Иде часът

15

— Майка ти ми каза, че никога няма да те накарам да вземеш почивен ден — каза Джайлс, когато племенникът му седна до него на предната седалка.

— Особено за да гледам игра на крикет — презрително отвърна Себастиан, докато затваряше вратата.

— Това не е просто игра на крикет — каза Джайлс, а откриване на тестовия мач в Лордс срещу Индия, един от най-старите ни съперници.

— И въпреки това беше трудно да го обясня на директора, който е шотландец, и на собственика на банката, който е турчин и отказва да повярва, че някакво спортно съревнование може да се проточи пет дни и да завърши без резултат.

— Равният резултат също е резултат.

— Опитай се да го обясниш на Хаким Бишара. Но като му казах, че ще бъда твой гост, той ме посъветва да приема поканата.

— Защо? — попита Джайлс.

— Хаким и Рос Бюканан са ти големи почитатели и Рос ме помоли да разбера дали има някакъв шанс да помислиш да станеш директор във „Фартингс“.

— Защо му е да предлага подобно нещо? Та аз разбирам толкова от банково дело, колкото той от крикет.

— Не мисля, че уменията ти в крикета са причина да те искат в борда. Но ти определено имаш някои умения, които биха могли да са от полза за банката.

— Например? — попита Джайлс, докато излизаха от Хайд Парк Корнър и продължаваха по Парк Лейн.

— Беше външен министър при миналото правителство и със сигурност си бил член на кабинета в сянка Само си помисли какви политически контакти си изградил през годините. И ако ще влизаме в Европейската икономическа общност, ще можеш да отвориш врати, които ще останат затворени за съперниците ни.

— Поласкан съм — каза Джайлс, — но ако трябва да съм честен, аз съм политик по душа и ако спечелим следващите избори, в което не се съмнявам, се надявам отново да стана министър и като такъв ще трябва да се откажа от всякакво членство в бордове.

— Но това може и да не стане в близките три или четири години — каза Себ. — През това време бихме могли да се възползваме от твоите познания, контакти и експертиза, за да разширим интересите си в Европа.

— Какви ще бъдат отговорностите ми?

— Ще трябва да присъстваш на заседанията на борда всяко тримесечие и да си на разположение, ако Хаким или Рос се нуждаят от съвета ти. Не е чак толкова обременително, така че се надявам поне да си помислиш.

— Политик лейбърист в борда на банка.

— Може дори да е предимство — каза Себ. — Така ще покажеш, че не всички лейбъристи мразят бизнеса.

— Първото, което ще трябва да направя, е да разбера как ще реагират колегите ми от кабинета в сянка.

— Как е в Камарата на лордовете? — попита Себ, докато заобикаляха Марбъл Арч.

— Не е като Камарата на общините.

— Какво означава това?

— Истинската власт винаги ще си остане в Долната камара. Те определят сметките, а ние само ги преглеждаме, което е правилно, щом не сме на избираеми позиции. Честно казано, сгреших, че не се кандидатирах на частичните избори. Но не се оплаквам. Сега прекарвам повече време с Карин, така че в известен смисъл получих най-доброто и от двете. А при теб, Себ?

— Най-лошото и от двете. Жената, която обичам, живее от неправилната страна на Атлантика и докато съпругът ѝ е жив, няма какво толкова да направя по въпроса.

— Каза ли на родителите си за Джесика?

— Не точно, но имам чувството, че татко вече знае. Преди няколко седмици дойде в работата ми да ме заведе на обяд и видя на стената картина, озаглавена "Мама“ и подписана "Джесика“.

— И е събрал две и две?

— Едва ли му е било трудно. "Мама“ не би могла да е друга освен Саманта.

— То това е чудесно от една страна.

— И ужасно от друга, защото Сам никога не би помислила да напусне съпруга си, докато той лежи в кома в болница.

— Може би е време да действаш.

— Леля Грейс все ми казва същото, но не е чак толкова лесно.

— След два провалени брака едва ли мога да твърдя, че съм образец — каза Джайлс. — Но третия път изкарах късмет, така че трябва да има надежда и за теб.

— И цялото семейство е възхитено как се развиха нещата. Особено мама, тя много харесва Карин.

— А баща ти? — попита Джайлс, докато завиваше по Сейнт Джонс Уд Роуд.

— Той е предпазлив по природа, така че може да му е нужно малко повече време. Но само защото ти желае най-доброто.

— Не мога да го виня. В края на краищата той и майка ти са женени вече повече от двайсет и пет години и все още се обожават един друг.

— Разкажи ми повече за днешната игра — каза Себ, на когото явно му се искаше да сменят темата.

— За индийците крикетът не е игра, а религия.

— И сме гости на президента на МКК ли?

— Да, двамата с Фреди Браун играехме за Марълбън Крикет Клуб, а после той стана капитан на националния отбор — каза Джайлс, докато паркираше на жълтата линия до игрището. — Ще откриеш обаче, че крикетът е голям изравнител. В президентската ложа със сигурност ще има интересни гости, които имат нещо общо помежду си — страст към играта.

— Значи няма да се вписвам в картинката — каза Себ.

— Кабинетът.

— Обажда се Хари Клифтън. Мога ли да говоря със секретаря на кабинета?

— Момент, сър. Ще проверя дали е свободен.

— Мистър Клифтън — каза друг глас няколко секунди по-късно. — Каква приятна изненада. Завчера тъкмо питах шурея ви дали има някакъв напредък в кампанията за освобождаването на Анатолий Бабаков.

— За съжаление, не, сър Алън, но не това е причината да ви се обаждам. Трябва спешно да се видя с вас по един личен въпрос. Нямаше да ви безпокоя, ако не го смятах за важно.

— Щом казвате, че е важно, мистър Клифтън, ще се видим когато ви е удобно. Между другото, рядко казвам това дори на министри от кабинета.

— Днес съм в Лондон при издателите си, така че ако можете да ми отделите петнайсет минути следобед…

— Момент да проверя графика си. А, виждам, че премиерът ще гледа мача по крикет в Лордс, където ще има неофициална среща с Индира Ганди, така че не очаквам да се върне на Даунинг Стрийт 10 преди шест. Четири и петнайсет устройва ли ви?

— Добро утро, Фреди. Много мило, че ни покани.

— За мен е удоволствие, Джайлс. Радвам се, че поне този път сме на една и съща страна.

Джайлс се разсмя.

— Това е племенникът ми Себастиан Клифтън работи в Сити.

— Добро утро, мистър Браун — каза Себастиан, ръкува се с президента на МКК и погледна към великолепното игрище, което бързо се пълнеше с хора, очакващи откриващите удари.

— Англия спечели мятането и избрах багер — каза президентът.

— Добро мятане за победа — каза Джайлс.

— За първи път ли идвате в дома на крикета, Себастиан?

— Не, сър, като ученик гледах как вуйчо ми направи стотица за Оксфорд на това игрище.

— Малцина могат да постигнат това — каза президентът, докато двама други негови гости влизаха в ложата и се присъединяваха към тях.

Себастиан се усмихна, макар вече да не гледаше към бившия капитан на Англия.

— А това — каза президентът — е старият ми приятел Сукхи Гуман, доста приличен подавач навремето, и дъщеря му Надира.

— Добро утро, мистър Гуман — каза Джайлс.

— Харесва ли ви крикетът, Надира? — попита Себ младата жена, като се стараеше да не я зяпа.

— Доста глупав въпрос към една индийка, мистър Клифтън — каза Надира. — Ако не се интересуваме от крикет, не би имало за какво да говорим с мъжете си. А вие?

— Вуйчо Джайлс е играл в МКК, но когато подавачите видят мен с бухалката, не очакват да се изпотят здравата.

Тя се усмихна.

— Чух вуйчо ви да казва, че работите в Сити.

— Да, във „Фартингс“. А вие на ваканция ли сте тук?

— Не — отвърна Надира. — Аз също работя в Сити.

Себастиан се смути, после попита:

— С какво се занимавате?

— Старши аналитик съм в „Хамброс“.

На Себ му се прииска да можеше да върне лентата.

— Колко интересно — успя да измънка и беше спасен от удара на камбаната.

Двамата погледнаха надолу към двамата мъже с дълги бели палта, слизащи по стъпалата на павилиона — знак за тълпата, че битката ще започне всеки момент.

— Мистър Клифтън, много се радвам да се видим отново — каза секретарят на кабинета, докато си стискаха ръцете.

— Какъв е междинният резултат? — попита Хари.

— Англия е със седемдесет и една точки. Някакъв си Беди ни размазва.

— Надявам се този път да ни бият — призна Хари.

— Това си е чиста проба държавна измяна — отвърна сър Алън, — но ще се престоря, че не съм чул. Между другото, поздравления за световния успех на книгата на Анатолий Бабаков.

— Вие изиграхте основна роля тя да стане възможна, сър Алън.

— Съвсем малка роля. В края на краищата от секретарите на кабинета не се очаква да се появяват на сцената, а да подсказват на другите иззад кулисите. Желаете ли чай или кафе?

— Не, благодаря — каза Хари. — Не искам да ви отнемам повече време от необходимото и затова ще започна направо. — Сър Алън се облегна в стола си. — Преди няколко години ме помолихте да посетя Москва от името на правителството на Нейно величество и да изпълня тайна мисия.

— С което се справихте отлично.

— Вероятно си спомняте, че от мен се искаше да запаметя имената на руски агенти, действащи в страната ни, и да ви ги предам.

— И това се оказа изключително полезно.

— В списъка фигурираше агент на име Пенгели. — Лицето на секретаря на кабинета стана безизразно като на китайски мандарин. — Надявах се да е просто съвпадение. — Стената от мълчание сякаш стана по-плътна. — Ама че глупаво от моя страна — рече Хари, — разбира се, че вече сте се сетили.

— Благодарение на вас — каза сър Алън.

— Шуреят ми уведомен ли е? — И този въпрос остана без отговор. — Това честно ли е, сър Алън?

— Вероятно не, но шпионажът е мръсна работа, мистър Клифтън. В него не разменяш визитки с врага.

— Но Джайлс е много влюбен в дъщерята на Пенгели и знам, че иска да се ожени за нея.

— Тя не е дъщеря на Пенгели — каза сър Алън. Сега беше ред на Хари да изгуби дар слово. — А много добре обучен агент на Щази. Цялата операция беше нагласена от самото начало и я следим внимателно.

— Но Джайлс рано или късно ще научи и тогава ще се отприщи същински ад.

— Може и да сте прав, но дотогава колегите ми трябва да се съобразяват с по-голямата картина.

— Както направихте със сина ми Себастиан преди няколко години.

— Ще съжалявам за онова свое решение до края на живота си, мистър Клифтън.

— Подозирам, че ще съжалявате и за това, сър Алън.

— Не мисля. Ако кажа на лорд Барингтън истината за Карин Брант, животът на много наши агенти ще бъде изложен на опасност.

— А какво пречи аз да му кажа?

— Законът за държавната тайна.

— Абсолютно ли сте сигурен, че не бих го направил зад гърба ви?

— Да, мистър Клифтън, защото ако знам нещо за вас, то е, че никога не бихте предали страната си.

— Вие сте негодник — каза Хари.

— Това е част от длъжностната ми характеристика — отвърна сър Алън.

Хари често посещаваше майка си в къщичката ѝ в Имението през следобедните почивки от четири до шест, когато двамата сядаха на „висш чай“, както се изразяваше Мейзи — сандвичи със сирене и домати, горещи кифлички, еклери и „Ърл Грей“.

Разговаряха за всичко: от семейството — което беше най-интересната тема и за двамата — до политиката. Мейзи не се интересуваше особено от Джим Калахан и Тед Хийт и само веднъж, веднага след войната, беше гласувала за друг освен за либералите.

— Изгубен глас, както неведнъж ти е напомнял Джайлс.

— Изгубен глас е когато не гласуваш, както неведнъж съм му отговаряла.

Хари нямаше как да не забележи, че след смъртта на съпруга ѝ майка му беше забавила темпото. Вече не разхождаше всяка вечер кучето и напоследък дори престана да чете сутрешните вестници, макар да не искаше да признае, че зрението ѝ се влошава.

— Трябва да се връщам за сесията от шест до осем — каза Хари.

Докато ставаше от мястото си до камината, майка му извади запечатан плик и каза спокойно:

— Да не се отваря, докато не ме положат в гроба.

— Дотогава има още много години, майко — отвърна той, докато се навеждаше да я целуне по челото, макар и сам да не вярваше на думите си.

— Е, радваш ли се, че си взе почивен ден? — обърна се Джайлс към Себастиан, докато вървяха обратно към изхода след края на играта.

— Определено — отвърна Себ. — Благодаря ти.

— Какво великолепно партньорство между Нот и Илингуърт. Направо спасиха Англия днес.

— Така е.

— Отвори ли ти се възможност да разговаряш с Мик Джагър?

— Не, не разговарях с него.

— Ами с Дон Брадман?

__ Стиснах ръката му.

— Питър О’Тул?

— Не му разбрах нито една дума.

— Пол Гети?

— Разменихме визитки.

— Ами с премиера?

— Изобщо не разбрах, че е присъствал.

— От тази размяна на кратки реплики, Себастиан, да разбирам ли, че си разсеян от една млада дама?

— Да.

— И се надяваш да я видиш отново?

— Може би.

— Слушаш ли ме изобщо?

— Не.

Тримата се срещаха веднъж седмично, уж да обсъждат въпроси около „Мелър Травъл“, в чийто борд участваха. Но тъй като не винаги искаха другите директори да научават какво са намислили, срещата нито беше официални, нито се водеше протокол.

Нечестивата троица, както ги наричаше Себастиан, се състоеше от Дезмънд Мелър, Ейдриън Слоун и Джим Нолс. Тримата имаха само едно общо помежду си — омраза към всеки, носещ фамилията Клифтън или Барингтън.

След като Мелър беше принуден да напусне борда на „Барингтън“, Слоун бе освободен като председател на борда на „Фартингс“, а Нолс напусна корабната компания без никакви „съжаления“ в протокола, тримата се обединиха от обща цел — да поемат контрол върху „Фартингс“ и после върху „Барингтън Шипинг“, независимо дали с честни или безчестни средства.

— Мога да потвърдя — каза Мелър, докато седяха тихо в ъгъла на един от малкото лондонски клубове, които ги допускаха като членове, — че лейди Вирджиния с неохота ми продаде своите седем и половина процента дялово участие в „Барингтън Шипинг“, което позволява един от нас да заеме място в борда.

— Добра новина — каза Нолс. — С радост бих приел поста.

— Не е нужно да прибързваме — каза Мелър. — Мисля да оставя другите директори да обмислят възможните последици от избора ми, така че всеки път, когато вратата на залата се отвори, мисис Клифтън да се чуди кой от нас ще се появи.

— Аз също не бих отказал мястото — обади се Слоун.

— Не затаявайте дъх — каза Мелър, — защото никой от вас не знае, че вече имам представител в борда. Един от най-дългогодишните директори на „Барингтън“ — продължи той — изпитва известни финансови затруднения и неотдавна ме помоли за доста значителен заем, който имам чувството, че няма да е в състояние да изплати. Отсега нататък не само че ще получавам протокола от всяко заседание на борда, но и ще научавам всяка вътрешна информация, която мисис Клифтън не иска да бъде записвана. Е, вече знаете с какво се занимавах през изминалия месец. С какво ще се похвалите вие?

— С доста — каза Нолс. — Неотдавна чух, че Сол Кауфман се е оттеглил като председател на „Кауфман“, след като всички в банката, дори портиерът, са разбрали, че е болен от Алцхаймер. Синът му Виктор, който не може да организира и състезание по надпикаване в бирария, временно зае мястото му, докато намерят нов председател.

— Може би това е най-добрият ни шанс да действаме? — предположи Мелър.

— Де да беше така лесно — отвърна Нолс. — За съжаление младият Кауфман започна преговори за сливане с „Фартингс“. Двамата със Себастиан Клифтън са били съученици и дори са живели в една стая, така че Клифтън е в бързата пътека.

— Тогава да се погрижим да се препъне на излизане oт последния завой — каза Слоун.

— Дочух и друга полезна информация — продължи Нолс. — Изглежда, че Рос Бюканан възнамерява да се оттегли като председател на борда на „Фартингс“ някъде около Нова година и Хаким Бишара ще заеме мястото му, а Клифтън ще стане главен изпълнителен директор на новосформираната „Фартингс Кауфман“.

— Националната банка ще допусне ли подобно сладко уреждане?

— Ще си затворят очите, особено след като Бишара стана любимец в Сити. По някакъв начин направи така, че да стане част от върхушката.

— Но нали новото законодателство изисква всяко сливане да става с одобрението на регулаторите на Сити? — намеси се Мелър. — Така че нищо не ни пречи да направим контраоферта и да размътим нещата.

— Какъв е смисълът, когато изобщо не можем да се състезаваме с дълбоките джобове на Бишара? Можем единствено да забавим процеса, а дори това няма да ни излезе евтино, както открихме на свой гръб миналия път.

— Можем ли по някакъв друг начин да предотвратим сливането? — попита Мелър.

— Бихме могли да нарушим репутацията на Бишара пред Националната банка — каза Слоун. — Така че да го сметнат за неподходящ човек начело на една от най-големите финансови институции в Сити.

— Вече опитахме — напомни му Мелър. — И се провалихме.

— Само защото планът ни не беше напълно подсигурен. Този път измислих нещо, което ще направи невъзможно регулаторите да одобрят сливането и Бишара ще трябва да подаде оставка като председател на „Фартингс“.

— Как е възможно това? — попита Мелър.

— Защото осъжданите престъпници нямат право да влизат в борда на банка.

16

— Грозен ли съм?

— Нужно ли е да питаш? — отвърна Клайв Бингам, който седеше на бара и отпиваше от бирата си.

— Глупав ли съм?

— Никога не съм се съмнявал — каза Виктор Кауфман.

— Значи това обяснява всичко.

— Кое? — попита Клайв.

— Вуйчо ми ме заведе в Лордс миналия четвъртък.

— Да гледаш как англичаните пердашат индийците.

— Да, но срещнах онова момиче…

— А, мъглата се разсейва — отбеляза Виктор.

— И си я харесал — каза Клайв.

— Да. И не само това, ами си мисля, че и тя доста ме хаpeca.

— Значи е тъпачка.

— Но когато ѝ се обадих на следващия ден и я поканих на вечеря, ми отказа.

— Тази жена започва да ми харесва.

— Тъй като и двамата работим в Сити, предложих обяд.

— И тя пак ли те отряза?

— Директно — рече Себ. — Така че я попитах дали…

— Не би се съгласила да прескочите яденето и…

— Не, дали иска да гледаме Лорънс Оливие във „Венецианският търговец“.

— И тя пак ли отказа?

— Да.

— Но билети за това нещо не се намират дори на черно — каза Виктор.

— Затова ще ви питам пак. Грозен ли съм?

— Това вече го установихме — каза Клайв. — Така че остава да обсъдим с кого от нас ще ходиш на „Търговеца“.

— С никого. Още не съм се отказал.

— Нали ми каза, че харесваш Себастиан?

— Да. Беше чудесна компания в ден, от който се ужасявах — каза Надира.

— Тогава защо му отказваш? — попита съквартирантката ѝ.

— Защото през трите дни, за които ме покани, имам други ангажименти.

— И не си могла да прехвърлиш нито един за друго време?

— Не. В сряда вечерта трябваше да съм на балет с баща ми. Марго Фонтейн в „Лебедово езеро“.

— Добре, това го приемам. Следващото?

— В четвъртък шефът ми ме помоли да присъствам на обяд с важен клиент, който идва от Ню Делхи.

— Става.

— А в петък винаги ходя на фризьор.

— Жалка работа.

— Знам! Но докато се усетя, той вече беше затворил.

— Жалка работа — повтори Джени.

— Най-лошото е, че татко се обади на следващия ден да ми каже, че е изникнало нещо и трябва да лети за Бомбай, и ми предложи билетите. Фонтейн в „Лебедово езеро“. Мога ли да те изкуша, Джени?

— И още как. Но няма да дойда с теб, защото ще се обадиш на Себастиан, ще му кажеш, че баща ти е зает, и ще го попиташ дали не би ти направил компания.

— Не мога да го направя — каза Надира. — Не мога да се обадя на мъж и да го поканя на среща.

— Надира, седемдесет и първа година сме. Вече не се гледа с лошо око, ако жена покани мъж.

— В Индия се гледа.

— Ако случайно не си забелязала, не сме в Индия. И освен това се обаждаш непрекъснато на мъже.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е. Част от работата ти е и си доста добра в нея.

— Това е различно.

— Значи спокойно можеш да се обадиш на Себастиан да обсъдите падането на лихвите, но не и да го поканиш на балет?

— Може пък да ми се обади отново.

— А може и да не ти се обади.

— Сигурна ли си, че не искаш да гледаш Фонтейн?

— Разбира се, че искам. И ако ми дадеш билетите, ще се обадя на Себастиан и ще го попитам дали има нещо против да отидем заедно.

— Джени Бартън се обажда, мистър Клифтън.

— Джени Бартън, Джени Бартън… Нищо не ми говори. Каза ли от коя компания е?

— Не, каза, че е по личен въпрос.

— Не се сещам коя е, но май е по-добре да ме свържете.

— Добро утро, мистър Клифтън. Не ме познавате, но аз съм съквартирантка на Надира Гуман. — Себ едва не изтърва телефона. — Вчера сте се обадили на Надира и сте я поканили на вечеря.

— И на обяд, и на театър, но тя ми отказва.

— За което сега съжалява, така че ако решите да ѝ се обадите отново, мисля, че в края на краищата може и да се окаже свободна в сряда вечерта.

— Благодаря, мис Бартън — каза Себ. — Но защо тя самата не ми се обади?

— Основателен въпрос. Защото след онова, което тя ми разказа за вас, аз определено не бих ви отказала. Телефонът замлъкна.

— Нямах представа, че се интересуваш от балет, Себастиан. Винаги съм си мислила, че си падаш повече по театъра.

— Напълно си права, майко. Всъщност това ще е първото ми ходене на балет.

— Тогава да те предупредя, спести си обяда.

— Какво искаш да кажеш?

— В Ковънт Гардън всичко е много цивилизовано. Поднасят вечеря по време на представлението. Първото ястие е преди вдигането на завесата, второто през големия антракт, а кафето, сиренето и бисквитите — след спускането на завесата. Кого ще водиш?

— Никого. Поканен съм.

— Познавам ли я?

— Стига си любопитствала, майко.

Себастиан пристигна пред операта няколко минути преди седем. Беше изненадан колко нервен се чувства. Но пък, от друга страна, както не пропусна да му напомни Клайв, това бе първата му среща от доста време. Огледа тълпата, нахлуваща през главния вход, и изведнъж я видя. Не че би могъл да я пропусне. Дългата черна коса и дълбоките кафяви очи на Надира се допълваха от поразителна червена копринена рокля, която го накара да си помисли, че Надира би трябвало да краси корицата на „Вог“, вместо да анализира печалби и загуби, завряна в недрата на някаква банка. Тя също го видя и лицето ѝ грейна.

— Леле — каза той. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря — отвърна Надира, а Себ я целуна по бузата, сякаш беше леля му Грейс.

— Несъмнено си идвал много пъти в операта, така че си запознат с правилата — каза тя.

— Не, за първи път ми е — призна Себ. — Всъщност никога досега не съм ходил на балет.

— Щастливец!

— Какво искаш да кажеш? — попита Себ, докато влизаха в ресторанта на партера.

— Или ще се пристрастиш до края на живота си, или никога повече няма да дойдеш.

— Да, разбирам какво имаш предвид — каза Себ.

Надира спря на прага.

— Имаме резервация на името на Гуман.

— Моля, последвайте ме, мадам — каза оберкелнерът, заведе ги до масата им и след като се настаниха, им връчи менюто.

— Сервират първото ястие преди вдигането на завесата и трябва да поръчаме основното сега, за да са готови за антракта.

— Винаги ли си толкова организирана?

— Извинявай — каза Надира. — Просто се опитвам да помогна.

— А аз просто се майтапя — каза Себ. — Но пък ако имаш майка като моята, това си върви с територията.

— Майка ти е невероятна, Себ. Питам се дали има представа колко жени гледат на нея като на модел за подражание.

Появи се сервитьор, готов да вземе поръчката им.

— За мен аспарагус и морски език — каза Надира.

— А за мен гъши дроб и печено агнешко — каза Себ. — И бих искал да поръчам бутилка вино.

— Аз не пия — каза Надира.

— Извинявай. Какво желаеш?

— Само вода, благодаря. Но ти си поръчай.

Себ провери листа с вината.

— За мен чаша мерло.

— Като банкер ще одобриш колко добре се управлява това място — каза Надира. — Повечето ястия са прости и лесни за приготвяне, така че като се върнеш на масата си в края на всяко действие, могат да те обслужат бързо.

— Вече разбирам защо си аналитик.

— А ти ръководиш отдела за недвижими имоти във „Фартингс“, което трябва да е доста голяма отговорност за човек…

— …на моята възраст ли? Както много добре знаеш банковото дело е игра за младите. Повечето ми колеги рухват на четирийсет.

— Някои на трийсет.

— И въпреки това не е лесно за една жена да направи кариера в Сити.

— Една-две банки бавно започват да приемат, че има вероятност жената да е интелигентна като мъжа. Повечето от по-старите учреждения обаче продължават да живеят в Средновековието. Често е по-важно къде си учил и кой е баща ти, отколкото какви са способностите ти. "Хамброс“ не са първобитни като повечето, но и те все още нямат жена в борда, което важи и за всяка друга по-голяма банка в Сити, включително и за „Фартингс“.

Чуха се три удара на звънец.

— Това да не означава, че представлението започва?

— Като редовен посетител на театър би трябвало да знаеш, че до началото остават три минути.

Себ я последва от ресторанта в залата. Надира сякаш знаеше съвсем точно къде отива. Себ не се изненада, когато ги отведоха до най-добрите места.

От момента, в който завесата се вдигна и малките лебеди изпърхаха на сцената, Себ се озова в друг свят. Беше запленен от уменията и артистичността на танцьорите и точно когато си мислеше, че по-добре не може да бъде, на сцената се появи примабалерината и той разбра, че ще се връща отново и отново тук. Когато завесата се спусна в края на второто действие и аплодисментите утихнаха, Надира го поведе обратно към ресторанта.

— Е, какво ще кажеш? — попита, когато седнаха.

— Направо омагьосващо — отвърна той, без да откъсва поглед от нея. — И изпълнението на Марго Фонтейн страшно ми хареса.

Надира се разсмя.

— Баща ми ме заведе за първи път на балет, когато бях на седем. Като всички малки момичета си тръгнах от театъра, като мечтаех да съм един от четирите лебеда. И оттогава балетът си остана моя любов.

— Изпитах същото, когато баща ми ме заведе за първи път в Стратфорд да гледаме Пол Робсън в „Отело“ — каза Себ, докато слагаха пред него чиния печено агнешко.

— Какъв щастливец си. — Себ я погледна объркано.

— Сега ще можеш да видиш всички велики балети за първи път. Имай предвид обаче, че след Фонтейн на другите никак няма да им е лесно.

— Баща ми веднъж ми каза, че му се иска да не е чел нито дума от Шекспир, преди да навърши трийсет. Така щял да гледа всичките трийсет и седем пиеси, без да знае края им. Сега разбирам отлично какво е имал предвид.

— Аз просто не ходя достатъчно на театър.

— Поканих те на „Венецианският търговец“, но…

— Онази вечер бях заета. Но сега ангажиментът отпадна, така че с удоволствие бих дошла. Разбира се, стига да не си предложил билета на някой друг.

— Съжалявам, но двама мои приятели отчаяно искаха да видят Оливие, така че…

— Разбирам — каза Надира.

— Но аз им отказах.

— Защо?

— И на двамата краката им са космати.

Надира избухна в смях.

— Знам, че си…

— Къде…

— Не, ти си пръв — каза Надира.

— Просто искам да те питам за толкова много неща.

— И аз теб.

— Знам, че си учила в „Сейнт Пол" и после в Гъртън, но защо точно банково дело?

— Винаги съм била очарована от числата и моделите, които създават, особено когато трябва да обясниш значението им на хора, които често се интересуват само от краткосрочни придобивки.

— Като мен може би?

— Надявам се, че не, Себ.

Все едно говореше Саманта. Себ нямаше да направи същата грешка втори път.

— Откога работиш в „Хамброс"?

— От малко повече от три години.

— Значи вече мислиш какъв да бъде следващият ги ход?

— Типично по мъжки — отвърна Надира, — Не, много ми харесва там, където съм, макар че наистина се отчайвам, когато неподходящи мъже биват повишавани на постове, за които нямат способности. Иска ми се банковото дело да беше като балета. Тогава Марго Фонтейн щеше да е гуверньор на Националната банка.

— Не ми се вярва от сър Лесли О'Брайън да излезе много добър черен лебед — каза Себ. В този момент камбаната отново удари три пъти и той бързо пресуши чашата си.

Надира беше права, защото Себ не можеше да откъсне очи от черния лебед, който хипнотизира цялата публика с майсторството си, а когато завесата се спусна в края на третото действие, Себ отчаяно искаше да разбере какво ще се случи накрая.

— Не ми казвай, не ми казвай — каза той, докато се връщаха на масата.

— Няма — отвърна Надира. — Но се наслаждавай на момента, защото, за съжаление, ще имаш това уникално изживяване само веднъж.

— Може би и ти ще имаш същото изживяване, когато те заведа на "Венецианският търговец".

Себастиан наведе глава.

— Многo съжалявам — рече Надира. — Какво казах?

— Нищо, нищо. Просто ми напомни за нещо.

— Или за някого?

Себ беше спасен от разпоредителя.

— Дами и господа, ако обичате, заемете местата си, последното действие ще започне всеки момент.

Последното действие бе така трогващо, а Фонтейн така пленителна, че когато се обърни да види дали представлението оказва същия ефект върху Надира, на Себ му се стори, че вижда сълза да се спуска по бузата ѝ. Той хвана ръката ѝ.

— Съжалявам — прошепна тя. — Показвам се като пълна глупачка.

— Това не би било възможно.

Когато завесата най-сетне се спусна, Себ се включи в десетминутните овации, а Марго Фонтейн излезе толкова пъти да се поклони и получи толкова много букети, че спокойно можеше да отвори цветарски магазин. Докато излизаха от залата към ресторанта, той хвана Надира за ръка, но тя изглеждаше твърде нервна и мълчеше. Едва след като сервираха кафето, каза:

— Благодаря ти за чудесната вечер. Покрай теб сякаш гледах „Лебедово езеро" за първи път. Отдавна не се бях наслаждавала толкова много на представление.

И млъкна колебливо.

— Но нещо те тревожи.

— Индийка съм.

Себ избухна в смях.

— Аз пък съм съмърсетски селяндур, но това никога не ме е притеснявало.

Тя не се разсмя.

— Не мисля, че мога да дойда на театър с теб, Себ.

— Но защо?

— Страхувам се какво може да се случи, ако се видим отново.

— Не те разбирам.

— Казах ти, че баща ми трябваше да се върне в Индия.

— Да. Помислих, че по работа.

— В известен смисъл. През последните няколко месеца майка ми избираше мъжа, за когото се очаква да се омъжа, и мисля, че е взела окончателното си решение.

— Не — каза Себ. — Това е невъзможно.

— Сега остава само одобрението на баща ми.

— А ти нямаш ли право на избор по въпроса?

— Абсолютно никакво. Разбери, Себ, това е част от традицията и религията ни.

— Ами ако се беше влюбила в някой друг?

— Пак щях да почета желанието на родителите си. — Себ се наведе през масата да хване ръката ѝ, но тя бързо се дръпна. — Никога няма да забравя вечерта, в която гледах "Лебедово езеро“ с теб, Себ. Ще я помня до края на живота си.

— Аз също, но…

Но когато вдигна очи, тя беше изчезнала, също като черния лебед.

17

— Е, как мина снощи? — попита Джени, докато слагаше две яйца в тенджера с топла вода.

— Не можеше да е по-зле — отвърна Надира. — Изобщо не мина така, както планирах.

Джени се обърна и видя, че приятелката ѝ е на път да се разреве. Завтече се през кухнята, седна до нея и я прегърна през раменете.

— Толкова ли лошо беше?

— По-лошо. Втория път го харесах още повече. И обвинявам теб.

— Защо мен?

— Защото ако се беше съгласила да дойдеш на балета с мен, това изобщо нямаше да се случи.

— Но случилото се е хубаво.

— Не, ужасно е. В края на вечерта го оставих, като му казах, че не искам да го виждам никога повече.

— Какво е направил, че те е ядосал така?

— Това, че се влюбих в него, а нямах такова намерение.

— Но това е фантастично, стига и той да изпитва същите чувства.

— Но ще приключи катастрофално, когато родителите ни…

— Сигурна съм, че родителите на Себ ще те приемат радушно в семейството си. Всичко, което съм чела за тях по вестниците, говори, че са изключително цивилизовани хора.

— Не се тревожа за неговите родители, а за моите. Те просто няма да сметнат Себастиан за подходящ…

— Живеем в модерен свят, Надира. Браковете между различни раси стават нещо съвсем нормално. Трябва да заведеш родителите си да гледат „Познай кой дойде на вечеря".

— Джени, чернокож, който иска да се ожени за бяла жена в Америка през шейсетте, е нищо в сравнение с индуистка, влюбила се в християнин, повярвай ми. Забеляза ли, че в онзи филм изобщо не ставате въпрос за религия, а само за цвета на кожата? Зная, че не е необичайно индийка да се омъжи за някой от друга раса, особено ако и двамата са християни, Но един индуист никога не би помислил за подобно нещо. Иска ми се изобщо да не бях ходила на онзи мач по крикет.

— Но отиде — каза Джени. — Така че се налага да се справиш с реалността. Дали ще опиташ да изградиш пълноценна връзка със Себастиан, или ще угодиш на родителите си, като се омъжиш за човек, когото дори не си виждала?

— Не е толкова просто. Снощи се опитах да обясня на Себ какво е да израснеш в традиционно индуистко семейство, в което традицията, дългът…

— Ами любовта?

— Тя може да дойде след брака. Знам, че е станало точно така при майка ми и баща ми.

— Но баща ти се е срещал със Себастиан, така че със сигурност ще те разбере.

— Възможността дъщеря му да се омъжи за християнин изобщо не би му минала през ума.

— Той е международен бизнесмен, който те е пратил в „Сейнт Пол“ и се е гордял, когато са те приели в Кеймбридж.

— Да. И направи така, че да постигна тези неща, без да поиска нищо в замяна. Но когато става въпрос за кого да се омъжа, ще бъде непреклонен и от мен ще се очаква да му се подчиня. Винаги съм приемала това. Брат ми беше оженен за жена, която изобщо не бе виждал, а по-малката ми сестра вече се подготвя да мине през същото. Бих могла да се опълча на родителите си, ако смятах, че след време ще го приемат, но зная, че това никога няма да стане.

— Но нали са приели, че са настъпили нови времена и нещата са се променили?

— Не и към по-добро, както неуморно повтаря майка ми.

Джени изтича до печката и спаси от кипящата вода двете много твърдо сварени яйца. Двете се разсмяха.

— И какво ще правиш? — попита Джени.

— Нищо не мога да направя. Казах му, че няма да се видим отново, при това съвсем сериозно.

Някой решително почука на вратата.

— Обзалагам се, че е той — каза Джени.

— Тогава ти трябва да отвориш!

— Съжалявам. Трябва да сваря нормални яйца и не мога да си позволя да правя една и съща грешка два пъти.

На вратата се почука отново, още по-решително.

— Действай — каза Джени, без да помръдне от печката.

Докато отиваше бавно към антрето, Надира съчини цяла реч.

— Съжалявам, но… — започна тя, след като отвори вратата и млъкна. На прага стоеше млад мъж с червена роза в ръка.

— Вие ли сте мис Надира Гуман? — попита той.

— Да.

— Помолиха ме да ви предам това.

Надира благодари, затвори вратата и се върна в кухнята.

— Той ли беше? — попита Джени.

— Не, но е пратил това — отвърна Надира и показа розата.

— Определено трябва да започна да ходя на крикет — каза Джени.

— По една на всеки час? — попита Клайв.

— Точно така — отвърна Себ.

— И колко време смяташ да ѝ пращаш по една роза на час? — попита Виктор.

— Колкото се наложи.

— Някъде наоколо трябва да има някоя много щастлива цветарка.

— Кажи ми, Вик, и евреите ли са толкова чувствителни, ако децата им се оженят за човек, който не изповядва религията им?

— Трябва да призная, че когато родителите ми поканиха Рут на вечеря три поредни петъци, разбрах, че единственото, което ще ми бъде позволено да избирам, са зеленчуците.

— Как изобщо можем да започнем да разбираме напрежението, на което е подложена Надира? — каза Клайв. — Съчувствам ѝ.

— Да погледнем откъм по-светлата страна, Себ — каза Виктор. — Това означава ли, че няма да я водиш на „Венецианският търговец“ довечера?

— Изглежда малко вероятно, така че можете да вземете билетите ми. — Себ извади портфейла си и ги даде на Клайв. — Надявам се да ви хареса.

— Можем да хвърлим жребий кой да дойде с теб — предложи Виктор.

— Не, за довечера имам други планове.

— Мисис Джени Бартън на трета линия, мистър Клифтън.

— Свържете ме.

— Здрасти, Себ. Обаждам се само да ти кажа да потърпиш. Започва да се огъва.

— Но тя не отговаря на писмата ми, на обажданията ми, не…

— Може би трябва да опиташ да се видиш с нея.

— Виждам я всеки ден — каза Себ — Стоя пред "Хамброс“» когато идва на работа сутринта, и в края на работния ден, когато чака автобуса си. Гледам я дори как се прибира в апартамента си вечер. Ако стана по-настойчив, може да ме арестуват за тормоз.

— Този уикенд ще ходя при родителите си в Норфолк — каза Джени. — И ще се върна чак в понеделник сутринта. С нищо повече не мога да ти помогна, така че действай.

Беше петък вечерта. Надира излезе от банката, разтвори чадъра си и тръгна със сведена глава, като заобикаляше локвите на път към спирката. Разбира се, чакаше я, както правеше всяка вечер през последната седмица.

— Добър вечер, мис Гуман — каза той и ѝ поднесе роза.

— Благодаря — отвърна тя и се нареди на опашката.

Качи се в автобуса и седна на горния етаж. Погледна през прозореца и за момент ѝ се стори, че вижда Себ да се крие във входа на един магазин. Когато слезе на Фулам Роуд, там я чакаше още един младеж, още една роза, още едно благодаря. Надира изтича към апартамента — дъждът се засилваше с всяка минута. Когато пъхна ключа в ключалката, вече замръзваше. Беше решила да вечеря набързо, да вземе вана и да си легне рано с надеждата, че ще успее да поспи.

Вадеше йогурт от хладилника, когато на вратата се позвъни. Усмихна се и си погледна часовника — последната роза за деня, която щеше да отиде при другите във вазата на масата в антрето. Като се питаше колко ли дълго ще упорства Себ, бързо отиде до вратата — не искаше младежът да стане вир-вода. Отвори и видя него, с чадър в едната ръка и роза в другата.

Затръшна вратата в лицето му, свлече се на пода и избухна в сълзи. Как можеше да продължава да се държи така лошо с него, след като тя беше виновната? Остана седнала в антрето, свита до стената. Мина известно време, преди бавно да се надигне и да се върне в кухнята. Стъмваше се, така че отиде до прозореца и дръпна завесата. Навън още валеше — типично за Англия. И тогава го видя — навел глава, седнал на бордюра от другата страна на улицата, а дъждът се стичаше по чадъра му в канавката. Надира го гледаше през тясната цепка между завесите, но той не можеше да я види. Трябваше да му каже да се прибира, преди да е пипнал пневмония. Изтича до вратата, отвори и извика:

— Себастиан. — Той вдигна глава. — Моля те, върви си у дома.

Той стана и тя разбра, че трябва да затвори веднага. Себ тръгна бавно през улицата към нея, като очакваше вратата отново да се затръшне в лицето му. Но тя не я затвори, така че Себ пристъпи напред и я прегърна.

— Не искам да продължа да живея, ако не мога да бъда с теб — каза той.

— И аз изпитвам същото. Но трябва да разбереш, че е безнадеждно.

— Ще се видя с баща ти веднага щом се върне от Индия. Не мога да повярвам, че няма да разбере.

— Това няма да промени нищо.

— В такъв случай трябва да направим нещо преди да се е върнал.

— Първото, което трябва да направим, е да те освободим от този костюм. Вир-вода си. — Докато тя сваляше сакото му, той се наведе и започна да разкопчава малките копчета на блузата ѝ.

— Аз не съм вир-вода — каза тя.

— Знам — прошепна той, докато продължаваха да се събличат един друг. Той я взе в обятията си и я целуна за първи път. Движеха се неловко като тийнейджъри, откриваха бавно и нежно телата си, така че когато най-сетне се любиха, Себастиан имаше чувството, сякаш го прави за първи път, а за Надира беше за първи път.

През целия уикенд не се отделиха един от друг и за момент. Всяка сутрин тичаха заедно в парка, тя готвеше, докато той подреждаше масата, ходиха на кино, без много да гледат филма, смееха се и плачеха и изгубиха представа колко пъти се любиха. Най-щастливият уикенд в живота ѝ, каза му тя в понеделник сутринта.

— Нека ти обясня големия си план — каза той, докато сядаха на закуска.

— Да не започва с правене на любов в коридора?

— Не, но предлагам да го правим всяка петък вечер. Аз ще стоя навън на дъжда.

— А аз ще ти кажа да си вървиш у дома.

— У дома. Това ми напомня за плана ми. Следващия уикенд искам да те заведа да се запознаеш с родителите ми.

— Тревожа се, че те няма да…

— Да сметнат, че съм достатъчно добър за теб ли? И ще са напълно прави. Подозирам, че истинският проблем ще бъде да убедим баща ти, че никога няма да бъда достатъчно добър за теб, но въпреки това ще се срещна с него веднага щом се върне в Англия.

— И какво ще му кажеш?

— Че съм влюбен в дъщеря му и искам да прекарам остатъка от живота си с нея.

— Но ти дори не си ми предложил.

— Щях да го направя още в Лордс, но знаех, че само ще ми се изсмееш.

— Той няма да се изсмее. Ще те попита само едно нещо — тихо каза тя.

— И какво е то, скъпа?

— Спа ли с дъщеря ми? — едва чуто промълви тя.

— Ако го направи, ще му кажа истината.

— Тогава ще убие или теб, или мен, или и двама ни.

Себ отново я прегърна.

— Ще склони, когато види колко се обичаме.

— Не и ако майка ми вече ми е избрала подходящ мъж и двете семейства са стигнали до споразумение. Защото точно преди баща ми да замине за Индия, аз му дадох думата си, че съм девствена.

През седмицата Себ говори с майка си и баща си и те не само че останаха очаровани от новината, но и очакваха с нетърпение да видят бъдещата си снаха Надира се ободри от реакцията им, но не можеше да скрие тревогата си как що реагира баща ѝ. Той ѝ се обади в четвъртък да ѝ каже, че се връща в Англия н има вълнуващи новини за нея.

— Ние също имаме вълнуващи новини за него — опита се да я окуражи Себ.

В петък вечерта Себ си тръгна рано от банката, като по пътя спря да купи още куп рози. После продължи през града до Фулам Роуд да вземе Надира и да продължат на запад. С нетърпение очакваше да я представи на родителите си. Но първо трябваше да благодари на Джени за всичко, което беше направила, и този път розите щяха да бъдат за нея. Паркира пред апартамента, изскочи от колата и натисна звънеца. Мина известно време преди вратата да се отвори и когато това стана, коленете на Себ омекнаха. Джени стоеше на прага и се тресеше неудържимо. Бузата ѝ беше зачервена.

— Какво е станало? — настоятелно попита Себ.

— Отведоха я.

— Как така?

— Баща ѝ и брат ѝ дойдоха преди час. Тя се съпротивляваше и се опитах да помогна, но те я извлякоха навън, напъхаха я в една кола и я откараха.

18

— Много мило, че се отзовахте с такава готовност, Варун — каза Джайлс. — Особено в събота сутрин.

— За мен с удоволствие — отвърна посланикът. — Страната ми завинаги ще ви остане задължена за ролята която изиграхте като външен министър, когато мистър Ганди посети Обединеното кралство. Но с какво мога да ви помогна, лорд Барингтън? По телефона казахте, че въпросът бил спешен.

— Племенникът ми Себастиан Клифтън има личен проблем, по който би искал да се посъветва с вас.

— Разбира се. Ако мога да помогна с нещо, ще го направя с радост — каза Варун и се обърна към Себастиан.

— Сблъсках се с проблем, който изглежда неразрешим, сър, и не зная какво да правя. — Мистър Шарма кимна. — Влюбих се в индийско момиче и искам да се оженим.

— Поздравления.

— Но тя е индуистка.

— Също като осемдесет процента от сънародниците ми, мистър Клифтън, сред които съм и аз. Така че да приема ли, че проблемът не е момичето, а родителите ѝ?

— Да, сър. Макар че Надира иска да се омъжи за мен, родителите ѝ са избрали някой друг за неин съпруг. Мъж, когото дори не е виждала.

— Това не е необичайно за страната ми, мистър Клифтън. И аз не бях виждал съпругата си, докато майка ми не я избра. Но ако мислите, че това би помогнало, с радост ще поговоря с родителите на Надира и ще се опитам да защитя каузата ви.

— Много мило от ваша страна, сър, ще съм ви изключително благодарен.

— Трябва обаче да ви предупредя, че ако семейството е сключило договор с другата страна, думите ми ще попаднат в глухи уши. Но все пак — продължи посланикът, докато вземаше бележник от масичката до себе си, — кажете ми всичко, което можете за Надира, за да реша как да подходя към проблема.

— Вчера вечерта с Надира възнамерявахме да отпътуваме, за да я запозная с родителите си. Когато отидох да я взема от апартамента ѝ, открих, че тя в буквалния смисъл е била отвлечена от баща си и брат си.

— Бихте ли ми казали имената им?

— Сукхи и Зафар Гуман.

Посланикът се размърда неспокойно в стола си.

— Мистър Гуман е един от водещите индустриалци в Индия. Той има много силни бизнес и политически връзки и трябва да добавя, че си е спечелил репутацията на безжалостно ефективен човек. Подбирам думите си внимателно, мистър Клифтън.

— Но ако Надира е все още в Англия, нали можем да му попречим да я отведе в Индия против волята ѝ? В края на краищата тя е на двайсет и шест години.

— Съмнявам се, че е все още в страната, мистър Клифтън, защото знам, че мистър Гуман има частен самолет. Но дори да беше тук, за доказването, че баща държи детето си против волята му, ще е необходим дълъг съдебен процес. Бил съм свидетел на седем подобни процеса, откакто заех поста си, и макар да съм убеден, че и седемте млади жени искаха да останат в страната, четири от тях бяха в Индия много преди да бъдат разпитани, а другите три казаха на разпита, че вече не желаят да поискат убежище. Но ако желаете да продължите, мога да се обадя на главния инспектор в Скотланд Ярд, който отговаря за подобни случаи, макар че трябва да ви предупредя, че мистър Гуман несъмнено е наясно със законните си права и това няма да е първият път, когато взема нещата в свои ръце.

— Тоест казвате, че не мога да направя нищо?

— Не много — призна посланикът. — Иска ми се да можех да ви помогна повече.

— Много мило, че ни отделихте толкова много време, Варун — каза Джайлс, докато ставаше.

— За мен е удоволствие, Джайлс — отвърна посланикът. Двамата си стиснаха ръцете, — Винаги можете да ме потърсите, ако смятате, че мога да ви бъда от помощ.

Джайлс и Себ излязоха от кабинета на Варун Шарма на Странд.

— Много съжалявам, Себ — рече Джайлс, — Знам точно през какво минаваш, но не съм сигурен какво можеш да направиш сега.

— Да се прибера у дома и да се опитам да продължа. Все пак благодаря, вуйчо. Не би могъл да направиш повече.

Джайлс се загледа как племенникът му се отдалечава към Сити и се запита какво ли наистина е намислил да прави, защото домът му бе в обратната посока. След като Себ изчезна от поглед, Джайлс се обърна и изкачи отново стъпалата към кабинета на посланика.

— Рейчъл, трябват ми петстотин паунда в рупии, двупосочен билет до Бомбай без конкретна дата за връщане и индийска виза. Ако се обадиш на секретарката на мистър Шарма в посолството, тя несъмнено ще ускори процеса. О, и ще ми трябват петнайсет минути с председателя, преди да замина.

— Но следващата седмица имате няколко важни срещи, сред които…

— Разчисти графика ми за следващите няколко дни. Ще се обаждам всяка сутрин, така че да ме държиш в течение.

— Явно се опитвате да сключите невероятна сделка.

— Най-голямата в живота ми.

Посланикът изслуша внимателно секретарката си.

— Племенникът ви току-що се е обадил и е кандидатствал за виза — каза той, след като остави слушалката. — Да ускоря ли издаването ѝ, или да го забавя?

— Ускорете го — каза Джайлс. — Макар да признавам, че доста се тревожа за момчето. Подобно на мен, той е безнадежден романтик и в момента мисли със сърцето, а не с главата си.

— Не се безпокойте, Джайлс — каза Варун. — Ще се погрижа някой да го държи под око в Индия и да се погрижи да не попадне в прекалено големи неприятности, особено щом е въвлечен Сукхи Гуман. Никой не би искал този човек за враг.

— Но когато се срещнах с него в Лордс, той ми се стори доста очарователен.

— Това е половината от причината да е така преуспял.

Едва по-късно вечерта, след като беше закопчал колана си и самолетът бе излетял, Себ осъзна, че няма никакъв план. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че не би могъл да прекара остатъка от живота си в питане дали това пътуване би променило нещо. Единствената полезна информация, която бе получил от старшата стюардеса по време на полета, бе името на най-добрия хотел в Бомбай.

Беше задрямал, когато капитанът обяви, че започват да се спускат към Бомбай. Погледна през прозореца и видя огромна разпълзяла се във всички посоки маса от малки къщички, бараки и жилищни блокове, покриващи плътно всяко свободно парче земя. Запита се дали в Бомбай са чували за градоустройство.

Докато слизаше от самолета, го блъсна смазваща горещина и влага и щом влезе в летището, бързо откри местното темпо на всичко — бавно или никакво. За проверка на паспорта се нареди на най-дългата опашка, която бе виждал; докато чакаше да разтоварят багажа му, едва не заспа; задържаха го цяла вечност на митницата, макар че имаше само един куфар. А откриването на такси се оказа цяло изпитание — ред нямаше, колите просто идваха и заминаваха.

Когато най-сетне потегли за града, Себ откри защо никой не е бил глобяван за превишена скорост в Бомбай — колата почти през цялото време се движеше на първа скорост. А когато помоли да пуснат климатика, шофьорът смъкна прозореца. Себ се загледа навън към малките магазини без покриви и без врати, предлагащи всичко, от резервни гуми до манго, и към жителите на града, тръгнали по своите си дела. Някои бяха облечени в елегантни костюми, увиснали по телата им, и с вратовръзки, които не биха изглеждали необичайно на Скуеър Майл, докато други носеха само препаски и напомняха за един от героите на баща му — Ганди.

В покрайнините на града спряха. Себ беше попадал на задръствания в Лондон, Ню Йорк и Токио, но те бяха като състезание на Формула 1 в сравнение с Бомбай. Разнебитени камиони, спрели в бързото платно, претоварени рикши във вътрешното и свещени крави, преживящи доволно в средното, докато някаква възрастни жена пресичаше пътя, изглежда, без да разбира за какво е направен.

Малко момче стоеше насред пътя с купчина книги с меки корици. Дойде при колата, почука на прозореца и се усмихна на Себастиан.

— Харолд Робинс, Робърт Лъдлъм и Хари Клифтън — каза момчето и го дари с лъчезарна усмивка. — На половин цена!

Себастиан му даде банкнота от десет рупии.

— Хари Клифтън.

Момчето извади последната книга на баща му.

— Всички обичаме Уилям Уоруик — каза то и продължи към следващата кола.

Щеше ли баща му да му повярва?

Мина още час, докато стигнат до хотел „Тадж Махал“, като междувременно Себастиан бе останал без сили и подгизнал от пот.

Когато влезе в хотела, изведнъж се озова в друг свят и бързо бе върнат в настоящето.

— Колко време ще останете при нас, сър? — попита висок елегантен мъж с дълга синя дреха, докато Себастиан подписваше формуляра за регистрация.

— Не съм сигурен — отвърна Себ, — но най-малко два или три дни.

— В такъв случай няма да вписвам крайна дата. Мога ли да ви помогна с нещо друго, сър?

— Бихте ли ми препоръчали надеждна фирма за коли под наем?

— Ако ви е нужна кола, сър, хотелът с радост ще ви предостави „Амбасадор“ с шофьор.

— Ще мога ли да ползвам същия шофьор през целия си престой?

— Разбира се, сър.

— Ще трябва да знае английски.

— В този хотел дори чистачките знаят английски, сър.

— Разбира се, извинете. Имам още една молба — възможно ли е шофьорът ми да е индуист?

— Няма проблем, сър. Мисля, че разполагам с идеалния човек, който отговаря на всичките ви изисквания, и мога да ви го препоръчам, защото е мой брат. — Себ се разсмя. — Кога желаете да започне?

— Утре сутринта в осем?

— Отлично. Брат ми се казва Виджай. Ще ви чака в осем пред главния вход. — Рецепционистът вдигна ръка и тутакси се появи пиколо. — Отведете мистър Клифтън до стая 808.

19

В осем следващата сутринта пред хотела го чакаше млад мъж, стоящ до бял „Амбасадор“. Веднага щом видя, че Себ се отправя към него, той отвори задната врата.

— Ще седна отпред до вас — каза Себ.

— Разбира се, сър — отвърна Виджай. — Къде желаете да ви откарам, сър? — попита, след като се настани зад волана.

Себ му подаде адреса.

— Зависи от това колко светофари работят днес и колко крави закусват, сър.

Отговорът се оказа малко повече от час, макар че километражът показваше, че са изминали едва пет километра.

— Къщата вдясно, сър — каза Виджай. — Желаете ли да спра пред предната врата?

— Не — отвърна Себ, докато подминаваха портала на къща с такива размери, че можеше да се сбърка с извънградски клуб. Възхити се, че Надира нито веднъж не бе споменала колко богато е семейството ѝ.

Виджай паркира на изолирано място на една странични уличка, откъдето можеха да виждат всеки, който влиза и излиза от портала, като в същото време бе малко вероятно самите те да бъдат забелязани.

— Много важен човек ли сте? — попита Виджай след около час.

— Не — отвърна Себ. — Защо?

— Защото една полицейска кола е спряла малко по-надолу по улицата и не е помръднала, откакто пристигнахме.

Себ беше озадачен, но се опита да си каже, че е някаква случайност, макар че преди години Седрик Хардкасъл го беше учил винаги да се отнася подозрително към случайностите.

Останаха в колата през по-голямата част от деня, като междувременно през портала влязоха и излязоха няколко коли и микробус. Нямаше никаква следа от Надира, макар че в един момент от имота излезе голям мерцедес с мистър Гуман на задната седалка — разговаряше с млад мъж, за когото Себ реши, че е негов син. Докато седяха и чакаха, Виджай му обясни някои неща за индуизма и Себ започна да осъзнава колко трудно е за Надира дори да си помисли да се опълчи на родителите си.

Канеше се да се откаже за днес, когато двама мъже, единият с фотоапарат, а другият с куфарче, излязоха от къщата и спряха пред портала. Бяха облечени елегантно, но неофициално и около тях витаеше атмосфера на професионализъм. Спряха такси и се качиха отзад.

— Последвайте това такси и не го изпускайте.

— Доста е трудно да изпуснеш такси в град, в който велосипедите те задминават — отвърна Виджай и запъплиха обратно към центъра на града.

Таксито спря пред голяма викторианска сграда, над чийто главен вход пишеше „Индия Таймс“.

— Чакайте тук — каза Себастиан.

Слезе от колата, изчака двамата мъже да влязат в сградата и ги последва. Единият махна на момичето на рецепцията, докато вървяха към асансьорите. Себастиан отиде на рецепцията и се усмихна.

— Колко неловко. Не мога да си спомня името на журналиста, който току-що се качи в асансьора.

Момичето хвърли поглед към затварящата се врата на асансьора.

— Самрадж Кан. Той води светската колонка в неделния брой. Но не съм сигурна кой беше другият с него. — Тя се обърна към колегата си.

— Фотограф на свободнa практика. Мисля, че работи за "Премиер Фотос“. Не му знам името.

— Благодаря — каза Себастиан и се върна в колата.

— А сега накъде? — попита Виджай.

— Обратно към хотела.

— Полицейската кола продължава да ни следва — каза Виджай, докато се включваше в мудния трафик. — Така че или сте много важен, или много опасен — предположи той и се усмихна широко.

— Нито едното, нито другото — отвърна Себ. Подобно на Виджай, той също бе озадачен. Дали влиянието на вуйчо му стигаше толкова далеч, или полицията работеше за Гуман?

Щом се върна в стаята си, помоли да го свържат с "Премиер Фотос“. Беше съчинил историята си, когато го потърсиха от централата. Поиска да го свържат с фотографа, отразяващ историята за Сукхи Гуман.

— Имате предвид сватбата ли?

— Да, сватбата — каза Себастиан. Мразеше тази дума.

— Рохит Сингх. Ще ви свържа.

— Рохит Сингх.

— Здравейте, казвам се Клифтън. Аз съм журналист на свободна практика от Лондон и ми е поръчано да отразя сватбата на Надира Гуман.

— Но тя е насрочена след шест седмици.

— Знам, но списанието иска допълнителен материал за цветната притурка и се питах дали ще можете да осигурите няколко фотографии за статията ми.

— Ще трябва да се срещнем и да уговорим условията. Къде сте отседнали?

— В „Тадж“.

— Утре в осем удобно ли ви е?

— Ще ви очаквам с нетърпение.

Веднага щом остави слушалката, телефонът иззвъня отново.

— Сър, докато разговаряхте, позвъни секретарката ви. Помоли спешно да се обадите на някой си мистър Бишара в банката. Даде ми номера. Да се опитам ли да ви свържа?

— Да, моля — каза Себ, затвори и зачака. Погледна си часовника с надеждата, че Хаким не е излязъл да обядва. Телефонът иззвъня.

— Благодаря, че се обади, Себ. Разбирам, че в момента са ти се събрали много неща на главата, но имам тъжна новина. Сол Кауфман почина. Реших, че трябва да научиш веднага не само заради сделката по придобиването, но и защото знам, че Виктор е един от най-старите ти приятели.

— Благодаря, Хаким. Много тъжно. Възхищавах се на стареца. Веднага ще се обадя на Виктор.

— Акциите на „Кауфман“ рязко се сринаха, което е трудно за обяснение, като се има предвид, че Сол не се е появявал в кабинета си повече от година.

— Ние го знаем, но не и широката публика — каза Себ. — Все пак Сол е основал банката. Името му още стои върху бланките, така че инвеститорите, които не са наясно с нещата, несъмнено се питат дали не е движил сам всичко. Но като се имат предвид силните позиции на банката и значителните ѝ активи, лично според мен акциите бяха доста под реалната си цена много преди смъртта на Сол.

— Мислиш ли, че могат да паднат още?

— Ако цената падне под три паунда — а беше три и двайсет и шест, когато заминах, — бих купувал. Но „Фартингс“ вече притежава шест процента от акциите на „Кауфман“ и ако прехвърлим десет процента, Националната банка ще иска да продължим с пълно придобиване, а не сме съвсем готови за това.

— Мисля, че май има и друг играч на пазара.

— Най-вероятно Дезмънд Мелър, но той не разполага с достатъчно капитал, за да направи нещо значително. Ще издиша, сигурен съм.

— Освен ако някой не го подкрепя.

— Никой в Сити не би помислил да подкрепи Мелър, както Ейдриън Слоун и Джим Нолс вече откриха.

— Благодаря за съвета, Себ. Ще купим още малко акции на „Кауфман“, ако паднат под три паунда, а когато се върнеш, ще огледаме по-голямата картина. Между другото, как върви при теб?

— Лично аз не бих инвестирал в „Клифтън Ентърпрайз“.

Себ постепенно започваше да свиква с убийствената жега и дори със задръстванията, но не можеше да се справи с факта, че да пристигнеш навреме просто не беше характерно за индийците. Крачеше напред-назад в лобито на хотела от 7:55, а Рохит Сингх влезе преспокойно през въртящата се врата няколко минути преди девет, като предложи само свиване на рамене и усмивка. „Трафик“ — беше единствената му дума, сякаш никога досега не му се е налагало да шофира в Бомбай. Себастиан не коментира, тъй като искаше Сингх на своя страна.

— И за кого работите? — попита Сингх, след като се настаниха в две удобни кресла в салона.

— За „Татлър“ — каза Себастиан, който се бе спрял върху списанието, докато мислеше през нощта. — Искаме да направим централна страница за сватбата. Разполагаме с доста материал за Надира Гуман, защото живееше в Лондон през последните три години, но нямаме представа дори за името на мъжа, за когото ще се омъжи.

— И ние го научихме едва вчера, но никой не се изненада, че е Суреш Чопра.

— Защо?

— Баща му е председател на „Бомбай Билдинг“, така че бракът е по-скоро съюз между две компании, отколкото между двама души. Имам негова снимка, ако желаете да я видите. — Сингх отвори куфарчето си и извади фотография. Себастиан се загледа в мъжа, който изглеждаше на около петдесет, но може да беше и по-млад, защото определено бе с двайсетина килограма над нормата.

— Двамата с Надира стари приятели ли са? — попита той.

— Родителите им са, но не съм сигурен дали двамата изобщо са се срещали. Казаха ми, че официалното представяне ще се състои следващата седмица. Това е церемония, на която няма да бъдем поканени. Мога ли да попитам за заплащането? — смени темата Сингх.

— Разбира се. Ще ви платим според тарифата на агенцията — отвърна Себ, без да има представа какво означава това. — И ще получите аванс, за да сме сигурни, че няма да дадете снимките на друго издателство в Англия. — Извади пет банкноти от по сто рупии. — Това добре ли е?

Сингх кимна и прибра парите с бързина и ловкост, които биха впечатлили и фокусник.

— Кога искате да започна?

— Ще снимате ли членове на семейството в близко бъдеще?

— Вдругиден. Надира ще изпробва рокля в ателие "Бомбайски булки“ на улица „Алтамонт“ в единайсет. Майка ѝ искаше да направя няколко снимки за семейния албум, който подготвя.

— Ще бъда там — каза Себ. — Но ще стоя настрана. Доколкото разбирам, Сукхи Гуман не си пада по лондонски журналисти.

— Не си пада и по нас, освен ако не му е изгодно — каза Сингх. — Имайте предвид, че мисис Гуман почти със сигурност ще съпровожда дъщеря си. Това означава най-малко двама въоръжени телохранители, макар че досега семейството никога не е прибягвало до услугите им. Може би мистър Гуман просто иска да напомни на всички колко е важен.

„Не на всички“, помисли си Себ.

20

Себастиан отиде на рецепцията.

— Добро утро, мистър Клифтън. Надявам се, че престоят при нас ви харесва.

— Да, благодаря.

— Брат ми задоволително ли се представи?

— Повече от задоволително.

— Отлично. С какво мога да ви помогна днес?

— Първо бих искал да смените лимузината с моторетка.

— Разбира се, сър — отвърна рецепционистът, без да показва никаква изненада. — Нещо друго?

— Трябва ми цветарски магазин.

— Долу в аркадата. Преди час донесоха свежи цветя.

— Благодаря — каза Себ. Слезе в тръс по стъпалата към аркадата и забеляза млада жена, която подреждаше яркооранжеви невени във ваза. Тя вдигна глава, когато той я приближи.

— Бих искал да купя една роза.

— Разбира се, сър — каза тя и посочи розите с различни цветове. — Желаете ли да си изберете?

След кратък оглед Себ избра една червена, която тъкмо започваше да разцъфва.

— Бихте ли я доставили?

— Разбира се, сър. Желаете ли да добавите съобщение? — попита тя, като му подаваше химикалка.

Себ взе картичка от тезгяха, обърна я и написа:

Даде адреса на цветарката.

— Моля, пишете я на сметка на стая 808. Кога ще бъде доставена?

Цветарката погледна адреса.

— Някъде между десет и единайсет, в зависимост от трафика.

— Ще бъдете ли тук тази сутрин?

— Да, сър — малко учудено отвърна тя.

— Ако някой се обади и попита кой е пратил розата, кажете му, че е от гост, отседнал в стая 808.

— Разбира се, сър — каза цветарката, докато той ѝ даваше банкнота от петдесет рупии.

Себ изтича обратно горе. Даваше си сметка, че разполага само с два, най-много три часа. Излезе от хотела и със задоволство видя, че рецепционистът е изпълнил инструкциите му и е сменил колата с моторетка.

— Добро утро, сър. Къде желаете да отидете днес? — попита Виджай със същата неудържима усмивка.

— До летище „Сантакруз“. Терминалът за вътрешни линии. И не бързам — уточни той, докато сядаше на задната седалка.

Себ внимателно следеше маршрута, който избра Виджай, като си отбеляза синьо-белите знаци за летището по пътя. Четирийсет и две минути по-късно Виджай спря пред терминала за вътрешни линии. Себ скочи от моторетката.

— Чакайте тук, няма да се бавя.

Влезе и погледна таблото за заминаващи. Нужният му полет беше на изход 14В и до назначението Ню Делхи примигваше думата „Качване“. Себ последва указателите, но когато стигна при изхода, не се нареди на опашката от заминаващи. Погледна си часовника. Бяха минали 49 минути от момента на тръгване от хотела до стигането до изхода. Върна се при търпеливо очакващия го Виджай.

— Аз ще карам на връщане — каза Себ и се настани отпред.

— Но вие нямате книжка, сър.

— Едва ли някой ще забележи. — Себ запали, форсира двигателя и изчака Виджай да се качи зад него, след което се вля в трафика към Бомбай.

Точно след 40 минути бяха пред хотела. Себ погледна часовника си. Розата би трябвало да бъде доставена всеки момент.

— Виджай, ще се върна, но не съм сигурен кога — каза той и бързо изкачи стъпалата на хотела.

Взе асансьора до осмия етаж, отиде право в стаята си, наля си студена „Кобра“ и седна до телефона. Безброй оплетени мисли се блъскаха в главата му. Дали са доставили розата? Ако са я доставили, Надира щеше ли изобщо да я види? Ако я видеше, щеше ди да се сети кой я е изпратил? В последното поне беше сигурен. Щеше да познае почерка му, а с едно обаждане на цветарката щеше да научи в коя стая е. Ясно беше, че семейството ѝ няма да я пусне да излезе oт къщата без придружител, ако изобщо го направи. Закрачи нервно из стаята, като непрекъснато си поглеждаше часовника и от време на време спираше, за да отпие глътка бира. Погледна първата страница на „Индия Таймс“, но не стигна по-надалеч от заглавията. Помисли си дали да не звънне на вуйчо си Джайлс и да му разкаже как се развиват нещата, но реши, че не може да рискува линията да бъде заета, когато тя го потърси.

Когато телефонът нададе силен металически звън, Себ моментално сграбчи слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, Себ? — прошепна Надира.

— Да, мой черен лебед. Можеш ли да говориш?

— Не повече от минута. Какво правиш в Бомбай?

— Дойдох да те върна в Англия. — Той направи пауза. — Но само ако го искаш.

— Разбира се, че го искам. Само ми кажи как.

Себ бързо обясни какво е намислил и макар че тя мълчеше, той беше сигурен, че го слуша внимателно. Внезапно тя заговори с официален тон.

— Благодаря, да. Можете да очаквате майка ми и мен в салона към единайсет… — Пауза. — Аз също очаквам с нетърпение да се видим.

— Не си забравяй паспорта — каза Себ точно преди тя да затвори.

— Кой беше? — попита майката на Надира.

— От „Бомбайски булки“ — отвърна небрежно тя, за да не събуди подозренията ѝ. — Просто потвърждаваха уговорката за утре — добави, като се мъчеше да скрие вълнението си. — Предложиха да облека нещо неофициално, защото ще изпробвам няколко костюма.

Себ изобщо не се опитваше да скрие еуфорията си. Разтресе юмрук във въздуха и изкрещя, сякаш току-що бе вкарал победния гол във финала за купата. След като се поуспокои, седна и се замисли какво трябва да направи. След няколко минути излезе от стаята и слезе на рецепцията.

— Открихте ли онова, което ви трябваше при цветарката, мистър Клифтън?

— Беше много отзивчива, благодаря ви. Бих искал да резервирам два билета в първа класа за утрешния полет на „Еър Индия“ до Ню Делхи в два и двайсет следобед.

— Разбира се, сър. Ще поръчам на пътническото бюро да изпратят билетите в стаята ви веднага щом бъдат потвърдени.

Себ седна сам в ресторанта на хотела. Ровеше в кърито си и премисляше отново и отново плана, мъчеше се да елиминира възможните недостатъци. След обяда излезе и видя, че Виджай продължава да седи на мотора. Можеше да даде урок на куче по вярност.

— А сега накъде, сър?

— Обратно към летището — каза Себ, докато хващате кормилото.

— Имате ли нужда от мен, сър?

— О, да. Искам някой да седи зад мен.

Този път стигна три минути по-бързо от миналия път и отново отиде до изход 14В и провери таблото за заминаващи. На връщане към хотела изцеди още една минута, без дори да превишава позволената скорост.

— Ще се видим утре в десет, Виджай — каза Себ; вече знаеше, че говори с човек, на когото не е нужно да се напомня да дойде точно навреме.

Виджай отдаде шеговито чест и Себ влезе в хотела и се качи в стаята си. Поръча си лека вечеря и се опита да се отпусне, като гледа „Над нас са вълните“ по телевизията. Легна си малко след единайсет, но така и не заспа.

21

Въпреки безсънната нощ Себастиан не беше уморен. Дръпна завесите, за да позволи на първите слънчеви лъчи да изпълнят стаята му. Вече знаеше как се чувства атлет на сутринта преди финала на Олимпийските игри.

Взе дълъг студен душ и облече джинси, тениска и маратонки. Поръча закуска в стаята си, но само колкото да убие времето. Щеше да се обади на вуйчо си Джайлс и да му разкаже как се развиват нещата, ако в Лондон не беше нощ. Слезе на рецепцията малко след десет и помоли да му дадат сметката.

— Надявам се, че престоят ви при нас ви е харесал, мистър Клифтън — каза рецепционистът. — И че ще се върнете скоро.

— И аз се надявам — каза Себ, докато вадеше кредитната си карта, макар че не можеше да си представи при какви обстоятелства би се върнал тук.

— Да пратя ли някой да събере багажа ви, мистър Клифтън? — попита рецепционистът, докато му връщаше картата.

Себ за момент се обърка.

— Не, ще го взема по-късно.

— Както желаете, сър.

Себ излезе от хотела и със задоволство, но без изненада откри, че Виджай го чака, облегнат на моторетката.

— Този път къде, сър?

— На Алтамонт 114.

— При луксозните магазини. Подарък на приятелката си ли ще купувате?

— Нещо такова — каза Себ.

Пристигнаха пред „Бомбайски булки“ в десет и двайсет. Това бе среща, за която никога не би закъснял. Виджай не коментира, когато Себ го помоли да паркира на някое по-закътано място, но остана изненадан от следващата му инструкция.

— Искам да вземете автобус до летището и да ме чакате пред входа на вътрешния терминал. — Извади 500 рупии от портфейла си и му връчи износените банкноти.

— Благодаря, сър — каза Виджай и се отдалечи. Изглеждаше още по-смаян.

Себ остави двигателя включен. Чакаше скрит зад един разнебитен стар камион. Не можеше да определи дали машината е захвърлена, или паркирана.

Няколко минути след единайсет пред „Бомбайски булки“ спря голям черен мерцедес и шофьорът отвори задната врата за мисис Гуман и дъщеря ѝ. Надира носеше джинси, тениска и обувки без токчета, както я бе посъветвал Себ. Нямаше значение как беше облечена, винаги изглеждаше зашеметяващо.

Един охранител влезе заедно с тях в булчинския магазин, а другият остана на предната седалка на колата. Себ беше приел, че след като докара пътниците си, шофьорът ще потегли и ще се върне по-късно. Колата обаче си остана паркирана в запазената зона и очевидно нямаше да помръдне от мястото си, докато пътниците не се върнат. Това бе първата грешка на Себ, Освен това си мислеше, че двамата охранители ще влязат с мисис Гуман в магазина. Втора грешка. Себ изгаси двигателя, за да не привлича внимание. Трета грешка. Запита се колко ли време ще мине преди Надира да се появи отново и дали ще е сама, или с охранител.

Няколко минути по-късно зърна в огледалото Рохит Сингх. Фотографът вървеше небрежно по улицата, метнал през рамо ремъка на фотоапарата, очевидно доволен, чс е закъснял в рамките на допустимото. Себ гледаше как изчезва в салона. Следващите двайсет минути се проточиха като цял час, през който Себ непрекъснато си поглеждаше часовника. Потеше се обилно. Трийсет минути. Нима Надира бе изгубила смелост? Четирийсет минути. Или беше размислила? Петдесет минути. Още малко и щяха да изпуснат самолета. И изведнъж, най-неочаквано, тя се появи — изтича сама на тротоара. Спря за момент и се огледа тревожно.

Себ запали и форсира двигателя, но още беше до камиона, когато вторият охранител слезе от мерцедеса и тръгна към дъщерята на шефа си. Шофьорът тъкмо отваряше задната врата, когато Себ спря до колата. Замаха трескаво на Надира, която изтича на улицата, скочи на задната седалка и се вкопчи в него. Охранителят реагира незабавно и се втурна към тях. Себ се мъчеше да набере скорост, когато мъжът се хвърли към него и го накара да завие рязко, като пътничката му едва не излетя. Охранителят се размина на косъм с минаващо такси и се просна по очи на улицата.

Себ бързо се съвзе и изкара мотора на централното платно. Надира продължаваше да се държи здраво за него. Охранителят скочи и ги подгони, но надпреварата беше неравна. След като видя в коя посока зави моторът в края на улицата — четвъртата грешка на Себ, — охранителят незабавно смени посоката и се втурна в магазина.

— Къде е телефонът? — изкрещя мисис Гуман на вцепенената служителка, щом чу новината. Преди тя да успее да отговори, управителката, която бе чула врявата, се появи и отведе мисис Гуман в кабинета си. Затвори вратата и остави клиентката си да набере номер, на който рядко звънеше.

— „Гуман Ентърпрайзис“ — каза глас след няколко позвънявания.

— Обажда се мисис Гуман. Свържете ме незабавно със съпруга ми.

— Той е на заседание на борда, мисис Гуман…

— Прекъснете го. Спешно е. — Секретарката се поколеба. — Незабавно, разбрахте ли?

— Кой се обажда? — остро попита следващият глас.

— Зафар. Имаме проблем. Надира избяга с Клифтън.

— Как е възможно?

— Чакаше я с мотор при магазина. Знам само, че са завили наляво в края на улицата.

— Значи са тръгнали към летището. Кажи на шофьора да закара двамата охранители на международния терминал и да чакат нарежданията ми. — Той тресна слушалката и бързо излезе, като остави дванайсетимата слисани директори на заседателната маса. — Разбери кога излита следващият самолет до Лондон — извика на секретарката си, докато пресичаше кабинета. — И по-бързо!

Секретарката вдигна телефона и се обади в летището. След секунди натисна копчето на интеркома, за да се свърже с шефа си.

— Има два полета на „Еър Индия". Единият е след четирийсет минути, в 12:50, така че не бихте могли да стигнете навреме до летището, а другият…

— … но човек с мотор би могъл — каза Гуман, без да дава повече обяснения. — Свържи ме с дежурния диспечер на летището.

Гуман крачеше напред-назад в кабинета в очакване да го свържат. Грабна слушалката веднага щом телефонът иззвъня.

— Обажда се Пател от счетоводството, сър. Поискахте да…

— Не сега — каза Гуман. Тресна слушалката и тъкмо се канеше да попита секретарката си защо се бави толкова, когато телефонът иззвъня отново.

— Кой е? — остро попита той, след като вдигна.

— Казвам се Тарик Шах, мистър Гуман. Старши диспечер на летище „Сантакруз“. С какво мога…

— Имам основания да смятам, че мистър Себастиан Клифтън и дъщеря ми Надира имат резервация за полета от 12:50 до Лондон. Проверете незабавно и ми кажете дали вече са се качили на самолета.

— Да ви се обадя ли след малко?

— Не, ще изчакам на линия.

— Ще ми трябват две минути, сър.

Двете минути станаха три и след като вече не бе в състояние да крачи из кабинета с телефон в ръка, Гуман сграбчи ножа за хартия и започна да ръга с него преспапието. Най-сетне гласът каза:

— В списъка не фигурират нито мистър Клифтън, нито дъщеря ви, мистър Гуман, а гишето за заминаващи вече е затворено. Желаете ли да проверя полета от 18:50?

— Не, няма да са на него — каза Гуман и добави: — Ама че умен младеж сте, мистър Клифтън.

— Не ви разбрах? — каза Шах.

— Слушайте внимателно, Шах. Искам да проверите всеки полет от Индия за Лондон тази вечер, независимо от летището, и веднага да ми се обадите.

Себ и Надира спряха пред терминала за вътрешни линии малко преди един часа и завариха Виджай на тротоара да се оглежда за тях.

— Върнете мотора в гаража, Виджай, после си вървете у дома и останете там до края на деня. Не се връщайте на работа до утре. Разбрахте ли ме?

— Напълно — отвърна Виджай.

Себ му даде ключовете на мотора и още 500 рупии.

— Но вие вече ми дадохте предостатъчно пари, сър.

— Изобщо не са достатъчно — отвърна Себ. Хвана Надира за ръка и бързо я поведе към терминала и изход 14В, където вече се бяха събрали неколцина пътници. Радваше се, че е направил две репетиции, но въпреки това непрекъснато се озърташе през рамо да види дали някой не ги следва. С малко късмет мутрите на Гуман щяха да се насочат към международния терминал.

Наредиха се на опашката заминаващи за Ню Делхи, но Себ не се почувства в безопасност дори след като стюардесата каза на всички да закопчаят коланите си. Едва след като колелата на самолета се отделиха от земята, той издиша с облекчение.

— Ще бъдем в безопасност едва когато се върнем в Лондон — каза Надира, която още трепереше. — Баща ми няма да се откаже, докато смята, че има и най-малък шанс да ме накара да размисля.

— Това ще е доста трудно, ако сме вече женени.

— Но и двамата знаем, че това няма да е възможно известно време.

— Чувала ли си за Гретна Грийн? — попита Себ, без да пуска ръката ѝ. — Като Вегас, но без игралните домове, така че утре по това време ще бъдеш мисис Клифтън. Поради което довечера вземаме самолет до Глазгоу, а не до Лондон.

— Но дори да го направим, това само ще накара баща ми да си отмъсти по някакъв друг начин.

— Не мисля. Защото, щом се върне в Лондон, ще има посещение от индийския посланик мистър Варун Шарма, както и от главния инспектор на Скотланд Ярд.

— Как си уредил това?

— Не съм. Но когато видиш отново вуйчо ми Джайлс, можеш да му благодариш.

Диспечерът на летището се обади четирийсет минути след като Гуман беше затворил телефона.

— Тази вечер има още пет полета до Лондон, мистър Гуман. Три от Ню Делхи, един от Калкута и един от Бангалор. В списъците на пътниците не фигурират нито мистър Клифтън, нито дъщеря ви. Има обаче полет на Британските авиолинии до Манчестър и друг до Глазгоу от Ню Делхи, като гишетата и за двата са още отворени.

— Хитро, мистър Клифтън, наистина хитро. Само че пропускате едно нещо… Мистър Шах — каза Гуман, — искам да разберете за кой от тези полети са резервирали билети. Щом научите, погрижете се да не се качат на самолета.

— Боя се, че това е невъзможно, мистър Гуман. И двата самолета са британски и няма как да проверя списъците им, освен ако не мога да докажа, че е извършено някакво престъпление.

— Можете да им кажете, че Клифтън се опитва да отвлече дъщеря ми и че ще задържите полета, ако им позволят да се качат в самолета.

— Нямам властта да го направя, мистър Гуман.

— Чуйте ме добре, Шах. Не го ли направите, утре по това време ще сте безработен.

Самолетът кацна в Ню Делхи. Себ и Надира имаха за убиване почти два часа, преди да вземат следващия полет. Без да губят никакво време, двамата отидоха на международния терминал и се наредиха на опашката на Британските авиолинии.

— Добър ден, сър, с какво мога да ви помогна? — попита служителят.

— Два билета за полета до Глазгоу.

— Разбира се, сър. Първа или икономична класа?

— Първа — каза Себ.

— Икономична — каза Надира.

Хвърлиха жребий. Надира спечели.

— Така ли ще бъде и през останалия ни живот като семейство? — попита Себ.

— На меден месец ли сте? — попита служителят.

— Не — отвърна Себ. — Утре се женим.

— В такъв случай за мен ще е удоволствие да ви запиша в първа класа.

— Благодаря — каза Надира.

— Но първо трябва да видя паспортите ви. — Себастиан му ги подаде. — Имате ли багаж за регистриране?

— Никакъв — каза Себ.

— Отлично. Може ли да получа кредитна карта?

— И за това ли ще хвърляме жребий? — обърна се Себ към Надира.

— Не. Боя се, че ще се ожениш за момиче без зестра.

— Местата ви са 4А и 4В. Самолетът ще излети по разписание, изходът ще бъде отворен след четирийсет минути. Може да се възползвате от чакалнята за първа класа, която е от другата страна на залата.

Себ и Надира се държаха за ръце и нервно гризяха ядки. Изпиха безброй чашки кафе в първокласната чакалня, докато най-сетне не чуха обявата, която очакваха.

— Повикване за полет 009 на Британските авиолинии до Глазгоу. Моля всички пътници да се насочат към изход единайсет.

— Искам да се качим първи — каза Себ, докато излизаха от чакалнята. От самото начало знаеше, че това е единственият несигурен момент, но беше сигурен, че щом се качат на борда, дори мистър Гуман няма да е в състояние да ги свали от британски самолет. Забеляза двама въоръжени полицаи, застанали при изхода. Дали винаги стояха там, или го причакваха? И тогава си спомни полицейската кола при къщата на мистър Гуман, която ги следваше неотлъчно с Виджай. Гуман беше човек с политическо влияние и власт, особено в собствената си страна — така го бе предупредил посланикът.

Себ забави крачка и се огледа в търсене на изход за бягство. Двамата полицаи вече ги гледаха и когато се озоваха само на два метра от бариерата, единият пристъпи напред, сякаш ги беше очаквал.

Себ чу някаква суматоха зад себе си и се обърна да види какво става. Веднага разбра, че е сгрешил и е трябвало да продължи напред. Петата му грешка. Замръзна като хипнотизиран, докато двамата телохранители на Гуман тичаха към него. Как бяха успели да стигнат толкова бързо? Ами да: Гуман имаше частен самолет — още нещо, за което го бе предупредил посланикът. Себ беше изненадан колко спокоен се чувстваше дори когато единият охранител извади пистолет и го насочи право към него.

— Хвърли оръжието и падни на колене! — извика един от полицаите. Тълпата се пръсна, оставяйки шестимата като на ничия земя. Себ осъзна, че полицаите открай време са били на негова страна. Барингтън срщу Гуман. Единият охранител моментално падна на колене и плъзна пистолета си към полицаите. Другият, който не бе успял да смъкне Надира от мотора, пренебрегна заповедта и остана прав, без да откъсва поглед от жертвата си.

— Дръпни се, мой черен лебед — твърдо каза Себ и избута Надира настрани. — Целта му не си ти.

— Хвърли оръжието и падни на колене, или ще стрелям! — викна единият полицай, който стоеше зад тях.

Но охранителят не свали пистолета и не падна на колене. А дръпна спусъка.

Себ усети как куршумът го удря. Докато политаше назад, Надира изкрещя: „Не!" и се хвърли между Себ и стрелеца.

Вторият куршум я уби на място.