Иде часът

Епилог, 1978

— Събота е, нали? — попита Ема.

— Да. Защо? — отвърна Хари, без да вдига очи от сутрешния вестник.

— Току-що през портала мина пощенски микробус. А Джими обикновено не доставя поща в събота сутринта.

— Да не би да е телеграма?

— Мразя телеграмите. Винаги ме карат да си мисля най-лошото — каза Ема, като скочи от стола си и забърза към вратата. Отвори преди Джими да успее да звънне.

— Добро утро, мисис Клифтън — каза той и докосна фуражката си. — От централната поща ми казаха да доставя това писмо.

Връчи ѝ дълъг и тънък кремав плик, адресиран до Хари Клифтън, скуайър. Първото, което забеляза Ема, бе липсата на печат и релефният кралски герб, щампован в червено над думите БЪКИНГАМСКИ ДВОРЕЦ.

— Сигурно е покана за градинското парти на кралицата.

— Декември ми се струва странно време да каниш някого на градинско парти — отбеляза Джими, докосна отново фуражката си, върна се в микробуса и потегли.

Ема затвори вратата и бързо се върна в трапезарията.

— За теб е, скъпи — каза тя и даде плика на Хари. — От Бъкингамския дворец — добави небрежно и замря в очакване.

Хари остави вестника и огледа внимателно плика след което взе нож и бавно го отвори. Извади писмото и го разгъна. Прочете съдържанието му бавно, после вдигна очи.

— Е?

Той даде писмото на Ема, която прочете само първите думи: „Наредено ми е от Нейно величество“ и каза:

— Поздравления, скъпи. Иска ми се само майка ти да беше жива. Щеше да ѝ хареса да отиде с теб в двореца.

Хари не отговори.

— Е, кажи нещо!

— Това писмо трябваше да е адресирано до теб. Ти заслужаваш тази чест не по-малко от мен..

— Страхотна снимка на Хари с вдигната писалка в „Таймс“ — каза Джайлс.

— Да, а чете ли речта му на церемонията по връчването на Нобеловата награда? — отвърна Карин. — Направо да не повярваш, че я е написал за двайсет и четири часа.

— Някои от най-паметните речи са съставени в момент на криза. Например „кръв, мъки, пот и сълзи“ на Чърчил или „позорен ден“ на Рузвелт, както нарича пред Конгреса деня на атаката над Пърл Харбър. И двете речи са били произнесени на момента — каза Джайлс, докато си наливаше още кафе.

— Голяма похвала — каза Карин. — Обади се на Хари да го поздравиш. Много ще се зарадва да го чуе точно от теб.

— Права си. Ще му звънна след закуска — каза Джайлс и разгърна вестника. — О, колко тъжно — каза с внезапно променен тон, когато видя снимката на страницата с некролози.

— Тъжно? — повтори Карин и остави кафето си на масата.

— Приятелката ти Синтия Форбс-Уотсън е починала. Нямах представа, че е била заместник-директор на МИ6. Споменавала ли ти го е някога?

Карин замръзна.

— Не, никога.

— Винаги съм знаел, че е била някаква във Външнo министерство, и сега вече знам какво по-точно. Все пак осемдесет и пет не е зле. Добре ли си, скъпа? — попита Джайлс и я погледна. — Бяла си като платно.

— Ще ми липсва — каза Карин. — Беше много мила с мен. Бих искала да ида на погребението ѝ.

— Ще идем двамата. Ще разпитам за подробности когато отида в Камарата.

— Да, моля те. Може да отложа пътуването си до Корнуол.

— Не, тя не би искала подобно нещо. А и баща ти ще очаква с нетърпение да те види.

— А ти какво ще правиш днес? — попита Карин, мъчеше се да се овладее.

— Имаме тройно гласуване на закона за образование, така че едва ли ще се върна преди полунощ. Ще ти се обадя веднага на сутринта.

Последните две години бяха същински кошмар за Вирджиния.

След като Бък Тренд я предупреди, че Ели Мей е открила мистър и мисис Мортън, тя разбра, че играта е приключила, и с неохота прие, че няма смисъл да преследва Сайръс за още пари. Нещо по-лошо, Тренд ясно даде да се разбере, че вече не желае да я представлява, освен ако не му плаща месечна такса, при това авансово. Това беше неговият начин да каже, че каузата е изгубена.

И сякаш това не беше достатъчно, банкерът отново цъфна на сцената. Обади се уж да изрази съчувствията си за смъртта на баща ѝ, но следващите му думи бяха, че предвид обстоятелствата — тоест предвид спрялата месечна издръжка — няма да е зле да помисли дали да не обяви Онслоу Гардънс за продан, да изтегли Фреди от скъпото му подготвително училище и да освободи иконома, прислугата и детегледачката.

Банкерът не знаеше, че баща ѝ беше обещал да ѝ остави фабриката за уиски „Глен Фенуик“ с годишна печалба от над сто хиляди паунда. Вирджиния бе пристигнала в Шотландия предишната вечер да присъства на четенето на завещанието и с нетърпение очакваше да напомни на мистър Феърбръдър, че в бъдеще трябва да се обръща към нея единствено чрез посредник.

Оставаше обаче въпросът какво да прави с Фреди. Моментът не беше подходящ да казва на брат си, десетия граф, че не е майка на детето и че, по-лошо, таткото е от простолюдието.

— Очакваш ли някакви изненади? — попита Вирджиния брат си, докато вървяха към Фенуик Хол.

— Изглежда ми малко вероятно — отвърна Арчи. — Татко обичаше изненадите толкова, колкото и данъците, поради което ми прехвърли имението преди почти двайсет години.

— Всички сме облагодетелствани — каза Фрейзър и хвърли отново пръчка на своя лабрадор. — Аз получих Гленкарн, а Камбъл се сдоби с къщата в Единбург, все благодарение на татко.

— Мисля, че татко винаги е смятал да напусне този свят така, както е дошъл на него — рече Арчи. — Гол и без пукнато пени.

— Освен фабриката за уиски, която обеща на мен — напомни им Вирджиния.

— И тъй като си единствената от нас със син, предполагам, че можеш да очакваш много повече от една фабрика за уиски.

— „Глен Фенуик“ още ли е на печалба? — невинно попита Вирджиния.

— Малко над деветдесет хиляди миналата година — отвърна Арчи. — Но открай време смятам, че може да се представи много по-добре. Татко упорстваше като магаре всеки път, когато му предлагах да смени Джок Ламонт с някой по-млад. Но Джок се пенсионира през септември и мисля, че намерих идеалния човек, който да го замести — Санди Макфърсън е в бизнеса от петнайсет години и е пълен с нови идеи как да подобри производството. Надявах се, че ще намериш време да се срещнеш със Санди, докато си в Шотландия, Вирджиния.

— Разбира се — каза Вирджиния, докато едно от кучетата ѝ донасяше пръчка, размахало с надежда опашка. — Бих искала бъдещето на „Глен Фенуик“ да е уредено, преди да се върна в Лондон.

— Добре. В такъв случай ще се обадя по-късно на Санди и ще го поканя на питие.

— Очаквам с нетърпение да се запозная с него — рече Вирджиния. Не мислеше, че сега е моментът да казва, на братята си, че председателят на борда на "Джони Уокър“ се бе свързал с нея и че утре ще закусва с главния изпълнителен директор на „Тийчърс“. Вече подмяташе сумата един милион и Вирджиния се чудеше колко още може да измъкне от тях.

— По кое време заминаваме за Единбург? — попита, тя, докато пресичаха предпазния ров влизаха в двора.

Ейдриън Слоун се нареди на опашката за билети. Не забеляза двамата мъже, които се наместиха зад него. Когато дойде редът му, поиска първокласен двупосочен билет до Темпъл Мийдс в Бристол и подаде три банкноти от по пет паунда. Касиерката му даде билет и два и седемдесет ресто. Слоун се обърна и видя, че двама души са препречили пътя му.

— Мистър Слоун — каза по-възрастният, — арестувам ви за притежание на фалшиви пари и употребата им въпреки знанието, че са незаконно платежно средство.

По-младият бързо изви ръцете на Слоун зад гърба му и го закопча. После двамата изведоха арестувания от гарата и го качиха на задната седалка на чакащата полицейска кола.

Ема винаги се вглеждаше по-внимателно във всеки съд, който плаваше с канадски флаг на кърмата. После проверяваше името на корпуса и едва тогава пулсът ѝ се нормализираше.

Когато погледна този път, пулсът ѝ се ускори почти двойно и краката ѝ едва не се подгънаха. Провери отново — нямаше изгледи да забрави това име. Стана и загледа двата малки влекача, които бълваха черен пушек в естуара и теглеха ръждясалия стар товарен кораб към последния му пристан.

Смени посоката, но докато вървеше към гробището за кораби, все си мислеше за евентуалните последици от опитите да открие истината след всички тези години. Би било много по-разумно просто да се върне в кабинета си, вместо да рови в миналото… в далечното минало.

Но не се върна и когато стигна гробището, се насочи право към офиса на началника, сякаш правеше обичайните си сутрешни обиколки. Влезе в железопътния вагон и с облекчение видя, че Франк го няма — само секретарката пишеше на машината. Тя стана веднага щом видя председателя на компанията.

— Мистър Гибсън не е тук, мисис Клифтън. Да ида ли да го потърся?

— Не, не е необходимо — отвърна Ема. Погледна голямата графика на стената и най-лошите ѝ страхове се потвърдиха. Работата по разрязването на „Мейпъл Лийф“ трябваше да започне във вторник. Това поне ѝ даваше малко време да реши дали да предупреди Хари или, подобно на Нелсън, да си затвори очите. Но ако Хари откриеше, че „Мейпъл Лийф“ се е озовал на гробището, и я попиташе дали е знаела, тя нямаше да е в състояние да го излъже.

— Сигурна съм, че мистър Гибсън ще се върне след няколко минути, мисис Клифтън.

— Не се безпокойте, не е важно. Все пак ще го помолите ли да се отбие при мен, когато има път през офиса?

— Мога ли да му кажа по какъв повод?

— Той ще се сети.

Влакът вече наближаваше Труро. Карин гледаше през прозореца. Мислите ѝ бяха другаде — опитваше се да приеме смъртта на баронесата.

От няколко месеца не се бе виждала със Синтия и МИ6 не бяха направили опит да я сменят като неин надзорник. Дали не бяха изгубили интерес към нея? От известно време Синтия не ѝ бе давала нищо съществено за Пенгели и срещите им на чай бяха ставали все по-редки.

Пенгели беше загатнал, че очаква в близко бъдеще да се върне в Москва. За нея това бъдеще не можеше да е достатъчно близко. Беше ѝ противно да лъже Джайлс, единствения човек, когото обичаше, и ѝ бе дошло до гуша да пътува до Корнуол под предлог, че гостува на баща си. Пенгели не ѝ беше баща, а пастрок. Тя го ненавиждаше и единственото ѝ намерения бе да го използва да ѝ помогне да избяга от режим, който мразеше, за да бъде с мъжа, в когото се беше влюбила. С мъжа, който бе станал неин любовник, съпруг и най-близък приятел.

Мразеше, че не може да каже на Джайлс истинската причина да пие толкова често чай с баронесата в Камарата на лордовете. След смъртта на Синтия вече нямаше нужда да лъже. Но когато Джайлс научеше истината, дали щеше да повярва, че е избягала от тиранията на Източен Берлин само защото е искала да бъде с него? Не беше ли прекалила с лъжите?

Докато влакът влизаше в Труро, Карин се замоли това да е за последен път.

— Доколкото разбирам — каза адвокатът на Слоун — защитата ви се гради на твърдението, че сте нямали представа, че парите са фалшиви. Намерили сте ги в сейфа на компанията в централния офис на „Мелър Травъл“ в Бристол и естествено сте приели, че са напълно законно платежно средство.

— Това, мистър Уедърил, е не само защитата ми, а по една случайност и самата истина.

Уедърил погледна обвинителния акт.

— Вярно ли е също, че по-рано сутринта, когато сте били арестуван, сте купили три ризи от „Хилдич енд Кий“ на Джърмин Стрийт на цена осемнайсет паунда и сте платили с четири фалшиви банкноти от по пет паунда? А след това сте взели такси до Падингтън и сте платили отново с фалшива банкнота от пет паунда и сте купили двупосочен билет до Бристол с още три фалшиви банкноти?

— Всички бяха от една и съща пачка — каза Слоун.

— Онази, която намерих в сейфа в кабинета на Мелър.

— Второто обвинение — спокойно продължи Уедърил — е свързано с незаконно притежание на още седем хиляди триста и двайсет паунда, открити в сейф в апартамента ви в Мейфеър, за които също сте знаели, че са фалшиви.

— Това е нелепо — каза Слоун. — Нямах представа, че са фалшиви, когато ги намерих в сейфа на Мелър.

— За съжаление сте ги прехвърлили от офиса на Мелър в Бристол в апартамента си в Лондон.

— Преместих ги, за да ги пазя. Нали не очаквате да пътувам до Бристол всеки път, когато ми трябват дребни, за да въртя бизнеса на Мелър.

— Съществува и проблемът с двете писмени показания, взети от полицията — каза Уедърил. — Едното от някоя си мис Анджела Касъл, а другото от самия мистър Мелър.

— Доказан и осъден престъпник.

— Тогава да започнем с неговите показания. Той твърди, че в сейфа му в Бристол никога не е имало повече от хиляда паунда в брой.

— Лъже.

— Според показанията на мис Касъл всяко тримесечие Мелър е изтеглял по хиляда паунда в брой от сметката на компанията за лични цели.

— Ясно е, че го прикрива.

— Банката на Мелър, „Нат Уест“ на Куин Стрийт в Бристол — продължи Уедърил, — е предоставила на полицията копия на всички негови фирмени и лични сметки през последните пет години. Те потвърждават, че нито той, нито компанията са изтегляли повече от хиляда паунда в брой на всяко тримесечие.

— Това е нагласено — каза Слоун.

- Има още едно обвинение — каза Уедърил, — че вие в продължение на няколко години сте работили заедно с мистър Роналд Бойл, известен фалшификатор. Мистър Бойл подписа клетвена декларация, в която твърди, че редовно сте се срещали с него в заведението "Кингс Армс“ в Сохо, където сте обменяли хиляда редовни паунда срещу десет хиляди във фалшиви банкноти.

Слоун се усмихна за първи път от началото на срещата. „Ако се беше отказал, докато имаше преднина, Дезмънд, щеше да ме пратиш за десет години зад решетките — помисли си той. — Но не успя да се стърпиш да не сложиш повече яйца в пудинга, нали?“

Когато официалният куриер му връчи бележка Джайлс дремеше. Той я разгъна, прочете я и моментално се разсъни: „Моля, спешно се свържете със секретаря на кабинета“.

Джайлс не си спомняше кога за последно сър Алън го бе молил да му се обажда на № 10, при това спешно.

Не стана незабавно — трябваше да спази неписаното правило на Камарата да не напуска, докато някой колега държи реч. Но веднага щом лорд Барнет приключи с обясняването на предложената формула за Шотландия и се върна на мястото си, Джайле се измъкна от залата и тръгна към най-близкия телефон.

— Даунинг Стрийт десет.

— Сър Алън Редмейн.

— Кой го търси, моля?

— Джайлс Барингтън.

Следващият глас, който чу, не можеше да се сбърка.

— Джайлс — никога досега не го беше наричал Джайлс, — можете ли да дойдете незабавно на номер десет?

Адвокатът на Слоун предприе бързи действия и полицията не можеше да отхвърли искането му.

За очната ставка бяха избрани петима мъже. Всички бяха приблизително на възрастта на Слоун и всички носеха характерни за Сити костюми, бели ризи и вратовръзки на райета. Както посочи мистър Уедърил на разследващия полицай, ако клиентът му наистина е посещавал на няколко пъти „Кингс Армс“ да разменя истински банкноти срещу фалшиви, за мистър Бойл няма да представлява трудност да посочи съучастника си в групата.

Час по-късно Слоун беше освободен и всички обвинения срещу него бяха снети. Бойл, който нямаше желание да се връща във Форд и да се изправя пред Мелър, стана свидетел на обвинението, призна за нагласения номер и бе пратен в затвора Белмарш в очакване на обвинения във фалшифициране, даване на неверни показания и възпрепятстване на правосъдието.

Месец по-късно Дезмънд Мелър се яви пред комисията за предсрочно освобождаване с молба присъдата му да бъде намалена наполовина за добро поведение. Беше му отказано и му казаха, че не само ще излежи пълната си присъда, но и че прокуратурата подготвя нови обвинения срещу него.

Когато беше отново разпитан от полицията, Слоун с радост даде още показания срещу Мелър.

— Желаете ли да добавите още нещо към показанията си? — попита разследващият полицай.

— Само едно — отвърна Слоун. — Проучете каква роля е изиграла лейди Вирджиния Фенуик във всичко това. Имам чувството, че мистър Бойл би могъл да ви помогне.

— Мистър Мелър на трета линия — каза Рейчъл.

— Кажи му да върви по дяволите — отвърна Себастиан.

— Каза, че разполага само с три минути.

— Добре, свържи ме — с неохота рече Себ, макар че му бе любопитно да разбере какво би могъл да иска този проклетник.

— Добро утро, мистър Клифтън. Много почтено от ваша страна да приемете обаждането, като се има предвид всичко. Не разполагам с много време, затова: ще говоря по същество. Какво ще кажете да ми дойдете на свиждане във Форд в неделя? Бих искал да обсъдя с вас нещо, което може да е от полза и за двама ни.

— Какво имам да обсъждам с вас? — отвърна Себастиан, като едва успя да се овладее. Канеше се да тресне слушалката, когато Мелър каза:

— Ейдриън Слоун.

Себастиан се поколеба за момент, после отвори гpaфика си.

— Тази неделя не става, защото е рожденият ден на дъщеря ми. Но следващата неделя съм свободен.

— Дотогава ще е късно — каза Мелър без повече обяснения.

Себ отново се поколеба.

— Кога са часовете за свиждане? — попита най-сетне, но връзката беше прекъснала.

— От колко години работиш за компанията, Франк? — попита Ема.

— Близо четирийсет, мадам. При баща ви и при дядо ви преди него.

— Значи си чувал за историята на „Мейпъл Лийф“?

— Било е преди моето време, мадам, но всички в корабостроителницата са запознати с историята, макар че малцина говорят за нея.

— Ще те помоля за една услуга, Франк. Би ли подбрал екип мъже, на които може да се има доверие?

— Имам двама братя и братовчед, които никога не са работили за друг освен за „Барингтън“.

— Ще трябва да дойдат в неделя, когато корабостроителницата е затворена. Ще им платя двойна надница в брой и ще получат поощрителна премия в същия размер след дванайсет месеца, но само ако не съм чула нищо за станалото този ден.

— Много щедро от ваша страна, мадам — каза Франк и докосна фуражката си.

— Кога ще могат да започнат?

— В неделя следобед. Корабостроителницата ще бъде затворена до вторник, понеделник е някакъв празник на банката.

— Даваш ли си сметка, че не си ме попитал какво искам да направите?

— Не е нужно да ви питам, мадам. И ако намерим онова, което търсим в двойното дъно, тогава какво?

— Искам само останките на Артър Клифтън да бъдат погребани по християнски.

— А ако не намерим нищо?

— Тогава и за петимата това ще си остане тайна, която ще отнесем в гроба си.

Арчибалд Дъглас Джеймс Иън Фенуик, десетият граф Фенуик, пристигна предпоследен.

Когато влезе, всички станаха, за да почетат предаването на титлата на следващото поколение. Той седна при двамата си по-малки братя Фрейзър и Камбъл на първия ред, където един стол бе оставен незает.

В този момент Вирджиния тъкмо излизаше от хотел „Каледониън“, където бе закусвала с главния изпълнителен директор на „Тийчърс“. Бяха се уговорили за цената и оставаше само юристите да напишат договора.

Реши да измине пеша краткото разстояние до Бют Стрийт, уверена, че ѝ остават няколко свободни минути. Когато пристигна при офиса на „Фъргюсън, Фъргюсън и Лори“, входната врата беше отворена. Тя влезе и беше посрещната от един стажант, който поглеждаше часовника си.

— Добро утро, милейди. Ако обичате, качете се на първия етаж, където всеки момент ще започне четенето на завещанието.

— Не мисля, че ще започнат без мен — отвърна Вирджиния и тръгна нагоре по стълбите. Оживеното бърборене я ориентира в коя посока да продължи.

Когато влезе в пълната зала, никой не стана. Тя отиде до първия ред и седна на празното място между Арчи и Фрейзър. Тъкмо се настани, когато вратата пред нея се отвори и в залата влязоха трима джентълмени с еднакви черни сака и сиви раирани панталони и седнаха зад дългата маса. Вирджиния се запита дали през 1978 г. някой още носи твърди колосани яки. Да, съдружниците от „Фъргюсън, Фъргюсън и Лори“, когато четат последната воля и завещанието на шотландски граф.

Старшият съдружник Родерик Фъргюсън си наля чаша вода. На Вирджиния ѝ се стори, че го познава, после осъзна, че той трябва да е синът на човека, който я бе представлявал при развода ѝ с Джайлс преди повече от двайсет години. Същото плешиво кубе с тънък венец сива коса, същият гърбав нос и полукръгли очила. Вирджиния дори се зачуди дали очилата не са същите, които бе носил навремето баща му.

Когато часовникът зад него удари девет, старшият партньор погледна към графа и след като получи кимане, се обърна към присъстващите. Изкашля се — още една превземка, наследена от баща му.

— Добро утро — започна той с ясен авторитетен глас с лек единбургски акцент. — Аз съм Родерик Фъргюсън, старши съдружник във „Фъргюсън, Фъргюсън и Лори“. Днес с мен са други двама съдружници от кантората. Имах привилегията — продължи той, — както и баща ми преди мен, да представлявам покойния граф като негов юридически съветник и на мен се пада задачата да изпълня последната му воля. — Отпи глътка вода и отново се изкашля.

— Завещанието на графа бе съставено преди около две години в присъствието на финансов пълномощник и виконт Йънгър Леки.

Вирджиния започваше да се разсейва, но вниманието ѝ бързо се фокусира отново върху мистър Фъргюсън, когато той отвори на първата страница от завещанието и започна да разпределя оставеното от баща ѝ.

Арчи, десетият граф, който ръководеше имението през последните двайсет години, беше трогнат, че старецът му оставя две пушки „Пърди“, любимата си въдица и бастуна, оставен от Уилям Гладстон, когато гостувал във Фенуик Хол. Освен това му завещаваше верния си лабрадор Логан, но той бе умрял в деня след като господарят му беше положен в земята.

Вторият син, Фрейзър, който бе най-обикновен лорд, ръководеше почти толкова дълго имението Гленкеъри с всички ловни и риболовни права. Той получи портрет на баба си, графинята вдовица Катрин, нарисуван от Мънингс, както и сабята, носена от Колингуд[11] в битката при Трафалгар.

Третият син, Камбъл, който беше живял на Бют Скуеър 43 през последните петнайсет години след дните си като ординатор в Кралската лечебница в Единбург, наследи очукания „Остин 30" и набор от стари стикове за голф. Камбъл нямаше шофьорска книжка и никога през живота си не бе играл голф. Никой от братята обаче не остана изненадан или недоволен от полученото. Старецът ги беше направил горди, а и нямаше да плащат висок данък наследство за рибарска въдица и стара кола от 1945 година.

Когато мистър Фъргюсън обърна страницата, Вирджиния застана нащрек. В края на краищата идваше нейният ред. Следващият споменат обаче бе сестрата на графа Мораг, която наследяваше част от фамилните бижута и хижа в рамките на имението, като всичко това трябваше да бъде върнато на десетия граф след кончината ѝ. Последваха неколцина братовчеди и племенници, както и някои стари приятели, преди мистър, Фъргюсън да продължи с прислужници, ловни водачи и градинари, служили на графа в продължение на десетилетие или повече.

Старшият съдружник обърна поредната страница на завещанието — последната, доколкото можеше да прецени Вирджиния.

— И накрая — каза той, — оставям имението от петстотин акра западно от Карли Фолс, включващо фабриката за уиски „Глен Фенуик“… — Фъргюсън не се сдържа и отново се закашля — на единствения си внук Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик. — Залата ахна, но Фъргюсън не обърна внимание. — И моля най-големия си син Арчибалд да поеме управлението на фабриката, докато Фредерик навърши двайсет и пет годишна възраст.

Десетият граф изглеждаше изненадан като всички останали в залата, тъй като баща му никога не бе споменавал за плановете си за фабриката. Но щом старецът искаше така, той щеше да се погрижи волята му да бъде изпълнена съгласно родовото мото „Без страх-и предпочитания“.

На Вирджиния ѝ идеше да излезе ядосана, но беше ясно, че мистър Фъргюсън не е свършил. Чу се мърморене, докато той пълнеше отново чашата си с вода, преди да продължи със задачата си.

— И накрая, но не на последно място — каза той, при което в залата се възцари тишината, която търсеше — стигам до дъщеря си Вирджиния. На нея завещавам една бутилка уиски „Мейкърс Марк“ с надеждата, че ще ѝ бъде добър урок, макар че се съмнявам.

Пастрокът на Карин отвори вратата и я посрещна с необичайно топла усмивка.

— Имам да споделя добра новина с теб — каза той докато тя влизаше в къщата, — но ще трябва да почака за по-късно.

Възможно ли беше този кошмар най-сетне да свършва? В следващия момент Карин видя броя на „Таймс“ на масата в кухнята, отворен на страницата с некролози. Загледа се в познатата снимка на баронеса Форбс-Уотсън и се запита дали е просто съвпадение, или той е оставил вестника отворен, за да я провокира.

Докато пиеха кафето, разговаряха на общи теми, но Карин нямаше как да не забележи трите куфара до вратата, които като че ли известяваха скорошно заминаване. Въпреки това безпокойството ѝ растеше с всяка минута, тъй като Пенгели оставаше по-спокоен и дружелюбен, отколкото ѝ допадаше. Да не би да беше „щастлив като на уволнение“, както се казваше в армията?

— Време е да поговорим по по-сериозни въпроси — каза той и вдигна пръст пред устните си. Отиде в коридора и свали тежкото палто от закачалката до вратата. Карин си помисли дали да не побегне, но ако го направеше, а той само смяташе да ѝ каже, че се връща в Москва, с прикритието ѝ щеше да е свършено.

Пенгели ѝ помогна да се облече и двамата излязоха навън.

Карин се изненада, когато той я хвана здраво за ръката и буквално я помъкна по пустата улица. Обикновено вървяха хванати под ръка, така че страничният наблюдател да си помисли, че са баща и дъщеря, тръгнали на разходка. Но не и днес. Карин реши, че ако попаднат на някого, дори на стария полковник, ще спре и ще го заговори, защото знаеше, че Пенгели няма да рискува да се разкрие пред очевидец.

Пенгели продължаваше да дрънка с приповдигнат тон. Това бе толкова необичайно, че Карин се изпълни с още повече опасения. Погледът ѝ се стрелкаше във всички посоки, но явно никой не се беше осмелил да се разхожда в този мрачен и сив ден.

Щом стигнаха гората, Пенгели се огледа както винаги дали някой не ги следи. Ако видеха някого, обикновено тръгваха обратно към къщата. Но не и този следобед.

— Знам, че ще се зарадваш да чуеш, Карин — никога не я наричаше Карин, — че бях повишен и скоро ще замина за Москва.

— Поздравления, другарю. Напълно заслужено.

Пенгели не пусна ръката ѝ.

— Така че това е последната ни среща — продължи той. Нима… — Но маршал Кошевой ми даде една последна задача. — Пенгели замълча, сякаш искаше тя сама да се досети. Бяха навлезли в гората и бе станало толкова тъмно, че Карин почти не виждаше какво има на метър пред нея. Пенгели обаче като че ли знаеше точно къде отива, сякаш бе репетирал всяка крачка.

— Началникът на контраразузнаването — спокойна, каза той — най-сетне откри в редиците ни изменника, който години наред предаваше родината. Аз бях избран да въздам подходящото възмездие.

Желязната му хватка най-сетне се отпусна. Инстинктът на Карин беше да побегне, но той бе избрал добре мястото. Групичка дървета зад нея, изоставената мина отдясно, тясната пътека отляво, която едва се виждаше, а над нея се извисяваше Пенгели, който едва ли можеше да е по-спокоен и нащрек.

Той бавно извади пистолет от джоба на палтото си. Дали си мислеше, че тя ще побегне и ще му се наложи да стреля няколко пъти, за да я убие?

Карин остана като закована на мястото си.

— Ти си предателят — каза Пенгели, — който нанесе на каузата ни повече вреда, отколкото всеки друг агент в миналото. Затова ще умреш така, както заслужава всеки предател. — Погледна към шахтата на мината. — Ще съм в Москва много преди да открият трупа ти — ако изобщо го открият.

Бавно вдигна пистолета и се прицели между очите ѝ. Последната мисъл на Карин, преди Пенгели да дръпне спусъка, беше за Джайлс.

Изстрелът проехтя и ято подплашени птици се разлетя високо в небето.