Иде часът

8

— Боя се, че е невъзможно — каза Джайлс.

— Защо не? — не отстъпваше Гриф. — Повечето хора дори няма да помнят случилото се в Берлин, пък и ако трябва да сме честни, няма да си единственият министър, който се е развеждал.

— На два пъти, при това и двата пъти за изневяра! — отвърна Джайлс. Това накара парламентарния му агент да замълчи за момент. — Освен това се боя, че има друг проблем, за който не съм ти разказвал.

— Давай, изненадай ме — с театрална въздишка каза Гриф.

— Опитвах се да се свържа с Карин Пенгели.

— Какво?

— Всъщност заминавам за Корнуол да видя дали баща ѝ не може да ми помогне.

— Да не би да си изгубил и малкото си акъл?

— Напълно възможно — призна Джайлс.

Лейбъристкият агент за Бристолското пристанище се хвана за главата.

— Това е било просто преспиване, Джайлс. Или си забравил?

— Точно в това е проблемът. Не съм забравил и има само един начин да разбера дали за нея не е било нещо повече.

— Наистина ли говоря с човек, който беше награден с Военен кръст за измъкване от немците, после изгради солидна репутация като министър, а когато му хвърлят въже, което може да го върне в Камарата на общините, го отказва?

— Знам, че изглежда безсмислено — каза Джайлс. — Но ако е било просто преспиваме, трябва да ти кажа че никога не съм прекарвал нощ като онази.

— За което тя несъмнено е била наградена.

— Е, какво ще правиш, след като вече реших? — попита Джайлс, като подмина коментара му.

— Ако наистина не смяташ да се бориш за мястото, ще трябва да назнача подкомисия за избор на нов кандидат.

— Имаш куп кандидати и докато инфлацията е десет процента, а единственото решение на торите е да предлагат тридневна работна седмица, дори пудел с червена розетка ще спечели изборите.

— И именно затова не бива просто да се отказваш.

— Чу ли изобщо какво казах?

— Всяка дума. Но ако наистина си го решил, надявам се поне да си на разположение да съветваш онзи, когото изберем за кандидат.

— Гриф, какво толкова мога да му кажа аз, което ти да не можеш? Да си го кажем направо, ти организираше избори още по времето, когато носех къси панталонки.

— Но не като кандидат, това е уникален опит. Така че ще съпровождаш ли него…

— Или нея… — с усмивка рече Джайлс.

— …или дори нея — продължи Гриф, — докато обикаля улиците и именията?

— Щом мислиш, че това ще помогне, ще съм на линия винаги, когато имаш нужда от мен.

— От това може да зависи дали просто ще спечелим, или ще си осигурим достатъчно мнозинство, за да накараме торите да се изпотят здравата на следващите избори.

— Господи, лейбъристите са късметлии, че имат човек като теб каза Джайлс. Ще помогна с всичко, с което мога.

— Благодаря — рече Гриф. — Извинявай за избухването ми. Истината е, че открай време съм си циник. Предполагам, че върви с работата. Така че да се надяваме, че този път греша. Все пак имай предвид, че никога не съм си падал по приказките. Така че ако размислиш за кандидатирането, мога да задържа назначаването на комисия поне още две седмици.

— Никога ли няма да се откажеш?

— Не и докато има поне мъничък шанс ти да си кандидатът.

Докато седеше сам в първокласното купе на път за Труро, Джайлс обмисли внимателно думите на Гриф. Дали не жертваше цялата си политическа кариера за жена, която може и да не бе помисляла за него след Берлин? Дали не беше позволил на въображението си да надделее над здравия разум? П ако наистина срещнеше Карин отново, мехурът нямаше ли ла се спука?

Имаше също вероятност — голяма вероятност, която се опитваше да зарови колкото се може по-дълбоко, Карин да е била човек на Щази и просто да си е вършила работата; в такъв случай неговият агент ветеран щеше да се окаже не циник, а обикновен реалист. Когато „Пензанс Флайър“ влезе в гарата на Труро малко след шест, Джайлс още се чудеше.

Взе такси до „Мейсънс Армс“, където се бяха разбрали да се срещнат по-късно с Джон Пенгели. След като се регистрира, Джайлс се качи в стаята си и разопакова малкото си багаж. Изкъпа се, преоблече се и слезе в бара няколко минути преди седем, тъй като не искаше да кара бащата на Карин да чака.

Щом влезе в бара, забеляза някакъв мъж, седнал на масата в ъгъла. Нямаше да го погледне втори път, ако човекът не стана и не му махна.

Джайлс отиде при него и стисна протегнатата ръка. Нямаше нужди да се представят един на друг.

— Позволете да ви почерпя, сър Джайлс — каза Джон Пенгели с типичен западняшки акцент. — Местният битер не е съвсем за изхвърляне. Или предпочитате уиски?

— Половинка битер ще ми дойде добре — каза Джайлс, докато сядаше на малката, покрита с петна от бира маса.

Докато бащата на Карин поръчваше питиетата Джайлс се вгледа по-внимателно в него. Изглеждаше на около петдесет, може би петдесет и пет, макар че косата му вече бе побеляла. Сакото му „Харис Туийд“ бе доста износено, но все още му ставаше идеално, което намекваше, че не е натрупал много килограми от времето си в армията и че вероятно се упражнява редовно. Макар да изглеждаше сдържан и дори стеснителен, очевидно не беше непознат в района, защото един от местните, който седеше на бара, го поздрави като отдавна изгубен брат. Колко жестоко е, че трябва да живее сам, помнели си Джайлс, без жена му и дъщеря му да могат да дойдат при него — и то само защото са се родили от неподходящата страна на Стената.

Пенгели се върна след секунди с две половин пинти и постави едната пред Джайлс.

— Много мило от ваша страна, че предприехте такова дълго пътуване, сър. Надявам се да останете с чувството, че си е струвало.

— Моля, наричайте ме Джайлс и се надявам не само да станем приятели, но и да можем да си помогнем един на друг.

— Когато човек е стар войник…

— Не толкова стар — каза Джайлс и отпи от бирата си. — Не забравяйте, че и двамата сме служили в последната война — добави той, опитвайки се да го накара да се отпусне. — Кажете, как се запознахте с жена си?

— Стана след войната, докато бях разположен с британските части в Берлин. Бях ефрейтор в продоволствения склад, където Грета беше общ работник. Единствената работа, която могла да си намери. Явно беше любов от пръв поглед, защото тя не знаеше нито дума английски, а аз не знаех немски. — Джайлс се усмихна.

— Но пък беше умна. Започна да схваща езика ми много по-бързо, отколкото аз нейния. Разбира се, от самото начало знаех, че няма да мине по мед и масло. Не на последно място и защото другарите ми смятаха, че всяка швабска пола става само за едно нещо, но Грета не беше такава. Когато службата ми наближи към края си, знаех, че искам да се оженя за нея независимо от последствията. И тогава започнаха проблемите. Натискането с немско момиче е едно нещо, но да искаш да се жениш за него се смяташе едва ли не за предателство, когато нито едната, нито другата страна ти се доверява… Когато казах на прекия си командир, че възнамерявам да се оженя за Грета дори това да означава да остана в Берлин, направиха какво ли не, за да ми попречат. Само за няколко дни ми връчиха документите за демобилизация и ми казаха, че в рамките на една седмица ще ме върнат в родината. Бях отчаян и дори мислех за дезертьорство, което означаваше години в дранголника, ако ме спипат. Тогава един юрист от спалното ми каза, че не могат да ми попречат да се оженя за Грета, ако е бременна. И аз им казах точно това.

— И какво стана? — попита Джайлс.

— Настана същински ад. Заповедта за уволнението пристигна няколко дни по-късно. Изхвърлиха Грета от склада, аз също не можех да си намеря работа. На всичкото отгоре няколко седмици по-късно тя наистина забременя с Карин.

— Искам да чуя всичко за Карин, но след като взема следващите питиета. — Джайлс взе двете празни чаши и отиде до бара. — Пак същото, ако обичате, но нека този път са по пинта.

*

Пенгели отпи дълга глътка и продължи историята си.

— Карин направи всички жертви поносими, дори подозрението и подигравките. Обичах Грета, а Карин направо боготворях. Около година по-късно старият ми офицер от склада ми предложи да заема мястото на един, който беше излязъл в отпуск по болест — времето е голям лечител, — и така станах цивилен офицер за свръзка между британските и немските работници, защото междувременно, благодарение на Грета, немският ми бе станал доста добър. Англичаните може да имат много добри качества, но са мързеливи, когато става въпрос за научаването на чужд език, така че бързо станах незаменим. Заплащането не беше кой знае какво, но харчех всяко скътано пени за Карин и прекарвах всеки свободен миг с нея. И като всички жени, тя знаеше, че съм наивник. Може и да е клише, но ме въртеше на малкия си пръст.

„Мен също“, помисли си Джайлс, докато отпиваше от бирата си.

— За моя радост — продължи Пенгели — от английското училище в Берлин допуснаха Карин да се яви на приемен изпит и няколко седмици по-късно ѝ предложиха място. Всички смятаха, че е англичанка. Дори говореше с моя корнуолски акцент, както сигурно сте забелязали. Така че от този момент не се безпокоях за образованието ѝ. Всъщност, когато стана шести клас, дори имаше планове да учи в Оксфорд, но точно тогава вдигнаха Стената. Така че Карин трябваше да се задоволи с място в източногерманска езикова гимназия, която си беше чиста проба център за вербуване на Щази. Единствената изненада бе, когато тя избра да учи руски като първи език, но пък английският и немският ѝ вече бяха съвършени.

— Когато завърши, единственото сериозно предложение за работа бе да стане преводачка за Щази — продължи той. — Или тях, или без работа, така че нямаше особен избор. Във всяко писмо казваше колко ѝ харесва работата, особено на международните конференции. Имала възможност да се среща с много интересни хора от четирите сектора на града. Дори двама американци и един западногерманец ѝ предложили брак, но тя споделила с Грета, че вие сте първият, в когото се влюбила. Станало ѝ смешно, че сте познали акцента ѝ веднага, макар че никога не е излизала от Берлин.

Джайлс се усмихна при спомена.

— Въпреки няколкото ми опита да се върна при семейството си източногерманските власти не ме пускаха, макар че Грета беше сериозно болна. Мисля, че ми имат по-малко доверие, отколкото на останалите британци.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — каза Джайлс.

— Карин пише редовно, но само някои от писмата ѝ стигат до мен. В едно от тях сподели, че е срещнала специален човек, но било пълна катастрофа, защото той не само бил женен, но и англичанин, при това бил в Берлин само за няколко дни. И най-лошото било, че не била сигурна дали той изпитва същите чувства към нея.

— Колко е грешила — тихо каза Джайлс.

— Не споменаваше името ви, разбира се, нито защо сте посетили руския сектор, тъй като много добре си е давала сметка, че властите четат писмата ѝ. Едва когато вие се свързахте с мен осъзнах, че има предвид вас.

— Но как се е забъркал Алекс Фишър във всичко това?

— Няколко дни след като подадохте оставка като министър той се появи най-неочаквано в Труро. Откри ме и ми каза, че публично сте се отрекли от Карин и сте намекнали, че била или проститутка, или шпионка на Щази, и сте дали ясно да се разбере, че нямате никакво желание да я виждате отново.

— Но аз отчаяно се опитвах да се свържа с нея, дори ходих в Берлин, но ме върнаха на границата.

— Сега знам, но тогава…

— Да — въздъхна Джайлс. — Фишър можеше да бъде много убедителен.

— Особено когато е майор, а ти си само ефрейтор — каза Пенгели. — Разбира се, следих ежедневно по вестниците делото за клевета срещу мисис Клифтън и като всички прочетох предсмъртното писмо на Фишър. Ако би било от помощ, с готовност ще заявя публично, че в него няма капка истина.

— Много мило от ваша страна, Джон, макар да се боя, че вече е твърде късно за това.

— Но вчера чух по радиото, че още обмисляте дали да не се кандидатирате за частичните избори в Бристол.

— Вече не. Оттеглих кандидатурата си. Не мога да мисля за друго, докато не видя отново Карин.

— Разбира се, като неин баща мисля, че тя го заслужава, но все пак жертвата е огромна.

— Вие сте по-зле и от агента ми — каза Джайлс и се разсмя за първи път, откакто се бяха срещнали. Отпи глътка бира и двамата помълчаха известно време, преди да попита: — Карин наистина ли е бременна?

— Не, не е. Което ме накара да осъзная, че всички други приказки на Фишър за вас са чиста проба лъжи и че единствената му цел е била да си отмъсти.

— Иска ми се да беше бременна — тихо каза Джайлс.

— Защо?

— Защото щеше да е по-лесно да я измъкна.

— Последни поръчки, господа — каза високо барманът.

9

— Ама че странна стара игра е политиката — каза Джайлс. — Аз съм запратен в десета глуха, а ти си външен министър на Западна Германия.

— Но за нула време можем да си сменим местата, както много добре знаеш — отвърна Валтер Шел.

— За подобно нещо в моя случай ще е нужно чудо, защото дори не се кандидатирах за частичните избори, а партията ми не е на власт.

— Но защо не се кандидатира? — попита Валтер. — Дори с моите нищожни познания за парламентарната ви система ми се струва, че лейбъристите със сигурност ще спечелят старото ти място.

— Може и да е така, но местната партийна организация вече избра способния млад кандидат Робърт Филдинг, който да заеме мястото ми. Той е надъхан и наперен, пълен с ентусиазъм като наскоро назначен училищен префект.

— Точно какъвто беше и ти.

— И все още съм, ако трябва да сме искрени.

— Тогава защо реши да не участваш в изборите?

— Дълга история, Валтер. Всъщност това е причината да поискам да се видим.

— Нека първо поръчаме — каза Валтер и отвори менюто. — После ще споделиш защо може да ти е нужна помощта на западногермански външен министър. — Започна да чете листа. — А, специалитетът на деня е печено телешко и йоркшърски пудинг. Любимите ми — прошепна той. — Само не издавай гузната ми тайна на сънародниците си, нито на моите. Е, а каква е твоята гузна тайна?

Когато Джайлс приключи с разказа си за Карин и неуспешния си опит да отиде отново в Източна Германия, двамата стари приятели вече пиеха кафе.

— И казваш, че тя е младата жена, която беше в хотелската ти стая при онази среща насаме?

— Помниш ли я?

— Разбира се, че я помня — каза Валтер. — Превеждала ми е преди, но никога не ме е поглеждала, макар че същото определено не може да се каже за мен. Така че кажи, Джайлс, готов ли си да излезеш на дуел за младата дама?

— Посочи оръжието и секунданта си.

Валтер се разсмя.

— А сега сериозно, Джайлс, имаш ли основания да смяташ, че тя иска да избяга?

— Да. Майка ѝ е починала наскоро, а източногерманските власти не пускат в страната баща ѝ, който е англичанин и живее в Корнуол.

Валтер отпи глътка кафе и се замисли.

— Ще можеш ли да отлетиш за Берлин при повикване?

— Още с първия самолет.

— Устремен както винаги — каза Валтер, докато сервитьорът му поднасяше бренди. Той завъртя питието в дълбоката чаша. — Имаш ли представа дали знае руски?

— Перфектно. Това е била специалността ѝ в езиковата гимназия.

— Добре, защото следващия месец ще бъда домакин на двустранна търговска среща с руснаците и може и да се съгласят…

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Само се погрижи да получи британски паспорт.

*

— Казвам се Робърт Филдинг и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори на двайсети май. — Младият мъж се опита да се ръкува с жена, натоварена с пазарски торби.

— Какво ще направите по въпроса с „Конкорде“? — попита тя.

— Всичко по силите си, за да стане така, че самолетът да се строи във Филтън, а не в Тулуза — каза Филдинг.

Жената като че ли остана доволна.

— В такъв случай ще гласувам за вас. Макар че бих предпочела да гласувам за него — каза тя и посочи Джайлс. Докато се отдалечаваше, младият мъж малко провеси нос.

— Не се безпокой за нея. На двайсет и първи май ти ще бъдеш депутат, а аз — история.

— А „Конкорде“?

— Даде ѝ единствения достоверен отговор. Французите здравата ще се борят, но имат пълните основания да го правят и предполагам, че в крайна сметка работата ще се подели поравно между двете страни. Само гледай да не го произнасяш с това „е“ накрая — каза Джайлс. — Можеше да я попиташ дали мъжът ѝ не работи във Филтън, защото подозирам, че това е причината да зададе въпроса.

— Разбира се. Трябваше да се сетя. Нещо друго?

— Може би Боб Филдинг вместо Робърт. Не е нужно непрекъснато да напомняш на поддръжниците си, че си учил в държавно училище и в Оксфорд.

Филдинг кимна и се обърна към друг минувач.

— Здравейте, аз съм Боб Филдинг и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори на двайсети май. Надявам се, че ще ме подкрепите.

— Жалко, че не се кандидатирате, сър Джайлс.

— Много мило от ваша страна, сър, но избрахме отличен кандидат. Надявам се да гласувате за Боб Филдинг в четвъртък, двайсети май.

— Щом казвате, сър Джайлс — каза мъжът и забързано се отдалечи.

— Четвъртък, четвъртък, четвъртък. Винаги казвай четвъртък — рече Филдинг. — Бог ми е свидетел, че ми го повторихте сто пъти.

— Не се безпокой — каза Джайлс. — Скоро ще ти стане навик и ако трябва да съм честен, ти си много по-добър кандидат, отколкото бях аз на първите ми избори.

Младият мъж се усмихна за първи път.

— Здравейте, аз съм Боб Филдинг и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори в четвъртък, двайсети май — каза той, докато Ема приближаваше брат си.

— Вече започваш ли да съжаляваш, че не се кандидатира? — прошепна тя, като продължаваше да раздава листовки. — Защото е очевидно, че гласоподавателите или са простили, или са забравили за Берлин.

— Но аз не съм — отвърна Джайлс, докато се ръкуваше с поредния минувач.

— Някакви вести от Валтер Шел?

— Не, но и не би се обадил, освен ако няма нещо за казване.

— Да се надяваме, че си прав — рече Ема. — Иначе наистина ще съжаляваш.

— Да, но вие какво ще направите по въпроса? — настоятелно попита друг избирател.

— Ами, вкарването на държавата в буксуване с тридневна работна седмица не е решение — каза Филдинг. — А безработицата винаги е била приоритет за лейбъристката партия.

— Никога не казвай безработица — прошепна Джайлс. — А заетост. Винаги се опитвай да говориш позитивно.

— Добро утро, аз съм Боб…

— Това наистина ли е тя, или ми се привижда? — попита Ема, загледана към отсрещната страна на улицата.

— Определено е тя — отвърна Джайлс.

— Ще ме представиш ли?

— Шегуваш се. Нищо не би ѝ доставило по-голямо удоволствие от това да се види в утрешния вестник как се ръкува с бивш депутат.

— Е, щом ми отказваш, ще го направя сама.

— Не можеш да…

Но Ема вече беше преполовила улицата. След като се озова на отсрещния тротоар, закрачи право към министъра секретар по образованието и науката и протегна ръка.

— Добро утро, мисис Тачър. Аз съм сестрата на сър Джайлс…

— И което е по-важно, мисис Клифтън, вие сте първата жена начело на публична компания.

Ема се усмихна.

— Жените не бива да имат право на глас! — извика някакъв мъж, размахваше юмрук от минаваща кола.

Мисис Тачър му махна и се усмихна великодушно.

— Не знам как издържате — каза Ема.

— В моя случай никога не съм искала да правя каквото и да било друго — каза Тачър. — Макар да признавам, че при една диктатура работата ми щеше да е далеч по-лесна. — Ема се разсмя, но не и мисис Тачър.

— Между другото — каза тя, поглеждайки през улицата, — брат ви беше първокласен парламентарист и високоуважаван министър както у нас, така и в чужбина. Определено липсва в Камарата… само не му казвайте, че съм го казала.

— Защо? — попита Ема.

— Защото не пасва на представата му за мен и не съм сигурна, че ще повярва.

— Иска ми се да можех да му го кажа. Точно сега е в доста тежък период.

— Не се безпокойте, скоро ще се върне в едната или в другата камара. В кръвта му е. Ами вие? Замисляли ли сте се дали да не влезете в политиката, мисис Клифтън? Имате всички изгледи за успех.

— За нищо на света — категорично отвърна Ема. — бих издържала на напрежението.

— Издържахте го доста добре по време на делото и подозирам, че напрежението не ви безпокои, когато ви се налага да се изправите пред останалите директори.

— Онова напрежение е различно — каза Ема. — Пък и…

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожо министър — намеси се някакъв развълнуван сътрудник, — но кандидатът май попадна в беда.

Мисис Тачър се обърна и видя някаква възрастна жена да сочи обвинително с пръст кандидата на торите.

— Не е попаднал в беда. Дамата сигурно помни, че точно на онова място падна немска бомба — ето това означава да попаднеш в беда. — Обърна се отново към Ема. — Ще трябва да ви оставя, мисис Клифтън, но се надявам да се видим отново, може би при по-спокойни обстоятелства.

— Госпожо министър?

— Да, да, идвам — каза мисис Тачър. — Щом не може да се справи с една стара жена, без да е нужно да го държа за ръчичка, как ще се справи с лаещата опозиция в Парламента? — добави тя и забързано се отдалечи.

Ема се усмихна и пресече улицата, за да се върне при брат си, който казваше на някакъв мъж с военна осанка приемлива версия защо не се кандидатира за изборите.

— Е, какво мислиш за нея? — попита Джайлс, след като се освободи.

— Забележителна — отвърна Ема. — Направо забележителна.

— Така е — рече Джайлс. — Само никога не ѝ казвай, че съм го казал.

*

Обаждането дойде в най-неочаквания момент. Джайлс запали нощната лампа, видя, че още няма пет сутринта, и се зачуди кой ли може да му звъни по никое време.

— Съжалявам, че ти звъня толкова рано, Джайлс, но не бих могъл да проведа този разговор от кабинета си.

— Разбирам — каза Джайлс, който моментално се беше разсънил.

— Ако успееш да дойдеш в Берлин на двайсет и втори май, може би ще успея да ти доставя пратката — каза Валтер.

— Чудесна новина.

— Но не и без значителен риск, защото ще са нужни малко късмет и много кураж от страна на две млади жени.

Джайлс спусна крака на пода, седна на ръба на леглото и внимателно изслуша какво очаква от него външният министър на Западна Германия. Когато Валтер приключи, навън вече не бе тъмно.

Джайлс набра отново номера с надеждата, че ще се свърже. Този път му отговориха веднага.

— Добро утро, Джон.

— Добро утро, сър Джайлс — каза Пенгели, който веднага позна гласа му.

Джайлс се запита колко ли време ще мине преди Пенгели да зареже титлата.

— Джон, преди да се свържа със съответния отдел на Вътрешно министерство, трябва да знам дали Карин някога е кандидатствала за британски паспорт.

— Да… или поне аз го направих от нейно име, когато още си мислеше за Оксфорд — каза Пенгели.

— Нали няма да ми кажеш, че е заключен някъде в Източен Берлин?

— Не, взех го лично и възнамерявах да го занеса, когато се върна в Източна Германия, но това, естествено, така и не стана. Беше преди години и един Бог знае къде е сега. Дори да го намеря, срокът му сигурно вече е изтекъл.

— Ако го намерите, Джон, има вероятност да видите дъщеря си доста по-скоро, отколкото очаквате.

Макар че Гриф Хаскинс беше поканил Джайлс да участва в преброяването на бюлетините в Градския съвет, той просто не можеше да го направи. След като беше трамбовал по улиците с кандидата през последните четири седмици, бе участвал в безброй публични срещи и дори бе доставил предизборни листовки в Удбайн, точно в десет на 20 май, четвъртък, Джайлс стисна ръката на Боб Филдинг, пожела му късмет и потегли направо за Барингтън Хол.

Щом се прибра, си наля голяма чаша уиски и взе гореща вана. Заспа минути след като легна в леглото. Събуди се малко след шест — за първи път през последния месец бе спал осем часа. Стана, отиде в банята и сложи на лицето си студена мокра кърпа, после облече халат, обу пантофите, си и слезе долу.

Черният лабрадор влезе в салона, размахвайки опашка, явно сметнал, че е време за сутрешната разходка. Защо иначе господарят ще става толкова рано?

— Седни! — нареди Джайлс и Стария Джак седна до него, а опашката му заудря по килима.

Джайлс включи радиото и се настани в удобното кресло, за да чуе сутрешните новини. Премиерът беше в Париж да разговаря с френския президент за евентуалното влизане на Великобритания в Европейската икономическа общност. При нормални обстоятелства Джайлс пръв би признал историческото значение на подобна среща, но не и точно сега. Единственото, което искаше да научи, бе резултатът от частичните избори в Бристол.

— Мистър Хийт вечеря с президента Помпиду в Елисейския дворец и макар да няма официално комюнике, вече е ясно, че след като генерал Дьо Гол вече не е силен политически фактор, на кандидатстването на Великобритания най-сетне се гледа сериозно.

— Давай нататък — подкани го Джайлс. Говорителят сякаш го чу и продължи с Тед Хийт, но се върна в Англия.

— Нов удар за торите, които снощи изгубиха частичните избори в Бристол — заяви той. — Мястото се опразни след смъртта на майор Алекс Фишър, който бе депутат от консерваторите. За последни новини включваме нашия кореспондент от Бристол.

— Малко след полунощ кандидатът на лейбъристите Боб Филдинг бе обявен за победител в частичните избори в Бристолското пристанище с мнозинство от три хиляди сто двайсет и седем гласа, което означава спад с единайсет процента за консерваторите в полза на лейбъристите.

Джайлс подскочи във въздуха и кучето замаха опашка още по-енергично.

— Макар активността да бе ниска, това бе голяма победа за трийсет и две годишния мистър Филдинг, който ще бъде един от най-младите представители в Камарата на общините. Ето какво каза той след обявяването на резултата: „На първо място искам да благодаря на избирателната комисия за отличната работа…"

Телефонът на масичката до него зазвъня. Джайлс изруга, изключи радиото и вдигна; мислеше си, че е Гриф Хаскинс, който нямаше как да си е лягал тази нощ.

— Добро утро, Джайлс, обажда се Валтер Шел…

10

Джайлс така и не мигна през нощта преди заминаването за Берлин. Стана много преди изгрев слънце, не си направи труда да закуси и взе такси от дома си на Смит Скуеър до „Хийтроу“ часове преди самолетът му да излети. Първите сутрешни полети бяха почти единствените, които гарантирано не закъсняваха. Той взе броя на „Гардиан“ в чакалнята за първа класа, но прегледа само първата страница, докато пиеше чаша чисто кафе и премисляше отново и отново плана на Валтер. В него имаше една фундаментална слабост, която той бе описал като необходим риск.

Качи се сред първите в самолета и макар да излетяха навреме, поглеждаше часовника си на всеки няколко минути. Кацна в Берлин в 9:45 и тъй като нямаше багаж, двайсет минути по-късно седеше на задната седалка на поредното такси.

— Чекпойнт Чарли — каза той на шофьора, който го изгледа особено, преди да се включи в сутрешния трафик в посока към града.

Малко след като минаха занемарената Бранденбургска врата, Джайлс забеляза белия автобус „Мерцедес“, за който Валтер му бе казал да се оглежда. Тъй като не искаше да се качва пръв, Джайлс каза на шофьора да спре на около двеста метра от пропускателния пункт. Плати и тръгна да се разхожда като някакъв турист — не че имаше много забележителности за гледане освен покритата с графити стена. Насочи се към автобуса едва след като видя, че някои от делегатите вече се качват в него.

Нареди се на опашката от чуждестранни особи и политически журналисти от цяла Европа, дошли да присъстват на официалния обяд и да чуят речта на Ерих Хонекер, новия генерален секретар на Германската единна социалистическа партия. Още се чудеше дали няма отново да му попречат да пресече границата и да го оставят без друг избор освен да се качи на следващия самолет до „Хийтроу“. Но Валтер го бе уверил, че тъй като представлява Лейбъристката партия и е бивш външен министър, ще бъде посрещнат радушно от домакините. Източногерманският режим, обясни Валтер, не бил в състояние да започне смислен диалог със сегашното консервативно правителство и отчаяно търсел начин да установи ползотворни връзки с лейбъристите, особено предвид голямата вероятност те скоро да се върнат на власт. Когато стигна началото на опашката, Джайлс подаде паспорта си на служителя, който го прегледа отгоре-отгоре и го пусна да се качи. Първото препятствие беше преодоляно.

Докато вървеше по пътеката, Джайлс забеляза млада жена в задната част на автобуса — седеше сама и гледаше през прозореца. Нямаше нужда да проверява номера на седалката.

— Здравейте — каза той.

Тя вдигна очи и се усмихна. Джайлс не знаеше името ѝ и може би така беше по-добре. Знаеше само, че тя говори свободно английски, по професия е преводачка, горе-долу на възрастта на Карин и че ще носи същите дрехи като нейните. Но имаше едно нещо, което Валтер не бе обяснил. Защо беше склонна да поеме такъв риск?

Джайлс погледна другите делегати. Не разпозна никого и със задоволство видя, че никой не проявява абсолютно никакъв интерес към него. Седна до непознатата, пъхна ръка във вътрешния си джоб в вади паспорта на Карин. Липсваше едно нещо и щеше да остане в портфейла му, докато не потегли обратно. Джайлс се наведе напред да закрие младата жена, докато тя се наведе и извади от чантата си малка квадратна снимка и тубичка лепило. Бързо свърши работата с подмяната — личеше си, че е репетирала неведнъж.

След като младата жена прибра паспорта в чантата си, Джайлс се вгледа по-внимателно в нея. Веднага ставаше ясно защо Валтер я е избрал. Беше приблизително на възрастта на Карин и имаше нейната фигура, може би с няколко килограма повече, но почти толкова висока, със същите тъмни очи и кестенява коса със същата прическа като на Карин. Очевидно почти нищо не беше оставено на случайността.

Джайлс отново си погледна часовника. Почти беше време да потеглят. Шофьорът преброи пътниците си. Бяха двама по-малко.

— Ще им дам още пет минути — каза той. Джайлс погледна през прозореца и видя две фигури да тичат към автобуса. Разпозна единия от тях като бивш италиански министър, макар че не можеше да си спомни името му. Но пък, от друга страна, бившите италиански министри бяха в изобилие.

— Mi dispiace — каза мъжът, докато се качваше.

След като двамата закъснели се настаниха, вратата се затвори с тихо съскане и автобусът потегли със скоростта на пешеходец към пропускателния пункт.

Шофьорът спря пред бариера на червени и бели ивици. Вратата се отвори и двама елегантно облечени американски военни полицаи се качиха в автобуса. Внимателно провериха всеки паспорт, за да са сигурни, че временните визи са валидни. След като приключиха, единият им пожела приятен ден, без изобщо да си дава вид, че наистина го мисли.

Автобусът така и не мина на втора скорост, докато пъплеше през останалите триста метра към източногерманския пункт, където отново спря. Този път се качиха трима офицери с тъмнозелени униформи, кожени ботуши до коляното и кепета. Не се усмихваха.

Този път проверката се проточи. Офицерите оглеждаха внимателно всеки паспорт, проверяваха дали датите и печатите на визите са наред и накрая единият от тях слагаше чавка срещу името в бележника си и продължаваше със следващия пътник. Джайлс не показа никакви емоции, когато единият от офицерите поиска паспорта и визата му, прегледа ги внимателно и сложи чавка срещу името Барингтън. Забави се доста повече с паспорта на Карин, след което ѝ зададе няколко въпроса. Джайлс не разбираше нито дума и безпокойството му растеше, докато най-сетне до името Карин Пенгели също се появи чавка. Джайлс запази мълчание, докато тримата офицери не слязоха, вратата се затвори и автобусът премина широката жълта линия, показваща, че са пресекли границата.

— Добре дошли в Източен Берлин — каза шофьорът, без да подозира за иронията в думите си.

Джайлс погледна нагоре към високите тухлени кули с въоръжени граничари, които наблюдаваха грубата бетонна стена, коронована с бодлива тел. Изпита съжаление към затворените зад нея жители.

— Какво ви питаше? — поинтересува се той.

— Искаше да знае къде съм живяла в Англия.

— И какво му казахте?

— В Парсънс Грийн.

— Защо Парсънс Грийн?

— Там имах упражнения, докато учех английски в Лондонския университет. И той явно си помисли, че съм ваша любовница, защото името на жена ви все още фигурира в паспорта ви като най-близък роднина. За щастие, да си нечия любовница не е престъпление в Източна Германия. Е, поне все още.

— Кой би завел любовница в Източен Берлин?

— Само човек, който се опитва да измъкне друга от него.

Джайлс се поколеба преди да зададе следващия си въпрос.

— Да преговорим ли детайлите за това какво ще стане след като стигнем хотела?

— He е нужно — отвърна тя. — Срещнах се с Карин преди няколко дни, когато министърът водеше двустранни преговори, така че трябва само да си седите на мястото по време на обяда, да се постараете всички да си помислят, че се наслаждавате на храната, и да ръкопляскате на речта на генералния секретар. Ние ще се погрижим за останалото.

— Но… — започна Джайлс.

— Никакво но — отсече тя. — По-добре е да не знаете нищо за мен.

На Джайлс му се искаше да я попита какво друго знае тя за Карин, но реши, че това вероятно също е verbotеn. Макар че му беше любопитно защо…

— Не мога да ви кажа колко оценявам това, което правите за мен и Карин — прошепна Джайлс.

— Не го правя нито за вас, нито за нея — прозаично отвърна тя. Правя го за баща си, кой го беше застрелян, докато се опитваше да прескочи стената три дни след построяваното ѝ.

— Много съжалявам — рече Джайлс. — Да се надяваме, че един ден тя ще рухне — добави, докато гледаше назад към сивото бетонно чудовище» — И че разумът ще се завърне.

— Не и докато съм жива — отвърна тя със същия безстрастен глас, докато автобусът пътуваше бавно към центъра на града.

Най-сетне спряха пред хотел „Аддон", но мина известно време преди да им позволят да слязат. Когато вратата най-после сс отвори, бяха свалени от автобуса от високи униформени полицаи с ръмжащи немски овчарки, държани на къси каишки. Делегатите останаха обградени от тях, докато не стигнаха до залата, където бяха пуснати, сякаш ги вкарваха в голяма кошара. Такава беше източногерманската идея да се чувстваш като у дома си.

Джайлс погледна плана на местата, изложен на дъска до двойната врата. Сър Джайлс Барингтън и преводачката му бяха на маса 43 в дъното на залата, където нямаше да привличат внимание, както бе обяснил Валтер, Той и спътницата му намериха местата си и седнаха Джайлс се опита — отначало тактично, а после по-грубо да научи името ѝ и с какво се занимава, но отново удари на камък. Ясно беше, че самоличността ѝ ще си остане в тайна, така че той се примири и заговори за Лондон и театъра, на което тя реагира по-отзивчиво, докато в един момент някои от хорала около тях станаха н започнаха да ръкопляскат — някои по-силно от другите.

Джайлс стана и видя дребната фигура на другаря Хонекер да влиза в залата, заобиколена от дузина телохранители, които така се извисяваха около него, че той се показваше само от време на време. Джайлс се присъедини към аплодисментите, тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си. Генералният секретар тръгна към първата маса и докато изкачваше стъпалата на подиума, Джайлс зърна Валтер, който ръкопляскаше със същия ентусиазъм като него.

Западногерманският външен министър седеше само през едно място от генералния секретар и на Джайлс не му беше трудно да се досети, че човекът между двамата би трябвало да е руският колега на Валтер, защото той ръкопляскаше най-въодушевено от всички на челната маса.

Когато всички в залата най-сетне седнаха, Джайлс видя за първи път Карин. Тя седеше зад двамата външни министри. Веднага си спомни защо бе така запленен от нея. През цялото време хвърляше погледи към нея, но тя нито веднъж не отвърна със същото.

Обядът се състоеше от три блюда, които се точеха безкрайно и не ставаха за ядене — копривена супа, варено телешко с кисело зеле и накрая твърд като тухла пудинг с глазура, който всеки уважаващ себе си ученик не би докоснал. Спътницата му започна да задава въпроси, явно за да го накара да престане да зяпа Карин. Попита го какви мюзикъли вървят в Лондон Той не знаеше. Гледал ли е „О! Калкута!“? Не. Какво показват в галерия „Тейт“? Нямаше представа. Тя дори го попита дали се е срещал с принц Чарлз.

— Да, но само за кратко.

— Коя е щастливката, за която ще се ожени?

— Нямам представа, но ще трябва да е някоя, ползваща се с одобрението на кралицата.

Продължиха да бъбрят, но тя нито веднъж не спомена Карин, нито го попита как са се запознали.

Накрая започнаха да отсервират пудинга — беше останал достатъчно, за да нахрани пет хиляди души. Кметът на Източен Берлин, който бе домакин, бавно стана от мястото си и почука по микрофона. Изчака, докато в залата настъпи пълна тишина, след което обяви на три езика, че преди обръщението на генералния секретар на Германската единна социалистическа партия ще има десетминутна почивка.

— Успех — прошепна тя и изчезна преди Джайлс да има възможност да ѝ благодари. Той я гледаше как изчезва в тълпата, без да е сигурен какво ще последва. Трябваше да се вкопчи в облегалките на стола си, за да престане да трепери.

Десетте минути му се сториха цяла вечност. И тогава я видя да върви между масите към него. Беше облечена със същия тъмен костюм като предишната му спътница, със същия червен шал и черни обувки на високи токчета, но с това приликата свършваше. Карин седна до него, но не каза нищо. Навремето му беше казала, че преводачите не водят истински разговори.

На Джайлс ужасно му се искаше да я вземе в обятията си, да почувства топлината на тялото ѝ, нежното ѝ докосване, уханието на парфюма ѝ, но тя си оставаше професионално дистанцирана и не издаваше нищо, което би издало, че помежду им има някакви чувства.

След като всички се върнаха по местата си и сервираха кафето, кметът стана за втори път и трябваше да чукне само веднъж по микрофона, за да въдвори тишина.

— За мен като ваш домакин е привилегия да ви представя днешния говорител, един от най-великите държавници на света, човек, който еднолично… — Когато двайсет минути по-късно кметът най-сетне си седна, на Джайлс му оставаше само да се чуди колко ли дълго ще се проточи речта на генералния секретар.

Хонекер започна, като благодари на всички делегати и изтъкнати журналисти, дошли от целия свят да чуят речта му.

— Това не е причината аз да съм тук — промърмори Джайлс.

Карин подмина коментара му и добросъвестно продължи да превежда думите на генералния секретар.

— За мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошли в Източна Германия — каза тя, — мерило за цивилизацията и еталон на всички онези държави, които се стремят да ни подражават.

— Искам да те докосна — прошепна Джайлс.

— Горд съм да обявя, че в Източна Германия се радваме на пълна заетост — каза Карин. Неколцина стратегически разположени из залата апаратчици за-ръкопляскаха, което позволи на генералния секретар да направи пауза и да обърне страницата на дебелата си реч.

— За толкова много неща искам да поговорим, но разбирам, че ще трябва да изчакам.

— И по-конкретно, селскостопанската ни програма е пример за това как да използваме земята в полза на най-нуждаещите се.

— Престанете да ме зяпате и се съсредоточете върху думите на лидера, сър Джайлс — прошепна Карин.

Джайлс с неохота насочи вниманието си обратно към Хонекер и се опита да се престори на погълнат от речта му.

— Западът може само да завижда на болниците ни, а лекарите и медицинските ни сестри са най-висококвалифицираните в целия свят — каза Карин.

Джайлс се обърна за момент и бе възнаграден с:

— Позволете сега да продължа с тежката промишленост и вдъхновяващата работа на първокласните ни инженери в строителството на нови домове, заводи, мостове, пътища…

— Да не говорим за стените — вметна Джайлс.

— Внимавайте, сър Джайлс. Трябва да приемете, че всеки в тази зала е шпионин.

Джайлс знаеше, че тя е права. Маските трябваше да останат на мястото си докато не пресекат границата и не стигнат свободата на Запада.

— Комунистическият идеал се възприема от милиони другари по целия свят — в Куба, Аржентина, Франция и дори във Великобритания, където членовете на комунистическата партия са се удвоили през изминалата година.

Джайлс се присъедини към дирижираните аплодисменти, макар да си личеше, че са два пъти по-слаби отпреди.

Когато вече не можеше да издържа, се обърна уж отегчено към Карин и бе възнаграден със строг поглед, който го накара да остане на мястото си още петнайсет минути.

— Нашата военна мощ, подкрепяна от Майка Русия, няма равна на себе си и ни позволява да се изправим срещу всяко предизвикателство…

Джайлс си мислеше, че ще избухне, при това не в аплодисменти. Колко още щеше да продължи тази глупост и колко от присъстващите се бяха хванали на нея? Мина час и половина, когато Хонекер най-сетне си седна след реч, която според Джайлс спокойно можеше да съперничи на „Пръстена на нибелунга“ на Вагнер, но без оперните качества.

Това, за което не беше подготвен, бяха петнайсетминутните овации след речта на Хонекер, поддържани от неколцината апаратчици и подлизурковци, които вероятно се бяха наслаждавали на пудинга и глазурата. Накрая генералният секретар слезе от сцената, но бе задържан отново и отново от ентусиазирани делегати, които напираха да стиснат ръката му. Аплодисментите продължиха и след като той напусна залата.

— Каква забележителна реч — каза бившият италиански министър, чието име Джайлс не можеше да си спомни.

— Определено — рече Джайлс и се ухили на Карин, която го изгледа намръщено. Джайлс забеляза, че италианецът се вглежда в него. — Забележително постижение на ораторското изкуство — добави той, — но трябва да я прочета внимателно, за да съм сигурен, че не съм изпуснал някой ключов момент.

В ръцете му моментално беше напъхано копие от речта на Хонекер и това само напомни на Джайлс колко бдителен трябва да бъде. Забележката му явно задоволи италианеца, чието внимание бе отвлечено от друг делегат, който отиде при него и го сграбчи в мечешка прегръдка с думите: „Как си, Джан Лучо?“

— И сега какво? — прошепна Джайлс.

— Чакаме да ни изпратят до автобуса. Но е важно да продължиш да се правиш на впечатлен от речта, така че бъди така добър да продължаваш да хвалиш домакините.

Джайлс обърна гръб на Карин и започна да се ръкува с неколцина европейски политици, с които Гриф Хаскинс за нищо на света не би седнал на пинта бира.

Направо не можеше да повярва. Някой наду свирка, за да привлече вниманието на чуждестранните делегати. После те бяха подбрани като непослушни ученици и поведени обратно към автобуса.

Когато трийсет и двамата пътници се настаниха на местата си и бяха преброени отново, автобусът, съпровождан от полицейски кортеж на мотоциклети с включени сирени, започна бавното си пътуване обратно към границата.

Канеше се да хване ръката на Карин, когато нечий глас зад него каза:

— Сър Джайлс Барингтън, нали?

Джайлс се обърна и видя лице, което познаваше, макар да не можеше да се сети за името.

— Кийт Брукс.

— А, да — каза Джайлс. — От „Телеграф“. Радвам се да ви видя, Кийт.

— Да приема ли, че като представител на лейбъристите още се надявате да се върнете в челните редици на политиката, сър Джайлс?

— Опитвам се да бъда в течение — каза Джайлс, който не искаше да се впуска в продължителен разговор с журналиста.

— Съжалявам, че не се кандидатирахте на частичните избори — каза Брукс. — Филдинг изглежда свестен, но ми липсват изявите ви от първия ред.

— Не си личеше особено, докато бях в Камарата.

— Политиката на вестника е такава, както много добре знаете, но имате почитатели в новинарския отдел, сред които и Бил Дийдс, защото можете да сте сигурен, че всички смятаме, че сегашните министри в сянка са доста безцветни.

— Модно е това да се казва за всяко ново поколение политици.

— Все пак ако решите да се завърнете, обадете ми се. — Кийт му подаде визитка. — Може и да останете изненадан от реакцията ни на подобна стъпка от ваша страна — добави той и се върна на мястото си.

— Изглежда свестен — отбеляза Карин.

— Никога не се доверявай на „Телеграф“ — каза Джайлс, докато прибираше визитката в портфейла си.

— Мислиш ли да се завърнеш в политиката?

— Няма да е толкова лесно.

— Заради мен ли? — попита Карин и хвана ръката му, докато автобусът спираше при бариерата на няколкостотин метра от свободата. Джайлс щеше да отговори, но вратата се отвори и вътре нахлу студен въздух.

Трима униформени отново се качиха. Джайлс с облекчение видя, че смяната е друга. Когато те започнаха бавно и методично да проверяват всеки паспорт и виза, Джайлс внезапно се сети. Бързо измъкна портфейла си, извади малката снимка на Карин и бързо ѝ я подаде. Тя изруга под нос, извади паспорта от чантата си и започна внимателно да маха сутрешната снимка с помощта на пиличка за нокти.

— Как можах да забравя? — прошепна тя, докато използваше тубичката с лепило да залепи снимката си.

— Вината е моя, не твоя — каза Джайлс, като надничаше по пътеката към бавно приближаващите граничари. — Да сме благодарни, че не са ни настанили отпред.

Граничарите бяха на няколко реда от тях, когато Карин приключи със снимката. Джайлс се обърна и видя, че цялата трепери. Стисна силно ръката ѝ. За щастие, на граничарите им трябваше повече време да проверяват имената, отколкото на влизане — въпреки хвалбите на Хонекер стената доказваше, че желаещите да се махнат от Източна Германия са повече, отколкото онезн, които искат да влязат в нея.

Когаго един млад офицер ги приближи, Джайлс равнодушие му подаде паспорта си. След като обърна няколко страници и провери визата му, граничарят му върна паспорта и сложи човка на името му. Не мина толкова зле, колкото се опасяваше.

Когато граничарят отвори паспорта на Карин, Джайлс забеляза, че снимката ѝ е леко накриво. Младият лейтенант подробно провери датата на раждане, най-близкия роднина — поне този път те бяха верни. Джайлс се замоли граничарят да не я попита къде живее в Англия. Но когато той започна да я разпитва, от тона му бързо стана ясно, че не вярва на отговорите ѝ. Джайлс не знаеше какво да направи. Всеки опит да се намеси щеше само да привлече още внимание към тях. Граничарят излая нещо и Карин бавно се надигна. Джайлс понечи да протестира, но в този миг Брукс скочи от мястото си и започна да снима младия офицер. Другите двама незабавно забързаха към колегата си. Единият изтръгна фотоапарата от ръцете на журналиста и извади филма, а другите двама безцеремонно извлякоха Брукс от автобуса.

— Направи го нарочно — каза Карин, която още трепереше. — Но защо?

— Защото се е сетил коя си.

— Какво ще стане с него? — разтревожено попита Карин.

— Ще прекара нощта на топло и ще го депортират в Англия. Ще му бъде забранено да се връща в Източна Германия. Не е кой знае какво наказание, но пък ще стане чудесна новина.

Джайлс осъзна, че всички пътници гледат към тях и се питат на различни езици какво се е случило. Джан Лучо им направи знак да отидат при него в предната част на автобуса. Още един риск, но Джайлс смяташе, че си заслужава.

— Ела — каза той.

Двамата седнаха на празните седалки от другата страна на пътеката и Джайлс тъкмо обясняваше на бившия министър какво е станало, когато двамата граничари се появиха отново, но без онзи, който беше разпитвал Карин. Той сигурно трябваше да обяснява на някой началник защо е свалил западен журналист от автобуса. Граничарите отидоха в задната част на автобуса и бързо провериха останалите паспорти и визи. Явно някой им беше обяснил, че не е нужно да предизвикват дипломатически инцидент в деня, в който върховният им водач бе изнесъл такава повратна реч.

Джайлс продължи да бъбри с Джан Лучо като със стар приятел, докато един от граничарите отново преброи пътниците. Трийсет и един. Граничарят застана мирно и козирува, след което слезе от автобуса заедно с колегата си. Когато вратата се затвори, пътниците избухнаха в спонтанни аплодисменти за първи път през този ден.

Автобусът бавно измина няколкостотинте метра ничия територия — пустееща ивица, към която и двете страни нямаха претенции — и спря в американския сектор. Карин още се тресеше, когато се появи един сержант от морската пехота.

— Добре дошли— каза той и тонът му бе съвсем искрен.

11

— Това ли имат предвид източните политици, когато наричат Запада упадъчен?

— Упадъчен? — попита Джайлс, докато наливаше на Карин поредната чаша шампанско.

— Да се излежаваш в хотелската си стая до единайсет сутринта и после да си поръчаш закуска в леглото.

— Категорично не — каза Джайлс. — Ако е единайсет; вече не е закуска, а брънч, и следователно е нещо напълно приемливо.

Карин се разсмя и отпи от шампанското.

— Не мога да повярвам, че избягах и най-сетне ще се събера с баща си. Ще ни дойдеш ли на гости в Корнуол?

— Не, възнамерявам да ти дам работа в Лондон като моя икономка.

— А, професор Хигинс.

— Но английският ти вече е съвършен, а и не забравяй, че те не са правели секс.

— Щяха да правят, ако Шоу пишеше днес.

— И накрая щяха да се оженят — каза Джайлс, докато я прегръщаше.

— В колко часа е самолетът ни?

— В три и двайсет.

— Добре, значи имаме предостатъчно време да пренапишем последното действие на „Пигмалион“ — каза Карин, докато хотелският ѝ халат се свличаше на пода.

*

Последният път, когато Джайлс бе посрещнат от телевизионни камери, фотографи и журналисти на връщане в Англия, беше когато изглеждаше, че той ще бъде следващият лидер на партията на лейбъристите.

Докато двамата с Карин слизаха по стълбата на самолета, Джайлс я прегърна през рамо и внимателно я поведе през събралата се тълпа журналисти.

— Карин! Карин! Какво е да избягаш от Източна Германия? — извика някой, докато светкавиците проблясваха, а телевизионните екипи се мъчеха да вървят заднешком на един метър пред тях.

— Не отговаряй — твърдо рече Джайлс.

— Сър Джайлс направи ли ви предложение, мис Пенгели?

— Кога ще се кандидатирате отново за Парламента, сър Джайлс?

— Бременна ли сте, Карин?

Смутената Карин изгледа журналиста.

— Не, не съм!

— Можеш ли да си сигурна след снощи? — прошепна Джайлс.

Карин се усмихна и се канеше да го целуне по бузата, когато той се обърна към нея и устните им се докоснаха за момент. Точно тази снимка се появи на повечето първи страници, както установиха по време на закуска следващата сутрин.

— Кийт Брукс удържа на думата си — каза Карин, вдигайки поглед от „Телеграф“.

— Да, изненадващо щедър е. А водачът още повече.

— Водачът?

— Редакторското мнение върху водещите новини на Деня.

— А. От нашата страна на стената нямаме такива. Всички вестници изказват едно и също мнение, написано от партиен говорител и пуснато от редактора, ако иска да си запази мястото.

— Това сигурно прави живота по-лесен — каза Джайлс.

В същия момент се появи Маркъм и сложи на маса, та поднос препечени филийки.

— Маркъм упадъчен ли е? — попита Карин, след като икономът излезе и затвори вратата.

— Определено — отвърна Джайлс. — Знам със сигурност, че гласува за консерваторите.

Докато Джайлс четеше редакционната статия на „Таймс“, Маркъм се появи отново.

— Обажда се мистър Харолд Уилсън, сър — И му подаде телефона.

— Ще ме върне обратно ли? — попита Карин.

Джайлс не беше сигурен дали се шегува.

— Добро утро, Харолд.

— Добро утро, Джайлс — каза гласът с характерния йоркшърски акцент. — Питах се дали няма да намериш време да отскочиш до Камарата днес. Искам да обсъдя нещо с теб.

— По кое време? — попита Джайлс.

— Имам пролука в единайсет, ако ти е удобно.

— Сигурен съм, че става, Харолд, но мога ли да проверя?

— Разбира се.

Джайлс закри слушалката с длан.

— Карин, кога ще дойде баща ти?

— Към десет, но преди това ще трябва да си купя някакви дрехи.

— Можем да излезем на пазар следобед — каза Джайлс и махна ръка от слушалката. — Ще се видим в Камарата в единайсет, Харолд.

— И какво ще нося дотогава? — попита Карин, след като той затвори.

Икономът се изкашля тактично.

— Да, Маркъм?

— Мисис Клифтън винаги оставя дрехи в спалнята за гости, сър. За спешни случаи.

— Това определено е спешен случай — заяви Джайлс, хвана Карин за ръка и я изведе от трапезарията.

— Тя няма ли да възрази? — попита Карин, докато се качваха по стълбите.

— Трудно е да възразиш на нещо, за което не знаеш.

— Няма ли да е по-добре да ѝ се обадиш?

— Имам чувството, че Ема сигурно се занимава с нещо малко по-важно от това да се чуди какви дрехи е оставила в Лондон — каза Джайлс, докато отваряше вратата на спалнята за гости.

Карин отвори големия гардероб и откри не една, а няколко рокли и костюми, както и цял рафт обувки, каквито никога не би видяла в кооперативен магазин за трудещи се.

— Слез долу, когато си готова — каза Джайлс.

През следващите четирийсет минути се мъчеше да изчете сутрешните вестници, макар че постоянно беше прекъсван от обаждания с поздравления и опити за уреждане на интервю. Чудеше се защо Харолд Уилсън иска да се види с него.

— Мистър Клифтън, сър — каза Маркъм, като му подаваше за пореден път телефона.

— Хари, как си?

— Добре. Прегледах сутрешните вестници и просто се обаждам да видя ти как си, след като за втори път се измъкна от немците.

Джайлс се разсмя.

— Никога не съм бил по-добре.

— Предполагам, че събирането с мис Пенгели е причина да си така доволен от себе си.

— Определено позна. Освен че е прекрасна, Карин е най-възхитителното, мило, деликатно и разумно създание, което съм срещал.

— Не е ли малко рано за такава категорична преценка? — попита Хари.

— Нe, този път наистина попаднах на съкровище.

— Да се надяваме, че си прав. А какво мислиш за пресата, която те описва като кръстоска между Ричард Ханей и Дъглас Бадър[3]?

— Аз лично се виждам повече като Хийтклиф[4] — със смях отвърна Джайлс.

— Е, кога ще ни бъде позволено да видим този невероятен диамант?

— Ще слезем до Бристол в петък вечерта, така че ако двамата с Ема сте свободни за обяд в събота…

— Себастиан ще идва в събота и Ема се надява да го уговори да стане председател на борда. Но сте добре дошли.

— Не, предпочитам да го пропусна. Защо не наминете през Барингтън Хол за обяд в неделя?

— На Карин няма ли да ѝ дойде малко напрегнато? — попита Хари.

— Когато си прекарал по-голямата част от живота си в комунистически режим, едва ли ще приемеш като напрежение обяд с Клифтънови.

— Ако си сигурен, ще се видим в неделя.

— Сигурен съм — каза Джайлс. В същия миг на вратата се позвъни. — Трябва да свършвам, Хари.

Затвори и си погледна часовника. Нима вече бе станало десет? Почти изтича в антрето, докато Маркъм отваряше външната врата.

— Добро утро, мистър Пенгели, сър Джайлс ви очаква.

— Добро утро — каза Пенгели и леко се поклони на иконома.

— Влизайте — каза Джайлс, след като се ръкуваха. — Маркъм, би ли сварил кафе, докато настаня мистър Пенгели в салона?

— Разбира се, сър.

— Карин трябва да се появи всеки момент. Дълга история, но се мъчи да реши коя рокля на сестра ми да сложи.

Пенгели се разсмя.

— Жените имат проблем да решат и коя от собствените си рокли да сложат.

— Имахте ли проблеми с намирането на адреса?

— Не, оставих се в ръцете на шофьора на таксито. Рядко изживяване за мен, но случаят е специален.

— Определено — каза Джайлс. — Възможност да се съберете с дъщеря си, когато си мислехте, че може би никога повече няма да я видите.

— Ще ви бъда вечно благодарен, сър Джайлс. И ако може да се вярва на „Телеграф“, разминало ви се е на косъм.

— Брукс преувеличава цялата история — каза Джайлс, докато двамата сядаха. — Но едва ли можем да го виним след онова, което е преживял.

Маркъм се върна с поднос кафе и бисквити.

— Другарят Хонекер няма да е много доволен, че сте го засенчили — каза Пенгели, загледан в заглавието на "Телеграф“. — Не че в речта му има нещо, което не сме чували.

— И то на няколко пъти — каза Джайлс.

В същия миг вратата се отвори и Карин се втурна към баща си, който скочи и я грабна в обятията си.

„Странно — помисли си Джайлс. — Никога не съм забелязвал тази проста бяла рокля на сестра ми“.

Баща и дъщеря се прегръщаха, но мистър Пенгели бе онзи, който избухна в сълзи.

— Извинете, че се представям като такъв глупак — каза той. — Но от толкова време очаквах този момент…

— Аз също — рече Карин.

Джайлс си погледна часовника.

— Извинявам се, но ще се наложи да ви оставя, тъй като имам среща в Парламента в единайсет. Но съм сигурен, че имате много да наваксвате.

— Кога се връщаш? — попита Карин.

— Към дванайсет или може би по-рано, след което ще ви заведа на обяд.

— А след това?

— Отиваме на пазар. Не съм забравил. — Джайлс я целуна нежно по устните, а Пенгели се извърна. — Ще се видим към дванайсет — каза той, докато излизаше в антрето, където го чакаше икономът с палтото му. — Предполагам, че ще се върна след около час, Маркъм.

— Не ги притеснявай. Подозирам, че няма да имат нищо против да останат малко сами.

Карин и баща ѝ изчакаха в мълчание външната врата да се затвори и продължиха да мълчат, докато Маркъм не затвори вратата на кухнята.

— Всичко по план ли мина?

— Почти всичко — отвърна Карин. — Докато не стигнахме границата, където един прекалено усърден млад офицер започна да ми задава твърде много въпроси.

— Но аз лично инструктирах граничарите — каза Пенгели. — Дори казах на лейтенант Енгел да те поизпоти, преди да сложи чавка на името ти, така че Барингтън да остане още по-уверен, че сте извадили късмет, че сте се измъкнали.

— Е, не се получи съвсем според плана, другарю, защото един журналист от Флийт Стрийт реши да си навре носа и дори започна да снима.

— Кийт Брукс. Да, наредих да го освободят малко след като преминахте границата. Исках да съм сигурен, че няма да пропусне крайния си срок — добави Пенгели, загледан в заглавието на „Телеграф“:

СЪР ДЖАЙЛС БАРИНГТЪН СПАСЯВА ПРИЯТЕЛКАТА СИ ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

— Но не бива да се отпускаме — каза Карин. — Въпреки че изглежда влюбен до уши, Джайлс Барингтън в никакъв случай не е глупак.

— От онова, което видях току-що, май яде направо от ръката ти.

— Засега да, но не можем да приемем, че това ще продължи и занапред, и би било неразумно да пренебрегнем опита му с жените. Не е от най-надеждните.

— Изкарал е цели десет години с последната си жена — каза Пенгели. — Това е повече от достатъчно време за онова, което са замислили началниците ни.

— И какъв е непосредственият план?

— Няма непосредствен план. Маршал Кошевой гледа на това като на дългосрочна операция, така че се погрижи да му дадеш всичко, което предишните му две съпруги очевидно не са успели.

— Няма да е особено трудно, защото си мисля, че горкият наистина е влюбен в мен. Можеш ли да повярваш, че снощи за първи път разбра какво е орален секс?

— И съм сигурен, че има още някои изживявания, които очаква с нетърпение. Трябва да направиш всичко по силите си да продължиш по този начин, защото никога няма да ни се удаде по-добър шанс да сложим крак на вратата на британската върхушка.

— Няма да се задоволя със слагане на крак на вратата — каза Карин. — Възнамерявам да я разбия.

— Добре. Но засега да се съсредоточим върху другите ти задължения. Трябва да разработим проста система за предаване на съобщения с агентите ни на терен.

— Мислех, че ще работя директно с теб.

— Това може да не е възможно винаги, тъй като ще трябва да оставам дълго време в Корнуол, ако не искаме Барингтън да заподозре нещо.

— И какво да правя, ако се наложи да се свържа спешно с теб?

— Прокарах втора телефонна линия единствено за теб, но тя трябва да се използва само в краен случай. Когато искаш да се чуеш с баща си, използвай номера от указателя и говори само на английски. Ако се наложи да използваш частната линия — повтарям, тя е само за спешни случаи, — аз ще говоря на руски, а ти отговаряй на немски. Така че ще трябва да запомниш само два номера.

Външната врата се затръшна и миг по-късно чуха гласа на Джайлс в антрето.

— Те още ли са в салона?

— Да, сър.

— И никога няма да си простя — почна Пенгели, — че не бях до майка ти, когато…

Джайлс нахълта в стаята.

— Исках да си първата, която научава, скъпа. Харолд Уилсън ми предложи място в Камарата на лордовете.

И двамата изглеждаха приятно изненадани.