Иде часът

26

— Добро утро, мисис Клифтън. Обажда се Еди Листър. Срещнахме се за кратко на погребението на свекърва ви, но няма причина да ме помните.

— Откъде познавахте Мейзи, мистър Листър? — попита Ема, защото той бе прав — името му не ѝ говореше нищо.

— Аз съм председател на настоятелите на Бристолската кралска лечебница. Тя бе една от доброволките ни и ще липсва на всички ни, както на екипа, така и на пациентите.

— Нямах представа — рече Ема. — С какво се е занимавала?

— Тя отговаряше за библиотеката и организираше ежедневното разнасяне на книги из отделенията. В лечебницата ни се чете повече, отколкото в която и да било друга болница в страната.

— Защо ли не съм изненадана — рече Ема. — Ако търсите да я заместите с някого, с радост ще поема задълженията ѝ.

— Не, благодаря, мисис Клифтън, не това е причината да се обаждам.

— Но аз съм сигурна, че мога да организирам библиотеката, а и семейството ми поддържа тесни връзки с болницата от много години. Дядо ми сър Уолтър Барингтън бе председател на настоятелите, съпругът ми се поправяше при вас, след като бе тежко ранен от немска мина през четирийсет и пета, а майка ми прекара последните месеци от живота си под грижите на д-р Рейбърн. Нещо повече, аз самата съм родена в Кралската лечебница.

— Впечатлен съм, мисис Клифтън, но все пак не мисля, че сте подходящият човек за организиране на разнасянето на книги.

— Мога ли да попитам защо така категорично отказвате да ме вземете предвид?

— Защото се надявах да се съгласите да станете настоятел на болницата.

Ема за момент замълча.

— Изобщо не съм сигурна с какво се занимава един настоятел на болница.

— Всяка по-голяма обществена болница — а нашата е една от най-големите в страната — има борд от настоятели, избирани от местната общност.

— И какви ще бъдат отговорностите ми?

— Правим срещи на всяко тримесечие и освен това каня всеки член на управителния съвет да поеме конкретно отделение на болницата. Мисля, че сестринското отделение може да ви допадне. Нашата старша сестра Мима Пъдикомби представлява двете хиляди сестри, които работят на пълен щат в болницата. Трябва да спомена, че ако се съгласите да станете настоятел, това няма да доведе до изоставяне на другите ви задължения и до разходи. Давам си сметка, че сте заета жена с много отговорности, мисис Клифтън, но наистина се надявам да си помислите за предложението ми, преди да вземете…

— Вече си помислих.

Мистър Листър въздъхна.

— Да, боях се, че ще бъдете твърде заета с другите си дела, и, разбира се, напълно разбирам…

— За мен ще е удоволствие да стана настоятел на болницата, господин председател. Кога започвам?

— Маршал Кошевой започва да губи търпение, другарко Брант. Смята, че е време да предложиш нещо малко по-съществено. В края на краищата живееш с Барингтън вече цяла година, а досега си ни представила единствено протоколите от седмичните срещи на лейбъристите в Камарата на лордовете Това едва ли може да се нарече особено информативно.

— Трябва да съм внимателна, другарю директор — каза Карин, докато вървяха, хванати под ръка, по спокойния извънградски път. — Ако Барингтън заподозре нещо и прикритието ми бъде компрометирано, всичките ни старателни приготовления ще отидат на вятъра. И докато той е в опозиция и извън правителството, няма как да знае подробно какво става в Уайтхол. Но ако лейбъристите спечелят на следващите избори, а Барингтън е сигурен в успеха, всичко това може да се промени за една нощ. И доколкото си спомням точните ти думи, когато приех това назначение: „Не бързаме, задачата ни е дългосрочни“.

— Това си остава вярно, другарко. Започвам обаче да се тревожа, че може би се радваш на буржоазното си битие като любовница на Барингтън малко повече от необходимото и забравяш истинския си дълг.

— Влязох в партията още като ученичка, другарю директор, и винаги съм била отдадена на нашата кауза. Нямаш причина да се съмняваш във верността ми.

Чук, чук, чук. Двамата замълчаха, когато видяха приближаващия ги възрастен джентълмен.

— Добър ден, полковник — каза Пенгели.

— Добър ден, Джон. Много ми е приятно да видя дъщеря ви отново — каза старецът и леко повдигна шапката си.

— Благодаря, полковник — отвърна Пенгели. — Дойде да ми погостува за един ден и решихме, че малко чист въздух няма да ни навреди.

— Великолепно — каза полковникът — Рядко пропускам ежедневната си разходка. Така излизам от къщата. Е, трябва да продължа, иначе стопанката ще започне да се чуди къде съм се запилял.

— Разбира се, сър. — Пенгели запази мълчание, докато почукването на бастуна на полковника не затихна. — Барингтън предложи ли ти да се омъжиш за него?

Въпросът изненада Карин.

— Не, другарю директор. Не ми се вярва, че след два провалени брака ще се втурне към трети.

— Може би ако забременееш? — каза той, докато свиваха от пътя по пътеката, водеща към изоставена калаена мина.

— От каква полза ще съм за партията, ако, трябва да посветя цялото си време на отглеждане на дете? Аз съм обучен оперативен агент, а не детегледачка.

— В такъв случай представи доказателства, другарко Брант, защото не мога все да повтарям като папагал на началниците си в Москва „утре“, „утре“, „утре“.

— Следващия понеделник Барингтън ще участва във важна среща в Брюксел, на която ще бъде подписан договорът за влизане на Великобритания в Европейската икономическа общност. Предложи ми да отида с него. Може да успея да науча нещо полезно, тъй като на срещата ще присъстват много чуждестранни делегати.

— Добре. При толкова много амбициозни политици, опитващи се да докажат колко са важни, гледай да си отваряш ушите. Особено на вечери и неформални срещи. Те нямат представа колко езици владееш. И не се изключвай вечерта, след едно-две питиета ще се отпуснат и може да кажат нещо, за което после да съжаляват, особено в компанията на красива жена.

Карин си погледна часовника.

— По-добре да се връщаме. Трябва да съм в Бристол навреме за вечеря с Джайлс и семейството му.

— Това не бива да се пропуска — каза Пенгели и двамата тръгнаха обратно. — И не забравяй да пожелаеш на Джайлс… весела Коледа.

На връщане от Труро към Бристол Карин не можеше да спре да мисли за дилемата, пред която беше изправена. През изминалата голина се бе влюбила силно в Джайлс и никога досега не се бе чувствала толкова щастлива, но се беше оплела, играеше роля, в която вече не вярваше, а не виждаше изход от плетеницата. Ако внезапно престанеше да предоставя информация на Щази, господарите ѝ щяха да я привикат обратно в Берлин, ако не и нещо по-лошо. Ако изгубеше Джайлс, нямаше да има за какво да живее. Докато минаваше през портала на Имението, дилемата така и не бе разрешена и нямаше да бъде, освен ако…

— Карин ще вечеря ли с нас? — попита Ема, докато наливаше уиски на брат си.

— Да, пътува от Корнуол. Отиде да види баща си, така че може и малко да закъснее.

— Толкова е будна и пълна с живот — каза Ема. — Не мога да си представя какво намира в теб.

— Така е. И да не си помислите, че не знае какви са чувствата ми към нея. Достатъчно пъти я молих да се омъжи за мен.

— Защо според теб все ти отказва? — попита Хари.

— При моето брачно досие кой би могъл да я внни? Но си мисля, че май започва да омеква.

— Това е добра новина. И много се радвам, че и двамата ще бъдете с нас на Коледа.

— А как ти харесва в Камарата на лордовете напоследък? — смени темата Хари.

— Беше много интересно да следвам Джефри Рипон, който отговаря за включването ни в ЕИО. Следващата седмица пътувам за Брюксел, за да присъствам на подписването на договора.

— Четох речта ти в Хансард — каза Хари. — И споделям мнението ти. Да видим дали ще си спомня точните ти думи: „Някои говорят за икономика, други за търговски отношения, но аз ще гласувам за този законопроект ако не за друго, то най-малкото за това, че той ще гарантира, че нашата младеж само ще чете за две световни войни и никога няма да ѝ се наложи да преживее трета“.

— Поласкан съм.

— И какво е приготвила новата година за теб, Джайлс? — попита Ема, докато пълнеше чашата му.

— Включен съм в екипа за общите избори и съм начело на кампанията за спорните места. Има и още по-добра новина. Гриф Хаскинс се съгласи да се върне в играта и да стане началник на щаба ми.

— Значи двамата ще обикаляте страната и какво точно ще правите? — попита Ема.

— Ще посещаваме шейсетте и два спорни района, които ще определят резултата от следващите избори. Ако спечелим всички, което е много малко вероятно, ще получим мнозинство от около трийсет депутати.

— А ако изгубите всички?

— Консерваторите ще останат на власт. Аз ще съм история и подозирам, че приятелката ти Маргарет Тачър ще бъде следващият министър на финансите.

— Очаквам го с нетърпение — каза Ема.

— Прие ли предложението ѝ да се срещнете отново?

— Покани ме на питие в Камарата на общините след две седмици.

— А не на обяд? — учуди се Хари.

— Тя не обядва — каза Джайлс.

Ема се разсмя.

— Така че не смятай нищо казано от теб за лично, защото съм и с двата крака във вражеския лагер.

— Собствената ми сестра заговорничи срещу мен.

— По-добре го приеми.

— Не е нужно да се безпокоиш прекалено — каза Хари. — Ема току-що стана настоятел на Бристолската кралска лечебница, така че няма да ѝ остане много време за политика.

— Поздравления, сестричке. Еди Листър е първокласен председател и ще ти хареса да работиш с него. Но какво те накара да се съгласиш да се заемеш с такова натоварващо задължение?

— Мейзи. Оказа се, че е била доброволка и е отговаряла за болничната библиотека. А аз изобщо не знаех.

— В такъв случай можеш да си сигурна, че всяка книга трябва да бъде съответно подпечатана и върната навреме, ако не искаш да бъдеш глобена.

— Тя ще бъде трудна за подражание, както непрекъснато ми напомнят всички. Вече открих, че работата в болницата не спира денонощно. В сравнение с нея „Барингтън Шипинг“ е направо детска игра.

— Еди кой отдел те помоли да дундуркаш?

— Сестринския. Със старшата сестра вече се срещаме веднъж седмично. Държавната болница е нещо много различно от акционерно дружество, защото там никой не говори за печалби, а само за пациенти.

— Накрая ще станеш социалистка — отбеляза Джайлс.

— Как ли пък не. Крайният резултат продължава да диктува успеха или провала на всяка организация, така че помолих Себастиан да прегледа годишните отчети на болницата и евентуално да открие начини за, намаляване на разходите или икономии.

— Как я кара Себастиан след всичко, през което премина? — попита Джайлс.

— Физически се оправи повече или по-малко, но подозирам, че за психическото му възстановяване ще е нужно доста повече време.

— Напълно разбираемо — рече Джайлс. — Първо Сам, а после Надира. Можем ли изобщо да си представим как се справя?

— Просто се отдава изцяло на работата — каза Ема.

— Откакто стана главен изпълнителен директор на банката, работи в някакви безумни часове. Сякаш изобщо няма личен живот.

— Повдигал ли е някой от вас деликатната тема за Саманта? — попита Джайлс.

— Един или два пъти — каза Хари. — Но реакцията винаги е една и съща. Няма да помисли да се свърже с нея, докато Майкъл е жив.

— Това и за Джесика ли се отнася?

— Боя се, че да, макар че никога не споменавам внучката ни, освен ако той не го направи.

— Но майка ти беше права — рече Ема. — Годините се изнизват и Джесика ще стане млада жена, преди някой от нас да успее да се срещне с нея.

— За съжаление, може да стане и така — каза Хари. — Но не бива да забравяме, че животът на Себастиан е в смут, не нашият.

— Като стана дума за хора, чийто живот е в смут — каза Ема, обръщайки се към брат си, — често се питам как ли се справя бившата ти жена с майчинството.

— Предполагам, че не много добре — отвърна Джайлс. — Някой разбрал ли е кой е бащата?

— Не, остава си загадка. Но който и да е, малкият Фреди като че ли не променя стила на живот на Вирджиния. Чувам, че пак е в познатите кръгове и питиетата са от нея.

— Значи бащата трябва да е изключително богат — каза Хари.

— Така е — съгласи се Джайлс. — Достатъчно богат, за да ѝ купи къща в Онслоу Гардънс и да ѝ осигури възможност да наеме бавачка, която виждат всяка сутрин да разхожда Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик в количката му по Ротън Роу.

— Откъде знаеш това? — попита Ема.

— Социалистите не се ограничаваме само с „Таймс“ и Телеграф“, сестричке, а освен това… — Джайлс беше прекъснат от почукване на входната врата. — Това трябва да е Карин — каза той, стана и излезе от стаята.

— Защо не харесваш Карин? — попита Ема, след като Джайлс се отдалечи достатъчно, за да не ги чува.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Хари.

— Нима си представяш, че след повече от четирийсет години не знам какво мислиш? Джайлс я обожава и е разстроен, че не я приемаш.

— Толкова ли е очевидно?

— Боя се, че да.

Джайлс и Карин влязоха в стаята, като бъбреха и се държаха за ръце. Хари стана да я посрещне. "Ако не е влюбена в Джайлс — помисли си, — значи е адски добра актриса“.

27

Ема не бе влизала в Уестминстърския дворец от както техни светлости не бяха решили, че може да се омъжи за човека, когото обича. Джайлс я беше канил неведнъж на обяд, но тя просто не можеше да го понесе. Надяваше се, че едно посещение в Камарата на общините най-сетне ще прогони призраците на миналото, а пък и очакваше с нетърпение да се срещне отново с мисис Тачър.

С помощта на един полицай и един куриер успя да се ориентира до салона за чай, където Маргарет Тачър я чакаше, застанала до вратата.

— Заповядайте — каза тя и поведе гостенката към една празна маса. — Вече поръчах чай, тъй като имах чувството, че сте от хората, които не закъсняват.

Маргарет, както настоя да бъде наричана, засипа Ема с въпроси относно мнението ѝ за образованието, за здравната система и дори за Жак Делор. Когато Ема я попита дали ще се кандидатира за лидер на партията, ако Тед Хийт изгуби следващите избори и бъде принуден да подаде оставка, Маргарет не се поколеба с отговора си.

— За една жена няма никаква надежда да стане премиер в тази страна. Поне не и докато съм жива.

— Може пък американците да ни покажат пътя.

— Според мен на американците ще им е нужно още повече време, за да изберат жена президент — отвърна Тачър. — По душа те си остават погранично общество. В Конгреса им има само петнайсет жени, а в Сената — нито една.

— Ами лейбъристите? — попита Ема. — Някои изказват мнението, че Шърли Уилямс…

— Няма начин. Профсъюзите не биха го понесли. Никога няма да допуснат жена да им стане генерален секретар. Не, ние избрахме първия премиер евреин и първия ерген, така че ние ще изберем и първата жена, но не и докато съм жива — повтори Тачър.

— Но другите страни вече са избирали жени за премиери.

— Три — каза Тачър.

— Ако не можете да станете четвъртата и ако cпечелим следващите избори, какъв пост се надявате да получите?

— Въпросът не е какво се надявам да получа, а какво Тед ще ми предложи с неохота. И не забравяйте, Ема, в политиката никога не е разумно да показваш какво искаш. Това е най-бързият начин да си спечелиш врагове и хулители. Трябва просто да изглеждаш изненадан всеки път, когато някой ти предложи нещо. — Ема се усмихна. — Кажете, какво е намислил брат ви Джайлс.

— Натоварили са го с кампанията за спорните места, така че през повечето време обикаля страната и се мъчи да гарантира, че Харолд Уилсън ще се върне на номер 10.

— Отличен избор. Неведнъж се е борил и печелил Бристол против всички очаквания и сред нашите има мнозина, които биха предпочели да видят в Камарата него вместо онзи второразреден Алекс Фишър… И ако лейбъристите спечелят, Джайлс може като нищо да стане лидер на Камарата на лордовете, което ще го върне в кабинета. Както и да е, достатъчно сме говорили за политика. Кажете ми какво се случва в истинския свят. Виждам, че „Барингтън Шипинг“ е имала поредната рекордна година.

— Да, но започва да ми се струва, че се повтарям. Май скоро ще бъда готова да предам компанията на сина си.

— А после с какво ще се занимавате? Не ми се вярва да се посветите на голфа или да тръгнете на курсове по кошничарство.

Ема се разсмя.

— Не, но неотдавна ме направиха настойник на Бристолската кралска лечебница.

— Чудесна болница, но съм сигурна, че вече сте открили, за разлика от колегите ми социалисти, че просто няма достатъчно пари, за да може всяка болница да получи не само онова, което иска, но и от което се нуждае при появата на толкова много нови лекарства. Най-големият проблем на здравеопазването е, че вече не умираме удобно на седемдесет, а все повече хора доживяват до осемдесет, деветдесет и дори до сто. Който и да спечели следващите избори, ще трябва да се изправи пред този проблем, ако не иска да натовари бъдещите поколения с огромни дългове, които те никога няма да могат да върнат. Може би бихте могли да помогнете, Ема.

— Как?

Тачър сниши глас.

— Сигурно сте чули слуховете, че ако спечелим, ще ми бъде предложено Министерството на здравеопазването. Би било добре да имам приятел, който работи истинска работа, вместо да присъства на безкрайни срещи с експерти с по три научни степени и никакъв практически опит.

— За мен ще е удоволствие да помогна по всякакъв начин — отвърна поласканата от предложението Ема.

— Благодаря — каза Маргарет. — Знам, че искам много, но може да се окаже полезно в дългосрочен план да имаме силна фигура в комитета на консерваторите на запад.

Изведнъж се разнесе силен протяжен звън, който едва не оглуши Ема. Вратата се отвори и в салона влезе мъж с черно сако и изкрещя:

— Гласуване по групи!

— Боя се, че трябва да се връщам на работа — каза Тачър. — Тройно гласуване, така че не мога да го подмина.

— Какво гласувате?

— Нямам представа, но някой от организаторите на групата ще ме насочи в правилната посока. А ни казаха, че за днес няма да има повече гласувания. Това се нарича засада — гласуване на поправка, за която смятаме, че не е спорна, и се съгласяваме. Не мога да се оплаквам, защото ако бяхме в опозиция, щяхме да правим абсолютно същото. Наричат го демокрация, но вие вече знаете възгледите ми по този въпрос. Да поддържаме връзка, Ема. Момичетата от Съмървил трябва да се държат едно за друго.

Маргарет Тачър стана и се ръкува с Ема, преди да хукне с останалите депутати, които напускаха скоростно салона, за да стигнат за осем минути до местата си, преди да са затръшнали вратите в лицата им.

Развеселена и същевременно изтощена, Ема се отпусна на стола и се запита дали Маргарет Тачър въздейства по същия начин и на другите.

— Радвам се, че наминахте, Джон. Нямаше да моля за толкова спешна среща, ако нямаше развитие по въпроса.

— Няма проблем, Алън, и благодаря за информацията, защото ми позволи да изровя съответното досие.

— Може би е добре като начало да ми кажете как стоят нещата с мис Брант.

Сър Джон Рени, генералният директор на МИ6, отвори папката на масата.

— Мис Брант е родена в Дрезден през 1944 година. На шестнайсетгодишна възраст е влязла в младежката организация на комунистическата партия, а след училище е постъпила в източногерманската Школа за чужди езици, където е учила руски. След дипломирането си Щази я наема като преводачка на международни конференции, което според нас е просто фасада. Нямаме обаче доказателства, че е предавала на началниците си нещо повече от банална информация Всъщност сме на мнение, че е изпаднала в немилост до аферата с Джайлс Барингтън.

— Която предполагам е нагласена.

— Да. Но кой е нагласеният? Защото тя със сигурност не е в списъка ни с агенти, които са специализирани в подобни неща, а ако трябва да съм честен по отношение на Барингтън, той заобикаля отдалеч сладките капани, докато пътува оттатък Желязната завеса, въпреки че на няколко пъти е имал възможност да попадне в тях.

— Възможно ли е тя наистина да се е влюбила в него? — попита секретарят на кабинета.

— Нищо в досието ви не намеква, че сте романтичен, Алън, така че ще приема въпроса ви сериозно. Подобно нещо определено би обяснило няколко инцидента, които се случиха след пристигането ѝ във Великобритания.

— Какви инциденти?

— Вече знаем, че спасяването на дамата в беда от другата страна на Желязната завеса от Джайлс Барингтън всъщност не е било никакво спасяване, а добре организирана операция, наблюдавана и одобрена от маршал Кошевой.

— Сигурен ли сте?

— Да. Когато Брант се опитвала да премине границата заедно с Барингтън, в автобуса попаднала на млад офицер, който едва не опропастил цялата операция с въпросите си. Седмица по-късно го командировали в Сибир. Това ни накара да заподозрем, че те от самото начало са искали тя да премине границата, макар да има вероятност да е приела плановете им, защото наистина е искала да избяга.

— Ама че коварен ум имате, Джон.

— Аз съм директор на МИ6, Алън, а не на бойскаути.

— Имате ли някакво доказателство?

— Нищо конкретно. Само наблюдателят ни докладва, че при последната си среща с надзорника си в Tpypо езикът на тялото на Пенгели показвал, че той изобщо не бил доволен от нея. Което не е изненадващо, защото един от двойните ни агенти неотдавна ѝ е подшушнал, че Пенгели със сигурност ще докладва на господарите си в Москва, а мога да ви кажа, че не го е направил, което означава, че тя не го е направила.

— Доста рискована игра играе. Няма да им е нужно много време да се досетят, че не изпълнява своята част от уговорката.

— Така е. И щом се досетят, ще я качат на първия самолет за Източен Берлин и повече никой няма да чуе за нея.

— Може би е добър кандидат за привличане на наша страна — предположи сър Алън.

— Възможно е, но все още трябва да бъда убедем че не ни прави на глупаци. Смятам да използвам същия агент да ѝ пробута информация, която Пенгели отчаяно ще иска да научи, така че след няколко дни ще знам дали му е предала съобщението.

— Дойде ли време Барингтън да научи, че спи с врага? Ако лейбъристите спечелят следващите избори, той със сигурност ще влезе отново в кабинета и тогава някой ще трябва да съобщи на премиера.

— Нека разчистим тази пречка, когато…

— Какво ще правиш днес, скъпа?

— Сутринта ще обиколя малко магазини. Чорапите ти или са с дупки, или са различни.

— Колко вълнуващо — рече Джайлс. — И като си помислиш, че аз само ще се противопоставя на новия законопроект за образованието.

— Освен това се надявам да намеря нещо за рождения ден на сестра ти — добави тя, подминавайки коментара му. — Някакви идеи?

— Намордник? Точно в момента почти не си говорим.

— Вината не е нейна. Посветил си се изцяло на атаки срещу мисис Тачър.

— Не срещу мисис Тачър, а срещу идиотската образователна политика на правителството. Тези неща никога не са лични. Личното го оставяш за своите.

— Освен това съм поканена на чай следобед в Камарата на лордовете от баронеса Форбс-Уотсън, макар да не съм съвсем сигурна защо.

— Тя е сладка дърта кранта. Преди сто години беше някаква във Външно министерство, но откакто съпругът ѝ умря, излезе от играта. Знам, че от време на време обича да кани съпругите на депутатите.

— Но аз не съм ти съпруга.

— Това едва ли е по моя вина — каза Джайлс и я целуна. — Ще се опитам да се отбия в салона след гласуването. Може да се нуждаеш от спасяване — добави той, докато вземаше днешния брой на „Таймс“. Усмихна се, когато видя заглавието на първата страница. — Трябва да се обадя на Ема.

— Тя е установената със закон жена — каза Хари, докато си наливаше втора чаша кафе.

— Какво каза?

— Не го казвам аз, а Тед Хийт. „Таймс“ го цитира — продължи той, като отново взе вестника. — "Ако е нужно да имаме жена в кабинета, това спокойно може да е Маргарет".

Ема изгуби дар слово, но само за момент.

— Това със сигурност ще му осигури петдесет процента от избирателите — най-сетне успя да промълви тя.

— Петдесет и два според „Таймс“.

— Понякога се отчайвам от торите — каза Ема.

В същия момент телефонът иззвъня.

Хари остави вестника, отиде до бюфета и вдигна.

— Здрасти, Джайлс. Да, прочетох материала за Маргарет Тачър в "Таймс“. Да, разбира се… Брат ти е, иска да поговори с теб — каза Хари, без да може да скрие усмивката си.

Ема сгъна салфетката си, стана и бавно излезе от стаята.

— Кажи му, че съм излязла на предизборна агитация!

След като купи шест чифта сиви вълнени чорапи, девети номер и черната кожена чанта, за която копнееше Ема, Карин взе автобуса на Слоун Скуеър в посока към Уестминстърския дворец. Един разпоредител я упъти към салона за чай на Камарата на лордовете.;

— Не излизайте от пътеката, мадам, и няма как да се объркате.

Щом влезе в салона, Карин веднага забеляза сивокосата възрастна дама, която седеше свита в ъгъла и изглеждаше така, сякаш бе по-голяма сестра на Маргарет Ръдърфорд[8]. Тя махна леко и Карин тръгна към нея.

— Синтия Форбс-Уотсън — каза старата дама, като се опитваше да стане от мястото си.

— Не, не — побърза да я спре Карин и седна срещу домакинята си.

— Много ми е приятно да се запознаем! — каза старата дама и протегна тънка кокалеста ръка, гласът и обаче не бе немощен като тялото ѝ. — Четох за изумителното ви бягство през Желязната завеса. Сигурно е било голямо изпитание.

— Щеше да е невъзможно без Джайлс.

— Да, той е чудесен човек, макар че понякога действа необмислено — каза тя.

До масата им се появи сервитьор.

— Чай за двама, Стенли, и две от онези ужасни препечени питки, леко прегорени. И не се скъпи с маслото.

— Разбира се, милейди.

— Виждам, че сте били на пазар.

— Да. Джайлс имаше нужда от чорапи. Освен това сестра му има рожден ден, а той забрави да ѝ вземе подарък. Тя и съпругът ѝ ще вечерят с нас днес.

— Никога не е лесно да намериш подходящия подарък за друга жена — каза баронесата, докато на масата се появи поднос с чай и две леко прегорени питки. — Аз ще съм домакинята. Мляко?

— Да, благодаря — каза Карин.

— Захар?

— Не, благодаря.

— Колко благоразумно! — отбеляза баронесата, докато си слагаше две лъжички захар. — Но на моята възраст е малко късно да се безпокоя за фигурата си. — Карин се разсмя надлежно. — И тъй, сигурно се чудите защо исках да ви видя.

— Джайлс ми каза, че редовно организирате малки чайни сбирки.

— Но не и като тази.

— Боя се, че не ви разбирам.

Баронесата остави чашата си и погледна Карин право в очите.

— Искам да ме слушате много внимателно, млада госпожице, — Макар да говореше тихо, думите ѝ бяха кристално ясни. — Това ще бъде единствената ни среща, освен ако не следвате инструкциите ми дословно.

Карин се зачуди дали старицата не се шегува, но по маниерите ѝ беше ясно, че е напълно сериозна.

— Британците обичаме да създаваме впечатление, че сме многословни аматьори, но някои от нас не се лъжат така често и макар че стана вълнуващ материал за пресата, бягството ви от Източен Берлин стана в прекалено удобен момент.

Карин усети как се разтреперва.

— Ако лейбъристите спечелят следващите избори, ще бъдете в идеална позиция да посрамите силно не само правителството, но и страната.

Карин се вкопчи в облегалките на стола си.

— От известно време знаем, че Джон Пенгели не е ваш баща и че докладва пряко на маршал Кошевой. Озадачава ни обаче, че макар да живеете в тази страна вече повече от две години, като че ли не сте предали никаква съществена информация на другата страна.

На Карин ѝ се искаше Джайлс да дойде и да я спаси, но знаеше, че няма шанс за подобно нещо.

— Изпитвам облекчение, че не сте така глупава да отричате, защото има изход от кашата, стига да сте склонна да сътрудничите.

Карин не отговори.

— Ще ви дам шанса да работите за тази страна. Лично ще се погрижа редовно да получавате информация, която ще кара Щази да вярва, че още работите за тях. Но в замяна очакваме да научаваме всичко, с което се занимава Пенгели. Всичко без изключение.

Карин вдигна чашата си, но ръката ѝ така трепереше, че я остави обратно на масата.

— Аз ще бъда ваш надзорник — продължи баронесата. — И какво по-добро прикритие за вас от това да се срещате от време на време на чашка чай с дърта кранта от Камарата на лордовете. Това ще кажете на Джайлс, освен ако не искате да научи истината.

— Не, това е последното, което искам — заекна Карин.

— Тогава да оставим нещата такива, каквито са. Милият ми съпруг отиде в гроба с вярата, че съм заместник-министър на външните работи, каквато наистина бях във всяко отношение. Би избухнал в смях, ако му кажете, че съм шпионка. Трябва да ви предупредя, мис Брант, че ако смятате, че не можете да действате според плана ни, ще се озовете на следващия самолет за Източен Берлин и аз ще съм онази, която ще трябва да каже истината на лорд Барингтън. — Тя направи пауза. — Виждам, че изпитвате известни чувства към Джайлс.

— Обожавам го — съвсем откровено каза Карин.

— Значи сър Джон е преценил правилно. Наистина сте искали да избягате от Източна Германия, за да бъдете с него. Е, ще трябва просто да продължите да баламосвате повечето хора през повечето време. А, виждам, че Джайлс идва. Ако получа утре благодарствена картичка от вас, ще знам на коя страна сте. Ако ли не, по-добре двамата с Пенгели хващайте вечерния самолет за Източна Германия.

— Синтия, не изглеждате и с един ден над четирийсетте — каза Джайлс.

— А вие си оставате все същия непоправим ухажор и ласкател, Джайлс Барингтън.

— Виновен. Много мило от ваша страна да поканите Карин на чай.

— Проведохме изключително интересен разговор.

— А сега трябва да ви я отмъкна, защото ще водим сестра ми на вечеря.

— Да отпразнувате рождения ѝ ден, както ми каза Карин. Няма да ви задържам повече.

Карин се изправи несигурно, взе чантата и каза:

— Благодаря за чая.

— Надявам се да дойдете отново, Карин.

— С удоволствие.

— Забележителна бабка — каза Джайлс, докато вървяха по коридора. — Макар че май никой не е съвсем сигурен какво е правила във Външно. А сега нещо по-важно — спомни ли си да ми купиш чорапи?

— Да, скъпи. Синтия ми каза, че е била заместник-министър.

— Не се и съмнявам… А успя ли да намериш подарък за Ема?

28

Ема закъсняваше за срещата. Трябваше бързо да се научи да жонглира с три топки едновременно и за първи път в живота ѝ имаше моменти, когато се питаше дали не се е натоварила с повече, отколкото може да понесе.

Ръководството на фамилната компания си оставаше основният ѝ приоритет и дневна работа, както обясни на Хари. Но отговорностите ѝ като настоятел на болницата ѝ отнемаха много повече време, отколкото беше очаквала. Официално трябваше да присъства на три заседания на борда годишно и да отделя два дни месечно на болницата. Много скоро обаче откри, че отделя по два дни седмично. Можеше да обвинява единствено себе си, защото ѝ харесваше всяка минута от работата ѝ като надзорник на медицинските сестри.

В болницата работеха над две хиляди сестри и стотици доктори, а старшата сестра Мима Пъдикомби бе не от старата, а от прастарата школа. Флорънс Найтингейл сигурно с радост би я взела със себе си в Крим. На Ема ѝ харесваше да научава за ежедневните проблеми, с които се сблъскваше Мима — от едната страна на везните бяха надутите консултанти, които се смятаха за всесилни, а от другата пациентите, които знаеха правата си. Някъде между тях попадаха сестрите, от които се очакваше да се грижат и за едните, и за другите, като гледат усмивките никога да не слизат от лицата им. Нищо чудно, че Мима така и не се беше омъжила. Тя имаше две хиляди тревожни дъщери и хиляда непослушни синове.

Ема бързо се озова до гуша в ежедневната рутина и бе трогната, че Мима не само търси съвета ѝ, но се отнася с нея като с равна, споделя безпокойствата и амбициите си за болницата, на която бе посветила живота си. Но срещата, за която закъсняваше сега, нямаше нищо общо със задълженията ѝ в Бристолската кралска лечебница.

По-рано сутринта премиерът бе посетил кралицата в Бъкингамския дворец и бе поискал разрешението ѝ да разпусне парламента, за да се проведат общи избори. Ема бе спазила обещанието си към Маргарет Тачър и влезе в предизборния комитет, който отговаряше за седемдесет и един избирателни района в Западна Англия. Тя представляваше Бристол с неговите седем места, две от които бяха спорни, като едното беше някогашната територия на Джайлс. През следващите три седмици двамата с Джайлс щяха да стоят на отсрещните страни на улицата и да умоляват избирателите да подкрепят каузата им.

Ема бе благодарна, че кампанията ще приключи след месец, защото трябваше да приеме, че „Барингтън" и болницата няма да я виждат често до деня след изборите. Хари така и не свикна, че тя се промъкваше в леглото след полунощ и изчезваше преди да се е събудил на следващата сутрин. Повечето мъже биха заподозрели, че жена им си има любовник. Ема имаше трима.

Беше хапещо студен следобед и двамата навлякоха тежки палта, шалове и ръкавици, преди да излязат на обичайната си разходка. Разговаряха на незначителни теми, докато не стигнаха изоставената калаена мина, където нямаше да ги безпокоят полковници, туристи и шумни деца.

— Имаш ли нещо стойностно за докладване, другарко Брант? Или и това пътуване е било напразно?

— Военноморските сили ще проведат учения в Гибралтар на двайсет и седми и двайсет и осми февруари, на които за първи път ще участва новата ядрена подводница.

— Как се добра до тази информация? — попита Пенгели.

— С Барингтън бяхме поканени на вечеря с командващия флота в Адмиралтейството. Открих, че ако си мълчиш достатъчно дълго, се сливаш с обстановката също като тапет.

— Поздравления, другарко. Знаех си, че накрая ще изкараш нещо добро.

— Мога ли да потърся съвета ти по един друг въпрос, другарю директор? — След като се увери отново, че наоколо няма никой, който би могъл да ги чуе, Пенгели кимна. — Барингтън ме помоли да стана негова жена. Как би искала партията да отговоря?

— Трябва да приемеш, разбира се. След като се ожените, никога няма да могат да те разобличат, защото това би свалило правителството.

— Щом така искаш, другарю директор.

Ема се прибра в десет вечерта в деня на изборите и двамата с Хари цяла нощ следиха резултатите от цялата страна. След обявяването на първото преброяване в Билърикий бързо стана ясно, че резултатът ще бъде почти равен, а когато малко след 4:30 сутринта обявиха и последното място в Каунти Даун в Северна Ирландия, лейбъристите си бяха осигурили мнозинство 301 срещу 297, макар че торите имаха над 200 000 гласа повече.

Тед Хийт отказа да подаде оставка и през следващите няколко дни се опита да скалъпи коалиция с либералите, която можеше да осигури мнозинство на консерваторите. Тя обаче се разпадна, когато лидерът на либералите Джеръми Торп настоя като условие за подкрепата им да се въведе закон за пропорционални система на следващите избори. Хийт знаеше, че съпартийците му не биха се съгласили на подобно нещо, и затова, се върна в Бъкингамския дворец и съобщи на кралицата, че не е в състояние да сформира правителство.

На следващата сутрин Нейно величество извика лидера на лейбъристите и го покани да състави правителство на малцинството. Харолд Уилсън се нанесе на Даунинг Стрийт 10 и през остатъка от деня определяше членовете на кабинета си.

Ема остана доволна, когато телевизионните камери показаха как Джайлс влиза на среща с премиера. Двайсет минути по-късно излезе като лидер на Камарата на лордовете. Тя се обади на брат си да го поздрави за назначението.

— Трябват двойни поздравления — рече Джайлс. — Карин най-сетне се съгласи да се омъжи за мен.

Ема едва ли можеше да се зарадва повече, но когато вечерта съобщи новината на Хари, той не сподели ентусиазма ѝ. Щеше да го разпита защо винаги се отнася отрицателно към Карин, ако телефонът не бе иззвънял. От местния вестник я питаха дали иска да направи изявление, но не за правителството на малцинството или за назначението на брат ѝ, а за трагичната смърт на Еди Листър.

На следващата вечер Ема отиде на спешната среща на болничното настоятелство. Започнаха с минута мълчание в памет на покойния председател, който бе получил инфаркт, докато се катерел в Алпите с двамата си синове. Мислите на Ема бяха с жената на Еди Уенди, която бе отлетяла за Швейцария, за да бъде с децата си и да върне тялото на съпруга си у дома. Втората точка от дневния ред бе избирането на нов председател. Дългогодишният заместник на Еди Ник Калдъркрофт бе предложен, подкрепен и избран единодушно на мястото на Еди. Той говори топло за човека, с когото бе имал честта да работи, и се зарече да продължи завещаното от него.

— Но — наблегна той — тази задача ще бъде много по-лесна, ако изберем подходящия човек за мой заместник. Едва ли някой ще се изненада, че първият избор е Ема Клифтън.

Ема не беше изненадана, а шокирана — подобна мисъл изобщо не ѝ бе хрумвала. Огледа останалите на масата и осъзна, че явно всички са съгласни с новия председател. Започна да скалъпва отговора си колко е поласкана от вярата им в нея, но за съжаление точно сега е невъзможно, защото… Но после вдигна очи и видя снимката на дядо си, който се взираше в нея от стената. Сър Уолтър Барингтън я гледаше с онзи пронизващ поглед, който тя така добре помнеше от училищните си години, когато я хванеха да прави нещо нередно.

— Благодаря, господин председател. За мен е огромна чест и ще се опитам да оправдая доверието ви.

Когато вечерта се прибра, трябваше да обяснява на Хари защо е помъкнала дебел наръч папки. Той не изглеждаше изненадан.

— В края на краищата ти беше очевидният избор.

Телефонът иззвъня.

— Ако е кралицата — твърдо рече Ема, — кажи благодаря, но просто нямам време да стана премиер.

— Не е кралицата — отвърна Хари. — Но спокойно може да е следващият премиер — добави той, докато ѝ подаваше слушалката.

— Исках да ви благодаря, Ема — каза Маргарет Тачър, — за всичко, което направихте за партията в Западна Англия по време на Кампанията, и да ви предупредя, че съм сигурна, че след няколко месеца ще има нови избори и отново ще се наложи да се обърнем към вас за помощ.

Предсказанието на мисис Тачър се оказа правилно, защото лейбъристите не бяха в състояние да печелят гласуванията и често им се налагаше да разчитат на подкрепата на някоя от по-малките партии, а веднъж дори се наложи да докарат един депутат на носилка. Затова никой не бе изненадан, когато през септември Харолд Уилсън помоли кралицата да разпусне Парламента за втори път в рамките на годината. Три седмици по-късно под лозунга „Вече знаете как работи лейбъристко правителство“ Уилсън се върна на Даунинг Стрийг 10 с три гласа мнозинство в Камарата на общините.

Първото обаждане на Ема бе не до Джайлс, за да го поздрави, че е запазил мястото си в кабинета, а до Маргарет Тачър в дома ѝ на Флъд Стрийт в Челси.

— Трябва да се кандидатирате за лидер на партията, Маргарет.

— Мястото не е вакантно — напомни ѝ мисис Татър. — И няма намеци, че Тед възнамерява да се оттегли от поста.

— Тогава го изхвърлете в тъч — твърдо каза Ема. — Може би е време да му се напомни, че е изгубил три избори от четири.

— Така е — каза Тачър, — но торите не са известни с това, че изхвърлят лидерите си, както ще откриете сама, когато разговаряте с партийните поддръжници на следващата среща на комитета. Между другото, Тед прекара миналата седмица в обаждане на всеки председател на избирателен район един по един.

— Следващият лидер на партията няма да се избере от председателите на избирателните райони, а от колегите ви в Парламента — каза Ема. — Те са единствените, които имат глас. Така че няма да е зле вие да започнете да им се обаждате един по един.

Ема гледаше отстрани как дискусията около партийното лидерство се разширява все повече и повече. Никога досега не бе чела толкова много вестници, не бе слушала толкова радиопредавания и не бе гледала толкова телевизионни дебати, продължаващи често до късно вечерта.

Сякаш глух и сляп за ставащото около него, Тед Хийт, подобно на Нерон, продължаваше да свири цигулката си. А после, в опит да наложи авторитета си върху партията, свика избори за партийно ръководство на 4 февруари 1975 г.

През следващите няколко дни Ема многократно се опитваше да се обади на Маргарет Тачър, но линията бе постоянно заета.

Когато най-сетне се свърза, Ема прескочи любезностите.

— Никога няма да ви се отвори по-добър шанс да поведете партията — каза тя. — Особено като се има предвид, че старите дружки от кабинета на Хийт не са склонни да се изправят срещу него.

— Може и да сте права — каза Маргарет, — поради което някои от колегите ми в Камарата на общините се опитват да преценят шансовете ми, ако реша да изляза на ринга.

— Трябва да действате сега, докато мъжете още си мислят, че участват в някакъв клуб на стари момчета, който никога не би приел жена за свой член.

— Знам, че сте права, Ема, но разполагам само с няколко карти и трябва да реша кои да избера и кога да ги покажа. Една грешка и ще остана на задните скамейки до края на политическата си кариера. Обаждайте се, Ема. Знаете колко ценя мнението ви като човек, който не се е заврял в Уестминстър и не мисли само каква ще бъде изгодата му.

Ема се оказа права за „клуба на старите момчета", защото всички динозаври в партията останаха верни на Хийт, наред с „Телеграф“ и „Мейл“. Единствено „Спектейтър“ неуморно натискаше мисис Тачър да се кандидатира. И когато — за огромно задоволство на Ема — тя в крайна сметка позволи да издигнат името ѝ, оповестяването бе посрещнато от вътрешния кръг на Хийт с насмешка и презрение, а пресата отказваше да приеме предизвикателството сериозно. Самият Хийт пък разправяше на всеки, който беше готов да го слуша, че тя е просто фигурант.

— Скоро ще открие, че е сериозна фигура — беше единственият коментар на Ема по темата.

В деня на изборите Джайлс покани сестра си на обяд в Камарата на лордовете, за да бъде сред първите научили резултата. Ема намери атмосферата в коридорите на властта за наелектризираща и за първи път разбра защо толкова иначе здравомислещи човешки същества не могат да устоят на рева на политическата джунгла.

Последва Джайлс нагоре до първия етаж, за да гледа как депутатите на торите влизат в зала 7, за да пуснат гласовете си. Петимата кандидати не се виждаха никъде, само помощниците им сновяха навсякъде и се мъчеха да убедят последните колебаещи се, че техният човек е сигурният победител.

В шест часа вратата на залата се затвори, за да може да започне преброяването на гласовете под надзора на председателя на комисията. Петнайсет минути по-късно, още преди Едуард дю Кан да успее да обяви резултата, отвътре се чуха ликуващи викове. Всички в коридора се умълчаха в очакване на новината.

— Тя спечели — разнесе се вик и подобно на падащи блокчета домино, думите бяха повторени отново и oтново, докато не достигнаха тълпите на улицата.

Ема беше поканена на питие в кабинета на победителката.

— Още не съм спечелила — каза Тачър, след като Ейри Нийв вдигна чаша за здравето на новия лидер на опозицията. — Да не забравяме, че това беше само първият рунд и нататък задължително някой ще се изправи срещу мен. Няма да съм спечелила, докато не открием дали една жена може не само да води партията на торите, но и да стане премиер. Така че на работа — добави тя и не позволи да напълнят отново чашата ѝ.

Късно, много по-късно Ема се обади на Хари да му обясни защо е изпуснала последния влак за Бристол.

По обратния път на следващата сутрин Ема се замисли за приоритетите си и разпределението на времето. Вече беше решила да се оттегли като районен председател на Консервативната асоциация, ако Тед Хийт бъде преизбран за лидер на торите, но бе приела, че след като бе застанала открито на страната на Маргарет Тачър, ще трябва да остане на поста си до отминаването на следващите избори. Но как можеше да жонглира с отговорностите си като председател на борда на „Барингтън“ и заместник-председател на болничното настоятелство наред с ангажиментите ѝ в партията, щом в денонощието имаше само двайсети четири часа? Все още се бореше с проблема, когато слезе от влака на Темпъл Мийдс и се нареди на опашката за таксита. Изобщо не бе близо до решението, когато колата спря пред Имението.

Отвори вратата и се изненада, когато Хари се втурна от кабинета си насред часовете за писане.

— Какво има, скъпи? — попита тя, разтревожена, че подобно поведение може да означава единствено лоши новини.

— Ник Крофт звъня три пъти и помоли да му се обадиш веднага щом се прибереш.

Ема вдигна телефона и набра номера, записан от Хари в бележника. Отговориха ѝ още на първото позвъняване.

— Ема се обажда. — Изслуша внимателно председателя. — Много съжалявам, Ник — каза накрая. — Естествено, че разбирам защо смятате, че трябва да се оттеглите.