И пета ще умре

129 Клоз

Ден четвърти, 21:11 ч.

Клозовски се върна в самоцелния си офис в болница „Джон X. Строджър Джуниър“ и внимателно се добра до компютъра си с две чаши кафе, по една във всяка ръка, а съдържанието на медицинския картон на Пол Ъпчърч беше разпръснато по всички повърхности в стаята.

Беше прекарал последните два часа в претърсване на всички страници, идентифициране на всички имена и след това работа с екипа, който бяха събрали, за откриването на всички и довеждането им тук. Трийсет и двама души общо, без да броим половинките и децата. Доведоха толкова много хора, че Клеър се принуди да излезе от столовата и да превземе двете съседни зали за почивка на персонала. И в момента беше там, опитваше се да държи тази голяма група спокойна, да организира униформените полицаи и да снеме показания.

Повечето хора нямаха представа защо са доведени от полицията. По думите й само неколцина разпознаваха името на Ъпчърч. Състоянието му, колкото и да беше ужасно, не беше необичайно. Всеки, който си има работа със смъртта ежедневно, се научава да изключва подробностите, да ги оставя в болничното си шкафче.

Кейти Куигли беше будна й говореше като кречетало. Клеър му каза какво са преживели момичетата, и двете. Клоз умело блокира информацията. Беше страшно добър в тази област.

Лариса Бийл беше излязла от операционната преди двайсет минути. Намираше се в интензивното с баща си. Щом се събудеше, щяха да я преместят в двойна стая с майка й, която също се беше върнала в съзнание — очакваше се и двете да се възстановят напълно.

Клоз остави двете чаши кафе и изпука с кокалчета.

Сега щеше да претърси некролозите и да върже панделката на проекта.

Леглото го зовеше и съвсем скоро щеше да се пъхне в чудесните си чаршафи.

В ъгълчето на екрана на лаптопа му примигваше малко червено квадратче.

Той го цъкна и отвори съобщението за тревога.

— По дяволите!

Порови из документите около компютъра, за малко да събори кафетата, намери телефона си, натисна бързото набиране на Клеър. Обаждането мина право на гласова поща.

— Мамка му, мамка му, мамка му…

Обади се на Наш.

Едно позвъняване.

Две.

Три.

— Аха?

— Ехо, къде си?

— Още в къщата на Ъпчърч. Сигурно ще изкарам тук поне още час. Защо?

— Помниш ли проследяването, което сложих на лаптопа на Бишъп?

— Аха.

— Имаме попадение и е близо.

— Прати ми адреса. Също и на Еспиноза — отрядът на спецчастите току-що тръгна.