И пета ще умре

11 Лили

Ден втори, 9:12 ч

Доскоро Лили беше сама, но сега вече не беше.

Мъжът слезе по стълбите и просто стоя там поне две минути, гледаше я. Държеше нещо в ръка, но тя не успя да различи какво е.

Когато най-накрая заговори, гласът му беше тих, културен и с внимателно репетирани реплики.

— Не си изпила млякото.

Тя наистина не беше, нямаше и намерение да го пие. Нямаше да яде или пие нищо, което този човек възнамеряваше да й предложи. По-скоро щеше да умре от глад, отколкото да приеме нещо от него.

— Защо не си?

Тя не отговори, само се уви още по-плътно в завивката, като се притискаше в най-вътрешния ъгъл на клетката си.

— Не е необходимо това тук да е неприятно. Не и ако не искаш да стане. Предпочитам да ти е удобно и да си спокойна. Достатъчно топло ли ти е?

До стената отдясно бяха разположени отоплителната система и бойлерът за къщата. Отоплението се включваше и изключваше, откакто тя се събуди, но сега мълчеше. Отдушникът от едната му страна беше насочен към клетката на Лили и всъщност беше много топло. Тя обаче не възнамеряваше да каже това на похитителя си.

— Ако ти стане студено, просто ми дай знак!

Мъжът излезе от сенките в подножието на стълбите и приближи клетката. Странно, каза си Лили, колко бързо бе започнала да смята клетката за своя. Сякаш й предлагаше убежище от заплахата навън. При приближаването на мъжа тя се благодари за телената мрежа и металните винкели, които ги разделяха, и за защитата, която предлагаха. Със свободната си ръка посегна зад гърба си и се вкопчи в мрежата, като я стисна, а студената стомана се вряза в кожата й.

Мъжът застана на светло и Лили успя да го огледа добре. Кожата му беше невероятно бледа, с цвета на хартия — различаваше се плетеницата вени на шията му, като малка пътна мрежа по бузите и челото. Носеше черна плетена шапка, смъкната ниско на челото, която покриваше цялата му коса — ако изобщо имаше такава. Веждите му бяха тънки, почти липсваха. Когато Лили видя очите му, й се прииска да не го беше правила. Начинът, по който той я гледаше… дълбок поглед, мътносив. Това бяха очи на старец, потънали зад катаракти и перде. Той обаче не изглеждаше стар, най-много на трийсет. Очите не си пасваха, не бяха естествени. Дясното й се стори по-тъмно от лявото, кървясало. Лили искаше да отклони очи, но не желаеше да му достави това удоволствие. Не искаше да показва слабост.

— Извинявам се за вида си. Не се чувствах добре. Днес обаче е добър ден. Обещавам ти, не съм заразен. Моля те, не се бой — каза той със силно фъфлене.

Лили се впи здраво в мрежата и се зарадва на болката, която я разсейваше. Стисна зъби и вирна брадичка, решителна и твърда.

Устата на мъжа висеше леко. При всяко поемане на дъх се чуваше леко хриптене.

— Ще те пусна и ще правиш каквото ти наредя… — той стрелна с поглед предмета в дясната си ръка — електрошок. Не каза нищо за него. Лили знаеше, че ударът му не е фатален. Почуди се колко ли боли. Дали щеше да успее да блъсне похитителя и да се качи по стълбите, дори ако й пусне ток?

С лявата си ръка той сложи ключ в горния катинар, после в долния, смъкна ги по реда от вратата и ги окачи на мрежата. След това вдигна резето и отвори вратата.

Лили остана неподвижна и стисна с все сили задната мрежа на клетката си.

— Моля те, излез — каза тихо мъжът. — Мога да те зашеметя с електрошока и да те извадя, но тогава ще трябва да изчакам или може би да започна отначало. Най-добре е да правиш точно каквото ти казвам.

Очите му я изгаряха, тези мътни очи. На дясната му ръка, до китката, имаше превръзка — мръсна, с петна от засъхнала кръв.

— Излизай веднага! — изкрещя той.

Лили подскочи и с мъка си пое дъх.

— Защо ме караш да викам? Моля те, не ме карай да крещя! Не искам да вдигам шум! Не искам да съм лош. Просто излез, за да започнем, моля те. Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Лили не искаше, знаеше, че не трябва, но се застави да стане и да тръгне към мъжа, към вратата на клетката, загледана през рамото му към стълбите отзад и светлината, идваща от юрната площадка.

— Другите се опитваха да се качат по стълбите, но никоя не успя. И ти опитай, ако искаш, но това ще доведе само до токов удар и забавяне, ще трябва да започнем отначало, ще се наложи да започнем пак. Най-добре е да правиш точно каквото ти казвам… — повтори мъжът с много успокояващ тон. През завивката Лили усети ръката му на кръста си, да я насочва, да я побутва към голям бял фризер, допрян на стената, на която бяха стълбите.

Вдига капака.

Лили очакваше полъх леден въздух — имаха подобен уред вкъщи. Вместо това отвътре се надигна топъл влажен въздух, фризерът беше пълен с вода. Тя отстъпи назад, опита се да отблъсне мъжа, но я спря опряният в гърба й електрошок.

— Водата е топла и приятна. Давай, докосни я!

Лили проследи ръката си да посяга към повърхността, като че ли действаше по собствена воля. Потопи пръсти. Водата беше топла, много по-топла от въздуха.

— Ще искаш да си свалиш дрехите. Ще е по-добре.

Мъжът го каза толкова равнодушно, без възбуда, просто разговор между стари приятели.

— Няма да… — Думите й се изплъзнаха, преди Лили да се усети, че е заговорила. Прехапа си езика и поклати глава. Стисна завивката и я уви още по-плътно около кльощавото си тяло. Искаше да се отдалечи от фризера, но мъжът стоеше зад нея. Топлият му дъх се плъзгаше по врата й.

Той положи лявата си ръка на рамото й и дръпна зеленото одеяло.

Лили изпищя — първият истински звук, който издаваше от събуждането си тук.

Изпищя колкото се може по-силно, толкова, че усети крясъка си като нож, стържещ гърлото й. Отекна в стените на мазето и се върна отразен с глас, който не беше нейния. Звучеше като ужасено малко момиченце, като някой, който е изгубил контрол, някой, който се е предал, някой, когото тя не би искала да познава!

Металните рога на електрошока се забиха в шията й — два студени метални зъба, последвани от толкова силна болка, която сякаш я разряза, като скалпел, който я разцепва от пръстите на краката чак до тила. Очите й се завъртяха навътре, а краката й се подкосиха. Писъкът й заглъхна моментално и тишината я обгърна.

Лили се събуди на пода, просната върху завивката. Мъжът й сваляше гащичките. Беше махнал всички други дрехи. Тя се опита да посегне към ръба на одеялото, за да се завие, но ръцете й не помръднаха. Втренчи се в пръстите си, които още се гърчеха.

— Не исках да ти пускам ток. Не държа да те наранявам. Моля те, не ме карай пак да те нараня — каза похитителят. — Можеш да си получиш дрехите, след като приключим. По-добре е така, нали разбираш.

Лили разбра какво ще последва и се помъчи мислено да се подготви.

Мъжът я подхвана с една ръка под гърба, а с другата — под коленете и я вдигна във въздуха. Макар да изглеждаше болен, се оказа изненадващо силен. Вдигна я над фризера, пълен с топла вода, и нежно я положи вътре. Лили беше към метър и шейсет на ръст. Щом краката й се отпуснаха и разгънаха, пръстите й опряха в отсрещната стена. Мъжът я придържаше за раменете и крепеше лицето й над водата.

— Топличка е, нали? Хубава.

Топлата вода бе странно приятна — оставяше усещането, че потъваш под повърхността на басейн, позволяваш на водата да те носи, докато плуваш. Лили забеляза, че чувствителността в пръстите и ръцете й се връща, топлината масажира крайниците й и ги съживява.

— Затвори очи, отпусни се — увещаваше я мъжът с успокоителен тон, фъфленето му едва се долавяше. — Поеми си дълбоко дъх — хубав, дълбок дъх!

Лили постъпи както й нареди, но не защото той й беше казал, а понеже искаше да го направи. Позволи на устните си да се разтворят и вдиша въздуха на мазето, позволи му да изпълни дробовете й — дишане като онова, което учеше в час по йога, пречистващо, дълбоко и изпълващо.

— Сега издишай бавно, почувствай как въздухът напуска тялото ти — прошепна похитителят й. — Усети всеки дъх!

Лили издиша…

Мъжът я натисна за раменете и я потопи във водата с такава сила, че главата й се удари в дъното на фризера. Тя риташе и блъскаше с ръце. Успя за секунда да се хване за ръба, преди гладката пластмаса да се изплъзне от ръката й.

Лили беше способна да задържа дъха си за дълго време, почти две минути последния път, когато й го бяха засичали с хронометър. Но тази способност вършеше работа само когато първо си си напълнил дробовете с пресен въздух, когато си подготвен. Тя, обратното, ги изпразни, точно както мъжът я помоли, и когато той я натисна под повърхността, тя вдиша, тялото й се опитваше да се добере до въздух. Но вместо това нагълта вода и веднага се закашля, издиша докрай, още преди главата й да се блъсне в дъното, изхвърли водата, само за да вдиша още. Тя напълни гърлото й и дробовете, което доведе до толкова силна болка, че Лили имаше чувството, че ще експлодира. Когато спря да рита и да маха с ръце, болката отмина и в течение на един кратък миг тя си помисли, че всичко ще е наред, че тялото и някак е открило начин да оцелее във водата, и застина. Видя мъжа да я гледа отвисоко със сивите си, кървясали очи и зинала уста. Беше изкривен от водата, но Лили го виждаше. После всичко потъна в мрак и тя престана да вижда каквото и да е.