Иде часът

47

На вратата на библиотеката колебливо се почука. За втори път през последните седем години.

Хари остави химикалката. Ема бе в болницата, Джесика се бе върнала в Лондон, така че можеше само да се чуди кой може да го прекъсва, докато пише. Завъртя стола си, за да посрещне натрапника.

Вратата се отвори бавно. Маркъм се появи на прага, но не влезе.

— Съжалявам, че ви притеснявам, сър, но се обаждат от номер 10 и изглежда, че е спешно.

Хари веднага стана. Не беше сигурен защо продължи да стои прав, докато вдигаше телефона.

— Моля, изчакайте, сър, ще ви свържа със секретаря на кабинета.

Хари остана прав.

— Мистър Клифтън, Алън Редмейн се обажда.

— Добър ден, сър Алън.

— Звъня, защото имам чудесна новина и исках вие да научите пръв.

— Да не би да са освободили Анатолий Бабаков?

— Още не, но и това ще стане скоро. Току-що ми се обади посланикът ни в Стокхолм да ми каже, че шведският премиер ще обяви след час, че господин Бабаков е получил Нобелова награда за литература.

Секунди след изявлението телефонът зазвъня и Хари за първи път разбра какво означава „залепен за слушалката“.

През следващия час отговаряше на въпроси от журналисти, които му се обаждаха от целия свят.

— Мислите ли, че руснаците най-сетне ще освободят Бабаков?

— Трябваше да го освободят още преди години — отвърна Хари, — но това поне ще даде извинение на господин Брежнев да го направи.

— Ще ходите ли в Стокхолм за церемонията?

— Надявам се да съм сред публиката, когато Анатолий получи наградата си.

— Ще летите ли до Русия, за да придружите приятеля си до Стокхолм?

— Трябва да го пуснат от затвора, преди да го придружа докъдето и да било.

Маркъм отново се появи на прага със същото загрижено изражение.

— Кралят на Швеция е на другата линия, сър.

Хари затвори единия телефон и вдигна другия. Изненада се, че от другата страна беше не някакъв личен секретар, а самият крал.

— Надявам се вие и мисис Клифтън да дойдете на церемонията като мои лични гости.

— С най-голямо удоволствие, ваше величество — отвърна Хари. Беше почти сигурен, че не е сгрешил с обръщението.

Между непрекъснатите отговори на едни и същи въпроси от още журналисти Хари успя да намери време също да позвъни.

— Току-що чух новината — каза Арън Гинзбърг. — Звъннах ти веднага, но все ми дава заето. Спокойно. Вече се обадих на печатницата и наредих да отпечатат още милион бройки на "Чичо Джо“.

— Не се обаждам да питам колко копия си поръчал, Арън — рязко отвърна Хари. — Замъкни се в Долен Уестсайд и се погрижи за Елена. Тя няма да има представа как да се справи с пресата.

— Прав си, Хари. Много непредвидливо от моя страна, извинявай. Тръгвам веднага.

Хари затвори и отново видя Маркъм на прага.

— От Би Би Си питат дали желаете да направите изявление.

— Кажи им, че след няколко минути ще изляза.

Седна на бюрото си, игнорира звънящия телефон, избута инспектор Уоруик настрани и се замисли за посланието, което искаше да направи. Даваше си сметка, че може никога повече да не получи подобна възможност.

Когато взе химикалката, думите потекоха с лекота, но пък и беше чакал този шанс над десет години. Прочете изявлението, направи една-две поправки и се увери, че го е запомнил наизуст. Стана, пое дълбоко дъх, оправи вратовръзката си и излезе в антрето. Маркъм, който очевидно се наслаждаваше на всеки миг от разиграващата се драма, отвори вратата и се дръпна настрани.

Хари очакваше да се изправи пред неколцина местни репортери, но щом прекрачи прага, се озова пред тълпа журналисти и фотографи, които се втурнаха с викове към него. Той спря на горното стъпало и търпеливо ги изчака да проумеят, че няма да каже нищо, докато не привлече вниманието им изцяло.

— Днес не е ден за празнуване — тихо започна Хари. — Моят приятел и колега Анатолий Бабаков все още гние в руски затвор заради престъплението, че се е осмелил да каже истината. Комисията за присъждане на Нобелови награди го почете напълно заслужено, но аз няма да намеря покой, докато той не бъде освободен и не се събере със съпругата си Елена, за да прекара остатъка от дните си в свободата, която ние с вас смятаме за даденост.

Обърна се и влезе в къщата, а журналистите продължиха да крещят въпросите си. Маркъм затвори вратата.

Вирджиния за първи път в живота си посещаваше затвор, макар че през годините един-двама от приятелите ѝ се бяха оказвали зад решетките, а неколцина други определено трябваше да бъдат прибрани за дълго.

Честно казано, очакваше с нетърпение това преживяване. То беше решило проблема ѝ. Вече нямаше нужда да се преструва, че Дезмънд Мелър има и най-малък шанс да получи рицарско звание. „Сър Дезмънд“ си оставаше фантазия, каквато си беше от самото начало.

За съжаление, това означаваше също, че редовният източник на доходи е пресъхнал. Нямаше и да помисли да посети Мелър в затвора, ако банкерът не ѝ напомняше непрекъснато, че е превишила кредитния си лимит. Можеше само да се надява, че Мелър още е способен да превърне червеното в черно, въпреки че е зад решетките.

Не беше сигурна в какво точно са го обвинили, но нямаше да се изненада, ако Ейдриън Слоун е замесен по някакъв начин.

Потегли за Аръндел веднага след закуска, тъй като не искаше никой да я види във влака или как взема такси до Форд Оупън. Беше закъсняла с няколко минути, когато спря на затворническия паркинг, но пък изобщо не бе възнамерявала да пристигне навреме. Цял час сред престъпници не беше идеята ѝ за приятно прекарване на неделен следобед.

След като паркира своя „Морис Майнър“, Вирджиния отиде до портала, където бе посрещната на рецепцията от надзирател. След като я претърсиха, поискаха да докаже самоличността си. Тя показа шофьорската си книжка, за да потвърди, че е лейди Вирджиния Фенуик, макар че снимката бе стара. Надзирателят отбеляза името ѝ в списъка на одобрените посетители, даде ѝ ключ, помоли я да остави всичките си ценни вещи в малко шкафче и любезно я предупреди, че всеки опит да пробута тайно пари в брой на затворник по време на свиждането е престъпление, за което ще бъде арестувана и затворена за шест месеца. Вирджиния не каза на служителя, че се надява парите да бъдат разменени в обратната посока.

След като остави чантата и бижутата си в малкото сиво шкафче, тя тръгна сред една надзирателка по дълъг ярко осветен коридор до почти гола стая с десетина маси, около които имаше по един червен и три сини стола.

Вирджиния видя Дезмънд да седи на един червен стол в отсрещния ъгъл на помещението. Тръгна към него, вече подготвила първото си изречение.

— Съжалявам, че се е стигнало дотук — каза тя, докато сядаше срещу него. — И току-що чух от негова светлост херцог Хартфорд, че рицарското ви звание…

— Стига тинтири-минтири, Вирджиния. Разполагаме само с четирийсет и пет минути, така че да оставим празните приказки и да говорим по същество. Какво знаеш за причината да съм тук?

— Почти нищо — отвърна Вирджиния, която също като него изпитваше облекчение, че случаят не е оповестен от националната преса.

— Бях арестуван и обвинен във възпрепятстване на работата на правосъдието, но чак след като Слоун свидетелства за обвинението, с което ме остави без друг избор освен да се призная за виновен по по-малко престъпление. Осъдиха ме на осемнайсет месеца, които могат да станат седем след обжалването, така че ще изляза след няколко седмици. Но нямам намерение да си клатя краката и да чакам да ме пуснат, за да си отмъстя на тоя мръсник Слоун. Точно затова исках да се видя с теб.

Вирджиния се заслуша внимателно, защото явно нямаше да може да си води бележки.

— Това място не е толкова затвор, колкото продължение на Свободния университет, в което престъпността е единственият предмет — продължи Мелър. — И мога да ти кажа, че някои от съкилийниците ми са докторанти, така че на Слоун няма да му се размине. Но не мога да направя много, докато съм тук.

— Ще направя всичко по силите си да помогна — каза Вирджиния, надушила поредната сума.

— Добре, защото няма да ти отнеме много време и ще бъдеш добре възнаградена. — Вирджиния се усмихна. — Ще намериш малък пакет в…

На следващата сутрин единствено Хари изглеждаше изненадан от отзивите в пресата. Вестниците бяха пуснали единствената снимка на Бабаков, с която разполагаха — седнал до Сталин. Вътрешните страници напомняха на читателите за кампанията, водена от Хари от името на Асоциацията на английските писатели през изминалото десетилетие, а редакторските колони гръмко настояваха Брежнев да освободи Нобеловия лауреат.

Но Хари се боеше, че руснаците ще се бавят поради убеждението, че след време историята ще бъде забравена и Бабаков ще бъде заместен от поредната звезда, грабнала вниманието на пресата. Историята обаче не бе забравена, защото премиерът раздухваше гаснещите въглени, докато не пламнаха отново, когато уведоми световната преса, че ще повдигне пред съветския лидер въпроса за освобождаването на Бабаков на следващата планирана среща на върха в Москва.

В същото време Джайлс отправи няколко писмени питания до външния министър и организира дебат в деня на опозицията в Камарата на лордовете. Той обаче предупреди Хари, че когато става въпрос за международни срещи на върха, големите клечки отрано уговарят дневния ред — какви въпроси ще се задават и какви ще бъдат отговорите; и че дори окончателните изявления за пресата се съставят много преди двамата лидери да позират за фотографии в деня на откриването.

Джайлс обаче получи обаждане от стария си приятел и бивш външен министър на Западна Германия Валтер Шел, който му каза, че руснаците били изненадани от интереса на световната общественост към Бабаков и започнали да се питат дали освобождаването му няма да е по-лесният начин за измъкване от положението, тъй като някои от сънародниците им все още имали илюзии относно потисническия режим на Сталин. И че независимо от всякакви награди, "Чичо Джо“ никога нямало да бъде издадена в Съветския съюз.

Когато след четири дни се върна от Москва, премиерът не говори за новото търговско споразумение между двете страни или за предложеното намаляване на стратегическите ядрени ракети, нито дори за културния обмен, включващ представления на Народния театър и балета на Болшой. Вместо това първите думи на Джим Калахан пред очакващите го журналисти на летището бяха, че руският лидер се съгласил Анатолий Бабаков да бъде освободен след няколко седмици и че той щял да може да присъства на церемонията по връчването на наградата в Швеция.

На следващата сутрин служител от Външно министерство се обади на Хари да му каже, че руснаците са отказали да му издадат виза, за да може да иде до Москва и да придружи Бабаков до Стокхолм. Хари не се изненада и си резервира билет за полет до „Арланда“ — щеше да кацне малко преди руския самолет и щеше да може да посрещне Анатолий на летището.

Ема се радваше на триумфа на Хари и почти забрави да му каже, че Бристолската кралска лечебница е обявена от „Хелт Сървисис Джърнъл“ за болница на годината. В статията се отбелязваше ролята на председателя на настоятелството мисис Ема Клифтън и особено се наблягаше на начина, по който тя се справяла с проблемите на здравната система, и на отдадеността ѝ както към пациентите, така и към екипа. Накрая се посочваше, че тя трудно би могла да бъде заместена от някого.

Това само напомни на Ема, че времето ѝ като председател изтича, тъй като нямаше право да остане начело на обществена организация за повече от пет години. Тя започваше да се пита какво ще прави с времето си след като Себастиан се беше съгласил да заеме мястото ѝ начело на „Барингтън Шипинг“.

На следващата сутрин Вирджиния взе влака до Темпъл Мийдс. След пристигането си в Бристол взе такси и когато след няколко минути колата спря пред офиса на Дезмънд Мелър, беше ясно, че я очакват.

Мис Касъл, изстрадалата секретарка на Мелър, я въведе в кабинета на председателя. След като остана сама, Вирджиния изпълни дословно инструкциите на Дезмънд. На стената зад бюрото му имаше голяма маслена картина с тичащи напред-назад стилизирани фигури. Тя я свали и видя малък вграден сейф. Въведе осемцифровия код, който си беше записала малко преди да напусне затвора, и извади малък пакет, който беше точно там, където бе казал Мелър.

Прибра пакета в чантата си, заключи сейфа, завъртя няколко пъти циферблата и върна картината на мястото ѝ. След това се върна при Анджела, но отказа предложеното кафе и я помоли да ѝ извика такси. Излезе на улицата по-малко от петнайсет минути след като бе влязла в сградата.

Таксито я върна на Темпъл Мийдс, където тя хвана първия влак за Лондон, за да не закъснее за срещата си в Сохо същата вечер.

Хари трябваше да зареже Уилям Уоруик и всякакви мисли за спазване на крайния срок, уговорен с издателя, тъй като бе посветил всеки час на подготовка за пътуването до Швеция. Арън Гинзбърг дойде с Елена, когато тя долетя от Щатите, за да остане при Хари и Ема в Имението, преди да заминат за Стокхолм.

Хари се зарадва, че Елена е качила няколко килограма и че вече има повече от една рокля. Забеляза също, че при всяко споменаване на Анатолий очите ѝ светват.

През последната седмица преди заминаването Хари подробно обясни на Елена как ще протече церемонията, но тя сякаш се интересуваше само от едно — да се събере със съпруга си.

Когато най-сетне потеглиха от Имението към "Хийтроу“, през целия път ги следваше същински конвой от журналистически коли. Когато влязоха в терминала, чакащите пътници им направиха път и ги посрещнаха с аплодисменти.

След церемонията Анатолий и Елена щяха да прекарат няколко дни в Имението, след което щяха да отлетят с Арън за Щатите. Арън вече бе предупредил Елена, че американските журналисти също изгарят от нетърпение да посрещнат новия Нобелов лауреат и че кметът Ед Коч говори за организиране на парад в чест на Анатолий.

Вирджиния не се интересуваше особено от Сохо с неговите препълнени барове, шумни къщи за залагания и стриптийз заведения. Човекът, с когото трябваше да се срещне, беше предложил да дойде в Онслоу Гардънс, но когато го чу как говори, Вирджиния отказа. По телефона принадлежността към една или друга класа си личеше най-ясно.

Пристигна пред „Кингс Армс“ на Бруър Стрийт малко преди 7:30 и каза на таксиметровия шофьор да я изчака, тъй като нямаше намерение да се задържа на това място по-дълго от необходимото.

Когато отвори вратата и влезе в шумното задимено помещение, нямаше как да не го забележи. Нисък набит мъж, който дори не носеше вратовръзка. Стоеше в края на бара и демонстративно държеше плик на „Хародс“. Тя тръгна към него, следвана от погледите на неколцина посетители. Определено не бе от обичайния тип фусти, посещаващи този пъб. Спря пред набития мъж и успя да се усмихне. Той отвърна на усмивката ѝ и се видя, че в последно време не е ходил на зъболекар. Вирджиния смяташе, че не е пратена на този свят да се смесва с простолюдието, още по-малко с престъпните класи, но поредното писмо от банката тази сутрин бе успяло да я убеди да изпълни инструкциите на Мелър.

Без нито дума тя извади малкия кафяв пакет от чантата си и както беше уговорката, го размени за плика на „Хародс“. После се обърна и напусна заведението без нито дума. Започна да се отпуска едва когато таксито се включи във вечерния трафик.

Не погледна в плика, докато не затвори и не завъртя два пъти ключа на входната врата на дома си в Онслоу Гардънс. Извади от плика по-голям пакет, който остана неотворен. След лека вечеря си легна рано, но не заспа.

Самолетът кацна на летище „Арланда“. Емисар от двореца ги посрещна на стълбата с лично послание от крал Карл Густав. Негово величество се надяваше г-жа Бабакова и съпругът и да останат в двореца му като негови гости.

Хари, Ема и г-жа Бабакова бяха ескортирани до кралската чакалня на летището, където трябваше да стане събирането. Телевизорът в ъгъла на залата показваше на живо журналистите и фотографите, събрали се на пистата да посрещнат новия Нобелов лауреат.

Макар че през следващия час бяха отворени няколко бутилки шампанско, Хари си позволи само една чаша, а Елена — не я свърташе на едно място — изобщо не докосна питието. Хари обясни на Ема, че иска да е „трезвен като кукуряк“, когато Анатолий слезе от самолета. На всеки няколко минути си поглеждаше часовника. Дългите години чакане най-сетне приближаваха края си.

Внезапно се надигнаха ликуващи викове. Хари погледна през прозореца и видя самолетът на „Аерофлот" да излиза от облаците. Всички застанаха до прозореца да гледат самолета, докато той кацаше и маневрираща за да спре пред тях.

Подвижната стълба се допря до самолета и проснаха червена пътека. След секунди вратата се отвори. На горното стъпало се появи стюардеса и се дръпна настрани, за да могат пътниците да слязат. Телевизионните камери забръмчаха, фотографите се заблъскаха за по-добър изглед към Анатолий Бабаков, журналистите чакаха с бележници и химикалки в ръце.

И тогава Хари видя една репортерка, която се бе дръпнала от блъсканицата при стълбата и стоеше с гръб към самолета. Говореше право в обектива на камерата, без да проявява интерес към слизащите пътници. Хари отиде до телевизора и увеличи звука.

— Току-що получихме съобщение от руската осведомителна агенция ТАСС. В него се казва, че Нобеловият лауреат Анатолий Бабаков бил приет по спешност в болница рано сутринта, след като получил удар. Бабаков е починал преди няколко минути. Повтарям…

48

Щом научи за смъртта на съпруга си, Елена Бабакова рухна — както психически, така и физически. Ема се втурна към нея и викна:

— Извикайте линейка!

Хари коленичи до съпругата си.

— Бог да ѝ е на помощ — каза той, докато Ема проверяваше пулса ѝ.

— Сърцето ѝ е слабо, но подозирам, че реалната причина е, че вече няма причини да живее.

Вратата се отвори, двама парамедици се втурнаха с носилка в залата и внимателно сложиха г-жа Бабакова на нея. Адютантът прошепна нещо на единия.

— Заръчах им да откарат госпожа Бабакова направо в двореца — каза след миг на Хари и Ема. — Там има медицинско крило с постоянно дежурящ доктор и две медицински сестри.

— Благодаря ви — каза Ема, докато единият от парамедиците слагаше кислородна маска на лицето на Елена.

Вдигнаха носилката и я изнесоха. Ема държеше ръката ѝ, докато се движеха бавно по коридора към изхода, където линейката вече ги чакаше с отворени врати.

— Негово величество се пита дали вие и мистър Клифтън желаете да останете в двореца, за да бъдете до госпожа Бабакова, след като дойде в съзнание.

— Разбира се. Благодаря — отвърна Ема и двамата с Хари се качиха в линейката при Елена.

Ема не пусна ръката ѝ през трийсетминутното пътуване на линейката, съпроводена от полицейски ескорт, за чието съществуване тя така и не разбра. Порталът на двореца се отвори и колата спря в голям павиран двор, от който докторът поведе парамедиците към болничното крило. Елена бе прехвърлена от носилката на легло, на което обикновено лягаха пациенти със синя кръв.

Ема забеляза, че адютантът е влязъл с тях в стаята! но не каза нищо, докато преглеждаха Елена.

— Негово величество се надява да се присъединим към него в салона, когато сте готови — каза той.

— В момента нищо не можете да направите за нея — каза докторът, след като пациентката му потъна в дълбок сън.

Ема кимна и каза:

— Но след като се видим с краля, бих искала да се върна веднага.

Мълчаливият адютант поведе Хари и Ема от болничното крило през десетина позлатени стаи, чиито стени бяха покрити с картини, на които при нормални обстоятелства и двамата щяха да се възхитят. Накрая спряха пред богато украсена двойна врата, висока до тавана. Адютантът почука и двама лакеи с ливреи отвориха вратата. Щом гостите му влязоха, кралят стана.

Ема си спомни посещението на кралицата майка при пускането на „Бъкингам“ на вода и инструкциите — чакай да те заговорят, никога не задавай въпроси. Така че направи реверанс, а Хари се поклони.

— Мистър и мисис Клифтън, съжалявам, че се налага да се срещнем при такива нещастни обстоятелства. Но се радвам, че госпожа Бабакова има такива добри приятели до себе си.

— Медицинският екип пристигна много бързо — каза Ема. — И си свърши отлично работата.

— Казано от вас, мисис Клифтън, това звучи наистина като комплимент — отвърна кралят, докато ги водеше към две удобни кресла. — И какъв жесток удар ви беше нанесен, мистър Клифтън. Толкова години водехте кампания за освобождаването на приятеля си, а смъртта то отмъкна точно преди да получи наградата.

Вратата се отвори и се появи лакей с голям cpeбърен поднос с чай и сладкиши.

— Поръчах чай, надявам се да нямате нищо против — Ема се изненада, когато кралят сам взе чайника и започна да налива. — Мляко и захар, мисис Клифтън?

— Само мляко, сър.

— А за вас, мистър Клифтън?

— Същото, сър.

— Трябва да призная — каза кралят, след като наля и на себе си, — че имам и друг мотив да поискам да се срещна насаме с вас. Имам проблем, който, честно казано можете да решите само вие двамата. Церемонията по връчването на Нобеловата награда е едно от големите събития в шведския календар и се радвам на привилегията да я председателствам, както правеха баща ми и дядо ми преди мен. Мистър Клифтън, трябва да се надяваме госпожа Бабакова да се е възстановила достатъчно до утре вечер, за да може да приеме наградата вместо съпруга си. Подозирам, че ще са нужни всичките ви значителни умения да я убедите, че може да се справи с подобна задача. Но не бих искал да прекара остатъка ог дните си, без да подозира за обичта и уважението, с които се ползва съпругът ѝ в Швеция.

— Ако изобщо е възможно, сър, бъдете сигурен, че ще направя максималното. — Ема веднага съжали за думите си.

— Подозирам, че максималното при вас е доста страховито, мисис Клифтън. — Двамата се разсмяха. — Мистър Клифтън, имам нужда от помощта ви за едно още по-голямо предизвикателство, за което с радост бих ви помолил и на колене. — Кралят млъкна и отпи от чая си. — Основният момент в утрешната церемония трябваше да бъде речта на господин Бабаков. Не мога да се сетя за по-квалифициран и по-подходящ човек, който да заеме мястото му, от вас и имам чувството, че той щеше да е първият, който ще се съгласи с мен. Осъзнавам обаче, че подобна молба е, меко казано, натоварваща, и, разбира се, ще разбера, ако смятате, че не сте в състояние да я изпълните в такъв кратък срок.

Хари не отговори веднага. После си спомни трите дни, които бе прекарал в затворническата килия с Анатолий Бабаков, и двайсетте години, през които не бе там.

— За мен ще е чест да го представлявам, сър, макар че никой никога не би могъл да заеме мястото му.

— Много добро уточнение, мистър Клифтън, и аз съм ви изключително благодарен. Като посредствен оратор, който има на разположение трима души, които да подготвят речите му, много добре си давам сметка за предизвикателството, пред което ви изправям. Затова няма да ви задържам повече. Предполагам, че ще се нуждаете от всяка минута до утре вечер, за да се подготвите.

Хари стана, без да е докоснал чая си. Поклони се отново и двамата с Ема тръгнаха към изхода. Адютантът ги чакаше и пак ги поведе по коридорите.

— Негово величество отдели тази стая за вас, мистър и мисис Клифтън — каза той, когато спряха пред една врата. Стоящият до нея лакей я отвори и видяха голям ъглов апартамент. Влязоха и видяха бюро и на него купчина листа, както и десетина от любимите химикалки на Хари, двойно легло и втора маса, наредена за вечеря.

— Кралят явно не се е съмнявал особено, че ще се съглася с молбата му — отбеляза Хари.

— Чудно ми е колко ли са хората, способни да откажат на крал — рече Ема.

— Ще разполагате с две секретарки, мистър Клифтън — каза адютантът, — и ако имате нужда от каквото и да било, човекът отвън ще изпълни всяко ваше желание. А сега, ако не се нуждаете от друго, ще придружа мисис Клифтън до болничното крило.

През следващите двайсет и четири часа Хари успя да напълни три кошчета със смачкани листа, да погълне няколко подноса с кюфтета и прекалено много прясно опечени питки, да поспи два часа и да вземе студен душ, преди да завърши първата чернова на речта.

Някъде през това време личният прислужник на краля отнесе костюма, ризата и обувките му и ги върна час по-късно по-чисти и блестящи, отколкото бяха и в деня на сватбата на сина му. За момент — само за момент — Хари разбра какво е да си крал.

Секретарките се появяваха и изчезваха с появата на всяка нова чернова. Също като при книгите, Хари отделяше най-малко по час на всяка страница. В четири следобед, след като провери десетата чернова — промени само тук-там по някоя дума, се строполи на леглото и заспа.

Събуди се от звука на течаща вода. Стана, облече халат, обу пантофи и влезе в банята. Ема пробваше водата.

— Как е Елена? — бяха първите му думи.

— Не съм сигурна, че някога ще се възстанови напълно. Но си мисля, че най-сетне успях да я убедя да присъства на церемонията. А ти? Завърши ли речта си?

— Да, но не съм сигурен, че е особено добра.

— Никога не си сигурен, скъпи. Прочетох последната чернова, докато ти спеше, и мисля, че е вдъхновяваща. Имам чувството, че ще отекне доста отвъд стените на залата.

Докато влизаше под душа, Хари се чудеше дали Ема е права, или да не зачеркне последния абзац и да го смени с по-традиционен финал. Още не беше решил, когато приключи с бръсненето.

Върна се при бюрото и прегледа отново последния вариант, но направи само една малка поправка, като смени „велика“ с „героична“. След това подчерта последните две думи на всеки абзац, за да може да поглежда към публиката, а после да намира веднага мястото, до което е стигнал. Ужасяваше се при мисълта, че може да преживее същото, което бе преживял на погребението на майка си. Накрая добави „волята на народа“ към последното изречение, но продължаваше да се чуди дали финалът не е прекалено рискован и дали да не го махне. Отиде до вратата, отвори и помоли чакащата секретарка да препише за пореден път речта му, но този път с двойна разредка на листа А5 и с достатъчно едър шрифт, за да не му се налага да разчита на очилата си. Тя се завтече към пишещата си машина преди да успее да ѝ благодари.

— Точно навреме — каза Ема и се обърна с гръб към Хари, когато той се върна в стаята. Хари отиде до нея и закопча ципа на дългата алена вечерна рокля, която не бе виждал никога досега.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза той.

— Благодаря, скъпи. Ако не възнамеряваш да изнасяш речта си по халат, май е време и ти да се облечеш.

Хари се облече бавно, като репетираше някои ключови части на речта. Когато стигна до бялата вратовръзка, Ема му се притече на помощ — застана зад него пред огледалото и се справи с възела от първия опит.

— Как изглеждам? — попита той.

— Като пингвин — отвърна тя и го прегърна. — Но много хубав пингвин.

— Къде е речта ми? — нервно попита Хари и си погледна часовника.

Сякаш в отговор на въпроса на вратата се почука и секретарката му връчи последната версия.

— Кралят ви очаква долу, сър.

Същата сутрин Вирджиния хвана влака в 8:45 от Падингтън до Темпъл Мийдс и след два часа пристигна в Бристол. Още нямаше представа какво има в двата пакета и изгаряше от нетърпение да изпълни своята част от уговорката и да се върне към някакво подобие на нормално съществуване. Мис Касъл отново отключи кабинета на председателя и я остави сама. Вирджиния свали картината, без да ѝ обръща внимание, въведе кода на сейфа и сложи големия пакет там, откъдето бе извадила малкия.

Беше си мислила дали да не ги отвори и да пренебрегне инструкциите на Мелър, но не го направи по три причини. Мисълта за отмъщението на Мелър, след като го пуснеха след няколко седмици; евентуалната още по-голяма щедрост, след като Мелър се върне начело на заседателната маса; и може би най-силната причина — Вирджиния мразеше Слоун повече, отколкото презираше Мелър.

Заключи сейфа, върна картината на мястото ѝ и се върна при мис Касъл.

— Кога очаквате да дойде мистър Слоун?

— Никога не се знае — отвърна мис Касъл. — Често се появява най-неочаквано, остава за няколко часа; след което си тръгва.

— Питал ли ви е някога за кода на личния сейф на мистър Мелър?

— Няколко пъти.

— Какво му отговорихте?

— Самата истина. Че изобщо не съм знаела, че мистър Мелър има личен сейф.

— Ако ви попита отново, кажете му, че аз съм единственият човек освен мистър Мелър, който знае кода.

— Разбира се, милейди.

— И мисля, че имате нещо за мен, мис Касъл.

— О, да. — Секретарката отключи горното чекмедже на бюрото си, извади дебел бял плик и го подаде на лейди Вирджиния.

Този плик тя отвори, но едва след като се заключи в тоалетната на първокласния вагон на влака за Падингтън. Както бе обещано, вътре имаше хиляда паунда в брой. Вирджиния се надяваше, че Дезмънд ще поиска да я види отново, при това в близко бъдеще.

49

Четирима ескортиращи от кралския моторен парк поведоха конвой от автомобили през портала на двореца и към центъра на града. Крал Карл Густав и кралица Силвия пътуваха в първата кола, принц Филип и двете принцеси бяха във втората, а Елена, Хари и Ема — в третата. Пред Градския съвет се беше събрала голяма тълпа, която нададе радостни викове, когато видя приближаващата кола на краля. Кралските адютанти изскочиха от четвъртата кола преди първата да е спряла и стояха мирно, когато кралят стъпи на паважа. Карл Густав беше посрещнат на стъпалата на Градския съвет от кмета на Стокхолм Улф Аделсон, който поведе техни величества към сградата.

Щом кралят влезе в голямата зала, шестима тръбачи под сводовете високо горе надуха фанфари и тристата гости — мъжете с бели вратовръзки и фракове, жените с пъстроцветни рокли — се изправиха да поздравят кралските особи. Елена, Ема и Хари бяха отведени до местата им в средата на реда зад краля.

След като се настани, Хари започна да изучава помещението. Отпред имаше издигната платформа с дървена катедра в центъра. Ако погледнеше надолу от нея, говорещият можеше да види единайсет стола със синьо кадифе и високи облегалки, разположени в полукръг, на които трябваше да седят Нобеловите лауреати на годината. Но в този случай един от тях щеше да е празен. Хари погледна към препълнения балкон. Нямаше нито едно празно място. Но пък и това не беше събитие, които можеш да решиш да пропуснеш заради нещо по-интересно.

Фанфарите прозвучаха за втори път, за да обявят пристигането на лауреатите, които влязоха в залата сред бурни аплодисменти и заеха местата си в полукръга

След като всички се настаниха, председателят на Шведската академия Ханс Кристиансен се качи на сцената и застана зад катедрата. Погледна към познатата за него сцена, преди да се обърне към наградените и гостите.

Хари нервно погледна листовете в скута си. Препрочете първия абзац и изпита същото неудържимо чувство, което изпитваше всеки път, преди да изнесе реч — искаше му се да е навсякъде, но не и тук.

— За съжаление — продължи Кристиансен, — тазгодишният носител на Нобеловата награда за литература, поетът и есеист Анатолий Бабаков, не може да бъде сред нас тази вечер. Вчера сутринта той е получил тежък удар и трагично е починал по пътя за болницата. За нас обаче е привилегия, че неговият близък приятел и колега мистър Хари Клифтън се съгласи да говори от негово име. Дами и господа, да посрещнем с добре дошъл изтъкнатия писател и президент на Асоциацията на английските писатели мистър Хари Клифтън.

Хари стана от мястото си и бавно се качи на сцената. Сложи речта си на катедрата и изчака бурните аплодисменти да утихнат.

— Ваши величества, ваши кралски височества, уважаеми Нобелови лауреати, дами и господа, пред вас е застанал груб занаятчия, който няма правото да бъде в такава височайша компания. Но книжките с меки корици имат привилегията да представят едно ограничено издание, което неотдавна се включи в редиците им.

— Анатолий Бабаков беше уникален човек, който бе готов да жертва живота си, за да създаде шедьовър, който Шведската академия оцени по достойнство, награждавайки го с най-високата почит — продължи Хари. — „Чичо Джо“ бе издаден на трийсет и седем езика в сто двайсет и три страни, но все още не може да бъде прочетен на майчиния език на автора и в родината му.

Направи пауза.

— За първи път чух за тежкото положение на Анатолий Бабаков, когато бях студент в Оксфорд и се запознах с лириката му, която кара въображението на читателя да се издигне до нови висоти, както и с проникновената му повест „Непосетената Москва“, събуждаща усещане за този велик град по начин, който не бях изпитвал никога преди и след това.

Нова пауза.

— Минаха няколко години, преди да чуя отново за Анатолий Бабаков като президент на Асоциацията на английските писатели. Анатолий бе арестуван и осъден на двайсет години затвор. И за какво престъпление? Заради това, че е написал книга. ААП започна световна кампания за освобождаването на този литературен гигант от затънтените — но не и забравени — затворнически лагери в Сибир, за да се върне при съпругата си Елена, за която с удоволствие мога да ви кажа, че е сред нас и по-късно ще получи наградата от името на съпруга си.

Избухналите аплодисменти позволиха на Хари да се отпусне, да вдигне поглед и да се усмихне на вдовицата на Анатолий.

— Когато за първи път посетих Елена в малкия ѝ тристаен апартамент в Питсбърг, където живееше в изгнание, тя ми каза, че е скрила единствената оцеляла бройка на "Чичо Джо“ в антикварна книжарница в Ленинград. Елена ми повери отговорността да взема книгата от скривалището ѝ и да я изнеса на Запад, за да бъде най-сетне издадена. При първа възможност отлетях за Ленинград и тръгнах да търся книжарницата, забутана в задните улички на този прекрасен град. Намерих "Чичо Джо" скрита в обложката на португалски превод на „Повест за два града“, до „Даниел Деронда“. Достойни съседи. След като грабнах наградата си, се върнах на летището, да отлетя триумфално за дома.

— Само че бях подценил твърдата решимост на съветския режим да попречи на всички да прочетат "Чичо Джо“ — продължи по-високо. — Книгата беше открита в багажа ми и незабавно бях арестуван и хвърлен в затвора. За какво престъпление? Заради опит да изнеса тайно от Русия подривна и клеветническа творба. За да ме убедят в тежестта на престъплението ми, бях затворен в една и съща килия с Анатолий Бабаков на когото му бе наредено да ме убеди да подпиша признание, че книгата му е художествена измислица и че той никога не е работил в Кремъл като личен преводач на Сталин, а е бил само скромен учител в предградията на Москва. Анатолий наистина бе скромен, но не беше апологет на режима. Ако успееше да ме убеди да повторя тази измислица, властите бяха обещали да намалят присъдата му с една година.

Публиката се разшумя.

— Днес светът знае, че Анатолий Бабаков не само е работил редом до Сталин в продължение на тринайсет години, но и че всяка дума в "Чичо Джо“ е правдив и точен разказ за онзи тоталитарен режим.

Чуха се ръкопляскания и викове.

— След като унищожиха книгата, наследниците на режима се заеха да унищожат човека, който я е написал. Присъждането на Нобеловата награда за литература на Анатолий Бабаков показва жалкия им провал и гарантира, че той никога няма да бъде забравен.

Докато траеха продължителните аплодисменти, Хари вдигна поглед и видя, че Ема му се усмихва.

— В продължение на петнайсет години се борих Анатолий да бъде освободен и когато най-сетне успях, се оказа, че победата ми е пирова. Но дори когато бяхме затворени заедно в една и съща килия, Анатолий не пропиля и една безценна секунда да търси съчувствието ми, а използва цялото време, за да повтори съдържанието на шедьовъра си, а аз, подобно на жаден за знания ученик, попих всяка негова дума. Когато се разделихме — той бе върнат в мизерните лагери в Сибир, а аз се озовах в комфорта на извънградско имение в Англия, — аз отново разполагах с копие на книгата. Но този път тя не беше скрита в куфар, а в ума ми, откъдето властите не можеха да я конфискуват. Веднага щом колесниците на самолета се отделиха от руската земя, започнах да записвам думите на майстора. Първа на бланки на британската авиокомпания, после върху гърба на менютата и накрая върху топчета тоалетна хартия, които все още пазя.

В залата се разнесе смях — нещо, което Хари не беше очаквал.

— Но позволете да ви разкажа малко за самия човек. След като завършил училище, Анатолий Бабаков спечелил стипендия в Московския институт за чужди езици, където учил английски. През последната си година в института бил награден с Ленински медал, който по ирония определил съдбата му, защото му дал възможността да работи в Кремъл. Предложение за работа, което не можеш да откажеш, освен ако не искаш да прекараш живота си безработен или нещо по-лошо.

— Само след година той неочаквано станал основен преводач на руския лидер. Не му трябвало много време да осъзнае, че образът на гениалния Сталин, показван на света, е всъщност само маска, скриваща жестоката реалност, че съветският диктатор е насилник и убиец, готов с радост да жертва живота на десетки хиляди и милиони от собствения си народ, стига това да му гарантира, че ще остане начело на партията и председател на Президиума на Върховния съвет. — Спря за момент и пак огледа публиката. — За Анатолий нямало спасение, освен когато се прибирал всяка вечер у дома при любимата си съпруга Елена. В пълна тайна той започнал да работи върху проект, който щял да стане постижение на физическа издръжливост и ерудиция, каквито малцина от нас можем да проумеем. Работел през деня в Кремъл, а нощем записвал преживяното на хартия. Научавал текста наизуст, след което унищожавал всякакви улики за съществуването му. Можете ли да си представите какъв кураж му е бил нужен, за да изостави голямата си мечта да бъде издаван автор заради анонимната книга, пазена в главата му?

Залата мълчеше.

— А после Сталин умрял — участ, от която дори диктаторите не могат да избягат. Анатолий повярвал, че книгата, върху която работил толкова дълго, най-сетне може да бъде публикувана и светът ще научи истината. Но истината не била онова, което съветските власти искали да се разчува, и всяка отпечатана бройка на "Чичо Джо“ била иззета и унищожена, преди да стигне до рафтовете на книжарниците. Дори печатарската машина, на която била отпечатана, била разбита на парчета. Последвал показен процес, на който авторът бил осъден на двайсет години каторжен труд и пратен в дебрите на Сибир, за да не може никога повече да излага режима. Слава богу, че Самюел Бекет, Джон Стайнбек, Херман Хесе и Рабиндранат Тагор, всичките лауреати на Нобеловата награда за литература, не са се родили в Съветския съюз. В противен случай никога нямаше да можем да прочетем шедьоврите им.

— Колко подобаващо е, че Шведската академия избра тази година да даде наградата на Анатолий Бабаков. Защото нейният основател Алфред Нобел — Хари млъкна за момент, за да погледне окичената с лавров венец статуя на Нобел, сложена на пиедестал зад него, — е написал в завещанието си, че наградата не бива да се дава само за литературни постижения, а за творби, които „въплъщават идеал“. Можем да се запитаме дали някога е имало по-подходящ носител на тази награда.

— И тъй — продължи той, — тази вечер сме се събрали да почетем един забележителен човек, чиято смърт няма да омаловажи постигнатото приживе, а само ще го утвърди. Анатолий Бабаков притежаваше дарба, за която ние, простосмъртните, можем само да мечтаем! Писател, чийто героизъм несъмнено ще оцелее в бурните времена и който сега се нарежда като равен сред безсмъртните си сънародници Достоевски, Толстой, Пастернак и Солженицин.

Хари млъкна, погледна аудиторията и изчака подходящия момент. И тогава продължи почти шепнешком:

— Нужна е героична фигура, която да пренапише историята, така че бъдещите поколения да знаят истината и да се възползват от саможертвата. Просто казано, Анатолий Бабаков изпълни древното пророчество — иде часът, иде човекът.

Всички присъстващи се изправиха като един с мисълта, че речта е свършила. Макар че Хари си оставаше вкопчен в катедрата, мина известно време преди да осъзнаят, че не е завършил. Един по един всички си седнаха и бурните възгласи на множеството се смениха с изпълнена с очакване тишина. Едва тогава Хари извади писалка от вътрешния си джоб, разви капачката и я вдигна високо във въздуха.

— Анатолий Юриевич Бабаков, ти доказа на всеки диктатор, властвал някога не по волята на народа, че перото е по-силно от меча.

Крал Карл Густав пръв стана от мястото си, извади собствената си писалка, вдигна я и повтори: „Перото е по-силно от меча“. Всички присъстващи повториха примера му, а Хари слезе от сцената и се върна на мястото си почти оглушен от бурните и продължителни овации. Накрая трябваше да се наведе напред и да помоли краля да седне.

Последваха нови, също толкова гръмки овации, когато Елена Бабакова излезе да приеме Нобеловата награда и кралската грамота от името на съпруга си.

Хари не беше спал предишната нощ от страх, че ще се провали. Тази нощ не спа заради триумфалния си успех.

50

На следващата сутрин Хари, Ема и Елена закусваха с краля.

— Снощи беше триумф — каза Карл Густав. — И двамата с кралицата се питаме дали бихте приели да ни гостувате няколко дни в Стокхолм. Увериха ме, че този хотел бил най-добрият в града.

— Много мило от ваша страна, ваше величество — отвърна Ема, — но се боя, че имам да ръководя болница, да не говорим за фамилния бизнес.

— А за мен е време да се връщам при Уилям Уоруик — каза Хари, — ако искам да спазя крайния срок.

На вратата се почука и се появи адютантът. Поклони се и заговори на краля.

Карл Густав вдигна ръка.

— Руфус, мисля, че ще спестим време, ако говорите на английски.

— Както желаете, сър. — Той се обърна към Хари.

— Току-що се обади британският посланик в Москва сър Къртис Кийбъл и каза, че руснаците са отстъпили и са издали двайсет и четири часови визи на вас, на съпругата ви и на госпожа Бабакова, за да присъствате на погребението на лауреата Бабаков.

— Чудесна новина — каза Ема.

— Но има условия, както е винаги при руснаците — добави адютантът.

— Какви?

— Ще бъдете посрещнати от посланика и откарани направо до църквата „Св. Августин“ в покрайнините на Москва, където ще бъде опелото. След края на службата трябва да се върнете на летището и незабавно да напуснете страната.

— Приемаме условията им — просто рече Елена, която не се беше обаждала досега.

— В такъв случай трябва да тръгнете веднага — каза адютантът. — Единственият днешен полет до Москва е след час и половина.

— Погрижете се за кола, която да ги откара до летището — каза Карл Густав и се обърна към Елена. — Съпругът ви едва ли можеше да бъде представен по-добре, госпожо Бабакова. Моля, заповядайте в Стокхолм по всяко време като моя гостенка. Мистър Клифтън, мисис Клифтън, ще ви бъда вечно задължен. Бих произнесъл реч, но трябва да хванете самолета, така че нито ще е адекватно, нито подходящо да го правя. Зарежете протокола и изчезвайте!

Хари се усмихна и се поклони, но поради различна причина.

Тримата се прибраха в стаите си и завариха багажа си вече опакован. Няколко минути по-късно ги заведоха до очакващата ги кола.

— Лесно бих свикнала с това — отбеляза Ема.

— Недей — отвърна Хари.

Когато влязоха в летището — Хари водеше Елена под ръка, — пътниците започнаха да вдигат химикалки, писалки и моливи във въздуха.

По време на полета до Москва Хари най-сетне заспа от изтощение.

Вирджиния не се изненада, когато Ейдриън Слоун ѝ се обади. Без да губи нито секунда, той заговори направо по същество:

— Сигурно знаете, че бордът поиска да поема председателския пост на „Мелър Травъл“, докато Дезмънд… отсъства, ако ме простите за евфемизма.

„Но не с неговата благословия“, искаше да отвърне Вирджиния, но премълча.

— Мис Касъл ми каза, че вие сте единствената, която знае кода на сейфа на Дезмънд.

— Точно така.

— Трябва да взема едни документи за следващото заседание на борда. Когато ходих на свиждане на Дезмънд миналата седмица, той ми каза, че са в сейфа му и че вие можете да ми кажете кода.

— Защо сам не ви го е казал? — невинно попита Вирджиния.

— Не искаше да рискува. Каза, че в килията му имало микрофони, които записват всяка негова дума.

Вирджиния се усмихна на простата му грешка.

— С удоволствие ще ви дам кода, Ейдриън, но само след като ми платите двайсетте ѝ пет хиляди паунда, които ми обещахте, за да покрия разходите си по делото срещу Ема Клифтън. Капка в морето, ако си спомням точно думите ви.

— Дайте ми кода и ще преведа незабавно цялата сума по сметката ви.

— Много мило от ваша страна, Ейдриън, но няма да рискувам втори път. Ще ви кажа кода, но само след като двайсетте и пет хиляди бъдат прехвърлени по сметката ми в „Коутс“.

Когато от банката потвърдиха, че парите са преведени, Вирджиния спази своята част от уговорката. В края на краищата правеше точно онова, което я бе инструктирал Дезмънд Мелър.

Колко различно бе всичко в сравнение с миналото посещение на руската столица, когато те не искаха да го пуснат, а той с нетърпение очакваше да го изхвърлят.

Този път, когато слезе от самолета, Хари беше посрещнат от британския посланик.

— Добре дошли у дома, госпожо Бабакова — каза сър Къртис Кийбъл, докато шофьорът отваряше задната врата на ролс-ройса. Преди Хари да се качи след Елена, посланикът прошепна: — Поздравления за речта ви, мистър Клифтън. Но имайте предвид, че ви дадоха виза при условие, че този път няма да има никакви героизми.

Хари много добре знаеше какво има предвид сър Къртис.

— Тогава защо ми позволяват да присъствам на погребението?

— Защото смятат, че е по-малкото зло. Страхуват се, че ако не ви пуснат, ще кажете, че Бабаков никога не е бил освобождаван, а ако го направят, могат да твърдят, че той никога не е бил в затвора, а винаги е работил като учител и е погребан в енорийската си църква.

— И кого си мислят, че ще заблудят с тази безочлива пропаганда?

— На тях не им пука какво мисли Западът, интересува ги единствено какво ще стане в Русия, където контролират пресата.

— Колко хора ще присъстват на погребението? — попита Ема.

— Само неколцина приятели и роднини ще намерят смелостта да се появят — каза Елена. — Ще се изненадам, ако са повече от петима-шестима.

— Мисля, че ще са малко повече, госпожо Бабакова — каза посланикът. — Всички сутрешни вестници са публикували снимки как приемате Нобеловата награда от името на съпруга си.

— Изненадан съм, че са го позволили — каза Хари.

— Всичко е част от внимателно режисирана кампания. Анатолий Бабаков никога не е бил в затвора, живеел е тихо и мирно в предградията на Москва и наградата е за поезията му и за блестящата му повест „Непосетената Москва“. Нито един вестник не споменава „Чичо Джо“, нито снощната ви реч.

— Тогава вие откъде знаете за нея? — попита Хари.

— По телеграфа. Има дори ваши снимки с вдигнатата писалка.

Ема хвана Елена за ръката и заяви:

— Накрая Анатолий ще победи кучите синове!

Хари ги видя пръв. Отначало малки групички хора скупчени по ъглите на улиците, които вдигаха писалки, химикалки и моливи, докато колата минаваше покрай тях. Когато спряха пред малката църква, тълпата се бе увеличила — няколкостотин души, може би дори хиляда, събрали се на мълчалив протест.

Елена влезе в претъпканата църква с Хари под ръка. Отведоха ги до запазените места на първия ред. Ковчегът бе внесен на раменете на брат, братовчед и двама племенници, които Елена не бе виждала от години. Единият от племенниците, Борис, не беше роден, когато Елена беше избягала в Америка.

Хари никога не бе присъствал на руско православно погребение. Превеждаше на Ема думите на свещеника, макар че руският му бе малко позабравен. Когато службата приключи, опечалените излязоха от църквата, за да се съберат около прясно изкопания гроб.

Хари и Ема стояха от двете страни на Елена, докато спускаха съпруга ѝ в гроба. Като най-близка тя първа хвърли шепа пръст върху ковчега. После коленичи до гроба. Хари подозираше, че нищо няма да я накара да помръдне, но след малко посланикът се наведе към нея и прошепна:

— Трябва да тръгваме, госпожо Бабакова.

Хари ѝ помогна да се изправи.

— Няма да се върна с вас — тихо каза тя.

Ема понечи да възрази, но Хари просто попита:

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отвърна тя. — Веднъж го оставих. Никога няма да го оставя отново.

— Къде ще живеете? — попита Ема.

— При брат ми и жена му. Децата им вече напуснаха дома и имат свободна стая.

— Напълно ли сте сигурна? — попита посланикът.

Тя го погледна.

— Кажете ми, сър Къртис, в Русия ли ще бъдете погребан? Или в някое село във вашата зелена и красива страна?

Той не отговори.

Ема прегърна Елена.

— Никога няма да ви забравим.

— Нито пък аз вас. Омъжена сте за забележителен човек, Ема, също като мен.

— Трябва да тръгваме — малко по-настоятелно повтори посланикът.

Хари и Ема прегърнаха за последно Елена и с неохота я оставиха.

— Никога не съм я виждал по-щастлива — каза Хари, докато сядаше на задната седалка на посланическата лимузина.

Тълпата пред църквата бе станала още по-голяма и всички държаха високо вдигнати химикалки и писалки. Хари понечи да слезе и да отиде при тях, но Ема сложи ръка върху неговата.

— Внимавай, скъпи. Не прави нещо, което ще попречи на Елена да живее мирен живот.

Хари с неохота пусна дръжката на вратата, но все пак помаха на тълпата, докато колата се отдалечаваше.

На летището ги чакаше милиция. Но този път не за да арестуват Хари и да го хвърлят в затвора, а за да го_; ескортират с Ема колкото се може по-бързо до самолета. Хари тъкмо стъпваше на стълбата, когато някакъв важен на вид човек пристъпи напред и го докосна по лакътя. Хари се обърна, но минаха няколко секунди преди да го познае.

— Този път няма да ви задържам — каза полковник Маринкин. — А ще ви дам нещо.

Връчи на Хари малък пакет и забързано си тръгна.

Хари се качи в самолета и седна до Ема, но отвори пакета едва след като излетяха.

— Какво е това? — попита тя.

— Единствената оцеляла бройка на "Чичо Джо“ на руски. Същата, която Елена е скрила в книжарницата.

— Как се сдоби с нея?

— Един старец ми я даде. Явно е решил, че трябва да я имам, макар че каза на съда, че била унищожена.