Иде часът

12

Граф Фенуик писа на дъщеря си и я призова в Шотландия. Почти кралска заповед.

Вирджиния се ужасяваше от мисълта, че трябва да се изправи пред баща си. Старецът като че ли не се интересуваше какви ги върши тя в Лондон, стига да не се появява в книжарските колонки и да се придържа в рамките на бюджета си. Но делото за клевета, което беше завела срещу бившата си зълва Ема Клифтън, беше подробно отразено в „Скотсман“, единствения вестник, четен от благородния граф.

Вирджиния пристигна във Фенуик Хол чак след вечеря и незабавно се оттегли в стаята си с надеждата, че баща ѝ ще бъде в по-добро настроение, след като се е наспал. Не беше. Всъщност той не проговори през цялата закуска, каза само: „Чакам те в кабинета си в десет“, сякаш беше някаква провинила се ученичка.

В десет без пет тя стоеше пред вратата на кабинета, но не почука, докато не чу как часовникът отброи точния час. Много добре знаеше, че баща ѝ не търпи някой да подрани или да закъснее. Когато почука, бе въздадена със заповедническото „Влез!". Отвори вратата и влезе в стаята, в която се озоваваше само когато е сгазила. Остана права от другата страна на бюрото в очакване да бъде поканена да седне. Не беше. Тя не каза нито дума. Децата не бива нито да се виждат, нито да се чуват — това бе една от любимите максими на баща ѝ, което всъщност беше причината двамата почти да не се познават.

Докато го чакаше да започне разговора, Вирджиния се вгледа по-внимателно в него. Той седеше зад бюрото и се мъчеше да запали лулата си. Беше се състарил значително от последната им среща. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки. Но въпреки че отдавна бе прехвърлил седемдесетте, сивата му коса си оставаше гъста, а фино подстриганият мустак напомняше на всички, че е от минало поколение. Смокингът на графа бе с тъмнозеления цвят на клана му и той смяташе за добродетел, че рядко напуска границите на клана си. Беше учил в училище „Лорето" в Единбург, преди да влезе в „Сейнт Ендрюс“. Не университета, а голф клуба. На изборите гласуваше за консерваторите не заради убежденията си, а защото смяташе торите за по-малкото зло. Но тъй като неговият представител в парламента бе сър Алек Дъглас-Хоум, той не беше без влияние. Рядко се появяваше в Камарата на лордовете — само когато се налагаше да се гласува за нещо, което засяга пряко доходите му.

След като най-сетне запали лулата си и изпуфтя няколко пъти, той с неохота се обърна към единствената си дъщеря, която смяташе за един от малкото провали в живота си. Графът винеше жена си, че е разглезила детето в ранните му години. Графинята предпочиташе моркова пред пръчката, така че на осемнайсетгодишна възраст Вирджиния знаеше къде са магазините на „Картие“, но не и къде е пазарът за зеленчуци.

— Като за начало нека попитам, Вирджиния — каза графът, като пускаше облачета дим, — успя ли най-сетне да уредиш всички разноски покрай безразсъдното обвинение в клевета?

— Да, татко. Но се наложи да продам всичките си акции в „Барингтън“, за да го направя.

— Напълно заслужено, направо поетично — отбеляза графът и древната му лула отново пусна облаче. — Изобщо не биваше да допускаш да се стига до съд, след като сър Едуард ти е посочил, че шансовете ти са в най-добрия случай петдесет на петдесет.

— Но делото ми беше в кърпа вързано, докато Фишър не написа онова писмо.

— Още един пример за липсата ти на преценка — рязко рече графът. — На Фишър открай време не можеше да се вярва и изобщо не трябваше да се забъркваш с него.

— Но той беше майор в армията.

— Чин, който получаваш само когато горе решат, че е време да се пенсионираш.

— И депутат.

— Ползващ се с доверие, с което се ползват търговците на стари коли и крадците на говеда. — Вирджиния предпочете да премълчи в битката, която знаеше, че няма да спечели. — Моля те, Вирджиния, увери ме, че не си се забъркала с други нехранимайковци.

Тя си помисли за Дезмънд Мелър, Ейдриън Слоун и Джим Нолс. Знаеше, че баща ѝ дори не би ги погледнал.

— Не, татко, взех си поука и вече няма да ти причинявам неприятности.

— Радвам се да го чуя.

— Но трябва да призная, че е доста трудно да се живее в Лондон само с две хиляди паунда месечно.

— Тогава се върни да живееш в Кинрос, където човек може да живее доста сносно с две хиляди годишно.

Вирджиния много добре знаеше, че това е последното, което би поискал баща ѝ, така че реши да рискува.

— Всъщност се надявах, че ще вдигнеш издръжката ми на три хиляди месечно.

— Изобщо не е трябвало да таиш надежди — незабавно отвърна той. — Всъщност след последните ти щуротии си мислех да ти я орежа наполовина.

— Но ако го направиш, как изобщо ще мога да оцелея? — Тя се запита дали не е момент да избухне в сълзи.

— Можеше да се държиш като всички останали и да се научиш да живееш според средствата си.

— Но приятелите ми очакват…

— В такъв случай си намерила неправилните приятели. Може би е време да се запознаеш с реалния свят.

— Какво намекваш, татко?

— Като начало можеш да освободиш иконома и прислужника, които според мен са ненужно скъпи, след което да се преместиш в по-малък апартамент. — Вирджиния го изгледа шокирано. — И можеш дори да си потърсиш работа. — Вирджиния избухна в сълзи. — Макар че като се замисля, това ще е безсмислено, тъй като не те бива за нищо освен да харчиш чужди пари.

— Но, татко — каза Вирджиния и избърса една сълза, — още хиляда месечно биха решили всичките ми проблеми.

— Но не и моите — каза графът. — Така че можеш да започнеш новия си режим, като вземеш автобуса до гарата и се върнеш в Лондон. Във втора класа.

Вирджиния никога не беше стъпвала във вагон втора класа и въпреки съвета на баща си нямаше намерение да го прави. Все пак през дългото пътуване обратно до Кингс Крос помисли сериозно върху положението си и възможностите, които ѝ оставаха, ако не искаше да изчерпи напълно търпението на стареца.

Вече беше заела малки суми от неколцина приятели и познати и някои от тях започваха да я притискат да им върне парите, докато други, изглежда, се бяха примирили с факта, че не смята това за заем, а по-скоро за подарък.

Може би можеше да се научи да живее без иконом и готвач, да посещава „Питър Джоунс“ по-често от „Хародс“ и дори понякога да избира автобуса пред таксито. За нищо на света обаче нямаше да се съгласи да пътува в метрото. Никога не слизаше под земята, освен ако не посещаваше „Анабелс“. Седмичният час във фризьорския салон не можеше да се подлага на обсъждане, а идеята за бяло вино вместо шампанско бе немислима. И дума не можеше да става да се откаже от ложата си в „Албърт Хол“ и от запазеното си място в Уимбълдън. Беше научила от Бофи Бриджуотър, че някой от приятелите му отдават своите под наем, когато не ги използват. Толкова вулгарно, макар че трябваше да признае, че би било малко по-добре, отколкото да ги изгуби напълно.

Беше забелязала обаче, че напоследък в пощенската ѝ кутия се озовават все повече кафяви пликове. Вирджиния просто ги оставяше неотворени с напразната надежда, че ще изчезнат, макар всъщност често да биваха последвани от писмено предупреждение за запор, ако сметките не бъдат изплатени в двуседмичен срок. И сякаш това не беше достатъчно — тази сутрин бе отворила писмо от банкера си, който настояваше да се види с нея веднага щом ѝ бъде удобно.

Вирджиния никога не се бе срещала с банкер и определено не ѝ беше удобно, но когато се върна на Кадоган Гардънс и отвори вратата, откри, че кафявите пликове вече са повече от белите. Тя събра писмата, отнесе ги в салона и ги раздели на две купчини.

Пусна в кошчето втора молба за спешна среща с банкера и насочи вниманието си към белите пликове. Няколко покани от приятели за уикенд в провинцията, но неотдавна бе продала малкия си автомобил и не разполагаше с транспорт. Балове, на които не можеше да си позволи да я виждат втори път с една и съща рокля, Аскот, Уимбълдън, както и градинското парти в Бъкингамския дворец. Но най-силно я заинтригува поканата на Бофи Бриджуотър, изписана с релефни букви.

По мнението на баща ѝ Бофи беше прахосване на пространство. Той обаче имаше качеството да е най-млад син на виконт, което му позволяваше да се движи с хора, които с радост плащаха сметките. Вирджиния прочете съпътстващото поканата писмо. Бофи я канеше на обяд в „Харис Бар“ (което със сигурност означаваше, че няма да плаща той) заедно със стария му приятел от Америка (с когото сигурно се бяха запознали съвсем неотдавна) Сайръс Д. Грант III, който за пръв път посещавал Лондон и нямал представа от града.

— Сайръс Д. Грант III — повтори тя. Къде беше попадала на това име? А, да, Уилям Хики. Взе вчерашния брой на "Дейли Експрес“ и отвори на клюкарската страница с вещината на комарджия, отварящ страницата с конните залагания. „Сайръс Д. Грант III ще посети Лондон това лято за сезона — информира я Хики. — И по-точно да гледа участието на кобилата си Нобъл Конкуест в надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет в Аскот. Ще долети в Лондон със собствения си самолет и ще отседне в Нелсъновия апартамент в „Риц“. Списание „Форбс“ сочи Грант като двайсет и осмия по богатство в Америка“. Мултимилионер (на Вирджиния ѝ харесваше думата „мулти“), спечелил богатството си от консервната промишленост (думата „промишленост“ не ѝ харесваше). По-нататък Хики казваше, че „Вог“ го описва като един от най-търсените ергени на планетата. „Но на колко си години?“ — помисли си Вирджиния, докато изучаваше снимката на магната под материала. Доколкото можеше да прецени, на четирийсет и пет, да се надява на петдесет. И макар да не можеше да се нарече красив и дори представителен, числото 28 се загнезди в ума ѝ.

Вирджиния пусна на Бофи ръчно написана картичка, че приема любезната му покана, и добави, че с нетърпение очаквала да се запознае със Сайръс Д. Грант III. Дали щяло да е възможно да седне до него?

— Позвънихте ли, милейди? — каза икономът.

— Да, Мортън. Със съжаление трябва да кажа, че съм оставена без избор и съм принудена да те освободя в края на месеца. — Мортън не изглеждаше изненадан, тъй като не беше получавал възнаграждение за последните три месеца. — Разбира се, ще ти дам отлични препоръки, така че не би трябвало да ти е трудно да си намериш друга работа.

— Благодаря, милейди, защото трябва да призная, че времената не са от най-леките.

— Не съм сигурна, че разбирам, Мортън.

— Мисис Мортън отново очаква дете.

— Но ти миналата година ми каза, че смяташ три деца за повече от достатъчни.

— И все още смятам, милейди, но да кажем, че това не беше планирано.

— Човек трябва да организира по-внимателно живота си, Мортън, и да се научи да живее според средствата си.

— Напълно споделям мнението ви, милейди.

Вирджиния не можеше да отлага срещата с банкера, след като смутената фризьорка от „Мейфеър“ ѝ върна отхвърлен чек.

— Чиновническа грешка — увери я Вирджиния и веднага написа друг чек. Но след като излезе от салона, спря такси и каза на шофьора да я откара до „Коутс“ на Странд.

Мистър Феърбръдър стана, когато лейди Вирджиния влезе в кабинета му без предварително обаждане.

— Несъмнено имате просто обяснение за това? — каза тя и сложи на бюрото му отхвърления чек с щампа „ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ИЗДАТЕЛЯ“.

— Боя се, милейди, че доста надхвърлихте лимита на уговорения овърдрафт — каза Феърбръдър, без да коментира факта, че нямат уговорена среща. — Писах ви няколко пъти с молба да се срещнем и да обсъдим положението, но явно сте били много заета.

— А аз си мислех, че щом семейството ми използва услугите на „Коутс“ вече повече от двеста години може да ми се отпусне малко по-голям лимит.

— Направихме всичко, което смятаме за възможно предвид обстоятелствата — каза Феърбръдър, — но тъй като предстоят няколко други транзакции, боя се, че ни оставихте без избор.

— В такъв случай вие ме оставяте без друг избор освен да преместя сметката си в по-цивилизовано учреждение.

— Както желаете, милейди. И може би предвид натоварения ви график ще бъдете така добра да ни кажете в коя банка да прехвърлим овърдрафта ви. Боя се, че междувременно няма да сме в състояние да осребряваме чековете ви, докато не получим месечното плащане от негово сиятелство.

— Какъв късмет — каза Вирджиния. — Неотдавна посетих баща си в Шотландия и той се съгласи да вдигне издръжката ми на три хиляди паунда месечно.

— Това наистина е добра новина, милейди, която несъмнено ще облекчи сегашния ви временен проблем. Следва обаче да посоча, че след въпросната среща с баща ви негово сиятелство уведоми писмено банката, че вече не е склонен да гарантира овърдрафта ви. И не спомена за никакво повишаване на месечната ви издръжка.

13

Вирджиния прекара сутринта в нов фризьорски салон, отиде на маникюр и взе любимия си костюм на „Шанел“ от химическо чистене, преди да се върне в Кадоган Гардънс.

Докато се оглеждаше в голямото огледало си помисли, че не изглежда много зле за жена на четирийсет и две… добре, на четирийсет и три… добре де… Взе такси до „Харис Бар“ малко преди един часа и когато спомена името Сайръс Д. Грант III на портиера, незабавно бе упътена към частната зала на втория етаж.

— Добре дошла, скъпа — каза Бофи, щом тя влезе, бързо я дръпна настрани и прошепна: — Знам, че Сайръс умира да се запознае с теб. Вече му казах, че си член на кралската фамилия.

— Аз съм далечна племенница на кралицата майка, с която съм се срещала само на официални събития, макар да е вярно, че баща ми играе от време на време бридж с нея, когато тя отсяда в замъка Гламис.

— И му казах също, че миналата седмица си пила чай с кралицата.

— В Бъкингамския дворец или в Уиндзор? — включи се в играта Вирджиния.

— В Балморъл. Много по-специално място — каза Бофи, докато вземаше нова чаша шампанско от минаващ сервитьор.

Вирджиния се престори, че не забелязва почетния гост, който бе заобиколен от почитатели, и се запита дали те щяха да попиват всяка негова дума, ако не беше двайсет и осмият най-богат човек в Америка.

Сайръс едва ли беше висок повече от метър и шейсет и два или три, но пък нямаше външността на Гара Купър, с която да компенсира ръста си. Беше със сако на бели и червени карета, сини джинси, светлосиня копринена риза и тънка кожена вратовръзка. Високите токове на обувките му го правеха висок почти колкото Вирджиния. Идеше ѝ да се изкиска, но някак си успя да се сдържи.

— Сайръс, мога ли да ти представя скъпата ми приятелка лейди Вирджиния Фенуик?

— Приятно ми е да се запознаем, милейди — каза Сайръс.

— Моля, наричайте ме Вирджиния. Всичките ми приятели ме наричат така.

— Благодаря, Джини. Вие можете да ме наричате Сайръс, всички ме наричат така.

Вирджиния подмина думите му. Бофи плесна с ръце и след като привлече вниманието на всички, каза:

— Сигурен съм, че всички сме готови за обяд.

— Аз определено съм — каза Сайръс и седна пръв. Вирджиния беше едновременно ужасена и доволна, че се озова от дясната страна на почетния гост.

— Колко дълго смятате да прекарате в Англия? — попита тя.

— Само няколко седмици. Дойдох за така наречения сезон, така че ще ходя в Уимбълдън, Хенли и най-вече в Роял Аскот. Нали разбирате, имам една кобилка, която ще участва в надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет.

— Нобъл Конкуест.

— Е, проклет да съм — каза Сайръс. — Впечатляващо, Джини.

— Едва ли. Никога не пропускам надбягване в Аскот и за коня ви вече се говори.

— Бих ви поканил като моя гостенка, но предполагам, че ще сте в кралската ложа — каза Сайръс.

— Не всеки ден — отвърна Вирджиния.

— Попитах дали можете да седнете до мен — сподели Сайръс, докато пред него поставяха чиния пушена сьомга, — защото имам проблем и мисля, че вие сте подходящият човек, който може да го реши.

— Определено ще направя всичко по силите си.

— Не знам как да се облека, Джини. — Вирджиния го изгледа изненадано и той добави: — А разбрах, че трябва да носиш специално облекло, преди да те допуснат в кралското обкръжение.

— Цилиндър и фрак — каза Вирджиния. — И ако изкарате късмет да сте победител, нейно величество ще ви връчи купата.

— Това би било най-голямата чест през целия ми живот. Мога ли да се обръщам към нея с Лиз?

— Категорично не — твърдо отсече Вирджиния. — Дори членовете на семейството ѝ се обръщат към нея с „ваше величество“.

— Ще трябва ли да се поклоня?

— Всяко нещо по реда си — каза Вирджиния, която вече се заемаше със задачата си. — Ще трябва да посетите „Джийвс и Хоукс“ на Савил Роу, където да ви пременят.

— Да ме пременят?

— Да се погрижат да бъдете облечен подходящо.

До Сайръс се появи сервитьор и напълни чашата му с уиски, а друг предложи на Вирджиния шампанско.

— Жалко, че нямат любимата ми марка — каза Сайръс, след като пресуши чашата си.

— Любимата ви марка?

— „Мейкърс Марк“. В целия град не успях да намеря хотел или ресторант, който да я зарежда — каза той. Сервитьорът се наведе да запали пурата му. Сайръс дръпна няколко пъти и пусна облак дим, след което каза: — Надявам се, че нямате нищо против, Джини.

— Ни най-малко — каза Вирджиния, докато друг сервитьор вземаше празните чинии. — Със съпругата си ли дойдохте? — добави тя, хвърляйки въдицата.

— Не съм женен, Джини.

Вирджиния се усмихна.

— Но смятам да се обвържа веднага щом се върна в Луизиана.

Вирджиния се намръщи.

— Познавам Ели Мей още от гимназията, по дяволите! Първия път много се тутках и Уейн Холидей ме изпревари и се ожени за нея. Разведоха се миналата година, така че ще ѝ позволя да се пробва втори път. — Сайръс извади портфейла си и показа снимка на Ели Мей, която определено не би станала победителка в конкурс за красота, но пък може би имаше други, по-осезаеми качества.

— Красавица — каза Вирджиния.

— И аз така мисля.

Вирджиния трябваше да преосмисли стратегията си.

— Има и още нещо, което трябва да направя, докато съм в Лондон, Джини — да избера годежен пръстен. Разбирате ли, не бих рискувал да купя пръстен в Батън Руж, защото ако го направя, след половин час ще научи цялата страна и няма да бъде особена изненада за Ели Мей. Но нямам представа откъде да започна — добави той, докато на масата пред него поставяха пържола, голяма почти колкото чинията му.

Вирджиния отпи глътка шампанско, докато обмисляше новата информация.

Сайръс взе ножа и вилицата и изгледа кръвнишки пържолата, преди да се нахвърли върху нея.

— Трябва да е малко по-специален пръстен, Джини, защото родът на Ели Мей е дошъл в Америка с „Мейфлауър“. Тя може да проследи предшествениците си девет поколения назад. Нещо като вас, предполагам.

— Първият писмено засвидетелстван Фенуик е фермер от Пъртшър през 1243 година, но признавам, че не сме в състояние да проследим със сигурност рода преди това — каза Вирджиния.

Сайръс се разсмя.

— Тук ме спипахте. Аз знам кой е дядо ми, защото той е основал компанията, но преди него нещата стават малко мъгляви.

— Всяка велика династия все трябва да започне отнякъде — каза Вирджиния, докосвайки ръката му.

— Много мило от ваша страна — отвърна Сайръс. — И като си помисля, че се притеснявах, че ще седя до член на кралското семейство. — Остави ножа и вилицата, но само за да вземе пурата си и да удари още един гълток уиски.

Когато Бофи зададе някакъв въпрос на Сайръс, Вирджиния се обърна към човека от дясната ѝ страна с надеждата да научи нещо повече за Сайръс Д. Грант III. Мистър Ленъкс се оказа дресьор на Сайръс. На Вирджиния ѝ бяха нужни няколко секунди да осъзнае, че дресира конете на Сайръс, а не самия него, което може би обясняваше защо шефът му едва ли ще е във форма за сутрешен галоп. Зае се да изкопчва информация от Ленъкс и бързо научи, че истинската любов в живота на Сайръс са породистите коне. След смъртта на дядото баща му Сайръс Д. Грант II продължил да развива фамилната компания, а след неговата смърт Сайръс Д. Грант III получил оферта, която му позволила да се откаже от консервния бизнес и да съсредоточи вниманието си върху фермата за коне. Вече бил спечелил дербито на Кентъки и сега бил хвърлил око на надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет.

След като се сдоби с цялата ѝ нужна информация Вирджиния насочи вниманието си обратно към Сайръс, който може и да не ценеше особено шотландското уиски, но въпреки това май нямаше нищо против да пийва по глътка между всеки две хапки пържола. В главата на Вирджиния започна да се оформя идея.

— Сайръс, ако нямате някакъв конкретен ангажимент следобед, какво ще кажете да ви заведа на Бонд Стрийт и да видим дали няма да намерим нещо по-специално за Ели Мей?

— Страхотна идея. Сигурна ли сте, че можете да отделите време?

— Просто ще пренаредя графика си, Сайръс.

— Ех, Джини, а като си помисля само, че нашите у дома все повтарят, че англичаните били педантични и студени. Ще има да им разправям, когато се върна в Батън Руж.

— Надявам се.

Когато Сайръс най-сетне се обърна наляво да говори отново с Бофи, Вирджиния се измъкна от мястото си и отиде при оберкелнера.

— Бъдете така добър да пратите някой сервитьор до „Фортнъм“ да вземе две бутилки „Мейкърс Марк“. Сложете ги в торба и ми ги предайте на излизане.

— Разбира се, милейди.

— И ги включете в сметката.

— Както кажете, милейди.

Тя подаде на оберкелнера банкнота от един паунд, като болезнено си даваше сметка, че той сигурно е по-състоятелен от нея.

— Благодаря, милейди.

Вирджиния се върна на мястото си и бързо насочи Сайръс към любимата му тема — Сайръс. Остави го да говори за себе си през следващите двайсет минути, като го прекъсваше само от време на време с внимателно подготвени въпроси.

Докато пиеха кафето, Вирджиния се наведе към Бофи.

— Следобед ще водя Сайръс на пазар.

— Откъде започвате? — попита той.

— „Аспрей“, „Картие“ и може би "Челини“.

— „Челини“? — каза Бофи. — Те не са ли малко новаци?

— Несъмнено си прав, Бофи, но чух, че сега притежават най-изтънчената колекция от камъни.

— Тогава да започнем от тях — каза Сайръс и се надигна от масата, сякаш без да си дава сметка, че на някои от гостите още не им е сервирано кафе. Докато му помагаха да си облече шлифера, оберкелнерът ловко предаде на Вирджиния торба на „Фортнъм". След като целуна Бофи по бузите, Вирджиния хвана Сайръс под ръка и го поведе към Бонд Стрийт.

Хвърлиха поглед на витрините на „Картие“ и „Аспрей“, но не влязоха вътре, тъй като Сайръс изглеждаше настроен за „Челини“. Когато пристигнаха пред дебелата стъклена врата с гравирано златно "Ч", Вирджиния позвъни и секунда по-късно се появи мъж с фрак и панталони на райе. Щом видя Вирджиния, незабавно отключи и се дръпна, за да ѝ направи път.

— С мистър Сайръс Д. Грант търсим годежен пръстен — прошепна тя.

— Моите поздравления, мадам — каза асистентът. Вирджиния предпочете да не разрушава илюзиите му. — Ще ми позволите ли да ви покажа последната ни колекция?

— Благодаря — каза Вирджиния. Отведоха ги до удобни кожени кресла до тезгяха, след което асистентът изчезна в някаква задна стаичка.

Сайръс, който явно не обичаше да го карат да чака, започна да нервничи, но наостри уши веднага щом асистентът се върна с поднос, на който имаше голяма колекция великолепни пръстени с диаманти.

— Еxa — каза той— На това му се вика да се разглезиш от изобилие. Откъде да започна?

— Толкова са прекрасни — измърка Вирджиния, ще те оставя ти да решаваш— скъпи — добави тя, като подбираше внимателно думите си.

Известно време Сайръс съзерцава искрящите камъни и най-сетне избра един.

— Отличен избор, ако позволите да коментирам — каза асистентът. — Всяка жена със сигурност ще остане възхитена.

— Всички ще се пръснат от завист — каза Сайръс.

Вирджиния определено споделяше мнението му.

— Да го пробваме ли на пръста на дамата, за да видим как стои?

— Добра идея — каза Сайръс, докато асистентът поставяше бижуто на безименния пръст на лявата ръка на Вирджиния.

— А какъв е произходът? — попита Вирджиния, докато се вглеждаше в огромния диамант.

— Камъкът е от Трансваал в Южна Африка, милейди. Шест цяло и три карата, сертифициран като рязко жълт диамант без недостатъци. VVH2.

— Колко струва? — попита Сайръс.

Младият мъж погледна кодирания си списък на изделията.

— Четиринайсет хиляди паунда, сър — каза той с такъв тон, сякаш това бе дребна сума за клиент на „Челини".

Сайръс подсвирна.

— Съгласна съм — каза Вирджиния, докато се възхищаваше на пръстена на ръката си. — Очаквах да струва много повече и определено щеше да е, ако бяхме отишли в "Картие“ или "Аспрей“. Колко разумно от твоя страна да избереш „Челини", Сайръс. — Сайръс се поколеба. — Ако някой иска да се ожени за мен — добави тя и хвана ръката му, — бих поискала точно такъв пръстен.

— Дявол да го вземе, Джини, права си — каза той, докато вадеше чековата си книжка. — Опаковайте ми го.

— Благодаря, сър.

Сайръс написа чек и го остави на тезгяха.

— Имате ли тоалетна?

— Да, сър, надолу по стълбите и вдясно. Няма как да я пропуснете.

Докато Сайръс бавно се надигаше от креслото, Виджиния си помисли, че може и да я пропусне. Погледна влюбено пръстена, след което го свали и го постави в малката му кожена кутийка, върху която също имаше гравирано златно "Ч".

— Ако случайно размисля… — небрежно подхвърли тя.

— Просто елате когато ви е удобно, милейди. Ще се радваме да ви обслужим.

Сайръс се върна и тя го погледна многозначително.

— Мисля, че е по-добре да те върнем в хотела ти, скъпи. За щастие, не е далеч.

— Добра идея, Джини — каза Сайръс.

Асистентът ѝ връчи малка торбичка с още по-малката кожена кутийка и ги изпрати до вратата. Докато излизаха на улицата, Вирджиния провери работното време, дискретно изписано на витрината.

— Ели Мей така ще се развълнува… — каза тя, докато вървяха бавно по Олд Бонд Стрийт към "Риц".

— И то благодарение на теб — каза Сайръс, който се бе вкопчил в нея, докато тя го водеше през Пикадили.

— Винаги съм обичала да се отбивам на следобеден чай в "Риц" — каза Вирджиния. — Но сигурно не ти е до това.

— Напротив! — възрази Сайръс, олюлявайки се несигурно по стъпалата на хотела.

— Може би е по-добре първо да прибереш пръстена на Ели Мей в сейфа в стаята си — добави тя, докато подминаваха кафенето.

— Ти мислиш за всичко, Джини. Само да взема ключа.

Когато видя размерите на апартамента, Вирджиния предложи да пият чай в големия салон, вместо да се връщат долу в претъпкания Палмов двор.

— Нищо против — каза Сайръс. — Какво ще кажеш да поръчаш, докато отскоча до клозета?

Вирджиния вдигна телефона и поръча чай и кифлички с масло за двама. После извади една от бутилките „Мейкърс Марк“ от торбата и я сложи в средата на масата. Когато Сайръс се върна, уискито бе първото което видя.

— Откъде намери това?

— Не ти казах, но и на мен ми е любимото.

— Тогава да отпразнуваме с по едно малко — каза Сайръс.

Когато видя какво има предвид под „едно малко“, Вирджиния се зарадва, че е поръчала две бутилки.

На вратата се почука и в стаята избутаха количка. Елегантно облечена сервитьорка поднесе чая за двама на масата до канапето. Вирджиния наля две чаши, докато Сайръс сядаше до нея. Тя отпиваше от чая си, докато Сайръс си сипваше второто уиски. Очевидно не проявяваше интерес към „Ърл Грей“. Тя се премести малко по-близо до него, като остави полата ѝ да се вдигне доста над коленете. Той се загледа в краката ѝ, но не помръдна. Тя се премести още по-близо и постави ръка на бедрото му. Той бързо пресуши чашата си и я напълни отново, което ѝ даде достатъчно време да разкопчае две копчета на копринената си блуза, докато плъзгаше другата си ръка нагоре по крака му. Сайръс не възрази, когато тя започна да разкопчава каубойския му колан и ризата.

— Ами Ели Мей? — промърмори той.

— Няма да ѝ кажа, ако ти не го направиш — прошепна Вирджиния, докато смъкваше ципа на джинсите и пъхаше ръка под гащетата му. Той отпи глътка уиски направо от бутилката, след което я награби.

Вирджиния остава съсредоточена върху непосредствената задача и след като свали ботушите и чорапите си, сръчно се освободи от останалите си дрехи, докато не остана съвсем гола. Погледна надолу към него и се усмихна. Никога не беше виждала нещо толкова малко. Той отново отпи и се свлече от канапето на пода, като едва не удари главата си в масата. Вирджиния се отпусна на килима до него. Канеше се да го издърпа върху себе си, но той заспа. Тя го претърколи внимателно и го остави проснат на пода.

Скочи, изтича до вратата, открехна я и окачи на дръжката табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ. После се върна при Сайръс, отпусна се на колене, събра всичките си сили, подхвана го под мишниците и го завлече по килима към спалнята. Остави го на пода, докато дръпне завивките на огромното легло. После коленичи до него и с едно последно херкулесово усилие го вдигна и го качи на дюшека, благодарна, че е толкова дребен. Сайръс хъркаше доволно, докато го завиваше внимателно. Вирджиния напълни още една чаша „Мейкърс Марк“ и я остави на нощната масичка. След това затвори вратата на спалнята, дръпна тежките завеси н изключи всички лампи една по една, докато стаята не потъна в пълен мрак.

Когато най-сетне легна до него, носеше по себе си само едно нещо.

14

Вирджиния остана будна през по-голямата част от нощта, заслушана в гръмовното хъркане на Сайръс. Той се въртеше и мяташе, а когато се събуди, беше само за няколко секунди, след което захърка отново. Вирджиния не можеше да повярва, че Ели Мей е спала някога с този мъж.

Лежеше, часовете се точеха мъчително и тя осъзна, че се очертава дълга нощ. Сайръс не само беше пиян, но сигурно му се отразяваше и часовата разлика. Вирджиния посвети времето на подготвяне на план, който щеше да задейства веднага щом той се събуди. Дори репетира какво ще каже, докато не овладя думите съвършено.

Той се събуди малко след шест сутринта, но мина известно време преди да се освести, което даде на Вирджиния време да репетира на голо. Няколко минути преди седем Сайръс протегна ръка и след известно опипване в тъмното успя да запали нощната лампа, което бе знак за Вирджиния да затвори очи, да се обърне и тихо да въздъхне. Сайръс като че ли я видя чак сега и изхриптя:

— Какво, по дяволите?

Вирджиния се прозя и се протегна, като се преструваше, че се буди бавно. Когато отвори очи, видя истинско въплъщение на Кросното[5] — небръснато лице, зяпнала уста, потно чело. Трябваха му само магарешки уши, за да завърши образа.

— Добро утро, скъпи — каза Вирджиния.

Надигна се и го целуна. Дъхът му бе отвратителен, но тя не се дръпна, а само се усмихна и прегърна потното му тлъсто тяло. После плъзна ръка нагоре по крака му.

— Беше великолепен нощес, мой малки дундьо — каза тя. — Лъв, истински лъв.

— Какво е станало нощес? — успя да измънка Сайръс и дръпна чаршафа да прикрие голото си тяло.

— Нямаше спиране. Не знам колко пъти се любихме и беше толкова романтично, когато ми каза, че никога не си срещал друга като мен и че трябва да прекараме остатъка от живота си заедно.

— Какво съм казал?

— „Ами Ели Мей?“ — настоях аз. — „Как изобщо мога да мисля за Ели Мей, след като срещнах богиня“, отвърна ти. „Ще те направя кралицата на Луизиана“. После стана от леглото, коленичи и поиска ръката ми.

— Какво съм направил?!

— Предложи ми брак и признавам, че останах запленена от мисълта да прекарам живота си с теб в Батън Руж. После ти сложи пръстена на пръста ми. — Тя вдигна лявата си ръка.

— Нима?

— Да, и сега трябва да позволим на света да сподели щастието ни. — Ченето на Сайръс оставаше все така увиснало. — Ето какво ще направя, скъпи — продължи Вирджиния, докато ставаше от леглото и дърпаше завесите, така че слънчевата светлина да изпълни стаята. Зяпнал, Сайръс се взираше в голото ѝ тяло. — Първата ми работа ще е да ида до вкъщи да се преоблека. В края на краищата, макар вече да съм ти годеница, не искаме някой да ме види в същите дрехи, които носех снощи, нали така, мой малък дундьо? — Тя се изкиска, наведе се и го целуна по устата.

После вдигна телефона от своята страна на леглото и каза:

— Закуска за един. Чай, препечени филийки и оксфордски мармалад, а може би и „Върджин Мери". Годеникът ми има ужасен махмурлук. Благодаря, да, колкото се може по-скоро. — Остави слушалката. — Ще се върна към десет, дундьо — обеща му тя, — след което можем да идем на пазар. Мисля да започнем с „Мос Брос“. Трябва ти цилиндър и фрак за Аскот и може би сиво копринено шалче, ако искаш да те виждат редовно в кралската ложа. А после може да ми правиш компания, докато огледам пролетната колекция на „Хартнел“. Ще трябва да намеря нещо подобаващо за победителя в надбягването на крал Джордж VI и кралица Елизабет — добави тя, докато нахлузваше полата и закопчаваше блузата си.

На вратата се почука. Вирджиния излезе от спалнята и отвори вратата, за да може сервитьорът да вкара количката.

— Годеникът ми още е в леглото. Влизайте. Закуската ти пристигна, скъпи — обяви Вирджиния, влизайки след сервитьора в спалнята. — И задължително изпий „Върджин Мери“, защото ни чака натоварен ден — добави тя, докато поставяха подноса в скута му. После отново се наведе и го целуна. Сайръс седеше в леглото и я гледаше неразбиращо. — Трябва да помисля и как точно да обявим годежа ни в Кръглия двор. Нещо просто, но достойно, което да покаже на света колко е важно събирането на двете ни фамилии. Разбира се, всички ще очакват тържествена сватба в „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, макар че аз бих предпочела нещо по-скромно, може би в Батън Руж. — Сервитьорът извади сметката. — Аз ще подпиша — каза Вирджиния и преди да го изведе, добави двайсет процента бакшиш, за да е сигурна, че младежът няма да забрави на какво е станал свидетел. След това лепна една последна целувка на Сайръс и каза: — Ще се видим след два часа, дундьо.

Измъкна се от стаята преди той да успее да отговори.

Бързо и целеустремено тръгна по дългия коридор и взе асансьора до партера. Никой не ѝ обърна внимание, докато минаваше покрай рецепцията. Всички бяxa свикнали да виждат дами да се измъкват рано сутрин от хотела; някои от тях бяха платени, други не — а Вирджиния определено възнамеряваше да бъде изцяло възнаградена. Облечен в ливрея портиер ѝ отвори вратата и я попита дали ѝ трябва такси.

— Да, ако обичате.

Портиерът вдигна ръка, изсвири пронизително и след секунда едно такси се материализира пред нея.

Вирджиния направи точно това, което бе казала на Сайръс. Прибра се у дома, дълго кисна в топлата вана, след което си изми косата и си смени бельото. После избра подходящ костюм за завръщането в „Риц“.

Докато закусваше, прегледа сутрешните вестници: в края на краищата магазинът, който възнамеряваше да посети, отваряше чак в десет. Излезе от апартамента си в Кадоган Гардънс малко след девет и четирийсет и взе такси, този път до Бонд Стрийт, която изглеждаше като пустиня по това време. Слезе пред "Челини“ няколко минути след десет.

Натисна звънеца, извади кърпичката си и със задоволство видя, че същият асистент пристъпва да отвори вратата. Тя сведе глава и избърса несъществуваща сълза.

— Всичко наред ли е, мадам? — съчувствено попита асистентът.

— Боя се, че не — с треперещ глас отвърна тя. — Любимият ми размисли и ме помоли да върна това — каза и свали годежния пръстен от пръста си.

— Много съжалявам, милейди.

— Едва ли повече от мен — каза тя, докато оставяше пръстена на тезгяха. — Попита ме дали можете да върнете чека му.

— Невъзможно, мадам, внесохме го веднага в банката и тъй като взехте пръстена със себе си, поискахме осребряване още същия ден.

— В такъв случай ще ми трябва чек за пълната сума като компенсация. В края на краищата видяхте как ми дава пръстена и се разбрах с адвокатите му да не повдигам повече този въпрос. Винаги става много неприятно, когато се намеси и пресата, не мислите ли? — Асистентът я погледна с безпокойство. — Никой не иска това да се разгласи, нали? И разбира се, възможно е любимият ми да размисли и да се върнем. Така че ще ви помоля да запазите пръстена за няколко дни.

Асистентът се поколеба.

— На чие име да напиша чека, милейди?

— Лейди Вирджиния Фенуик — каза тя и го дари с топла усмивка.

Асистентът изчезна в задната стаичка и остана там сякаш цяла вечност. Накрая се върна и ѝ връчи чек за 14 000 паунда. Докато Вирджиния прибираше чека в чантата си, той излезе иззад тезгяха и отвори вратата.

— Приятен ден, милейди. Надявам се да ви видим отново.

— Да се надяваме — отвърна Вирджиния, докато излизаше навън. Спря такси и каза на шофьора да я откара до „Коутс" в Странд. И този път обмисли внимателно думите за… както му беше там името.

Щом спряха пред банката, каза на шофьор да я изчака, тъй като щяла да се бави само няколко минути Слезе, влезе в „Коутс" и тръгна право към кабинета на директора. Влезе и го завари да диктува писмо на секретарката си.

— Можете да ни оставите, мисис Пауъл — каза мистър Феърбръдър. Канеше се да каже на Вирджиния, че не е склонен да я вижда отново без предварителна уговорена среша, когато тя остави чека на бюрото му. Банкерът се вторачи невярващо в сумата.

— Погрижете се незабавно да изчистите всичките ми неуредени сметки — каза тя. — И бъдете така добър да не ме безпокоите в бъдеще.

Преди той да успее да отговори, Вирджиния излезе от кабинета и затвори вратата.

— „Риц" — каза тя на шофьора. Таксито направи обратен завой и продължи към Пикадили. След десет минути спряха пред хотела. Вирджиния плати с последния си паунд, изкачи стъпалата и отиде на рецепцията.

— Добро утро, мадам, с какво мога да ви помогна?

— Моля, обадете се на мистър Сайръс Д. Грант в Нелсъновия апартамент и му предайте, че лейди Вирджиния Фенуик го очаква на peцепцията.

Служителят я погледна озадачено.

— Но мистър Грант освободи апартамента преди повече от час, милейди. Аз лично поръчах лимузина да го откара до „Хийтроу“.