Иде часът

1

Журито беше разпуснато.

Съдийката помоли седмината мъже и петте жени да направят един последен опит да стигнат до решение и им каза да се върнат на следващата сутрин. Вече започваше да си мисли, че най-вероятно ще се стигне до безизходица. Веднага щом се изправи, всички в залата станаха и се поклониха. Тя отвърна на поклона им и веднага щом напусна, залата се изпълни с оживено бърборене.

— Мисис Клифтън, ще бъдете ли така добра да дойдете в кабинета ми? — каза Доналд Трелфорд. — Искам да обсъдим съдържанието на писмото на майор Фишър и дали да му бъде дадена гласност.

Ема кимна.

— Бих искала съпругът ми и брат ми също да дойдат, ако е възможно, тъй като Себастиан трябва да се връща на работа.

— Разбира се — каза Трелфорд, събра книжата си и без нито дума повече ги поведе навън по широкото мраморно стълбище до партера. Веднага щом излязоха на Странд, отново ги наобиколи глутница шумни журналисти с фотоапарати и светкавици — следваха ги неотлъчно, докато те вървяха бавно към кантората на адвоката.

Най-сетне бяха оставени сами, след като стигнаха Линкълнс Ин — стар площад със спретнати на вид къщи, които всъщност бяха кантори на адвокати и техните помощници. Мистър Трелфорд ги поведе по скърцащо дървено стълбище към горния етаж на № 11: минаваха покрай редове имена, изписани грижливо с черно върху снежнобелите стени.

Когато влезе в кабинета на мистър Трелфорд, Ема се изненада от малките му размери — но на Линкълнс Ин нямаше големи кабинети дори ако си председател на кантора.

След като се настаниха, мистър Трелфорд погледна жената срещу себе си. Мисис Клифтън се държеше спокойно и сдържано, дори стоически, което бе рядкост за човек, изправен пред евентуално поражение и унижение, освен ако… Той отключи горното чекмедже на бюрото си, извади папка и връчи копия на писмото на майор Фишър на мистър и мисис Клифтън и на сър Джайлс Барингтън. Оригиналът оставаше заключен в сейфа, макар че адвокатът не се съмняваше, че лейди Вирджиния се е добрала до копието, което бе взел в съда.

След като всички прочетоха писмото, написано на ръка върху бланка на Камарата на общините, Трелфорд каза твърдо:

— Мисис Клифтън, ако ми позволите да представя това като доказателство пред съда, със сигурност ще спечелим делото.

— И дума да не става — каза Ема и върна копието на Трелфорд. — Никога няма да позволя подобно нещо — добави тя с достойнството на жена, която знае, че решението може не само да я унищожи, но и да подари победата на противника ѝ.

— Ще позволите ли поне съпругът ви и сър Джайлс да изкажат мнението си?

Джайлс изобщо не изчака разрешението на Ема.

— Разбира се, че писмото трябва да бъде видяно от журито, защото всички ще гласуват единодушно за теб и — а това е по-важно — Вирджиния никога повече няма да посмее да се покаже пред обществото.

— Възможно е — спокойно каза Ема, — но това означава също, че може да се наложи да оттеглиш кандидатурата си за частичните избори и този път премиерът няма да ти предложи за компенсация място в Камарата на лордовете. И можеш да си сигурен в едно — добави тя. — Вирджиния ще сметне унищожаването на политическата ти кариера за много по-голяма победа, отколкото спечелването на делото срещу мен. Не, мистър Трелфорд — продължи тя, без да поглежда към брат си. — Писмото ще остане семейна тайна и всички ще трябва да приемем последствията.

— Това си е живо твърдоглавие от твоя страна, сестричке — заяви Джайлс. — Може пък да не искам да прекарам остатъка от живота си с чувството, че съм виновен за това, че си изгубила делото и трябва да се оттеглиш като председател на „Барингтън“. И не забравяй също, че ще се наложи да платиш съдебните разноски на Вирджиния, да не говорим за обезщетението, което ще ѝ определи журито.

— Цената си заслужава — каза Ема.

— Твърдоглавие — повтори Джайлс с един децибел по-силно. — И се обзалагам, че Хари ще е съгласен с мен.

Всички се обърнаха към Хари, който нямаше нужда да чете писмото втори път, тъй като можеше да го повтори дума по дума. Той обаче се разкъсваше между желанието да подкрепи най-стария си приятел и нежеланието жена му да изгуби делото за клевета. Намираше се между чука и наковалнята или „между скала и камък“, както се бе изразил навремето Джон Бюкан.

— Не съм аз онзи, който трябва да решава рече Хари. — Но ако моето бъдеще висеше на косъм, бих поискал писмото на Фишър да бъде прочетено пред съда.

— Двама на един — каза Джайлс.

— Бъдещото ми не виси на косъм — рече Ема. — И си прав, скъпи, окончателното решение е мое. — Без нито дума повече тя стана и стисна ръката на адвоката. — Благодаря, мистър Трелфорд. Ще се видим в съда утре сутринта, когато журито ще реши съдбата ни.

Трелфорд се поклони и изчака вратата да се затвори, след което промърмори под нос:

— Трябвало е да я кръстят Порция[1].

— Как се сдобихте с това? — попита сър Едуард.

Вирджиния се усмихна. Сър Едуард я беше учил да не казва нищо, ако по време на разпит отговорът на въпроса не е в нейна полза.

Сър Едуард не се усмихваше.

— Ако съдийката позволи на мистър Трелфорд да представи като доказателство това — каза той и размаха писмото, — вече няма да съм уверен, че ще спечелим делото. Всъщност съм сигурен, че ще изгубим.

— Мисис Клифтън никога не би позволила писмото да бъде представено като доказателство — уверено заяви Вирджиния.

— Откъде сте сигурна?

— Брат ѝ възнамерява да се кандидатира за частичните избори в Бостън след смъртта на майор Фишър. Ако писмото бъде оповестено, той ще трябва да се оттегли. А това би означавало край на политическата му кариера.

Адвокатите би трябвало да имат мнение за всичко, освен за клиентите си. Но не и в този случай. Сър Едуард знаеше много добре какво е мнението му за лейди Вирджиния и нямаше нужда да го повтаря, било то в съда или извън него.

— Ако сте права, лейди Вирджиния — каза възрастният адвокат, — и ако не представят писмото като доказателство, журито ще приеме, че то не би подкрепило каузата на мисис Клифтън. А това несъмнено ще наклони везните във ваша полза.

Вирджиния накъса писмото и пусна парченцата в кошчето.

— Съгласна съм с вас, сър Едуард.

Дезмънд Мелър отново беше резервирал малка заседателна зала в невзрачен хотел, където никой не би ги познал.

— Лейди Вирджиния е вероятният фаворит в това надбягване по двойки — каза Мелър от мястото си начело на масата. — Изглежда, че Алекс Фишър е свършил поне едно свястно нещо.

— Фишър уцели най-подходящия момент — каза Ейдриън Слоун. — Но въпреки това ще трябва всичко да е на мястото си, ако искаме да придобием безпроблемно „Барингтън Шипинг“.

— Напълно съгласен — каза Мелър. — Поради което съставих изявление за пресата, което искам да пуснете веднага щом бъде произнесена присъдата.

— Но всичко това може да се промени, ако мисис Клифтън позволи писмото на Фишър да бъде прочетено в съда.

— Мога да ви уверя, че писмото никога няма да излезе на светло — каза Мелър.

— Знаете какво пише в него, нали? — попита Джим Нолс.

— Да кажем просто, че съм уверен, че мисис Клифтън няма да поиска журито да го види. Което само ще ги убеди, че нашата любима госпожа председател има нещо за криене. Тогава те със сигурност ще отсъдят в полза на лейди Вирджиния и така въпросът ще бъде приключен.

— Тъй като има вероятност да стигнат до решение утре по някое време — каза Нолс, — свиках спешна среща на борда в десет сутринта в понеделник. Дневният ред ще се състои само от две точки. Първата е приемане на оставката на мисис Клифтън, а втората — назначаването на Дезмънд за председател на борда на новата компания.

— А моето първо решение като председател е да назнача Джим за свой заместник. — Слоун се намръщи. — После ще поканя Ейдриън да влезе в борда, така че на всички в Сити и на акционерите да им стане напълно ясно, че „Барингтън“ е с ново ръководство.

— След като останалите членове на борда прочетат това — каза Нолс и размаха изявлението, сякаш е дневен ред на Парламента, няма да мине много време преди адмиралът и приятелчетата му да решат, че нямат друг избор освен да подадат оставки.

— Които ще приемем е неохота и натежало сърце — каза Мелър.

— Не съм сигурен, че Себастиан Клифтън ще се съгласи така лесно с плановете ни — каза Слоун. — Ако реши да остане в борда, придобиването може да се окаже не толкова безпроблемно, колкото си мислите, Дезмънд.

— Не мога да си представя, че Клифтън би поискал да бъде директор в „Мелър Шипинг“, след като майка му е била публично унизена от лейди Вирджиния не само в съда, но и във всеки национален вестник.

— Трябва да знаете какво пише в писмото — повтори Нолс.

Джайлс не се опита да разубеди сестра си, защото си даваше сметка, че е безсмислено.

Сред многото добри качества на Ема беше всеотдайната ѝ вярност към семейството, приятелите и към всяка кауза, която приемаше за своя. Но от другата страна на монетата имаше инат, който понякога позволяваше личните ѝ чувства да надделеят над здравия разум дори ако решението ѝ може да доведе до загуба на дело за клевета и оставката ѝ като председател на „Барингтън“. Джайлс го знаеше, защото и самият той можеше да бъде точно толкова твърдоглав. Явно беше някаква фамилна черта. Хари, от друга страна, бе много по-прагматичен. Той би разгледал възможностите и би обмислил алтернативите много преди да вземе решение. Джайлс обаче подозираше, че Хари се разкъсва между желанието да подкрепи жена си и верността към най-стария си приятел.

Когато тримата излязоха на Линкълнс Ин Фийлдс, тъкмо започваха да палят газовите лампи по улицата.

— Ще се видим у дома на вечеря — каза Джайлс. — Имам да свърша някои неща. И между другото, сестричке, благодаря.

Хари спря такси и двамата със сестра му се настаниха на задната седалка. Джайлс не помръдна, докато колата не зави на ъгъла. После закрачи енергично към Флийт Стрийт.

2

На следващата сутрин Себастиан стана рано и след като прочете „Файнаншъл Таймс“ и „Дейли Телеграф“, просто не виждаше как майка му би могла да се надява да спечели делото за клевета.

„Телеграф“ посочваше на читателите си, че ако съдържанието на писмото на майор Фишър остане в тайна, това не би било от полза за мисис Клифтън. „Файнаншъл Таймс“ се спираше върху проблемите, пред които ще се изправи „Барингтън Шипинг“, ако председателят ѝ изгуби делото и се наложи да се оттегли от поста си. Акциите на компанията вече бяха паднали с един шилинг, тъй като мнозина акционери явно бяха решили, че лейди Вирджиния ще излезе победител. Себ смяташе, че най-доброто, на което може да се надява майка му, е журито да не е в състояние да стигне до решение. Подобно на всички останали, той се чудеше какво има в писмото, което мистър Трелфорд така и не му бе позволил да прочете, и на коя от страните би помогнало то. Когато се беше обадил на майка си след като се върна от работа, тя не беше много разговорлива по темата. Себастиан не си направи труда да попита баща си.

Появи се в банката по-рано от обикновено, но когато седна зад бюрото си и се опита да се справи със сутрешната поща, откри, че не може да се съсредоточи. След като му зададе няколко въпроса, които останаха без отговор, секретарката му Рейчъл вдигна ръце и го посъветва да отиде в съда и да не се връща, докато журито не произнесе решението си. Той се съгласи с неохота.

Докато таксито излизаше от Сити на Флийт Стрийт, Себ забеляза голямото заглавие на "Дейли Мейл“ и извика на шофьора да спре. Човекът отби до тротоара и натисна спирачките. Себ изскочи и изтича към вестникарчето, подхвърли му четири пенса и грабна един вестник. Застана на тротоара и зачете първата страница, разкъсван от противоречиви емоции — радост за майка си, която със сигурност щеше да спечели делото и да бъде оправдана, и тъга за вуйчо си Джайлс, който очевидно беше жертвал политическата си кариера, за да направи нещо, което смята за почтено; Себ знаеше, че майка му никога не би позволила писмото да стане достояние на някой извън семейството.

Качи се в таксито, загледа се през прозореца и се запита как ли би реагирал самият той, ако се окаже в същата дилема. Дали довоенното поколение се водеше от различен морален компас? Себ изобщо не се съмняваше как би постъпил баща му и колко ще се ядоса майка му на Джайлс. Мислите му се насочиха към Саманта, която се бе върнала в Америка, след като я беше разочаровал. Какво би направила тя в подобна ситуация? Ако можеше да му даде втори шанс, той никога не би повторил грешката си.

Погледна си часовника. Повечето богобоязливи хора във Вашингтон още бяха в леглата си, така че не можеше да се обади на директорката на дъщеря си Джесика д-р Улф, за да разбере защо е искала спешно да разговарят. Нима беше възможно…?

Таксито спря пред Кралския съд на Странд.

— Четири шилинга и шест пенса, шефе — каза шофьорът и го изтръгна от унеса му. Себ му даде две монети по половин паунд.

Светкавиците засвяткаха веднага щом излезе от таксито. Първите думи, които различи сред вдигналата се врява, бяха: „Прочетохте ли писмото на майор Фишър?“

Нейна чест Лейн влезе в зала четиринайсет и зае мястото си на подиума. Не изглеждаше доволна. Съдийката изобщо не се съмняваше, че макар да бе предупредила изрично заседателите да не четат вестници, докато трае процесът, единствената тема, която са обсъждали помежду си сутринта, е била първата страница на "Дейли Мейл“. Нямаше представа кой е виновен за огласяването на писмото на майор Фишър, но това не ѝ пречеше да има мнение, подобно на всички останали в залата.

Макар че писмото бе адресирано до мистър Трелфорд, съдийката бе сигурна, че виновникът не е той. Мистър Трелфорд никога не би прибягнал до подобна непочтена тактика. Знаеше, че някои адвокати биха си затворили очите и дори тайно биха одобрили подобно поведение, но не и Доналд Трелфорд. Той по-скоро би изгубил дело, отколкото да плува в такива мътни води. Беше също толкова уверена, че оповестяваното на писмото не може да е дело на лейди Вирджиния, защото така тя само би си навредила. Ако съдържанието му би и помогнало, тя щеше да е първият заподозрян.

Нейна чест Лейн погледна надолу към мисис Клифтън, която седеше с наведена глава. През изминалата седмица бе започнала да се възхищава на ответницата и си мислеше, че би искала да я опознае по-добре след края на делото. Но това нямаше да е възможно. Всъщност тя никога повече нямаше да говори с нея. Ако се наложеше да го направи, това несъмнено щеше да се използва като основание делото да започне да се гледа отначало.

Съдийката насочи вниманието си към сър Едуард Мейкпийс, чието лице бе непроницаемо. Видният адвокат се бе представил брилянтно и красноречието му несъмнено бе подпомогнало каузата на лейди Вирджиния. Но това беше преди мистър Трелфорд да насочи вниманието на съда към писмото на майор Фишър. Съдийката разбираше защо нито Ема Клифтън, нито лейди Вирджиния биха искали съдържанието на писмото да бъде разкрито в съда, макар да бе сигурна, че мистър Трелфорд ще настоява пред клиентката си да му позволи да го използва като доказателство. В края на краищата той представляваше мисис Клифтън, а не брат ѝ. Нейна чест Лейн подозираше, че журито няма да се бави с вземането на решението си.

Джайлс се обади в щаба на избирателния си район в Бристол още сутринта. Не се наложи да води дълъг разговор с агента си Гриф Хаскинс. Гриф беше прочел първата страница на „Мейл“ и с неохота прие, че Джайлс ще трябва да оттегли името си като кандидат на лейбъристите на предстоящите частични избори в Бристолското пристанище.

— Типично за Фишър — каза Джайлс. — Пълно с полуистини, преувеличения и инсинуации.

— Това не ме изненадва — каза Гриф. — Но можеш ли да го докажеш преди изборния ден? Защото едно е сигурно, торите ще захапят здравата писмото на Фишър и ще го пуснат във всяка пощенска кутия в избирателния район.

— Ние бихме направили същото, ако имахме и съвсем малък шанс — призна Джайлс.

— Но ако можеш да докажеш, че това са лъжи… — На Гриф изобщо не му се искаше да се предава.

— Нямам време да го направя, а дори да имах, едва ли някой би ми повярвал. Думите на мъртвите са много по-силни от тези на живите.

— В такъв случай ни остава само едно — рече Гриф. — Да удавим мъките си в чашата.

— Направих го снощи — каза Джайлс. — И Бог знае какво още.

— След като изберем нов кандидат — каза Гриф, който бързо се върна в избирателен режим, — бих искал да го инструктирам, защото когото и да изберем, той ще се нуждае от твоята подкрепа и най-вече от опита ти.

— Предвид обстоятелствата това може и да не се окаже предимство — усъмни се Джайлс.

— Я стига глупости — отвърна Гриф. — Имам чувството, че няма да се отървем така лесно от теб. Партията на лейбъристите е в кръвта ти. А Харолд Уилсън не беше ли казал, че една седмица е много време в политиката?

Когато невзрачната врата се отвори, всички в залата млъкнаха и насочиха погледи към пристава, който се дръпна настрана, за да пусне седмината мъже и петте жени да влязат в съда и да заемат местата си.

Съдийката ги изчака да се настанят, след което се наведе напред и попита председателя:

— Успяхте ли да вземете решение?

Председателят бавно стана, нагласи очилата си, погледна я и отговори:

— Да, милейди.

— Единодушно решение?

— Да, милейди.

— В чия полза е решението ви? В тази на ищцата лейди Вирджиния Фенуик или на ответницата мисис Ема Клифтън?

— Решихме в полза на ответницата — каза председателят, с което изпълни задачата си и си седна.

Себастиан скочи на крака и се канеше да нададе ликуващ вик, но забеляза, че майка му и съдийката го гледат намръщено, така че побърза да седне и погледна баща си, който му смигна.

Жената в другия край на залата гледаше кръвнишки журито, неспособна да скрие гнева си, докато адвокатът ѝ седеше безстрастно със скръстени на гърдите ръце. След като сутринта прочете първата страница на „Дейли Мейл“, на сър Едуард му стана ясно, че клиентката му няма никакви изгледи да спечели делото. Би могъл да настоява за повторно гледане, но всъщност не би посъветвал клиентката си да се подлага на подобно изпитание, при положение че шансовете изобщо не са на нейна страна.

Джайлс седеше сам на масата за закуска в дома си на Смит Скуеър, зарязал обичайната рутина. Нямаше купа корнфлейкс, нямаше портокалов сок, варено яйце, „Таймс“ и „Гардиан“ — само броят на „Дейли Мейл“ на масата пред него.

Джайлс се взираше в политическия си некролог.

3

— Добре дошли отново, госпожо председател — каза Джим Нолс, когато Ема влезе в заседателната зала. — Не че съм се усъмнявал и за миг, че ще се върнете като победител.

— Браво, браво! — обади се Клайв Анскот, докато придърпваше стола на Ема, за да може да заеме мястото си начело на масата.

— Благодаря — каза Ема, докато сядаше. Огледа лицата около масата и се усмихна на колегите си директори. Всички отвърнаха на усмивката ѝ. — Точка първа. — Ема погледна дневния ред, сякаш през изминалия месец не се бе случило нищо особено. — Тъй като мистър Нолс свика тази среща по спешност, секретарят на компанията нямаше време да разпрати протокола от миналата среща на борда, затова ще го помоля да ни го прочете сега.

— Необходимо ли е, като се имат предвид обстоятелствата? — попита Нолс.

— Не съм сигурна, че съм наясно с обстоятелствата, мистър Нолс — отвърна Ема. — Но подозирам, че скоро ще научим.

Секретарят на компанията Филип Уебстър стана от мястото си, изкашля се нервно — някои неща си остават все същите, помисли си Ема — и започна да чете протокола, сякаш обявяваше кой влак ще пристигне на четвърти перон.

— Във вторник, 10 ноември 1970 г., в Барингтън Хаус се проведе среща на борда. Присъстваха всички директори с изключение на мисис Ема Клифтън и мистър Себастиан Клифтън, които изпратиха своите извинения и обясниха, че са заети. След оставката на заместник-председателя мистър Дезмънд Мелър и в отсъствието на мисис Клифтън с всеобщо съгласие се реши мистър Джим Нолс да заеме председателското място. Последва дълга дискусия за бъдещето на компанията и какви действия да се предприемат, ако лейди Вирджиния Фенуик спечели делото за клевета срещу мисис Клифтън. Адмирал Съмърс заяви за протокола, че според него не следва да се прави нищо, докато не се реши делото, тъй като бил уверен, че госпожа председателят ще бъде оправдана.

Ема се усмихна на стария морски вълк. Ако корабът потъваше, той щеше да е последният, напуснал мостика.

— Мистър Нолс обаче не споделяше увереността на адмирала и съобщи на борда, че следи внимателно делото и с неохота трябвало да заключи, че мисис Клифтън има по-малко шансове за успех и от „снежинка в ада“ и че лейди Вирджиния не само ще спечели, но и журито ще ѝ отсъди значителни обезщетения. Мистър Нолс напомни също на борда, че мисис Клифтън ясно е заявила, че ще се оттегли от поста си, ако изходът е такъв. След това каза, че смята за дълг на борда да помисли за бъдещето на компанията при подобен изход и по-точно кой следва да замести мисис Клифтън като председател. Мистър Клайв Анскот се съгласи с изпълняващия длъжността председател и предложи мистър Дезмънд Мелър, който неотдавна му бил писал, за да му обясни защо е сметнал, че трябва да напусне борда. По-конкретно, той заявил, че не можел да остане, докато „онази жена“ командва. Последва продължителна дискусия, при която стана ясно, че директорите са разделени поравно по въпроса как да се подходи към проблема. В обобщението си мистър Нолс заключи, че следва да се подготвят две изявления и след като делото приключи, да се излезе с онова, което отговаря на изхода. Адмирал Съмърс заяви, че няма нужда от изявление за пресата, защото след като мисис Клифтън бъде оправдана, нещата ще продължат по обичайния си начин. Мистър Нолс го попита какво би направил, ако делото бъде спечелено от лейди Вирджиния. Адмиралът отговори, че би си подал оставка от борда, тъй като при никакви обстоятелства не би се съгласил да работи под ръководството на мистър Мелър. Мистър Нолс поиска думите на адмирала да бъдат записани в протокола, след което очерта стратегията за бъдещето на компанията, ако се случи най-лошото.

— И каква беше стратегията ви, мистър Нолс? — невинно попита Ема.

Мистър Уебстър отвори на следващата страница от протокола.

— Вече няма значение — каза Нолс и отправи топла усмивка към нея. — В края на краищата адмиралът се оказа прав. Но аз наистина смятах, че съм длъжен да подготвя борда за всяка евентуалност.

— Единствената евентуалност, за която трябваше да го подготвите, беше да си подадете оставката преди тази среща — изсумтя адмирал Съмърс.

— Не мислите ли, че това беше малко грубо? — обади се Анди Добс. — В края на краищата Джим беше поставен в доста незавидно положение.

— Лоялността никога не е незавидна — каза адмиралът. — Освен, разбира се, ако не си мерзавец.

Себастиан потисна усмивката си. Не можеше да повярва, че през втората половина на двайсети век някой още използва думата „мерзавец“. Лично той смяташе „шибан лицемер“ за много по-подходящ епитет, макар че той надали щеше да е по-ефективен.

— Предлагам секретарят на компанията да прочете изявлението на мистър Нолс — каза Ема. — Онова, което е щяло да бъде дадено на пресата, ако бях изгубила делото.

Мистър Уебстър извади един лист от папката, но преди да успее да каже и дума, Нолс стана и събра книжата си.

— Няма да е необходимо, госпожо председател, защото подавам оставката си.

И без нито дума повече се обърна да си тръгне, но не и преди адмирал Съмърс да промърмори: „Крайно време беше“. След това старият моряк насочи пронизващите си очи към другите двама директори, които бяха подкрепили Нолс.

След кратко колебание Клайв Анскот и Анди Добс също станаха и безмълвно напуснаха залата.

Ема изчака вратата да се затвори, преди да заговори отново.

— Понякога може и да съм изглеждала нетърпелива към секретаря на компанията за съвестното водене на протокола. Сега признавам, че не съм била права, и се извинявам безрезервно на мистър Уебстър.

— Желаете ли да впиша извинението ви в протокола, госпожо председател? — попита Уебстър без капка ирония.

Този път Себастиан си позволи да се усмихне.

4

След като редактира четвъртата чернова на забележителните мемоари на Анатолий Бабаков за сталинска Русия, единственото, което Хари искаше, бе да вземе първия самолет за Ню Йорк и да връчи ръкописа на. Ннчо Джо" на издателя си Харолд Гинзбърг. Имаше обаче нещо по-важно, което не му позволяваше да замине. Събитие, което нямаше намерение да пропуска при никакви обстоятелства. Седемдесетият рожден ден на майка му.

След смъртта на втория си съпруг преди три години Мейзи живееше в малка къща в Имението. Участваше все така активно в няколко местни благотворителни организации и макар рядко да пропускаше ежедневната си петкилометрова разходка, тя вече ѝ отнемаше повече от час. Хари никога нямаше да забрави жертвите, които бе направила майка му, та той да спечели хористката стипендия в „Сейнт Бийд" и заедно с нея шанса да се съревновава с всеки, независимо от произхода му, включително и с най-стария си приятел Джайлс Барингтън.

Хари и Джайлс се бяха запознали в „Сейнт Бийд“ преди повече от четирийсет години и изглеждаше малко вероятно да станат приятели. Единият беше роден в задните улички при доковете, а другият в частно отделение на Кралската болница в Бристол. Единият си падаше по ученето, а другият по спорта. Единият беше срамежлив, а другият — екстроверт. И определено никой не би могъл да предскаже, че Хари ще се влюби в сестрата на Джайлс — с изключение на самата Ема, която твърдеше, че е планирала всичко след първата им среща на дванайсетия рожден ден на Джайлс.

От онзи случай Хари помнеше единствено малкото кльощаво нещо (по думите на Джайлс), седнало до прозореца и забило нос в книга. Беше запомнил книгата, не момичето.

Хари срещна съвсем различна млада жена седем години по-късно, когато гимназията подготвяше заедно с „Ред Мейдс“ съвместно представление на „Ромео и Жулиета“. Елизабет Барингтън, майката на Ема, забеляза как двамата продължиха да се държат за ръце, след като напуснаха сцената.

Когато завесата се спусна на последното представление, Хари призна на майка си, че е влюбен в Ема и че иска да се ожени за нея. Остана шокиран, че Мейзи не изглежда радостна от перспективата. Бащата на Ема, сър Хюго Барингтън, изобщо не се опита да скрие чувствата си, макар че съпругата му не можеше да обясни защо така яростно се противопоставя на всеки намек за брак между тях. Нали не би могъл да е толкова голям сноб? Но въпреки опасенията на родителите Хари и Ема се сгодиха точно преди да отидат в Оксфорд. Двамата бяха девствени и спаха заедно за първи път няколко седмици преди сватбата.

Но самата сватба завърши със сълзи, защото щом капеланът на колежа каза: „Ако някой може да посочи основателна причина те да не могат да се съчетаят законно, нека говори сега, или да замълчи завинаги“, Стария Джак, наставникът и приятел на Хари, не се сдържа и каза на събралите се защо се бои, че има основателна причина.

Когато научи истината кой би могъл да е баща му, Хари беше толкова разстроен, че веднага напусна Оксфорд и постъпи в Търговския флот, без да подозира, че Ема е бременна и че докато той прекосява Атлантика, Англия е обявила война на Германия.

Едва след като го освободиха от затвора, постъпи в американската армия и пострада от немска мина, Хари най-сетне се върна в Англия при Ема, за да открие, че има тригодишен син на име Себастиан. Въпреки това минаха още две години преди най-високата инстанция в страната да реши, че сър Хюго Барингтън не е баща на Хари. Но въпреки това решение Хари и Ема ясно си даваха сметка, че винаги ще има някакви съмнения относно законността на брака им.

Двамата отчаяно искаха да имат второ дете, но се разбраха да не казват на Себастиан защо са решили против. Хари нито за миг не помисли да обвини любимата си майка. Не беше нужно много ровене, за да открие, че Мейзи не е била първата работничка, прелъстена от Хюго Барингтън при ежегодните излети до Уестън сюпър Меър.

Когато сър Хюго загина при трагични обстоятелства, Джайлс наследи титлата му заедно с имотите и естественият ред на нещата най-сетне бе възстановен. Но докато Хари остана щастливо женен за Ема, Джайлс мина през два развода, а сега политическата му кариера изглеждаше приключена.

През последните три месеца Ема се готвеше за „голямото събитие“ и нищо не беше оставено на случайността. В нощта преди празненството Хари дори беше накаран да репетира речта си в спалнята, с официалния си костюм.

Триста гости щяха да дойдат в Имението на официална вечеря в чест на седемдесетия рожден ден на Мейзи и когато тя се появи, съпровождана от Хари, никой не се усъмни, че навремето е била голяма красавица. Хари седна до нея, грейнал от гордост, макар да се изнервяше все повече и повече с наближаването на момента, когато трябваше да вдигне тост за здравето на майка си. Говоренето пред пълни аудитории вече не го смущаваше, но пред майка му…

Започна, като разказа на гостите за невероятните постижения на майка си въпреки всички трудности. Тя беше започнала като сервитьорка в кафенето „При Тили“ и се бе издигнала до управител на „Гранд хотел“ — първата жена, заемала този пост. След като се пенсионира с неохота на шейсет, Мейзи бе постъпила в Бристолския университет, където записа английски и три години по-късно се дипломира с отличие — нещо, което Хари, Ема и Себастиан така и не бяха постигнали, всичките поради различни причини.

Когато Мейзи стана да отговори, цялата зала се изправи с нея. Тя започна речта си като изпечен професионалист, без никакви бележки и без запъване.

— Майките винаги вярват, че синовете им са специални — започна тя, — и аз не съм изключение. Разбира се, аз се гордея с многобройните постижения на Хари не само като писател, но най-вече като президент на Асоциацията на английските писатели и застъпник за неговите колеги с по-малко късмет от другите страни. Според мен кампанията му за освобождаването на Анатолий Бабаков от сибирския лагер е далеч по-голямо постижение от първото място в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

— Но най-умното нещо, което е правил някога Хари, е женитбата му с Ема. Зад всеки велик мъж… — Смехът и аплодисментите показаха, че присъстващите споделят мнението на Мейзи. — Ема е забележителна жена. Първата жена председател на публична компания, като въпреки това успява да си остане образцова съпруга и майка. Разбира се, не бих пропуснала и внука си Себастиан, за когото чувам, че ще бъде следващият гуверньор на Националната банка. Това трябва да е вярно, защото самият Себастиан ми го каза.

— Предпочитам да стана директор на „Фартингс“ — прошепна Себ на леля си Грейс, която седеше до него.

— Всяко нещо с времето си, момчето ми.

— Това беше най-радостният ден в живота ми и се смятам за щастливка, че имам толкова много приятели — завърши речта си Мейзи.

Хари изчака аплодисментите да стихнат и отново се изправи, за да пожелае на Мейзи дълъг живот и щастие. Гостите вдигнаха чаши и продължиха с овациите, сякаш бяха на абитуриентски бал.

— Съжалявам, че те виждам отново сам, Себ — каза Грейс, след като аплодисментите утихнаха и всички седнаха по местата си.

Себ не отговори. Грейс хвана ръката му.

— Не е ли време най-сетне да приемеш, че Саманта се е омъжила и има свой живот?

— Де да беше токова лесно — отвърна Себ.

— Съжалявам, че не се омъжих и нямам деца, а това е нещо, което не съм споделяла дори със сестра си — призна Грейс, — но знам, че Ема много иска да стане баба.

— Тя вече е — прошепна Себ. — И това е нещо, което не съм ѝ казвал, също като теб.

Грейс отвори уста, но от нея не излязоха никакви думи.

— Сам има момиченце, Джесика — каза Себ. — Достатъчно ми беше да я погледна, за да разбера, че ми е дъщеря.

— Сега започвам да разбирам — каза Грейс. — Наистина ли няма шанс двамата със Саманта да сс съберете?

— Не и докато съпругът ѝ е жив.

— Много съжалявам — каза Грейс и стисна ръката на племенника си.

Хари със задоволство видя, че шуреят му бъбри приятелски с Гриф Хаскинс, агента на лейбъристите за Бристолското пристанище. Може би лукавият дърт професионалист можеше да убеди Джайлс да издигнат кандидатурата му въпреки отровната намеса на майор Фишър. В края на краищата Джайлс беше успял да покаже, че писмото е пълно с полуистини и очевидно е опит за уреждане на стари сметки.

— Е, реши ли окончателно за частичните избори? — попита Хари, когато Джайлс се раздели с Гриф и дойде при него.

— Нямам кой знае какъв избор отвърна Джайлс. — Два развода и флирт с източногерманка, която може дори да е шпионка на Щази, едва ли ме правят идеален кандидат.

— Но пресата изглежда убедена, че който и да е кандидатът на лейбъристите, със сигурност ще спечели с огромно мнозинство. Правителството на торите си остава все така непопулярно.

— Нито пресата, нито избирателите са онези, които ще изберат кандидата, а мъжете и жените oт местната избирателна комисия. И мога да ти кажа, Хари, че на света няма нищо по-консервативно от избирателна комисия на лейбъристи.

— Все пак съм убеден, че ще те подкрепят, когато научат истината. Защо не заявиш, че влизаш в играта, и не ги оставиш те да решават?

— Защото ако ме попитат какво е мнението ми за Карин, отговорът може и да не им хареса.

— Много мило, че ме поканихте на това знаменателно събитие, мисис Клифтън.

— Какви ги говорите, Хаким, вашето име беше сред първите в списъка. Никой не би могъл да направи повече за Себастиан, а след онова доста неприятно изживяване с Ейдриън Слоун ще ви бъда завинаги задължена. А знам, че това е нещо, на което вашите сънародници гледат доста сериозно.

— Трябва да знаете кои са приятелите ви, когато прекарвате такова много време в озъртане през рамо, мисис Клифтън — каза Бишара.

— Ема — настоя тя. — Кажете ми, Хаким, какво точно виждате, когато се озъртате през рамо?

— Нечестива троица, за която подозирам, че планира да възкръсне от мъртвите и отново да се опита да поеме контрол върху "Фартингс", а вероятно дори върху "Барингтън".

— Но Мелър и Нолс вече не са в борда на "Барингтън", а Слоун съсипа репутацията си в Сити, доколкото имаше такава.

— Така е, но това не им попречи да основат нова компания.

— "Мелър Травъл" ли?

— Която едва ли ще препоръчва на клиентите си да резервират места на кораб на "Барингтън".

— Ще го преживеем — каза Ема.

— И предполагам, знаете, че лейди Вирджиния Фенуик обмисля да продаде акциите си в „Барингтън"? Моите птички ми казват, че в момента е малко закъсала финансово.

— Нима? Е, не бих искала тези акции да попаднат в неподходящите ръце.

— Не е нужно да се безпокоите за това, Ема. Вече заръчах на Себастиан да ги купи в мига, в който излязат на пазара. Бъдете сигурна, че ако някой си помисли да ви атакува отново, Хаким Бишара и неговият камилски керван ще са на ваше разположение.

— Дийкинс, нали? — каза Мейзи, когато един слаб мъж на средна възраст с преждевременно побеляла коса я приближи да изкаже почитанията си. Беше облечен с костюм, с който сигурно се бе дипломирал.

— Поласкан съм, че ме помните, мисис Клифтън.

— Как бих могла да забравя? Та Хари непрекъснато ми повтаряше: "Дийкинс е в моя клас, но честно казано, е от различна класа".

— И се оказах прав, майко — каза присъединилият се към тях Хари. — Защото сега Дийкинс е кралски професор по старогръцки в Оксфорд. И подобно на мен, мистериозно изчезна по време на войната. Но докато аз се озовах зад решетките, той е бил на място, известно като Блечли Парк. Не че е разказвал какво точно е ставало зад онези покрити с мъх стени.

— И се съмнявам, че някога ще разкаже — каза Мейзи, като се вгледа по-внимателно в Дийкинс.

— Здравейте, гълъбчета! През колко баири сте се подушили?[2] — попита Джайлс, който изникна до Дийкинс.

— Откъде е това? веднага попита Хари.

— „Дванайсета нощ" — отвърна Джайлс.

— Не е зле. Но кой герой го казва и на кого?

— Шутът на сър Андрю Чикчирик.

— И на кого още?

— На сър Тоби Хлъц.

— Впечатляващо — отбеляза Дийкинс и се усмихна на на стария си приятел. Но за шестица, кое действие и коя сцена?

Джайлс премълча.

— Второ действие, трета сцена — каза Хари. — А забелязахте ли грешката?

— През колко баири — каза Мейзи.

Това накара и тримата да замълчат, докато Ема не дойде при тях.

— Стига сте се скупчвали да се перчите един на друг. Това не е някакво събиране на дърти момчета.

— От малка си е началство — каза Джайлс, след което тримата стари съученици се разделиха и се смесиха с другите гости.

— Когато една жена покаже лидерски умения, веднага я заклеймяват като началство — каза Мейзи. — А когато някой мъж се държи по абсолютно същия начин, го описват като решителен и роден водач.

— Винаги е било така — отвърна Ема. — Може би трябва да направим нещо по въпроса.

— Ти вече го направи, скъпа.

След като и последният гост си тръгна, Хари и Ема изпратиха Мейзи до къщичката ѝ.

— Благодаря за втория най-щастлив ден от живота ми — каза Мейзи.

— В речта си каза, че това е най-щастливият ден от живота ти, майко — напомни ѝ Хари.

— О, не — отвърна Мейзи. — Най-щастливият винаги ще е денят, в който разбрах, че си жив.

5

На Хари винаги му беше приятно да посещава нюйоркския си издател, но се запита дали нещо няма да се промени, след като Арън Гинзбърг беше сменил баща си.

Взе асансьора до седмия етаж и когато вратата се отвори, Кърсти, дългогодишната бивша секретарка на Харолд, вече го очакваше. Поне това не се беше променило. Кърсти го поведе забързано по коридора до кабинета на директора, почука, отвори — и Хари пристъпи в един друг свят.

Подобно на баща си Арън смяташе, че Всемогъщият трябва да е допуснал някаква грешка, задето е отредил да се роди от другата страна на Атлантика. Беше с двуреден костюм на тънки райета, вероятно поръчан на Савил Роу, бяла риза с колосана яка и йейлска вратовръзка. На Хари можеше да му се прости, че си помисли, че бащата на Арън е бил клониран. Издателят скочи от мястото си зад бюрото да поздрави любимия си писател.

През годините двамата бяха станали близки приятели и след като беше настанен на старото кожено кресло от другата страна на голямото бюро, Хари отдели няколко мига, за да огледа познатата обстановка. Облицованите с дъбова ламперия стени все още бяха покрити с фотографии в тон сепия — Хемингуей, Фокнър, Бюкан, Фицджералд, Грийн и отскоро и Сол Белоу. Хари неволно се запита дали някога ще се присъедини към тях. Вече беше надминал по продажби повечето от писателите на стената, но Гинзбърг не мереха успеха само с продажбите.

— Поздравления, Хари. — Същият топъл, искрен глас. — Отново си номер едно. Уилям Уоруик става все по-популярен с всяка книга, а след като прочетох разкритията на Бабаков, че Хрушчов е имал пръст в убийството на Сталин, с нетърпение очаквам да издам „Чичо Джо“. Сигурен съм, че тази книга също ще стигне до върха, макар и не в списъка на художествената литература.

— Творбата е наистина изумителна — отвърна Хари.

— Иска ми се аз да я бях написал.

— Подозирам, че си написал доста голяма част от нея — каза Арън. — Защото разпознавам стила ти на почти всяка страница. — И погледна въпросително Хари.

— Всяка дума е на Анатолий. Аз просто изпълних ролята на негов верен писар.

— Щом искаш да играеш по този начин, нищо против. Само че най-запалените ти почитатели може и да забележат стила и фразеологията ти тук-там.

— В такъв случай и двамата ще трябва да се придържаме към една и съща версия, нали?

— Щом казваш.

— Казвам — твърдо заяви Хари.

Арън кимна.

— Подготвих договор за "Чичо Джо“, който трябва да бъде подписан от госпожа Бабакова като представител на съпруга ѝ. Готов съм да ѝ предложа аванс от сто хиляди долара при подписването, както и десет процента хонорар.

— Колко бройки мислиш, че ще продадеш?

— Милион, може би повече.

— В такъв случай искам хонорарът да се вдигне на дванайсет и половина процента след първите сто хиляди продажби и на петнайсет процента след като продадеш четвърт милион.

— Никога не съм предлагал такива добри условия за първа книга — възрази Арън.

— Това не е първа, а последна книга. Една-единствена.

— Приемам условията ти — каза Арън, но при едно условие.

Хари зачака.

— Когато издадем книгата, ще направиш авторско турне, защото публиката ще бъде очарована да научи как си успял да измъкнеш ръкописа от Съветския съюз.

Хари кимна и двамата станаха и си стиснаха ръцете. Арън имаше още нещо общо с баща си — ръкостискането му бе достатъчно да покаже, че сделката е сключена. При договорите с Гинзбърг нямаше клаузи за измъкване.

— И докато си тук, трябва да уточним договора за три нови книги от поредицата за Уилям Уоруик.

— При същите условия като тези на Бабаков — каза Хари.

— Защо, той и тях ли ще пише?

Разсмяха се, след което отново стиснаха ръце.

— Кой издава "Чичо Джо" в Англия? — попита Арън, след като седнаха.

— Били Колинс. Миналата седмица сключихме сделката.

— При същите условия ли?

— Иска ти се да знаеш, нали? Между другото, когато се прибера у дома, той със сигурност ще ме попита същото.

— И ще получи същия отговор, предполагам. Е, Хари, идваш в най-подходящия момент, защото искам да поговорим на друга тема, която е строго конфиденциална.

Хари се облегна назад в креслото.

— Винаги съм искал „Вайкинг" да се слее с подходящо издателство на евтини романи, за да не ми се налага през цялото време да сключвам отделни сделки. Няколко други къщи вече тръгнаха по този път, както несъмнено знаеш.

— Но ако не се лъжа, баща ти винаги е бил против тази идея. Боеше се, че подобна стъпка ще задуши независимостта му.

— И продължава да смята така. Но той вече не е председател и реших, че е време да превключим на друга скорост. Неотдавна получих интересна оферта от Рекс Мълбери от "Мълбери Хаус“.

— "Старият ред отстъпва пред новия“.

— Напомни ми откъде беше това.

— Тенисън, "Смъртта на Артур“.

— Е, готов ли си да отстъпиш прел новото?

— Не познавам Рекс Мълбери, но с радост ще подкрепя преценката ти — каза Хари.

— Добре. Тогава незабавно ще подготвим и двата договора. Ако се погрижиш госпожа Бабакова да подпише нейния, твоят ще бъде готов, когато се върнеш от Питсбърг.

— Тя сигурно ще откаже аванса и дори хонорарите, така че ще се наложи да ѝ напомня последните думи на Анатолий, преди да го извлекат навън. "Погрижете се Елена да не прекара остатъка от живота си в друг вид затвор“.

— Това би трябвало да свърши работа.

— Може би. Но аз зная, че тя продължава да смята за свой дълг да страда от същите несгоди, на които е подложен съпругът ѝ.

— В такъв случай трябва да ѝ обясниш, че не можем да издадем книгата, ако не подпише договора.

— Тя ще подпише договора, но само защото иска целият свят да научи истината за Сталин. Не съм убеден, че някога ще осребри чека.

— Опитай с неустоимия чар на Клифтън. — Арън се надигна зад боюрото. — Да обядваме?

— В клуб "Йейл“ ли?

— В никакъв случай. Татко още се храни там всеки ден и не искам да разбере какво съм намислил.

Хари рядко четеше бизнес разделите на вестниците, но днес направи изключение. "Ню Йорк Таймс" бе посветил половин страница на сливането между "Вайкинг Прес“ и "Мълбери Хаус". Имаше и снимка, на която Арън стискаше ръката на Рекс Мълбери.

"Вайкинг" щеше да притежава 34 процента от новата компания, а "Мълбери“, които бяха много по-големи, щяха да контролират останалите 66 процента. Когато от вестника попитали Арън какво смята за сделката баща му, той просто отговорил: "Къртис Мълбери и баща ми бяха близки приятели много години. За мен е удоволствие да работя със сина му и очаквам с нетърпение едно също толкова дълго и плодотворно сътрудничество“.

— Амин — каза Хари, докато сервитьорът във вагон-ресторанта му наливаше втора чаша кафе. Погледна през прозореца и видя как небостъргачите на Манхатън се смаляват, докато влакът продължаваше пътя си към Питсбърг.

Облегна се, затвори очи и се замисли за срещата си с Елена Бабакова. Надяваше се тя да се вслуша в желанието на съпруга си. Опита се да си спомни точните думи на Анатолий.

Арън Гинзбърг беше станал рано, развълнуван от перспективата да посрещне първия си ден като заместник-председател на новата кампания.

— „Вайкинг Мълбери“ — промърмори той на огледалото, докато се бръснеше. Харесваше му как звучи.

Първата среща за деня бе определена за дванайсет часа, когато Хари щеше да докладва за срещата си с г-жа Бабакова. Възнамеряваше да издаде "Чичо Джо“ през април и бе много доволен, че Хари се беше съгласил да направи турне. След лека закуска — препечен хляб с оксфордски мармалад, варено три и половина минути яйце и чаша „Ърл Грей“ — Арън прочете за втори път статията в „Ню Йорк Таймс“. Смяташе, че отразява добре уговорката му с Рекс Мълбери, и беше доволен, че новият му партньор повтаря нещо, което бе казвал неведнъж на Арън: „Горд съм да бъда част от издателска къща с такава чудесна литературна традиция“.

Беше слънчева ясна сутрин и Арън реши да повърви пеша и да се наслади на мисълта, че започва нов живот. Запита се колко ли време ще мине преди баща му да признае, че е взел правилното решение, ако иска компанията да влезе сред големите играчи. Пресече улицата и продължи към Седмо авеню, а усмивката му с всяка крачка ставаше все по-широка, Докато вървеше към познатата сграда, забеляза двама елегантно облечени портиери при входа. Баща му не би одобрил подобни разходи. Единият от тях пристъпи напред и му отдаде чест.

— Добро утро, господни Гинзбърг. — Арън остана впечатлен, че го познават. — Сър, беше ни наредено да не ви позволяваме да влизате в сградата.

Арън се втрещи.

— Сигурно има някаква грешка — успя да каже най-сетне. — Аз съм заместник-председател на компанията.

— Съжалявам, сър, но така ни наредиха — каза вторият мъж и пристъпи, за да му препречи пътя.

— Има някаква грешка — повтори Арън.

— Няма никаква грешка, сър. Нареждането бе съвсем ясно. Ако опитате да влезете в сградата, да ви попречим да го направите.

Арън се поколеба за момент и отстъпи крачка назад.

Погледна нагоре към новопоставения надпис „Вайкинг Мълбери“, после отново направи опит да влезе, но двамата портиери не помръднаха от местата си. Той се обърна с неохота, спря такси и даде на шофьора домашния си адрес. „Трябва да има някакво просто обяснение“, повтаряше си, докато таксито пътуваше към 67-а улица.

Щом се върна в апартамента си, вдигна телефона и набра номер, който нямаше нужда да търси в указателя.

— Добро утро, „Вайкинг Мълбери“. С какво мога да ви помогна?

— Търся Рекс Мълбери.

— Кой се обажда, моля?

— Арън Гинзбърг.

Чу изщракване и секунда по-късно друг глас каза:

— Кабинетът на председателя.

— Обажда се Арън Гинзбърг. Свържете ме с Рекс.

— Господин Мълбери е на среща.

— Ами тогава го изкарайте от срещата — тросна се Арън, най-сетне изгубил търпение.

Ново изщракване. Бяха му затворили. Набра номера отново, но този път стигна само до телефонната централа. Стовари се в най-близкия стол и се опита да събере мислите си. Мина известно време преди да вдигне отново телефона.

— „Фридман, Фридман и Яблон“ — каза учтив глас.

— Обажда се Арън Гинзбърг. Трябва да говоря с Ленард Фридман.

Незабавно го свързаха със старшия партньор. Арън разказа подробно какво се беше случило пред сградата сутринта, както и за двете телефонни обаждания.

— Значи баща ви е бил прав от самото начало.

— Какво искате да кажете?

— Едно ръкостискане винаги е било достатъчно за Къртис Мълбери, но когато си имаш работа със сина му Рекс, гледай да четеш дребния текст.

— Да не искате да кажете, че Мълбери има право?

— В никакъв случай. Просто законът е такъв — каза Фридман. — Докато контролира шейсет и шест процента от акциите на компанията, той определя правилата. Предупредихме ви какви са последствията за по-малкия акционер, но вие бяхте убеден, че това няма да е проблем. Все пак трябва да призная, че дори аз съм шокиран от скоростта, с която Мълбери се възползва от положението си.

След като Фридман запозна клиента си със съответните детайли от договора, на Арън му се поиска да беше завършил право в Харвард, а не история в Йейл.

— Все пак — каза юристът — успяхме да включим клауза 19А, за което сега Мълбери със сигурност съжалява.

— Какво ѝ е толкова важното на тази клауза?

Фридман му обясни подробно значението на точката. Арън затвори телефона и отиде до барчето. Наля си уиски — за първи път го правеше преди дванайсет часа. Дванайсет, часът на срещата му с Хари. Погледна си часовника — беше 11:38. Остави чашата и се втурна към вратата.

Проклинаше бавния асансьор, докато кабината пълзеше към партера. Накрая рязко дръпна решетката и изтича на улицата. Спря едно такси, което никога не беше проблем на Пето авеню, но когато стигнаха Трето, попаднаха в неизбежното задръстване. Светофарите сякаш нарочно светваха червено точно когато колата стигаше до тях. Когато набиха спирачки на поредния светофар, Арън даде пет долара на шофьора и изскочи навън. Измина тичешком оставащите две преки, като се промъкваше сред колите, сподирян от гневно надути клаксони.

Двамата пазачи още стояха пред сградата, сякаш очакваха да се върне. Арън си погледна часовника, като продължаваше да тича — до дванайсет оставаха четири минути. Замоли се Хари да закъснее. Но Хари никога не закъсняваше. И тогава го видя на стотина метра от него — крачеше в негова посока, но стигна пред сградата секунди преди Арън. Пазачите се дръпнаха и му направиха път. Очакваха другиго.

— Хари! Хари! извика Арън, който вече бе само на няколко крачки от входа, но Хари вече бе влязъл в сградата. — Хари! — отново изкрещя Арън, когато стигна до входа, но двамата пазачи пристъпиха напред и му препречиха пътя точно докато Хари влизаше в асансьора.

Когато вратата се отвори, Хари се изненада, че Кърсти не го чака. „Странно как човек свиква с никои неща — помисли си. И не само свиква, но ги приема за даденост“. Отиде на рецепцията, каза името си на непозната млада жена и добави:

— Имам среща с Арън Гинзбърг.

Тя погледна списъка си за деня.

— Да, имате среща с председателя в дванайсет, господин Клифтън. Ще го откриете в стария кабинет на господин Гинзбърг.

— Старият кабинет ли? — не успя да скрие изненадата си Хари.

— Да, вратата в дъното на коридора.

— Знам къде е — отвърна Хари и тръгна към кабинета на Арън. Почука на вратата и зачака.

— Влез — отговори му непознат глас.

Хари отвори и веднага си помисли, че е сбъркал вратата. Стените бяха оголени от великолепната дъбова ламперия, а снимките на изтъкнатите писатели бяха заменени с някакви крещящи отпечатъци на Сохо. Мъж, с когото не се бе срещал преди, но когото позна от снимката на сутрешния „Ню Йорк Таймс“, стана от поставена на магаре маса и протегна ръка.

— Рекс Мълбери. Радвам се най-сетне да се запознаем, Хари.

— Добро утро, господин Мълбери — каза Хари. Имам среща с издателя си, Арън Гинзбърг.

— Арън вече не работи тук — каза Мълбери, — Аз съм председателят на новата компания и бордът реши, че е дошло време „Вайкинг" да направи някои радикални промени. Но позволете да ви уверя, че съм ваш голям почитател.

— Значи сте почитател на Уилфред Уоруик, така ли? — попита Хари.

— Да, огромен почитател съм на Уилфред. Сядайте. — Харн с неохота седна срещу новия председател. — Тъкмо преглеждах последния ви договор, за който със сигурност ще се съгласите, че е много щедър според нормалните издателски стандарти.

— Винаги съм бил издаван от „Вайкинг", така че нямам база за сравнение.

— Разбира се, ще се съобразим с последните договори на Арън за поредицата за Уилфред Уоруик, както и този за "Чичо Джо".

Хари се опита да си представи как би постъпил Себастиан в подобни обстоятелства. Даваше си сметка, че договорът за "Чичо Джо" е във вътрешния му джоб, подписан след доста увещаване от Елена Бабакова.

— Арън се съгласи да подготви нов договор за три книги и имах намерението да го прегледам с него днес — каза той, за да спечели време.

— Да, договорът е у мен — каза Мълбери. — Има някои малки поправки, но никоя от тях няма особено значение — добави той и плъзна договора по масата.

Хари обърна на последната страница — подписът на Рекс Мълбери вече се мъдреше на отбелязаното с точки място. Той извади писалката си (подарък от Арън), махна капачката и се загледа в думата Изпълнител. Поколеба се, после каза първото, което му дойде наум:

— Трябва да ида до тоалетната. Идвам направо от гарата, не исках да закъснявам. — Мълбери сс усмихна пресилено, докато Хари оставяше елегантния "Паркер" на масата до договора. — Ням да се бавя — добави Хари, стана и небрежно излезе от стаята.

Затвори вратата и бързо тръгна по коридора и покрай рецепцията. Не спря, докато не стигна до асансьорите. Когато вратата се отвори на партера, се смеси с тълпата служители, които излизаха от сградата за обедна почивка Погледна двамата пазачи, но те не му обърнаха внимание, докато минаваше покрай тях. Вниманието им беше приковано към човека, който стоеше като на стража от другата страна на улицата. Хари обърна гръб на Арън и спря такси.

— Накъде?

— Още не съм сигурен — каза Хари. — Но ще ви помоля да обърнете при ъгъла и да вземете онзи господин отсреща.

Шофьорът потегли, после направи обратен завой и спря. Хари свали прозореца и извика:

— Скачай!

Арън надникна подозрително в колата, но щом видя Хари, побърза да седне до него на задната седалка.

— Подписа ли договора? — бяха първите му думи.

— Не.

— А какво стана с договора на Бабаков?

— У мен е — каза Хари и докосна вътрешния джоб на сакото си.

— В такъв случай може и да излезем на чисто.

— Още не. Убедих госпожа Бабакова дa осребри чека на „Вайкинг" зa сто хиляди.

— Леле! — каза Арън.

— Накъде? — отново настоя шофьорът на таксито.

— Към Гранд Сентръл — каза Хари.

— Не можеш ли просто да ѝ се обадиш? — попита Арън.

— Тя няма телефон.

6

— За първи път научавам, че правиш нещо безчестно — каза Ема, докато си наливаше втора чаша кафе.

— Но е морално оправдано — каза Хари. — В края на краищата целта оправдава средствата.

— Дори това е съмнително. Не забравяй, че госпожа Бабакова вече е била подписала договора и е приела чека.

— Но не го беше осребрила, а и без това беше останала с впечатление, че книгата на Анатолий ще бъде издадена от „Вайкинг“.

— И щеше да бъде.

— Но не от Арън Гинзбърг, с когото бе сключила сделката.

— Един съдия от Върховния съд може да приеме това като интересна юридическа дилема. И кой ще издава Уилям Уоруик, след като вече не работиш с „Вайкинг“?

— „Гинзбърг Прес“. С Анатолий ще сме първите писатели за компанията и Арън ще ми подари нова писалка.

— Нова писалка ли?

— Дълга история, която ще запазя за след заседанието ти на борда — каза Хари, докато чупеше черупката на яйцето си.

— Още съм малко изненадана, че Мълбери не е обмислил вероятността Арън да основе своя компания и не е включил в договора за сливане клауза, която да му попречи да отмъква писатели на „Вайкинг“.

— Със сигурност го с обмислял, но ако беше добавил подобна клауза, адвокатите на Арън веднага щяха да разберат какво възнамерява да направи.

— Може да се е съмнявал, че Арън ще разполага с ресурсите за основаване на ново издателство.

— Е, сбъркал е — рече Хари. — Арън вече получи няколко оферти за акциите си във „Вайкинг Мълбери“, включително от самия Рекс Мълбери, който очевидно не иска някой от конкурентите му да се добере до трийсет и четирите процента на Арън.

— Каквото повикало… — каза Ема. Хари се усмихна, докато ръсеше сол върху яйцето си. — Нo колкото и да харесваш Арън — продължи Ема, — след очевидно лошата му преценка с Мълбери още ли смяташ, че е подходящ като твой издател в Америка? Ако подпишеш договор за три книги и после…

— Признавам, че имах колебания — каза Харн, — но се успокоих, когато бащата на Арън се съгласи да се върне като президент на новата компания.

— Това сигурна работа ли е?

— Харолд Гинзбърг не се занимава с несигурни неща.

— Първа точка от дневния ред — заяви Ема с ясния си председателски глас. — Последните новини за строежа на втория ни луксозен лайнер „Балморъл“. — Тя погледна към повия главен изпълнителен директор Гавин Хърст, който вече гледаше в отворената палка.

— Имам удоволствието да съобщя на борда — каза той, — че въпреки някои неизбежни забавяния, които не са необичайни при подобно голямо начинание, все още се движим в график и целта ни е да пуснем новия кораб през септември. Но по-малко важно е, че оставаме в рамките на прогнозирания бюджет, тъй като предвидихме повечето проблеми, с които се сблъскахме при строежа на „Бъкингам“.

— С едно-две важни изключения — обади се адмирал Съмърс.

— Точно така, адмирале — каза Хърст. — Признавам, че не предвидих необходимостта от втори коктейл бар на горната палуба.

— Нима на пътниците им е позволено да пият на палубата? — попита адмиралът.

— Боя се, че да — каза Ема, като потисна усмивката си. — Но това означава повече пари в касата ни.

Адмиралът не се опита да потисне изсумтяването си.

— Макар че все още трябва да следя изкъсо графика — продължи Хърст, — не след дълго ще можем да обявим първите резервации за „Балморъл“.

— Чудя се дали не сме отхапали повече, отколкото можем да преглътнем — обади се Питър Мейнард.

— Мисля, че това е по частта на финансовия директор, не по моята — отвърна Хърст.

— Определено е — тутакси се включи Майкъл Карик. — Цялостното положение на компанията — каза той, загледан в джобния си калкулатор, който адмиралът вече бе нарекъл пренебрежително модерна джунджурия, — е такова, че миналата година по това време възвръщаемостта беше три процента въпреки значителния заем от „Барклис“, който да гарантира, че няма да пропуснем плащания по време на строежа.

— Колко значителен? — остро попита Мейнард.

— Два милиона — отвърна Карик, без да му се налага да прави справки.

— Можем ли да си позволим да обслужваме толкова голям кредит?

— Да, мистър Мейнард, но само защото приходите ни за изминалата година също вървят нагоре, наред с увеличаването на резервациите за „Бъкингам“. Изглежда, сегашното поколение на седемдесетгодишните отказва да напусне този свят и вместо това избира годишен круиз. При това до такава степен, че наскоро трябваше да изработим програма за лоялни клиенти, които са пътували с нас повече от три пъти.

— И какви привилегии им дава включването в програмата? — попита Морис Брейшър, представителят на „Барклис“ в борда.

— Двайсет процента отстъпка от цената на всяко пътуване, стига да е резервирано повече от година предварително. Това окуражава редовните ни клиенти да гледат на „Бъкингам“ като на свой втори дом.

— Ами ако умрат преди годината да изтече? — попита Мейнард.

— Получават си обратно парите до последното пени — каза Ема. — „Барингтън“ се занимава с луксозни лайнери, мистър Мейнард, а не с погребални услуги.

— Но все пак можем ли да излезем на печалба, ако даваме двайсет процента отстъпка на клиентите си? — упорстваше Брейшър.

— Да — каза Карик. — Остават ни още десет процента свободни, а и не забравяйте, че щом се качат на борда, те харчат парите си в нашите магазини и барове, както и в денонощното казино.

— Още нещо, което не одобрявам — промърмори адмиралът.

— Каква е степента на заетост в момента? — попита Мейнард.

— Осемдесет и един процента за последните дванайсет месеца, често сто процента на горните палуби, поради което предвиждаме повече луксозни каюти за „Балморъл“.

— А при колко излизаме на нула?

— При шейсет и осем процента — отвърна Карик.

— Много задоволително — отбеляза Брейшър.

— Макар да споделям мнението ви, мистър Брейшър, не можем да си позволим да се отпускаме — каза Ема. — „Юниън-Касъл“ възнамеряват да превърнат „Рейна дел Map“ в луксозен лайнер, а „Кюнард“ и П&О неотдавна започнаха да строят кораби, способни да превозват над две хиляди пътници.

Последва дълго мълчание, докато членовете на борда се опитваха да смелят чутото.

— Ню Йорк още ли е сред доходоносните ни курсове? — попита Мейнард, който не проявяваше особен интерес към въпросите на другите директори.

— Да — каза Хърст, — но балтийските курсове също се оказват популярни — от Саутхамптън до Ленинград със спирания в Копенхаген, Осло, Стокхолм и Хелзинки.

— Но сега пускаме втори кораб, а като се има предвид колко други лайнери вече плават в открито море — продължи Мейнард, — не очаквате ли, че ще се натъкнем на проблем с набирането на персонал?

Ема бе озадачена от многобройните въпроси на Мейнард. Започваше да подозира, че той има някакъв свой дневен ред.

— Това не би трябвало да е проблем — каза капитан Търнбул, който досега не се беше обаждал. — „Барингтън“ е популярно име като работодател, особено за филипинците. Те остават на борда по единайсет месеца, като никога не напускат кораба и рядко харчат и едно пени.

— А дванайсетият месец? — попита Себастиан.

— Тогава се връщат у дома и дават спечелените с труд пари на жените и семействата си. Двайсет и осем дни по-късно отново са на линия.

— Горките нещастници — обади се Брейшър.

— Всъщност, мистър Брейшър — отвърна Търнбул, — филипинците са най-доволните членове на екипажа ми. Всички твърдят, че предпочитат да работят за „Барингтън“, вместо да се трепят по дванайсет месеца в Манила.

— А офицерите? Някакви проблеми с тях, капитане?

— Поне шестима квалифицирани мъже кандидатстват за всяко свободно място, адмирале.

— Има ли жени? — попита Ема.

— Да, вече имаме първата жена на мостика — каза Търнбул. — Клеър Томпсън. Тя с пръв помощник-капитан и се показва като адски ефективна.

— Как се стигна дотук, за бога? — възкликна адмиралът. — Да се надяваме да не доживея да видя жена премиер.

— Да се надяваме да доживеете — нежно сгълча председателят любимия си директор. — Защото светът продължава напред и може би ние трябва да правим същото. — Ема си погледна часовника. — Има ли нещо друго?

Секретарят на компанията се изкашля — знак, че има да съобщи нещо на борда.

— Мистър Уебстър — каза Ема и се облегна назад знаеше, че секретарят не е по бързите работи.

— Смятам, че следва да съобщя на борда, че лейди Вирджиния Фенуик се е освободила от своите седем и половина процента дял от компанията.

— Но нали… — започна Ема.

— И акциите са регистрирани в Търговския регистър на името на новия собственик.

— Но нали… — повтори Ема и погледна сина си.

— Вероятно става дума за някаква частна транзакция — каза Себастиан. — Мога да ви уверя, че акциите ѝ никога няма да се появят на свободния пазар. Ако бяха пуснати, брокерът ми щеше да ги купи незабавно от името на „Фартингс“ и Хаким Бишара щеше да седи в борда като представител на банката.

Всички в залата заговориха едновременно. Всички задаваха един и същи въпрос.

— Щом Бишара не е купил акциите, кой тогава?

Секретарят на компанията изчака борда да се успокои, след което отвърна на колективния им вик.

— Мистър Дезмънд Мелър.

Моментално се вдигна врява, която затихна едва след рязката намеса на Себастиан.

— Имам чувството, че Мелър няма да се върне като член на борда. Би било твърде очевидно и няма да послужи на целите му. — Ема като че ли си отдъхна. — Не, мисля, че ще изберат някой друг да го представлява. Някой, който досега не е влизал в борда.

Погледите на всички бяха впити в Себастиан, но адмиралът беше онзи, който зададе въпроса.

— И кой според теб ще е той?

— Ейдриън Слоун.

7

Пред „Шери-Недърланд" беше паркирана дълга черна лимузина. Елегантно облечен шофьор отвори задната врата, докато Хари излизаше от хотела. Той се качи и се отпусна на задната седалка, без да обръща внимание на сутрешните вестници, наредени в спретната купчинка на коктейлбара срещу него. Зачуди се кой ли би тръгнал да пие толкова рано сутринта. Затвори очи и се опита да се съсредоточи.

На няколко пъти бе казал на Арън Гинзбърг, че не се нуждае от лимузина за краткото пътуване от хотела до студиото. Едно такси щеше да свърши същата работа.

— Всичко е част от услугата, предлагана от програмата „Тудей“ на най-важните гости.

Хари се предаде, макар да знаеше, че Ема не би го одобрила. „Екстравагантно пилеене на фирмени пари“ — щяха да чуят в Ен Би Си, ако Ема беше председател на борда им.

Хари си спомни първата си поява в американска сутрешна радиопрограма преди повече от двайсет години, когато представяше дебютния си роман за Уилям Уоруик. Участието му бе пълно фиаско. И без това краткото време, което му бяха отредили, бе съкратено още повече от предишните двама гости Мел Бланк и Кларк Гейбъл, които пресрочиха времето си и когато най-сетне дойде неговият ред да седне пред микрофона, Хари забрави да спомене заглавието на книгата и бързо стана ясно, че домакинът му Мат Джейкъбс не бе я чел. Две десетилетия по-късно вече приемаше, че това е било нещо напълно очаквано.

Бешe твърдо решен да не го сполети същата участ с „Чичо Джо”, която „Ню Йорк Таймс" вече беше обявил за най-очакваната книга на сезона. И трите сутрешни програми му бяха предложили най-рейтинговото си време, в 7:24 сутринта. Шест минути не изглеждаха много, но в телевизията само бившите президенти и спечелилите „Оскар" можеха да смятат, че със сигурност разполагат с толкова време. Както посочи Арън: „Само си помисли колко бихме платили за шестминутна реклама в най-гледаното време".

Лимузината спря пред стъклената фасада на студиото на Кълъмбъс Авеню. Елегантно облечена млада жена го чакаше на тротоара.

— Добро утро, Хари — каза тя. — Аз съм Ан и съм вашата специална асистентка. Ще ви заведа направо в гримьорната.

— Благодаря — каза Хари, който още не бе свикнал напълно непознати хора да се обръщат към него на малко име.

— Както знаете, излизате в ефир в 7:24 за шест минути и интервюто ще се води от Мат Джейкъбс.

Хари изстена. Дали този път беше прочел книгата?

— Страхотно — каза той.

Хари мразеше гримирането. Бе взел душ и се беше избръснал само преди час, но знаеше, че това е ритуал, който не може да откаже, колкото и да му се искаше.

— Колкото се може по-малко, ако обичате.

След като наплеска бузите му с щедро количество руж и напудри челото и брадичката му, гримьорната попита:

— Да махна ли сивите косми?

— В никакъв случай! — ужаси се Хари.

Момичето изглеждаше разочаровано и се задоволи с подстригване на веждите му.

След като Хари се спаси от гримьорката, Ан го заведе в зелената стая, където той седя тихо в ъгъла, докато някаква второкласна филмова звезда, чието име така и не чу, разказваше на зрителите какво е да играеш в сцена с Пол Нюман. В седем и двайсет вратата се отвори и Ан се появи отново, за д изпълни най-важната си задача за деня.

— Време е да ви отведа в студиото, Хари.

Хари стана и я последва по дълъг коридор. Беше твърде нервен да говори — нещо, с което тя явно беше свикнала. Ан спря пред затворена врата с надпис НЕ ВЛИЗАЙТЕ, КОГАТО СВЕТИ ЧЕРВЕНО. След като светна зелената лампа, тя отвори тежката врата и го въведе в студио с размерите на хангар, натъпкано с прожектори и камери, техници и служители, тичащи във всички посоки по време на рекламите. Хари се усмихна на хората от публиката, които нямаха ни най-малка представа кой е той, ако можеше да съди по лицата им. После насочи вниманието си към домакина Мат Джейкъбс, който седеше на едно канапе като паяк, очакващ непредпазлива муха. Една асистентка му връчи копие на „Чичо Джо", докато друга пудреше носа му. Джейкъбс погледна корицата и обърна на задното крилце, за да прегледа биографията на автора. Накрая отгърна и предната и прочете кратката анотация. Този път Хари беше подготвен. Докато чакаше да го заведат на мястото мy, се вгледа внимателно в инквизитора си. Джейкъбс сякаш не бе мръднал за последните двайсет години, макар Хари да подозираше, че гримьорката използва значителните си умения, за да се пребори с хода на времето. Или се бе подлагал на пластични операции?

Режисьорът покани Хари да седне при Джейкъбс на канапето. Беше удостоен с едно „Добро yтpo, господин Клифтън", но след това вниманието на домакина му бе отвлечено от някаква бележка, връчена му от поредната асистентка.

— Шейсет секунди до ефир — каза глас някъде зад прожекторите.

— Къде ще бъде? — попита Джейкъбс.

— Страницата ще излезе на втора камера — каза режисьорът.

— Трийсет секунди.

Това беше моментът, в който на Хари винаги му се искаше да стане и да излезе от студиото. „Чичо Джо, Чичо Джо, Чичо Джо“ — замърмори той под нос. „Не забравяй да споменеш заглавието на книгата — беше му напомнил Арън. — Защото на корицата не е твоето име“.

— Десет секунди.

Хари отпи глътка вода, а пред лицето му се появи ръка с пет разперени пръста.

— Пет, четири…

Джейкъбс пусна бележките си на пода.

— Три, две…

И погледна право към камерата.

— Едно. — Ръката изчезна.

— Добре дошли отново — каза Джейкъбс, като четеше направо от аутокюто. — Следващият ми гост е авторът на криминални романи Хари Клифтън, но днес няма да обсъждаме някоя от неговите творби, а книга, която е успял да измъкне от Съветския съюз. — Джейкъбс вдигна бройката на „Чичо Джо“, която запълни целия екран.

„Добро начало“, помисли си Хари.

— Но нека изясним едно — продължи Джейкъбс. — Господин Клифтън е измъкнал не самата книга, а само думите. Той казва, че докато лежал в една и съща килия с автора на „Чичо Джо“ Анатолий Бабаков, научил целия ръкопис наизуст само за четири дни, а след освобождаването си го записал дума по дума. На някои от вас сигурно ще им е трудно да повярват, че подобно нещо е възможно — каза Джейкъбс и се обърна за първи път към Хари.

По физиономията му си личеше, че и той е сред онези, които не вярват.

— Нека се опитам да разбера какво твърдите, господин Клифтън. Били сте в една килия с видния писател Анатолий Бабаков, с когото дотогава не сте се виждали никога.

Хари кимна, докато камерата се завърташе към него.

— През следващите четири дни той е повторил цялото съдържание на забранената си книга "Чичо Джо“, разказ за единайсетте години, през които е работил в Кремъл като преводач на Йосиф Сталин.

— Точно така — каза Хари.

— И когато четири дни по-късно са ви освободили от затвора вие сте знаели текста наизуст, като професионален актьор.

Хари запази мълчание — вече беше ясно, че Джейкъбс има свой дневен ред.

— Господин Клифтън, несъмнено ще се съгласите, че нито един актьор, колкото и опитен да е, не би могъл да запомни четирийсет и осем хиляди думи само за четири дни подготовка.

— Аз не съм актьор — посочи Хари.

— Простете — каза Джейкъбс, макар да не изглеждаше като човек, търсещ прошка, — но подозирам, че сте много добър актьор, който е измислил цялата тази история, за да рекламира най-новата си книга. Ако случаят не е такъв, може би ще ми позволите да проверя твърденията ви.

Без да изчака отговора на Хари, Джейкъбс се обърна към друга камера и вдигна книгата.

— Ако твърденията ви са верни, господин Клифтън, не би трябвало да имате проблем да повторите текста от която и да било страница от книгата на господин Бабаков. — Хари се намръщи, когато Джейкъбс добави: — Ще отворя на произволна страница, която ще се появи на екрана, така че всички зрители да я виждат. Bие ще сте единственият, който няма да може да я вижда.

Сърцето на Хари се разтуптя — не беше чел "Чичо Джо“, откакто бе предал ръкописа на Арън Гинзбърг, а оттогава бе минало доста време.

— Но първо — каза Джейкъбс, обръщайки се отново към госта си, — ще ви помоля да потвърдите, че никога досега не сме се срещали.

— Само веднъж — отвърна Хари. — Интервюирахте ме в радиопредаването си преди двайсет години, но явно сте забравили.

Джейкъбс се обърка, но бързо се окопити.

— Тогава да се надяваме, че паметта ви е по-добра от моята — каза той, без да прави опит да скрие сарказма си. Взе книгата, прелисти няколко страници и спря на една. — Ще прочета първия ред от сто двайсет и седма страница, след което ще видим дали ще успеете да продължите нататък.

Хари започна да се съсредоточава.

— „Една от многото теми, които никой не смееше да повдигне пред Сталин…“

Хари се опита да събере мислите си. Секундите изтичаха, публиката започна да си мърмори, а усмивката на Джейкъбс се разтегна. Тъкмо се канеше да заговори отново, когато Хари започна:

— „Една от многото теми, които никой не смееше да повдигне пред Сталин, беше за ролята му по време на обсадата на Москва, когато изходът от Втората световна война още беше на кантар. Дали беше избягал в Куйбишев на Волга, подобно на повечето министри и висши държавни служители, или, както твърдеше самият той, е отказал да напусне столицата и е останал в Кремъл, за да организира лично отбраната на града? Неговата версия се превърна в легенда, в част от официалната история на Съветския съюз, макар че няколко души са го видели на перона минути преди влакът да потегли за Куйбишев, а няма достоверни сведения, че някой го е виждал в Москва преди руската армия да отблъсне врага от града. Малцина от изразилите някакво съмнение във версията на Сталин са останали живи“.

Разбра, че е стигнал до края на страницата, когато публиката в студиото избухна в аплодисменти. На Джейкъбс му бе нужно малко повече време да се овладее.

— Може би и аз ще прочета тази книга — успя да каже най-сетне той с предразполагаща усмивка.

— Не би било зле да го направите поне веднъж — отвърна Хари и веднага съжали за думите си, макар че някои от публиката се разсмяха и заръкопляскаха още по-силно, докато други просто зяпнаха.

Джейкъбс се обърна към камерата.

— Ще направим кратко прекъсване, след което отново се връщаме.

Когато светна зелената светлина, Джейкъбс яростно махна микрофона на ревера си, скочи от канапето и тръгна към режисьора.

— Веднага го махнете от сцената!

— Но той има още три минути — каза режисьорът, след като погледна бележките си.

— Не ми пука. Вкарайте следващия гост.

— Наистина ли искаш да интервюираш Трой Донахю цели шест минути?

— Всеки, само не този тип — каза Джейкъбс, привика Ан и повтори: — Махни го от сцената!

Ан забърза към канапето.

— Бихте ли ме последвали, господин Клифтън? — Думите ѝ не прозвучаха като молба. Изведе Хари от студиото и спря едва когато се озоваха на тротоара, където заряза важния си гост, макар че този път нямаше и следа от шофьор, който да го чака при отворената врата на лимузина.

Хари взе такси и по обратния път до хотела отвори на страница 127 от своята бройка на "Чичо Джо“, беше ли пропуснал някоя дума? Не можеше да е сигурен. Качи се право в стаята си, махна грима и взе втори душ за сутринта. Не знаеше дали огромните прожектори или надутото поведение на Джейкъбс го караха да се поти така обилно.

След като облече чиста риза и другия си костюм, Хари взе асансьора до мецанина. Когато влезе в ресторанта, остана изненадан колко хора се загледаха в него. Поръча си закуска, но не отвори „Ню Йорк Таймс“ — мислеше си колко ли се е ядосал Гинзбърг, след като той бе унизил в ефир един от най-големите сутрешни телевизионни водещи. Имаше среща с Арън в кабинета му в девет, за да обсъдят подробностите около националното му турне, но предположи, че сигурно ще поеме обратно за „Хийтроу“ със следващия полет.

Подписа чека и реши да отиде пеша до новия офис на Арън на Лексингтън Авеню. Излезе от „Шери-Недърланд“ малко след осем и четирийсет и когато стигна Лексингтън, вече беше почти готов да посрещне гнева на шефа. Взе асансьора до третия етаж и когато вратата се отвори, Кърсти го чакаше. Каза само: "Добро утро, господин Клифтън“, и го поведе към кабинета на председателя.

Почука и отвори вратата и Хари видя точно копие на кабинета, от който имаше толкова спомени. Хемингуей, Фицджералд, Грийн и Бюкан се взираха в него от облицованите с дъб стени. Хари прекрачи прага и завари син и баща, седнали един срещу друг на двойното бюро. Веднага щом го видяха, двамата станаха и заръкопляскаха.

— Слава на героя! — викна Арън.

— Но аз си мислех, че ще бъдеш…

— Очарован — каза Харолд Гинзбърг и го тупна по гърба. — Телефонът не спира да звъни през последния час и си на път да станеш голямата новина в цялата страна. Но те предупреждавам, всички ще тръгнат да отварят на различни страници след сутрешния ти триумф.

— Ами Джейкъбс?

— Превърна те в звезда за нула време. Може никога да не те поканят в предаването му, но всички останали телевизии ще те преследват.

Хари прекара следващите седем дни в полети от летище на летище — Бостън, Вашингтон, Далас, Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис. Търчеше oт студио в студио в опит да изпълни всяка точка от преправения му график.

Всеки път, когато беше във въздуха, на задната седалка на лимузина или в зелена стая, четеше и препрочиташе „Чичо Джо“ и изумяваше публиката в цялата страна с невероятната си памет.

Когато кацна в Лос Анджелис да бъде гост на Джони Карсън във „Вечерно шоу“, журналисти и снимачни екипи вече го дебнеха на всяко летище с надеждата да го интервюират дори докато вървеше. Изтощен, Хари най-сетне се върна с кръвясали очи в Ню Йорк, само за да го напъхат в поредната лимузина и да го откарат до офиса на издателя му на Лексингтън Авеню.

Когато Кърсти отвори вратата на кабинета, Харолд и Арън Гинзбърг държаха списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Хари подскочи от радост, когато видя, че, "Чичо Джо“ оглавява класацията.

— Как ми се иска Анатолий да можеше да изживее този момент.

— Гледаш погрешния списък — каза Арън.

Хари обърна страницата и видя, че „Уилям Уоруик и димящото дуло“ е на първо място в списъка на художествената литература.

— Това ми се случва за първи път — каза Харолд, докато отваряше бутилка шампанско. — Номер едно в художествената и в документалната класация в един и същи ден.

Хари се обърна и видя, че Арън окачва снимка в рамка на Хари Клифтън на стената, между Джон Бюкан и Греъм Грийн.