Иде часът

39

Джайлс много добре си спомняше губернатора. Проницателните му съвети и дискретност бяха помогнали да предотвратят сериозна катастрофа, когато ИРА се опита да потопи „Бъкингам“ на първото му плаване и той определено не беше забравил прощалните думи на Хейдън Ранкин: „Длъжник сте ми.“

Джайлс незабавно написа отговор, че за него ще е удоволствие да се види с Хейдън при идването му в Лондон. Не на последно място (макар да го пропусна в писмото) защото с нетърпение очакваше да научи как така бившата му жена се е забъркала с един от най-близките приятели на губернатора на Луизиана. Това би могло и най-сетне да разреши мистерията около малкия Фреди.

Зарадва се, че Хейдън е бил преизбран за втори мандат, но не се чувстваше така уверен за шансовете за успех на собствената му партия на следващите избори, макар че не изгаряше от желание да го признае, особено на Ема.

След изненадващата оставка на Харолд Уилсън през април 1976 г, новият премиер Джим Калахан се беше обърнал към Джайле с молба отново да поеме кампанията за спорните места и през последните два месеца той обикаляше избирателни райони на далечни места като Абърдийн и Плимут. Когато Калахан помоли Джайлс за реалистична оценка на резултатите от бъдещите избори, той предупреди "късметлията Джим“, че този път може и да не изкара особен късмет.

— Мога ли да говоря със Себастиан Клифтън?

— На телефона.

— Мистър Клифтън, обаждам се от Съединените щати. Ще приемете ли разговор за ваша сметка с мис Джесика Клифтън?

— Да.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, Джеси, как си?

— Чудесно, благодаря.

— А майка ти?

— Още работя върху нея, но се обаждам да се уверя, че ще бъдеш с нас в Рим следващия месец.

— Вече резервирах стая в „Албегро дел Сенато“ на Пиаца дела Ротонда. Точно срещу Пантеона. Вие къде ще отседнете?

— При дядо и баба в американското посолство. Не знам дали си се срещал с дядо, но той е супер готин.

— Да, срещал съм се. Посетих го, когато бе шеф на мисията в посолството в Лондон, и поисках разрешението му да се оженя за майка ти.

— Колко очарователно старомодно от твоя страна, татко, но не си струва да се тормозиш да го правиш отново, защото вече получих одобрението му и не се сещам за по-романтичен град от Рим, в който да поискаш ръката на мама.

— Само не ми казвай, че се обаждаш на посланика в Рим за негова сметка!

— Да, но само веднъж седмично. С нетърпение очаквам да видя дядо Хари и дядо Джайлс. Така ще мога да ги добавя към списъка си и ще им кажа, че смяташ да поискаш ръката на мама.

— Да разбирам ли, че вече си избрала датата, часа и мястото?

— Да, разбира се. Ще трябва да е във вторник, когато имаме билети за галерията Боргезе. Знам, че мама с нетърпение очаква да види творбите на Бернини и „Паолина Боргезе“ на Канова.

— Знаеш ли, че галерията е кръстена на сестрата на Наполеон?

— Не знаех, че си бил в Рим, тате.

— Може и да се изненадаш, Джеси, но има хора, които бродят по тази земя отпреди шейсет и пета.

— Да, знам. Чела съм за тях в учебниците по история.

— Случайно да ти се иска да управляваш банка?

— Не, благодаря, тате. Просто нямам време покрай подготовката за следващата изложба и опитите да организирам вас двамата.

— Направо не мога да си представя как сме оцелявали преди теб.

— Не много добре, доколкото разбирам. Между другото, да си попадал някога на човек на име Морис Суон от Шифнал в Шорпшър?

— Да, но няма начин да е още жив.

— Жив е, и още как, защото покани мама да открие училищния му театър. За какво става дума?

— Дълга история — отвърна Себ.

Дезмънд Мелър закъсня няколко минути и след като Вирджиния му наля уиски, заговори направо по същество.

— Удържах на думата си и дойде време вие да удържите на своята. — Вирджиния не коментира. — Направих много пари през годините, Вирджиния, и наскоро получих сериозна оферта за „Мелър Травъл“, която може да ми позволи дори да придобия основен дял във „Фартингс Банк“.

Вирджиния отново напълни чашата му с „Глен Фенуик“.

— И какво мога да направя за вас?

— С две думи, искам рицарското звание, което обещахте, че ще ми уредите, когато се нуждаехте от помощта ми да убедя онези американски детективи, че при вас всичко е изрядно.

Вирджиния много добре си даваше сметка, че самата идея Дезмънд Мелър да стане рицар е абсурдна, но вече бе видяла начин да обърне това в своя полза.

— Честно казано, Дезмънд, изненадана съм, че още не сте номиниран за титлата.

— Така ли става? — попита Мелър. — Някой трябва да ме номинира ли?

— Да, почетният комитет, подбрана група благородници, необходимите препоръки — и ако те сметнат кандидата за подходящ, дават одобрението си.

— Случайно да познавате някой от въпросния комитет?

— Никой не бива да научава кой членува в него. Това е старателно пазена тайна. В противен случай непрекъснато ще ги заливат с препоръки за напълно неподходящи хора.

— В такъв случай какви шансове имам? — попита Мелър.

— По-добри, отколкото повечето — отвърна Вирджиния, — защото председателят на комитета по една случайност е стар семеен приятел.

— Кой е той?

— Ако ви кажа, трябва да се закълнете да го пазите в тайна, защото ако си помисли дори за момент, че знаете, ще се простите завинаги с изгледите да станете рицар.

— Имате думата ми, Вирджиния.

— Херцогът на Хартфорд, Перегрин за приятелите си, е председател на комитета през последните десет години.

— Как, по дяволите, мога да се срещна с херцога?

— Както казах, той е личен приятел, така че ще го поканя на коктейл, на който ще ви се удаде възможност да се запознаете. Но преди това имаме много работа за вършене.

— Каква работа?

— Първо трябва да започнете голяма кампания, ако искате да ви приемат сериозно.

— Каква кампания?

— В пресата редовно трябва да излизат статии за фирмата ви и колко успешна е била през годините, с особено ударение върху износа. Почетният комитет винаги реагира благосклонно на думата „експорт“.

— Това лесно може да се уреди. „Мелър Травъл“ има клонове по целия свят.

— Освен това харесват думата „благотворителност“. Ще трябва да ви видят да поддържате различни местни и национални каузи с редовни снимки, които да привлекат вниманието им, така че щом името ви се появи пред комитета, някой да каже „Между другото, този, се занимава с много благотворителност".

— Явно знаете доста за тези неща, Вирджиния.

— Надявам се. В тези води сме от над четиристотин години.

— Е, ще ми помогнете ли? Очевидно няма да мога да се справя сам.

— При нормални обстоятелства бих ви помогнала с огромно удоволствие, Дезмънд, но вие най-добре знаете, че вече не съм дама без ангажименти.

— Но вие ми дадохте думата си!

— И смятам да я удържа. Но ако искате всичко да стане както трябва, Дезмънд, ще трябва да отделя много време, за да съм сигурна, че ще бъдете канен на всички подходящи благотворителни балове, да ви канят да изнасяте речи на подходящите бизнес конференции, като в същото време ви уреждам срещи — без никой да научава, разбира се — с определени членове на почетния комитет, включително с херцога.

— Петстотин паунда месечно ще помогнат ли това да се случи?

— Плюс разходите. Ще се наложи да се срещам с някои доста влиятелни хора.

— Споразумяхме се, Вирджиния. Още днес ще напиша нареждане по сметката ви да бъдат превеждани по петстотин паунда месечно. И тъй като винаги съм вярвал в стимулите, ще получите бонус от десет хиляди в деня, в който мечът на Нейно величество докосне рамото ми.

Бонус, който Вирджиния приемаше, че никога нямаше да осребри.

Когато Мелър най-сетне си тръгна, Вирджиния въздъхна с облекчение. Наистина бе стара приятелка с херцог Хартфорд, но много добре знаеше, че той не е член на почетния комитет. Все пак нищо не пречеше да покани Перегрин на коктейл, за да го запознае с Мелър, щом това щеше да поддържа надеждите му живи и в същото време да гарантира, че тя ще получава ежемесечния си чек плюс разходите.

Започна да мисли за други подходящи кандидати за почетния комитет, които да запознае с Мелър. Завладяващо бе, че някой, който обикновено е така проницателен и пресметлив, може да е толкова наивен и лековерен, когато не е в свои води. Все пак Вирджиния реши, че не може да си позволи да прекалява.

40

Когато преговорите приключиха и договорите бяха подписани, Себастиан беше въодушевен и изтощен едновременно. С французите открай време не беше лесно да се прави бизнес — не на последно място поради факта, че се преструваха, че не знаят английски всеки път, когато им се наложеше да отговарят на неудобен въпрос.

Когато се върна в хотела, мечтаеше единствено за лека вечеря, горещ душ и легло, тъй като си бе резервирал място за първия полет от „Шарл дьо Гол“ на сутринта. Изучаваше менюто на румсървиса, когато телефонът иззвъня.

— От рецепцията, сър. Желаете ли масаж?

— Не, благодаря.

— Предлагаме тази услуга на всички първостепенни гости, сър, без това да се отразява на сметката.

— Добре, убедихте ме. Пратете го.

— Всъщност е жена, сър. Китайка е и е отлична масажистка, но се боя, че английският ѝ е малко ограничен.

Себ свали дрехите си, облече халата на хотела и зачака. След няколко минути на вратата се почука. Той отвори и се озова пред жена с бял анцуг със сгъваема маса за масаж в едната ръка и малко куфарче в другата.

— Мей Лин — каза тя и се поклони ниско.

— Заповядайте — каза Себ.

Тя влезе, разпъна масажната маса в средата на стаята, след което изчезна в банята и се върна след секунди с две големи кърпи. После отвори куфарчето и извади няколко шишета и кутии с масла и кремове.

Поклони се отново и даде знак на Себ да легне по корем на масата. Той свали халата и се подчини; чувстваше се малко смутен, че е само по боксерки. След няколко минути бъхтене тя откри старо нараняване от скуош на левия му прасец, а секунди по-късно и наскоро скъсан мускул на рамото. Заби дълбоко пръсти и не след дълго Себ се отпусна — намираше се в ръцете на истинска професионалистка.

Докато Мей Лин работеше по врата му, телефонът иззвъня. Себ знаеше, че го търси Хаким, за да разбере] как е минала сделката с французите. Канеше се с неохота да слезе от масата и да отговори, но преди да помръдне, Мей Лин вдигна слушалката и я поднесе до ухото му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но ви търси някой си мистър Бишара — каза телефонистката.

— Свържете ме.

— Как мина? — бяха първите думи на председателя.

— Разбрахме се на 3,8 процента годишно — каза Себ, докато Мей Лин забиваше още по-дълбоко пръсти в плешката му, откривайки точното място. — Но само при условие, че френският франк не падне под сегашния си курс към паунда, който е 9,42.

— Добра работа, Себ, защото ако си спомням правилно, беше готов на 3,4 процента и дори допускаше франкът да се обезцени с още десет процента.

— Да, но след сериозни преговори и няколко бутилки доста добро вино склониха. Имам договора на френски и на английски.

— Кога да те очакваме?

— Ще взема първия полет до „Хийтроу“ утре сутринта, така че би трябвало да съм в офиса преди дванайсет.

— Би ли се отбил при мен веднага щом се върнеш? Трябва спешно да обсъдя нещо с теб.

— Разбира се.

— Между другото, получих очарователно писмо от Саманта. Пише ми, че е много доволна от изхода на делото.

— Откъде е научила за това? — попита Себ.

— Явно си казал на Джесика.

— Да, Джеси ми се обажда два или три пъти седмично. Винаги за моя сметка, естествено.

— Разговаря и с мен на няколко пъти.

— Джеси ви се е обаждала за ваша сметка?

— Само когато не може да се свърже с теб.

— Ще я убия.

— Не, не — каза Хаким. — Недей. Тя е много приятна утеха в сравнение с повечето други, които ме търсят, макар че Господ да е на помощ на мъжа, който ще се ожени за нея.

— Никой няма да е достатъчно добър за това.

— А Саманта? Ти достатъчно добър ли си за нея?

— Разбира се, че не, но не съм се отказал, защото Джеси ми каза, че през лятото ще ходят в Рим и се надяват да видят всички деветнайсет картини на Караваджо.

— Предполагам, че си планирал отпуската си по същото време?

— Вие сте по-лош и от Джеси. Няма да се изненадам, ако сте се съюзили.

— Ще се видим утре към дванайсет — каза Хаким и затвори.

Мей Лин остави телефона на малката масичка в ъгъла на стаята и започна да работи по врата на Себ, който се чудеше защо председателят иска да го види веднага щом се върне и защо не бе пожелал да обсъжда въпроса по телефона.

Часовникът на Мей Лин тихо избръмча — часът ѝ бе изтекъл. Себ беше така отпуснат, че почти бе заспал. Слезе от масата, отиде в спалнята и извади банкнота от десет франка от портфейла си. Когато се върна, масата вече беше сгъната, шишетата и кутиите прибрани в куфарчето, а кърпите — пратени в коша за пране. Той даде бакшиша на Мей Лин и тя се поклони ниско, след което бързо излезе. Себ седна до телефона, но мина известно време преди да вдигне слушалката.

— Да, мистър Клифтън?

— Бих искал да се обадя в Щатите.

41

— Някаква представа защо председателят иска да ме види толкова спешно?

— Не, мистър Клифтън — отвърна Рейчъл. — Но мога да ви кажа, че Бари Хамънд е при него.

— Ясно. Прати английското копие от договора на счетоводството и им напомни, че първото плащане е в последния ден на тримесечието, във франкове.

— А френското копие?

— Сложи го с другите в шкафа за събиране на прах. Ще се върна веднага след срещата с председателя.

Себастиан излезе от кабинета си, мина бързо по коридора и почука на вратата на председателя. Влезе и завари Хаким увлечен в разговор с Бари Хамънд и някаква китайка.

— Добре дошъл, Себ. Разбира се, познаваш Бари Хамънд, а мисля, че вече познаваш и Мей Лин.

Себастиан зяпна китайката. Да, наистина беше Мей Лин. Тя стана и стисна ръката му — вече не беше нито почтителна, нито срамежлива.

— Приятно ми е да ви видя отново, мистър Клифтън.

Себ реши да седне в най-близкото кресло преди краката му да са се подкосили.

— Поздрави за триумфа ти и за договорката, която изкопчи от французите, Себ — каза Хаким. — Браво. Само ми напомни детайлите. Не. Мей Лин, защо не ми напомните вие?

— Плащания от 3,8 процента годишно, докато обменният курс остане на 9,42 франка за паунд.

Себ се хвана за главата. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— И ако мога да добавя, мистър Клифтън, колко е приятно да си помислиш, че дъщеря ви Джесика ви се обажда от Щатите два, понякога три пъти седмично и винаги ѝ позволявате да го прави за ваша сметка.

Хаким и Бари избухнаха в смях. Бузите на Себ пламнаха.

— Няма нищо лошо — каза Хаким. — Бари, защо не обясните на Себ защо му причиняваме всичко това?

— Макар вече да сме почти сигурни, че или Ейдриън Слоун, или Дезмънд Мелър, или пък двамата в тандем са отговорни за подхвърлянето на наркотиците в багажа на мистър Бишара, все още сме далеч от доказването. Както вероятно знаете, Слоун има апартамент в Кенсингтън, докато основното жилище на Мелър е в Глостър, макар че има квартира и над офиса си в Бристол. И неотдавна открихме, че всеки път, когато идва в Лондон, той винаги отсяда в една и съща стая в един и същи хотел. „Суон“ в Сейнт Джеймс.

— Главният портиер там, който ще остане безименен — поде Мей Лин, — е бивше лондонско ченге като Бари и мен. Неотдавна той посъветва Мелър да се възползва от безплатните масажи, предлагани от хотела само на редовните клиенти.

— Той очевидно харесва особено уменията на Мей Лин — продължи Хамънд, — защото вече винаги я ангажира предварително. Така научихме, че ще отседне в „Суон“ следващия вторник. Има резервация за масаж в четири и трийсет следобед, а аз резервирах стаята му за предния ден, което ще ми осигури предостатъчно време да инсталирам подслушвателно устройство, така че да чуваме какво си говорят със Слоун.

— Но какво ви кара да мислите, че Слоун ще му се обади?

— Не е нужно да го прави. Мелър никога не пуска телефона и номерът, на който звъни най-често е на Слоун.

— Но Слоун няма ли да внимава какво казва по телефона?

— Обикновено внимава, но Мелър понякога го подтиква и Слоун не може да устои и от време на време се изпуска. И вероятно си мисли, че Мелър му се обажда от офиса си и че линията е сигурна.

— Но те могат да говорят за нещо, което не ни е oт никаква полза — каза Себ.

— Може и да сте прав, мистър Клифтън, защото това ще бъде четвъртата среща на Мей Лин с Мелър и макар че във всеки разговор между Мелър и Слоун се появяват някои ключови думи като Фартингс, Бишара, Клифтън, Барингтън и понякога Хардкасъл и Кауфман, те все още не са казали нищо съществено. Но след като вече изслушах трите предишни записа, ще позная гласа на Мелър или Слоун веднага щом го чуя. Това е важно, защото Дейвид Колиър ми даде копие на записа на анонимния сигнал. Снощи го изслушах отново и мога да ви кажа, че гласът е на Ейдриън Слоун.

— Добра работа, Бари — каза Хаким. — Но как ще докажем, че Мелър също е замесен?

— Точно тук се включва Мей Лин — каза Бари. — Сигурен съм, че тя постепенно ще го омагьоса, както омагьоса вас, мистър Клифтън. А сега, освен ако нямате повече въпроси, трябва да се захващаме за работа.

— Само един. — Себ се обърна към Мей Лин. — Докато седях тук, вратът ми леко се схвана и се питам…

Докато Дезмънд Мелър се събличаше в банята, Мей Лин приготви масата за масаж. Той излезе само по гащета. Потупа я по задника, докато се настаняваше на масата, доволен, че тя вече е сложила телефона до главата му.

Мелър вдигна слушалката и започна да набира още преди Мей Лин да е започнала да работи по стъпалата му. Масажът на стъпалата му харесваше най-много от всяка друга част на тялото му Е, почти всяка. Но Мей Лин от самото начало ясно бе дала да се разбере, че за това и дума не може да става, дори да ѝ предлага пари в брой.

Първото му обаждане бе до банкера му и единственото интересно беше, че се съгласи компанията му да плати последните разходи на лейди Вирджиния Фенуик на стойност 92,75 паунда — сума, която сякаш растеше всеки месец. Трябваше да поговори за това с нея. Вече бе направил дарение от хиляда паунда за закупуване на орган за катедралата в Бристол — сграда, в която никога не бе стъпвал.

Второто му обаждане бе до секретарката му в „Мелър Травъл“ в Бристол. Навиква горкото момиче почти двайсет минути, за което време Мей Лин стигна до раменете му. Започваше да се бои, че това ще е поредният пропилян масаж, когато той внезапно тресна слушалката и започна да набира отново.

— Кой се обажда?

— Дез Мелър.

— О, здрасти, Дез — каза Слоун, чийто тон за миг от грубиянски стана ласкателен. — Какво има?

— Отърва ли се от всичките ми акции във „Фартингс“? Забелязах, че днес сутринта се бяха качили още.

— Останаха ти още петнайсет хиляди, но вече си покрил първоначалната инвестиция и дори имаш малка печалба. Така че можеш да ги задържиш и да видиш дали няма да се качат още, или да ги продадеш.

— Винаги продавай, когато си напред, Ейдриън. Мислех, че съм те научил.

— Нямаше да е нужно да го правим, ако онази тъпа нигерийска кучка си беше държала устата затворена — каза Слоун, явно жегнат от ехидното подхвърляне. — Сега можехме да управляваме банката. Следващия път обаче ще го пипна онова копеле.

— Няма да има следващ път — каза Мелър. — Освен ако не е стопроцентово сигурен.

— Повече от сигурен е — отвърна Слоун. — Този път ще бъде уличен в злоупотреба с вътрешна информация и ще изгуби банковия си лиценз.

— Бишара никога няма да се забърка в толкова безотговорно нещо.

— Но някой от дилърите му може и да се забърка Някой, който е работил за мен, докато бях председател на „Фартингс“.

— Как го държиш?

— Има проблем със залагането. Ако му се плащаше, че залага на последния кон при всяко състезание, досега да е станал милионер. За съжаление кредиторите му го натискат да си уредят сметките с него.

— И какво от това? Веднага щом научи, Бишара ще го изхвърли и никой няма да повярва нито за миг, че e бил замесен.

— На Бишара ще му е трудно да отрече участието си, ако имаме целия разговор на запис.

— Как е възможно подобно нещо? — рязко попита Мелър.

— Когато е извън страната, Бишара непрекъснато поддържа връзка с дилърите си, а е направо изумително на какво е способен един добър електроинженер, ако разполага с най-новото оборудване. Само чуй тези четири записа. — Последва пауза, след което се чу изщракване. — Не купувай акции на „Амелгамейтид Уайър“, защото в момента водим преговори с тях и ще бъде злоупотреба с вътрешна информация.

— А ето го и втория — каза Слоун. Отново последва пауза. — Купи някакъв подарък на секретарката си, Гавин. Тя служи добре на банката от години. Пиши го на моя сметка, но не искам никой да научава, че аз съм го наредил.

— И третият: Имаше отлична година, Гавин, продължавай в същия дух и съм сигурен, че това ще ce отрази на годишната ти премия.

Този път мълчанието се проточи и Мелър започна да се чуди дали връзката не е прекъснала.

— А сега, след малко професионално рязане и лепене — каза Слоун, — звучи така: Купувай акции на "Амелгамейтид Уайър“, но не искам никой да научава, че аз съм го наредил, защото ще бъде злоупотреба с вътрешна информация. Продължавай в същия дух, Гавин, и съм сигурен, че това ще се отрази на годишната ти премия.

— Бива си го — каза Мелър. — Но какво ще стане, ако бъдат открити останалите записи?

— За разлика от Ричард Никсън, аз лично ще ги унищожа.

— Но твоят човек може отново да се окаже слабата брънка във веригата.

— Не и този път. Хората, с които си има вземане-даване Гавин, не гледат добре на комарджии, които не си плащат дълговете. Вече са го заплашили, че ще му счупят краката.

— Но какво му пречи да размисли, след като се издължи?

— Няма да му дам нито пени, преди да е занесъл записа в Националната банка наред с писмо, започващо със „С голямо съжаление трябва да ви уведомя…“

— Колко ще ми струва това?

— Малко над двайсет хиляди паунда.

— Без никакви шансове да се разбере, че съм замесен?

— Миналия път разбра ли се? — отвърна Слоун.

— Не, но този път залогът е по-голям.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да си остане само между нас, Ейдриън. Има възможност да бъда в почетния списък на Нова година. — Той се поколеба. — За рицарско звание.

— Моите поздравления — каза Слоун. — Имам чувството, че Националната банка ще одобри сър Дезмънд Мелър да седне на председателското място на „Фартингс“.

— Твоят човек кога ще занесе записа в Националната банка?

— По някое време идната седмица.

Часовникът на Мей Лин забръмча.

— Точно навреме — каза Мелър, затръшна телефона слезе от масата и изчезна в банята.

Мей Лин беше съгласна с него. Докато Мелър беше под душа, тя разви микрофона на слушалката и извади записващото устройство. После сгъна масата за масаж, прибра шишенцата и кутийките в куфарчето си и хвърли мръсните кърпи в коша за пране.

Когато Мелър излезе от банята с банкнота от десет паунда, Мей Лин вече се качваше в колата, паркирана пред хотел „Суон“.

— Слава богу, че никога вече няма да срещам този тип — каза тя, докато връчваше записа на Бари Хамънд.

— Сър Дезмънд — каза Вирджиния, когато икономът въведе протежето ѝ в салона.

— Все още не — каза Мелър.

— Но имам чувството, че скоро ще стане. А — каза Вирджиния, като погледна над рамото на Мелър, — Майлс, радвам се, че се отбиваш, като знам колко си зает. Познавате ли се? Дезмънд Мелър е един от водещите бизнесмени в страната. Дезмънд, това е сър Майлс Уотлинг, председател на борда на „Уотлинг Бръдърс“.

— Срещали сме се в Аскот, сър Майлс — каза Мелър, докато двамата си стискаха ръцете. — Но няма причина да ме помните.

Винаги се отнасяй уважително към онези, които вече имат титла — това бе едно от златните правила на Вирджиния.

— Как бих могъл да забравя? — отвърна сър Майлс. — Бяхте в ложата на Вирджиния и ми посочихте единствения победител, на когото залагах целия следобед. Как сте, друже?

— Отлично, благодаря — каза Дезмънд, докато Вирджиния влизаше отново с висок възрастен побелял джентълмен под ръка.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте, ваша светлост — каза тя, наблягайки на последните две думи.

— Кой с ума си би помислил да пропусне твое парти, скъпа?

— Колко мило, че го казвате, Перегрин. Мога ли да ви представя известния филантроп мистър Дезмънд Мелър?

— Добър вечер, ваша светлост — каза Мелър, повтаряйки обръщението, използвано от Вирджиния. — Много ми е приятно да се запознаем.

— Толкова съжалявам, че херцогинята не е с вас — каза Вирджиния.

— За жалост горкото момиче малко не е добре — каза херцогът. — Но съм сигурен, че ще се оправи за нула време — добави той, докато Бофи Бриджуотър идваше при тях сякаш по даден знак.

— Добър вечер, Дезмънд — каза Бофи, докато му поднасяха чаша шампанско. — Разбрах, че предстоят поздравления?

— Малко избързваш, Бофи — отвърна Мелър и сложи пръст на устните си. — Макар че вече спокойно може да се каже, че сме на финалната права.

Херцогът и сър Майлс наостриха уши.

— Да купя ли още няколко акции от „Мелър Травъл“, преди да бъде оповестена новината за прехвърлянето?

Дезмънд намигна заговорнически.

— Но на никого нито думичка, Бофи.

— Можеш да разчиташ на мен, друже. Гроб съм.

След като остави Дезмънд да побъбри доста време с херцога, Вирджиния го хвана под ръка и го поведе из салона, за да го запознае с другите гости.

— Дама Елинор, мисля, че не познавате Дезмънд Мелър, който…

— Не, не го познавам— каза дама Елинор, — но се радвам, че имам възможност да му благодаря за щедрото му дарение за фонда „Болни деца“.

— За мен е радост да подкрепя изумителната ви paбота — каза Дезмънд. Това бе дежурният отговор на Вирджиния, когато разговаряше с президент на благотворителна организация.

След като обиколи салона и разговаря с всички, Дезмънд бе изтощен. Празните приказки и спазването на етикета не бяха неговата представа за добро прекарване на петъчна вечер. Нямаше търпение най-сетне да си тръгне, за да вечеря с Ейдриън Слоун и да разбере дали записът и писмото са представени на Националната банка, но изчака, докато и последният гост на Вирджиния не си тръгна, за да може да договори с нея насаме.

— Браво, Дезмънд — бяха първите ѝ думи, когато се върна в салона. — Определено впечатлихте доста влиятелни хора тази вечер.

— Сред тях имаше ли хора от почетния комитет? — отвърна Мелър, връщайки се към обичайната си самоличност.

— Не, но съм сигурна, че мога да накарам сър Майлс и дама Елинор да подпишат документите за номинацията, което ще е от полза, като се има предвид, че и двамата са приятели на херцога.

— И колко още трябва да чакам, преди да получи вести от двореца?

— С подобни неща не може да се бърза — отвърна Вирджиния. — Трябва да разберете, че комитетът не работи припряно.

— Междувременно вие ми струвате цяло състояние, Вирджиния. Изглежда, сте се срещали по обеди и вечери с половината аристократи в страната.

— И с основание, защото те постепенно започват да мислят като мен — каза Вирджиния, докато икономът носеше палтото на Мелър. — Нужно е само още малко търпение, Дезмънд — добави тя и му позволи да се наведе и да я целуне по двете бузи. — Довиждане, сър Дезмънд — подигравателно каза Вирджиния, но едва след като икономът затвори вратата.

Хаким спря записа.

— Какво повече можем да искаме? След като Комисията по етика чуе четирите записа, Мелър и Слоун няма да могат да покажат лицата си в Сити.

— Но ако решите да представите записите на Националната банка като доказателство — каза Арнолд, — те задължително ще попитат как сме се сдобили с тях. И когато им кажете, могат да решат, че вие самият не сте по-добър от двамата негодници, които искате да видите зад решетките.

— Защо? — попита Хаким. — Записите доказват, че Слоун е организирал подхвърлянето на наркотика, а Мелър е покривал разходите му. И не само това, ами сега се опитват да ме вкарат в капан за втори път с фалшифициран запис, който да остави впечатление, че съм забъркан в злоупотреба с вътрешна информация.

— Така е, но комисията може да реши, че вие също сте нарушили закона, като сте ги записали тайно. И определено не би одобрила подобно нещо.

— Да не искате да кажете, че не бива да използвам записите, за да изчистя името си?

— Да, защото в този случай средствата не оправдават целта. Всеки, който чуе тези записи, ще разбере са направени без знанието на участниците, което ще ги направи недопустими в съда. Всъщност накрая може да се наложи вие да отговаряте пред закона.

— Но ако им се позволи да представят фалшифицирания запис на комисията и аз не мога да докажа какви са целите им, в най-добрия случай ще се наложи да се оправдавам цяла година, а в най-лошия мога да изгубя банковия си лиценз.

— Това е риск, който лично аз бих поел, ако алтернативата е да ме сравняват с онези двама боклуци — отвърна Арнолд. — И точно такъв е съветът ми. Разбира се, спокойно можете да го игнорирате. Но ако решите да продължите по този курс, боя се, че този път няма да мога да ви представлявам. А сега, ако ме извините, трябва да се явя в съда в десет.

Хаким запази мълчание, докато Арнолд не затвори вратата след себе си.

— За какво му плащам на този човек?

— Да ви дава добре обмислената си преценка — отвърна Себастиан. — Което не винаги може да е онова, което искате да чуете.

— Но нали поне ти ще се съгласиш с мен, че би трябвало да мога да се защитя?

— Арнолд нямаше предвид това. Той просто смята, че начинът, по който сте се сдобили със записите, позволява да бъдете обвинен, че не сте по-добър от Слоун и Мелър.

— И ти си съгласен с него?

— Да, защото е достатъчно само да се запитам какво би направил Седрик, ако още седеше на вашия стол.

— Значи от мен се очаква да изтърпя още една година на унижения?

— Аз изтърпях петнайсет, защото не се вслушах в съвета на Седрик, така че мога само да ви посъветвам да се вслушате в сина му.

Хаким избута стола си назад, стана и закрачи нервно из стаята. Накрая спря пред Себ.

— Ако и двамата сте против мен…

— Никой не е против вас. На ваша страна сме и искаме само онова, което е във ваш интерес. Разбира се, можете да се обадите на Рос за трето мнение.

— Не е нужно да се обаждам на Рос, за да знам какво ще е мнението му. Но какво трябва да направя, когато човек от собствения ми екип занесе записа на Националната банка и каже на комисията, че смята за свой дълг да докладва за мен?

— Мислете като Седрик, слушайте съветите на Арнолд и накрая ще победите тия кучи синове.

Възрастен господин бавно се затътри по сцената, като се подпираше на два бастуна. Спря в центъра и погледна надолу към пълната зала.

— Господин кмете, дами и господа — започна той, — това е ден, който очаквах с нетърпение повече от четирийсет години. Четирийсет и две, ако трябва да съм точен, като имаше моменти, когато не вярвах, че ще доживея да го видя. Алилуя! — извика той и погледна нагоре към небето, а публиката отвърна със смях и аплодисменти. — Но преди да помоля Саманта Съливан да открие театъра, кръстен на нейно име, позволете да кажа колко се радвам, че Себастиан Клифтън успя да се присъедини към нас днес. Защото без неговата безгранична подкрепа и окуражаване този театър никога нямаше да бъде построен.

Публиката избухна за втори път в аплодисменти, а Морис Суон погледна надолу към благодетеля си, който седеше на първия ред.

— Защо не ми каза, че си спазил обещанието си? — прошепна Саманта и стисна ръката на Себ.

Себастиан се бе питал какви ли чувства ще изпитва към Саманта след изминалите години. Дали щеше да открие, че споменът за миналото се е изпарил? Или… Или не бе нужно да се тревожи, защото ако не друго, се беше влюбил още повече в нея „втория път“? Сам не бе изгубила нищо от своята привлекателност, нежност, остроумие и красота. Единственият му страх бе, че тя може да не споделя чувствата му. Джесика изобщо не помагаше с доста недискретните си намеци, че е крайно време родителите ѝ да се оженят.

— А сега каня Саманта да се присъедини при мен на сцената за церемонията по откриването.

Саманта се качи по стъпалата и стисна ръката на бившия училищен директор. Обърна се към присъстващите с надеждата, че те няма да забележат колко е притеснена.

— За мен е огромна чест да кръстят театър на мое име — започна тя, — особено като се има предвид, че никога не съм била добра актриса и изпитвам ужас, когато трябва да говоря пред публика. Трябва обаче да кажа колко съм горда от човека, който направи възможно всичко това — Себастиан Клифтън.

Когато аплодисментите най-сетне утихнаха, мистър Суон подаде на Саманта големи ножици. Тя сряза опънатата през сцената лента и цялата публика стана на крака с овации.

През следващия час Саманта, Себастиан и Джесика бяха наобиколени от учители, родители и ученици, които искаха да им благодарят за всичко сторено от мистър Клифтън. Сам погледна Себ и осъзна, че е влюбена в него за втори път. Грубите ръбове на някогашната алчност бяха изчезнали, за да се сменят с разбиране на онова, което другата страна има право да очаква. Себ все ѝ повтаряше какъв щастливец е, че му е даден втори шанс, докато тя чувстваше…

— Виждате колко много означава това за цялата общност — каза мистър Суон. — Ако мога да направя нещо, с което да покажа благодарността си, просто…

— Странно, че го споменавате — прекъсна го Джесика. — Тате ми каза, че навремето сте били директор на училището.

— Да, но това беше много отдавна.

— В такъв случай ще ви извадя от пенсия, за да дирижирате своята лебедова песен.

— Това беше ужасна шега, млада госпожице. Какво сте намислили?

— Искам да изкарате мама и татко на сцената.

Старецът се обърна и бавно изкачи стъпалата към сцената.

— Какво е намислила? — прошепна Саманта.

— Нямам представа — отвърна Себ. — Но май ще е по-просто да ѝ угодим.

Хвана Сам за ръката и я поведе към сцената.

— Себ, сега искам да застанеш в средата на сцената — каза г-н Суон. — Саманта, ти застани срещу него. Себастиан, сега ще паднеш на коляно, ще погледнеш с обожание жената, която обичаш, и ще кажеш репликата си.

Себ тутакси падна на коляно.

— Саманта Етел Съливан, обожавам те и винаги ще те обожавам и най-голямото ми желание е да станеш моя съпруга.

— А сега ти отговори, Саманта — каза Суон.

— При едно условие — твърдо рече тя.

— Не, това го няма в сценария — запротестира Джесика. — Трябва да кажеш: „Ставай, идиот такъв. Всички ни зяпат“.

— Тук трябва да извадиш малката кутийка — каза Суон. — Саманта, трябва да изглеждаш изненадана, когато той я отвори.

Себастиан извади малка червена кутийка от джоба на сакото си, отвори я и Сам видя изящния син сапфир, заобиколен от диаманти, който не бе виждала от десет години. Изражението ѝ бе на неподправена изненада.

— А сега последната ти реплика, мамо, стига да си я спомняш.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб. Обичам те от деня, в който ме арестуваха заради теб.

Себ стана и постави пръстена на средния пръст на лявата ѝ ръка. Канеше се да целуне годеницата си, когато Саманта отстъпи крачка назад.

— Репетирали сте зад гърба ми, нали?

— Така е — призна си Суон. — Но ти винаги ще играеш главната роля.

Себ взе Саманта в обятията си и я целуна нежно по устните, което бе посрещнато със спонтанни аплодисменти от присъстващите.

— Завеса! — обяви мистър Суон.

Сър Пиърс Торнтън, председателят на управата на Националната банка, изпрати покана до председателя на „Фартингс Банк“ да се яви пред Комисията по етика. Описа какво иска да обсъди с него банката и предаде запечатано копие на записа, както и показанията на един от брокерите на банката, направени пред камера. Комисията даде на мистър Бишара четири седмици за подготовка и го посъветва да се яви с адвокат.

В отговор Арнолд Хардкасъл писа, че клиентът му предпочита да се яви пред комисията веднага щом е удобно. Беше уговорена дата.

По пътя обратно за Лондон Себастиан разказа на Саманта за съдържанието на фалшифицирания запис и проблема, пред който е изправен Хаким.

— Седрик щеше да се съгласи със съвета ти, също като мен — каза Сам. — Слоун и Мелър очевидно са негодници и мистър Бишара не бива да пада до тяхното ниво, за да доказва, че е невинен.

— Да се надяваме, че си права — каза Себ, докато излизаше на новата магистрала. — Хаким ще се яви пред Комисията по етика следващата сряда и няма на какво друго да разчита, освен на доброто си име.

— Това би трябвало да е повече от достатъчно — отвърна Сам. — В края на краищата ще бъде очевидно, че казва истината.

— Де да беше така лесно. Мелър и Слоун почти успяха миналия път и ако Хаким не може да докаже, че записът е нагласен, нещата могат да се развият много лошо за него. На всичкото отгоре четирите записа, които доказват невинността му, някак са се изпарили от хранилището.

— Значи те си имат вътрешен човек.

— Брокер на име Гавин Бъкланд, който вече даде доказателствата на комисията. Казал им, че…

— Мамо?

— Мислех, че си заспала — каза Сам и се обърна към дъщеря си, която се беше свила на кълбо на задната седалка.

— Как мога да заспя, като не млъквате? — Тя седна. — Да видим дали съм разбрала положението, защото е ясно, че не внимаваш, мамо.

— От устата на младенеца… — каза Себ.

— И какво според теб съм пропуснала, Джеси?

— Като начало, защо не разкажеш на тате за професор Даниел Хороуиц?

— Кой е той? — попита Себ.

— Мой колега от „Смитсониън“, който… Ама че съм тъпа!

— Понякога се чудя дали наистина сте мои родители — отбеляза Джесика.

42

Четиримата седяха срещу комисията в тъмна облицована с дъбова ламперия стая, в която никой от работещите в Сити не би искал да попада. За повечето, които се намираха от неправилната страна на дългата дъбова маса, това означаваше край на кариерата им.

От другата страна на масата седеше председателят на комисията сър Пиърс Торнтън, бивш шериф на Сити. От дясната му страна бе Найджъл Форман от „Нат Уест“, а от лявата — сър Бъртрам Лейн от „Прайсуотърхаус“. Но може би най-важната фигура бе Хенри VIII, чийто портрет висеше на покритата с червено кадифе стена зад председателя, за да напомня на всички кой е дал на това августейшо тяло кралския печат и одобрението си.

Сър Пиърс се усмихна благо и започна.

— Добро утро, господа. Бих искал първо да благодаря, че дойдохте на този разговор. — Пропусна да каже какви щяха да са последствията, ако не бяха дошли. — Както знаете, мистър Гавин Бъкланд, който работи като брокер във „Фартингс“ през последните единайсет години, отправи сериозно обвинение срещу председателя на банката мистър Хаким Бишара. Той твърди, че мистър Бишара му е наредил да купи голям брой акции на "Амелгамейтид Уайър“ по времето, когато компанията е била в процес на наддаване за купуването на друга компания. За да станат нещата по-неприятни, въпросната друга компания е била представлявана от „Фартингс Банк“.

— Мистър Бъкланд каза пред комисията, че е отказал да изпълни нареждането, тъй като е знаел, че е незаконно, и затова, цитирам, „с натежало сърце“ — каза сър Пиърс, поглеждайки писменото изявление пред себе си, — е решил да докладва на комисията и ни предостави запис на разговора си с мистър Бишара. Целта на този разговор, мистър Бишара, е да ви дадем възможността да се защитите срещу тези обвинения.

Председателят се облегна назад и пусна същата блага усмивка, за да покаже, че е приключил с встъпителните си думи.

Арнолд Хардкасъл стана от мястото си от другата страна на масата.

— Казвам се Арнолд Хардкасъл и съм юрисконсулт на банката от двайсет и две години. Бих искал да започна с уточнението, че това е първият случай някой от „Фартингс“ да бъде привикан да се яви пред тази комисия от основаването на банката през 1866 година.

Благата усмивка се появи отново.

— Днес, сър Пиърс, с мен са председателят на „Фартингс“ мистър Хаким Бишара и неговият главен изпълнителен директор мистър Себастиан Клифтън, които несъмнено познавате. Четвъртият от екипа ни, когото едва ли познавате, е професор Даниъл Хороуиц от института „Смитсониън“ във Вашингтон. Той ще обясни присъствието на петия член на екипа ни, Матилда, която също е от „Смитсониън“.

— Ще започна с няколко думи за ролята, която изигра мистър Бишара, откакто стана председател на „Фартингс“ преди четири години — продължи Хардкасъл. — Няма да се спирам на безбройните награди, които получи от правителствени институции и уважавани организации от целия свят, а само върху неоспоримия факт, че под неговото ръководство „Фартингс“ откри клонове в няколко страни, дава работа на 6412 души и цената на акциите ѝ се утрои. Мистър Бишара много добре осъзнава, че обвинението срещу него е сериозно, тъй като е пряко насочено срещу най-важното в банковото дело — репутацията… Нито аз, нито мистър Бишара ще поемем защитата срещу тези обвинения. Не, ще оставим това на машина, което със сигурност ще бъде първият подобен случай за тази комисия през петстотингодишната ѝ история. Професор Хороуиц — изобретателят на тази машина, може да е непознат за вас, но тъй като ще бъде единственият ни защитник в случая, няма да е зле да ви разкажа малко за него. Младият Даниъл Хороуиц избягал от Германия с родителите си през 1937 година. Семейството се установило в Куинс в Ню Йорк, където баща му открил заложна къща. На седемнайсетгодишна възраст Даниъл влязъл в Йейл, където изучавал физика.

— Става бакалавър преди да навърши пълнолетие и да получи право да гласува. Продължава образованието си в Масачузетския технологичен институт, където защитава докторската си дисертация върху влиянието на звука в един все по-шумен свят. След това доктор Хороуиц постъпва в „Смитсониън“ като лектор, а девет години по-късно става първият професор по звука. През 1974 година е награден с престижния Медал за научни постижения на Конгреса и е едва четиринайсетият човек в историята на Съединените щати, удостоен с тази висока награда. — Арнолд направи пауза. — Сър Пиърс, с разрешението на комисията ще помоля професор Хороуиц да поеме защитата ни.

Професорът стана от мястото си, макар че това не си пролича особено, тъй като си остана на същото ниво като седящите членове на комисията. Вниманието на присъстващите обаче бе привлечено не от ръста му, а от огромната плешива глава, кацнала върху тесните му рамене. Лесно би могло да се пропусне, че панталоните му не са виждали ютия от деня, в който са били купени, и че яката на ризата му е оръфана. Вратовръзката му бе хлабава, сякаш се беше сетил да я сложи в последния момент. Едва когато професорът отвори уста, комисията осъзна, че се намира в присъствието на гигант.

— Господин председател, сигурно представлявам много странна и неуместна гледка, както съм застанал пред тази височайша стара институция, за да говоря по темата, която съм изучавал през целия си живот — звука. Очарован съм от камбаните на Биг Бен и от превключването на скоростите на лондонските автобуси. Вчера прекарах значително време в записване на звъна на часовника на „Сейнт Мери льо Бо“. Сигурно ще попитате каква връзка има това със защитата на човек, обвинен в злоупотреба с вътрешна информация? За да отговоря на този въпрос, ще се възползвам от помощта на отрочето ми Матилда, която също като мен никога досега не бе посещавала Лондон.

Професорът отиде до страничната маса, на която бе сложил бял куб със страни около две стъпки и с нещо като телефонна слушалка отстрани. От страната на комисията имаше голям кръгъл циферблат с черни числа от 0 до 120. Дебела червена стрелка сочеше нулата. Ако се съдеше по физиономиите на членовете на комисията, Матилда бе успяла да привлече вниманието им.

— С ваше разрешение, сър, ще помоля мистър Бишара да изрече точните думи, които е казал на мистър Бъкланд според обвинението. Но ще ви помоля да не гледате мистър Бишара, а да се съсредоточите върху Матилда.

Членовете на комисията се взряха в машината, а Хаким стана от мястото си, взе слушалката с микрофона и каза: „Купувай акции на „Амелгамейтид Уайър“, но не искам никой да научава, че аз съм го наредил, защото ще бъде злоупотреба с вътрешна информация. Продължавай в същия дух, Гавин, и съм сигурен, че това ще се отрази на годишната ти премия“, след което остави слушалките и си седна.

— Господа, а сега ще ви попитам какво видяхте като гледахте Матилда — любезно каза професорът.

— Докато мистър Бишара говореше, стрелката скочи до 76, след това остана между 74 и 78, докато той не остави микрофона, когато тя се върна на нулата — каза сър Пиърс.

— Благодаря, господин председател — каза професорът. — Гласът на средностатистически мъж на възрастта на мистър Бишара има сила някъде между 74 и 78. Тихо говореща жена ще даде показания между 67 и 71, а гласът на по-млад мъж може да достигне сила до 85 или дори 90. Но каквото и да е нивото на гласа на отделния човек, то си остава константно.

— Ако позволите, сега ще пусна на Матилда записа на който се основава обвинението срещу мистър Бишара — продължи Хороуиц. — И отново ще ви помоля да следите внимателно стрелката.

Членовете на комисията се наведоха напред, докато професорът слагаше лентата в машината. Той натисна копчето за възпроизвеждане и всички изслушаха същите думи за втори път, но сега Матилда отчете много различен резултат.

— Как е възможно това? — попита сър Пиърс.

— Възможно е — отвърна професорът, — защото лентата, представена на комисията, представлява запис не на един, а на четири разговора, както ще демонстрирам.

Той върна лентата и отново натисна копчето.

— Купувай акции на „Амелгамейтид Уайър" — Професорът натисна пауза. — Седемдесет и шест, което е обичайното ниво за мистър Бишара. — Той отново пусна записа. — Но не искам никой да научава, че аз съм го наредил. Осемдесет и четири. Защото ще бъде злоупотреба с вътрешна информация. Седемдесет и шест, отново в нормата. Продължавай в същия дух, Гавин. Осемдесет и едно.

— Как обяснявате това несъответствие? — попита мистър Форман.

— Както вече предположих, сър, представеният на тази комисия запис е компилация от четири различни разговора. Или ако ми позволите вулгарния американски израз, оригиналите са били накълцани и слепени. Стигнах до заключението, че два от разговорите са се провели по телефона от кабинета на мистър Бишара, тъй като нивата им са между 74 и 76; единият е от чужбина, когато хората често говорят по-високо — в този случай нивото скочи до 84; и единият е от дома на мистър Бишара в провинцията, когато нивото е 81 и като фон могат да се чуят песните на птици — мисля, че на синигери и врабчета.

— Но той все пак казва: „Купувай акции на "Амелгамейтид Уайър“ — посочи сър Форман.

— Така е — отвърна професорът. — Но ако се вслушате внимателно в тази част от записа, сигурно ще стигнете до същото заключение, до което стигнах и аз — че една дума е била изрязана. Залагам репутацията и опита си, че въпросната дума е „не“. При фалшифицираните записи това е най-често изтриваната дума. Така че мистър Бишара всъщност е казал: „Не купувай акции“. Разбира се, ще можете да проверите теорията ми по-пълно, когато отново разпитате мистър Бъкланд.

— Като стана дума за това, професоре — каза председателят, — може ли да ползваме услугите ви и при срещата ни с мистър Бъкланд?

— Бих ви помогнал с радост — отвърна професорът, — но двамата със съпругата ми сме в Англия само за една седмица, за да проведем още проучвания.

— Какви? — с нескрит интерес попита сър Пиърс.

— Смятам да запиша звуците на лондонските автобуси и по-точно на двуетажните, както и да прекарам известно време на „Хийтроу“, за да запиша излитащи и кацащи „Боинг 707“. Освен това ще ходим на концерт на „Ролинг Стоунс“ в Уембли, на който малкият индикатор на Матилда може да отчете за първи път максималното ниво 120.

Председателят си позволи леко да се засмее.

— Благодарим за отделеното време, професоре очакваме с нетърпение да ви видим с Матилда в близко бъдеще.

— А аз трябва да призная — каза Хороуиц, докато прибираше отрочето си в найлонова чанта и дърпаше ципа, — че ме хванахте точно навреме.

— Защо? — поинтересува се сър Пиърс.

— Скотланд Ярд ми дадоха интересна главоблъсканица, с която Матилда не може да се справи сама. Аз обаче почти усъвършенствах нейния противен малък приятел на име Харви, макар той още да не е готов да бъде пуснат на свобода.

— И какво ще може да прави Харви? — попита председателят от името на всички присъстващи.

— Той е еквалайзер, така че в най-скоро време ще мога да взема всяка рязана и лепена лента и да я възпроизведа на постоянно ниво между 74 и 76. Ако онзи, който е фалшифицирал записа на мистър Бъкланд, знаеше за Харви, мистър Бишара нямаше да може да докаже, че е невинен.

— Сега си спомням откъде знам името ви — каза сър Пиърс. — Мистър Хардкасъл ни каза, че сте били награден с Медала за научни постижения на Конгреса, но не и за какво. Бихте ли ни напомнили, мистър Хардкасъл.

Арнолд отново стана, отвори папката на Хороуин и зачете:

— По време на импийчмънта на Никсън професор Хороуиц бе поканен от Конгреса да изследва записите на президента, за да определи дали части от тях са били изтривани или променяни.

— И аз направих точно това — каза професорът. — И като убеден републиканец за мен бе тъжен ден, когато президентът трябваше да се оттегли от поста си. Стигнах до заключението, че Матилда поддържа демократите.

Всички избухнаха в смях.

— Между другото, ако бях усъвършенствал Харви малко по-рано, президентът можеше да изкара два пълни мандата.

Ейдриън Слоун вдигна телефона, любопитен да разбере кой го търси на личния му номер.

— С Ейдриън Слоун ли разговарям? — попита непознат глас.

— Зависи кой пита.

Последва дълга пауза.

— Главен инспектор Майк Стоукс. От отдел „Наркотици“ към Скотланд Ярд.

Слоун изстина.

— С какво мога да ви помогна, мистър Стоукс?

— Бих искал да се срещнем, сър.

— Защо? — изтърси Слоун.

— Не мога да обсъждам въпроса по телефона, сър. Мога или аз да дойда при вас, или вие да ме посетите на Скотланд Ярд. Както е по-удобно за вас.

Слоун се поколеба, после каза:

— Аз ще дойда.

43

Тостмайсторът изчака аплодисментите да затихнат след което удари няколко пъти с чукчето.

— Ваше превъзходителство, милорд, дами и господа, моля за тишина за младоженеца, мистър Себастиан Клифтън.

Себастиан стана от мястото си начело на масата и бе посрещнат с топли аплодисменти.

— Речите на кумовете са почти винаги ужасяващи — почна Себ, — а Виктор определено е човек, който не вярва в нарушаването на традицията. — Обърна се към стария си приятел. — Ако имах втори шанс да избирам между теб и Клайв…

Разнесоха се ръкопляскания и смях.

— Първо искам да благодаря на своя тъст за щедрото му разрешение двамата със Саманта да се оженим в това великолепно посолство с неговото романтично минало. От Джесика научих, че дворецът има отделен параклис за дамите, и не мога да измисля по-идилично място, на което да се оженя за жената, която обичам.

Още ръкопляскания и смях.

— Искам да благодаря и на родителите си, с които се гордея безгранично. Те продължават да определят стандарти, които никога не мога да се надявам да достигна, така че съм благодарен, че се ожених за жена, която може. И разбира се, искам да благодаря на всички вас, дошли от различни части на света, за да бъдете с нас в Рим, за да отпразнуваме събитие, което трябваше да се случи преди десет години. Обещавам, че възнамерявам да прекарам остатъка от живота си в компенсиране на това изгубено време.

— И накрая — завърши Себ, — искам да благодаря нa моята преждевременно развита възхитителна и талантлива дъщеря-беля Джесика, която съумя да ни събере с майка ѝ, за което ще ѝ остана вечно благодарен. Надявам се всички да се забавлявате и да останете с чудесни спомени от Рим.

Себастиан седна сред продължителни аплодисменти, а Джесика, която седеше до него, му подаде менюто с десертите. Той започна да изучава различните блюда.

— От другата страна — каза тя, като се мъчеше да скрие нетърпението си.

Себ обърна менюто и откри рисунка с въглен на самия себе си, как държи реч.

— Ставаш все по-добра и по-добра — каза той и я прегърна през рамо. — Би ли ми направила една услуга?

— Каквото кажеш, тате. — Джесика изслуша молбата му, ухили се и тихомълком се изниза от масата.

— Ама че вълнуваща работа е да си посланик — каза Ема.

— Особено в Рим — каза Патрик Съливан. — Аз пък често се питам какво е да ръководиш голяма болница с толкова много различни и сложни проблеми всеки ден — не само пациентите, а доктори, медицински сестри и…

— И паркинга — каза Ема. — Бих се радвала да имам вашите дипломатически умения, когато става въпрос за този проблем.

— Никога не съм имал проблем с паркинг — призна посланикът.

— Аз също, докато не реших да направя болничния паркинг платен. Един местен вестник започна кампания да размисля и ме описа като безсърдечна брантия!

— И вие размислихте ли?

— Разбира се, че не. Бях отпуснала повече от милион паунда обществени пари за построяването на паркинга и изобщо не очаквах всички да го използват безплатно всеки път, когато тръгнат да пазаруват. Затова реших да поставя същата такса като на най-близкия общински паркинг с изключение на работещите в болницата и пациентите, така че да се използва само от хората за които е замислен. И в резултат — врява, протестни шествия, подпалени чучела! А в същото време една смъртно болна пациентка била разкарвана цял час из района, защото съпругът ѝ не можел да намери място за паркиране. А на всичкото отгоре, когато се обадих на главния редактор на вестника и му обясних защо е необходима таксата, той ми каза само — разбира се, Ема, права сте, но една добра кампания винаги означава добра продажба на вестника.

Мистър Съливан се разсмя.

— Май предпочитам да си остана американски посланик в Рим.

— Бабо — каза детско гласче зад нея. — Малък спомен за днес. — И Джесика ѝ връчи рисунка, изобразяваща как Ема обяснява нещо на посланика.

— Джесика, чудесна е. Определено ще я покажа на редактора на вестника и ще му обясня защо размахвам пръст.

— На Джайлс харесва ли му в Камарата на лордовете? — попита Хари.

— Никак — отвърна Карин. — Предпочита да се върне в Камарата на общините.

— Но сега е член на кабинета.

— И не е сигурен, че ще остане още дълго. След като торите избраха за свой лидер Маргарет Тачър, Джайлс смята, че имат големи изгледи да спечелят следващите избори. И си признавам, че бих гласувала за нея — прошепна Карин и побърза да смени темата.

— Как върви кампанията за освобождаването на Анатолий Бабаков?

— Боя се, че няма особен напредък. Руснаците дори не ни казват дали още е жив.

— А как се справя съпругата му?

— Премести се в Ню Йорк и нае малък апартамент в долен Уест Сайд. Посещавам я всеки път, когато съм в Щатите. Елена си остава непоколебима оптимистка и продължава да вярва, че всеки момент ще освободят Анатолий. Нямам сърце да ѝ кажа, че това няма да се случи в близко бъдеще, ако изобщо се случи.

— Нека помисля малко върху това — каза Карин. — Живяла съм толкова години зад Желязната завеса, така че може и да измисля нещо, което да раздразни руснаците достатъчно, за да преразгледат позицията си.

— Можеш да споменеш за липсата на напредък и на баща си. В края на краищата той мрази комунистите не по-малко от теб — каза Хари, като внимателно наблюдаваше каква ще е реакцията ѝ. Тя обаче не издаде нищо.

— Добра идея. Ще поговоря с него, когато отида да го видя в Корнуол — каза тя съвсем убедително, макар че Хари се съмняваше, че изобщо ще спомене за Анатолий Бабаков пред надзорника си.

— Карин — каза Джесика и ѝ подаде менюто. — Малък подарък за спомен от първата ни среща.

— Ще го пазя до сърцето си — отвърна Карин и я прегърна.

— Имаш ли вести от Гуинет или Вирджиния? — попита Грейс.

— От Гуинет от време на време — отвърна Джайлс. — Преподава английски в Монмът, което сигурно ще ти хареса, и неотдавна се е сгодила за един от главните учители.

— Прав си, това определено ми харесва — каза Грейс. — Чудесен учител е. А Вирджиния?

— За нея знам само онова, което чета от клюкарските колонки. Баща ѝ умрял преди два месеца. Смахнат дъртак, но си признавам, че доста го харесвах.

— Отиде ли на погребението му?

— Не, не ми се видя уместно, но писах на Арчи Фенуик, който наследи титлата, че се надявам да играе активна роля в Горната камара. Получих много любезен отговор.

— Но нали не одобряваш наследствената система?

— Да, не я одобрявам. Но докато продължаваме да губим от торите за Камарата на общините, реформирането на Камарата на лордовете ще трябва да се загърби до следващите избори.

— А ако мисис Тачър спечели изборите, реформирането ще бъде не само загърбено, а направо погребано. — Грейс допи шампанското си и, добави, засягайки по-чувствителна тема: — Много съжалявам, че с Карин нямате деца.

— Бог ми е свидетел, че опитахме всичко, дори секс. — Грейс не се разсмя. — Ходихме и по лекари. Изглежда, че Карин има някакъв проблем с кръвта, и докторът смята, че след две помятания рискът ще е твърде голям.

— Колко тъжно — каза Грейс. — Никой няма да те замести в Камарата на лордовете.

— Нито пък на първото батиране за Англия, което е по-важното.

— Мислили ли сте за осиновяване?

— Да, но засега оставих въпроса за след изборите.

— Не го бави твърде дълго. Знам, че ще ти е трудно да повярваш, Джайлс, но има и по-важни неща от политиката.

— Извинявай, че те прекъсвам, лельо Грейс, но мога ли да ти дам един малък подарък? — каза Джесика и и връчи поредния си портрет.

Грейс изучи рисунката известно време, преди да каже мнението си.

— Макар че не съм експерт, определено имаш заложби, скъпа. Гледай да не пропиляваш таланта си.

— Ще се опитам, лельо Грейс.

— На колко си години?

— На единайсет.

— А, на годините, на които Пикасо направил първата си изложба. В кой град, млада госпожице?

— В Барселона.

Грейс я награди с лек поклон.

— Ще поставя портрета си в рамка, ще го окача в кабинета си в Кеймбридж и ще кажа на колегите и студентите си, че си ми внучка. Защото не съм ти леля, а баба.

— Сериозна награда — каза Джайлс. — А моят къде е?

— Днес не мога да те вместя, дядо Джайлс. Може би друг път.

— Ще го запомня, да знаеш. Искаш ли да останеш при мен в Барингтън Хол, докато родителите ти са на медения си месец? Е, замяна можеш да нарисуваш портрет на Карин и мен. И ще можеш да гостуваш на дядо си и баба си, които са съвсем наблизо в Имението.

— Те вече ме поканиха да остана при тях. И не са опитаха да ме подкупят.

— Не забравяй, скъпа, че дядо ти Джайлс е политик — каза Джайлс.

— Някакви вести от Националната банка? — попита Хаким.

— Нищо официално — отвърна Арнолд Хардкасъл. — Но неофициално сър Пиърс ми се обади в петък следобед да ми каже, че Гавин Бъкланд не се е явил на втория разговор и комисията е решила да прекрати разглеждането на въпроса.

— Можех да им кажа, че е малко вероятно да се появи, защото след срещата с комисията намерих оставката му на бюрото си.

— Никой няма да му предложи работа в Сити — каза Арнолд. — Чудно ми е какво ли ще прави.

— Заминал е за Кипър — каза Хаким. — Бари Хамънд го проследи до Никозия, където си е намерил работа в брокерския отдел на местна турска банка. Беше добър в работата си, така че да се надяваме, че в Кипър няма много надбягвания.

— Някакви новини за Слоун или Мелър?

— Покрили са се според Бари. Но той е сигурен че ще цъфнат отново, когато измислят някой нов номер.

— На негово място не бих бил толкова сигурен — каза Арнолд. — Миналата седмица бях в Бейли и един сержант от полицията ми каза, че…

— Малък подарък за вас от името на баща ми, мистър Бишара. — Хаким нервно се обърна, решил, че някой може да е подслушал разговора им.

— Каква чудесна изненада — каза той, когато видя портрета си. — Винаги съм се възхищавал на рисунката на майка ти, която виси в кабинета на баща ти, и определено ще сложа тази в моя.

— Надявам се, че ще нарисуваш и мен — каза Арнолд, докато се възхищаваше на портрета.

— С най-голямо удоволствие, мистър Хардкасъл, но трябва да ви предупредя, че имам почасова такса.

Откъм главната маса отново се разнесоха ударите на чукчето. Гостите млъкнаха, а Виктор Кауфман се изправи отново.

— Няма да изнасям отново реч, обещавам. Искам само да ви кажа, че булката и младоженецът след няколко минути заминават, така че, ако желаете, можем да излезем и да ги изпратим.

Гостите започнаха да стават от местата си и да излизат от балната зала.

— Къде ще изкарат медения си месец? — обърна се Ема към Хари.

— Нямам представа, но съм сигурен кой знае. Джесика!

— Да, дядо — каза тя и дотича при тях.

— Къде ще прекарат медения си месец майка ти и баща ти?

— В Амстердам.

— Прекрасен град — рече Ема. — Има ли някаква конкретна причина да изберат него?

— Там татко за първи път поискал ръката на мама преди единайсет години.

— Колко романтично — каза Ема. — В „Амстел“ ли ще отседнат?

— Не, татко е наел таванската стая на „Пансион дьо Канал“, където са отседнали миналия път.

— Още един научен урок — каза Хари.

— А решиха ли най-сетне в коя страна ще живеят? — попита Ема.

— Аз реших — отвърна Джесика. — В Англия.

— А те знаят ли?

— Тате едва ли ще може да управлява „Фартингс“ от Вашингтон, а и на мама веднага ѝ предложиха работа в „Тейт“.

— Много се радвам, че си успяла да наредиш всичко така, както ти харесва — рече Ема.

— Трябва да бягам — каза Джесика. — Отговарям за раздаването на конфетите.

След няколко минути Саманта и Себастиан слязоха по стълбището, хванати под ръка. Куцането на Себ вече почти не се забелязваше. Двамата минаха бавно през тунела изпращачи, които хвърляха конфети към тях, и излязоха на следобедното слънце в двора, където бяха наобиколени от приятели и роднини.

Саманта погледна към десетината изпълнени с очакване млади жени, обърна се и хвърли назад букета от рози. Той полетя високо и се озова в ръцете на Джесика, което беше посрещнато със смях и аплодисменти.

— Бог да е на помощ на мъжа ѝ — каза Себастиан, докато шофьорът отваряше задната врата на чакащата ги кола.

Посланикът прегърна дъщеря си и сякаш не искаше да я пусне.

— Моля те, грижи се за нея — прошепна той на Себ, след като най-сетне я освободи.

— До края на живота си, сър — отвърна Себ и седна до съпругата си на задната седалка.

Колата потегли бавно, мина през украсения със скулптури портал и излезе на улицата, преследвана от неколцина от по-младите гости.

Новите мистър и мисис Клифтън се обърнаха назад и продължиха да махат, докато не се скриха от поглед. Сам отпусна глава на рамото на Себ.

— Помниш ли миналия път, когато бяхме в Амстердам, скъпи?

— Как бих могъл да забравя?

— Как забравих да спомена, че съм бременна.

44

Двамата се здрависаха, което помогна на Слоун да се отпусне.

— Благодаря, че се отзовахте така бързо, мистър Слоун — каза главен инспектор Стоукс. — Когато полицай посещава някой като вас в кабинета му, това може да доведе до ненужни клюки сред екипа.

— Мога да ви уверя, че нямам какво да крия от никого, главен инспектор. Включително и от екипа си — каза Слоун, докато сядаше, макар че полицаят остана прав. Впери поглед в големия магнетофон „Грундиг“ на масата между тях. Умът му заработи на бързи обороти: мъчеше се да отгатне какво има на лентата.

— Не намеквах, че имате нещо за криене — каза Стоукс и седна срещу Слоун. — Но може би ще сте в състояние да ми помогнете, като отговорите на един-два въпроса относно случая, по който работя в момента.

Слоун стисна юмруци под масата, но не отговори.

— Бъдете така добър да изслушате записа, сър.

Стоукс се наведе и натисна копче на магнетофона.

— Митница „Хийтроу“.

— Свържете ме със старшия митничар.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Не, не можете.

— Ще видя дали е на разположение. — Последва пауза, след което прозвуча друг глас. — Старши митничар Колиър. С какво мога да ви помогна?

— Ако проявявате интерес, мога да ви кажа, че един пътник днес ще се опита да прекара през границата наркотици.

— Да, проявявам интерес. Но бихте ли ми казали първо името си?

— Името на пътника е Хаким Бишара. Известен е в бранша и пътува с полет 207 от Лагос. В сака си носи тринайсет унции хероин.

Слоун не каза нищо, след като записът свърши. Главният инспектор махна ролката, сложи друга и отново натисна копчето. Слоун продължи да мълчи.

— С Ейдриън Слоун ли разговарям?

— Зависи кой пита.

— Главен инспектор Майк Стоукс. От отдел „Наркотици “ към Скотланд Ярд.

— С какво мога да ви помогна, мистър Стоукс?

— Бих искал да се срещнем, сър.

— Защо?

— Не мога да обсъждам въпроса по телефона, сър. Мога или аз да дойда при вас, или вие да ме посетите на Скотланд Ярд. Както е по-удобно за вас.

— Аз ще дойда.

Слоун сви рамене.

— Дадох двата записа за анализ от американски аудиоспециалист — каза Стоукс. — Той потвърди, че думите са изречени от един и същи човек и дори по един и същи телефон.

— Това е нелепо.

— Сигурен ли сте? — попита инспекторът, без да откъсва поглед от Слоун.

— Сигурен съм, защото обаждането до митницата е по-малко от три минути и следователно не може да се проследи.

— Откъде знаете това, мистър Слоун, щом не сте се обаждали вие?

— Присъствах на цялото дело срещу Хаким Бишара и лично се запознах с всички улики.

— Точно така, сър. И признавам, че още съм озадачен защо сте го направили.

— Защото, както несъмнено знаете, мистър Стоукс, аз бях председател на „Фартингс“ преди него и по време на процеса един от клиентите ми беше крупен акционер в банката, така че просто си вършех работата! Ще ви трябва нещо малко по-убедително, за да докажете, че съм замесен.

— Преди да продължим с ролята, която сте играли от името на крупния ви акционер, и какво е участието на двама ви, може би ще е по-добре да пусна отново първия запис. Ще ви помоля този път да слушате по-внимателно.

Дланите на Слоун бяха потни. Избърса ги в панталона си, докато инспекторът сменяше ролките.

— Митница „Хийтроу“.

— Свържете ме със старшия митничар.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Не, не можете.

— Ще видя дали е на разположение.

Стоукс спря записа.

— Слушайте внимателно, мистър Слоун.

Главният инспектор отново натисна копчето и този път Слоун чу тихия звън на заден план. Стоукс спря лентата.

— Десет часа — каза той, като продължаваше да наблюдава Слоун.

— И какво от това?

— А сега да чуем отново втората лента — каза Стоукс и смени ролките. — Защото се обадих в офиса ви в десет без една минута.

— С Ейдриън Слоун ли разговарям?

— Зависи кой пита.

Последва дълга пауза и този път Слоун нямаше как да не чуе десетте удара. Усети как по челото му избива пот и макар да имаше кърпа в джоба си, не направи опит да се избърше.

Детективът спря записа.

— И мога да ви уверя, мистър Слоун, че звънът е на същия часовник, за който нашият американски експерт потвърди, че е на „Сейнт Мери льо Бо“ в Чийпсайд, на няма и сто метра от офиса ви.

— Това не доказва нищо. В района има хиляди офиси и вие много добре го знаете.

— Напълно сте прав, поради което поисках съдебна заповед за проверка на телефона ви на онази дата.

— В сградата работят повече от сто души. Може да е бил всеки от тях.

— В събота сутринта? Съмнявам се, мистър Слоун. А и аз се обадих не в телефонната централа на банката, а на личния ви номер и вие вдигнахте. Нямате ли чувството, че тези съвпадения започват да се натрупват?

Слоун го изгледа предизвикателно.

— Може би е време да разгледаме още едно съвпадение. — Стоукс отвори папката пред себе си и погледна дългия списък телефонни номера. — Точно преди да се обадите на митницата в „Хийтроу“…

— Никога не съм се обаждал на митницата в „Хийтроу“.

— Сте позвънили на номер 698 337 в Бристол — продължи Стоукс, без да обръща внимание на избухването му, — или иначе казано, в офиса на мистър Дезмънд Мелър. Доколкото разбирам, той е клиентът, за когото споменахте, че бил крупен акционер във „Фартингс" по време на процеса срещу Бишара. Поредното съвпадение може би?

— Това не доказва нищо. Аз съм член на борда на „Мелър Травъл“, а той е председателят, така че винаги имаме много неща за обсъждане.

— Не се и съмнявам, мистър Слоун. Може би ще ми обясните защо сте се обадили на мистър Мелър за втори път веднага след като сте позвънили на мистър Колиър.

— Възможно е да не съм се свързал първия път с Мелър и да съм опитал отново.

— Ако не сте се свързали първия път, защо обаждането е продължило двайсет и осем минути и трийсет секунди?

— Може да съм разговарял със секретарката на мистър Мелър. Да, сега се сещам. Онази сутрин си побъбрихме доста с мис Касъл.

Стоукс погледна бележника си.

— Мис Анджела Касъл, секретарката на мистър Мелър, ни каза, че точно тази събота сутрин е гостувала на майка си в Гластънбъри и двете са ходили на местен панаир.

Слоун облиза устните си, които бяха станали необичайно сухи.

— Второто ви обаждане до офиса на мистър Мелър е продължило шест минути и осемнайсет секунди.

— Това не доказва, че съм разговарял с него.

— Предполагах, че ще отговорите така. Поради което помолих мистър Мелър да се отбие и да ме види по-рано днес. Той призна, че е разговарял два пъти с вас онази сутрин, но твърди, че не може да си спомни за какво точно.

— Значи просто ловите риба в мътна вода — каза Слоун. — И разполагате единствено с догадки и съвпадения. Защото едно е сигурно, Мелър никога не би се хванал на въдицата.

— Може и да сте прав, мистър Слоун. Имам обаче чувството, че никой от вас двамата не би искал случаят да стигне до съда. Колегите ви в Сити като нищо могат да решат, че съвпаденията са прекалено много, и да се замислят дали да продължат да правят бизнес с вас.

— Заплашвате ли ме, Стоукс?

— В никакъв случай, сър. Всъщност признавам, че имам проблем. — Слоун се усмихна за първи път, откакто бе тук. — Просто не мога да реша кого от двама ви да арестувам и кого да пусна без обвинение.

— Блъфирате.

— Възможно е, но реших да ви дам първата възможност да приемете предложението ми и да свидетелствате от страна на обвинението. Ако откажете…

— Никога — предизвикателно каза Слоун.

— В такъв случай не ми остава друг избор, освен да направя същото предложение на мистър Мелър.

Потта вече течеше по месестите бузи на Слоун. Главният инспектор помълча малко, след което каза:

— Да ви дам ли няколко минути за размисъл, мистър Слоун?

45

— Започвам да вярвам, че мисис Тачър ще спечели следващите избори — каза Ема, след като се върна от срещата на районната партийна група.

— Включително и Бристолското пристанище ли?

— Почти със сигурност. Избрахме впечатляващ кандидат и той е приет много добре от избирателите.

— Джайлс няма да остане доволен.

— Ще остане още по-малко доволен, ако можеше да види резултатите от проучванията ни за Западна Англия. Ако нещата са същите в цялата страна, в близко бъдеще Маргарет ще се настани на номер 10. Ще знам повече след националната среща в централата, когато тя ще говори пред нас.

— Изглежда доста забавно — рече Хари.

— Не се подигравай, или ще бъдеш хвърлен в тъмницата.

— Доста те бива за началник на тъмница.

— И вие с Джайлс ще сте първите на пангара.

— Ами Себ? Което ми напомня, че снощи се обади да каже, че вече му се налага да си уговаря срещи, за да се видите, така че бог знае какво ще е след изборите — разбира се, ако Тачър победи.

— Всъщност след изборите ще е доста по-лесно, защото нямам право да се кандидатирам за втори мандат като председател на районната група. Ще мога да посветя повече време на болницата и се надявам, че след време Себ ще се съгласи да заеме мястото ми начело на „Барингтън“. Компанията се нуждае от свеж въздух, ако искаме да завършим най-новите луксозни лайнери.

Ема целуна съпруга си.

— Той винаги гласува за консерваторите — каза тя — Трябва да бягам, че ще закъснея. След един час има среща на една подкомисия в болницата.

— Ще се видиш ли с Джайлс, когато си в Лондон? Защото ако се видите…

— Определено не. Няма да имам вземане-даване с врага до изборите, когато той отново излезе в опозиция.

— Май имаме предател в редиците си — каза Пенгели, след като свиха от пътя и той се увери, че никой не може да ги чуе.

Карин се мъчеше да скрие нервността си. Непрекъснато живееше в страх, че Пенгели може да разбере кой всъщност е предателят. Неведнъж беше споделяла опасенията си с баронеса Форбс-Уотсън, която вече бе не просто нейна надзорничка, но и приятелка и довереница.

— Мога ли да знам кого подозираш, другарю директор?

— Да, защото началниците в Москва искат да участваш в плана за разобличаването му. Един от агентите ни в Украйна ще подхвърли особено деликатна информация на агент Крамър с инструкции да те запознае с нея. Ако не го направи, ще знаем, че работи за противника.

— Ако се окаже така, какво следва?

— Крамър ще бъде отзован в Москва и повече никога няма да чуем за него.

— А ако се укрие?

— Ще го открием и ще го накажем по начина, по който наказват всички предатели, преминали на другата страна.

Известно време вървяха мълчаливо, след което Пенгели заговори отново.

— Маршал Кошевой има и друга задача за теб, другарко. Неочакваната оставка на Харолд Уилсън от премиерския пост предизвика много спекулации и партията иска да се възползваме от това.

— Барингтън ми каза, че докторът на Уилсън открил ранни признаци на Алцхаймер и го посъветвал да се оттегли, преди да стане очевидно.

— Но той не посочи заболяването като причина за оставката. Несъмнено са го посъветвали да не го прави. Така че ние намерихме свое обяснение.

— И какво е то?

— Че винаги е бил на заплата от Москва. МИ6 са открили и са му казали, че ако не подаде оставка, ще го разкрият.

— Но това е абсурдно и маршал Кошевой със сигурност го знае.

— Определено го знае, но в Парламента има достатъчно хора, които ще повярват с радост.

— Какво се очаква от мен?

— Кажи на Барингтън, че си чула слуха, и го питай дали в това може да има някаква истина. Той ще се изсмее, разбира се, но ти ще си посадила идеята в ума му.

— Но нима очаквате обществеността да повярва?

— Както е казал Сталин, другарко, ако повтаряш една лъжа достатъчно пъти, тя се превръща в истина.

— Здрасти, Джини, Бък Тренд се обажда.

Вирджиния не харесваше да я наричат Джини — ама че просташко име. Но когато човекът, който го прави, ти изпраща и чек за 7500 долара месечно, се научаваш да се усмихваш и да търпиш.

— Обаждам се да ви предупредя — продължи Бък, че нашият изтъкнат губернатор на Луизиана, почитаемият Хейдън Ранкин, смята да посети Лондон през юли. И според източниците ми ще има среща с бившия ви съпруг лорд Барингтън.

— Какво общо могат да имат те? — попита Вирджиния.

— Точно това се надявах да ми кажете.

— Източниците ви нямат ли някакви идеи?

— Само тази, че Сайръс Д. Грант III е близък приятел с губернатора и един от основните спонсори на кампанията му. Така че няма да е зле вие и малкият Фреди да се махнете от града, когато губернаторът прекоси Атлантика.

— Не се безпокойте, Фреди ще прекара ваканцията в Шотландия, а аз ще бъда на Бахамите и ще се наслаждавам на заслужената си почивка.

— Чудесно. Но ако все пак разберете защо губернаторът иска да се види с бившия ви, обадете ми се. Трябва да знам дали не се опитва да намери начин да спре месечната ви издръжка, а ние не искаме това, нали, Джини?

Не обсъждаха нищо сериозно, докато не дойде ред на чая и двете препечени питки.

— Джайлс ще бъде под доста сериозно напрежение с наближаването на изборите.

— Всяка седмица е в различен избирателен район — каза Карин.

— Още ли смята, че е възможно лейбъристите отново да победят?

— Всяка сутрин на закуска ме уверява, че могат, и щях да му повярвам, ако не говореше насън.

Баронесата се разсмя.

— Значи по-добре да се подготвим за доста неприятни изживявания.

— Два чая и две препечени питки, милейди.

— Благодаря, Стенли.

— Е, с какво се е захванал Пенгели? — Тонът ѝ се промени веднага щом сервитьорът се отдалечи.

— Москва смята, че Джулиъс Крамър може да е двоен агент.

— Наистина ли? — каза баронесата, докато пускаше трета бучка захар в чая си. — И какво смятат да правят?

— Крамър ще бъде инструктиран да ми пробута някаква доста деликатна информация и ако не го направи, ще го отзоват в Москва.

— Но ако го направи ще означава, че не проверяват Крамър, а теб. Ако не го направи, значи си чиста и в този случай животът му ще бъде в опасност и ще трябва да го махнем незабавно от фронтовата линия. Не бива да допускаш да се компрометираш, Карин, колкото и деликатна да е въпросната информация. Така че след като ми докладваш, трябва да я предадеш колкото се може по-бързо на Пенгели. — Баронесата отхапа парченце от питката си, — Пенгели каза ли нещо друго, което трябва да знам?

— Всички агенти са инструктирани да пускат слухове, че реалната причина Харолд Уилсън да подаде оставка е, че МИ6 са открили, че е на заплата при руснаците.

— Значи е крайно време да си купи нов шлифер с всички тези спечелени пари. — Тя отхапа отново от питката си и добави: — Смешно е, но някои могат и да повярват.

— Освен това поиска да кажа на Джайлс, че съм чула слуха, и да видя как ще реагира.

— Ще кажа на сър Джон да обясни на Джайлс истинската причини за оставката на Хиролд. Нямаше да е зле премиерът да беше признал за заболяването си още тогава.

— Има ли нещо, което да предам?

— Да, мисля, че е време досадният ти „татко“ да бъде отзован в Източна Германия. Така че можеш да му кажеш…

46

— Милорд.

— Губернаторе.

— Размяна?

— Хм, странно, че го казвате — рече Джайлс. — Никога не съм искал да ставам губернатор, но винаги ме е примамвала идеята да съм сенатор.

— И ако заемахте еквивалентен пост в Сената, щяхте да сте лидерът на мнозинството Барингтън.

— Лидерът на мнозинството Барингтън. Определено ми звучи добре.

— А аз колко средства трябва да събера, за да стана лорд Ранкин от Луизиана?

— Нито пени. Ще бъде политическо назначение, направено от премиера по моя препоръка.

— Значи никакви пари и дори не е нужно да бъдеш избиран.

— Определено не.

— И Великобритания още няма конституция или харта за правата?

— Ама че ужасна идея — каза Джайлс. — Не, ние се ръководим от практиката на прецедентите.

— И дори държавният ви глава не се избира!

— Разбира се, че не. Тя е наследствен монарх, назначен от Всемогъщия.

— И имате нахалството да твърдите, че сте демокрация!

— Да. И само си помислете колко пари спестяваме, а вие прахосвате за избиране на всеки, от кучкаря до президента, само за да докажете колко големи демократи сте.

— Опитвате се да се измъкнете, Джайлс.

— Добре, кажете ми тогава колко пари трябваше да съберете, преди изобщо да помислите да се кандидатирате за губернатор?

— Пет-шест милиона. И с всеки едни избори става все по-скъпо.

— За какво ги похарчихте?

— Най-вече за антиреклама. Да обяснявам на избирателите защо не трябва да гласуват за другия.

— Това е още нещо, което никога няма да направим. И още една причина нашата система да е по-цивилизована от вашата.

— Може и да сте прав, милорд, но да се върнем в реалния свят — каза Хейдън. — Защото имам нужда от съвета ви.

— Давайте, Хейдън. Писмото ви ме заинтригува и с нетърпение очаквам да разбера как някой от избирателите ви е успял да се натъкне на бившата ми жена.

— Сайръс Д. Грант III е един от най-старите ми приятели и от най-големите ми спонсори през годините така че съм му безкрайно задължен. Той е добър, мил и почтен човек и макар да не знам какво точно се крие зад онова Д., мисля, че е определението, доверчив“.

— Ако е толкова доверчив, как е натрупал състоянието си?

— Не го е натрупал. Дължи този късмет на дядо си, който започнал консервния бизнес, носещ неговото име. Бащата на Сайръс продължил на борсата в Ню Йорк, а сега синът му живее комфортно от дивидентите.

— А вие имате нахалството да критикувате наследствената система. Но това не обяснява как този добър, мил, почтен и доверчив човек е кръстосал меч с Вирджиния.

— Преди около пет години Сайръс посетил Лондон и бил поканен на обяд от човек със странното име Бофи Бриджуотър.

— Боя се, че лорд Бриджуотър не е убедителен аргумент в полза на наследствената система. В сравнение с него Бърти Устър[10] изглежда проницателен и решителен.

— По време на обяда Сайръс седял до лейди Вирджиния Фенуик и очевидно бил омаян от глупостите, че била „член на кралската фамилия“ и „далечна племенница на кралицата майка“. След това тя отишла с него на Бонд Стрийт да купят годежен пръстен за училищната му любов Ели Мей Камбъл, за която по-късно той се ожени. След като купил пръстена, Сайръс поканил лейди Вирджиния в апартамента си в „Риц“ на чай и следващото, което си спомня, е как се събудил в леглото до нея и как единственото, което носела тя, бил годежният пръстен.

— Това е впечатляващо дори по стандартите на Вирджиния — каза Джайлс. — И после какво станало?

— Тогава Сайръс направил първата си голяма грешка. Вместо да си вземе пръстена и да ѝ каже да се пръждоса, скочил на първия самолет за Щатите. Известно време си мислел, че е изгубил само пръстена, докато лейди Вирджиния не се появила на сватбата му, бременна в седмия месец.

— Едва ли се е надявал точно на такъв сватбен подарък.

— При това опакован. На следващия ден Бък Тренд, един от най-умните и гадни адвокати на запад от Мисисипи, се обадил на адвоката на Сайръс и приятелят ми отново се паникьосал. Накрая наредил на адвоката си да уреди проблема преди двамата с Ели Мей да се върнат от медения си месец. Тренд е истинска акула и накрая Сайръс трябвало да плати един милион долара накуп и още по десет хиляди месечно, докато детето му завърши образованието си.

— Доста добре за едно преспиване.

— Ако изобщо е било преспиване. Вирджиния не взела предвид, че Ели Мей Камбъл, сега Ели Мей Грант, е от същата шотландска черга като нейна светлост. Когато Сайръс най-сетне ѝ признал за станалото в Лондон, Ели Мей не повярвала нито на дума от историята на Вирджиния. Наела детектив от „Пинкертън“ и го пратила през океана с нареждане да не се връща, докато не разбере истината.

— И той открил ли е нещо? — попита Джайлс.

— Докладвал, че не бил убеден, че лейди Вирджиния изобщо е забременявала, а дори да е, няма причина да се смята, че именно Сайръс е бащата на Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик.

— Един кръвен тест може да хвърли повече светлина по въпроса.

— Или не. Но както и да е, докато момчето е в подготвително училище в Шотландия, Сайръс едва ли може да намине и да помоли директора за кръвна проба.

— Но ако заведе дело за бащинство, съдията би трябвало да нареди такъв тест.

— Да, но ако се окаже, че не са от една и съща кръвна група, това пак няма да е категорично доказателство.

— Както много добре ми е известно — каза Джайлс, без да се впуска в обяснения. — И с какво мога да помогна?

— Тъй като лейди Вирджиния е ваша бивша жена, двамата със Сайръс се питахме дали няма да хвърлите малко светлина върху това с какво се е занимавала, докато той е бил в Лондон.

— Помня само, че имаше някакви финансови затруднения и беше изчезнала от сцената за известно време. А когато се появи отново, се премести в много по-голямо жилище и отново нае иконом и прислужница, както и детегледачка. Колкото до сина ѝ Фреди, рядко го виждат в Лондон. Прекарва дори ваканциите си във Фенуик Хол в Шотландия.

— Е, това поне потвърждава онова, което ни докладва детективът — каза губернаторът. — Съгласно доклада му детегледачката, някоя си мисис Крофорд, е метър и петдесет с токчета и тежи около четирийсет килограма. И макар да има вид на жена, която ще отлети, ако я духнеш, детективът каза, че би предпочел да има вземане-даване с мафията, отколкото отново да се изправи пред нея.

— Ако тя не е била от полза, как стоят нещата с другите хора, които са работили за Вирджиния през годините? Икономи, шофьори, прислуга? Някой от тях задължително трябва да знае нещо и да е склонен да говори.

— Нашият човек вече издири неколцина бивши служители на графинята, но никой от тях не е готов да каже и дума срещу нея. Или им е платено да си мълчат, или просто изпитват ужас от лейди Вирджиния.

— И аз изпитвах ужас от нея — призна Джайлс. — Така че не мога да ги виня. Но не се отказвайте на този фронт. Съсипала е ужасно много хора и определено не вярва в даването на прощални подаръци.

— Сайръс също е ужасен от нея. Но не и Ели Мей. Тя се опитва да го убеди да спре плащанията и да обяви, че Вирджиния лъже.

— Вирджиния трудно се лъже. Тя е коварна, манипулативна и инатлива като демократ. Опасна комбинация, която я кара да си мисли, че винаги е права.

— Какво ви е замъглило съзнанието, че изобщо сте се оженили за нея, за бога?

— А, забравих да спомена. Тя е и ослепително красива и когато иска нещо, може да е неустоимо чаровна.

— Как според вас ще реагира, ако плащанията внезапно престанат?

— Ще се бие като улична котка. Но ако Сайръс не е бащата на Фреди, няма да рискува да се обърне към съда. Много добре ще си дава сметка, че може да се озове в затвора за измъкване на пари под фалшив предлог.

— Не мога да повярвам, че старият граф би останал доволен от подобно нещо — каза Хейдън. — Ами горкият Фреди?

— Не знам — призна Джайлс. — Но мога да ви кажа, че в последно време нито Фреди, нито страховитата мисис Крофорд са засичани в Лондон.

— Ако Сайръс отреже Вирджиния, Фреди ще страда ли според вас?

— Едва ли. Но следващата седмица имам предизборен ангажимент в Шотландия, така че ако чуя нещо, ще ви уведомя.

— Благодаря, Джайлс. Но щом ще ходите в Шотландия, защо да не се отбиете до Фенуик Хол, да потропате на вратата и да помолите графа да пусне гласа си?

— Графовете нямат право на глас.

— Защо не получих месечното плащане? — остро попита Вирджиния.

— Защото аз не получих своето — отвърна Тренд. — Когато се обадих на адвоката на Сайръс, той ми каза, че отсега нататък няма да получите нито цент. И ми затвори.

— Тогава да съдим кучия син! — изпищя Вирджиния. — И ако престане да плаща, можете да кажете на адвоката му, че с Фреди ще се преселим в Батън Руж. Да видим дали ще им хареса.

— Джини, преди да си резервирате самолетните билети, трябва да ви кажа, че им се обадих и ги заплаших с всякакви съдебни процедури. Отговорът им бе кратък и ясен. „Клиентката ви няма да може да докаже, че Сайръс Д. Грант е баща на Фреди и че дори е майка на момчето“.

— Това може да се потвърди много лесно. Имам свидетелство за раждане и още поддържам контакт с доктора, който изроди Фреди.

— Посочих това, но изобщо не можах да разбера отговора им. Те обаче ме увериха, че вие ще разберете съвсем ясно.

— За какво говорите?

— Казаха ми, че Ели Мей Грант наскоро е назначила нов иконом и прислужница в дома си в Луизиана, някои си господин и госпожа Мортън.

Другарят Пенгели бе въведен в огромния облицован с дъбова ламперия кабинет на маршал Кошевой. Шефът на КГБ не стана да го посрещне, а само му кимна пренебрежително да седне.

Пенгели бе нервен. Обикновено привикването в централата на КГБ означаваше, че или ще те разпердушинят, или ще те повишат, и той не бе сигурен кое от двете да очаква.

— Причината да ви извикам, другарю — каза Кошевой, който изглеждаше като бик, който всеки момент ще се хвърли напред, — е защото открихме предател сред агентите ви.

— Джулиъс Крамър ли? — попита Пенгели.

— Не, Крамър беше димна завеса. Той е напълно надежден и изцяло предан на каузата ни. Макар че британците още са с впечатление, че работи за тях.

— Тогава кой? — попита Пенгели, който беше убеден, че знае всичко за всичките си трийсет и един агенти.

— Карин Брант.

— Но тя напоследък ни носи доста полезна информация.

— И вече знаем кой е източникът на тази информация. Издаде я сигнал от най-неочаквана страна. — Пенгели не каза нищо. — Наредих на агент Крамър да кажеш на Брант, че искаме да се явите в Москва.

— И тя ми го каза.

— Но едва след като е казала и на още някого.

— Откъде сте сигурен?

— Кажете ми по какъв маршрут стигнахте до Москва.

— Тръгнах с кола от Корнуол до „Хийтроу“. Взех самолет до Манчестър, автобус до Нюкасъл…

— И оттам сте отлетели за Амстердам, откъдето сте се качили на кораб по Рейн и след това сте продължили по Дунав до Виена. — Пенгели се размърда неспокойно. — После сте пътували от Виена до Варшава с влак и накрая сте взели самолет до Москва. И през цялото това време сте били следен от поредица британски агенти, като последният е летял с вас до Москва. Дори не си направи труда да слезе от самолета, а продължи за Лондон, защото знаеше точно къде отивате.

— Но как е възможно това?

— Брант е съобщила на английския си надзорник, че съм наредил да се върнете в Москва, преди да каже на вас. Другарю, те буквално са знаели, че идвате.

— В такъв случай цялата операция е разбита и няма смисъл да се връщам в Англия.

— Освен ако не обърнем положението в наша полза!

— Как смятате да го направите?

— Ще се върнете в Англия по същия обиколен път, за да си помислят, че нямаме представа, че Брант ви е предала. Ще продължите да работите по обичайния начин, но в бъдеще британците ще са уверени, че са прихванали всяко съобщение, което пращаме през Крамър на Брант.

— Ще е интересно да видим колко дълго ще ни се размине, преди МИ6 да започнат да се чудят на чия страна е тя — каза Пенгели.

— Веднага щом разберат, ще трябва да се отървем от нея, след което можете да се върнете в Москва.

— Как разбрахте, че е минала на другата страна?

— С малко късмет, който едва не пропуснахме, другарю. В Камарата на лордовете има един човек, виконт Слауит. Наследствен член на Парламента, който нямаше да представлява особен интерес за нас, ако не беше от един випуск с Бърджис, Маклийн и Филби в Кеймбридж. След като влезе в Комунистическата партия вече не смятахме да го вербуваме като агент, макар че на него би му се искало. През годините Слауит редовно предаваше до посолството ни информация, която в най-добрия случай беше стара, а в най-лошия — подхвърлена, за да ни подведе. А после най-неочаквано ни снесе златно яйце, без да има ни най-малка представа за това. Прати бележка, че съпругата на лорд Барингтън — той няма представа, че тя е наш агент, — била виждана редовно в салона за чай на Камарата на лордовете в компанията на баронеса Форбс-Уотсън.

— Синтия Форбс-Уотсън?

— Именно.

— Но от МИ6 не я ли пенсионираха преди години?

— И ние мислехме така. Но изглежда, че е била съживена, за да влезе в ролята на надзорничка на Брант. И какво по-добро прикритие от чай в Камарата на лордовете, докато лорд Барингтън говори от първия ред.

— Но баронеса Форбс-Уотсън е на осемдесет…

— Осемдесет и четири.

— И няма да изкара още дълго.

— Така е, но ще продължим операцията, докато изкара.

— А след като умре?

— Тогава ще трябва да изпълните още една задача, преди да се върнете в Москва, другарю.