И пета ще умре

118 Дневникът

Докторът, ме зяпаше.

Бях в кабинета му.

Ножът ми — на ъгъла на бюрото му.

Тежката ръка на рамото ми принадлежеше на някого, когото не виждах.

Докторът се наведе към мен.

Дъхът му миришеше на лук.

— Ансън?

Трябваше да си взема ножа.

Трябваше да забравя плана си и да си взема ножа и…

Изпищях.

Толкова силно изпищях, че звукът остърга гърлото ми, хиляди бръсначи се втурнаха да излязат оттам.

Потиснато време.

Отново в стаята ми.

На леглото.

Втренчен в тавана.

Исках да си тръгна, но момичето не плачеше вече. Планът ми нямаше да сработи, ако тя не плаче.

Още подобни дни.

Още подобни нощи.

Защо не си бях взел ножа?