Изчезнал безследно

I

Мамаев научи какво е станало в Соколники още същата вечер от генерала на „Петровка“, при когото отиде веднага след срещата с Пастухов в офиса на „МХ плюс“ на „Неглинка“. Бесен беше. Този наемник разговаряше с него като с някой смотаняк. Като с малоумник! Убеждаваше го. Съветваше го. Предупреждаваше го. Загрижен беше за живота му!

Какво става? Рецидивист го възпитава. Проститутка го съжалява. Наемник го учи как да живее. А Тюрин го заплашва! Тюрин, когото измъкна от лайната, който трябва задника му да лиже! Какво, мамка му, става?

Плика, който му даде Пастухов, Мамаев отвори още в колата. Подписаният от Горбачов указ на Президиума на Върховния съвет за удостояването на Калмиков със звание Герой на Съветския съюз го порази. А думата „посмъртно“ го преряза като бръснач.

Твърде често взе да се говори за смърт. Прекалено често. Като че повя някакъв ветрец. Мъртвешки. От нищото.

Но Мамаев умееше да отделя същността на проблема от всякакви емоции. Практическото значение на този указ беше, че той нямаше никакво практическо значение. Дори ако Пастухов веднага изпрати копие от указа в Министерството на правосъдието, ще мине време, докато тази бумага премине през инстанциите и предизвика действието, на което Пастухов разчиташе: да обезцени купените от Мамаев документи. Ще минат седмици. А сега вече се брояха дните.

Мамаев не беше съвсем наясно защо купува от Пастухов протоколите на военния съд, които, строго погледнато, не му трябваха. Сработи навикът да се презастрахова, превърнал се в инстинкт още от времето, когато беше частник, каквито при съветската власт гонеха като бесни кучета. Като обмисли това, което беше направил, той разбра, че е постъпил правилно. Ако Гърка се издъни, тези документи ще му послужат за сигурно алиби. Той е законопослушен гражданин. Представа няма за никакъв Грък. Веднага е информирал правозащитните органи, че на свобода се разхожда опасен държавен престъпник, който няма никакво право на амнистия.

А и презастраховката няма да попречи. Никак даже. Когато имаш работа с такъв като Калмиков, никаква предпазна мярка не е излишна.

Генералът от милицията, на чието бюро Мамаев сложи папката с протоколите от военния съд, си даде вид, че се радва на възможността да му направи услуга, но Мамаев достатъчно добре познаваше тая порода хора, за да му вярва на думи. И се оказа прав. На въпроса на Мамаев какво смята да предприеме, генералът въодушевено изложи плана за действие: ще пуснем запитване до Министерството на правосъдието на какво основание са амнистирали Калмиков, после ще им изпратим присъдата на военния съд, после…

— Не така! — злобно го прекъсна Мамаев. — Не така! Първо ще обявиш Калмиков за издирване, ще го арестуваш, а после ще се занимаваш с тая канцеларщина. После! Ето така! Разбра ли?

— Петрович, това е незаконно! — опъна се генералът, но като погледна потъмнялото лице на Мамаев, вероятно си спомни за министъра на правосъдието, лежащ в Бутирка в приличната компания на производител на фалшиви пари и наркотърговец, спомни си за специалния затвор в Тулун, последен пристан на продажните ченгета, които се бяха опитвали да седят на два стола, и се съгласи: — Ще го направим. Операцията „Залавяне“ няма да се получи, но за издирване ще го обявим. Утре.

— Днес!

— Е, добре, добре. Днес да бъде. Не разбирам защо така нервничиш!…

В края на работния ден Мамаев му телефонира, за да разбере какво конкретно е направено. Секретарката каза, че генералът е заминал на някакво местопрестъпление. Мамаев нареди да му предадат, че чака неговото обаждане. Генералът му звънна в десет часа вечерта. Както и предполагаше Мамаев, нищо не беше направено, станало ЧП12 и генералът трябвало…

— Кога е станало чепето?

— В осемнадесет и петнадесет.

— А преди това? Време ли нямаше? Времето, питам, ли не ти стигна?

— Не ме притискай! — повиши тон генералът. — Това чепе ти идва дюшеш. Търсим твоя Калмиков. В Соколники е направен опит да отвлекат сина му.

Мамаев изстина.

— Опит? — попита той с внезапно паднал глас.

— Ами да. Провалил се е. Охранителят попречил.

— Какъв охранител?

— От някаква частна фирма. Случайно се оказал там. Дребен, заразата, ама действал ловко. Елиминирал двама биячи. А какво е станало после, засега е загадка.

— Какво е станало?

— Пет трупа. Пет! Какво става в Москва, какво става! Мурмански бандити от ОПГ на Гърка. Единият изгорял в джипа, на трима им извили вратовете. Като на пилета…

— Кой? Кой им е извил вратовете?

— Не се знае. Никой нищо не е видял. А пък самият Грък… Тук въобще е някаква дивотия.

— Каква дивотия, мамка му?

— Седял в колата на една алея. На петстотин метра от двора, където се случило всичко. Нашите оперативници не го открили веднага. После се обадил някакъв мъж, казал, че видял подозрителна кола. Хукнали там, а в нея Гърка. Най-вероятно е чакал да доведат момчето. И видимо се е развълнувал прекалено силно.

— И какво?

— Инфаркт.

— Инфаркт?!

— Да, представи си.

— Научихте ли кой е поръчал отвличането?

— От кого? Трупове! Няма как да ги разпиташ. Така че издирваме Калмиков. По подозрение в съучастие. Той може да знае на кого и защо е бил нужен синът му. Веднага щом го намерим, ще пуснем в ход твоите документи.

— По подозрение в съучастие — повтори Мамаев. — Аз, естествено, не ги разбирам вашите работи…

— Приятно е да се чуе — изсмя се генералът. — Поне някой не ги разбира. Щото, разбираш ли, всички други ги разбират!

— Но все пак знам някои неща — продължи Мамаев.

— Помниш ли какво стана на петнадесети септември в района на мурманската ИТК-6? Видя ли сводката?

— Е, видях я.

— Помниш ли какво имаше в нея?

— Е, помня. Четири трупа. На двамата професионално извити вратовете, а другите двама… Почакай. Почакай, Петрович! Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Само едно. През този ден Калмиков е излязъл от лагера.

— Но… Но това е… Ама не, глупости! Инфарктът е съвпадение! Разбира се, че е съвпадение.

— Какъв инфаркт? — кресна Мамаев. — Вратовете им са извити, а не инфаркт!

— Разбрах — каза генералът. — Разбрах всичко. Обявявам „Залавяне“. Веднага. Има всички основания. Слушай, Петрович… Що за тип е твоят Калмиков, а? Откъде се е взел? Откъде се пръкна такъв?

Мамаев тресна слушалката, без да отговори.

Ама що за страна? Що за шибана страна! Никой нищо не иска да свърши. На никого нищо не можеш да поръчаш. На никого нищо, за никакви пари! Лагер — ето най-доброто политическо устройство за тази страна. Да, лагер!

Лагер! Лагер! Лагер!

Мамаев с големи усилия успя да се овладее и да се върне към нормалното мислене.

Пет трупа. Това е добре. Не са успели да разпитат никого. Също добре.

Гърка получил инфаркт. Този як, четиридесетгодишен бивол. Инфаркт. Ченгетата го открили вече мъртъв. Значи нищо не е успял да каже. Поолекна му.

Охранител. От частна фирма. Случайно се озовал там. Случайно?

Мамаев протегна ръка към телефона, за да звънне пак на генерала и да изясни какъв е тоя охранител, но се спря. Не бива.

Да поръча на Тюрин да направи справка? Не, също не бива.

Не бива да разкрива интереса си към това дело. Пред никого. Това дело не го интересува. И не може да го интересува.

Мамаев изведнъж почувства, че е уморен до смърт.

По дяволите. Вкъщи. Да спи.

Всеки път, когато Мамаев излизаше от офиса към докарания от Николай мерцедес, дежурният охранител почтително отваряше вратата пред него. Но тази вечер до колата подскочи някакъв младеж с черен шлифер, който до този момент стоеше пред входа с охранителя, услужливо отвори задната врата на мерцедеса и тихо каза:

— Владимир Петрович, може ли да ви кажа две думи?

— Запиши се за прием — промърмори Мамаев. — Има си ред.

— Не ме ли познахте? Аз съм от службата за сигурност. Дежурех на „Малие каменшчики“. Наредихте ми да разпитам каналджията.

— А, ти ли си. Какво научи?

— Не тук, Владимир Петрович, не тук! — умолително каза охранителят и изплашено се огледа.

— Какво ти става? — учуди се Мамаев.

— Ще ви разкажа. Всичко ще ви разкажа. Само да се махнем от тук!

— Е, сядай.

Младежът се вмъкна в купето и се сви в ъгъла на седалката.

На тъмната „Москворецка крайбрежна“ Николай спря колата и искаше да излезе, но Мамаев го задържа и кимна на охранителя:

Докладвай. Пред него може. Каква е работата?

— Научихме кой е бил землякът, който е поркал с каналджията.

— Дълго ли го мъчихте?

— Наложи се да го вкараме в изтрезвителя. Сложиха го на системи, иначе не ставаше. Землякът не му е никакъв земляк. Запознали се в кръчмата, той почерпил, после повторили, после взели по бутилка и отишли вкъщи. Землякът казал, че е по работа в Москва, дали не може да поживее няколко дни в оная стая. Васка отключил стаята. Имал си отпреди ключ, някога монтирал брава на бабичката и така му останал. Землякът казал: става. Намазал му ръчичката добре. Казал: ако не се настаня другаде, ще дойда тук. Каналджията се накъркал, на сутринта земляка го нямало. Повече не дошъл. А с неговите пари Васка се запил.

— Защо го казваш на мен? — прекъсна го Мамаев. — Нямаш ли си началник?

— Там е работата, Владимир Петрович, там е работата!

— Какво мънкаш, дявол да те вземе, какво мрънкаш? Казвай!

— Този земляк е точно… той.

— Кой?

Охранителят потръпна, въздъхна тъжно и каза:

— Тюрин.

II

Работното време в компанията „Интертръст“ завършваше в шест вечерта. Към седем сградата на „Варварка“ опустяваше, застъпваше на смяна нощната охрана, в приемната оставаше само дежурният. Мамаев искаше да се разправи с Тюрин още на другата сутрин, но не отговаряше нито домашният му телефон, нито мобилният, успяха да се свържат с него чак през втората половина на деня. На предадената му заповед на шефа спешно да се яви в офиса Тюрин отговори, че се намира далеч извън града, ще пристигне привечер. Наложи се да го чака.

Тежко, мрачно седеше Мамаев в черното кожено кресло зад бюрото, осветено от настолната лампа, и гледаше как премигва двоеточието на циферблата на електронния часовник. Премигва. Пулсира. Като кръвта в слепоочията. Устата му беше пресъхнала от безкрайното количество изпушени цигари. В очите му сякаш бяха наръсили пясък, смъдяха го от тежката безсънна нощ.

Предишната нощ Мамаев дълго не можа да заспи. Накара Зинаида да му застели дивана в кабинета. Въртеше се, ставаше, пак лягаше. Сънят не идваше. Не можеше да затвори очи.

Предателството на Тюрин му подейства съкрушително. Нетърпимо болезнено, както всяко предателство на близък човек, то се стовари върху него и за известно време го лиши от воля и желание за съпротива. Той лежеше на дивана, гледаше в тъмнината и мъчително се опитваше да разбере какво се случи, защо?

Нямаше никаква грешка в неговата игра с Буров. Той я започна правилно, нямаше друг изход. Проведе я правилно, грамотно. Имаше дребни гафове, но те са неизбежни във всяка работа. Ако се наложеше пак да започне тази игра от началото, той щеше да направи същите ходове. Защото те бяха правилни, логически проверени ходове. Силни, печеливши.

Обяснението можеше да бъде само едно. Това не беше същата игра. Беше играл на шашки с шахматни фигури. А това не бяха шашки. Шахмат беше. Изведнъж се оказа шахмат!

Как стана така, че в играта му се озова в ролята на статист Калмиков?

Професионален диверсант. Осъден на разстрел. Герой на Съветския съюз. Награден посмъртно. Четири трупа в Мурманск. На двамата професионално пречупени шиите, двамата с инфаркт. Ръката на съдията изсъхна. На адвоката му се парализира езикът. Пет трупа в Соколники. Единият изгорял в джипа, тримата с пречупени вратове, Гърка с инфаркт.

Каква е тая дяволщина? Как стана така, че от десетките съвсем приемливи кандидатури той избра него? Какъв дявол му го пробута?

В кабинета надникна Зинаида, попита не му ли трябва нещо.

— Донеси пухения юрган — помоли Мамаев. — Студено ми е.

Онзи ветрец го смразяваше, вледеняваше го. Краката, тялото, приближаваше се към сърцето. Сякаш на вилата в зимна нощ незабелязано се е отворила външната врата.

Вратата на космоса се отвори. На бездната.

Зинаида донесе пухения юрган, взе да разказва как въдворила ред в семейството на по-голямата дъщеря, но разбра, че Мамаев не я слуша. Свикнала, че мъжът й никога не боледува, тя попита учудено:

— Да не си се простудил?

— Не — измърмори той. — Умрял съм.

Зинаида излезе силно разтревожена. След известно време дойде Николай, приседна мълчаливо в тъмното на края на дивана. Седеше и мълчеше. Но не издържа и го укори:

— Казвах ти: не може да се вярва на ченгето. Гнило е. Ченгетата са си боклуци. Как ще се разправяш с него, намисли ли?

Мамаев не отговори.

— Ако има нещо, свирни. Аз за теб, Петрович, ще изтръгна на всекиго гръцмуля. Така да знаеш. Аз няма да те предам.

Поседя още малко. Реши, че Мамаев е заспал, и предпазливо излезе.

Мамаев не спеше. В него продължаваше същата мъчителна вътрешна работа. Отново и отново превърташе в съзнанието си ситуацията, както шахматист анализира партия, отложена в трудна позиция, опитвайки се да разбере къде е направил първата грешка, от която е започнало всичко.

Чак преди зазоряване той разбра кой е главният му гаф. Онзи, от който започна всичко. Той се беше надявал, че за шестте години, които Калмиков трябваше да прекара в лагер със строг режим, проблемът ще се реши от само себе си. Мамаев имаше възможност да го реши още тогава, веднага: сбиване, в което да убият Калмиков, или той да убие някого, нещастен случай в работилниците. Но не го реши. Надяваше се на „ако“. Точно това беше нарушение на главното правило на живота, който всъщност винаги си е лагер: или ти, или теб. Проявил си слабост — плащай.

Той прояви слабост. Но повече няма да го направи. Никога!

Сутринта преди началото на работния ден Мамаев се свърза с генерала от „Петровка“. Определи срещата на „Москворецка крайбрежна“. Над водата плуваше мъгла. Прозорците на хотел „Русия“ пламтяха от отблясъците на ниското слънце. Парапетът на крайбрежната улица беше мокър от нощната роса.

Мамаев написа в бележника си единици с пет нули и го показа на генерала.

— Толкова ще има, ако Калмиков бъде затворен след не повече от четири дни.

— Какво? — предвидливо попита генералът.

— Италиански лири, какво! Долари! Ако стане след десет дни… — Мамаев зачеркна една нула. — Разбра ли?

— А ако не успеем в срока?

— Ще живееш от заплатата си.

Парченцата от листчето полетяха към водата.

— Петрович, ще бъде направено! — закле се генералът. — Всичко, което е възможно. И повече даже.

Сега Мамаев не се съмняваше в това.

От крайбрежната улица той отиде в офиса на турската строителна фирма „Измир“, поръча да пренесат мебелите от контейнера в къщата и подписа всички сметки.

— До обяд там да няма никой — нареди той. — Нито един човек!

Във фирмата се учудиха, но не му възразиха. Работата е платена, а щом руснакът иска да живее в недовършена къща, да си живее.

След като напусна офиса им, Мамаев се обади от уличен телефон на Люска:

— Зарязвай всичко и отивай на Истра. Купи храна и стой там, чакай ме. На никого не казвай къде отиваш. На никого. Разбра ли?

По гласа му Люска разбра, че се е случило нещо сериозно, но не взе да разпитва.

— Папа, ще направя всичко — увери го тя. — Само че не помня къде беше къщата. И пътя не помня. Диктувай адреса.

— Писателят, дето ни вози. Той помни. Да не си изхвърлила визитката му?

— Не.

— Обади му се. Когато пристигнеш, заключи, не отваряй на никого. Не пали лампите.

Като съобрази, че ще бъде сама в къщата, Люска се изплаши:

— Папа, страхувам се. Там наоколо няма жива душа!

— По дяволите! Наеми някой от местните, нека да пази!

— Ти кога ще дойдеш?

— Не знам. Когато успея, тогава.

Изпитваше режещо желание да отиде веднага на Истра, да се затаи там, да изчака опасността да отмине, но това беше проява на слабост, а сега не можеше да си позволи никаква слабост.

— В офиса! — нареди той на Николай и през целия ден се занимава с работата си особено старателно, както върши рутинните неща човек, на когото вечерта предстои тежък, но сладостен разговор с уличената в изневяра съпруга.

III

Тюрин пристигна към осем часа вечерта. Дори злобното отмъстително чувство, с което го чакаше Мамаев, не му попречи да забележи тежката мрачност и сякаш гнусливост по високомерното и още по-сънливо от обичайното лице на началника на службата за сигурност. Но Мамаев беше твърде превъзбуден, прекалено ангажиран със себе си, за да се замисля за причините на тази мрачност.

Без да иска разрешение, с правото на свой човек Тюрин се приближи към барчето, монтирано в библиотеката, наля си от отлежалото уиски, което Мамаев държеше за важни посетители, и веднага го изпи, наля си пак и с чашата в ръка се настани в коженото кресло до ниската масичка.

— Капнах като куче. Половин ден съм зад волана — обясни той. — Лоша е работата, Петрович.

— Може би, може би — кимна Мамаев. — Но ти дори не си представяш колко лоша.

— Не искаш ли да попиташ къде съм ходил?

— Не, Тюрин, друго искам да те попитам — отвърна Мамаев. — Съвсем друго.

Той се премести от бюрото на второто кожено кресло до масичката и доверително се поинтересува:

— Кажи ми, Тюрин, лоша ли ти беше работата при мен?

— Нормална.

— Може би съм ти плащал малко? Претоварвал съм те? Какво не ти харесваше?

— Свършвай, не е моментът! — раздразнено каза Тюрин. — Много неща не ми харесваха. Но не е моментът да ги обсъждаме.

— Не, Тюрин, сега е моментът — възрази Мамаев. — Сега! Друг път няма да има!

От невъзможност да се удържи на едно място той скочи, бързо мина през кабинета и се спря пред Тюрин, навел като бик плешивата си глава и наврял ръце в джобовете на сакото, сякаш насила удържайки ги там.

— Искам да разбера, Тюрин. Искам да те разбера. Аз те измъкнах от лайната. Дадох ти всичко. Беше ми почти приятел. Защо постъпи така с мен? За какво ме продаде?

И веднага, без да му даде време да отговори, изкрещя с неудържима злоба:

— Мълчи! Мълчи, куче! Мълчи!

После отиде до вратата на стаичката за отдих и я отвори:

— Влезте!

В кабинета влязоха Николай и охранителят от службата за сигурност, побутвайки пред себе си някакъв човечец с подпухнало от пиянство лице. Това беше Васка каналджията от сградата на „Малие каменшчики“.

— Гледай, авер — предложи му Николай. — Отвори очи и гледай. Няма ли сред присъстващите тук един познат ти гражданин?

Васка каналджията изплашено се огледа, видя Тюрин и му се зарадва като на приятел:

— Земляк! Ти ли си? А аз те чаках, чаках!

— Той ли е? — попита Николай.

— Той! Той! — радостно закима каналджията. — Здрасти, мой човек! Къде изчезна?

— Защо не се здрависаш със земляка си? — поинтересува се Мамаев.

— Стига с тая комедия! — гнусливо подхвърли Тюрин.

— Не ти се радва землякът — съчувствено каза Мамаев. — Е, върви да си почиваш. — Той извади от джоба си десетдоларова банкнота и я подаде на каналджията. — Пийни за здравето на земляка.

— Това може. Това ние винаги. А ако ти, шефе, имаш проблем с отходната тръба или, да речем, запушване…

— Върви, върви! — побутна го към вратата Николай. — Разпознаването приключи.

— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев. — Какво ще кажеш, боклук ченгешки?

— Не е моментът за тая простотия, това ще ти кажа! — с изненадваща острота отсече Тюрин. — Не е моментът!

— А ти за къде бързаш?

— Аз не бързам за никъде. Но на теб броячът вече ти цъка часовете!

На сънливото му високомерно лице нямаше и сянка от смущение. Имаше умора. Раздразнение. Злоба. Но смущение нямаше. Нямаше!

— Правилно казват хората: когато човек влезе в търговията, губи срам, а когато влезе в милицията — губи съвест — констатира Мамаев. — Все си мислех: какво да те правя? Да те изгоня: това се подразбира. А после? Да ти спра кислорода, та да не те приемат никъде дори за прост охранител? Може, разбира се. Но после си помислих: няма да направя това. Просто ще ти задам един въпрос. И ако ми отговориш честно, ще те пусна да си вървиш. Ето го въпроса: за колко ме предаде? Колко сребърника ти плати Буров?

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Петрович? Ти смяташ, че всички може да бъдат купени.

— Да, сгреших — съкрушено си призна Мамаев. — Виноват, сбърках. Забравих, че всички може да бъдат прекупени. За колко те прекупиха, изрод такъв?

Тюрин повъртя чашата с уиски в ръцете си, остави я на масичката и се изправи.

— Стига ми толкова. Прощавай, Петрович. Ще ти донеса венец на погребението. Да ти кажа ли какво ще пише на лентата? „На един тъпанар“. Ето това ще пише. „На един тъпанар“. С ей такива букви: „На един тъпанар“!

И той показа с какви букви.

— Ще си тръгнеш, когато ти разреша! — излая Мамаев.

— Ще си тръгна, когато поискам! Не си в положение да разговаряш така с мен! Сега с никого не можеш да разговаряш така! Защото си труп! Разбра ли? Труп! И само един човек може да ти помогне!

— Ти?

— Ти!

— Какво искаш да кажеш?

— Не разбирам защо изобщо говоря с теб — отбеляза Тюрин. — Аз, ченгето, разговарям с убиец. Млъквай! Ще си отваряш устата, когато те питат!

— Какви ги дрънкаш, Тюрин? — разяри се Мамаев. — Ти какви ги дрънкаш, твойта мама?!

— Седни! — заповяда Тюрин. — Сядай и мълчи!

Той извади от джоба си полиетиленово пликче и изсипа от него на плота няколко безформени метални топчета.

— Знаеш ли какво е това? — Това са куршуми. С такива е убит следователят от Таганската прокуратура. Оня същият, дето водеше делото на Калмиков. Същият, на когото ти подари ново беемве за услугата в твоята комбинация с Буров. А защо беше убит? Защото се оказа прекалено старателен. Защото реши земята да изрови със зъби и нокти, но да открие кой е поръчал убийството ти. Искаше да ти се докара. Откри Люска и от простотия реши, че тя работи срещу теб. Представям си с каква радост ти го е докладвал! А, Петрович? Подскачаше ли от радост?

Мамаев не отговори.

— Ти си му заповядал да мълчи. Но си се съмнявал, че ще мълчи дълго. И правилно си се съмнявал. Затова се е наложило да бъде премахнат. Кой го е премахнал? Твоят рецидивист — Николай. А с какво? С пистолет „Глок“. С такива деветмилиметрови куршумчета. Не с тези, не. Тия аз ги изчоплих от мишената на милиционерската школа, когато обучавах на стрелба твоето куче. И знаеш ли какво установи балистичната експертиза? Досещаш ли се? Така че какъв си ти след това, ако не убиец?

— Никога няма да го докажеш!

— Не ми и трябва да го доказвам. Да го докажа ми беше нужно преди. А сега ми стига и това, че знам. И ще ти кажа как успях да го разбера. Мястото на убийството е недалеч от вилата ти в Кратово. А останалото вече е въпрос на техника. Пазачът потвърди, че е идвал някакъв мъж с беемве и те търсил. А на обратния път го е пресрещнал Николай.

— Защо ми разказваш това? — попита Мамаев, като се стараеше гласът му да звучи равнодушно. — Разправи го на ченгетата, ще получиш благодарствена грамота.

— Вече не служа в милицията, Петрович. За голям твой късмет. Ако беше затрил честно ченге, щях да те предам. Но всъщност едно продажно ченге си получи своето. Не е моя работа! Разбра ли? Не е моя!

— Ти мен ли убеждаваш? Или себе си?

— Това беше първата ти голяма грешка — без да отговори, продължи Тюрин. — Но не и последната.

— Коя е последната?

— Ще ти кажа. Но първо ще ти кажа нещо друго. За какво според теб съществува милицията?

— За да дере подкупи. От всички.

— Не. За да защитава човек от бандитите и от самия него. От бандита, който е вътре в човека. Лошо ти служих, Петрович. Не съумях да те защитя от самия теб. Затова ти говоря сега. Не се ориентирах веднага в комбинацията ти с Буров. А когато загрях, вече беше късно, Калмиков вече лежеше в затвора. Ама и теб си те бива. Наемаш професионалист и под носа му въртиш скришом такива номера. Неуважение е това, Петрович. Ние, професионалистите, никак не го обичаме.

— Сега разбирам — иронично подметна Мамаев. — Ти си се обидил и си минал на страната на Буров.

— Не съм минал на страната на Буров. Отидох при него и го попитах как да те измъкна от лайната, в които беше затънал.

— Какво ти отговори той?

— Той каза, че винаги е готов на споразумение. И че ти знаеш условията.

— А ти знаеш ли ги?

— Не. Но това са условия на делово споразумение. Каквото и да е то.

— И след това започна да ме набутваш в капана?

— Вадех те от капана! Както можех! Но не се получи. Сега ти остава само един изход. Докато капанът не е щракнал. Имаш само един шанс, Петрович. Не го пропускай!

— Какъв?

— Все същият. Споразумей се с Буров.

— Да се споразумея? С Буров? — повтори с омраза Мамаев. — Той иска двадесет и шест процента от акциите на „Интертръст“! Двадесет и шест! Блокиращият пакет! Това са четиридесет и два милиона! Четиридесет и два милиона долара! Разбра ли? Ето какво иска!

— Ти нямаш избор.

— Не се знае още!

— Ама що за човек си? Нима не разбираш къде си се натикал?

— Просвети ме. Може пък наистина да не разбирам нещо.

— Знаеш ли какво е станало вчера в Соколники?

— Знам.

— Не знаеш всичко. Главното не знаеш. И твоята жаба от „Петровка“ не го знае. На хората на Гърка е попречил охранителят от фирма „МХ плюс“ Мухин. Ти го видя. Оня дребният. Той казал на следователя, че се е озовал случайно там. Не се е озовал случайно. Никак случайно даже. Аз ходих при Пастухов да разбера какво наистина се е случило. Той ми разказа.

— Ей така просто взе че ти разказа?

— Не просто. В замяна на това, което му разказах аз. Между другото преди моето идване при него в селото му вече бяха ходили ченгета от „Петровка“, търсели Калмиков. Яко си намазал лапата на оная жаба. Обаче си хвърляш парите на вятъра, Калмиков не им е по силите. Та значи, когато момчетата на Пастухов намерили Гърка. Той още не бил изстинал. Намерили го в седем и половина вечерта. А ЧП-то е станало в шест и петнадесет. И аз мисля, че някой е успял да си побеседва с него. Като се има предвид, че му се е случил инфаркт, може да се досетим кой. А ако мислиш, че Гърка не е разказал на Калмиков абсолютно всичко, което знае, то ужасно грешиш. Много, Петрович. За да нямаш никакви съмнения по този повод…

Тюрин сложи на масата една аудио касета.

— Прослушай този разговор. Аз вече го чух. И помолих Пастухов да го презапиша. За теб. Самият разговор може и да не ти е интересен, обаче в него има една фраза… Впрочем сам ще разбереш за коя фраза говоря. И ще разбереш коя е последната ти грешка. Това е, Петрович. Службата ми при теб приключи. Направих за теб всичко, което можех.

Тюрин сграбчи куршумите от масичката и ги изсипа в пликчето.

— Няма ли да ми ги продадеш? — поинтересува се Мамаев.

— Непременно. За какво според теб съм ги пазил толкова време? Но аз няма да ти ги продам, Петрович. Не, ще ти ги подаря. А ти ще ми подариш малко пари.

— Колко?

— Как така колко? — учуди се Тюрин. — Един милион долара. А ти ще си откраднеш още. Сега разбра ли защо толкова искам да останеш жив? Бъди здрав, Петрович!

Тюрин си допи уискито и без да се сбогува, излезе. Мамаев пъхна касетата в уредбата. От колоните се чу:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар!…

Той два пъти прослуша записа, макар още първия път да разбра коя фраза е имал предвид Тюрин.

Фразата беше:

„Пленените душмани на разпит пееха пред него без всякакъв скополамин.“

Тя означаваше, че Калмиков знае всичко.

Припряно, молейки се дано Буров да си е на мястото, Мамаев набра номера на секретариата на Народна банка и помоли дежурния да го свърже с президента.

Буров си беше на мястото.

— Мамаев е. Не бихте ли могли да ми отделите днес малко време?

— Днес? — попита Буров с наглото си козе тенорче.

— А защо не утре?

— Днес — мрачно повтори Мамаев. — Сега.

— Разбирам ви, драги ми господине, много добре ви разбирам. Но днес съм на прием във френското посолство. Така че все пак утре. Обещавам, че ще преживеете тази нощ. Утре в седем и тридесет, драги ми господине. Желая ви всичко най-прекрасно.