Иде часът

25

Уилям Уоруик тъкмо щеше да арестува неправилния човек, когато на вратата се почука.

Свещеното правило в дома на Клифтън бе нарушено. Въпросът трябваше да е сериозен — даже много сериозен, — щом някой от семейството се осмеляваше да прекъсне Хари по време на писане. Всъщност можеше да си спомни само три случая, в които го бяха прекъсвали през последните двайсет и пет години.

Първият бе когато любимата му дъщеря Джесика бе спечелила стипендия в училището за изящни изкуства „Слейд“ в Блумсбъри. Бе нахълтала в стаята без да чука, размахала писмото, а Хари заряза писалката и отвори бутилка шампанско по случая. Вторият път бе, когато Ема спечели с един глас преднина срещу майор Алекс Фишър в надпреварата за председателското място на „Барингтън Шипинг“ и стана първата жена начело на акционерно дружество — още една бутилка шампанско. А третия случай още смяташе за незначителен. Джайлс беше нахълтал да заяви, че Харолд Уилсън му е предложил място в Горната камара и че приеме титлата лорд Барингтън от Бристолското пристанище.

Хари остави химикалката на бюрото и завъртя стола да посрещне натрапника. В стаята с наведена глава влезе Ема. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Хари нямаше нужда да му казват, че майка му е починала.

Хари посвети повече часове на словото за погребението на майка си, отколкото на всяка лекция, обръщение или реч, които бе изнасял някога. В последния си вариант — четиринайсетия, в който вече имаше чувството, че е уловил несломимия ѝ дух — то продължаваше дванайсет минути.

Отиде в „Сейнт Люк" сутринта преди службата, за да види къде ще седи и колко далеч е от амвона. След това изпробва акустиката, за да провери как ще се чува гласът му. Старшият свещеник посочи, че ако хората са много, гласът му ще звучи малко приглушено. Полезно предупреждение, помисли си Хари, защото църквата се оказа така претъпкана, че ако семейството нямаше запазени места, щеше да им се наложи да стоят прави отзад. Самата служба бе предварително избрана от Мейзи и никой не се изненада, че беше традиционно английска и типична за нея — „Скала навеки“, „Пребъди с мен", „Да бъдеш поклонник" и, разбира се, „Йерусалим", така че събралите се да пеят от сърце и с пълен глас.

Себастиан бе избран да чете първия откъс. Докато звучеше последният стих от „Пребъди с мен", той бавно се качи на амвона, без да се опитва да скрива лекото куцане, от което се възстановяваше по-бавно, отколкото бе предрекъл индийският хирург. Никой не можеше да предрече колко ще му е нужно да се възстанови от последното погребение, на което беше присъствал.

Започна да чете Първо послание до коринтяни —,Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти…“, а Джайлс продължи със стихотворение на Киплинг — „Ако владееш се, когато всички треперят, а наричат теб страхлив…"[7], докато хорът пееше „Радвайте се, Господ възкръсна". Когато Хари стана от мястото си на първата редица и се качи на амвона, докато течеше последният стих от „Пребъди с мен“, църквата се изпълни с ясно доловимо очакване. Той сложи текста на малкия месингов аналой и погледна първото изречение, макар че знаеше цялото слово наизуст. Вдигна поглед, изчака събралите се да утихнат и започна:

— Как щеше да се гордее майка ми, ако можеше да види колко много сме се събрали тук, дошли отдалеч, за да почетат изумителния ѝ живот. Тя казваше, че напоследък просто не можем да почувстваме църквите. Аз самият не мога да го разбера, защото като дете службите продължаваха повече от час. Скъпа майко — каза Хари, обръщайки поглед към купола, — обещавам моята да не бъде повече от час и между другото, църквата е претъпкана.

През множеството премина раздвижване, дори смях, което му позволи малко да се отпусне.

— Мейзи е родена през 1901 година, по времето на кралица Виктория, и почина на седемдесет и една по времето на кралица Елизабет Втора. Първата и последната книга на рафта ми, както често описваше двете кралици. Животът ѝ започнал на Стийл Хаус Лейн 27, на задните улички на Бристолското пристанище, а баща ми Артър Клифтън, докер, роден през 1898 година, живеел на номер 37. Двамата дори не трябвало да пресичат улицата, за да се натъкнат един на друг. Баща ми умрял, когато съм бил само на една година, така че не го познавам и отговорността за отглеждането ми падна единствено върху раменете на майка ми. Мейзи никога нямаше амбиции за самата себе си, но това не ѝ попречи през онези ранни години да се бори за всеки фартинг — да, фартинг, — за да е сигурна, че никога няма да гладувам и няма да бъда лишен от нещо. Разбира се, аз нямах представа за жертвите, които е трябвало да направи, за да постъпя в „Сейнт Бийд“ като стипендиант на хора, а след това да продължа в Бристолската гимназия, преди да ми предложат да постъпя в Оксфорд — град, който самата тя посети само веднъж.

— Ако се беше родила днес, това щеше да е град, който би я приел с отворени обятия. Откъде съм сигурен в това ли? Защото на шейсет и две годишна възраст, когато повечето хора се готвят да се оттеглят от активния живот, Мейзи се записа в Бристолския университет и три години по-късно се дипломира с почести. И до днес тя остава единственият представител на фамилията Клифтън, стигнал дотам. Представете си какво би постигнала, ако се беше родила едно поколение по-късно.

— Майка ми посещаваше редовно църква до последния си ден и веднъж я попитах дали смята, че ще отиде в рая. „Определено се надявам — отвърна ми тя, — тъй като трябва да си поговоря със свети Петър, свети Павел и Господ“. Едва ли ще се изненадате, че я попитах какво смята да им каже. „Ще кажа на свети Петър, че никоя от близките на Господ жени не се е отричала от Него нито веднъж, камо ли три пъти. Мъже, какво да ги правиш“. — Този път смехът беше по-силен. Хари, който вече чувстваше, че владее аудиторията, не продължи, докато не настъпи пълна тишина. — „А свети Павел ще питам защо му е трябвало толкова време, за да схване посланието“ — продължи Мейзи. „А какво ще кажеш на Господ?“ — попитах я аз. „Ако си Божий син, би ли посочил на Всемогъщия, че светът щеше да е много по-добро място, ако имаше само една религия, защото тогава всички щяхме да пеем от едни и същи псалтири“.

Хари никога досега не беше чувал аплодисменти в църква и си помисли, че това много би зарадвало майка му.

— Когато изгубим близък човек, си спомняме всички неща, които сме искали да му кажем и изведнъж е станало твърде късно да го направим. Иска ми се да разбирах, да оценявах и да си давах напълно сметка за жертвите, които направи майка ми и благодарение на които можех да живея такъв привилегирован живот. Живот, за който се боя, че понякога приемам за даденост. Когато за първи път отидох в „Сейнт Бийд", облечен в чисто новия ми тъмносин блейзър и дългите сиви панталони, взехме трамвая от Чапел Стрийт и така и не разбрах защо слязохме на няколкостотин метра от училището. Защото майка ми не искаше другите момчета да я видят. Мислеше си, че ще се срамувам от нея.

— Срамувам се — каза Хари и гласът му трепна. — Трябваше да се гордея с тази великолепна дама, а не да я крия. А когато влязох в Бристолската гимназия, тя продължи да работи по цял ден като сервитьорка в хотел „Роял“ през деня, а после в нощния клуб на Еди. Не знаех, че единствено така е можела да си позволи училищните такси. Но, подобно на свети Петър, когато някой от съучениците ми ме питаше дали е вярно, че майка ми работи в нощен клуб, аз отричах.

Хари сведе глава и Ема с безпокойство видя, че по бузите му се стичат сълзи.

— Какви трудности е трябвало да преживее, без нито веднъж, нито веднъж… да ме натовари с проблемите си. А сега е твърде късно, за да ѝ кажа. — Главата на Хари се сведе отново. — Да ѝ кажа… — повтори той, като отчаяно търсеше докъде е стигнал и се вкопчи в страните на амвона. — А когато влязох в Бристолската гимназия… не осъзнавах. — Той яростно обърна на предишната страница. — Не осъзнавах… — Обърна на друга страница. — Когато някой от съучениците ми ме питаше…

Джайлс бавно стана от мястото си, отиде до амвона и изкачи стъпалата. Прегърна приятеля си през раменете и го отведе обратно до първия ред.

Хари хвана ръката на Ема и прошепна:

— Разочаровах я, когато най-много имаше нужда от мен.

Джайлс отговори, без да си прави труда да шепне:

— Никой син не е правил по-голям комплимент на майка си и точно сега тя казва на свети Петър: "Ето това долу е момчето ми Хари".

След службата Хари и Ема застанаха до изхода и се ръкуваха с дългата опашка опечалени. Хари още не се бе възстановил напълно, но бързо стана ясно, че събралите се са напълно съгласни с думите на Джайлс.

Семейството и приятелите се върнаха в Имението и вдигнаха чаши, докато си разказваха истории за забележителната жена, която бе докоснала живота на всеки, с когото бе контактувала. Накрая, когато и последният гост си замина, Хари, Ема и Себастиан останаха сами.

— Да пием в памет на майка ми — каза Хари. — Мисля, че е време да отворим онова мерло от петдесет и седма, за което Харолд Гинзбърг каза, че трябва ла се запази за специален случай. Но преди това — добави той, докато отваряше бутилката. — трябва да ви кажа, че майка ми ми даде писмо преди няколко седмици със заръката да бъде отворено едва след погребението ѝ.

Измъкна с театрален жест плика от вътрешния си джоб, отвори го и извади няколкото страници, изписани с дръзкия, неподражаем почерк на Мейзи.

Ема седна, изпълнена с леко безпокойство, а Себ кацна на ръба на стола си като ученик в очакване Хари да започне да чете.

— Как е възможно да е знаела за Джесика? — изуми се Себ.

— Аз ѝ казах — призна Хари.

Себастиан сведе глава. Знаеше, че баба му е права.

— Защо не ми го каза, докато беше жива? — попита Ема.

— Може би е сметнала, че си твърде заета, за да я чуеш, скъпа.

— С нетърпение очаквам да чуя какво казва на теб, татко.

— Никога не си ми казвал — рече Ема.

— Не съм казвал на никого — отвърна Хари. — Джайлс трябва да е разбрал някак.

Той продължи с писмото:

Хари наля три чаши от мерлото и даде по една на Ема и Себ. После вдигна своята.

— За Мейзи. Проницателна старица.

— За Мейзи.

— А, за малко да забравя — каза Хари и отново вдигна писмото. Има послепис.