Иде часът

33

Зала 14 на Олд Бейли бе препълнена много преди десет в четвъртък сутринта. Адвокатите бяха по местата си, пейките за пресата се огъваха, а галерията горе приличаше на първия балкон при премиера в някой театър в Уест Енд.

Себастиан беше присъствал всеки ден на процеса, дори сутринта, когато избираха съдебните заседатели. Никак не му харесваше да гледа как Хаким идва отдолу, за да заеме мястото си, а от двете му страни са застанали полицаи, сякаш е някакъв обикновен престъпник. Американската система, при която ответникът седи на маса заедно със защитниците си, изглеждаше далеч по-цивилизована.

Адвокат на Хаким бе мистър Гилбърт Грей, а Короната се представляваше от мистър Джордж Кармън. Двамата бяха като ветерани гладиатори в римския Колизей, нападаха и парираха, но засега нито единият от двамата не беше успял да нанесе по-сериозна рана от одраскване. Себастиан неволно си помисли, че ако си сменят местата, цялата престорена страст, хапливите обиди и гневните протести ще си останат на сцената, Във встъпителните си речи мистър Грей и мистър Кармън бяха изложили позициите си и когато си седнаха, Себастиан бе сигурен, че журито не е повлияно нито от единия, нито от другия. Първите трима свидетели — капитанът на полет 207, касиерът и нигерийската стюардеса мисис Аиша Обгабо, която бе дала писмени свидетелства — не добавиха почти нищо, тъй като никой от тях не можеше да си спомни жената от място 3В и определено не бяха виждали някой да пъха тайно нещо в сака на мистър Бишара. Така че сега много зависеше от следващия свидетел мистър Колиър, старши митнически служител в „Хийтроу“, който бе aрестувал ответника.

— Призовете мистър Колиър! — извика полицаят, стоящ при изхода.

Себастиан загледа с интерес как мистър Колиър влиза в залата и върви към свидетелската банка. Беше висок около метър и осемдесет и пет, с гъста черна коса и брада, която му придаваше вид на морски капитан. Имаше открито и честно лице и Бари Хамънд бе писал в доклада си, че Колиър прекарвал неделните си сутрини като рефер на мачове по миниръгби. Но Бари бе открил нещо, което можеше да даде шанс на мистър Грей пръв да пусне кръв. Това обаче трябваше да почака, тъй като той бе свидетел на обвинението, така че мистър Кармън щеше да го разпита пръв.

Мистър Колиър се закле, без да чете картичката, подадена му от секретаря. Гласът му бе твърд и уверен, без никакъв намек за нервност. Журито вече го гледаше с уважение.

Мистър Кармън бавно стана от мястото си, отвори някаква червена папка и започна разпита си.

— Бихте ли казали името си за протокола?

— Дейвид Колиър.

— Професия?

— Старши митнически служител, в момента в „Хийтроу“.

— Откога сте митничар, мистър Колиър?

— От двайсет и седем години.

— Правилно ли ще бъде да кажа, че сте човек, стигнал върха на професията си?

— Така мисля.

— Позволете да отида по-нататък, мистър Колиър, и да…

— Не е нужно да отивате по-нататък — намеси се негова чест Ъркърт и изгледа свирепо обвинителя. — Установихте самоличността и професионалната репутация на мистър Колиър, така че ви съветвам да продължите.

— Изключително съм ви благодарен, милорд, за потвърждаването на несъмнените качества на мистър Колиър като свидетел експерт — каза Кармън. Съдията се намръщи, но премълча. — Мистър Колиър, бихте ли потвърдили, че сте били на смяна сутринта, когато ответникът мистър Бишара е бил арестуван?

— Да, сър.

— Когато мистър Бишара влезе в зеления коридор, показвайки, че няма нищо за деклариране, вие ли го спряхте и поискахте да прегледате багажа му?

— Да, сър.

— Колко багаж носеше той?

— Само сак и нищо повече.

— И това случайна проверка ли беше?

— Не, сър. Получихме сигнал, че пътник от полет 207 от Лагос ще се опита да внесе в страната пратка хероин.

— Как беше даден сигналът?

— По телефона, сър. Около трийсет минути преди самолетът да кацне.

— Информаторът каза ли името си?

— Не, сър, но това не е необичайно, тъй като самите информатори при случаи като този често са дилъри на наркотици. Може да искат премахването или наказването на противник, който не си е платил за предишна пратка.

— Разговорът с информатора записан ли беше?

— Всички подобни разговори се записват, мистър Кармън, тъй като по-късно могат да се използват като доказателство в съда.

Кармън погледна нагоре към съдийската маса.

— Милорд, мога ли да отбележа, че моментът е подходящ съдебните заседатели да изслушат записа?

Съдията кимна и секретарят отиде при масата в центъра на залата, на която имаше магнетофон „Грундиг“. Погледна към съдията, който кимна отново и натисна копчето за възпроизводство.

— Митница „Хийтроу “ — каза женски глас.

— Свържете ме със старшия митничар.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Не, не можете.

— Ще видя дали е на разположение.

Бръмченето продължи известно време, след което прозвуча друг глас.

— Старши митничар Колиър. С какво мога да ви помогна?

— Ако проявявате интерес, мога да ви кажа, че един пътник днес ще се опита да прекара през границата наркотици.

Себастиан забеляза, че мистър Грей си води усърдно бележки в жълтия си бележник.

— Да, проявявам интерес — каза Колиър. — Но бихте ли ми казали първо името си?

— Името на пътника е Хаким Бишара. Известен е в бранша и пътува с полет 207 от Лагос. В сака си носи тринайсет унции хероин.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— Какво направихте след това, мистър Колиър?

— Свързах се с колега от паспортната проверка и го помолих да ми съобщи веднага след като мистър Бишара мине през него.

— И той направи ли го?

— Да. Когато няколко минути по-късно мистър Бишара влезе в зеления коридор, аз го спрях и прегледах сака му, който беше единственият му багаж.

— И намерихте ли нещо необичайно?

— Целофанено пликче с тринайсет унции хероин, скрито в страничен джоб.

— Как реагира мистър Бишара, когато открихте пликчето?

— Изглеждаше изненадан и твърдеше, че никога не го е виждал.

— Това необичайно ли е, мистър Колиър?

— Не си спомням някой да си е признал, че прекарва наркотици. Винаги изглеждат изненадани и поведението им е безупречно. Това е единствената им защита, ако се стигне до съд.

— После какво направихте?

— Арестувах мистър Бишара, прочетох му правата в присъствието на колега и го отведох в стаята за разпит, където го предадох на служител от отдел "Наркотици".

— Сега, преди почитаемият ми колега мистър Грей да скочи и да каже на всички ни, че мистър Бишара е бил прегледан от доктор, който не е открил признаци, че някога през живота си е вземал наркотици, мога ли да ви попитам като митничар с двайсет и седем годишен опит дали е необичайно самият дилър на наркотици да не е наркоман?

— Почти няма случай самият дилър да приема наркотици. Те са бизнесмени, управляващи големи и сложни империи, които често използват законен бизнес като прикритие за престъпната си дейност.

— Като банкер ли?

Този път мистър Грей наистина скочи.

— Да, мистър Грей — каза съдията. — Мистър Кармън, това беше ненужно. — Съдията се обърна към журито и добави: — Последният коментар ще бъде заличен от протокола и следва да го забравите.

Себастиан не се съмняваше, че думите ще бъдат заличени от протокола, но бе също така сигурен, че няма да бъдат изтрити от умовете на заседателите.

— Моите извинения, милорд — каза Кармън без капка съжаление. — Мистър Колиър, колко наркотрафиканти сте арестували през последните двайсет и седем години?

— Сто петдесет и девет.

— А колко от тези сто петдесет и девет са били осъдени ефективно?

— Сто петдесет и петима.

— А от четиримата оправдани колко са били по-късно…

— Мистър Кармън, накъде биете?

— Милорд, само се опитвам да покажа, че мистър Колиър не допуска грешки. Просто…

— Престанете, мистър Кармън. Мистър Колиър няма да отговаряте на този въпрос.

Себастиан осъзна, че журито много добре разбира какво се опитва да покаже мистър Кармън.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Когато съдът се събра отново в два следобед, съдията покани мистър Грей да разпита свидетеля. Дори да беше изненадан от първите думи на защитата, той не го показа с нищо.

— Мистър Колиър, не е нужно да напомням на човек с вашето професионално положение, че все още се намирате под клетва.

Митничарят настръхна.

— Да, не е нужно, мистър Грей.

Съдията повдигна вежда.

— Бих искал да се върнем към записа, мистър Колиър. — Свидетелят кимна отсечено. — Не намерихте ли разговора с анонимния информатор за малко необичаен?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса — каза Колиър, който беше заел защитна позиция.

— Не се ли изненадахте, че гласът, изглежда, принадлежи на добре образован човек?

— Какво ви кара да твърдите това, мистър Грей?

— Когато отговаряше на въпроса на телефонистката „Мога ли да попитам кой се обажда?“, той отговори: „Не, не можете". — Съдията се усмихна. — И не намирате ли за интересно също, че информаторът нито веднъж не изруга и не използва неуместен език по време на разговора?

— Малко хора ругаят митничари, мистър Грей.

— И не изпитахте ли чувството, че сякаш чете нещо написано?

— Това не е необичайно. Професионалистите знаят, че ако останат на линия повече от три минути, има голяма вероятност да проследим обаждането, така че не си пилеят думите напразно.

— Думи като „Не, не можете“ ли? И не намирате ли израза „известен е в бранша“ за доста странен предвид обстоятелствата?

— Не съм сигурен, че ви разбирам, мистър Грей.

— Тогава позволете да ви помогна, мистър Колиър. Вие сте митничар от двайсет и седем години, както неведнъж ни напомни видният ми колега. Така че трябва да ви попитам, както сте под клетва и с вашия богат опит с наркотрафика, попадали ли сте преди това на името Хаким Бишара?

Колиър се поколеба за момент, след което каза:

— Не, не съм.

— Бил ли е сред онези сто петдесет и девет трафиканти, които сте арестували досега?

— Не, сър.

— И не намирате ли за странно, мистър Колиър, че тринайсетте унции хероин са се намирали в страничния джоб на сака му, без да е правен никакъв опит да бъдат скрити?

— Мистър Бишара очевидно е уверен човек — малко смутено отвърна Колиър.

— Но не и глупак. Още по-необясним за мен е фактът, че човекът, които подава сигнала, добре образованият човек, каза, цитирам — Грей погледна жълтия си бележник. — „В сака си носи тринайсет унции хероин"? И наистина са били тринайсет унции. Не четиринайсет. Не дванайсет. При това в сака му, точно както е казано.

— Очевидно контактът на информатора в Нигерия му е казал точното количество хероин, което е продал на мистър Бишара.

— Или точното количество, което е уредил да бъде пъхнато в сака на мистър Бишара?

Колиър се вкопчи в ръба на свидетелската банка, но запази мълчание.

— А сега да се върнем към реакцията на мистър Бишара, когато е видял за първи път пакетчето хероин и да ви напомня точните ви думи, мистър Колиър: „Изглеждаше изненадан и твърдеше, че никога не го е виждал“.

— Точно така.

— Не е повишил глас, не е изпуснал нервите си, не е протестирал?

— Не.

— Мистър Бишара е запазил спокойствие и се е държал достойно през цялото това крайно неприятно изпитание.

— Точно както бих очаквал от професионален наркотрафикант — каза Колиър.

— И точно както аз бих очаквал от един напълно невинен човек — отвърна мистър Грей. Колиър премълча. — Позволете да завърша с нещо, което видният ми приятел така искаше журито да научи, както и аз самият. Казахте на съда, че през двайсет и седемте си години като митничар сте арестували сто петдесет и девет души във връзка с наркотици.

— Точно така.

— И през това време допускали ли сте грешка и арестували ли сте невинен човек? — Колиър сви устни. — Да или не, мистър Колиър?

— Да, но само веднъж.

— И — поправете ме, ако греша — каза Грей, докато отваряше друга папка, — въпросният човек е бил арестуван за притежание на кокаин.

— Да.

__ И беше осъден?

— Да — каза Колиър.

— Каква беше присъдата му?

— Осем години — едва чуто отвърна Колиър.

— Този зъл търговец на смърт излежа ли цялата си присъда?

— Не, беше освободен след четири години.

— За добро поведение?

— Не — каза Колиър. — При друг процес няколко години по-късно подсъдимият наркотрафикант призна, че му е подхвърлил кокаина при обратен полет от Турция. — И след известно мълчание добави: — Онзи случай още ме измъчва и не ми дава покой.

— Надявам се, мистър Колиър, че и този случай няма да ви измъчва в бъдеще. Нямам повече въпроси, милорд.

Себастиан погледна към журито и видя, че двама заседатели си шепнат нещо, а останалите си водят бележки.

— Мистър Кармън — каза съдията, — имате ли допълнителни въпроси към свидетеля?

— Само един, милорд. Мистър Колиър, на колко години бяхте, когато допуснахте онази грешка?

— На трийсет и две. Преди почти двайсет години.

— Значи сте допуснали само една грешка от сто петдесет и девет случая? Това е значително под един процент.

— Да, сър.

— Нямам повече въпроси, милорд — каза Кармън и седна на мястото си.

— Можете да напуснете свидетелската банка, мистър Колиър — каза съдията.

Себастиан гледаше как старшият митничар върви към изхода. Обърна се да погледне към Хаким, който му пусна тънка усмивка. След това Себ поглед съдебните заседатели, които говореха помежду си с изключение на един, който не откъсваше поглед от мистър Колиър.

— Готови ли сте да призовете следващия свидетел мистър Кармън? — попита съдията.

— Готов съм, милорд — каза обвинителят, докато се изправяше бавно от мястото си. Мистър Кармън подръпна ръкавите на дългата черна роба и нагласи перуката си, след което се обърна към журито. След като се увери, че всички погледи в залата са насочени към него, той каза: — Призовавам мисис Кристина Бергстрьом.

Залата зашумя, когато в нея влезе елегантна жена на средна възраст. Мистър Грей се обърна и видя, че клиентът му е изненадан, макар че явно я бе разпознал незабавно. Той се вгледа по-внимателно в жената, която всички издирваха през последните пет месеца. Грабна нов жълт бележник, отвинти капачката на писалката си и зачака да чуе показанията ѝ.

Мисис Бергстрьом взе библията в дясната си ръка и прочете текста от картичката с такава увереност, че човек не би могъл да познае, че английският не е майчиният ѝ език.

Мистър Кармън не се опита да изтрие усмивката от лицето си, докато задаваше на свидетелката първия си въпрос.

— Мисис Бергстрьом, ще бъдете ли така добра да кажете за протокола името си?

— Кристина Карла Бергстрьом.

— Националност?

— Датчанка.

— С какво се занимавате?

— Ландшафтен архитект съм.

— Мисис Бергстрьом, за да не губя ничие време, включително и вашето, разпознавате ли обвиняемия?

Тя погледна право към Хаким и отговори:

— Да, познавам го. Седяхме един до друг по време на полета от Лагос до Лондон преди четири или пет месеца.

— Сигурна ли сте, че на мястото на обвиняемия стои същият човек?

— Той е красив мъж, мистър Кармън, и помня, че се изненадах, че не носи брачна халка.

Думите ѝ бяха посрещнати с една-две усмивки.

— По време на полета завързахте ли разговор с ответника?

— Мислех да го направя, но той изглеждаше изтощен. Всъщност заспа секунди след като излетяхме, за което му завидях.

— Защо сте му завидели?

— Така и не се научих да спя в самолет и трябва да убивам времето с гледане на филм или четене на книга.

— Кое от двете беше в този случай?

— Прочетох половината от „Хълмът Уотършип“ на отиване към Лагос и възнамерявах да го дочета на връщане към Лондон.

— И успяхте ли?

— Да, завърших последната страница малко преди капитанът да ни каже, че започваме да се спускаме към "Хийтроу“.

— Значи сте били будна през целия път?

— Да.

— Забелязахте ли по време на полета друг пътник или член на екипажа да отваря багажното отделение над седалките и да поставя нещо в сака на мистър Бишара?

— Никой не го е отварял през целия полет.

— Защо сте толкова сигурна, мисис Бергстрьом?

— Защото току-що бях сключила голяма сделка в Лагос за градината на петролния министър. — На Хаким му идеше да се разсмее. Значи затова го бяха накарали да чака пет часа. — И за да я отпразнувам, си купих чанта на „Ферагамо“ в безмитния магазин. Сложих я в същото багажно отделение. Ако някой го беше отворил, щях да забележа.

Мистър Кармън се усмихна към жените в журито една от които кимаше.

— По време на полета имаше ли период, в който не сте седели до мистър Бишара?

— След като капитанът обяви, че след около половин час ще кацнем на „Хийтроу“, отидох в тоалетната да се освежа.

— И тогава мистър Бишара беше ли на мястото си?

— Да, тъкмо му бяха сервирали закуска.

— Значи докато ви е нямало, той е можел да види дали някой отваря багажното отделение и рови в сака му.

— Предполагам, че да, но само той може да отговори на този въпрос.

— Благодаря, мисис Бергстрьом. Моля да останете на свидетелската банка, тъй като съм сигурен, че видният ми приятел ще иска да ви разпита.

Когато се изправи, мистър Грей определено нямаше вид на човек, желаещ да разпитва когото и да било.

— Милорд, моля за кратка почивка, тъй като ми трябва време да се консултирам с клиента си.

— Разбира се, мистър Грей — отвърна съдия Ъркърт, наведе се напред, опря лакти на масата и се обърна към журито. — Мисля, че моментът е подходящ да приключваме за днес. Ще ви помоля всички да се върнете по местата си утре в десет, когато мистър Грей ще разпита свидетелката, стига да желае.

— Хаким, първо ще ви попитам наистина ли това е жената, която седеше до вас през полета от Лагос? — попита Грей, след като се оттеглиха в една от стаите за консултации на съда.

— Определено е тя. Не бих могъл да я забравя лесно.

— Тогава как Кармън се е добрал до нея преди нас?

— Не е — каза Арнолд Хардкасъл. — Кармън с радост ми съобщи, че е прочела за делото в пресата и незабавно се е свързала с фирмения си адвокат.

— Прочела за делото? — невярващо повтори Грей. — В „Копенхаген Газет“, несъмнено.

— Не, във „Файнаншъл Таймс“.

— Щеше да е много по-добре, ако не го беше правила — промърмори Грей.

— Защо? — попита Хаким.

— Защото без показанията ѝ можех да посея известни съмнения в умовете на журито за ролята, която е изиграла в цялата афера, а сега…

— Значи няма да я разпитвате? — попита Арнолд.

— Определено не. Това само ще напомни на заседателите колко убедителен свидетел е тя. Не, сега всичко зависи от това как ще се представи Хаким.

— Ще се представи такъв, какъвто е — каза Себастиан. — Порядъчен и честен човек. Няма как съдебните заседатели да не забележат това.

— Де да беше толкова лесно — рече мистър Грей. — Никой никога не може да е сигурен как ще се представи свидетел, особено когато е подложен на такова напрежение.

— Представи? — повтори Рос.

— Боя се, че да — отвърна мистър Грей. — Утре ще бъде чист театър.

34

Точно в 10 негова чест Ъркърт влезе в залата Всички станаха, поклониха се и след като съдията отвърна на поздрава им, го изчакаха да се настани на червения кожен стол с висока облегалка в центъра на подиума.

— Добро утро — каза той и се усмихна на журито след което се обърна към защитата. — Мистър Грей, желаете ли да разпитате мисис Бергстрьом?

— Не, милорд.

Кармън погледна журито с престорена изненада.

— Както желаете. Мистър Кармън, обвинението ще призовава ли други свидетели?

— Не, милорд.

— Добре. В такъв случай, мистър Грей, можете да призовете първия си свидетел.

— Призовавам мистър Хаким Бишара.

Погледите на всички проследиха ответника, докато ставаше от мястото си и вървеше към свидетелската банка. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и йейлска вратовръзка, както го бе посъветвал мистър Грей. Определено не приличаше на човек, който има какво да крие. Себастиан бе впечатлен от начина, по който изглеждаше. Сякаш току-що бе долетял от ваканция в Лайфорд Кий, а не бе прекарал последните пет месеца в затвора. Но от друга страна, както му бе обяснил Хаким при едно от многото му посещения в Уондзуърт, той прекарваше по един час всяка сутрин в гимнастическия салон, след което правеше едночасова разходка в двора следобед. Освен това вече не ходеше на делови обеди и затворът нямаше винарска изба.

— Бихте ли казали името си за протокола? — каза мистър Грей, след като Хаким даде клетва.

— Хаким Сахид Бишара.

— Професия?

— Банкер.

— Бихте ли обяснили по-конкретно?

— Бях председател на борда на банка „Фартингс“ в Сити.

— Мистър Бишара, можете ли да ни запознаете със събитията, довели до появата ви на свидетелската банка днес?

— Отлетях за Лагос за среща с нигерийския петролен министър, на която да обсъдим финансирането на ново пристанище за големите петролни танкери.

— И каква по-точно беше ролята ви в това начинание?

— Нигерийското правителство покани „Фартингс“ за основна банка.

— Бихте ли обяснили на лаик като мен какво означава това?

— Когато едно суверенно правителство иска да заеме голяма сума, в този случай двайсет милиона долара, една банка заема първостепенна позиция и осигурява най-голямата част от заема, някъде около двайсет и пет процента, след което се канят други банки, които да поемат останалото.

— И какво щеше да получи банката ви за изпълняването на такава операция?

— Стандартната такса е един процент.

— Значи „Фартингс“ щеше да направи двеста хиляди долара от сделката.

— Да, стига да беше сключена, мистър Грей.

— Не беше ли?

— Не. Веднага след като ме арестуваха нигерийското правителство оттегли предложението си и покани "Барклис“ на наше място.

— Значи банката ви е изгубила двеста хиляди долара.

— Изгубихме значително повече, мистър Грей.

— Не се ядосвай — прошепна Себ, макар да знаеше, че Хаким не може да го чуе.

— Можете ли да изчислите колко точно е изгубила банката ви заради това, че вече не сте неин председател?

— Акциите на „Фартингс“ паднаха с близо девет процента, с което компанията олекна с повече от два милиона паунда. Неколцина големи клиенти закриха сметките си и бяха последвани от по-малки. Но много по-важно, мистър Грей, е репутацията ни както в Сити, така и сред клиентите ни, която може да не бъде възстановена, освен ако не изчистя името си.

— Напълно ви разбирам. И след срещата с петролния министър в Лагос сте се върнали в Лондон. С коя авиокомпания пътувахте?

— С „Нигерия Еърлайнс“. Нигерийското правителство бе организирало цялото ми пътуване.

— С колко багаж пътувахте?

— Само със сака си, който поставих в багажното отделение над мястото си.

— Някой седеше ли до вас?

— Да, мисис Бергстрьом. Макар че тогава не знаех името ѝ.

— Двамата разговаряхте ли?

— Не. Когато седнах на мястото си, тя четеше. Бях уморен и просто исках да поспя.

— А когато се събудихте, разговаряхте ли?

— Не, тя продължаваше да чете и видях, че са ѝ останали само няколко страници, така че не я прекъснах.

— Напълно разбираемо. Вадихте ли нещо от сака си по време на полета?

— Не.

— Знаете ли някой да е бъркал в него по някое време?

— He. Ho пък аз спах няколко часа.

— Проверихте ли съдържанието на сака си преди да напуснете самолета?

— Не, просто го взех. Исках да съм сред първите слезли от самолета. Нямах друг багаж, така че нищо не ме задържаше.

— И след като сте минали паспортната проверка, сте тръгнали направо към зеления коридор.

— Да, защото нямах нищо за деклариране.

— Но сте били спрени от митнически служител, който ви е помолил да отворите сака си.

— Точно така.

— Изненадахте ли се, че ви спират?

— Не, предположих, че е рутинна проверка.

— Митническият служител заяви пред съда, че през цялата проверка сте останали напълно спокоен и учтив.

— Нямах какво да крия, мистър Грей.

— Именно. Но когато мистър Колиър отворил сака ви, намерил в него целофанено пликче с тринайсет унции хероин, чиято цена на улицата е двайсет и две хиляди паунда.

— Да, но нямах представа, че е там. И, разбира се, нямам никаква представа за цената му на улицата.

— Тогава сте го видели за първи път.

— За първи и единствен път в живота си видях хероин, мистър Грей.

— Значи не можете да обясните откъде се е появило пликчето?

— Да, не мога. Всъщност за момент дори си помислих, че съм взел чужд сак, докато не видях инициалите си върху него.

— Мистър Бишара, наясно ли сте с важната разлика да бъдете хванати с хероин и това да ви хванат, да кажем, с марихуана?

— Тогава не, но след това научих, че хероинът бил наркотик от клас А, докато марихуаната била клас В и вносът ѝ, макар и нелегален, не се разглежда като толкова сериозно престъпление.

— Нещо, което един наркотрафикант би трябвало…

— Подсказвате на свидетеля, мистър Грей.

— Моите извинения, милорд. Но аз искам журито да осъзнае, че при обвинение в пренасяне на наркотик от клас А мистър Бишара може да бъде осъден на петнайсет години затвор, докато наказанието за притежаване на марихуана е далеч по-малко.

— Правилно ли ви чух, мистър Грей? — прекъсна го съдията. — Да не би да признавате, че клиентът ви в един или друг момент е внесъл незаконно наркотик в страната?

— В никакъв случай, милорд. Всъщност тъкмо обратното. В този случай си имаме работа с високоинтелигентен банкер, който редовно сключва големи сделки, които трябва да бъдат пресметнати до последното пени. Ако мистър Бишара беше и наркотрафикант, както се опитва да докаже обвинението, той би трябвало много добре да си дава сметка, че това да бъде заловен с тринайсет унции хероин ще го прати зад решетките до края на пълноценния му живот. Направо не мога да си представя, че би поел подобен риск.

Себастиан се обърна към журито. Един-двама от заседателите кимаха, а останалите си водеха бележки.

— Вземали ли сте леки наркотици в миналото? Може би като студент?

— Никога. Но страдам от сенна треска, така че понякога вземам антихистамин през лятото.

— Продавали ли сте някога през живота си наркотик на някого?

— Не, сър. Не мога да си представя нещо по-зло от това да печелиш от нещастието на другите.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Благодаря, мистър Грей. Мистър Кармън, можете да разпитате свидетеля.

— Какво мислиш, Арнолд? — прошепна Себ, докато обвинителят събираше книжата си и се готвеше за основното представление.

— Ако журито бъде подканено да каже решението си сега, нямам съмнения, че Хаким ще бъде оправдан — каза Арнолд. — Но не знаем какво крие в ръкава си обвинението, а Джордж Кармън е известен с това, че не си пада по правилника на Куинсбъри[9]. Впрочем забеляза ли, че Ейдриън Слоун е в залата и не пропуска нито дума?

35

Мистър Кармън бавно се надигна от мястото си, нагласи износената си перука и подръпна реверите на дългата си черна тога, след което отвори дебелата папка пред себе си. Вдигна глава и погледна ответника.

— Мистър Бишара, смятате ли себе си за човек, който обича да рискува?

— Не мисля — отвърна Хаким. — По природа съм доста консервативен и се опитвам да преценявам всяка сделка по достойнствата ѝ.

— В такъв случай позволете да съм по-конкретен. Комарджия ли сте?

— Не. Винаги изчислявам шансовете преди да поема какъвто и да било риск, особено когато работя с парите на други хора.

— Член ли сте на клуб „Клеърмонт“ в Мейфеър?

Мистър Грей тутакси скочи на крака.

— Това има ли някакво отношение към делото, милорд?

— Подозирам, че предстои да разберем, мистър Грей.

— Да, член съм на клуб „Клеърмонт“.

— Значи сте комарджия, поне със собствените си пари?

— Не, мистър Кармън. Рискувам само когато съм сигурен, че шансовете са на моя страна.

— Значи никога не играете на рулетка, блекджек или покер?

— Да, не играя. Всички те са игри на случайността, мистър Кармън, при които банката неизбежно излиза победител. Предпочитам да съм банкерът.

— Тогава защо членувате в клуб „Клеърмонт“, след като не сте комарджия?

— Защото обичам от време на време да играя на табла. В тази игра участват двама души.

— Но това не означава ли, че шансовете са петдесет на петдесет? А вие току-що казахте на съда, че рискувате само когато смятате, че шансовете са на ваша страна.

— Мистър Кармън, на Световния шампионат по табла в Лас Вегас преди три години се наредих сред първите шестнайсет. Познавам лично другите петнайсет играчи и имам политика да ги избягвам, което ми гарантира, че шансовете са винаги на моя страна.

В залата премина смях. Себастиан със задоволство видя, че дори един-двама от съдебните заседатели се усмихват.

Кармън побърза да смени темата.

— Преди пътуването ви до Нигерия били ли сте спирани някога от митнически служител?

— Не, никога.

— Значи сте можели да изчислите, че шансовете ще бъдат на ваша страна, преди да…

— Милорд! — извика Грей и скочи от мястото си.

— Да, мистър Грей, съгласен съм — каза съдията. Не е нужно да внасяте елемент на спекулация, мистър Кармън. Придържайте се към фактите по делото.

— Да, милорд. Добре, мистър Бишара, да се придържаме към фактите. Вероятно си спомняте, че преди малко ви питах дали преди сте били спирани от митнически служител и вие отговорихте, че не сте. Бихте ли желали да премислите отговора си? — Бишара се поколеба, което даде повод на Кармън да продължи. — Нека перифразирам въпроса, мистър Бишара, за да е сигурно какво ви питам, защото съм убеден, че не бихте искали да добавите лъжесвидетелството към обвиненията, пред които сте изправен.

Съдията като че ли се канеше да се намеси, когато Кармън добави:

— Мистър Бишара, за първи път ли ви арестуват за контрабанда?

Всички в залата затаиха дъх в очакване на отговора на Хаким. Себастиан си спомняше от делото за клевета на майка си, че адвокатите рядко задават насочващи въпроси, освен ако вече не знаят отговора.

— Имаше един случай, мистър Кармън, но признавам, че бях забравил напълно за него, може би защото обвинението бе оттеглено.

— Забравили сте напълно за него — повтори Кармън. — Е, след като вече си спомнихте, бихте ли споделили със съда защо са ви арестували тогава?

— Разбира се. Бях сключил сделка с емира на Катар за финансиране на търга за летище в страната му и след церемонията по подписването емирът ми подари часовник, който носех, когато се върнах в Англия. Когато поискаха да покажа разписка за него, не бях в състояние да представя такава.

— Значи не сте го декларирали.

— Часовникът беше подарък от държавния глава, мистър Кармън — повиши глас Хаким. — Едва ли щях да го нося на ръката си, ако се опитвах да го скрия.

— И каква беше цената на този часовник, мистър Бишара?

— Нямам представа.

— Позволете да ви осветля — каза Кармън и обърна страница на папката си. — От „Картие“ оценяват часовника на четиринайсет хиляди паунда. Или може би удобно сте забравили и това? — Бишара не отговори. — Какво се случи с часовника, мистър Бишара?

— Митницата реши, че мога да го задържа, ако платя пет хиляди паунда мито.

— И вие платихте ли?

— He — каза Бишара и вдигна лявата си ръка. — Предпочитам часовника, който ми подари майка ми по случай дипломирането ми в Йейл.

— Освен тринайсетте унции хероин какво друго намери митническият служител в сака ви, когато бяхте задържан, мистър Бишара? — смени темата Кармън.

— Обичайните тоалетни принадлежности, две ризи, чорапи… Но пък аз бях там само за уикенда.

— Нещо друго? — попита Кармън, докато си записваше нещо.

— Малко пари.

— Колко?

— Не си спомням точната сума.

— Тогава позволете отново да опресня паметта ви, мистър Бишара. Мистър Колиър твърди, че е открил в сака ви десет хиляди паунда в брой.

Залата ахна. Първата мисъл на Себастиан бе, че сумата е по-голяма от годишните доходи на повечето съдебни заседатели.

— Защо един уважаван банкер с безупречна репутация трябва да носи десет хиляди в брой в сака си, когато, както сам се изразихте — Кармън отново погледна бележките си, — сте били там „само за уикенда“?

— В Африка, мистър Бишара, не всеки има банкова сметка или кредитна карта, така че често местната практика е сделките да се уреждат с плащане в брой.

— Предполагам, че такава е практиката и ако искате да купите наркотици, нали, мистър Бишара?

Грей тутакси отново скочи на крака.

— Да, да. Оттеглям въпроса си — каза Кармън, който чудесно осъзнаваше, че е нанесъл удара си. — Мистър Бишара, предполагам, че сте наясно каква е максималната сума в брой, която можете да внасяте в страната?!

— Десет хиляди паунда.

— Точно така. Колко имахте в портфейла си, когато бяхте задържан от мистър Колиър?

— Може би около двеста паунда.

— Значи сте знаели, че нарушавате закона. Или и това е било изчислен риск? — Бишара не отговори. Питам, мистър Бишара — каза Кармън, обръщайки се към съдебните заседатели, — защото видният ми приятел мистър Грей силно наблегна на факта, че сте — той погледна бележките си, — отново цитирам, „високоинтелигентен банкер, който редовно сключва големи сделки, които трябва да бъдат пресметнати до последното пени“. Ако това наистина е така, защо сте носели най-малко десет хиляди и двеста паунда, когато сте знаели, че нарушавате закона?

— Моите уважения, мистър Кармън, но ако съм се опитвал да купя тринайсет унции хероин в Лагос, по вашите изчисления ще ми трябват най-малко двайсет хиляди паунда в брой.

— Но като добър банкер — каза Кармън — бихте се спазарили за десет хиляди паунда.

— Може и да сте прав, мистър Кармън, но ако бях направил това, нямаше да мога да върна десетте хиляди обратно, нали?

— Имаме само думата ви, че сте напуснали страната само с десет хиляди.

— Имаме само думата ви, че не съм.

— Тогава позволете да предположа, че за човек, който няма нищо против да се опита да вкара тринайсет унции хероин в страната, едва ли би представлявало проблем да вземе необходимите средства, за да — как да се изразя? — сключи сделката.

Мистър Грей наведе глава. Колко пъти бе казвал на Хаким да не скача на Кармън, колкото и да го предизвиква той, и никога да не забравя, че обвинителят играе на свой терен.

Котешката усмивка отново се появи на лицето на Кармън. Той погледна нагоре към съдията и каза:

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Мистър Грей, желаете ли да разпитате отново свидетеля?

— Имам няколко допълнителни въпроса, милорд. Мистър Бишара, моят виден приятел надълго и нашироко обясни, че дори когато играете табла, вие по природа си оставате комарджия. Мога ли да ви попитам на какви залози играете?

— По сто паунда на игра. Ако противникът ми изгуби, трябва да дари парите на благотворителна организация по мой избор.

— И коя е тя?

— Общество „Полио“.

— А ако изгубите?

— Плащам хиляда паунда на благотворителна организация по избор на противника.

— Колко често губите?

— Около една игра на десет. Но това е хоби, мистър Грей, а не професия.

— Мистър Бишара, колко пари бихте спечелили, ако можехте да продадете тринайсет унции хероин?

— Нямах представа, докато не видях обвинението според което цената на улицата е около двайсет и две хиляди паунда.

— Каква печалба декларира банката ви за миналата година?

— Малко над двайсет милиона паунда, мистър Грей.

— И колко ще изгубите, ако бъдете осъден по това дело?

— Всичко.

— Нямам повече въпроси, милорд. — Мистър Грей уморено си седна. Себастиан си помисли, че адвокатът не прилича на човек, който вярва, че шансовете са на негова страна.

— Членове на журито — каза съдията, — сега ви освобождавам за уикенда. Моля да не обсъждате делото със семействата и приятелите си, тъй като не те, а вие сте онези, които трябва да решат съдбата на обвиняемия. В понеделник ще поканя обвинението и защитата да изнесат заключителните си речи, преди да обобщя. След това ще се оттеглите и ще обмислите всички доказателства, преди да вземете решението си. Моля бъдете по местата си в десет сутринта в понеделник. Желая ви спокоен уикенд.

Четиримата се събраха в кабинета на Гилбърт Грей.

— Какви са плановете ви за уикенда, мистър Клифтън — попита Грей, след като свали перуката и одеждата си.

— Смятах да гледам „Евита“, но не мисля, че ще съм в състояние. Така че просто ще си остана у дома и ще чакам дъщеря ми да ми се обади за моя сметка.

Грей се разсмя.

— А вие, сър? — попита Себ.

— Трябва да напиша заключителното си обръщение и да внимавам да не пропусна нито една от точките, повдигнати от Кармън. А ти, Арнолд?

— Ще стоя до телефона, ако случайно ти потрябвам, Гили. Мога ли да попитам как върви според теб?

— Много добре знаеш, че моето усещане няма значение, Арнолд, защото сега всичко е в ръцете на съдебните заседатели, а трябва да те предупредя, че те бяха много впечатлени от свидетелството на мисис Бергстрьом.

— Защо сте толкова сигурен в това? — попита Рос.

— Преди да застане на свидетелската банка, неколцина от журито поглеждаха от време на време към Хаким, което обикновено е добър знак. Но откакто тя даде показанията си, вече почти не го поглеждаха. — Грей въздъхна дълбоко. — Мисля, че трябва да се приготвим за най-лошото.

— Ще кажете ли това на Хаким? — попита Себ.

— Не. Нека прекара поне уикенда с убеждението, че невинните никога не ги осъждат.

36

Очертаваше се дълъг уикенд за Себастиан, Рос, Арнолд, Виктор, Клайв, мистър Грей и мистър Кармън, както и за Дезмъид Мелър и Ейдриън Слоун — и безкраен за Хаким Бишара.

В събота сутринта Себастиан се събуди рано след неспокойния сън. Макар че навън бе още тъмно, той стана, облече анцуг и изтича до най-близката вестникарска будка. Заглавията на стойката отвън не бяха добри.

„Сън“ дори беше сложил снимка на часовника на първа страница. Себ купи бройка от всеки вестник и се върна в апартамента си. Наля си кафе, отпусна се в единственото удобно кресло в дневната и прочета няколко пъти една и съща история, макар че гледните точки малко се различаваха. И като предаваха унищожителните думи на мистър Кармън в кавички, журналистите можеха да останат недосегаеми за евентуална обвинение в клевета. Не беше нужно обаче да се чете между редовете, за да се разбере какво според тях ще бъде вероятното решение.

Единствено „Гардиан“ беше пуснал безпристрастен материал, който позволяваше на читателите сами да си направят изводите.

Себ не можеше да очаква, че всички съдебни заседатели ще четат единствено „Гардиан“, и освен това се съмняваше, че мнозина от тях ще последват инструкциите на съдията да не четат вестници по време на процеса. „Не забравяйте — беше им напомнил мистър Ъркърт, — че никой от седящите на местата за журналистите не може да реши изхода от това дело. Това е ваша и единствено ваша задача“. Дали и дванайсетимата се бяха вслушали в думите му?

След като прочете всяка дума от всяка статия, която споменаваше дори мимолетно Хаким, Себ пусна последния вестник на пода. Погледна часовника над камината, но още бе едва седем и половина. Затвори очи.

Рос Бюканан четеше „Таймс“ и макар да смяташе, че процесът е отразен добре от съдебния репортер, на един комарджия можеше да му бъде простено, ако заложи малка сума, че обвиняемият ще бъде признат за виновен. Макар да не вярваше в молитвите, Рос вярваше в правосъдието.

В речта си на последната среща на борда в седмицата преди процеса Рос бе казал на директорите, че на следващата им среща председателят ще бъде или Хаким Бишара, или Ейдриън Слоун. След това добави, че трябва да обмислят собствените си позиции като директори, ако Хаким не бъде оправдан единодушно. И добави злокобно:

— Ако в края на процеса журито бъде разделено или дори ако решението му е с десет на два в полза на Хаким, това ще бъде пирова победа, защото винаги ще остане съмнение, че му се е разминало, също като в опозоряващото шотландско съдебно решение "недоказано“.

Подобно на всеки отговорен председател, Рос се готвеше за най-лошото.

Дезмънд Мелър и Ейдриън Слоун вече се готвеха за най-доброто. Срещнаха се в клуба си за обяд малко преди един. Салонът бе почти празен, което беше добре дошло за тях.

Мелър прегледа подготвеното от Слоун изявление за пресата, което трябваше да бъде направено веднага щом съдия Ъркърт произнесе присъдата си.

Слоун щеше да настоява за свикване на извънредни на среща на акционерите на „Фартингс“, на която да се обсъдят последиците от решението на журито, и беше уверен, че Себастиан Клифтън няма да е в състояние да се противопостави на искането. Щеше да предложи услугите си като временен председател на борда на банката до намирането на подходящ кандидат. Въпросният кандидат седеше срещу него на масата.

Двамата обсъдиха подробно как ще поемат „Фартингс“, като в същото време съживят сливането с „Кауфман“. По този начин можеха да заровят всичките си врагове в един гроб.

Арнолд Хардкасъл прекара съботния следобед в обмисляне на две изявления за пресата със съветника по връзки с обществеността на банката Клайв Бингам. Едното започваше с „Хаким Бишара ще апелира и е уверен, че присъдата ще бъде отхвърлена“, а в другото щеше да има снимка на Хаким зад бюрото си в банката с думите „Обикновен работен ден“.

Никой от двамата не се съмняваше кое изявление е по-вероятно да попадне в пресата.

Мистър Джордж Кармън изнесе речта си, докато се киснеше във ваната. Жена му слушаше внимателно от спалнята.

— Членове на журито, след като чухте представените по делото доказателства, решението ви несъмнено може да бъде само едно. Искам да забравите елегантно облечения банкер, когото видяхте на свидетелската банка, и да си помислите за горките нещастници, които всеки ден страдат от невъобразима агония в резултат от пристрастяването им към незаконни наркотици Не се съмнявам, че мистър Бишара каза истината, когато заяви, че никога през живота си не е приемал наркотици, но това не означава, че не е готов да съсипе живота на другите, които нямат неговия късмет, стига страданието им да му донесе бърза печалба. Не бива да забравяме, че той не е сключил друга сделка при пребиваването си в Нигерия, така че е съвсем логично да се запитаме защо изобщо е взел толкова много пари в брой със себе си в Лагос? Но това, разбира се, трябва да решите вие. Така че когато дойде времето да произнесете решението си, ще трябва да решавате дали тринайсетте унции хероин са били подхвърлени от някакъв въображаем злосторник в сака на мистър Бишара, или дали той от самото начало е знаел, че наркотикът е бил там, както смятам аз. Ако заключението ви е такова, решението, което трябва да вземете, е само едно. Виновен.

Откъм спалнята се чуха кратки аплодисменти.

— Не е зле, Джордж. Ако бях в журито, със сигурност щеше да ме убедиш.

— Аз обаче не съм сигурен, че съм убеден — тихо каза Кармън, докато отпушваше канала.

Гили Грей не разговаря с жена си на закуска. Не беше темерут, но Сюзан беше свикнала с все по-дългите и по-дълги периоди на мълчание всеки път, когато някое дело наближава края си, и затова не коментира, когато той стана от масата и се оттегли в кабинета си да подготви заключителните си думи към журито. Когато телефонът в коридора иззвъня, тя се втурна да вдигне, за да не притеснява съпруга си.

— Членове на журито, може ли да се повярва, че човек с положението на мистър Бишара би могъл да извърши подобно долно престъпление? Дали някой, който има толкова много за губене, би помислил дори за миг…

На вратата се почука. Гили се обърна — знаеше, че жена му не би го прекъснала, освен ако…

— Търси те някой си мистър Бари Хамънд. Казва, че било спешно.

Хаким Бишара прекара не дълъг уикенд, а шейсет и седем безсънни часа, докато чакаше да го откарат обратно в съда да научи съдбата си. Можеше само да се надява, че когато стане, говорителят на журито ще произнесе думата, която се надяваше да чуе.

Докато обикаляше затворническия двор в неделя следобед в компанията на двама банкери, които трудно биха могли да си отворят отново банкова сметка, неколцина от съкилийниците дойдоха да му пожелаят късмет.

— Жалко, че някой от тях не се яви като свидетел по делото — каза един от спътниците му.

— Какво би ми помогнало това? — попита Хаким.

— В отделението се носи слух, че наркобароните казват на всички, че никога не сте били дилър или наркоман, защото познават клиентите и доставчиците си по-добре от всеки разпространител. В края на краищата те не могат да пускат реклами и нямат витрини.

— Но кой би им повярвал? — попита Хаким.

37

Себастиан пристигна в Олд Бейли малко след девет и половина сутринта в понеделник. Когато влезе в съда с изненада видя, че Арнолд Хардкасъл седи сам на пейката на защитата. Себ погледна към мистър Кармън който вече бе на мястото си и препрочиташе заключителната си реч. Имаше вид на човек, който с нетърпение очаква сигнала за старт, за да се втурне към финалната лента. За адвокатите нямаше сребърни медали.

— Някаква следа от видния лидер на защитата? — попита Себ, докато сядаше до Арнолд.

— Не, но би трябвало да дойде всеки момент — отвърна Арнолд и си погледна часовника. — Звъннах му, но помощникът му каза, че не бива да бъде прекъсван по никакъв повод. Макар че трябва да кажа, че самият той прекъсва чудесно.

Себ все поглеждаше към вратата, през която влизаха съдебни служители, адвокати, журналисти и всички, които проявяваха интерес към делото, но не и мистър Грей. Оставаха петнайсет минути, а него още го нямаше. В десет без десет мистър Кармън започна да ги поглежда въпросително. В десет без пет Арнолд стана доста неспокоен, тъй като съдията със сигурност щеше да го пита къде е главният защитник, а той не знаеше. Десет.

Съдия Ъркърт влезе, кимна и зае мястото си на подиума. Увери се, че ответникът и съдебните заседатели са по местата си. Накрая погледна надолу и видя, че мистър Кармън е седнал на ръба на мястото си в очакване на началото. Съдията щеше да му угоди, но не виждаше главния защитник.

— Мистър Кармън, щях да ви кажа да изнесете заключителното си обръщение, но изглежда, че мистър Грей не е сред нас.

Едва изрекъл тези думи, вратата в другия край иа залата се отвори и Гилбърт Грей нахълта с развяваща се тога, оправяше перуката си в движение.

— Добро утро, мистър Грей — каза съдията, след като адвокатът седна. — Имате ли нещо против да призова мистър Кармън да изнесе заключителната си реч? — Не направи опит да скрие сарказма си.

— Моите извинения, милорд, но ще ви помоля да ми позволите да привлека свидетел, който има нови доказателства за съда.

Мистър Кармън седна и затвори рязко папката си. Облегна се назад и зачака да види кой би могъл да е въпросният свидетел.

— И мога ли да попитам кой е този нов свидетел, мистър Грей?

— Милорд, няма да призовавам нов свидетел, а мистър Колиър.

Искането очевидно изненада всички, включително и мистър Кармън, и мина известно време, преди шумът в залата да утихне и съдията да може да зададе следващия си въпрос. Той се наведе напред и погледна към обвинителя.

— Мистър Кармън, имате ли някакви възражения мистър Колиър да бъде призован отново в последния момент?

На Кармън му се искаше да каже: да, определено имам, милорд, но не беше сигурен на какви основания би могъл да възрази срещу допълнителни показания от страна на главния свидетел на обвинението.

— Нямам възражения, милорд, макар че ми е любопитно да разбера какви нови доказателства може да са се появили през уикенда.

— Какво ще кажете да разберем? — отвърна съдията и се обърна към секретаря. — Извикайте мистър Дейвид Колиър?

Старшият митничар влезе в залата и отново застана на свидетелската банка. Лицето му бе непроницаемо Съдията му напомни, че още е под клетва.

— Добро утро, мистър Колиър — каза Грей. — Мога ли да потвърдя, че този път се явявате по свое собствен искане, а не като свидетел на обвинението?

Себастиан нямаше как да не забележи, че мистър Грей беше заменил враждебния тон към свидетеля с по-дружески.

— Точно така, сър.

— И защо пожелахте да се явите отново?

— Боях се, че ако не го направя, може да бъде извършена несправедливост.

Залата отново зашумя. Мистър Грей не направи опит да продължи, докато не се възцари тишина.

— Бихте ли обяснили по-подробно, мистър Колиър?

— В петък вечерта ми се обади колега от Франкфурт да ме информира за един случай в града, за който сметнал, че трябва да знам. По време на разговора открих каква е причината мисис Айша Обгабо, стюардесата от полет 207, да даде само писмени свидетелства пред съда.

— И каква е причината? — попита мистър Грей.

— Тя е в затвора, излежава шестгодишна присъда, свързана с наркотици от клас А.

Този път съдията не се опита да усмири врявата, причинена от разкритието на Колиър.

— И защо това трябва да има някакво отношение към делото? — попита мистър Грей, след като редът бе възстановен.

— Няколко седмици след задържането на Бишара мисис Обгабо била арестувана за притежание на две унции марихуана.

— Марихуаната в Германия за наркотик от клас А ли се смята? — невярващо попита съдията.

— Не, милорд. За това престъпление съдията я осъдил условно на шест месеца и наредил тя да бъде депортирана обратно в Нигерия.

— Тогава защо не си е в Нигерия? — попита съдията.

— Защото по време на процеса станало ясно, че мисис Обгабо имала връзка с капитана на самолета, на който работела като стюардеса. Ако я бяха пратили обратно в Нигерия, милорд, са щели да я арестуват за прелюбодеяние и да я намерят за виновна, а според шериата наказанието за прелюбодеяние е убиване с камъни. Затова в края на процеса, когато съдията я попитал дали иска да признае други простъпки, преди да произнесе присъдата си, тя признала, че ѝ била платена голяма сума, за да постави тринайсет унции хероин в сака на пътник от първа класа на полета на „Нигерия Еъруейс“ от Лагос за Лондон. Мисис Обгабо не можа да си спомни името на пътника, но помнела, че сакът, в който сложила хероина, имал инициали ХБ. За това престъпление съдията я осъдил на шест години затвор, което според адвоката ѝ е предостатъчно време да подаде молба за убежище като политически бежанец.

Този път съдията прие, че ще му се наложи да чака малко повече, преди залата да се върне към някакво подобие на ред. Той се облегна назад в стола си, а неколцина журналисти се втурнаха навън в търсене на най-близкия телефон.

Себастиан забеляза, че за първи път съдебните заседатели гледат към обвиняемия и неколцина дори му се усмихват. Не забеляза обаче, че Ейдриън Слоун тихомълком се измъкна навън. Мистър Грей продължаваше да стои, но не направи опит да заговори, докато редът не се възстанови.

— Мистър Колиър, благодаря за вашата почтеност и чувството ви за дълг. Ако позволите да кажа, вие стегордост за професията ви. — Мистър Грей затвори папката си и погледна нагоре към съдията. — Нямам повече въпроси, милорд.

— Имате ли въпроси към свидетеля, мистър Кармън? — попита съдията.

Кармън се посъветва с екипа на обвинението, сле което погледна нагоре.

— Не, милорд. Макар че трябва да призная, че намирам за донякъде иронично, че именно аз посочих на ваша чест, че репутацията на свидетеля е безупречна.

— Свалям ви шапка, мистър Кармън — каза съдията и докосна пищната си перука.

— И имайки предвид това, милорд — продължи Кармън, — обвинението оттегля всички обвинения срещу ответника.

Мистър Кармън си седна, а залата избухна в аплодисменти.

Журналисти драскаха яростно. Опитните съдебни служители се опитваха да не показват емоции, а седящият на мястото на подсъдимия изглеждаше замаян от случващото се. Съдия Ъркърт изглеждаше единственият в залата, запазил пълно спокойствие. Обърна се към човека на подсъдимата скамейка и каза високо:

— Мистър Бишара, Короната оттегля всичките си обвинения срещу вас. Свободен сте и можете да напуснете съда, при това без нито едно петънце върху репутацията си.

Себастиан скочи и прегърна Рос, а главният защитник и обвинителят се поклониха един на друг с шеговита сериозност, след което си стиснаха ръцете.

— Джордж, изглежда, че остатъкът от деня ни е свободен — каза Гили Грей. — Какво ще кажеш да обядваме и да поиграем голф?

38

— Добре дошли отново, господин председател.

— Благодаря, Рос — каза Хаким, докато заемаше мястото зад бюрото си за първи път от пет месеца. — Но честно казано, не знам как да ви благодаря за всичко, което направихте не само лично за мен, но и най-вече за банката.

— Не го направих сам — отвърна Рос. — Във „Фартингс“ имате много добър екип начело със Себастиан, който работеше в часове, каквито дори ги няма на часовника.

— Арнолд ми каза, че покрай всичко друго съм превърнал и личния му живот в каша.

— Мисля, че ще откриете, че нещата в тази посока са се пооправили.

— Ще бъде ли от полза, ако пиша на Саманта и ѝ обясня защо Себ е трябвало така спешно да напусне Вашингтон?

— Тя вече знае. Но не би навредило.

— Има ли някой конкретен, на когото трябва да благодаря?

— Целият екип даде всичко от себе си, но решението на Джайлс Барингтън да влезе в борда отправи ясно съобщение на врагове и приятели.

— Толкова много съм задължен на фамилията Барингтън, че ще е почти невъзможно да им се отплатя.

— Те не мислят така, господин председател.

— В това е силата им.

— И слабостта на неприятелите ви.

— Между другото, видяхте ли как бяха акциите при отварянето на борсата сутринта?

— Върнали са се почти там, където бяха преди… — Рос се поколеба.

— Преди да вляза в затвора. Джими Голдсмит ми обади сутринта да ми каже, че ще пуска своите акции по малко на пазара през следващите шест месеца.

— Ще направи доста добра печалба.

— Напълно заслужена, като се има предвид рискът, който пое, когато повечето хора решиха, че потъваме.

— А от тях най-добър пример е Ейдриън Слоун. За съжаление, той също направи удар, макар и поради погрешни причини.

— Е, поне няма да може да седне в борда, след като продаде акциите си. Бих платил щедро, за да можех да присъствам на заседанието, когато Джими е казал на Слоун съвсем точно какво мисли за него.

— Мисля, че ще го намерите подробно записано в протоколите, господин председател.

— Със сигурност, но ми се иска разговорът да беше записан, за да си го пускам… отново и отново.

— Слоун не беше единственият, напуснал уж потъващия кораб. Едва ли ще се изненадате да чуете, че един-двама от старите клиенти се опитват да се качат отново на борда. „Никога не съм се съмнявал, друже“.

— Надявам се да сте пуснали тези другари един след друг по дъската — прочувствено каза Хаким.

— Не отидох толкова далеч, господин председател, но все пак ясно дадох да се разбере, че няма да им бъдат предложени същите привилегировани условия, на които се радваха в миналото.

Хаким избухна в смях.

— Знаете ли, Рос, понякога не бих отказал мъничко от мъдростта и дипломацията ви. — Тонът на председателя се промени. — Смея ли да попитам дали сме на път да разберем кой е платил на стюардесата да пробута хероина в багажа ми?

— Бари Хамънд твърди, че списъкът му на заподозрени е сведен до трима.

— Предполагам, че единият от тях е Дезмънд Мелър?

— Подпомаган и подбуждан от Ейдриън Слоун и Джим Нолс. Но Бари ме предупреди, че няма да е лесно да се докаже.

— Би било невъзможно без помощта на мистър Колиър, който можеше да предпочете да замълчи и да не влиза в центъра на вниманието. Може би няма да е зле да го пратим с жена му на екскурзия на „Барингтън" до Бахамите.

— Не мисля, господин председател. Дейвид Колиър прави всичко по устав. Дори когато Бари го заведе на обяд да му благодари за всичко, което направи, той настоял да си поделят сметката. Не, предлагам благодарствено писмо и тъй като е почитател на Дикенс, може би пълното първо издание на съчиненията му?

— Отлична идея.

— Не е моя. Отново можете да благодарите на Бари Хамънд за хрумването. Двамата са станали като дупе и гащи и всяка събота следобед ходят да гледат Осите.

— Осите ли? — озадачи се Хаким.

— Лондонски отбор по ръгби, който и двамата подкрепят от години.

— Как ще ме посъветвате да благодаря подобаващо на Бари?

— Вече му платих бонуса, за който се разбрахте, ако бъдете обявен за невинен, и той още работи върху това кой е уредил стюардесата да подхвърли наркотика в сака ви. Но отказва да ми даде каквито и да било подробности, докато не закове кучия син.

— Типично за Бари.

— Освен това ми каза, че сте го помолили да намери повече информация за Кристина Бергстрьом, което го озадачи, защото бях убеден, че тя казва истината, и не виждам никаква причина…

— След като вече не сте председател, Рос, какви са плановете ви занапред?

Макар че внезапната смяна на темата бе очевидна, Рос продължи в същия тон.

— С Джийн отиваме на почивка в Бирма. Винаги сме искали да видим тази страна. А след като се върнем в Шотландия, смятаме да прекараме остатъка от дните си в една вила до Гълейн, от която се открива зашеметяващ изглед към Фърт ъф Форт и която, по една случайност се намира точно до голф игрището Мюрфийлд, където ще прекарвам много радостни часове в работа по хандикапа си.

— Не ви разбирам, Рос.

— Което е добре, господин председател, защото в противен случай само ще нагазите в пясъка Не по-малко важно е, че Гълейн е на северния бряг на Фърт, където пъстървата е на път да открие, че съм се върнал да си отмъстя.

— Това означава ли, че с нищо не мога да ви убедя да останете в борда?

— Категорично. Вече получихте оставката ми и ако довечера не съм в „Летящият шотландец“, не знам кого от нас двамата Джийн ще убие най-напред.

— С вас мога да се справя, но не и с Джийн. Това означава ли, че сте приключили сделката с идиличната вила, за която ми казахте?

— Почти — отвърна Рос. — Остава да продам апартамента си в Единбург, преди да мога да подпиша договора.

— Моля предайте поздравите ми на Джийн и ѝ кажете колко съм ѝ благодарен, че ви е позволила да се върнете за пет месеца от почивка. Прекарайте чудесно в Бирма и още веднъж благодаря.

Рос се канеше да се ръкува с председателя, но Хаким скочи и го прегърна с мечешка прегръдка — нещо, което шотландецът не бе изпитвал никога досега.

След като Рос си тръгна, Хаким отиде до прозореца и изчака, докато не го видя как излиза от сградата и хваща такси. После се върна при бюрото си и каза на секретарката си да го свърже с мистър Вон от „Савил".

— Мистър Бишара, радвам се да ви чуя. Мога ли да ви предложа дуплексен апартамент в Мейфеър на отлично място, с отличен изглед към парка…

— Не, мистър Вон, не можете. Но бихте могли да ми продадете апартамент в Единбург, за който знам, че е в списъка ви от няколко месеца.

— Вече получихме предложение за имота на мистър Бюканан на Аргайл Стрийт, но то е с две хиляди по-малко от исканата цена.

— Добре, тогава го извадете от пазара, продайте го на желаещия и аз ще покрия недостига.

— Става дума за две хиляди паунда, мистър Бишара.

— И два пъти повече ще е малко — отвърна Хаким.