще стори на онзи тип, който я беше убил — мисли, които не искаше в главата си.

В крайна сметка Убиецът „Четирите маймуни“ го беше измъкнал от онзи апартамент.

Именно той отмъсти и на убиеца на съпругата на детектива. Пак той беше причината хора като тези двама криминалисти да се държат странно около него. Не им се струваше заплашителен, по-скоро го гледаха със страхопочитание.

Портър беше ченгето, допуснало У4М в разследването под прикритието на криминалист. Той беше ченгето, намушкано от убиеца в собствения си дом. Той беше ченгето, заловило серийния убиец и след това върнало го на свобода.

Четири месеца по-късно всички все още говореха за това, просто не пред него.

Двамата криминалисти се приближиха.

Жената приклекна до Портър.

С помощта на четката той почисти снега най-близо до брега и по протежение на външните участъци, които те бяха измели преди това. Когато разшири кръга още почти метър, остави четката и притисна длан в леда, като започна от центъра и бавно се движеше встрани към ръба. Спря на около десет сантиметра от снега.

— Ето. Пипни тук.

Младата криминалистка си свали ръкавицата и колебливо последва указанията му, като бръсна леда с пръсти.

Спря на около два сантиметра от дланта му.

— Усещаш ли?

Тя кимна.

— Има леко ръбче. Не е високо, но го има.

— Проследи го докрай. Очертай го с това… — Детективът й връчи маркер.

Отне й само минута да начертае спретнат квадрат над трупа, с два по-малки, около дванадесет сантиметра широки, издадени от всяка страна.

— Предполагам, това отговаря на въпроса… — каза Портър.

Наш се намръщи.

— Какво гледаме в момента?

Шефът му се изправи и помогна и на жената да стори същото.

— Как се казваш?

— Криминалист Линдзи Ролфс, сър.

Ролфс, можеш ли да обясниш какво значи това?

Тя се замисли за момент, като няколко пъти прехвърли поглед от Паркър към леда и обратно. След това проумя загадката.

— Езерото е било замръзнало, някой е изрязал леда, вероятно с безжичен верижен трион, и е сложил момичето във водата. Ако беше паднала сама, щеше да има назъбена дупка, не такъв квадрат. Но това е нелепо…

— Кое?

Тя се намръщи, посегна към чантата си, извади безжична дрелка, сложи й дебела бургия и проби две дупки, една извън квадрата, а друга близо до трупа. С линийка премери дълбочината и на двете от повърхността до водата.

— Не схващам — жертвата се намира под линията на замръзване.

Аз пък въобще нищо не разбрах — намеси се Клеър. Той е заменил водата — обясни Портър.

Ролфс кимна.

— Да, но защо? Можел е да прореже дупка и да бутне тялото под съществуващия лед, след това да остави отворът да замръзне по естествен път. Щяло е да бъде и по-лесно, и по-бързо. Момичето щеше да изчезне, може би завинаги.

Клеър въздъхна.

— Може ли да обясниш за онези от нас, които не са специалисти по леда?

Портър посегна към линийката и Ролфс му я подаде.

— Ледът тук е дебел поне десет сантиметра. Вижда се нивото на водата… — той посочи чертичката на линийката. — Ако изрежеш парче от този лед и го извадиш, остава десетсантиметрова разлика между горния край на леда и водата. След това, да речем, слагаш трупа на момичето в дупката, тя потъва, а ти искаш да накараш дупката да изчезне. Има само един начин да се направи. Налага се да изчакаш водата да замръзне около нея, поне в тънък пласт, след това пълниш дупката с още вода до горния ръб на леда, за да се изравни.

— Ще са нужни поне два часа за замръзване — допълни Ролфс. — Може и да е малко по-малко, като имаме предвид какви бяха температурите напоследък.

Портър закима.

— Нашият извършител е доливал вода, докато този нов лед не е достигнал същата височина като околния. Той е търпелив. Подобно изпълнение е отнело доста време… — Детективът се обърна към старши криминалиста. — Ще ни трябва този лед. Всичкият върху нея, както и поне десетина сантиметра около квадрата. Има голяма вероятност някакви улики да са попаднали вътре с водата, докато е замръзвала. Нашият извършител се е навъртал тук доста дълго.

Криминалистът в първия момент сякаш се накани да възрази, но после кимна колебливо. Знаеше, че Портър е прав.

Междувременно детективът погледна отново към обраслата група дървета отвъд езерото.

— Не разбирам само защо онзи, който е спретнал тази каша, не е захвърлил момичето ей там. Отнема време да извлачи трупа тук, на откритото, да изреже леда и после да го чака да замръзне… голям риск е поел. Извършителят е могъл да пренесе жертвата по моста и да я остави където и да е оттатък, и тя да остане неоткрита до пролетта, когато започне сечта. Вместо това прекарва часове наред да я намести във водата близо до район с голямо движение. Рискува да го хванат. Защо? За да създаде илюзията, че е прекарала във водата много повече, отколкото в действителност? Сигурно е знаел, че ще се досетим.

— Труповете не изплуват — посочи Наш. — Поне не през първите няколко дни. Виж я само. Отлично е запазена. Все още не съм сигурен защо е на повърхността.

Портър прекара пръст по ръба на квадрата, като спря при единия от двата по-малки квадрата отстрани. Наведе се към леда и надзърна към момичето отстрани.

— Проклет да съм!

— Какво? — наведе се Ролфс.

Детективът заопипва около раменете на момичето. Когато откри онова, което търсеше, постави ръката на Ролфс отгоре. Тя го погледна и се ококори, щом пръстите й потънаха леко в леда. Посегна към симетричното място от другата страна.

— Предпазил я е от потъване, като е сложил нещо над тази дупка, може би дъска, ако съдим по следите тук, след това е прекарал тел или тънко въже под тялото й при раменете и го е вързал за дъската, докато новата вода замръзне. Когато е приключил, отрязал го е. Все още се усещат вдлъбнатините тук в леда. Останало е достатъчно да поддържа жертвата близо до повърхността. Вижда се тънко въже, ако надзърнеш през леда под подходящ ъгъл.

— Искал е да я намерят? — попита Клеър.

— Искал е да направи впечатление, ако я намерят — поправи я Портър. — Създал си е ужасно много проблеми, за да подреди нещата така, че момичето да изглежда все едно е замръзнала под повърхността на езерото преди месеци, въпреки че е тук само от няколко дни в най-добрия случай, може и по-малко да са. От нас се иска да открием защо.

— Този тип си играе с нас — обади се Ролфс. — Променя местопрестъплението, така че да съответства на някаква негова логика.

Самосъхранението и страхът са два от най-силните инстинкти на човешкото поведение. Портър не беше сигурен, че иска да се срещне с човека, който не притежава и двата.

— Извадете детето оттук — каза накрая.