Иксклетън — Великият меч

11 главаВечерният ритуал

Здрачът настъпи и звезди осеяха небосвода. Кървавата, пълна луна се изтърколи до връхната си точка.

Слабата лунна светлина осветяваш каменен ковчег. Човекът го бе изсякъл несръчно от планинска скала, а елфът го бе свързал с магиите на вечното спояване, но саркофагът изглеждаше величествено. Лежеше на дървен пиедестал. И бе заграден от силните заклинания на двама аматьори, които можеха да го предпазят за хилядолетия от злото.

Положиха Нильом върху украсено с цветя легло, в ковчега. Бяха го заметнали с чисто нов, изящен, елфически костюм. Двойно защитената му, с магии, тояга бе положена до него. Бе с привързана с колана, с магическите торбички.

Лесонир се приближи до Арен, бяха близки кат братя — спояващата сила на общата болка. Нежен елфически гласец се откъсна от отслабнали устни:

— Остава последната част. Трябва да се разгорят кладите, за да заредят със сила заклинанията и да може трупът да остане, непроменен, за бъдещите хилядолетия, а саркофагът евентуално да бъде отворен само от силен маг.

Арен се наведе над отворения ковчег и понечи да целуне студеното чело. Дълго по-късно той щеше да се чуди, какво бе се случило със шишенцата кръв, събрани от пирамидата, а истината бе, че те се бяха изхлузили покрай врата и черните му косите и бяха паднала под мага. Но той така и не съжали, че ги е загубил, защото през времето на преноса им чувстваше черна сила, изливаща се от тях и проникваща във вените му.

Студеното досег му вля сили. Той се отдалечи и се загледа в поклащащите се пламъци, които заобикаляха магическия саркофаг — със силна магия бе заквасен той.

Двете фигури се взираха в символа на задгробния живот. Елфът държеше, високо вдигната, факлата и я размахваше към сини небеса, нашепвайки нежни, елфически слова. Изглеждаше безжизнен и безразличен, като ледена скала, но и сладко чувствителен, като панда. В съзнанията им протичаха различни мисли.

Лесонир се усмихна, припомняйки си болезнените весели неща на миналото: „Ще виделя цвята красиви, колкото тези в Лесория? Колко хубав бе ароматът им за скитникът, тръгнал из спокойните поля. Ах, как ме боли, при спомена. Майка ми, баща ми, ние скитахме с дни из гористите земи. Желаех да намеря нови път и цел, но сега и Нильом е мъртъв. Остава ми само приятелството на Арен. … Но получих желаното. Имам своето направление. … ЩЕ ТЪРСЯ МЪСТ, … СВЕТЪТ ЩЕ ПОЛУЧИ ВТОРИ ШАНС… И… ЩЕ ЗАКРИЛЯМ ПРИЯТЕЛ, КОЙТО МИ ПОМОГНА ДА ПРОУМЕЯ, … ЧЕ ХОРАТА НЕ СА БЕЗЧУВСТВЕНИ И ЗЛИ…“

Лудешките светлинки на огъня озаряваха, плахо, прикритият в сенките Арен. Лицето му изразяваше изпървични ярост и гняв. Висящите му ръце предизвикателно образуваха юмруци — предизвикателство към жестоката съдба. Мисълта му, залята от омраза и безпомощност, се лееше силна — не бе загубил разсъдъка си (все още). От силата на меча ли, а може би от гнева му, той не знаеше, но усещаше, как, като бурни потоци, се вливаха в него външни, непознати сили. „… Защото зло в нас се излива, но преминава през филтри на спотаено добро и теглим сили от спотаената омраза… Животът ти е моята разплата, Дрогос. А разрушаването на Вордонар ще бъде моята утеха. Ще проехти смехът ми из Вородоровите планини. От бойния ми вик ще се смразяват ужасите на нечистите, опетнени, планински езера. Защото съм изпълнен с омраза и нося силата на Апокалипсиса, сполетял древните народи. А като допълнителна разплата ще получа хилядите предсмъртни викове на твоите чудовищни слуги. Защото пламък и разруха ще отмият моята болка…“

И седяха две тела, съзерцавайки горящите стени на безмълвен, магически студен ковчег. А болката раждаше омразата, водеща до гняв за човека и до нови надежда и път за елфа.