И пета ще умре

82 Клеър

Ден трети, 21:14 ч.

Трябваше да се върнат в управлението и да се опитат да отдъхнат малко в командния център, на онзи древен диван, започнал най-вероятно живота си в полицията още по времето, когато Ал Капоне и Даймънд Джо Еспозито са крали бонбони скришом от майките си. Ех, избелялата му кафява кожена тапицерия, напукана и скъсана, с подплата, втвърдена като пода…

Клеър имаше нужда от този диван!

Нуждаеше се от сън.

— Знам, че още го пазя — мърмореше до нея Наш и ровеше в ключовете на връзката си. Един от тези е…

Избра златния и го изпробва на бравата на апартамента на Портър.

Ключът не се превъртя.

Грешният беше.

Наш го извади с известни усилия.

— Защо имаш толкова ключове?

Едрият детектив сви рамене.

— Местя се, старите ключове остават, добавям новите. Когато го правиш често, накрая свършваш с много ключове на връзката.

— Повечето хора хвърлят старите или ги връщат, когато се местят. Не се предполага да ги задържаш.

Да не си се хванала на работа за отряд „Ключари“ случайно? Откъде, по дяволите, ти остава време и за това?

Наш изпробва друг ключ, този път сребърен, с осмоъгълна глава. И той не стана.

— Казвам само, че повече от три са ти много. Онзи за колата, за апартамента и за командния център в щаба, и това е. Няма причини да носиш повече.

Той изпробва друг златен ключ, с кръгла глава. Този влезе плавно. И завъртя езичето.

Наш бутна вратата.

— Ако не си пазех старите ключове, нямаше да мога да правя ей такива фокуси.

— Сам? Вкъщи ли си? — Клеър не беше сигурна защо подвикна, но го стори. Бяха почукали три пъти и никой не отвори.

В апартамента не светеше.

Наш се пресегна и включи лампите в дневната.

И двамата видяха преобърнатото кресло.

— По дяволите — промърмори Наш.

Клеър си извади пистолета и започна да проверява помещенията, като пътем светваше навсякъде.

Наш остана в дневната. Той обиколи внимателно стаята и се насочи към креслото.

— Клеър, него го няма. Това не е влизане с взлом.

Колежката му се върна от спалнята, лампата светеше зад гърба й. Прибра оръжието. Втренчи се в мобилния телефон на масичката за кафе. Посегна и го вдигна. Натисна с палец копчето в средата. Не се случи нищо.

— Това е телефонът на Сам, изключен е.

Наш обаче не я слушаше. Беше се навел до креслото и прокарваше пръсти по провисналия плат отдолу и по велкро лепенките.

— Какво правиш? — коленичи до него Клеър.

Той се облегна и опря гръб на дивана.

— Трябва да ти кажа нещо и знам, че ще се ядосаш.

Какво?

— За дневника.

— Какво за дневника?

Наш си пое дълбоко дъх и издиша полека.

— Сам така и не го предаде към материалите. Задържа Си го… — Наш вдигна ръка и принуди Клеър да преглътне онова, което се канеше да каже. — Планираше да го направи. Канеше се. Но не веднага. Искаше да изчака до залавянето на Бишъп и затварянето му. Имаше чувството, че ако предаде дневника като улика, пресата ще се докопа до него, текстът ще стане сензация и ще превърне Бишъп в знаменитост. Беше убеден, че именно затова У4М е оставил тетрадката си поначало и смяташе, че ако не я предаде, ако изобщо не изтърве дневника от ръцете си, това ще развали играта на противника му и може да го накара да се издъни. Портър каза, че бил буен. Сметна, че ако го вбеси, Бишъп може и да сбърка — и така да ни даде шанс да го заловим.

— И си знаел за това? И си му се водил по акъла?

Наш кимна колебливо.

— Отначало му казах, че му давам седмица. Тази седмица премина в месец, след това месеците станаха четири. Времето си минаваше, но дневникът изглеждаше все по-маловажен…

— Споменах дневника в доклада си. Оставила съм следа — отбеляза Клеър.

— И аз също. Не скрих нищо. Сам го знаеше. Каза, че няма да има значение. Ако някой пита, щял да каже, че е предал дневника още отдавна, да обвини полицейския склад или системата, понеже там редовно губят улики. Нали познаваш Сам, щеше да измисли нещо.

Клеър кимна към креслото.

— Там ли го е държал?

— Аха.

Тя бръкна във вътрешността на креслото и порови в кухината.

— Хубаво скривалище.

Извади ръка и с уморена въздишка се облегна на дивана до Наш.

— Е, къде е той?

Колегата й погледна към телефона на Сам, все още в ръката на Клеър.

— Искаш да гадая ли? Намерил е нещо в онзи дневник и е хукнал да го провери.

— Защо си е оставил телефона? Защо не ни е казал?

— Сам ни държи настрана, защитава ни.

— Той е отстранен от случая. Казаха му се да стои далеч от нас. Дори ако вкара Бишъп право в управлението, пак ще му вземат значката. Край с него.

— Не мисля, че му пука — вече не. Не и след смъртта на Хедър. Тя го промени. След като изгуби Бишъп в онази сграда… Това също го промени. Мисля си, че смята залавянето на Бишъп за недовършена работа. Според мен ще направи всичко, което тази задача изисква от него, след това и бездруго е свършен. Иска да си тръгне, както той реши. Смята, че Бишъп още е на свобода заради него, негова грешка е и иска той да е човекът, който ще го върне, ще сложи край на всичко това…

— Опасна игра.

— Не му пука.

— Не би трябвало да го прави сам.

— Такава е волята му — възрази Наш.

Клеър притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце.

— Момчето в пикапа, Наш, това беше ужасно. Ако е дело на Бишъп, значи се влошава значително.

— Винаги се е опитвал да ни каже нещо. Трябва да търсим посланието. Съобщението му. Това ще ни отведе до Лариса и до него самия… — Наш говореше тихо и монотонно. — Клерче-меченце, трябва да споделим наученото с ФБР, и за дневника също. Не можем да крием повече такова нещо.

— Знам — Клеър се опита да потисне напиращата си прозявка и закри устата си с ръка. Стоенето неподвижен беше лошо. Ако не продължаваха да се движат, щеше да заспи направо тук, на пода. — Веднага щом се приберем.

До нея и Наш се прозя.

— Ще си починем пет минутки, после тръгваме към управлението.

Колегата й обаче вече спеше и похъркваше тихичко.