Иде часът

29

— Търси ви доктор Улф — каза Рейчъл.

Макар че Себастиан не беше разговарял с дамата от доста време, нямаше изгледи да забрави това име.

— Мистър Клифтън, обаждам се да ви кажа, че Джесика има няколко картини в изложбата в края на учебната година, които показват, че напълно заслужава стипендията ви. Смятам едно от платната за изключително. Нарича се „Баща ми“.

— Кога е изложбата?

— Този уикенд. Открива се в петък вечерта и продължава до неделя включително. Давам си сметка, че разстоянието е твърде голямо, за да видите само няколко картини, затова ви пратих каталога по пощата.

— Благодаря. Някои от картините ѝ продават ли се?

— Всички работи се продават и тази година децата решиха да дарят средствата на Американския червен кръст.

— В такъв случай ще купя всичките — каза Себастиан.

— Боя се, че е невъзможно, мистър Клифтън. Другите родители с право ще възразят, ако картините бъдат продадени преди откриването на изложбата, и това е правило, което не смятам да нарушавам.

— В колко часа е откриването?

— В пет следобед в петък.

Себ отвори бележника си и провери какво е планирал за уикенда. Виктор го беше поканил на Уайт Харт Лейн да гледат Спърс срещу Ливърпул, а вуйчо му Джайлс организираше парти в Лордс. Вземането на решение не бе трудно.

— Ще летя в петък сутринта. Но не искам Джесика или майка ѝ да научават, че съм в града, докато съпругът ѝ е все още жив.

Последва дълга пауза, след което д-р Улф каза:

— Но господин Бруър почина преди повече от година, мистър Клифтън. Много съжалявам, мислех, че знаете.

Себастиан се срина в стола си, сякаш беше фраснат от боксьор тежка категория. Опита се да си поеме дъх докато осъзнаваше чутото.

— Извинявам се, но…

— Няма за какво да се извинявате, доктор Улф, Но въпреки това предпочитам да не научават, че ще дойда.

— Както желаете, мистър Клифтън.

Себастиан вдигна глава и видя, че секретарката стои на вратата и му маха трескаво.

— Трябва да затварям, доктор Улф, изникна нещо. Благодаря за обаждането и с нетърпение очаквам да се видим в края на седмицата — каза той и затвори. — Рейчъл, в петък сутринта ще летя за Вашингтон и вероятно ще се върна в неделя. Искам двупосочен билет първа класа, хиляда и петстотин долара в брой и ще те помоля да ми направиш резервация в „Уилард“. — Себ замълча. — Имаш много особено изражение, Рейчъл.

— Мистър Хардкасъл дойде преди петнайсет минути и всички ви чакат в кабинета на председателя за подписването на документите.

— Разбира се, церемонията по подписването. Как можах да забравя?!

Себ изскочи от стаята и забърза по коридора. Нахълта в кабинета на председателя и завари Хаким Бишара, Виктор Кауфман и Арнолд Хардкасъл, които преглеждаха документите за сливането.

— Извинете, господин председател. Неочаквано обаждане от Щатите.

— Няма проблем, Себ — каза Хаким. — Между другото някога да си влизал в затвора?

— Това някаква шега ли е? — ухили се Себ.

— Определено не — отвърна Арнолд Хардкасъл. — Макар в случая да е само формалност, това е един от въпросите, които Националната банка задава при всяко подаване на заявление за нов банков лиценз.

— Не, никога не съм бил в затвора — рече Себ, като се надяваше, че изглежда подобаващо засрамен.

— Добре — каза Арнолд. — А сега остава само мистър Бишара и мистър Кауфман да подпишат трите документа пред мистър Клифтън в качеството му на свидетел.

На Себ му бе смешно, че Арнолд Хардкасъл никога не би и помислил да се обърне към него с малкото му име, докато са в кабинета на председателя, макар че бяха стари приятели и Арнолд бе техен юрисконсулт, откакто Себ се помнеше. „Колко много прилича на покойния си баща, когото нито веднъж не нарекох Седрик“, помисли си.

— Преди да си тръгна с моето парче от баницата — каза Виктор, — може би мистър Хардкасъл ще бъде така добър да обясни още веднъж последствията от това, че подписвам този документ. Това е нещо, за което баща ми винаги настояваше.

— И то напълно основателно — каза Арнолд. — Когато почина, баща ви притежаваше петдесет и един процента от акциите на „Кауфман“, които завеща на вас и съответно ви направи мажоритарен собственик. Това бе положението, когато мистър Клифтън от името на „Фартингс“ се обърна към вас с предложение за сливане на двете банки. След продължителни преговори се стигна до споразумение вие да притежавате двайсет и пет процента от акциите на новата „Фартингс Кауфман“ и да сте пълноправен член на борда на директорите, като останете начело на отдела за размяна на валута — пост, който заемахте в „Кауфман“ през последните осем години. Освен това споразумението предвижда мистър Бишара да остане на поста председател на борда, а мистър Клифтън да продължи да бъде главен изпълнителен директор.

— Има ли нещо, за което трябва да се безпокоя? — попита Виктор.

— Доколкото ми е известно, не — каза Хардкасъл. — След като тримата подпишете документа за сливането, остава само да чакате одобрението на Националната банка, което е чиста формалност, както ме увери директорът по сливанията. Той очаква всички документи да бъдат оформени в рамките на един месец.

— Баща ми щеше да бъде много доволен да види, че двете ни банки се сливат — каза Виктор. — Къде да подпиша?

Хаким Бишара от името на „Фартингс“ и Виктор Кауфман от името на „Кауфман“ подписаха трите документа пред Себастиан в ролята му на свидетел. След като Арнолд събра книжата, Хаким отиде до бюфета, отвори малкия хладилник и извади бутилка шампанско. Отвори я и напълни три чаши.

— За „Фартингс Кауфман“ — каза той. — Може би не най-голямата банка в квартала, но определено най-новата.

Тримата се разсмяха и вдигнаха чаши.

— За „Фартингс Кауфман“.

— Така, а сега на работа — каза председателят. — Какво следва по графика ми?

— Среща с Клайв Бингам след половин час, за да обсъдите изявлението за пресата, върху което работи — каза Хардкасъл. — Знам, че всички смятат, че сделката е решена, но въпреки това искам сливането да бъде добре отразено във финансовите издания. Клайв каза, че "Файнаншъл Таймс“ и „Економист“ са поискали да пуснат материали за вас.

— И само като си помисля, че преди по-малко от десет години Националната банка отказа да ми даде втори банков лиценз.

— Всички изминахме дълъг път оттогава — каза Себ.

— Определено — съгласи се Хаким. — И сливането на двете ни банки е само следващият етап от онова, което съм замислил.

— Амин — каза Виктор и отново вдигна чашата си.

— Себ, изглеждаш ми нещо угрижен — каза Хаким, след като Себастиан така и не вдигна чашата си.

— Нищо особено, господин председател. Но трябва да ви уведомя, че в петък сутринта ще летя за Вашингтон. Очаквам да се върна до понеделник.

— Трябва ли да знам каква е сделката? — повдигна вежда Хаким.

— Не. Смятам да купя някои картини.

— Звучи интересно — каза Хаким, но Себ не се хвана на въдицата. — Утре заминавам за Лагос на среща с петролния им министър — добави той. — Правителството иска да построи по-голямо пристанище заради многото чуждестранни танкери след откриването на няколко нови петролни находища покрай нигерийското крайбрежие. Поканиха „Фартингс“ — прощавайте, „Фартингс Кауфман" — като финансов съветник. Подобно на теб, Себ, надявам се най-късно в понеделник да съм зад бюрото си, тъй като ме чака поредната тежка седмица. Така че докато ни няма, оставяме нещата в твои ръце, Виктор. Само гледай да няма изненади, когато се върнем.

— Ама че удар — каза Дезмънд Мелър, след като прочете изявлението. — Не съм сигурен, че можем да направим нещо.

— Колко голям е делът ни във „Фартингс Кауфман"? — попита Джим Нолс.

— Притежаваме шест процента от „Фартингс“ — каза Ейдриън Слоун. — Но те ще станат три в новата банка след сливането, което няма да ни осигури място в борда.

— И макар че „Мелър Травъл“ имаше поредната добра година — каза Дезмънд, — просто нямам финансовите способности да се справя с Бишара.

— Един от хората ми в Националната банка ми каза че очаква сливането да бъде ратифицирано до две седмици — каза Нолс.

— Освен ако Националната банка не сметне, че не може да го ратифицира — каза Слоун.

— На какви основания? — попита Мелър.

— Ако директорите не изпълняват едно от задължителните условиш на банката.

— Кое условие имаш предвид, Ейдриън?

— Никой от тях да не е влизал в затвора.

30

Себастиан излезе от летище, Дълес“ и се нареди на късата опашка за таксита.

— Хотел „Уилард“, ако обичате — каза на шофьора.

Открай време му харесваше да пътува от летището до столицата. Дългият път лъкатушеше през гори, преди да пресече Потомак и да мине покрай великолепните мраморни монументи на прочутите президенти, които доминираха над ландшафта подобно на римски храмове. Джеферсън, Линкълн и накрая Вашингтон, преди таксито да спре пред хотела.

Себастиан остана впечатлен, когато рецепционистът го посрещна с "Добре дошли отново, мистър Клифтън“, тъй като бе отсядал тук само веднъж.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Колко време ще ми е нужно да стигна до училище "Джеферсън“?

— Петнайсет, най-много двайсет минути. Да ви резервирам ли такси?

Себ си погледна часовника. Тъкмо минаваше два следобед.

— Да. За четири и двайсет?

— За четири и двайсет, сър. Ще се обадя в стаята ви веднага щом колата пристигне.

Себ се качи на деветия етаж и докато гледаше към Белия дом, си даде сметка, че дори са му дали същата стая като миналия път. Разопакова оскъдния си багаж и прибра хиляда долара в стенния сейф — предполагаше, че парите ще са повече от достатъчни да купи всички картини на Джесика. Съблече се, взе душ, легна на леглото и отпусна глава на възглавницата…

Телефонът звънеше. Себ отвори очи и се опита да си спомни къде е. Вдигна слушалката.

— Таксито ви чака пред главния вход, сър.

Себ си погледна часовника — 4:15. Явно беше заспал. Проклета часова разлика!

— Благодаря, идвам веднага.

Бързо облече чисти дрехи и слезе долу.

— Можете ли да ме закарате дотам преди пет?

— Зависи къде е това „дотам“ — отвърна шофьорът.

— Извинете, училище „Джеферсън“.

— Нямате грижи. — Таксито се включи в следобедния трафик.

Себ вече работеше върху два плана. Ако при пристигането си пред училището забележеше Саманта или Джесика, щеше да изчака да си тръгнат, преди да влезе в изложбата. А ако ги нямаше, щеше да погледне набързо творбите на дъщеря си, да избере картините, които иска, и да се върне в „Уилард“ преди да са разбрали, че е бил там.

Няколко минути преди пет таксито спря пред входа на училището. Себ остана на задната седалка и гледаше как двама родители с детето си вървят по пътеката и влизат в сградата. Плати и ги последва предпазливо, като през цялото време се оглеждаше за двамата души, които не искаше да види. Когато влезе, бе посрещнат от голяма червена стрелка с думите ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА, сочеща надолу по коридора.

Продължи да се оглежда, но от Саманта и Джесика нямаше и следа. По стените на изложбената зала висяха повече от сто картини, изпълнени в дръзки ярки цветове, но засега в помещението имаше само няколко родители, които очевидно се интересуваха единствено от творбите на потомците си. Себ реши да се придържа към план А и бързо обиколи залата. Не беше трудно да познае работите на Джесика — тя беше „съвсем друга класа“, както обичаше да казва баща му за стария си училищен приятел мистър Дийкинс.

На всеки няколко секунди поглеждаше към вратата, но тъй като от тях нямаше и следа, Себ започна да се вглежда по-внимателно в картините на дъщеря си. Макар да бе едва десетгодишна, тя вече имаше собствен стил — четката се движеше дръзко и уверено без никакъв намек за втори опит. А когато спря пред картината, озаглавена „Баща ми“, разбра защо д-р Улф я беше описала като „изключителна“. На Себ му се стори, че хваналите се за ръце мъж и жена са повлияни от Рьоне Магрит. Жената можеше да е единствено Саманта с топлата усмивка, милите очи и дори малкия родилен белег, който никога нямаше да забрави. Мъжът бе облечен със сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка, но лицето му не бе изпълнено, а оставено празно. Себ изпита толкова много емоции — тъга, убеждение, че е пълен глупак, съжаление, вина, но най-вече съжаление.

Бързо хвърли пореден поглед към вратата, след което отиде при младата жена, която седеше зад бюро с табелка ПРОДАЖБИ. Прелисти каталога и попита за цената на картини 9, 12,18,21,37 и 52. Тя провери списъка си.

— С изключение на номер трийсет и седем всички са по сто долара. Разбира се, парите отиват за благотворителност.

— Само не ми казвайте, че трийсет и седми номер е вече продаден.

— Не, сър. Продава се, но цената е петстотин долара.

— Вземам и шестте — каза Себ, докато вадеше портфейла си.

— Това прави хиляда долара — каза жената, без да се мъчи да скрие изненадата си.

Себ отвори портфейла си и веднага се сети, че в бързината да не изпусне таксито е оставил повечето си пари в сейфа.

— Можете ли да ми ги запазите? — попита той. — Ще се погрижа да получите парите много преди изложба, та да затвори.

Не искаше да ѝ обяснява защо не може просто да напише чек. Това не влизаше в план А.

— Съжалявам, сър, но не мога да го направя — отвърна младата жена.

В същия момент нечия ръка легна на рамото му. Себ замръзна и се обърна, обзет от паника. Д-р Улф му се усмихваше.

— Мис Томкинс — твърдо рече тя. — Всичко е наред.

— Разбира се, госпожо директор. — Тя погледна отново към Себ. — На чие име да запиша продажбата?

— На мое — каза д-р Улф, преди Себ да успее да отговори.

— Благодаря — каза той. — Кога мога да ги взема?

— По всяко време в неделя следобед — каза мис Томкинс. — Изложбата приключва в пет.

— Благодаря още веднъж — каза Себ и се обърна към д-р Улф.

— Дойдох да ви предупредя, че току-що видях Саманта и Джесика да спират на паркинга. — Себ погледна към вратата, която май беше единственият изход. — Елате — каза д-р Улф. — Ще ви отведа в кабинета си.

— Благодаря — каза Себ, докато тя го водеше към края на коридора и през врата с надпис ЛИЧЕН КАБИНЕТ.

След като затвори, д-р Улф се обърна към него.

— Защо не искате да кажа на Саманта, че сте долетели специално, за да видите творбите на Джесика? Сигурна съм, че и двете много ще се зарадват да ви видят и че Джесика ще бъде много поласкана.

— Това е риск, който не желая да поема засега. Но мога ли да ви попитам как върви Джесика в училището?

— Както виждате от картините, които току-що купихте, стипендията ви се оказа мъдра инвестиция и продължавам да съм сигурна, че тя ще е първото момиче от „Джеферсън“, което ще спечели стипендия в Американския колеж за изкуства. — Себ не можеше да скрие бащинската си гордост. — А сега по-добре да се връщам, преди да са започнали да се чудят къде съм. Ако отидете до края на коридора, мистър Клифтън, ще намерите задния изход към двора, така че никой няма да ви види как си отивате. А ако размислите до неделя, имате телефона ми. Само ми се обадете и ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

Хаким Бишара изкачваше стълбата на самолета с чувството, че пътуването му до Нигерия е било пълна загуба на време. Беше търпелив човек, но в този случай дори неговото търпение достигна пределите си. Петролният министър го накара да чака пет часа, а когато най-сетне го въведоха при него, той като че ли не беше напълно запознат с проекта за ново пристанище и предложи да се срещнат отново след две седмици, сякаш офисът на Бишара се намираше зад ъгъла. Петнайсет минути по-късно Бишара си тръгна с обещание от страна на министъра, че ще се запознае с въпроса и ще се свърже с него. Не таеше особени надежди.

Върна се в хотела, освободи стаята и взе такси до летището.

Всеки път, когато се качваше в самолет, Хаким се надяваше на едно от две неща — да седи или до красива жена, която ще прекара няколко дни в непознат град, или до бизнесмен, с когото не би се срещнал при други обстоятелства и който би могъл да прояви интерес да си открие сметка във „Фартингс“. „Фартингс Кауфман“, поправи се той и се зачуди колко ли време ще му е нужно да свикне с новото име. През годините бе сключил три големи сделки, защото беше седял до някого в самолет, и се бе срещнал с безброй жени, една от които разби сърцето му след пет идилични дни в Рим, когато му каза, че е омъжена, и после отлетя за дома си. Стигна до място 3А. Съседната седалка беше заета от толкова красива жена, че беше трудно да не я зяпне. След като закопча колана си, той хвърли поглед към нея и видя, че тя е погълната от роман, който Хари Клифтън му бе препоръчал да прочете. Не можеше да си представи как книга за зайци може да бъде привлекателна за някого.

Хаким открай време обичаше да отгатва националността на човек, миналото и професията му, като само го наблюдава — умение, на което го бе научил баща му, докато се опитваше да продаде скъп килим на някой клиент. Първо основните неща — бижутата, часовника, дрехите и обувките и всичко друго, което се набива на очи.

Книгата предполагаше интелигентност, а сватбената халка, както и годежният пръстен, говореха за богатство, на което не се обръща особено внимание. Костюмът бе на Ив Сен Лоран, обувките — на Халстон. Неопитният наблюдател би я описал като жена на определена възраст; внимателният — като Скай Мастърсън или друга класическа красавица. Стройната ѝ елегантна фигура и дългата светла коса намекваха, че е скандинавка.

На Хаким му се искаше да завърже разговор с нея, но тъй като тя бе така погълната от романа, че изобщо не го удостои с поглед, реши да се задоволи с няколко часа сън, макар че се чудеше дали по-късно няма да съжалява.

Саманта обикаляше бавно изложбата, а нервната Джесика я следваше на крачка зад нея.

— Какво мислиш, мамо? Дали някой ще купи моя картина?

— Е, като начало аз ще го направя.

— Слава богу. Не искам да съм единствената, която не може да продаде нищо.

Саманта се разсмя.

— Не мисля, че ще имаш такъв проблем.

— Хареса ли си някоя?

— Да, номер трийсет и седем. Мисля, че е най-доброто нещо, което си рисувала. — Саманта още се възхищаваше на „Баща ми“, когато мис Томкинс се приближи и постави червена точка до картината. — Но аз се надявах да я купя — каза Саманта, без да може да скрие разочарованието си.

— Много съжалявам, госпожо Бруър, но всички картини на Джесика бяха продадени няколко минути след откриването на изложбата.

— Сигурна ли сте? — попита Джесика. — Сложих цена от петстотин долара на тази картина, така че никой да не я купи, защото исках да я подаря на мама.

— Господинът също я хареса най-много — каза мис Томкинс. — И цената като че ли изобщо не го смути.

— Как се казва този господин? — тихо попита Саманта.

— Нямам представа. Дойде малко преди откриването и купи всички картини на Джесика. — Тя се огледа. — Но явно си е тръгнал.

— Иска ми се да го бях видяла — каза Джесика.

— Защо? — попита Саманта.

— Защото така щях да мога да запълня лицето.

— Колко? — невярващо попита Ели Мей.

— Близо два милиона долара — призна Сайръс.

— Това сигурно е най-скъпото еднократно преспиване в историята и проклета да съм, ако позволя на тази мръсница да ѝ се размине.

— Но тя е лейди — каза Сайръс.

— Няма да е първата лейди, която познава тутакси кой е смотаняк.

— Но все пак има вероятност малкият Фреди да е от мен.

— Имам чувството, че малкият Фреди не е дори от нея — каза Ели Мей.

— И какво смяташ да правиш?

— Да се погрижа лейди Вирджиния да разбере, че не ѝ се е разминало.

Хаким се събуди от дрямката си. Примигна, натисна копчето на дръжката и облегалката се изправи. Секунди по-късно една стюардеса му предложи топла кърпа. Той леко разтърка очите, челото и накрая врата си, докато не се почувства горе-долу буден.

— Желаете ли закуска, мистър Бишара? — попита стюардесата, докато вземаше кърпата с щипци.

— Само портокалов сок и кафе, ако обичате. Чисто.

Погледна жената до себе си, но видя, че ѝ остават още няколко страници, така че с неохота реши да не я прекъсва.

Когато пилотът обяви, че ще кацнат след трийсет минути, жената незабавно изчезна в тоалетната и се забави доста време. Хаким реши, че явно някой щастливец я очаква на „Хийтроу".

Винаги обичаше да е сред първите слезли от самолета, особено когато носеше само ръчен багаж и нямаше да му се налага да чака куфари. Шофьорът щеше да го чака пред терминала и въпреки че беше неделя, той възнамеряваше да отиде в офиса и да отметне планината поща, която сигурно се бе натрупала на бюфета му. За пореден път наруга мислено нигерийския петролен министър.

Тъй като беше станал британски поданик, вече не минаваше през паспортна проверка и не му се налагашe да се реди на дългите опашки. Мина покрай въртележките за багаж и продължи направо към зеления коридор, тъй като не беше купувал нищо в Лагос. Щом влезе в коридора, един митнически служител пристъпи напред и препречи пътя му.

— Мога ли да проверя чантата ви, сър?

— Разбира се — каза Бишара и остави малкия си сак на ниската маса.

Появи се друг служител и застана на една крачка зад колегата си, който систематично преравяше багажа на Хаким. Намери единствено тоалетни принадлежности, две ризи, два чифта гащета, два чифта чорапи и две копринени вратовръзки — всичко, което му бе нужно за двудневен престой. След това митничари дръпва ципа на малкия страничен джоб, конто Хаким рядко използваше. Хаким се втрещи, когато мъжът извади целофанена торбичка с някакво бяло вещество. Макар никога през живота си да не бе вземал наркотици, той знаеше отлично какво има вътре.

— Това ваше ли е, сър? — попита служителят.

— Никога през живота си не съм виждал това нещо — искрено отвърна Хаким.

— Ако обичате, елате с нас, сър.

31

Дезмънд Мелър прочете заглавието в „Дейли Мейл" и се усмихна.

Беше стигнал едва до средата на статията, когато погледна Ейдриън Слоун и каза:

— Получило се е отлично, Ейдриън, сякаш сам си го писал.

Слоун хвърли на масата своя брой на „Сън“.

— Мисля, че това ще ти се стори още по-добро.

Мелър се разсмя.

— Няма надежда да оцелее след подобни заглавия — каза Джим Нолс. — Дори „Файнаншъл Таймс“ казва, цитирам: „Националната банка потвърждава, че не е получила искане за сливането на „Фартингс“ и „Кауфман“ и няма да излиза със становище по въпроса“.

— Иначе казано, „не ни досаждайте повече“ — обобщи Слоун.

— Ама че удар — каза Мелър. — Мога ли да попитам как успя да го направиш, Ейдриън?

— Вероятно ще е по-добре да не научаваш подробностите, Дезмънд, но все пак мога да ти кажа, че основните участници вече са в безопасност в Нигерия.

— А Бишара е на топло в затвора Уондзуърт.

— Нещо повече, не мисля, че ще се радва на по-добри условия през следващите няколко месеца.

— На твое място не бих бил толкова сигурен — каза Джим Нолс. — Сладкодумният му адвокат вероятно ще го измъкне под гаранция.

— Не и ако бъде обвинен в незаконно притежание на наркотик от клас А с намерение да го пласира — каза Слоун.

— И ако бъде намерен за виновен, каква присъда го очаква? — попита Нолс.

— Според „Таймс“ минималната е пет години. Максималната не ме интересува, защото много преди това ще съм председател на „Фартингс“ — каза Мелър.

— Какво според теб ще стане с акциите на двете банки?

— Ще се сринат, но трябва да изчакаме няколко дни, докато не стигнат до дъното — каза Мелър. — Точно тогава смятам да купя още два процента, преди да вляза в борда на „Фартингс“. Докато тече процесът, ще се позиционирам като рицар на бял кон, който с неохота се притича на помощ на изпадналите в беда акционери. А след като намерят Бишара за виновен, ще се оставя да ме убедят да се върна като председател на „Фартингс“, за да спася репутацията на банката.

— Себастиан Клифтън едва ли просто ще си клати краката, докато става всичко това — отбеляза Нолс.

— Ще чака, докато не осъдят Бишара — каза Мелър.

— А след като стана председател, пръв ще му изкажа съчувствията си и ще добавя колко съжалявам, че и той смята, че трябва да се оттегли.

Себастиан седеше на стъпалата на мемориала Линкълн, потънал в мисли, подобно на шестнайсетия президент. Щеше да се върне в Англия още тази сутрин, ако училището се бе съгласило да освободи картините на Джесика, но мис Томкинс щеше да му позволи да ги вземе едва в неделя следобед.

Беше решил да се върне в училището и да разгледа отново творбите на Джесика, но не и преди да е сигурен, че е малко вероятно тя или Саманта да се върнат в събота следобед. Или всъщност се надяваше, че го направят?

Накрая остави Линкълн и тръгна да търси Джеферсън. Взе такси до училището под предлог, че трябва да се издължи колкото се може по-скоро. Влезе в залата и с облекчение видя, че родителите са съвсем малко — от многото червени точки бе ясно, че повечето са посетили изложбата във вечерта на откриването ѝ. Една неизменна фигура си оставаше прилежно на бюрото. Себ отиде при мис Томкинс и ѝ връчи хиляда долара в брой.

— Благодаря — каза тя. — Несъмнено ще ви хареса да научите, че неколцина посетители останаха разочаровани, че няма да се сдобият с някоя от картините на Джесика. Включително и майка ѝ, която поиска да купи „Баща ми“. Попита ме кой я е купил, но аз, разбира се, не можех да ѝ кажа, защото не зная името ви.

Себ се усмихна.

— Благодаря. И ако може, ще дойда да ги взема утре следобед.

Остави мис Томкинс, за да разгледа отново картините на Джесика. Остана дълго пред творбите, които вече притежаваше, а накрая със задоволството на опитен колекционер спря пред „Баща ми“, за която вече беше решил, че ще бъде окачена над камината. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато нечий глас зад него попита:

— В огледало ли гледаш?

Себастиан се обърна и видя дъщеря си, която незабавно се хвърли да го прегърне и каза: — Защо се забави толкова?

На Себастиан рядко му се случваше да изгуби дар слово, но в момента просто не знаеше какво да каже, така че я притисна към себе си, докато накрая тя отстъпи назад и му се ухили.

— Е, кажи нещо!

— Ужасно съжалявам — успя да промълви той най-сетне. — Права си. Видях те веднъж, преди години, но не намерих кураж да ти кажа здрасти. Ама че съм глупак.

— Е, в това отношение сме на едно мнение — каза Джесика. — Но пък ако трябва да съм честна, мама също не се е покрила със слава. — Тя го хвана за ръката и го изведе от залата, като продължи да бъбри, сякаш бяха стари приятели. — Всъщност тя е точно толкова виновна, колкото и ти. Казах ѝ да се свърже с теб, след като пастрокът ми умря.

— Изобщо ли не си смятала, че той е баща ти?

— Математиката може и да ми куца, но дори аз мога да сметна, че ако съм на шест, а те са се запознали само преди пет години…

Себ се разсмя.

— Малко след смъртта на Майкъл мама потвърди онова, което вече знаех, но въпреки това не успях да я убедя да се свърже с теб.

Обиколиха парка, хванати за ръце, отбиха се в сладоледения салон „Фарел“ и си взеха сънди. Джесика бъбреше за приятелите си, за картините, за плановете за бъдещето. Докато я слушаше, Себ отчаяно се питаше как би могъл да навакса всички изгубени години само за няколко часа.

— Става късно — каза накрая той. — Майка ти няма ли да се чуди къде си?

— Себастиан — каза тя и сложи ръце на кръста си. — Аз съм на десет.

— Е, щом си толкова пораснала, какво според теб да правя сега?

— Погрижила съм сс за това. Довечера ще ни заведеш с мама на вечеря в „Белведере“. Вече направих резервация за трима в седем и половина. После остава само да решим дали ще живеем в Лондон или във Вашингтон.

— А ако не се бях върнал в училището днес следобед?

— Знаех, че ще се върнеш.

— Но аз самият не знаех.

— Това не е същото.

— Явно си измислила всичко — отбеляза Себ.

— Разбира се, че съм. Имах много време за мислене нали?

— И майка ти не е имала нищо против плановете ти?

— Всъщност още не съм ѝ казала. Но ще оправим всичко това довечера, нали?

— Вчера доктор Улф ми каза, че може да спечелиш стипендия в Американския колеж за изкуства.

— Доктор Улф ще се гордее точно толкова и ако стана първото момиче от „Джеферсън", което е влязло в Кралския колеж за изкуства, макар че искам да ида първо в „Слейд" също като другата Джесика.

— Ние с майка ти имаме ли думата по въпроса?

— Да се надяваме, че не. В края на краищата дотук само каши направихте.

Себастиан се разсмя.

— Мога ли да попитам дали отговарям на очакванията тн? — попита тя и за първи път прозвуча неуверено.

— Ти си по-талантлива и красива, отколкото съм си представял. Ами аз? — попита Себ и се yxили.

— Всъщност малко съм разочарована — каза Джесика. — Мислех си, че ще си по-висок и пo-хубав. Нещо като Шон Конъри.

Себ избухна в смях.

— Ти си най-преждевременно развитото дете, което съм виждал.

— И ще ти хареса да научиш, че мама споделя мнението ти, само дето вместо дете казва джереме и съм сиг урна, че и ти ще започнеш да казваш същото, когато ме опознаеш по-добре. А сега трябва да тръгвам. Имам да казвам на мама куп неща и с нетърпение очаквам да облека новата дреха, която си купих специално за случая. Къде ще вечеряме?

— В „Белведере“, в седем и половина.

Джесика го прегърна и избухна в сълзи.

— Какво има? — попита той.

— Нищо, Просто гледай този път да дойдеш навреме.

— Не се безпокой, ще дойда.

— По-добре гледай да дойдеш — каза Джесика и бързо си тръгна.

Мистър Арнолд Хардкасъл седеше срещу Хаким Бишара в малка стаичка в затвора „Уондзуърт“.

— Хаким, ще кажа нещо, което не съм казвал никога досега на клиент. Макар че адвокатът е задължен да осигури възможно най-добрата защита на клиента си независимо дали вярва или не в невинността му, искам да знаеш, че нямам никакво съмнение, че това е нагласено. Трябва обаче да те предупредя, че поради новата политика на правителството относно наркотиците от клас А съдията няма да има друг избор освен да отхвърли молбата за пускане под гаранция.

— И колко време ще мине преди да започне делото?

— Четири, най-много шест месеца. Уверявам те, че ще направя всичко възможно да ускоря нещата.

— И през това време аз ще остана тук, докато банката не бъде съсипана.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Чете ли сутрешните вестници? — попита Бишара. — Не може да има по-лоши отзиви. Когато борсата отвори утре, лешоядите ще се нахвърлят върху трупа и ще го оглозгат до кости. Има ли някакви добри новини?

— Рос Бюканан ми звънна снощи у дома да ми каже, че с готовност ще заеме временно председателския пост до завръщането ти. Вече е направил изявление пред пресата, че не се съмнява, че ще бъдеш оправдан по всички обвинения.

— Типично за него — рече Хаким. — Приеми предложението му. Освен това Себастиан трябва да е на мястото си, когато борсата отвори.

— В момента той е във Вашингтон. Звънях няколко пъти в хотела му, но не е в стаята си. Оставих съобщение да ми се обади спешно. Има ли нещо друго, което да направя?

— Да, Арнолд, има. Искам да намериш най-добрия частен детектив. Някой безстрашен, който няма да позволи на нищо да му попречи да открие кой стои зад поставянето на хероина в сака ми.

— Първото име, което ми идва наум, е главен инспектор Бари Хамънд, но изгубих връзка с него, откакто напусна полицията.

— Пенсионирал ли се е?

— Не, подаде оставка, след като беше обвинен в подхвърляне на улики за някакъв гангстерски бос, който все се измъквал, при това не от друго, а от убийства.

— Как попадна на него?

— Бях негов защитник, когато се стигна до съд. Оправдаха го, но на следващия ден той подаде оставка.

— В такъв случай го намери, защото искам да го видя колкото се може по-скоро.

— Ще се заема веднага. Нещо друго?

— Свържи се със Себастиан.

Себ бавно тръгна обратно към хотела, замислен за всички пропилени години и как смята да се реваншира независимо от жертвите, които трябва да направи. Само Саманта да му дадеше втори шанс. Права ли беше Джесика? Наистина ли бяха готови да живеят в Лондон? Довечера нямаше да е като на първа среща и той подозираше, че Саманта ще е нервна също като него. В края на краищата неотдавна беше изгубила съпруга си, а Себ нямаше откъде да знае как тя приема идеята да се види отново с него. Може би малката им придружителка знаеше повече, отколкото бе склонна да признае. Още една жена, от раздялата с която се ужасяваше.

Когато влезе в хотела, отиде на рецепцията и попита:

— Колко време ще ми е нужно да стигна до ресторант „Белведере“?

— Той е зад ъгъла, сър, така че ще стигнете за няколко минути. Имате ли резервация? Със сигурност ще е пълен в събота вечер.

— Да, имам — уверено рече Себ.

— Имам спешно съобщение за вас, мистър Клифтън. Бихте ли се обадили на мистър Арнолд Хардкасъл? Остави телефонен номер. Искате ли да му се обадя и да ви свържа в стаята ви?

— Да, ако обичате — каза Себ и тръгна към най-близкия асансьор. Никога не беше чувал Арнолд да използва думата „спешно“. Какво можеше да е толкова важно? Да не би да беше пропуснал да подпише някой от документите по сливането? Или Виктор беше размислил в последния момент? Влезе в стаята си и само няколко секунди по-късно телефонът иззвъня.

— Себастиан Клифтън.

— Себ. Слава богу, най-сетне се свързах с теб.

— Какъв е проблемът, Арнолд?

— Боя се, че имам лоша новина.

Себ слушаше изумен, докато Арнолд разказваше какво е станало с Хаким, след като слязъл от самолета на „Хийтроу“.

— Чисто и просто са му го подхвърлили — гневно заяви Себ.

— Точно това казах и аз — каза Арнолд. — Но се боя, че не е чисто и определено не е просто, докато уликите сочат така категорично към него.

— Къде е той сега?

— В килия в „Уондзуърт“. Смята, че е много важно да бъдеш на работното си място, когато борсата отвори в понеделник сутринта.

— Разбира се, че ще бъда. Ще взема първия полет до „Хийтроу“. — Затвори и незабавно се обади на рецепцията. — След половин час освобождавам стаята. Моля, пригответе сметката ми и бихте ли ми резервирали билет за първия полет до Лондон? Освен това бихте ли намерили номера на госпожа Майкъл Бруър и да ме свържете с нея?

Събра си бързо багажа и провери дали не е забравил нещо. Дърпаше ципа на сака си, когато телефонът иззвъня.

— Съжалявам, но номерът на госпожа Майкъл Бруър липсва в указателя.

— Тогава ме свържете с доктор Улф от училище "Джеферсън“. Тя е директорката.

Себ закрачи нервно из стаята. Ако можеше да се чуе с д-р Улф, тя със сигурност имаше номера на Сам…

Телефонът иззвъня отново.

— Доктор Улф не отговаря, мистър Клифтън. И единственият полет, за който мога да ви резервирам билет, е след по-малко от два часа, така че трябва да побързате. Всички други полети са резервирани.

— Вземете го. И ще ми трябва такси до „Дълес“.

По пътя към летището Себ дори не забеляза извисяващите се монументи, бързо течащата Потомак и гъстите гори. Мислите му бяха изцяло насочени към затворения в килия Хаким. Прие, че вече няма смисъл Арнолд да представя документите за сливане на Националната банка, след като си спомни шеговития въпрос на Хаким дали е влизал в затвора. Запита се кой ли може да стои зад това коварно дело. Ейдриън Слоун бе първият, който му дойде наум, но той не би могъл да го направи сам.

Едва когато си погледна часовника и видя, че е почти седем и половина, се сети къде трябваше да бъде по това време. Джесика щеше да си помисли, че отново ги е изоставил. Никога нямаше да повярва, че нещо може да бъде по-важно от… Плати на шофьора, втурна се в терминала, регистрира се и тръгна право към чакалнята за бизнес класа, влезе в единствената телефонна будка, пусна монета и набра указателя.

— Първо повикване за пътуващите за Лондон в седем и петдесет и пет с полета на „Бритиш Еъруейс". Ако обичате…

— Ресторант на име „Белведере“ във Вашингтон.

Няколко секунди по-късно операторката му даде номера. Себ го набра незабавно, но линията се оказа заета. Реши да вземе билета си и да опита отново след няколко минути. Може пък самолетът да имаше закъснение.

Изтича обратно в будката и набра. Пак беше заето.

— Последно повикване за пътуващите за Лондон в седем и петдесет и пет с полета на „Бритиш Еъруейс". Моля…

Напъха монетите отново и набра номера, като се молеше този път да успее. И наистина линията беше свободна.

— Хайде, вдигни, вдигни! — извика той.

— Добър вечер, ресторант „Белведере“, с какво мога Да ви помогна?

— Обажда се Себастиан Клифтън. Трябваше да вечерям в ресторанта днес със Саманта и Джесика Бруър.

— Да, сър, те пристигнаха и ви чакат в салона.

— Трябва да говоря с Джесика Бруър. Моля ви, кажете ѝ, че е спешно.

— Разбира се, сър, ще я повикам.

Себ зачака, но следващият глас, койточу, каза:

— Моля, поставете още петнайсет цента.

Затършува за монети в джобовете си, но намери само десет цента. Пъхна ги и се замоли.

— Здрасти, татко, Джеси съм.

— Джеси, здра…

Биип-биип-биип.

— Последно повикване за господин Себастиан Клифтън, пътуващ за Лондон с полета на „Бритиш Еъруейс“ от седем и петдесет и пет. Моля, явете се незабавно на изход четиринайсет.

32

Четиримата проведоха извънредно заседание на борда в понеделник сутринта. Седяха около правоъгълна маса с пластмасово покритие в тясна стаичка, използвана обикновено за правни консултации.

Рос Бюканан се настани в единия край на масата; с наръч папки на пода до него. Хаким Бишара седна срещу него, с Арнолд Хардкасъл отдясно и Себастиан отляво.

— Може би трябва да започна — каза Рос, — като ви уведомя, че — поне засега — акциите на „Фартингс“ не са паднали толкова много, колкото се опасявахме.

— Несъмнено благодарение на силното ви изказване, отразено от всички неделни вестници — каза Хаким. — Ако нещо ще задържи банката на повърхността това е вашата репутация в Сити, Рос.

— Освен това изглежда, че е замесена и трета страна, която изкупува всички налични акции — рече Себ.

— Въпросът е дали е приятел, или враг — каза Хаким.

— Не съм сигурен, но ще ти кажа веднага щом разбера.

— Как са акциите на „Кауфман“?

— Колкото и да е изненадващо — отвърна Себ, — леко се покачиха, въпреки че Виктор ясно даде да се разбере, че лично за него сливането е все още актуално и че покойният му баща е бил твой голям почитател.

— Много щедро от негова страна — каза Хаким и опря лакти на масата. — А колко от клиентите ни са закрили сметките си?

— Неколцина се обадиха да изразят загрижеността си относно обвиненията срещу вас и да посочат, че компаниите им не могат да си позволят да бъдат свързвани с дилър на наркотици.

— И вие какво им отговорихте? — попита Арнолд преди Хаким да успее да се обади.

— Казах им — продължи Рос, — че мистър Бишара не пуши и не пие, и после ги попитах на кого според тях пласира дрогата.

— Ами по-малките ни клиенти? — попита Хаким. — Те изнасят ли се?

— Някои вече прехвърлиха сметките си — каза Себ. — Но ироничното е, че от години се опитвах да се отърва от един-двама от тях и няма съмнение, че всички ще допълзят обратно, след като се докаже, че си невинен.

— И вратата ще бъде затръшната в лицата им — каза Хаким и стовари юмрук върху масата. — Какво става с частния ви детектив? — обърна се той към Арнолд — Успяхте ли да го откриете?

— Да, господин председател. Открих го да играе снукър в Ромфорд. Беше чел за случая в „Нюз ъф дъ Уърлд“ и каза, че се говори, че историята е съшита, но никой не знае кой е държал иглата и конеца, което го убеждава, че не може да е някой от обичайните заподозрени.

— Кога ще дойде да ме види?

— В шест довечера. Имайте предвид, че Бари Хамънд е труден човек. Но ако реши да поеме задачата, не бих искал да съм човекът, нагласил това.

— Как така „ако“? За какъв се мисли той, по дяволите?

— Не понася дилъри на наркотици, Хаким — спокойно отвърна Арнолд. — Смята, че всички трябва да бъдат избесени на Трафалгар Скуеър.

— Ако дори намекне, че аз…

Себастиан постави ръка върху ръката на Хаким.

— Всички разбираме през какво преминавате, господин председател, но трябва да запазите спокойствие и да оставите Рос, Арнолд и мен да се справим с натиска.

— Извинете. Разбира се, че си прав, Себ. Не си мислете, че не съм благодарен на всички ви. С нетърпение очаквам да се срещна с мистър Хамънд.

— Задължително ще ви зададе някои доста преки въпроси — каза Арнолд. — Само ми обещайте, че няма да си изпускате нервите.

— Ще бъда сладък като локум.

— Как прекарвате времето си? — попита Рос в опит да разведри обстановката. — Едва ли пребиваването тук е особено приятно.

— Тази сутрин прекарах един час в гимнастическия салон, което само ми напомни в каква лоша форма съм. После изчетох целия „Файнаншъл Таймс“. Вчера следобед направих едночасова разходка в двора в компанията на други двама банкери, затворени заради манипулиране с акции, а вечерта изиграх няколко игри на табла.

— На пари ли?

— По един паунд на игра. Има един, затворен за въоръжен грабеж, който ми прибра два паунда, но смятам да си ги върна довечера.

Тримата посетители се разсмяха.

— Купих още два процента от акциите на „Фартингс“ — каза Слоун. — Така че вече имаш място в борда.

— Тези допълнителни акции се оказаха по-скъпи, отколкото предсказваше — отбеляза Мелър.

— Така е, но брокерът ми твърди, че има някакъв голям играч, който купува акции веднага щом излязат на пазара.

— Някаква идея кой може да е той? — попита Нолс.

— Никаква, но това обяснява защо акциите не са паднали толкова, колкото очаквах. Дезмънд, ако ми позволиш да те представлявам в борда, ще разбера какво точно става и ще мога да пускам на пресата редовни празни клюки. Така малко по малко ще ги съсипем, повярвай ми.

— Още ли си сигурен, че нищо не може да бъде проследено до някой около тази маса?

— Напълно. Ние сме единствените трима, които знаят какво става, а аз съм единственият, който знае къде са заровени труповете.

След като си тръгна от срещата в затвора, Себастиан забърза обратно към банката. Рейчъл го чакаше до вратата на кабинета му.

— Трийсет и двама клиенти искат да говорят лично с вас, при това спешно.

— Кой е най-важният?

— Джими Голдсмит.

— Но банката никога не е правила бизнес с мистър Голдсмит.

— Той е близък приятел на мистър Бишара. Двамата се срещат често в клуб „Клеърмонт“.

— Ясно, тогава ще говоря първо с него.

Рейчъл се върна в стаята си и след няколко секунди телефонът на Себ иззвъня.

— Мистър Голдсмит, обажда се Себастиан Клифтън. Търсили сте ме.

— Чух, че сте посетили Хаким в затвора. Как е той?

— Държи се.

— Подобно на акциите ви.

— Значи вие сте големият играч?

— Нека просто да кажем, че купувам всяка акция, която падне с десет процента под средната си стойност.

— Но защо ви е да го правите, мистър Голдсмит? На края може да изгубите цяло състояние.

— Поради две причини, мистър Клифтън. Първо, познавам Хаким от университета и знам, че също като мен той не понася наркопласьори.

— А втората причина?

— Да кажем, че съм му задължен.

— Но въпреки това поемате огромен риск.

— Признавам, наистина е рисковано. Но когато се докаже, че Хаким е невинен, което несъмнено ще стане акциите на банката ще скочат до небето и когато ги продам, ще съм направил удар.

— Мистър Голдсмит, питам се дали не можете да ми помогнете за един друг удар.

Голдсмит изслуша внимателно молбата на Себастиан.

— Кога ще проведете това спешно заседание на борда?

— Във вторник, в десет сутринта.

— Ще дойда.

Себастиан посвети остатъка от деня на опити да върне всички обаждания. Чувстваше се като малкото холандско момче, запушило с пръст дупката в дигата. Дали тя нямаше внезапно да поддаде и водата да издави всички?

Изслушваше отново и отново едни и същи въпроси и се опитваше да увери всеки клиент, че Хаким е не само невинен, но и че банката е в сигурни ръце. Остана приятно изненадан колко много хора не отстъпваха и с готовност заставаха зад председателя. Себ изготви два списъка, единият озаглавен „Приятели в лошо време“, а другият — „Приятели в хубаво време“. В седем вечерта „лошият“ списък се оказа много по-дълъг от „хубавия“.

Канеше се да приключва за днес, когато телефонът иззвъня отново. Помисли си дали да го оставн да си звъни и да си тръгне, но все пак с неохота вдигна.

— Обажда се лорд Барингтън — каза Рейчъл. — Да ви свържа ли?

— Разбира се.

— Здрасти, Себ. Извинявай, че те безпокоя. Сигурно си имал много уморителен ден, но се питам дали можеш да ми отделиш минутка.

— Разбира се — повтори Себ.

— Преди време ме попита дали бих искал да вляза в борда на „Фартингс“. Обаждам се да разбера дали предложението е все още в сила.

Себ онемя.

— Чуваш ли ме, Себ?

— Да — най-сетне успя да отвърне той.

— За мен ще е огромна чест да работя с Хаким Бишара — каза Джайлс. — Стига все още да смята, че мога да му бъда от помощ.

Когато телефоните престанаха да звънят непрекъснато, Себастиан най-сетне реши да се прибере у дома, макар че имаше още един човек, на когото трябваше да се обади. Но той реши, че ще му е по-лесно да говори с нея насаме, от апартамента си.

По пътя към дома си в Пимлико внезапно усети, че е гладен — не беше обядвал. Не му се ходеше на ресторант и определено не му се готвеше, така че спря при една сергия да си вземе голямо парче пица. Когато паркира пред жилището си, мислите му се насочиха към проблемите, с които трябваше да се сблъска на утрешната спешна среща, след като Ейдриън Слоун се беше върнал в борда. Влезе в сградата и взе асансьора до апартамента си на деветия етаж. Докато отваряше вратата, чу звъненето на телефона.

Хаким Бишара се вгледа в мъжа от другата страна на масата. Отново играеше играта, на която го бе научил баща му. Тъмносиният костюм на мистър Хамънд бе добре ушит, но не по поръчка; бялата риза бе облечена преди не повече от час. Вратовръзката му беше с емблема, вероятно на отбор по ръгби, а обувките мy бяха лъснати така, както можеше да ги лъсне само човек, служил във въоръжените сили. Главата му бе обръсната, тялото — стройно и в добра форма, и макар че беше на около четирийсет и пет, малцина трийсетгодишни биха се осмелили да излязат срещу него на ринга. Хаким го зачака да заговори. Гласът винаги дава много повече информация.

— Съгласих се да се срещна с вас, мистър Бишара, само защото сте приятел на мистър Хардкасъл.

Есекски акцент — на корав, натрупал опит на улицата човек. Хамънд се обърна наляво и кимна леко на Арнолд.

— Задължен съм и на него. Той ме измъкна, когато бях виновен. Вие виновен ли сте, мистър Бишара? — попита той и дълбоките му кафяви очи се впиха в Хаким подобно на питон, гледащ обяда си.

Хаким сякаш чу гласа на Себ да му казва да запази спокойствие.

— Не, мистър Хамънд, не съм виновен — каза той и отвърна на погледа му.

— Вземали ли сте някога наркотици, мистър Бишара?

— Никога — спокойно отговори Хаким.

— В такъв случай не бихте имали нищо против да запретнете ръкави, нали? — Хаким се подчини без коментар. Очите на Хамънд огледаха ръцете му. — А сега панталоните. — Хаким вдигна крачолите си един по един. — Отворете си устата, искам да видя зъбите ви. — Хаким си отвори устата. — По-широко. — Хамънд надникна. — Е, едно е сигурно, мистър Хардкасъл. Приятелят ви никога през живота си не е вземал наркотици, така че мина първото изпитание. — Хаким се зачуди какво ли ще е второто. — А сега да разберем дали е дилър.

Себастиан бутна вратата след себе си, пусна пицата на масата в коридора и грабна телефона. Чу глас, който не бе чувал от години.

— Тъкмо се канех да ти се обадя — каза Себ. — Но си помислих, че предвид обстоятелствата не е разумно да го правя от офиса.

— Предвид обстоятелствата? — повтори Саманта с нежния си глас, който Себ никога не би могъл да забрави.

— Боя се, че е доста дълга история.

Опита се да обясни какво е станало с Бишара след прекъснатото обаждане от летището и когато най-сетне млъкна, още нямаше представа как ще реагира Саманта.

— Горкият. Не мога да си представя какво му е.

— Същински кошмар — каза Себ. — Надявам се да смяташ, че постъпих правилно.

— Аз бих постъпила по абсолютно същия начин — каза тя. — Макар че трябва да призная, че очаквах с нетърпение да те видя.

— Мога да дойда във Вашингтон в събота, да си взема картините и да те заведа на вечеря.

— Съветвам те да заведеш и двете ни — каза Сам. — Джесика ти направи фигурка от пластилин и през последните двайсет и четири часа забива карфици в нея.

— Напълно си го заслужавам. Да говоря ли с нея, или ще ми затвори?

— Не се безпокой. Мисля, че карфиците ѝ са на път да свършат.

— Опишете жената, която е седяла до вас в самолета — каза Хамънд.

— На четирийсет, може би четирийсет и пет, елегантна, омъжена…

— Откъде знаете, че е била омъжена?

— Носеше венчална халка.

— Какво доказва това?

— Че не е свободна. Вие например отскоро сте разведен.

— Какво ви кара да смятате така?

— Имате тънка бяла ивица на безименния пръст и от време на време се опитвате да я въртите, сякаш е халка.

— Как беше облечена?

— В костюм по поръчка и без никакви бижута освен скъпи диамантени обеци и часовник на „Картие“.

— Разговаряхте ли с нея?

— Не, езикът на тялото ѝ ясно показваше, че не иска да я безпокоят.

— Разговаряхте ли с някой от останалите пътници?

— Не, имах напразно и уморително пътуване до Лагос и просто исках да поспя.

— Ще ми трябва номерът на полета, датата и часът на резервацията. Може пък тя да пътува редовно по този маршрут.

Арнолд си записа.

— Не може да е била тя — убедено каза Хаким.

— Спомняте ли си нещо друго за нея?

— Четеше „Хълмът Уотършип“ и носеше очила.

— Националност?

— Скандинавка. Може би шведка.

— Какво ви кара да мислите така?

— Никоя друга раса на света няма такава естествено светла коса.

— А сега искам да си помислите внимателно, преди да отговорите на следващия ми въпрос, мистър Бишара. — Хаким кимна. — Можете ли да се сетите за някой, който би се облагодетелствал, ако влезете в затвора?

— Не се сещам за такъв. Много хора завиждат на успеха ми, но не гледам на тях като на врагове.

— Има ли някой, който би се зарадвал от пропадането на сливането на банките?

— Неколцина. Но след всичко, през което минах през последните няколко дни, не съм склонен да обвинявам някой, който може да се окаже напълно невинен, също като мен.

Арнолд отново си записа.

— Например мистър Клифтън или мистър Кауфман? Не забравяйте, че двамата са били съученици. Някой от тях може да се вижда като следващия председател на борда, при това по-скоро от очакваното, ако бъдете отстранен от пътя му.

— Няма съмнение, че един от тях в крайна сметка ще заеме мястото ми начело на борда. Но мога да ви уверя, мистър Хамънд, че и на двамата може да се разчита стопроцентово и те доказаха предостатъчно лоялността си през последните няколко дни. Не, мистър Хамънд, ще трябва да търсите някъде другаде.

— Някой от другите членове на борда?

— Те са или твърде стари, или твърде заети, или чудесно си дават сметка, че не стават за тази работа.

Арнолд Хардкасъл си позволи да се усмихне.

— Е, има някой, който иска да ви види зад решетките за доста време. В противен случай защо да си правят труда да нагласят нещата така, че да ви арестуват за престъпление, което не сте извършили?

— Но ако в самолета е имало такъв човек, със сигурност щях да го разпозная.

— Може да не е бил в самолета — каза Хамънд. — Може да е използвал или използвала някой извън подозрение, който да се качи на борда с тринайсет унции хероин, без никой да го заподозре. Може би стюардеса, или дори пилотът.

— Но защо? — попита Хаким.

— Обичайният отговор на този въпрос е алчност или страх, мистър Бишара. Парите са почти винаги катализаторът. Неплатен дълг, информация, която не искат да излиза на бял свят. Не се безпокойте, мистър Бишара ще открия кой е. Но няма да ви излезе евтино.

Хаким кимна. Споменаването на пари беше достатъчно, за да се почувства в свои води.

— Колко ще ми струва?

— Ще се нуждая от малък екип. Двама, може би трима души. Тс ще трябва да са експерти в своята област И ще очакват да им се плати в брой, при това предварително.

— Колко?

— Пет хиляди.

— Ще ги получите по-късно днес — каза Хаким и кимна на Арнолд. — А вашето заплащане, мистър Хамънд?

— Мислих върху това и предпочитам да ми се плати според резултата.

— Какво имате предвид? — попита Хаким, който си спомни друго от златните правила на баща си — при всяка сделка винаги чакай другата страна да предложи първоначалната цена.

— Пет хиляди паунда, ако открия човека, подхвърлил хероина. Десет хиляди, ако бъде арестуван и обвинен. Двайсет хиляди, ако открия човека или хората зад тази операция. И още хиляда за всяка година от присъдата им.

Хаким би се пазарил с часове и сигурно щеше да свали исканията на Хамънд с 30, 40 и дори с 50 процента, но баща му веднъж му бе казал, че понякога първоначалната цена е онази, на която трябва да се съгласиш, особено ако залогът е висок. В този случай залогът едва ли можеше да е по-висок.

Той бавно стана от стола си и протегна ръка.

— Споразумяхме се, мистър Хамънд.

— Тази извънредна среща на борда е свикана при крайно неприятни обстоятелства — каза Рос Бюканан. Но първо трябва да ви съобщя, че мистър Бишара ме помоли да заема председателското място, докато не се завърне.

— Това не следва ли да се гласува? — обади се Ейдриън Слоун. — Може ли човек, затворен по cepиозно обвинение за наркотици, да продължи да диктува как да се ръководи една публична компания?

— Съгласен съм с мистър Слоун — каза Джайлс. — Подобно важно решение следва да се подложи на гласуване. Затова предлагам мистър Рос Бюканан, изтъкнат бивш председател на борда на тази банка, да поеме отново отговорността по ръководенето на борда, докато мистър Бишара се завърне на полагащото му се място.

— Но аз също съм бивш председател на борда на банката — възрази Слоун.

— Казах изтъкнат — уточни Джайлс, без изобщо да си прави труда да поглежда към него.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Някой ще подкрепи ли предложението на мистър Барингтън мистър Рос Бюканан да заеме поста председател до завръщането на мистър Бишара? — попита секретарят на компанията.

— С удоволствие — каза Джими Голдсмит.

— Кой е за? — попита секретарят.

Всички освен Слоун вдигнаха ръка.

— Против?

Слоун вдигна ръка и каза:

— Искам да се запише в протокола, че ако Бишара бъде осъден за трафик на наркотици, ще очаквам всички да подадете оставка.

— А ако не бъде? — попита Виктор Кауфман.

— Естествено, тогава ще трябва да обмисля собственото си положение.

— Нека и това да влезе в протокола — каза Виктор.

Секретарят съвестно записа думите му.

— Може би е време да продължим нататък — каза Рос. — Бих искал първо да посрещна с добре дошл в борда лорд Барингтън и мистър Джеймс Голдсмит, преди да помоля нашия главен изпълнителен директор Себастиан Клифтън да докладва за ефекта на последните събития върху финансовото състояние на компанията и последните позиции относно сливането.

— Акциите ни паднаха с двайсет процента, господин председател — каза Себастиан, — но с удоволствие трябва да ви уведомя, че пазарът като че ли се стабилизира, не на последно място благодарение на намесата на мистър Голдсмит, който очевидно не само вярва в невинността на мистър Бишара, но и в дългосрочното бъдеще на банката. И позволете да отбележа, че ми е много приятно, че зае мястото си в борда и днес е сред нас.

— Но и аз, подобно на мистър Бюканан, смятам да се оттегля от борда веднага щом мистър Бишара се завърне — каза Голдсмит.

— А ако не се завърне? — обади се Слоун. — Тогава какво ще правите, мистър Голдсмит?

— Ще остана в борда и ще направя всичко по силите си да не допусна миризливо лайно като вас да изцапа председателското място.

— Господин председател — запротестира Слоун. — Това е заседание на борда на водеща банка в Сити, а не някое казино, където мистър Голдсмит очевидно се чувства в свои води.

— Причината да не искам мистър Слоун да се върне начело на тази банка — каза Голдсмит — не е само това, че е лайно, а и нещо по-важно, защото миналия път, когато заемаше тази позиция, той едва не постави "Фартингс“ на колене и подозирам, че сегашната му цел е същата.

— Това е отвратителна клевета и опетняване на репутацията ми — заяви Слоун. — Не ми оставяте друг избор, освен да се обърна към адвокатите си.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Голдсмит. — Защото когато бяхте председател на „Фартингс“ и мистър Бишара оттегли офертата си за банката, вие заявихте на пълно заседание на борда, което бе протоколирано, че има и друга водеща финансова институция, готова да плати доста повече за акциите на „Фартингс“' отколкото предлага мистър Бишара. За мен винаги е било загадка коя е въпросната водеща финансова институция. Може би ще благоволите да ме просветлите, мистър Слоун?

— Не съм длъжен да понасям повече обиди от такива като вас, Голдсмит. — Слоун стана от мястото си и тъй като знаеше, че думите му ще бъдат вписани в протокола, добави: — Всички ще трябва да подадете оставка, когато Бишара бъде осъден. На следващото заседание възнамерявам да бъда председател на този борд. Приятен ден, господа. — И излезе.

Голдсмит дори не изчака вратата да се затвори след него.

— Никога не се страхувайте да атакувате побойници, защото те винаги се оказват страхливци и подвиват опашки веднага щом стане напечено.

Последваха кратки аплодисменти. Когато те затихнаха, Джайлс Барингтън се наведе над масата.

— Питам се, Джими, би ли помислил да влезеш в лейбъристката партия? В кабинета в сянка има един-двама души, на които копнея да им видя гърбовете.

Рос Бюканан изчака смехът да утихне и каза:

— За едно нещо Слоун е прав. Ако Хаким бъде осъден, всички ще трябва да подадем оставка.