Иксклетън — Великият меч

4 главаПътят на съдбата

Слабостта бе в него, но не тъй силно просмукваща се в душата му. Елфите гледаха стресирани — той наистина бе Спасителят.

„Колко ли са стъпалата на тази проклета пирамида? Не минах ли вече поне сто?“ Тези кристали и златни кюлчета. Нещо ставаше с лицето му. Сетивата го лъжеха, че е облизван от пламъци. Но виждаше капки кръв, стичащи се по слепоочията му, и капещи с монотонен звук по стъпалата. Зрението му се замъгляваше. Болката го караше да се обърне и да се върне, но той не спираше да следва своят съдбовен път. А след него се точеше кървава, точкова диря. … Волята му бе силна — прекрачи последното стъпало.

На земята просто бе захвърлен Великият меч. Площадката бе с размерите на футболно игрище. Арен нямаше сили да направи последните няколко крачки. Той просто гледаше великолепната изработка — обикновено, но със сигурност магическо, острие и дръжка изваяна с майсторлък. Някой се бе мъчел дълги дни да върти и изтъкава кръстоподобната дръжка. Тя бе не излята, а изтъкана от добри ръце. Три скъпоценни камъка я украсяваха.

Арен бе слаб, чувстваше момента, когато ще се строполи и ще изпадне в кома, но не спираше да си повтаря, че не трябва да се предава, когато краят бе пред него. И това му вдъхваше сили.

Арен се хвърли напред и с последни сили грабна вълшебната дръжка. Мечът бе лек, бе студен, н пораждаше топлина, носеше слабост, пораждаща сила. Човекът си помисли, че никога не би могъл да обясни, какво е чувствал в този момент, защото и той не знаеше.

Но, надигайки меча от земята, той видя, как се случва още нещо. В радиус от няколко метра се появяваха най-различни създания. Арен веднага си спомни легендата, прехвърли я на ум и разбра, че това са пазачите на Иксклетън.

Тролове, елфи, джуджета, минотаври, еднорози, кентаври, … му се нахвърлиха.

Половин час проливане на кръв и финал от десетки, разхвърляни, окървавени тела се развиха на площадката. Златото бе омърсено, потоци от кръв се стичаха по стъпалата, за да се влеят в бурните води на потока.

Арен бе захвърлил своя меч по време на битката и сега го взе, за да го хвърли при рибите, така че острието да не се цапа повече. Красивият меч му бе служил добре през много години, но сега Иксклетън стоеше в ножницата му и си делеше мястото на колана с оркски кинжал на орк-водач, каквито имаше много наоколо. Той държеше, втренчено, стария меч. Хладното острие се бе разпаднало в локва от бехемодска кръв. Хвърли дръжката и напълни една стъкленица с бехемодска кръв и такава с кръв от черен елф, които прибра в раницата си. Скоро щеше да забрави — съмняваше, че ще има някакво полза от тях.

След това заслиза към странна гледка. Помещението от стволове и дървесни колони се бе изпълнило със светлина. Бе искрящо зелено — саможива трева се надигаше от отъпканата земя. Старите елфи го гледаха засмени и… ПОДМЛАДЕНИ! По лицата им болката бе изчезнала. Но нищо не пречеше на нарастващото му, пробуждащо се шесто чувство — усещаше опасността.

Няколко часовото общуване между Лесонир и Арен бе довело до приятелство, така че елфът направи няколко крачки и го прегърна. Сълзи на радост съпътстваха думите му:

— Покланям ти се искрено — проклятието над това място е развалено. — той му посочи изхода и промълви весело — Бих искал да науча повече за теб.