Иксклетън — Великият меч

12 главаКрепостта Морен

Дни и нощи се редяха в тишина. Умората от трудните преходи избледняваше на фона на непоколебимия гняв на загубата, на приятеля. Изминаваха десетки километри, по цели денонощия, без да продумат думичка. Болката им не се лекуваше от приятелството — „… има единствен път — МЪСТТА…“. Те следваха пътищата, водещи ги към отмъщението.

След месец, излязоха на великолепен, рубинен път. Легенди разказваха, как преди стотици лета Морна била красива страна. Джуджетата вадели, от огромни дълбочини, неизвестни за останалите народи суровини. В онези спокойни години бил изграден и рубиненият или, на местен език, огненият път. Защо го сравняваха с пламъка? Защото светлината го обливаше и превръщаше в дълъг, лавен змей, обгърнал планините.

Елфът се спря озадачен. Арен последва погледа му. Картина, способна да вледени и най-смелото сърце, се извисяваше пред тях. Хълм, който никога не е бил превземан… Никога досега… В стените зееха процепи с размерите на гигантските, планински великани. Земята бе застлана с килим от трупове — орки, гоблини, джуджета… Десет кули бяха сринати на половина. Една бе на път да се срине. Опожарени стени от неразрушим, бял, камък бяха облени в кръв. Великият замък бе опожарен, разтърбушен и обран. … Крепостта Морен бе превзета, а с нея и цялата Морна, последното джуджешко кралство.

Лесонир се наведе и подуши следите. Макар и елф(защитник на природата), той знаеше идеално ловните номера. Той промълви като експерт, даващ своето мнение:

— Няколко, десетки, хиляди души в смесени армии, наобиколили цялата, външна стена… Имало е и дракони, но… са напуснали бойното поле преди началото на инвазията… Странно! Това не е типично за вида им!… Нататък… битката е протекла преди ден-два. Оцелелите врагове са потеглили към Ефет.

— Но войските на Дрогос не умряха ли с Лесория?! — запита стреснато и обезпокоено Арен.

Лесонир не можа да отговори на момента — приспаната болка се надигна отново и обърна стомаха му. Но той се подтикна да мисли за изпадналите в беда, оцелели джуджета. Той се закле, че те няма да станат пленници на Дрогос, както народите на Оберон, Литерон и скоро на Ефет. Лесонир съзнаваше, че не може да помогне на последното кралство, защото пътят им към Вордонар ги водеше на северозапад. Елфът реагира като специалист. Той блокира болката и заговори с тона на ловец, преследващ своята жертва:

— Дрогос е жесток, но не и глупак. Знаел е, че Лесория, най-могъщото, елфическо кралство, има скрити оръжия. Сигурно вижда и невидимото, защото малцина знаеха за тайната на самоунищожението. Черният кристал е могъщ. Надявам се да е безследно загубен, защото и един луд, безсмъртен, хитър маниак ни е достатъчен. … — последва фаталното заключение — … Разпратил е повече от една армии и то в различни посоки.

— Способни ли сме да се справим с пазачите на крепостта? — запита лукаво и съзаклятнически Арен, обхванат от ловната тръпка.

Лесонир се усмихна — елфите усещат чувствата на останалите същества.

— Ръката ми е по-добре. Омнирус ще пропее с мен. Летрисновите стрели ще разсичат оркска плът, по моя воля. Защото и аз чувствам болката, желанието за мъст. Не бих могъл да ги забравя — приятелски чувства или състрадание не ще изпитам към орк или гоблин.

Арен се усмихна на свой ред:

— Нека тогава Иксклетън и Омнирус да пропеят своите песни, … кръвта на врага да напой уморената, изтерзана земя, … ДА ПОСЕЕМ СМЪРТТА!

— ЩЕ ОТМЪСТИМ! — разнесоха се гласовете им, изпълнени с омраза, над равнини и долини, котловини и планини.