Изчезнал безследно

Пролог

— Той излезе — чу се в слушалката гласът на Мухата.

— Виждам — казах аз.

— Чакат го.

— Виждам.

Затворът беше обграден от двете страни с езера, потънали между хълмовете. Хълмовете и езерните брегове червенееха от листвениците и брезите — джуджета. Тесен проток свързваше езерата, над него минаваше дървен мост. След моста започваше свободата.

Свободата представляваше малко пазарче, където бабичките от съседното село продаваха сушена риба, мариновани гъби и самогон. Предлагаха още варени картофи и кисели краставички. Това беше мезето. В две бараки със зарешетени прозорци продаваха открито бира, а под тезгяха — домашна водка.

Пазарчето и бараките се бяха лепнали до автобусната спирка — обикновена пейка под навес. Тук беше крайната точка на автобусния маршрут, свързващ затвора с малката гара, където спираше за три минути пътническият влак Мурманск — Москва. Автобусът минаваше само два пъти на денонощие, сутринта и вечерта, но никой от търговците не се разполагаше със стоката си под навеса, сякаш това място беше особено, предназначено само за тези, за които оттук започваше пътят към свободата.

Всеки път, когато се отваряше тежката, боядисана в сиво врата на административния корпус на затвора, животът на пазарчето замираше, всички погледи се обръщаха към моста. Пускаха по един човек. Няколкото десетки метра, разделящи несвободата от свободата, човекът изминаваше в самота. Получаваше се многозначително, дори тържествено. И едва от другата страна на моста той попадаше в прегръдките на посрещачите.

Ако имаше кой да го посрещне.

Човекът, който ни интересуваше, не посрещна никой. Него го чакаха. А това са различни неща.

Освен нас го чакаха четирима. Двама пристигнаха с бяла „Нива“ с мурмански номера. Нивата стоеше край автобусната спирка до един „Москвич 412“, с който някакъв местен жител припечелваше по нещо отгоре — возеше до гаричката онези, които не искаха да чакат автобуса. Шофьорът на нивата старателно си даваше вид, че също няма нищо против да си докара нещо отгоре, но не му върви с клиентите: малко дават. Партньорът му с равнодушен вид седеше върху плосък камък край пътя, пушеше, плюеше през зъби и гледаше към затвора изпод нахлупеното над челото кепе. Когато вратата на административния корпус се отваряше, вадеше от джоба си снимка, взираше се и сравняваше. След като се увереше, че не се е появил този, който им трябва, се отпускаше. Те не си говореха. Ако не бях видял сутринта, че пристигнаха заедно, можеше да си помисля, че изобщо не се познават.

Шофьорът на нивата не беше извадил късмет с ръста, но се държеше нахално, дори агресивно. Така се държат хора, които крият под якето си някаква цев. Партньорът му също имаше.

Двама други чакаха в малък син джип „Сузуки Самурай“ на седем километра от затвора. Тези бяха по-сериозно въоръжени, най–малко с калашници. По поведението на човека винаги може да се определи огневата му мощ. Човек с пистолет се държи с една степен по-уверено от някой с нож. А човекът, въоръжен с автомат, изглежда до някой с ТТ или „Макаров“ като олимпийски медалист до първоразрядник.

Те бяха избрали пусто и удобно за засада място. Пътят тук правеше завой, заобикаляйки няколко невисоки хълмчета, врязващи се в езерото. Бяха спрели джипа така, че да може да потеглят рязко и да преградят пътя. От едната им страна беше езерото, от другата почти до канавката растеше гъст елшак, който идеално ставаше да скриеш в него труп.

Хубаво място. Имаше само един недостатък: това, че беше удобно за засада. По тази причина аз никога не бих организирал тук засада. Но тези мурмански мутри не допускаха дори мисълта, че някой може да им попречи. Те дори не претърсиха елшака. Това даде възможност на Артиста и Боцмана да се промъкнат до джипа на разстояние за петсекунден скок. Вече три часа те лежаха на влажната земя и миришеха гниещите листа и тръпчивата миналогодишна хвойна.

И ето най-накрая той излезе.

Чакахме появата му от три дни. Аз седях в старото жигули, което наехме за седмица с пълномощно от един човек в Мурманск, Мухата се шляеше из пазарчето. Легендата ни беше проста: чакаме един авер, когото трябва да пуснат от пандиза. Ако ни попитаха кого, можеше да отговорим. Но никой не ни питаше. Свикнали бяха. Край затвора винаги някой някого чака.

За това време успях да се нагледам как се държат хората в първите минути на свободата. Едни палеха цигара веднага, още до вратата, привиквайки, адаптирайки се към това, че този слънчев ден с пламтяща шума, със спокойната повърхност на езерата, с проблясващите във въздуха паяжини им принадлежи изцяло, докрай. Други бързаха да пресекат моста, озъртайки се страхливо, сякаш се бояха, че отзад ще се чуе вик „Стой!“. А един си хвърли каскета на земята и изтропа як танц с падане на колене. След като стигна до пазарчето, той моментално се накърка и вече втори ден се търкаляше в храстите, излизайки оттам само за да вземе още едно шише и да го излочи направо от гърлото.

Човекът, когото чакахме, излезе така, сякаш минаваше този път всеки ден. Без да се обърне към затвора, където бе прекарал две години, без да се озърта настрани. Без да бърза, с отмерена крачка и с тънка мешка на рамо, той прекоси моста и се приближи до автобусната спирка. Висок, слаб, в светъл шлифер и синьо затворническо кепе, със сухо, нищо неизразяващо лице. Имаше в него нещо, дето накара бабичките, които иначе моментално се разкудкудякваха да си хвалят самогона, да прехапят езици.

Собственикът на москвича се канеше да се приближи и да предложи услугите си, но шофьорът на нивата грубо го изблъска и застана пред клиента.

— Предлага да го закара до гарата — съобщи Мухата, който подслушваше разговора им. — Само за трийсетачка.

Клиентът отрицателно поклати глава.

— Обяснява му, че автобус ще има чак вечерта.

Същата реакция.

— Казва: добре, за двайсетачка.

Никаква реакция.

— За десетачка.

Същото.

— Сега ще му предложи да го закара безплатно — предположи Мухата. — Заради удоволствието да си пообщуват.

Но шофьорът на нивата разбра, че това ще бъде прекалено подозрително, и се дръпна настрани. Видът му беше озадачен. Той отметна яката си и завря уста зад нея. Радиостанция. Уоки-токи. Подобна на нашите. Съветват се.

Планът им беше ясен. Той качва клиента в колата. После партньорът му ги спира на стоп и го вземат. А на завоя на пътя ги прехващат ония двамата от джипа.

Нашата тактика също беше ясна: да се лепнем зад нивата, най–нахално да я настъпим за опашката. Пред свидетели тези мурмански момченца няма да се решат на активни действия. А ако се осмелят, толкова по-зле за тях. Тъкмо за такъв случай лежаха в елшака Артиста и Боцмана.

Отказът на клиента да се качи в нивата провали плана на тия момчета. А друг те нямаха. И така, без да се договори за нищо, шофьорът на нивата се върна до автобусната спирка и взе да се разхожда край нея, очаквайки удобен момент пак да се приближи до клиента. Но той изведнъж стана, преметна мешката през рамо и излезе на пътя. Съдейки по всичко, беше решил да не чака автобуса, а да върви пеша. След известно време нивата запали, вторият се качи и бавно потеглиха по пътя.

Артиста предаде от елшака:

— Нещо им съобщиха.

— Какво правят? — попитах аз.

— Псуват.

— Той тръгна пеша. Ще стигне до вас примерно след час и четвърт. Действайте според обстановката. Ние ще задържим двамата с нивата. Как ме разбра?

— Разбрах. Край.

Известно време се движихме така: клиентът, на половин километър след него нивата, а след нея аз и Мухата с жигулата. Затворът се скри зад един хълм, по пътя нямаше никакви коли. Това беше моментът да прехванем нивата, но изведнъж тя рязко ускори.

— Това пък какво е? — учуди се Мухата. — Тоя да не е решил да чупи рекорди?

След пет минути разбрахме каква е работата. Нивата стоеше край пътя, а черните кожени якета на мурманските братоци се мяркаха сред червените глогови храсти.

— Пастух, чуваш ли ме? — разнесе се гласът на Артиста. — Тръгват. Джипът тръгва. Нещо им предадоха.

— Към затвора ли?

— Не. Към гарата. Нашите действия?

— Чакайте.

— Той е отцепил направо през хълмовете — сети се Мухата. — Тия двамата вървят след него. А ония с джипа ще го прехванат на излизане.

— Вземи Боцмана и Артиста и пердашете след джипа — заповядах. — Тия аз ще ги спра.

— Те имат пищови — възрази Мухата. — А ти не. Обаче аз имам законен пищов.

Той дръпна затвора на служебния си Иж-71, а по-просто казано — леко модернизиран ПМ, за който имаше разрешително като съсобственик на частната детективско-охранителна фирма „МХ плюс“, изскочи от колата и се устреми към хълмовете. Аз настъпих газта. Артиста и Боцмана вече бяха излезли от елшака и чакаха. След осем километра видяхме джипа. Бяха го зарязали край шосето до пътеката, която водеше към едно дере.

Тук мурманските братоци имаха явно предимство пред нас. Те познаваха местността. А ние имахме само карта. На нея не бяха отбелязани никакви пътеки сред хълмовете. Между джипа и мястото, където бяха зарязали нивата, имаше три километра по пряка линия. С оглед на релефа — около четири. Съдейки по завоя на пътя, клиентът можеше да икономиса около десет километра. Но ненапразно е казано: „Ако заобикаляш три версти, напряко ще са шест.“

Заповядах на Артиста да замаскира жигулата, да наблюдава джипа и да държи връзка с нас, после двамата с Боцмана задълбахме в дерето. Боцмана имаше ижевски „Макаров“, същия като на Мухата, с разрешително, аз нямах нищо. Затова вървях отпред, а Боцмана ме подсигуряваше. Разчитахме, че ония двамата от джипа не очакват никаква опасност откъм тила си. Най–вероятно ще залегнат от двете страни на пътеката и ще изчакат клиента.

Така и се оказа. Издаде ги една сврака. Тя прелиташе от дърво на дърво и така крещеше, че единият не издържа и взе да я замеря с камъни. Това го издаде като градски жител, неумеещ да води бойни действия в горски условия. Той се беше настанил с калашника между два огромни, обрасли с мъх камъка, изложил пред погледите ни могъщия си гръб и бръснатия тил като на младо биче. Вторият се беше замаскирал по-добре сред един лещак, оттам стърчаха само краката му в островърхи каубойски ботуши с високи токове. Съответно се разпределихме и ние. Аз поех бичето, а Боцмана — каубоя.

Мина половин час. Нищо не се случваше. Още половин час. Тишина. Вече започвах да се тревожа за Мухата, когато оживя радиостанцията ми, включена на приемане.

— Нещо не разбирам — озадачено съобщи Мухата.

— Кой ме чува?

— Аз те чувам — отвърна Артиста. — Какво има при теб?

— Той го е ликвидирал.

— Не може ли да се изразяваш по-точно? Кой кого е ликвидирал?

— Нашият клиент. Шофьора на нивата. Нищо не разбирам. Потекла му е само малко кръв от носа. И толкова.

— Може би е жив?

— Според теб не мога ли да различа жив от мъртъв?! — озъби се Мухата.

— А как ги различаваш? — поинтересува се Артиста.

— Той мълчи.

— Мнозина мълчат. Има приказливи хора, а има и мълчаливи.

— Не диша!

— Отдавна ли?

— Три минути.

— Това е по-сериозно. Но аз не бих си правил от това окончателни изводи.

— Три минути вече не диша, откакто аз съм при него!

— Може би пак ще задиша?

— Задник! — ядоса се Мухата. — Той няма пулс!

— Съвсем ли няма?

— Съвсем!

— Това е друга работа. С това трябваше да започнеш. Значи наистина е труп — съгласи се Артиста. — Та какво не ти е ясно?

— Как го е направил? Никъде нищо.

— Така не става. Обърни го.

— Обръщах го.

— И какво?

— Нищо.

— Може да е инсулт? — предположи Артиста.

— Какъв инсулт? При инсулта кръвта нахлува към лицето. А тоя е блед като призрак!

— Инфаркт?

— От какво?

— Не знам. Ти по-добре си знаеш. Може би от страх?

Аз не издържах и три пъти чукнах с нокът по микрофона.

— Схванах намека — каза Артиста. — Вече не дават на човек и да поговори.

Край — подхвърли Мухата и се изключи.

Времето пак се заточи. Нашите подопечни започнаха да проявяват безпокойство. Бичето нещо издудна в радиостанцията. Послуша. Пак измърмори. Подсвирна на каубоя. Той се измъкна от лещака, попита с жест: какво става? Бичето сви рамене. Каубоят заповяда с жест: чакаме.

Закрещя сврака, някъде отдалеч, от дъното на дерето.

— Артист, пак съм аз — чух в слушалката си Мухата. — Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Тук, такова. Вторият. Същото.

— Труп?

— Ами да.

— Става интересно. Сигурно ли е?

— Да! Сигурно! Само не питай как го определям!

— И какво?

— Нищо. Даже кръв от носа няма.

— Обръща ли го?

— Обръщах го! Обръщах!

— Блед ли е?

— Аха!

— Мамка му! — каза Артиста. — С какво толкова ги плаши?

Аз бързо се плъзнах по склона и влязох във връзка:

— Муха, аз съм. Къде е клиентът?

— Отмина напред.

— Не тръгвай след него. Разбра ли? Нито крачка. Върни се на пътя, скрий се и ни чакай. Това е заповед. Как ме разбра?

— Разбрах те, Пастух, разбрах заповедта. При вас какво става?

— Засега нищо.

— Помощ трябва ли ви? — попита Артиста.

— От теб само една: не дрънкай в ефира.

Е? Какво е станало там?

Този въпрос не вълнуваше само мен. Нашите подопечни ги тревожеше много повече. Те се измъкнаха от укритията, помърмориха в радиостанциите си, опитвайки се да се свържат със своите. Не дочакаха отговор. Посъвещаваха се за нещо, попушиха и поеха към дъното на дерето, държейки в готовност калашниците си. Движеха се грамотно: единият минаваше отпред, заемаше позиция за стрелба, пропускаше напред втория, подсигуряваше го, после си сменяха местата. Или бяха служили в армията, или се бяха нагледали на екшъни. Обаче не биваше да пушат. Обикновено тютюневият дим се усеща на шестдесет-седемдесет метра. А в тия краища, неосрани от заводски пушеци и автомобилни ауспуси — още по-надалеч.

Известно време се промъквахме след тях. Неочаквано Боцмана спря и ме задържа за рамото.

— По-нататък няма да вървим — каза той. — Не бива.

— Защо? — попитах, макар че току-що си помислих същото.

— Не знам. Вътрешният глас. Казва: не се пъхайте. Нали клиентът не знае, че са ни наели да го охраняваме, а не напротив.

— Ами тия?

— Какво тия? Не са си уцелили професията. Но никой не ги е принуждавал, нали?

Върнахме се до началото на дерето и се прикрихме на склона на хълма така, че да виждаме и пътеката, и стоящия край пътя джип. Трупайки отгоре си листа, машинално си отбелязах, че дори в Чечня не съм се маскирал така, както в тази мирна есенна гора.

След известно време потърсих Мухата:

— Докладвай обстановката.

— Засега е тихо. Има някакво шумулкане. Не разбирам какво.

— Какво шумулкане?

— Свраката крещи.

— Замри. Каквото и да става.

— Разбрах.

Не свалях очи от пътеката и въпреки това не забелязах как се появи клиентът. Нито камъче не тракна, клонка не помръдна. Сякаш сива сянка се плъзна сред листата. Като се изравни с нас, той застина. Затворих очи и се превърнах в камък. В скала. Обрасла с мъх. Посипана с малките златни листа на джуджетата — брези. Просто камък. Лежа тук още от ледниковия период. Нула емоции. Какви емоции може да идват от някакъв стар камък?

После нещо ми подсказа, че може да отворя очи. Него вече го нямаше.

— Видяхте ли? — вряза се в ефира Артиста.

— Какво?

— Той гледа пътя. Пет минути. После се върна.

— Къде?

— Назад, сред хълмовете.

— Какво става, Пастух? — намеси се в разговора ни Мухата.

— Всички да прекъснат връзката — заповядах аз.

Какво става. Дявол го знае какво става!

Той се появи пак след двайсетина минути. Но този път го чухме. Има си хас да не го чуем — мъкнеше на гръб единия браток, бичето, прехвърлил през раменете си краката на трупа и държейки се за тях като за ремъците на раница. Бичето тежеше поне осемдесет килограма, но клиентът крачеше без видимо усилие, с автоматични, отмерени движения. Само камъните силно хрущяха под краката му. На гърдите му се поклащаха два калашника, от което си направих извода, че нито армейският, нито кинаджийският опит беше спасил тези мурмански мутри. А нали Министерството на здравето предупреждава: пушенето е опасно за здравето.

На изхода от дерето той спря, внимателно огледа пътя и се спусна към джипа. Алармата изписука. Вероятно беше намерил ключовете в джоба на шофьора. Той набута товара си в купето и бързо, уверено, като по разминирана територия задълба пак в дерето. След половин час се появи с каубоя. Натовари и него, седна зад волана и подгони джипа към затвора.

— Муха, той идва към теб. Кротувай и не се показвай. Какво виждаш?

— Още нищо. Сега виждам. Сузукито. Пердаши яко. Уха! Жестоко!

— Какво стана?

— Той засили джипа в езерото! В движение! И изскочи! В последния момент!

— Какво прави?

— Отръсква се.

— А сега?

— Отива към нивата. Отвори я. А сега подкара към хълмовете. Много бързо.

— Ония двамата далеч ли са от пътя?

— Инфарктните ли? Не много.

Вече се досещах какво ще последва. Така и стана. Клиентът изнесе един по един инфарктниците от дерето, натовари ги в нивата и подгони колата по посока на гарата.

Артиста докладва:

— Виждам нивата. Кара бавно. Спря. Излезе. Оглежда брега. Обърна нивата напреки на пътя, с муцуната към склона. Ама че го дава!

— Докладвай, стига дрънка!

— Докладвам. Премести на шофьорската седалка единия браток. Закопча му колана. Измъкна от купето мешката си. Бута нивата отзад. Сега ще има бълбук. Чу ли?

— Продължавай.

— Отупа си ръцете. Вдигна мешката. Тръгна към гарата. Край, скри се зад завоя.

— Отивай бързо да вземеш Мухата. После се върнете тук.

— Разбрах те.

Двамата с Боцмана изчакахме малко и се измъкнахме на пътя. От тук ни прибра Артиста. Вече забележимо се стъмняваше. На светлината от фаровете край пътя се мярна светлият шлифер на клиента. Той не се огледа, нито вдигна ръка да стопира. Вървеше си по пътя и толкова. Само униформеното затворническо кепе вече го нямаше — или го беше изхвърлил, или го бе скрил в мешката.

След половин час той стигна до гарата и си купи билет за влака Мурманск — Москва. До пристигането му имаше три часа. Той отиде в края на едва осветения перон и седна на една пейка с вид на човек, който е отмахал двайсет километра и сега се радва на възможността да протегне крака. Ние го наблюдавахме отдалеч, от колата.

— Е? Какво мислите за всичко това? — поинтересувах се аз.

Мухата премълча, а Боцмана отговори:

— Оня, дето ни нае, се е объркал. Не той трябва да се охранява, а другите — от него.

— А ти какво ще кажеш? — обърнах се към Артиста.

Той помисли малко и каза:

— Есента дарява със жълтици уличния музикант. Той богат е вече. Идва зима.

Свалихме Артиста в Оленогорск, за да хване пътническия влак Мурманск — Москва, на който по-късно от малката гара щеше да се качи клиентът. Не за да го охранява. От всички хора, които познавах, той най–малко се нуждаеше от охрана. Просто за да сме сигурни, че благополучно ще слезе в Москва. Всъщност точно за това ни платиха. А ние отпътувахме за Мурманск, върнахме на оня човек жигулата и със самолет се прибрахме в Москва.

Мурманският влак пристигна на Ленинградската гара рано сутринта. Клиентът дойде, никъде не се беше дянал. Той отиде в чакалнята и прати телеграма. Артиста използва целия си чар, за да разприказва момичето на телеграфното гише и да научи текста. Тя се червеше, кискаше се глупаво, но мълчеше като партизанка. Той научи само това, което вече знаехме: фамилията на изпращача. Калмиков.

— Смятам, че той е съобщил, че се е върнал — сподели с нас Артиста нулевия резултат от половинчасовото си вдъхновено дрънкане.

Мухата изкоментира:

— Кой знае защо ми се струва, че на някой в Москва доста ще му се стъжни животът.

Калмиков.

Тази фамилия неведнъж бяхме чували от Док, а за пръв път го видяхме в залата на Таганския районен съд.

Това беше преди две години, в средата на ноември 1998 година.