Иксклетън — Великият меч

10 главаУтринта

С пробуждането си, Лесонир огледа тристате тела, но не мисли дълго над дилемата, защото отровата се бе разпръснала бързо и съзнанието му постепенно затъмняваше. Но бе бърз — за един час създаде противоотрова и си я наложи на раната. Остатъка се оказа в раницата му.

Към девет часа Арен изплува от кошмар с писък. Чувстваше крайна изтощеност, примесена със силно главоболие. Краката му едвам го придържаха в изправено състояние. А за капак — болка се разливаше по тялото му.

Нужни му бяха десетина минути за да се окопити и да забележи картината на околната широта. Воня на мърша се врязваше в носа му и му се гадеше от купчините, гниещи тела, наоколо.

В това му състояние го откри Лесонир. Носеше приятна закуска от див заек и манерки с прясна, хладна вода от близък поток. Елфът се вгледа, развеселено, в човека, а очите му изразяваха щастието на човек получил шанс да живее, когато се е примирил със смъртта, и въпросителният поглед на някой, зърнал невъзможното.

— Арен!? Браво, приятелю!? Не знам, как да ти благодаря, че си извършил чудо, за да ме спасиш. Дължа ти живота си — завинаги!

— Приятно ми е да говориш така, но не съм ги избил аз!? — изразяваше обърканост, но не и шеговитост.

— Но, ако не си ти, … кой друг?! — с почуда запита Лесонир.

— Не съм сигурен, но мисля, че се случи нещо странно преди да припадна. … Разбира се, би могло да е сън! Но… Е, нека първо ти разкажа!… Губех присъствие на духа и съзнание. Тогава се пробудиха спомените за причиненото ми злото. И… сила се разливаше из мен. Чувстваха вените си като пещери изпълнени с лава. Но болката, омразата, бе по-силна. Припаднах, получавайки силата и волята да владея меча. А може би в съм загубил съзнание, но през тялото ми е продължила да се лее енергията на мъстта. — говореше той затруднено, на пресекулки, губейки често пътя на мисълта.

— Е, да зарежем това… за сега! Мисля, че Нильом не е добре. –0 промълви замислено елфът.

Две фигури, изпълнени с живот се приближиха до мага. Едната, примервайки пулса му, замръзна. Усмивката на елфа, държащ магическата плът, се свлече от лицето. Болка се промъкна в сърцето му. Елфическите устни се раздвижиха бавно, сякаш бе видял призрак:

— Той е… мъртъв!

Болката завладя и Арен, който се заклати на краката си. Падаше към земята, когато елфът го хвана, чрез голямо усилие на волята си. Отровена, раздробена, елфическа ръка придържаше, изправено, тежащото, човешко тяло. Нито оркската отрова, нито разрушеното кралство или мъртвият другар не можаха да затъпят силата на лечителския, магически, елфически, напевен гласец, зашепнал успокояващи слова:

— Загубили другари, се скитаме, а животът е жесток. Той ни блъска и мачка — орки и черни сили избиват приятелите и близките ни. Без сили се скитаме, но… ЖИВЕЕМ! Няма пътя си да изоставим — ще се скитаме по зелените друмища, без да можем обич да получим, като птици без криле, тръгнали да спасяват нечие бъдеще.

— И, какво ще правим?! — проплака Арен, а лицето му изразяваше невъзможни количества от болка.

— Първо, ще устроим магическо погребение! — усмихна се пресилено Лесонир, но ясно се прочете, в очите му, тъгата.

— Разбираш ли от ритуалите им? — отговори, с подобна усмивка, човекът.

— Не, но съм наблюдавал погребенията на трима от Великите Магове. Предполагам, че знаеш, че всяка страна е длъжна да си има магьосник. Е, от моето раждане ние сме имали четири. … А, сега, и последният умря. — се посъвзе елфът.

През съзнанието на Арен премина: „Твърде много болка!“

Елфът се отпусна и припадна на рамото на Арен, който лесно подхвана лекото, елфическо телце. Косите на Лесонир погалиха тялото на човека и той усети любовта на пеещия народ. Макар и елфът да бе блокирал отровата, по вените му все още течеха капчици от нея.

„Ще се пребори с раната. Но нищо не може да му помогне да изхвърли душевната отрова. Добре, че съм се родил човек. За тях болката е твърде силна.“ — прозя се човекът. Загубата никога не бе успяла да го сломи. Хората са силни същества.

Чувствата имат власт над тях, но човеците могат да забравят. Елфи, джуджета, дракони, дори орки и гоблини носят, до смъртта си, болката в себе си. Загубил род и родина, роднини и приятели, Арен не бе спрял да се бори, макар и цялата му воля да произтичаше от мъстта.