Иксклетън — Великият меч

14 главаКилията и Толуен

Чистка… тридесетина, нови, трупа… И джуджешки замък, крепост, владени от елф и човек… Двамката размишляваха над лицето на ужаса, но… не им хрумна нищо, прекосявайки коридори и помещения… Единствено заключение — МЕЧЪТ Е ЗАМЕСЕН!…

Проникнаха в подземията, изпълнени с килии и затворени, по настоящем освободени, джуджета. Ниски мъже и жени се заеха с реставрационните дейности. За няколко хиляди малки хора това не бе лесно, но… „… те ще се справят — няма съмнение…“. Морна се пробуждаше от пепелта и като феникс се събуждаше за нов живот.

След час… „Не може да се мине по тези коридори без да се настъпи някое краче…“ — помисли си Арен, който уважаваше пещерния народ.

Поели дълъг и голям коридор, Лесонир и Арен излязоха на просторна, слабо осветена площадка. Факлите, закичени по стените осветяваха масивна врата, защитена от дузина черни елфи. Разнесе се силният звук на опъващи се тетива.

Лесонир… изящен лък… чифт стрели… двама падащи врагове. Арен… мъчително опънати тетива… масивен арбалет… същия резултат.

Ръждива стрела одраска бузата на елфа… отговорът бе серия от смъртоносни попадения. Наоколо нямаше жива душа.

Арен се приближи до исполинската преграда. Последната му стъпка проехтя в тишината, последвана от съскането на рязък замах. Разцепената верига с металически звън се блъсна в твърдия и студен под. А Иксклетън не получи ни най-лека деформация. Със стържещ звук вратата се отмести сама. Капчици под избиха по челата на посетителите.

Издълбана в скала килия… Усмихнато, изтерзано джудже… Бе млад юноша, тоест на около петдесетина години. Носеше еднометровата си коса боядисана в бяло и прилежно сресана. Човек можеше да загуби съзнанието си в дълбоките му сини очи — две дълбоки, кристални, но тъмни, планински езера. Твърде силен за момче, но с нежно, бяло лице. Тъмно кафявата му, стигаща до раменете, изплетена на дебели кичури, коса леко се плъзгаше по неговата потъмняла, сребърна, плетена ризница при всяка крачка.

След грациозни поклон и сваляне на корона, той заговори със силен и волен глас, разкриващ болка:

— Аз съм Толуен, син на Туен, внук на Клоен, правнук на Родегар, наследник на великия, древните родове на Сакралот и Роуен, великите крале на Морна от времената на нейната неопетнена младост. Бях втори до тъжния ден, през който нападнаха Морен и загина и последният узурпатор от Тунеровия род, а в последвалата мрачна нощ бях избран за предводител, защото аз съм Толуен, син на Туен, правнук на…

На Арен не му издържаха нервите и той постъпи непочтително с кралското лице:

— Да разбрахме вече…! Родът ти е древен и произхожда от снажни родове, но престолът ви е бил отнет до нападението, … но давай нататък!

Джуджето се усмихна и продължи — в общи линии повтаряйки казаното. По нищо не пролича да се е обидило. Но така или иначе Арен си изпроси един удар с лакът от страна на Лесонир.

И на Лесонир нервите му не издържаха и почтително той се представи с наклон, а после действието бе повторено от Арен.

Прекосявайки дълги, огромни, мрачни галерии двамката слушаха историите на Краля:

— Бе преди седмица. Обсадата трая пет дни, от което наистина се срамувам. Многохилядни армии ни се изтърсиха буквално под носовете. Черни елфи, орки, гоблини, титани, големи, грифини на черната страна ни атакуваха. Но най-жестокото бе вонята, която носеха със себе си. Тя омърси почвите, изби растенията в градините, отрови водата. Не можехме да дишаме. Храната ни не ставаше за ядене. Но и двете страни дадоха огромни жертви. Врагът щеше да надделее, защото ние сме лоши стрелци. На нас ни дайте секира, кирка или остър кинжал и ще сеем смърт, но да целим със стрели — това просто не е за нас. Дрогос не наблюдаваше от един хълм наблизо… — тук слушателите останаха приятно изненадани за джуджето, но решиха да не го прекъсват, а то пък и не знаеше много. — … Драконите щяха да опожарят стените. Но Дрогос избяга, след като те напуснаха бойното поле. Вражеските армии останаха без контролно звено. С каменометите им бяха нужни четири часа да сринат процепи в стените. … Зная, че съм жив само, защото Дрогос избяга. Орките не взимат затворници, но са контролирани от далеч по човечните черни елфи.