Иде часът

22

Когато парите започнаха да привършват, Вирджиния се запита дали не може да се върне за втори път при същия кладенец.

Без да уведоми баща си, тя бе наела нов иконом и прислуга и се бе върнала към стария си начин на живот. 14 000 паунда може и да изглеждаха много пари отначало, но това бе преди да оправи сметката си за нови рокли, да прекара един месец в хотел „Екселсиор“ на Тенерифе с един напълно неподходящ млад мъж, да направи глупостта да даде заем на Бофи, за който знаеше, че няма да ѝ бъде върнат, и да заложи на поредица кобили на Аскот, които изобщо нямаха намерението да се наредят сред победителите. Беше отказала да заложи на Нобъл Конкуест на надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет и после я бе гледала как финишира първа. Собственикът ѝ Сайръс Д. Грант противно на очакванията отсъстваше и Нейно величество трябваше да връчи купата на треньора.

Вирджиния отвори поредното писмо от мистър Феърбръдър, с когото се бе заклела никога повече да не разговаря, и с неохота прие, че е изправена пред същото временно неудобство, с което се бе сблъскала преди половин година. Благодарение на месечната издръжка на баща си временно беше платежоспособна, така че реши да инвестира сто паунда и да се консултира със Едуард Мейкпийс. В края на краищата не той беше виновникът, че беше изгубила делото за клевета срещу Ема Клифтън. Вината падаше върху Алекс Фишър.

— Нека се опитам да разбера — каза сър Едуард, след като Вирджиния приключи с разказа си. — Запознали сте се с този мистър Сайръс Д. Грант III, бизнесмен oт Луизиана, на обедно парти в „Харис Бар“ в Мейфеър, организирано от сина на лорд Бриджуотър. След това сте изпратили мистър Грант до хотела му — сър Едуард провери бележките си, — „Риц“, където сте поръчали чай в апартамента му и двамата сте прекалили с предполагам, не с чая?

— Уиски — каза Вирджиния. — „Мейкърс Марк“, любимата му марка.

— И сте прекарали нощта заедно.

— Сайръс беше много убедителен.

— И казвате, че вечерта ви е направил предложение за брак, а когато на сутринта сте се върнали в „Риц“ той вече си бил „плюл на петите“, както се изразявате. Което вероятно означава, че е уредил сметката си с хотела и е взел първия полет до Америка.

— Точно това направи.

— И търсите мнението ми като юрист дали можете да подадете жалба за неспазено обещание от страна на мистър Грант, което би издържало в съда? — Вирджиния го погледна с надежда. — Ако е така, трябва да ви попитам — имате ли доказателство, че мистър Грант наистина ви е направил предложение?

— Например?

— Свидетел, някой, на когото е казал, или още по-добре, венчален пръстен?

— Смятахме на сутринта да купим пръстен.

— Простете за нетактичността, лейди Вирджиния, но бременна ли сте?

— Разбира се, че не — твърдо отвърна Вирджиния. Замълча за момент, след което добави: — Защо? Щеше ли да има някаква разлика?

— Значителна разлика. Така щяхте да имате не само доказателство за връзката ви, но и по-важно, бихте могли да поискате издръжка с твърдението, че мистър Грант е задължен да помогне за отглеждането на детето със сума, подходяща за човек с неговото богатство. — Той отново погледна бележките си. — Като двайсет и осмият най-богат човек в Америка.

— Според списание „Форбс“ — потвърди Вирджиния.

— Това би било достатъчно основание за повечето съдилища и в двете страни. Но тъй като не сте бременна и нямате други доказателства за предложението му освен вашите думи срещу неговите, не виждам какви възможности за действие имате. Затова бих ви посъветвал да не съдите мистър Грант. Само разноските ще бъдат астрономически, а след неотдавнашното ви изживяване подозирам, че едва ли бихте желали да минете през същото за втори път.

Часът ѝ изтече, но Вирджиния сметна, че е похарчила добре стоте паунда.

— И кога трябва да се роди бебето, Мортън? — попита Вирджиния.

— След около два месеца, милейди.

— Още ли смятате да го дадете за осиновяване?

— Да, милейди. Макар че си намерих нова работа в добро домакинство, мисис Мортън не може да работи и просто не можем да си позволим разходите за още едно дете.

— Съчувствам ти — каза Вирджиния. — И съм готова да помогна по всякакъв начин, стига да мога.

— Много мило от ваша страна, милейди.

Мортън остана прав, докато Вирджиния очертаваше с известни подробности предложението, за което се надяваше, че може да реши и нейния проблем.

— Това представлява ли някакъв интерес за теб? — попита тя накрая.

— Определено, милейди. Изключително щедро предложение, ако мога да отбележа.

— Как според теб ще реагира мисис Мортън на подобно нещо?

— Сигурен съм, че ще се съгласи с мен.

— Добре. Трябва обаче да подчертая, че ако приемете предложението ми, нито вие, нито мисис Мортън няма да имате никакъв по-нататъшен контакт с детето.

— Разбирам.

— В такъв случай ще кажа на адвоката си да подготви необходимите документи, за да ги подпишете. И ме дръжте редовно в течение за здравето на мисис Мортън, особено когато наближи моментът да влезе в болница.

— Разбира се, милейди. Не мога да ви опиша колко съм благодарен.

Вирджиния стана и се ръкува с Мортън — нещо, което не бе правила никога досега.

Вирджиния уреди да ѝ доставят всяка седмица от Батън Руж броевете на „Луизиана Стейт Таймс“. Така можеше да е в течение със „сватбата на годината“. Последното издание посвещаваше цяла страница на предстоящия брак на Ели Мей Камбъл и Сайръс Д. Грант III.

Поканите вече бяха разпратени. Сред гостите бяха губернаторът на щата почитаемият Хейдън Ранкин, двамата сенатори, неколцина конгресмени и кметът на Батън Руж, както и повечето водещи светски фигури в щата. Церемонията щеше да се проведе от епископ Лангдън в епископалната църква „Сейнт Люк“, след което щеше да има банкет в семейното ранчо на булката, на който се очакваше да присъстват четиристотин гости.

— Четиристотин и един — каза Вирджиния, макар че не беше съвсем сигурна как ще се добере до покана. Обърна на четвъртата страница на вестника и прочете за резултата от делото за развод, което следеше с огромен интерес.

Въпреки грижливите приготовления оставаха едно-две препятствия, които трябваше да преодолее, преди да поеме към Новия свят. Бофи, който явно имаше връзки както сред висшето общество, така и сред по-долните класи, вече ѝ бе дал имената на изключен от лекарското съсловие доктор и на адвокат, който се бе явявал неведнъж пред Адвокатската комисия по етика. „Мелър Травъл“ ѝ организира полети до и от Батън Руж и ѝ направи резервация за три нощувки в хотел „Комънуелт“. За съжаление хотелът не бе в състояние да осигури апартамент на графиня Фенуик, тъй като всички бяха заети от гости на сватбата. Вирджиния не се оплакваше, тъй като нямаше намерение да попада в центъра на вниманието — е, само за няколко минути.

През следващия месец се подготвяше, проверяваше и репетираше всичко, което трябваше да направи през трите дни в Батън Руж. Окончателният ѝ план щеше да впечатли и генерал Айзенхауер, макар че на нея ѝ бе нужно да победи само Сайръс Д. Грант III. През седмицата преди да замине за Батън Руж Вирджиния посети магазина на „Мъдъркеър“ на Оксфорд Стрийт, където купи три костюма, които възнамеряваше да облече само веднъж. Плати в брой.

Лейди Вирджиния Фенуик беше взета от апартамента ѝ в Кадоган Гардънс и откарана до „Хийтроу“ с кола, уредена от „Мелър Травъл“. Когато се яви на гишето на Британските авиолинии, ѝ казаха, че полетът и до Ню Йорк закъснява с няколко минути, но ще има предостатъчно време да хване самолета за Батън Руж. Надяваше се да е така, защото трябваше да направи нещо, докато е на летище „Кенеди“.

На самолета за Ню Йорк се качи стройна елегантно облечена дама на средна възраст, докато с онзи за Батън Руж отпътува жена в напреднала бременност.

След пристигането си в столицата на Луизиана бременната жена взе такси до хотел „Комънуелт“. Когато слезе от задната седалка на жълтата кола, двама носачи се втурнаха да ѝ помогнат. Още докато се регистрираше разбра от разговорите, че хотелът е пълен с гости, очакващи с нетърпение специалния случай. Настаниха я в единична стая на третия етаж и тъй като тази вечер нямаше какво да прави, Вирджиния се просна изтощена на леглото и потъна в дълбок сън.

Когато се събуди в четири сутринта (десет сутринта в Кадоган Гардънс), си помисли за срещата, която имаше по-късно с някой си г-н Тренд, човека, който щеше да реши дали планът ѝ е реалистичен. Беше му се обадила седмица по-рано и ѝ се бяха обадили по-късно да потвърдят срещата със старшия партньор. Вирджиния се надяваше да има малко повече късмет с новия адвокат, отколкото със сър Едуард.

Поръча си ранна закуска в стаята и изчете сутрешния брой на „Стейт Таймс“. Сватбата на годината беше стигнала до първа страница, но тя не научи нищо повече от онова, което вече бе писано на няколко пъти през изминалия месец — освен че охраната при църквата и в семейното ранчо щяла да бъде нащрек. Шефът на местната полиция уверяваше репортера, че всеки, който се опита да нахълта по време на церемонията или на обяда, ще бъде изхвърлен и ще прекара нощта в градския затвор. На средната страница бяха поместени снимки на шаферките и копие на менюто — но дали Вирджиния щеше да види с очите си церемонията? След като прочете за втори път статията и си наля трета чаша кафе, взе да не я свърта на едно място. Беше едва 7:20 сутринта.

След закуска избра костюм, който с малко добавки я правеше да изглежда бременна в седмия месец. Излезе от хотела в 9:40 и взе такси до Лафайет Стрийт, където влезе в един монумент на стъклото и стоманата и след като направи справка с указателя на стената, взе асансьор до двайсет и първия стаж. Каза на рецепцията, че името ѝ е Фенуик и има среща с г-н Тренд. Южняшкият акцент на младата жена правеше английския ѝ почти неразбираем за Вирджиния, но тя бе спасена от глас, който прозвуча зад гърба ѝ.

— Добре дошли в Батън Руж, мадам. Мисля, че търсите мен.

Вирджиния се обърна и видя мъж, който очевидно смяташе карираното сако, джинсите и тънката вратовръзка за вдъхващи доверие. Идеше ѝ да обясни на г-н Тренд, че в Англия с „мадам“ се обръщат единствено към членовете на кралското семейство и суперинтендантите в полицията, но се сдържа. Ръкуваха се.

— Заповядайте в кабинета ми.

Вирджиния го последва покрай серия кабинети, които с всяка следваща крачка изглеждаха все по-големи и по-големи. Накрая Тренд отвори една врата в края на коридора и я въведе.

— Седнете — каза той, докато се настаняваше зад голямото си махагоново бюро. Стените бяха покрити със снимки на г-н Тренд и ликуващи клиенти, които едва ли можеха да изглеждат по-гузни. — Сега можете да си представите — каза Тренд, като се наведе напред, — колко бях заинтригуван, когато получих обаждане от английска дама, желаеща съвета ми, както и че изобщо е попаднала на името ми.

— Дълга история, господин Тренд — отвърна тя и му я разказа. Обясни на евентуалния си адвокат как се е запознала със Сайръс Д. Грант III при краткото му посещение в Лондон. Не спомена за пръстена, но увери г-н Тренд, че сегашното ѝ състояние е резултат от онази връзка.

Адвокатът започна да облизва устни.

— Няколко въпроса, ако позволите, лейди Вирджиния — каза той и се облегна назад в креслото си. — Първо и най-важно, кога ще се пръкне бебето?

Думите му отново ѝ напомниха за Сайръс.

— След около два месеца.

— Предполагам, че връзката се е осъществила в „Риц“ в Лондон преди около седем месеца.

— С точност почти до ден.

— И мога ли да ви задам един деликатен въпрос? — каза той, макар че не се нуждаеше от одобрението ѝ — Възможно ли е бащата да е някой друг?

— Тъй като не съм спала с никого повече от година преди да срещна Сайръс, струва ми се малко вероятно.

— Извинете, ако съм ви обидил, мадам, но това е първият въпрос, който ще ви зададе адвокатът на господин Грант.

— И чухте отговора ми.

— В такъв случай изглежда, че наистина имаме основания за претенции за бащинство към господин Грант. Но трябва да ви задам още един деликатен въпрос. Искате ли всичко това да се разчуе? Защото ако искате, със сигурност ще попаднете моментално на първите страници, като се има предвид кой е замесен. Или ще предпочетете да се опитам да стигна до споразумение?

— Определено предпочитам споразумение. Колкото по-малко знаят приятелите ми в Лондон за цялата история, толкова по-добре.

— Нищо против. Всъщност може дори да успеем да получим най-доброто от двата свята.

— Не съм сигурна, че ви разбирам, господин Тренд.

— Ами, ако смятате да присъствате на сватбата.

— Едва ли ще останете изненадан, ако ви кажа, че не съм поканена. И тази сутрин прочетох, че охраната ще бъде много затегната..

— Не и ако имате покана.

— Това да не би да означава, че вие ще ходите?

— Не, аз бях адвокатът, който защитаваше първия съпруг на Ели Мей, така че няма да ме видите там.

— Което е и причината да избера вас, господин Тренд.

— Поласкан съм. Но преди да се съглася да поема случая, има още един важен въпрос, който трябва да обсъдим. Хонорарът ми и как възнамерявате да го плащате. Таксата ми е сто долара за час плюс разходите и очаквам доход от десет хиляди долара на договор.

Вирджиния осъзна, че кратката им среща е на път да приключи.

— Има и алтернатива — продължи Тренд, — макар да знам, че от вашата страна на океана не гледат добре на нея. Нарича се условно заплащане.

— И какво представлява то?

— Приемам да поема случая ви и ако спечелите, получавам двайсет и пет процента от окончателното споразумение.

— А ако изгубя?

— Не получавам нищо. Но и вие не получавате сметка от мен.

— Това ми звучи разумно.

— Добре, значи се разбрахме. И тъй, първата ми задача е да ви уредя покана за сватбата и мисля, че знам точно на кого да се обадя. Къде мога да ви открия по-късно през деня?

— В хотел „Комънуелт“, господин Тренд.

— Наричайте ме Бък.

23

— Госпожа Кати Фрамптън.

— Коя е тя? — попита Вирджиния.

— Далечна братовчедка на Ели Мей Камбъл — отвърна Тренд.

— В такъв случай някой на сватбата задължително ще я познава.

— Малко вероятно. Поканата ѝ била върната от Сиатъл, без да бъде отворена, с щампа „Получателят не е известен на този адрес“.

— Но някой от онези, които работят върху плановете за сватбата, несъмнено ще знае, че тя не е отговорила на поканата си.

— Да. Въпросното лице е жена и по една случайност отговаря за списъка на гостите и определя настаняването на обяда в ранчото. И мога да ви гарантирам, че няма да каже на никого.

— Откъде сте толкова сигурен? — със съмнение попита Вирджиния.

— Да кажем просто, че остана доволна от развода, който ѝ уредих.

Вирджиния се усмихна.

— Значи ще получа поканата на госпожа Фрамптън?

— Пъхнах я под вратата на стаята ви преди час. Не исках да ви безпокоя.

Вирджиния остави слушалката, скочи от леглото, изтича до вратата и вдигна големия кремав плик. Скъса го и откри покана от г-н и г-жа Лари Камбъл за сватбата на единствената им дъщеря Ели Мей Камбъл и Сайръс Д. Грант III.

Вирджиния отново вдигна слушалката.

— Взех я.

— Погрижете се Сайръс да не забрави случая — каза Тренд. — С нетърпение очаквам да науча всичко на срещата ни утре сутринта.

— Ели Мей, ще вземете ли този мъж за свой…

Вирджиния седеше на осмия ред сред най-далечните клонове на фамилията Камбъл. Имаше отличен изглед към младоженците и трябваше да отдаде дължимото на Ели Мей, защото Сайръс изглеждаше почти приемлив в сутрешния си костюм и може би дори бе свалил няколко килограма. И ако се съдеше по изражението му, очевидно обожаваше жената, която предстоеше да бъде обявена за г-жа Грант. Макар че в интерес на истината дори на една всеотдайна майка би ѝ било трудно да опише булката другояче освен като невзрачна, което носеше на Вирджиния известно удовлетворение.

Беше седнала колкото се може по-близо до пътеката с надеждата, че Сайръс ще я забележи, докато излиза с булката от църквата. Но в последния момент се появи едно тричленно семейство и я избута към средата на пейката. Въпреки че не сваляше поглед от младоженеца, докато г-н и г-жа Грант вървяха по пътеката, Сайръс, изглежда, не забелязваше никого освен съпругата си и мина щастливо покрай нея.

След като излезе от църквата, Вирджиния погледна инструкциите, отпечатани прилежно на гърба на поканата. Мястото ѝ беше в автобус В, който заедно със седем други автобуса, безброй лимузини и дори някоя и друга обикновена кола чакаше в безкрайна редица. Тя се качи и седна на задните седалки.

— Здравейте — каза елегантна белокоса дама и и протегна ръка в ръкавица, след като Вирджиния се настани до нея. — Аз съм Уинифред Грант. Сайръс ми е племенник.

— Кати Фрамптън — каза Вирджиния. — Братовчедка съм на Ели Мей.

— Май не съм ви виждала досега — каза Уинифред, докато автобусът потегляше.

— Не. Живея в Шотландия и рядко се връщам в Щатите.

— Виждам, че очаквате дете.

— Да, след два месеца.

— На момче ли се надявате, или на момиче?

Вирджиния изобщо не бе помисляла, че могат да я разпитват за бременността ѝ.

— Каквото е рекъл Господ — отвърна тя.

— Колко благоразумно, скъпа.

— Мисля, че церемонията мина доста добре — каза Вирджиния, за да смени темата.

— Да, но ми се иска Сайръс да се беше оженил за Ели Мей още преди двайсет години. И двете семейства го планираха открай време.

— Защо не е станало?

— Сайръс открай време си е стеснителен. Дори не посмя да покани Ели Мей да бъде негова дама на абитуриентския бал и така Уейн Холидей го изпревари. Уейн беше защитник във футболния отбор на училището, истинска звезда и, честно казано, можеше да има всяко момиче, което пожелае — и сигурно ги е имал. Тя се остави да я забърше и, ако трябва да сме откровени, той едва ли е бил привлечен от външността ѝ.

— Къде е Уейн сега?

— Нямам представа, но като се имат предвид условията около развода, сигурно се излежава на някой остров в южните морета и пие пиня колада, заобиколен от оскъдно облечени девици.

На Вирджиния не ѝ бе нужно да пита кой е бил адвокатът на Уейн Холидей. Беше следила с огромен интерес делото в „Стейт Таймс“ и бе останала впечатлена от размера на обезщетението, което г-н Тренд бе изкопчил за клиента си.

Автобусът сви от пътя и продължи покрай безкрайна поредица портали от ковано желязо, след което зави по дълга алея с високи борове от двете страни, която водеше към огромно имение в колониален стил, заобиколено от стотици акри грижливо поддържани поляни.

— Как изглежда ранчото на Сайръс? — попита Вирджиния.

— Горе-долу със същите размери е, предполагам — каза Уинифред. — Така че не му се наложи да се тормози с приготовленията. Брак, сключен не на небето, а на Нюйоркската фондова борса — с усмивка добави тя.

Автобусът спря пред огромно имение. Вирджиния слезе и се нареди на дългата опашка гости, които чакаха поканите им да бъдат внимателно проверени. Когато дойде нейният ред, получи малък бял плик от някаква жена, която сякаш знаеше точно коя е тя.

— Вие сте на шеста маса — прошепна жената. — Там няма никого, за когото да се безпокоите.

Вирджиния кимна и последва другите гости в къщата. Сервитьори с бели сака и с подноси с шампанско се бяха наредили в редица чак до балния салон, където щеше да бъде сервиран обяд за четиристотин души. Вирджиния огледа помещението като жокей от Националното първенство, който преценява кои препятствия биха му създали трудности.

Покрай едната страна на залата имаше дълга маса, очевидно запазена за семейството и най-важните гости. Пред нея се намираше дансингът, а отвъд него бяха разположени четирийсет кръгли маси. Вирджиния все още оглеждаше всичко това, когато прозвуча гонг и тостмайсторът в червен фрак обяви:

— Моля, заемете местата си, за да поздравим семейството и изтъкнатите им гости.

Вирджиния тръгна да търси шеста маса, която се оказа в края на дансинга, точно пред главната маса. Представи се на двамата мъже на средна възраст, които седяха от двете ѝ страни. Оказа се, че и те са братовчеди, но не на Камбъл, а на Грант. Бък Тренд очевидно нямаше намерение да поема никакви рискове.

Веднага щом седнаха, всички се изправиха отново да аплодират булката и младоженеца, съпровождана от техните родители, братя и сестри, кума, шаферките и неколцина видни гости.

— Онзи там е губернаторът — каза мъжът отдясно на Вирджиния. — Хейдън Ранкин. Адски свестен човек, много харесван от народа на Луизиана.

Но Вирджиния се интересуваше повече от начина, по който седяха поканените на главната маса. Макар че имаше ясен изглед към Сайръс, тя се съмняваше, че той ще я забележи от другата страна на дансинга. Как да привлече вниманието му, без да е твърде очевидно?

— Аз съм братовчедка на Ели Мей — отговори тя, след като си седнаха. — А вие?

— Аз съм Нейтън Грант. Братовчед на Сайръс, така че май се водим нещо като рода. — Вирджиния не успя да измисли подходящ отговор. — Съпругът ви с вас ли е? — любезно попита Нейтън.

Още един въпрос, който не очакваше.

— Не. Трябваше да замине на бизнес конференция, от която не успя да се отърве. Затова дойдох с леля ми Уинифред. — Тя помаха и Уинифред отвърна на поздрава ѝ.

— С какъв бизнес се занимава той? — Вирджиния го погледна озадачено. — Съпругът ви?

— Застрахователен брокер е.

— Каква е специалността му?

— Коне — отвърна Вирджиния и се загледа през прозореца.

— Колко интересно. Бих искал да се запозная с него. Може да ми предложи по-добра сделка от типа, който ме обира в момента.

Вирджиния не отговори, а се обърна към мъжа от лявата ѝ страна. Като обръщаше внимание ту на единия, ту на другия, успя да избегне прекалено много неловки въпроси. Леля ѝ Уинифред ѝ махаше от време на време, но Сайръс нито веднъж не погледна към нея. Как щеше да го накара да забележи, че е тук?

И тогава отговорът дойде сам.

Докато бъбреше с Нейтън за другото си дете, първородното, като му измисли име (Руфъс, осемгодишен) и дори в кое училище учи (Съмърфийлдс), покрай тях мина привлекателна млада жена от друга маса. Вирджиния забеляза, че няколко чифта мъжки очи я следят. Когато тя стигна до другия край на дансинга, Вирджиния вече беше измислила как да направи така, че Сайръс да не я пропусне. Трябваше обаче да избере идеално момента, защото не искаше съперници на пътеката. Особено ако са по-млади и с по-дълги крака.

След като вдигнаха третото блюдо, тостмайсторът удари с чукчето си и отново се въдвори тишина.

— Дами и господа, господин Лари Камбъл, бащата на булката.

Г-н Камбъл стана от мястото си в средата на главната маса. Започна, като поздрави гостите с добре дошли от името на съпругата си и…

Вирджиния прецени, че речта на г-н Камбъл ще продължи десетина минути. Трябваше да избере точния момент за действие, защото знаеше, че ще има само един шанс. Моментът определено не беше подходящ, докато бащата на булката поздравяваше губернатор Ранкин и двамата сенатори. Тя изчака Камбъл да започне дълга забавна история за някакъв дребен инцидент от училищните години на Ели Мей. Гвоздеят на разказа беше посрещнат с много повече смях и аплодисменти, отколкото заслужаваше, и Вирджиния се възползва от паузата в речта. Стана от мястото си и бавно тръгна покрай дансинга, като се държеше за корема. Погледна извинително към г-н Камбъл, после хвърли само за момент поглед право към Сайръс. Той пребледня като платно. Тя му обърна гръб и продължи към изхода в другия край на помещението. Ако се съдеше по изражението на Сайръс, дори призракът на Банко не би могъл да постигне по-голям ефект.

Вирджиния знаеше, че завръщането ѝ трябва да е също толкова въздействащо. Изчака търпеливо отвън края на речта на кума, след което тостмайсторът най-сетне призова младоженеца да отговори. Когато Сайръс се изправи, цялата зала избухна в аплодисменти и това бе знак за Вирджиния да се върне на арената. Тя прекоси бързо дансинга и се върна на мястото си, като се опитваше да създаде впечатление, че не иска да задържа речта на младоженеца. Сайръс не беше надарен оратор и в най-добрите си моменти, а този момент определено не беше добър. Запъна се при четенето, повтори няколко реда и когато най-после си седна, получи само приглушени аплодисменти и усмивка от една неканена гостенка.

Сайръс се обърна и заговори възбудено с човека от охраната, който стоеше зад главната маса. Широкоплещестият гигант кимна и даде знак на двама свои колеги. Вирджиния внезапно осъзна, че няма стратегия за измъкване. Когато оркестърът засвири, Нейтън Грант стана галантно и се канеше да покани Кати на първия танц, но откри, че тя вече си проправя чевръсто път между масите към изхода.

Когато стигна другия край на помещението, Вирджиния погледна назад и видя, че един от охранителите сочи към нея. Щом излезе от залата, ходенето ѝ премина в тичане. Тя се понесе през коридора и изхвърча през вратата на терасата със скорост, която никоя бременна не би успяла да развие.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — разтревожено попита млад мъж, стоящ при входната врата.

— Мисля, че бебето идва — каза Вирджиния и се хвала за корема.

— Елате, мадам. — Той изтича по стълбите пред нея и бързо отвори задната врата на една лимузина. Вирджиния се качи и се стовари на седалката точно докато двамата охранители излязоха тичешком на терасата.

— В медицинския център "Света Богородица“, и настъпете педала! — каза младият мъж на шофьора.

Докато колата набираше скорост по алеята, Вирджиния се обърна и видя как двамата охранители тичат след нея. Помаха им като някаква кралска особа — вече бе сигурна, че Сайръс Д. Грант III знае, че тя е тук.

— Явно сте направили страхотно впечатление — каза Тренд още преди Вирджиния да седне. — Защото като се обадих на адвоката на Сайръс Грант сутринта, той не изглеждаше изненадан да ме чуе. Разбрахме се да се срещнем в кабинета му утре в десет.

— Но аз летя за Лондон днес следобед.

— Което е екстра, защото толкова важен случай няма да се уреди прибързано. Не забравяйте, че Сайръс е на меден месец, а ние не искаме да му го проваляме, нали? Макар да имам чувството, че ще се обажда на адвокатите си от време на време.

— И какво се очаква от мен?

— Върнете се у дома, пригответе се да родите детето си и чакайте вести от мен. И едно предупреждение, Джини. Те със сигурност ще намерят в Лондон детектив, който да ви държи под око.

— Какво ви кара да мислите така?

— Аз самият бих постъпил точно така.

В 16:40 Вирджиния отлетя от Батън Руж за Ню Йорк. Самолетът кацна на летище „Кенеди“ малко след десет вечерта.

Стигна до изход 42 и реши да вземе новия брой „Вог“, но когато видя двата бестселъра на витрината на "Барнс и Нобъл“, подмина книжарницата. Не ѝ се наложи да чака дълго преди пътниците да бъдат поканени да се качат на самолета за Лондон.

На „Хийтроу“ я очакваше шофьор, осигурен от "Мелър Травъл“, който я откара до извънградския дом на Бофи Бриджуотър — Хедли Хол в Хампшър. Бофи я посрещна, когато тя слезе от колата.

— Успя ли, скъпа?

— Още не знам. Но в едно съм сигурна — щом се върна в Лондон, ще раждам.

24

На следващия ден Бък Тренд се обади на Вирджиния да ѝ каже, че двама детективи от агенция „Пинкертън“ пътуват за Англия, за да следят всеки неин ход и да докладват на адвокатите на Грант. Една грешка, предупреди я той, и няма да има никакво споразумение. Възможно ли беше Тренд да подозира, че не е бременна?

Ако искаше да убеди детективите, че всеки момент ще роди, Вирджиния се нуждаеше от помощта на хитроумен, находчив и безскрупулен човек — иначе казано някой, който гледа на баламосването на детективи и заобикалянето на закона като на част от ежедневието си. Познаваше само един, който отговаряше на това изискване, и макар да го презираше, нямаше много избор, ако искаше следващите осем седмици да минат според плана.

Много добре знаеше, че той ще очаква нещо в замяна, и това не бяха пари, защото вече имаше предостатъчно. Имаше обаче едно нещо, с което Дезмънд Мелър не разполагаше, а го желаеше отчаяно — признание. След като разпозна ахилесовата му пета, на Вирджиния ѝ трябваше само да го убеди, че като дъщеря на граф Фенуик и далечна племенница на кралицата майка тя е ключът за тази врата и може да изпълни амбицията му да бъде потупан по рамото от Нейно величество и да чуе думите „Изправете се, сър Дезмънд“.

„Операция Рождество“ се провеждаше като военна кампания и фактът, че Дезмънд Мелър така и не стигна по-високо от сержант в наемническия корпус и нито веднъж не видя врага, я правеше още по-забележителна. Вирджиния говореше с него два пъти дневно, макар че така и не се видяха лично, след като той потвърди, че двамата детективи са пристигнали в Лондон и наблюдават денонощно апартамента ѝ.

— Трябва да се погрижите да видят точно онова, което очакват — каза ѝ той— Дръжте се като всяка нормална бъдеща майка, на която ѝ остават само няколко седмици до раждането.

Вирджиния продължи да се вижда редовно с Бофи и приятелчетата му на обяд и дори на вечеря, през което време дъвчеше краставици и пиеше сок от моркови като за първи път през живота си загърби шампанското. И когато повдигаха въпроса, нито веднъж дори не намекна кой е бащата. Книжарските колонки сочеха Антон Делот, неподходящия млад французин, който ѝ бе правил компания на Тенерифе и след това изчезна безследно. „Експрес“ редовно препечатваше единствената размазана фотография, на която двамата лежаха заедно на плажа.

Вирджиния неуморно следваше дневния си график с известни гениални добавки от страна на Дезмънд Мелър. Веднъж седмично кола с шофьор я вземаше от Кадоган Гардънс и я откарваше бавно до Харли Стрийт 41 А, без нито веднъж да пресече на червено или да излезе на платното за изпреварване. В края на краищата тя бе в напреднала бременност и — което бе по-важно — не искаше двамата детективи от „Пинкертън“ да я изпуснат от поглед. При пристигането си на 41 А — голяма пететажна къща от епохата на крал Джордж със седем месингови табелки с имена до вратата, — Вирджиния отиваше на рецепцията за ежеседмичния си преглед при д-р Кийт Норис.

Д-р Норис и асистентката му я преглеждаха повече от час, след което тя се качваше отново в колата и се връщаше у дома. Дезмънд я бе уверил, че докторът е напълно надежден и лично ще изроди бебето в частната си клиника.

— Колко трябва да му платя, за да си държи устата затворена?

— Нито пени — отвърна Дезмънд. — Всъщност той се надява аз да си държа устата затворена. — Изчака за момент и добави: — Когато привлекателната млада сестра на д-р Норис забременя, той определено не искаше мисис Норис да разбере защо е избрал „Мелър Травъл“ да организират пътуването ѝ до клиника в Швеция.

Думите му още веднъж напомниха на Вирджиния, че не желае този човек за свой враг.

— Има още двама души, които трябва да бъдат уведомени за предстоящото раждане, ако искате светът да повярва, че сте бременна — каза Мелър.

— Кои? — подозрително попита Вирджиния.

— Баща ви и Присила Бингам.

— Никога — категорично отсече Вирджиния.

„Никога“ в случая с Присила Бингам се оказа седмица по-късно. Когато Вирджиния звънна на старата си приятелка в Линкълншър, Присила бе резервирана и донякъде дистанцирана, тъй като се бяха разделили с развалени отношения, след като тя стана причина за разпадането на брака ѝ, докато Вирджиния не избухна в сълзи и не ѝ каза, че е бременна.

Подобно на всички други, Боб Бингам бе любопитен да научи кой е бащата, но това бе, единственото, което Присила така и не успя да изкопчи от Вирджиния дори по време на дългия им обяд в „Мирабел“.

На Вирджиния ѝ трябваше малко повече време да изпълни второто нареждане на Дезмънд и дори когато „Летящият шотландец“ спря на гара Уейвърли в Единбург, тя още мислеше дали да не се върне на Кингс Крос, без да слиза от влака. Реши обаче че така или иначе няма да спечели. Ако кажеше на баща си, че е бременна, той сигурно щеше да спре издръжката ѝ. От друга страна, ако Бък Тренд не уредеше споразумение и татко ѝ откриеше, че изобщо не е забременявала, щеше със сигурност да се отрече от нея.

Когато влезе в кабинета на баща си в десет сутринта — изглеждаше бременна в осмия месец, — Вирджиния остана шокирана от реакцията му. Графът бе приел, че, "Дейли Експрес“ не греши и бащата е мерзавецът Антон Делот, който е избягал и я е изоставил. Незабавно увеличи издръжката ѝ на 4000 паунда месечно и в замяна поиска само едно — след като роди, Вирджиния да посещава по-често Фенуик Хол.

— Най-сетне внук — непрекъснато повтаряше той.

За първи път Вирджиния не прокле факта, че има трима братя, заченали единствено дъщери.

По съвет на Присила Вирджиния пусна обява за детегледачка в „Лейди“ и се изненада от огромния брой отговори. Търсеше жена, която да поеме изцяло детето — като майка, гувернантка, наставница и компаньонка, тъй като самата тя нямаше намерение да изпълнява подобни задължения. Присила ѝ помогна да отсее кандидатките до шест, а Дезмънд Мелър я посъветва да разговаря с тях в различни дни, така че двамата детективи да имат какво да докладват на адвокатите на Грант в Батън Руж.

След като интервюираха последните пет — шестата така и не се появи, — Вирджиния и Присила се съгласиха, че само една кандидатка отговаря на всички изисквания. Мисис Крофорд беше вдовица и дъщеря на духовник. Съпругът ѝ, капитан от Шотландската гвардия, бе убит в Корея, докато се сражавал за кралицата и страната си. Мисис Крофорд бе най-голямото от шест деца и бе прекарала повечето си ранни години в отглеждане на другите пет. Не по-маловажен бе и фактът, че самата тя нямаше деца. Дори графът одобри избора на дъщеря си.

Вирджиния реши, че щом трябва да изиграе този номер до края, трябва да си осигури по-голямо жилище, което да осигури място не само за иконома и прислужницата, но и за вдъхващата респект мисис Крофорд и новороденото.

След като разгледа няколко привлекателни жилища в Кенсингтън и Челси, наблюдавана внимателно от двамата детективи, тя се спря на къща в Онслоу Гардънс, от чийто горен етаж според мисис Крофорд щяло да стане добра детска. Когато погледна през прозореца на салона, Вирджиния забеляза, че детективите снимат къщата. Усмихна се и каза на агента да свали обявата за имота.

Единственият малък проблем беше, че въпреки щедро увеличената издръжка на баща ѝ Вирджиния определено нямаше достатъчно пари в сметката си, за да плаща на детегледачка, иконом и прислуга, още по-малко за депозит за къщата в Онслоу Гардънс. Бившият ѝ иконом Мортън ѝ се беше обадил (вече не му позволяваха да идва в апартамента) да ѝ каже, че д-р Норис е запазил място на мисис Мортън в клиниката си за след две седмици. Докато си лягаше, Вирджиния реши да се обади на адвоката си на следващата сутрин. Малко след като заспа дълбоко, телефонът иззвъня. Само един човек можеше да я търси по това време, защото още седеше зад бюрото си.

Вирджиния вдигна телефона и остана очарована да чуе дълбокия южняшки акцент от другата страна.

— Вероятно ще останете доволна да научите, че най сетне постигнахме договорка с адвокатите на Грант — каза Бък Тренд. — Но има условия.

— Условия ли?

— Винаги има условия при толкова големи споразумения. — Думата „големи“ ѝ хареса. — Но въпреки това може да изникнат един-два проблема. — Вирджиния не я беше особено грижа за „един-два проблема“. — Разбрахме се за един милион долара и месечна издръжка от десет хиляди долара за отглеждането и образованието на детето.

Вирджиния ахна. Дори в най-развинтените си сънища…

— Как това може да бъде проблем? — попита тя.

— Трябва да се съгласите да не разкривате самоличността на бащата на никого. И това означава на абсолютно никого.

— Разбира се, че съм съгласна.

— Освен това вие и детето никога не бива да стъпвате в Луизиана и ако някой от двамата реши да пътува до Съединените щати, адвокатите на Грант трябва да бъдат уведомени най-малко един месец предварително.

— Била съм в Щатите само веднъж в живота си — каза Вирджиния. — И нямам намерение да повтарям.

— Фамилията на детето трябва да е Фенуик — продължи Тренд. — И господин Грант трябва да одобри името, което му изберете.

— Какво го тревожи?

— Иска да е сигурен, че ако е момче, няма да го кръстите Сайръс Д. Грант Четвърти.

Вирджиния се разсмя.

— Вече съм избрала име, ако е момче.

— И ако някое от тези условия бъде нарушено в един или друг момент, всички плащания незабавно ще бъдат прекратени.

— Доста поощряваща мярка за спазване на споразумението — каза Вирджиния.

— Всички плащания автоматично се прекратяват през 1995 година, когато детето би трябвало да е завършило образованието си.

— Тогава ще бъда почти на шейсет.

— И накрая, адвокатите на господин Грант ще изпратят доктор и медицинска сестра в Англия, които да бъдат свидетели на раждането.

Вирджиния бе благодарна, че Тренд не може да види лицето ѝ. След като затвори, тя незабавно се обади на Дезмънд Мелър да го пита как биха могли да се справят с този на пръв поглед нерешим проблем. Когато телефонът иззвъня отново в 7:45 на следващата сутрин, Дезмънд разполагаше с решение.

— Но доктор Норис няма ли да възрази? — попита Вирджиния.

— Не и докато има вероятност да му се наложи да обяснява на жена си и децата си защо е бил заличен от докторския регистър.

Вирджиния изчака да чуе сирената, преди да се обади на адвоката си в Батън Руж.

— Бебето ще се роди преждевременно — изкрещя тя в слушалката. — Влизам в болницата!

— Незабавно ще уведомя адвокатите на Грант.

След няколко минути на вратата се почука силно. Когато икономът отвори, един парамедик взе багажа на Вирджиния, докато другият я хвана внимателно за ръка и я поведе към чакащата линейка. Тя погледна към отсрещната страна на улицата и видя как двама мъже се качват в кола. Когато линейката пристигна на Харли Стрийт 41 А, парамедиците отвориха задната врата и поведоха бавно пациентката си към частната клиника, където д-р Норис и сестрата вече ги очакваха, Норис заръча да му съобщят незабавно, когато пристигне американският доктор и асистентката. Нужни му бяха само петнайсет минути.

Никой не забеляза двойката, която се измъкна през задния изход на клиниката и взе такси за първи път през живота си. Но пък, от друга страна, не се случваше всеки ден семейство Мортън да получава хиляда паунда в брой.

Вирджиния бързо се съблече и облече нощница След като легна на леглото, сестрата сложи на бузите ѝ малко руж и напръска челото ѝ с вода. Тя легна и се помъчи да изглежда изтощена. След двайсет минути сестрата се втурна в стаята.

— Доктор Лангли и асистентката му току-що при стигнаха и питат дали могат да присъстват на раждането.

— Закъсняха — каза д-р Норис и остави пациентката си, за да посрещне американските си колеги.

— Чухме, че случаят е бил спешен — каза д-р Лангли.

— Бебето добре ли е?

— Още не съм сигурен — загрижено отвърна Норис. — Трябваше да проведа спешно цезарово сечение. Бебето е в инкубатор и дадох на лейди Вирджиния успокоително, за да може да заспи.

Д-р Норис ги заведе в стаята, където видяха кувьоза с новороденото, което уж се бореше за живота си. В носа му бе пъхната тръбичка, свързана с вентилатор, и единствено равномерните сигнали на сърдечния монитор показваха, че наистина е живо.

— Храня малкия приятел с тръба. Остава ни само да се молим крехкото му телце да приеме храната.

Д-р Лангли огледа дълго и внимателно детето, след което попита дали може да види майката.

— Да, разбира се — каза Норис и поведе американците към стаята иа Вирджиния, която лежеше будна в леглото си. Веднага щом вратата се отвори, тя затвори очи, остана неподвижна и се опита да диша равномерно.

— Боя се, че изпитанието бе доста тежко за бедната лейди, но съм убеден, че бързо ще се възстанови. Иска ми се да можех да кажа същото за детето.

За огромно облекчение на Вирджиния те останаха само няколко минути. Тя не отвори очи, докато вратата не се затвори зад тях.

— Ако желаете да прекарате нощта тук, имаме стая за гости, но ако се върнете утре сутринта, ще мога да ви дам писмения си доклад.

Американците още веднъж огледаха бебето и си тръгнаха.

По-късно вечерта д-р Лангли докладва на адвокатите на Грант, че се съмнява, че детето ще преживее нощта. Но от друга страна, той нямаше откъде да знае, че бебето изобщо не се нуждае от интензивни грижи.

Д-р Лангли и асистентката му се върнаха на следващата сутрин на Харли Стрийт 41 А и Норис им съобщи за леко подобрение в състоянието на детето. Майката седеше в леглото и закусваше. Изглеждаше подходящо измъчена и бледа.

През седмицата се отбиха и други посетители, сред които бащата и тримата братя на Вирджиния, както и Бофи Бриджуотър, Дезмънд Мелър и Присила Бингам, всичките очаровани от детето. Вирджиния остана изненадана колко много хора ѝ казаха, че имало нейните очи.

— И уши — добави Бофи.

— И характерния нос на Фенуик — обяви графът.

На седмия ден на родилката и детето им бе позволено да се приберат у дома, където мисис Крофорд пое отговорността за новороденото. Вирджиния обаче трябваше да чака още три седмици, преди да започне да се отпуска, при това едва след като научи благодарение на „Мелър Травъл“, че д-р Лангли и асистентката му са се качили на самолет за Ню Йорк заедно с един от детективите.

— Защо другият не е заминал с тях? — попита тя.

— Още не знам, но ще разбера — отвърна Мелър.

Три дни по-късно в „Коутс“ пристигна превод за 750 000 долара, който бе прехвърлен в сметката на лейди Вирджиния Фенуик. Мистър Феърбръдър позвъни и я попита дали желае доларите да бъдат обърнати в паундове.

— За какъв курс говорим? — попита Вирджиния.

— Два и шейсет и три за паунд, милейди — отвърна изненаданият Феърбръдър.

— И каква сума в стерлинги ще имам в сметката си?

— Двеста осемдесет и пет хиляди сто седемдесет и един паунда, милейди.

— Тогава действайте, мистър Феърбръдър. И ми пратете потвърждение веднага щом завършите транзакцията — добави тя и затвори.

Дезмънд Мелър се усмихна.

— Отлично казано.

Вирджиния и здравото момченце се преместиха на Онслоу Гардънс 9 шестнайсет дни по-късно заедно с мисис Крофорд, иконома и прислужницата. Вирджиния огледа набързо детската, след което предаде детето на изгарящата от нетърпение бавачка и слезе долу.

Кръщенето се проведе в „Сейнт Питър“ на Итън Скуеър и на него присъстваха граф Фенуик, който направи едно от редките си посещения в Лондон, Присила Бингам, която с неохота се съгласи да стане кръстница, и Бофи Бриджуотър, който с удоволствие стана кръстник. Дезмънд Мелър не изпускаше от поглед самотната фигура, седнала в дъното на църквата. Викарият задържа бебето над купела и потопи пръст в светената вода, след което направи кръстен знак върху челото на детето.

— Христос те приема, Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик, приеми знака на Неговия кръст.

Лицето на графа грейна, а Мелър се обърна и видя, детективът е изчезнал.

Беше изпълнил своята част от уговорката и сега очакваше Вирджиния да изпълни нейната.