Изчезнал безследно

I

Мобилният ми телефон иззвъня, когато наближавах с нисана и двуосното покрито ремарке към една от недовършените вили в селището на „новите руснаци“ на Осетра. Обаждаше се Олга.

— Къде си сега? — попита тя.

— При банкерите.

— Скоро ли ще се върнеш?

— След два часа.

— Иска да те види някакъв господин от Москва. Генерален директор на компанията „Интертръст“. Той е до мен. Какво да му предам?

— Да ме изчака. Или да дойде тук.

— Минутка, ще го попитам. Чуваш ли? Той ще дойде. Аз ще му обясня пътя. Помоли да го изчакаш там.

— Ще го изчакам — обещах.

Докато моят помощник Мишка Чванов, разжалван от бригадир в редови бачкатор заради своята привързаност към идеите за социална справедливост, разтоварваше от ремаркето прозоречната дограма, аз седях в люлеещото се кресло на откритата веранда на най-първата вила, построена в селището, пиех сварено в медно джезвенце арабско кафе и беседвах със собственика на къщата, вицепрезидент на московска банка, как да преустроим Русия.

Първият „нов руснак“ — собственикът на къщата, който ме черпеше с кафе — се появи в нашия край преди пет-шест години. Отначало идваше да поседи с въдиците край Осетра, после реши да си построи тук къща. Той беше човек с широка душа, пристигаше за уикендите с няколко коли приятели. Мястото се хареса на всички: недокосната природа, много вода, пропит с треви и билки въздух, а нощем дълбока, умиротворяваща тишина. И скоро след като той повлече крак, брегът на Осетра, където в нея се вливаше тихата рекичка Чесна, се превърна в обширна строителна площадка.

От строителния хаос изникнаха като едри манатарки изпод миналогодишната шума едноетажни, двуетажни, а после и триетажни къщи от червени фасадни тухли с керемидени покриви, с кулички, балкони, солариуми и оранжерии. Тъй като първият жител беше вицепрезидент на банка, започнаха да наричат всички собственици на вили и палати край Осетра банкерите. С техните усилия беше прокаран асфалтов път, свързващ елитното селище и няколкото полуизмрели крайпътни селца с Московското шосе, прокаран беше газопровод, а хилавият електропровод, който излизаше от строя след всеки по-силен снеговалеж или буря, бе заменен с нов, солиден. Независимо от всичко това местните хора ненавиждаха банкерите с люта класова омраза. Техните мощни джипове, техните безсрамни мадами, техните катери и водни скутери, набраздяващи тихите заливчета на Осетра и Чесна. Че дори яхти! Яхти, мамка му! Само яхтите им липсваха!

Целият окръг на избори дружно гласуваше за комунистите, а в периодите между изборите караше на Осетра месо, мляко, извара, сметана и ги продаваше почти по московски цени. Мъжете от околните села се уреждаха при банкерите като пазачи и портиери, жените помагаха в домакинството, трепереха си за местата, защото получаваха пет пъти повече, отколкото в колхоза, сега „АД“. Но въпреки това ги мразеха.

Лично за мен бурното строителство в селището на „новите руснаци“ беше голям късмет, тъй като подсигури с поръчки дърводелския цех, който построих до къщата си в Затопино, след като ме уволниха от армията. Фронтът за работа при банкерите беше такъв, че дърводелната бързо стана само част от едноличната частна фирма „Затопино“. В нея работеха около петдесет мъже — на сечището, на гатера, в строителните бригади. Народът в нашия край е със златни ръце, обаче пиеха до смърт, затова се наложи да решавам кадровия проблем в моята фирма с помощта на зараиския нарколог. Решавах го просто. На всеки, който искаше работа, казвах: „Ако се зашиеш, ще те взема.“ И се зашиваха по за пет години, къде ще ходят? Нямаше работа в окръга, само в свинекомплекса, където плащаха по триста–четиристотин рубли месечно, и то с големи закъснения.

Простотата, с която въплътих в живота андроповско-горбачовската антиалкохолна програма, така възхити банкера, че той живо се заинтересува от дейността на моята еднолична частна фирма, при срещите ме разпитваше за работата и ми даваше съвети. Той не разбираше от строителство, нито от дървообработка, обаче добре разбираше живота. Което и ми демонстрира сега още в първите минути на нашата среща, когато се изкачвахме към къщата му по широката парадна стълба без перила. Перилата бяха единственото недовършено нещо в неговия палат. На моето предложение да му изпратя майстори той само се подсмихна и съобщи сумата на данъка за недвижим имот, който ще се наложи да плаща от момента, когато се появят перилата и строителството на къщата се сметне за приключено. Сумата беше солидна.

И тогава разбрах какво ще кажа на Олга, когато пак започне да ми натяква, че все не мога да завърша втория етаж на нашата къща.

— Всички знаем, Сергей, несъвършенството на руските закони — обобщи банкерът. — Но се отнасяме към това по различен начин. Едни негодуват. Тези хора не умеят да живеят. Руският бардак е иманентно присъщо явление като руския климат. Може, разбира се, да негодуваме, че не живеем в Каракас, където средногодишната температура е двадесет и два градуса. Но това не е конструктивно. Други извличат полза от руския бардак. Тези хора умеят да живеят. Аморално ли е? А защо всъщност? Да заобиколиш закона изобщо не значи да го нарушаваш. Настанявайте се, ще сваря кафе.

И той се скри във вътрешността на къщата — кръгъл като питка, с къси крака, приличащ на френския комик Луи дьо Финес. Винаги весел, винаги доброжелателен. Човек, който умее да живее.

След четвърт час той се върна на верандата и постави на ниската масичка поднос с медно джезве и малки медни чашки.

— Хубавото кафе трябва да е малко — направи той поредното обобщение, настани се на люлеещото се кресло и предложи:

— Разказвайте. Виждам, че имате проблеми.

Да, имах си проблеми. Те се състояха в това, че ми беше писнала ролята на надзирател на работягите. Само да се отлъчех за две седмици, и всякаква инициатива гаснеше, изгодните поръчки отплуваха при гастролиращите строители — турски и молдовски, и това не вълнуваше никого, освен мен. Виж, да искат социална справедливост — в това бяха царе. Много ги възмущаваше, че турците получават в същото това вилно селище на Осетра по шестстотин долара, молдовците по триста, а аз плащам дори на бригадирите само по сто и петдесет. Веднъж така ми писнаха, че се разплатих напълно с всички — на бригадирите дадох по двеста, а на останалите по сто и петдесет, както искаха от мен представителите на моя трудов колектив в лицето на Мишка Чванов, ударих кепенците на едноличната си частна фирма и заминах да си отдъхна от руската действителност в Естония. А когато се върнах, пред входа на къщата ми се събраха бабичките, развързаха кърпичките си, извадиха от тях нещастните „гущери“ и ми ги подадоха. А баба Клава, която ме знаеше от пелените, каза:

— Вземи, Сергеич. Плащай на нашите мъже колкото можеш. Само не ги оставяй без хляб, хранителю наш.

И ми се поклониха до пояс.

— Взехте ли ги? — попита банкерът.

— Не, разбира се.

— Защо?

Защо. Ако той беше видял ръцете на тия бабички, нямаше да задава такъв въпрос.

— Разбирам — каза банкерът. — Жал ви е било. А за себе си не ви ли е жал? За своето време? За своите нерви? Окачили сте си на шията вашите работяги, а после се чудите, че нищо не ги вълнува. А защо да ги вълнува? Вие за какво сте? На тях им се струва, че те се гърбят за вас. Не, Сергей, вие се гърбите за тях. И ще ги мъкнете на гърба си, докато не рухнете или не се пропиете. Докато те са наемни работници, няма да излезе нищо. Човек работи добре само за себе си. Поразително. Десет години повтаряме едно и също и никаква полза!

— Смятате, че е трябвало да взема онези пари? — попитах, учуден от злобата, която прозвуча в думите му.

— Да! И не само тях. Всичко, каквото има в раклите на бабичките. Всичко! И да им дадете акции. Нека да получават не заплата, а дивиденти. Има печалба — има дивиденти. Няма печалба — няма дивиденти. Нека да работят за себе си. Нека да изкупят всичките ви машини. И ви уверявам, че след това нито една фреза няма да удари на гвоздей! И нито една поръчка няма да бъде изпусната!

— Те нямат пари, за да изкупят машините ми — върнах го от макроикономическите висини в реалността.

— Ами земята? Земята! Всеки от тях има дял от пет хектара. Нека да внесат земята в уставния капитал. Между впрочем земята, на която е нашето вилно селище, също е тяхна. И цената й сега е по четиристотин долара хектара. В чий джоб са отишли тия пари? Прекрасно знаете в чий. Много ли ви се иска да храните чиновниците? Хранете ги. Но тогава не се жалвайте.

— Добре, земята — казах аз. — Да допуснем, че я внесат. И какво да правя с нея?

— Да я заложите срещу кредит. Моята банка ще ви отпусне кредит. Всяка банка ще ви отпусне. Не даром, разбира се. И сам ще строите вили. До ключ. А после ще ги продавате. Сега вие продавате работна ръка. Това е също толкова нелепо, колкото да продавате суровини.

— Ама че размах имате! — възхитих се аз.

— Това е законът на бизнеса, Сергей. Бизнесът или се разраства, или загива. Няма средно положение. Бизнесът е движение. Надбягване с мотоциклет по вертикална стена. Ето това е бизнесът.

— Серьога! — разнесе се отдолу гласът на Мишка Чванов. — Търсят те тук. Някакъв пич с мерджан.

— Отивам. Извинете ме, работа — казах на банкера. — Благодаря за кафето. И за съвета. Ще помисля над него.

— Мислете, мислете — напъти ме Дьо Финес. — Чух, че наскоро ви се е родил син?

— Да.

— Поздравявам ви.

— Благодаря.

— Ето за него помислете. За него! В каква страна ще се наложи да живее!

В началото на селището бе спрял черен „Мерцедес 600“ с тонирани стъкла. Край него се разхождаше набит плешив мъж на около петдесет години с червендалесто, сякаш изгорено лице, в малко торбест, според модата, стоманеносив костюм, подходяща по цвят вратовръзка и бял копринен шал на късия як врат.

— Здравейте, Сергей Сергеевич. Ще намерите ли една минутка за мен? — попита той. — Хайде да се разходим.

И чак след това се представи:

— Мамаев.

II

От високия пясъчен склон се откриваха позлатените от лъчите на кроткото слънце заливчета, светлите борови гори в далечината. На леката есенна вода дремеха моторниците, леко се поклащаха до пристана мачтите на двете малки яхти. Ония същите, мамка им.

— Хубаво място — проговори Мамаев, като се оглеждаше с удоволствие. — Какво спокойствие. И не толкова далеч от Москва. Ако бях го видял по-рано, тук щях да си построя къща.

— Какъв ви е проблемът? Стройте — предложих аз. — Земя има. Строители ще ви дам.

— Вие имате строители? — кой знае защо се учуди той.

— Пет бригади. Три са заети, две бездействат.

— Защо бездействат?

— Няма работа.

— В такова селище?

— Конкуренция.

— Турците?

— Преди кризата бяха турци — обясних аз. — Сега са молдовци.

— Те вероятно са нелегални — забеляза Мамаев. — Бутнете на ченгетата, нека да организират няколко проверки. И край на конкуренцията.

Усетих, че за последния час не че поумнях, но поне разбрах какъв глупак съм бил досега.

— Днес получих толкова ценни съвети, колкото никога досега — обобщих аз получените знания.

— Може би не се съветвате с когото трябва?

— Възможно е. Но едва ли ще се възползвам от вашия съвет. Някак си не съм свикнал да давам подкупи на милицията. На катаджиите — как да е. Това си е като пътен данък. А на останалите? Според мен не е правилно. Не ви ли се струва?

— Какво общо имат тук подкупите? Купете им няколко варела бензин — като спонсорство. Те ще бъдат щастливи. И ще направят всичко за вас. Че и ще си пишат червени точки в отчетите. Да следят за адресната регистрация е тяхно пряко задължение.

— Ами молдовците? Те не идват тук от хубав живот.

Той ме изгледа с интерес и кимна:

— Да, благородно. Съвсем по руски. Затънали сме до гуша в лайната, но преживяваме заради потиснатите народи по целия свят. Нямате ли усещането, че сте си сбъркали работата?

— Случва се — отговорих честно.

— Защо тогава не се заемате с вашата работа? Това, което умеете да правите най-добре?

— Ще ми се да знам какво умея да правя най-добре.

— Знаете го, Сергей Сергеевич. Вие умеете да убивате.

Заявка.

— Какъв отговор очаквате от мен? — полюбопитствах аз.

— Никакъв. Защо не слезем до водата.

От склона към брега водеше тясна стълбичка с метални перила. Покрай малкия плаж с докаран от люберецките кариери бял кварцов пясък се точеше тясна алейка, покрита с цветни плочки. През лятото, когато имаше много хора, тук работеше бар с четири масички под чадъри. Сега барът беше затворен, чадърите прибрани, белите пластмасови кресла бяха струпани под навеса.

Мамаев се настани на едната масичка, извади от джобовете си кутия „Житан“, златна запалка и плоско сребърно шишенце с красив герб.

— „Хенеси“. Препоръчвам ви го. Ще пийнете ли?

— Не, благодаря. Ще карам.

— А аз ще пийна. Нещо взех да пия много напоследък. Жена ми се сърди. Но жените винаги се сърдят. Къде могат те да ни разберат нас, мъжете!

Казвайки това, той отвинти капачката, която служеше и за чашка, изгледа със съмнение обема й и удари няколко глътки направо от шишенцето. После запали цигара и премина към работата.

— Не, Сергей Сергеевич, не ми трябват строители. Вече ми строят къща. На Истра. Турците. Искам да ви наема, но за съвсем друго. Позната ли ви е фамилията Калмиков?

Щом човекът пита за това, значи знае. Затова потвърдих:

— Да, позната ми е.

— Какво мислите за него?

— Господин Мамаев, странен разговор водим. Защо смятате, че ще взема да ви разказвам за това?

— Преди седмица сте били в Мурманска област. Вие и трима ваши приятели. Злотников с прякор Артиста, Хохлов — Боцмана. И Мухин с прякор Мухата. Пристигнали сте със самолет на дванадесети септември вечерта, отлетели сте със сутрешния полет на шестнадесети. Какво правихте там?

Застанах нащрек. Ако беше казал Злотников, Хохлов, Мухин — това щеше да бъде обяснимо. Биха могли да го разберат по билетите на летището. Но псевдонимите на момчетата той не би трябвало да знае. И все пак ги знаеше.

Мамаев правилно разбра причината за мълчанието ми.

— Питате се откъде имам тази информация за вас. Попадна ми една докладна записка за вашата команда. От архива на ФСС. Неслучайно, разбира се. Правих справка за вас. Исках да разбера кои сте.

— Разбрахте ли?

— Общо взето, да. Но не всичко. В тази докладна има едно тъмно място. Там пише, че през пролетта на деветдесет и шеста година са ви разжалвали и уволнили от армията за неизпълнение на бойна заповед. Какво стои зад тази мъглява формулировка?

— Сигурен ли сте, че искате да знаете?

— Искам да знам всичко за вас.

Усетих, че съм поласкан. Такова внимание към персоната ти винаги гъделичка. Почувствах се като звезда от шоубизнеса. Или моден писател, автор на световен бестселър — „Крушата срещу Ряпата“. Направо ми се прииска да занареждам: „Моят творчески път започна…“

— Какво пък, ще ви кажа — обещах аз. — В началото на деветдесет и шеста година в Чечня започна реализацията на специална програма. Наричаше се „Помогни на другаря си“. Същността й беше в това, че е някак нерационално просто да се погребват труповете на току-що убитите войници. Все едно да изхвърляш в автоморгата катастрофиралата кола. В нея има толкова здрави части.

— Труповете ли? — попита Мамаев.

— Ами да. Всъщност какво е трупът, ако се подходи рационално? Това са бъбреци и други органи, очна роговица. Дори кръв. Да, господин Мамаев, дори кръв. Знаете ли, че до шест часа кръвта на убит човек е годна за преливане? И аз не знаех. А се оказва, че е годна. Интересно ли ви е това, което разказвам?

— Продължавайте.

— И веднъж хората на полевия командир Иса Мадев заловиха група наши медици. Те ги бяха следили, правили снимки и видеозаписи. Искали да предадат тези материали в ОССЕ5 и да организират пресконференция. За да кажат на целия свят: „Не чеченците са звяр, а руснаците са по-лоши и от зверове.“ Какво да ги правиш? Изостанали хора. Заповядаха на моята група да ликвидира проблема.

— Да освободи медиците?

— Да ликвидира проблема. За това ни дадоха БТР го натъпкаха до люка с мини и гранати. Заповедта беше, да се унищожи бандата на Мадуев и всички, които те са заловили. Ето тази заповед не изпълнихме. Изпълниха я други — добавих, за да бъда не само откровен, но и обективен.

— Как казахте, че се е наричала програмата?

— Не сте ли чули? Пишеше във всички вестници.

— Не се правете на клоун.

— Програмата се наричаше „Помогни на другаря си.“

Мамаев отпи от шишенцето си, запали нова цигара и оцени разказа ми:

— Интересна история.

— Сигурен бях, че ще ви хареса. Но най-интересното в нея не е това, за което си помислихте. Друго, господин Мамаев. Най-интересното е, че само малка част от органите, получени при реализацията на програмата, попадаха в нашите болници. Къде отиваха останалите? Кой знае! Може би знаеше генерал-майорът, който ръководеше програмата на място. Уазката му попадна на мина. Вероятно успя да научи командващият армията, генерал-лейтенант. По негова заповед беше проведено разследване. Вертолетът му се взриви. Навярно знаеше още един генерал-лейтенант. В Москва. Той се застреля. Трябвало е да нарекат програмата „Помогни на задграничния си приятел“. От обикновените хора за нея вече знаем само ние. А сега вече — и вие. За което и ви поздравявам.

— За какво ме поздравявате? — мрачно се поинтересува Мамаев.

— Не разбирате ли? За това, че попаднахте на такъв откровен човек като мен. Не е изключено да съм ви спасил живота. Защото вие щяхте да ровите до дупка около нас и неволно да разкриете интереса си към тази отдавнашна история. Сега разбрахте ли какви сме ние?

— Да.

— И какви сме?

— Наемници. Това не е оценка, Сергей Сергеевич. Просто констатирам факта. Вашата история е обикновена до баналност. Детайлите са без значение. Ако държавата не използва хора като вас, използват ги други сили. Както разбирам, няма да ми кажете какво сте правили в Мурманск?

— Нищо не сме правили.

— В езерото са намерили четири трупа.

— Какво говорите? Какви страсти!

— Имам работа за вас. Знам обичайния ви хонорар. По петдесет хиляди долара на всеки. Авансово и кеш. Съгласен съм.

— Звучи примамливо — казах аз. — Въпросът е каква е тази работа.

— Искам да ме охранявате.

— От кого?

— Вие знаете от кого.

— Така не става — заявих аз. — Това не е делови разговор. В деловия разговор не бива да има неясноти. Нещо знам, нещо не знам. И ще свърши така, че ще ви охраняваме от някакъв съвсем страничен човек.

— Прекрасно знаете от кого ми трябва охрана — повтори Мамаев с нотки на раздразнение. — От Калмиков.

— Сигурен ли сте, че Калмиков иска да ви убие?

— Да, по дяволите, сигурен съм! Наемате ли се?

— Не.

— Кажете си цената.

— Проблемът не е в цената. Никога не се заемаме с работа, която не можем да изпълним. Тази работа не можем да изпълним. Ако той е решил да ви убие, ще ви убие.

На твърдото грубо лице на Мамаев се появи презрителна насмешка.

— Няма нужда да ме плашите — мрачно ме посъветва той. — Не съм от плашливите.

— Господин Мамаев, виждам ви за пръв път в живота си. За какво ми е да ви плаша? Казах само това, което казах. Ако Калмиков е решил да ви убие, можете да приемате съболезнования. Ние не можем да му попречим.

— Можете.

— За това има само един начин.

— Точно за него говоря. Да го намерите и да го премахнете.

— Сбъркали сте адреса. Ние сме наемници. Може би. Но не сме убийци. Извинете, господин Мамаев, трябва да тръгвам. Чакат ме моите работяги.

— Добре. Само да го намерите. И да ми съобщите.

— А вие да пратите убийци? На ваше място не бих го направил.

— Защо?

— Нима не разбирате? Вече ви казах. В Мурманск не сме правили нищо. Любувахме се на природата. Там вече е есен. Много красива. Моят приятел дори съчини на тази тема нещо в японски стил: „Есента засипва със жълтици уличния музикант“. Не, не засипва. Дарява. Да, дарява.

— Искате да кажете, че тези четири трупа в езерото…

— „Той богат е вече, идва зима“ — завърших аз поетическия експромт на Артиста и станах.

— Не бързайте, Сергей Сергеевич. Седнете. Имаме сериозен разговор. Още не сме го приключили. Вие ме убедихте, че нямате отношение към четирите трупа в езерото. Но в Мурманск има човек, който едва ли ще повярва. Досещате ли се за кого говоря?

— Не ме интересува.

— Напразно. Това е някой си Гърка. Тамошен авторитет. Той се е заклел със страшна бандитска клетва, че ще ви открие и ще се разправи жестоко с вас. Сега прави справки за четиримата московчани, които са били в района на ИТК-6 на петнадесети септември.

— Вие не обичате да ви плашат — отбелязах. — А аз не обичам да ме заплашват.

— Това не е заплаха, Сергей Сергеевич. Това е информация. Споделих я с вас съвсем безкористно. В замяна моля за съвет. Аз съм в трудна ситуация. Не бях съвсем сигурен. Сега съм сигурен. Как според вас да постъпя?

— Обърнете се към милицията.

— С какво? Никой не ме преследва. Не съм получавал заплахи.

— Тогава се свържете с Калмиков и го разубедете.

— Той е изпълнител.

— Намерете поръчителя. Нека да отмени договора.

— Той няма да го отмени.

— Значи го познавате?

— И вие го познавате. Това е човекът, който ви е изпратил в Мурманск.

— Тогава си пишете завещанието.

Съветът ми не се хареса на Мамаев. Сигурен бях, че сега ще стане и ще си тръгне, без да се сбогува. Или ще ме напсува за довиждане. Всеки от тези варианти ме устройваше. Той знаеше кой ни е изпратил в Мурманск да посрещнем Калмиков. Това значеше, че знае и кой е наел мурманските бандити със същата цел. Или дори ги е наел сам. А с такива хора е по-добре да си нямаш никаква работа.

Сбърках. Той продължи да седи. Червендалестото му лице с груби черти, леко облагородени от възрастта и годините сит, спокоен живот, отразяваше напрегнат размисъл. Накрая той каза:

— Все повече се убеждавам, че вие сте човекът, който ми трябва. Ще се договорим. Долу-горе си представям какво си мислите. Не, Сергей Сергеевич. Мурманските бандити не съм ги пращал аз. Това беше направено без мое знание. Има само едно оправдание: този човек е знаел, че животът ми е застрашен, и е искал да ме защити.

— Не е избрал най-добрия начин.

— Съгласен съм. Това беше глупост. Тя не разреши проблема, само го изостри. Аз искам да намеря мирно решение. И вие можете да ми помогнете.

— По какъв начин?

— Искам да знам всичко за Калмиков. Кой е той. Откъде е. Къде е роден, къде е учил, къде е служил. Близки хора. Приятели. Абсолютно всичко. Можете ли да свършите тази работа за мен?

— Ако ми обясните защо.

— Ще ви обясня. Поръчителят няма да отмени договора. Ако аз вляза в контакт с Калмиков, той няма да разговаря с мен. Но ще се вслуша в думите на свой близък човек. Парите не са проблем. Той ще върне аванса. И ще получи достатъчно, за да не съжалява за нищо. Наемате ли се?

Не му вярвах много, макар обяснението да изглеждаше убедително. Но защо пък не? Още повече че ние вече знаехме едно друго за Калмиков. От разказите на Док. И от това, което видяхме и чухме в съда. В края на краищата никой не може да ни принуди да дадем на Мамаев информация, която би могла да навреди на Калмиков.

Мамаев търпеливо очакваше отговора ми.

— Може да опитаме — казах. — Не съм сигурен, че ще се получи, но може да опитаме.

— Това е друг разговор — одобрително кимна той. — Колко?

— Трудно е да се каже. Ще зависи от обема на работата.

— Десет хиляди. Долара, разбира се. Пет — аванс. Пет — след резултата. И всички разходи. Не пестете разходите. Резултатът ми трябва възможно най-бързо. Устройва ли ви?

— Нормално.

— Чек? На ръка?

— Нито чек, нито на ръка. Преведете ги по сметката…

— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.

— Вече усвоих тази истина. Не. Аванса преведете в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов.

— Виж, това е правилно. Даренията не се облагат с данък. Оказва се, че не сте чак такъв баламурник, господин Пастухов.

Представа нямах дали се облагат с данък даренията, но не си признах, за да не падна в очите на събеседника си.

— Ще ви съобщя банковата сметка на центъра.

— Имам я.

— Още по-добре.

Върнахме се при мерцедеса. Шофьорът бързо ме изгледа изпод вежди, захвърли цигарата си и запали двигателя. Вече сядайки в колата, Мамаев задържа вратата и попита:

— Кажете, Сергей Сергеевич, защо все пак приехте тази работа? Само не ми разправяйте, че сте ме обикнали от пръв поглед.

— Дори не знам — отговорих. — Пачката е добра, работата не е мръсна, без стрелба. Защо не?

Но вече знаех.

Защото Калмиков беше наш. Наш беше. Имаше в съдбата му нещо тревожещо, някаква тайна. Съдбата му беше свързана по някакъв неразбираем начин с нас, с нашите съдби.

И аз не вярвах, че е наемен убиец.

Мерцедесът обърна и стремително пое към Московското шосе. На банкета на пътя, където беше стоял, останаха няколко фаса и смачканата кутия „Житан“.

— Почакайте за малко, Сергей — извика ме от верандата си банкерът Дьо Финес. При това изглеждаше някак разтревожен. — Каква работа имате с господин Мамаев?

— Познавате ли го?

— В големия бизнес всички го познават.

III

Дьо Финес недоверчиво изслуша разказа ми как Мамаев искал да ме наеме, за да му строя къщата на Истра, но не сме се разбрали за цената.

— Е, щом не искате — не говорете. Но на ваше място бих бил много предпазлив с него. Не мога да кажа нищо лошо за Мамаев. Той е твърд човек, но си държи на думата и не е уличен в съмнителни операции.

— Но има едно „но“? — предположих аз.

— Има. Смята се, че е свързан с организираната престъпност.

— Ами? А на вид толкова приличен човек. Шофьорът му — да, така изглежда. Но самият Мамаев…

— Въпреки това е така. Той не е престъпник, не, господи. Връзката му с престъпния свят е в известен смисъл функционална. Знаете ли какъв е бизнесът му?

— Не.

— Компанията му „Интертръст“ реорганизира производствената база на ГУИН. Всички затворнически горски стопанства, фабрики, работилници. Налага се да контактува с престъпните босове, за да функционира нормално бизнесът му. Редът в лагерите и така нататък. Но той решава цивилизовано проблемите си. До степента, в която изобщо може да се нарече цивилизован съвременният бизнес в Русия.

— Като казвате, че решава цивилизовано проблемите си, какво имате предвид? — предпазливо пуснах кукичката. — Че не е поръчал ничие убийство?

— Да. За това веднага щеше да се разбере и никой нямаше да иска да работи с него.

— Едва ли пишат по вестниците за такива неща.

— Всичко това се изчислява, Сергей. И то много лесно. Ако виждате водни кръгове, значи някъде са хвърлили камък.

— Чувах, че веднъж са поръчали убийството му — пуснах по-наблизо стръвта. Банкерът клъвна:

— Откъде знаете?

— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.

— Имаше репортаж по телевизията. За процеса срещу килъра.

— Това е странна история, Сергей. Извънредно странна.

— С какво?

— Знаете ли как пише в учебниците по криминалистика? „Да вземем прост случай: мъжът убива жена си с брадвата.“ Приложена към руския бизнес, тази фраза би могла да звучи така: „Да вземем прост случай: възниква необходимост да се премахне конкурентът.“ Намират изпълнител, предплащат поръчката. Когато покушението е подготвено, конкурентите се споразумяват и в знак на доверие към партньора изпълнителят бива предаден.

И получава шест години затвор при строг режим — подсказах аз.

— Съвсем вярно. Всичко е разбираемо, просто, логично. Нали? А сега да наложим тази схема върху конкретната ситуация. Всичко това стана преди около три години. Беше обявен конкурс за обслужване сметките на ГУИН. Подадоха документи две банки — „Евро Аз“ на Мамаев и Народна банка на Буров. Парчето си беше лакомо…

— Защо?

— Знаете ли защо ми е интересно да си говоря с вас? Чувствам се мъдър. Това е приятно. Къде другаде бих могъл да намеря такъв благодарен слушател? В нашите среди разбират такива неща от половин дума. Мечтата на всеки банкер, Сергей, е да яхне бюджетни пари. Не за да ги краде, както е прието да се мисли. Съвсем не. Пускат се в оборот. Бюджетните пари са водата, която върти воденичните камъни. Колкото е била, толкова си остава. Но брашното прибирам аз. Чрез обслужването на бюджетни пари се наляха всички големи банки. Затворите и лагерите, разбира се, не са селското стопанство и военнопромишленият комплекс. Но все пак са лакомо късче. Разбираемо ли обяснявам?

— Абсолютно.

— Така значи — продължи банкерът. — Нашата схема би съхранила простотата и логичността си, ако всички шансове да спечели конкурса бяха на страната на Мамаев, на неговата банка „Евро Аз“. Буров наема килъра, после се договаря с Мамаев и предават наемния убиец. Прост случай: мъжът убил жена си с брадвата. Обаче работата е там, че всички шансове да спечели търга имаше не „Евро Аз“, а Народна банка. Къде е простотата? Къде е логичността?

— Как свърши това?

— Сметките на ГУИН получи Мамаев, а Буров оттегли заявката си.

— След което фалира?

— Ама вие не четете ли вестници? — шашна се банкерът. — След което Буров стана заместник-министър на финансите в правителството на Примаков. След година подаде оставка. Но за този период преведе за обслужване в своята банка такива бюджетни потоци, че с тях може да се построят пет Красноярски ВЕЦ-а. Сега Народна банка е една от най-големите в Русия.

— Значи всички са останали доволни?

— Както виждате.

— Каква е връзката между резултата от конкурса и назначаването на Буров за заместник-министър на финансите?

— Връзката? — учуди се банкерът. — За каква връзка говорите?

— А няма ли? Вие казахте: „след което Буров стана заместник-министър на финансите“.

— Е, и какво? „След което“ въобще не означава „вследствие на което“.

— Буров не би ли могъл да поръча Мамаев?

— Буров? Мамаев? Боже опази! Защо?!

— За какво ли не. Заради неприязнени отношения.

— Това е смешно. Заради неприязнени отношения си разбиват един друг мутрите, а не наемат убийци. И трябва да познавате Буров, за да оцените колко е нелепо това предположение. Ще ви кажа повече. Като заместник-министър на финансите Буров помагаше на Мамаев, поддържаше неговите проекти. Неприязнени отношения? Не, пълна дивотия. Дори да се допусне нещо подобно, Буров би избрал за това друго време. Всеки скандал около името му щеше да торпилира неговото назначаване. Какво говорите? Това е фантастика откъдето и да го погледнеш!

— Добре ли познавате Буров?

— Не си дружим семейно, но се срещаме от време на време.

— Що за човек е той?

— О, Игор Сергеевич Буров е легендарна личност! — засмя се банкерът, сякаш го бях попитал нещо много весело. — Прякорът му е Флибустиера. Ще ви разкажа само един епизод от неговата дейност. Той прекрасно го характеризира. Сигурно помните, че в съветско време имаше дефицит на ширпотреба. Впрочем едва ли. За вашето поколение „ширпотреба“ е архаизъм. Както и „дефицит“.

— Защо? Помня — възразих. — Влезеш в магазина, всичко пълно, а няма какво да купиш.

— За това си имаше причина. С постановление на Министерския съвет всички предприятия от група „А“ бяха задължени да произвеждат така наречените стоки за народно потребление. Стоки за народно потребление! Сякаш има стоки за „антинародно“ потребление! Но тогава това изглеждаше нормално. В танковите заводи правеха велосипеди. Яки като танкове. В авиационните заводи — тигани. Олекотени, за да се увеличи товароподемността на летателния апарат. А в металургичните заводи лееха чугунени ютии и тенджери с масивни капаци. Виждал съм такива тенджери, всички магазини за домашни потреби бяха затрупани с тях. Като всеки нормален човек, аз само свивах рамене. На кого са притрябвали в такива количества? Веднъж и Буров видял такава тенджера. Тя струвала тридесет и шест копейки. Но той не свил рамене. Купил тенджерата, занесъл я в пункт за вторични суровини и получил за нея четиридесет и пет копейки. Тя тежала около три килограма. А сега смятайте. Ако купуваш тези тенджери и веднага ги предаваш на вторични суровини, всеки килограм носи по три копейки печалба. Но това още не е всичко. „Вторични суровини“ продава тенджерите на металургичния комбинат вече по осемнадесет копейки за килограм. Комбинатът претопява тези метални отпадъци и пак произвежда тенджери с цена тридесет и шест копейки. На загуба, обаче затова пък изпълнява плана за производство на стоки за народно потребление. Досещате ли се вече какво е станало нататък?

— Буров организирал изкупуването на тенджерите и предаването им за вторични суровини?

— Не искам да ви огорчавам, Сергей, но никога няма да станете олигарх. Не, Буров построил съвсем друга схема. В оборот се въртели не тенджери и ютии, а бумаги. Комбинатът изпълнявал плана за стоките за народно потребление на хартия. „Вторични суровини“ изпълнявали своя план за събиране и предаване на метални отпадъци също на хартия. Дори ако не се смятат икономиите на метал, разходите за транспорт и всичко от сорта, всеки килограм носел по шест копейки чиста печалба. Един тон — шестдесет рубли. Хиляда тона — шестдесет хиляди рубли. Три нови волги по цени на черно. А там ставало дума за десетки хиляди тонове. И продължило няколко години.

— И как не са изгърмели? — учудих се аз.

— Наивен човек сте вие — подсмихна се банкерът. — Как да не изгърмиш при такива печалби? Схемата може да е идеална, но в нея работят нормални хора — наши хора. С вродения им стремеж да направят по-малко, а да гризнат повече, при това да се напият и леко да изпързалят партньора. Не от корист, а просто така, от душевна топлота. Какво отличава нормалния руснак от някакъв си, простете за израза, немец? Неприемането на правилата. На всички. Независимо какви — кодекс на честта или кодекс на безчестието. И това е благо за Русия, Сергей, велико благо. Иначе отдавна да са разграбили всичко. До дъно. Изгърмели естествено. През осемдесет и девета година. Но и тук Буров постъпил посвоему. Нормален човек би започнал да пробутва подкупи на следователя. Но не и Буров. Той дал пари за избори и станал член на Върховния съвет на РСФСР от листата на „Демократична Русия“. Останалото е ясно. Сега Народна банка контролира цялата черна металургия. Как ви хареса тази новела?

— Прилича на легенда.

— Може и да е легенда — съгласи се банкерът. — Но в нашите среди й вярват. Това е в характера на Буров. Той е човек с голям размах. И с много нестандартно мислене.

— А защо му викат Флибустиера?

— Защото не дай боже някой кораб да се озове на курса му.

— Ще го ограби?

— Мигновено го приватизира.

Надигнах се от стъпалата пред входа, където водехме тази съдържателна беседа, и направих на Дьо Финес съвсем заслужен комплимент:

— Винаги когато си говорим, научавам много нови и интересни неща.

— Завиждам ви — призна си банкерът. — Все още сте във възрастта, когато научавате много нови и интересни неща. Аз също научавам много нови и интересни неща. Но това, което е интересно, не е ново. А това, което е ново, не е интересно. Уви. Наминавайте, винаги ми е приятно да ви видя — доброжелателно каза той и се заизкачва по своята парадна стълба без перила.

— Не се ли боите да паднете и да си счупите врата? — попитах аз.

— За този случай си имам застраховка — отговори руският банкер Луи дьо Финес. — А към думите ми за Мамаев се отнесете сериозно. Той е опасен човек. От тези, които са готови на всичко. Прието е да се смята, че руският бизнес живее по законите на вълчата глутница. Не, Сергей. Приликата е само в едно: отслабналия водач го разкъсват на парчета своите. А във всичко останало… в сравнение с нашите бизнесмени вълците в прегладняла глутница са просто кутрета. Добродушни палета. Ето какво е съвременният руски бизнес. Имайте го предвид.

— Благодаря. Ще го имам. А Буров? И той ли е готов на всичко?

— Зависи каква е цената на въпроса. Защо попитахте за него?

— Е, как? Интересно ми е.

Казах истината на Дьо Финес. Буров наистина ме интересуваше. Но не му казах цялата истина. Попитах за Буров, защото точно той беше човекът, който ни нае да осигурим безопасността на Калмиков, след като го пуснат от лагера.

IV

Още по време на разговора с Мамаев усетих, че сякаш се движа по релси. Всички логически схеми бяха прости и ясни като трамваен маршрут. След разговора с Дьо Финес това усещане се засили.

Петима офицери от Спецназ, разжалвани и уволнени от армията, стават наемници. Ясно.

Един бизнесмен поръчва ликвидирането на друг, после се споразумяват и предават килъра. Ясно. Ако банкерът не ни беше разкрил странното задкулисие на тази история, бих възприел цялата схема като нещо подразбиращо се от само себе си, което не предизвиква никакви въпроси.

За ролята на килър избират офицер „афганец“, изчезнал безследно през осемдесет и четвърта година. Той се наема да изпълни поръчката, за да премести своята бивша жена и сина си от дванадесетметровата стая в обща квартира в нормално жилище и сам да си осигури някакво местенце за живеене. Също ясно.

Всички тези схеми сякаш бяха начертани от една ръка.

След което „Евро Аз“ получава исканото лакомо късче, а президентът на Народна банка, легендарният господин Буров, става заместник-министър на финансите. Всички са доволни. Освен наемния убиец. Дьо Финес беше сигурен, че от този момент нататък релсите се разделят и трамваите тръгват по различни маршрути. Аз имах съмнения за това. „След което“, разбира се, не означава „вследствие на което“. Но понякога означава.

Кой е наел Калмиков? Кой е предплатил поръчката?

Ами ако се подхване от другата страна?

Да допуснем, че ми потрябва наемен убиец. Е, малко ли причини може да има. Например да очисти неформалния профсъюзен лидер на моите работяги Мишка Чванов, ако пак започне да се изцепва със своите идеи за социална справедливост. Или за още нещо. Трябва да се премахне чисто, затова ми е нужен професионалист, в когото мога да съм стопроцентово сигурен. Къде бих го търсил?

В престъпния свят? Ако се съди по това, което пишат във вестниците, там може да се намери професионалист. Обаче е опасно. Той може да е „осветен“, да има криминални връзки, които ченгетата биха могли да проследят, в бандата може да е внедрен агент на милицията. И ще се свърши с това, че ще спипат килъра, а той ще ме предаде с парцалите.

Не, няма да търся килър в престъпния свят. Трябва ми професионалист, но чист.

Не става.

Къде още? Сред пенсионираните или изгонените от милицията оперативници или сътрудници на спецслужбите? Това е по-добре. Те имат опит. Но ще се съгласят ли на убийство? Някои може и да се съгласят. Обаче докато ги търсиш, десет пъти ще се „осветиш“.

Също не става.

Така че къде да го намеря тоя килър?

Ето къде: в рехабилитационен център. Като тоя, който ръководи Док. Където се опитват да върнат към нормалния живот хора, които умеят да убиват, свикнали са да убиват, които са видели толкова смърт, че една повече или по-малко вече няма значение за тях.

Ето там може да се намери най-сигурно професионалист, който ще се съгласи на убийство — още един път, последен, за да получи шанс да започне нов живот.

Точно там са го открили.

Но кой би могъл да знае, че в рехабилитационния център при военната болница на четиридесет и петия километър по Минското шосе работи като санитар човек, който идеално подхожда за ролята на килъра? Дотолкова идеално, че нито у следователя, нито у прокурора, нито у съдията да възникне и сянка от съмнение: а може ли този човек да бъде наемен убиец?

Разбира се, че може. Как да не може? Както каза адвокатът на процеса срещу Калмиков: „Русия обрича своите войници и офицери на просяшко съществуване, което ги хвърля в прегръдките на организираната престъпност. Те са принудени да убиват, за да осигурят сносни условия за живот на своите семейства.“

И още една мисъл се въртеше някъде в периферията на съзнанието ми, докато се занимавах с обичайните си дела: опитвах се да се оправя с пожарния инспектор, който веднъж месечно, като за заплата, идваше в дърводелната и съставяше акт за недостатъчна вентилация на опасно в противопожарно отношение помещение, после обикаляше гатера и сушилнята, а след това се дърлеше с горските на нашите парцели от сечището.

Имах чувството, че сякаш пропускам нещо важно. Прехвърлях в паметта си всички разговори от изминалия ден, както пресяват леща. Но мисълта ми се изплъзваше. И чак по залез, когато се връщах от сечището и предвкусвах спокойната вечер у дома, където като във всяка къща с кърмаче мирише на овча кошара и варено мляко, изведнъж ми светна.

Така набих спирачките, че джипът чак поднесе.

Ама разбира се!

Банковата сметка на рехабилитационния център на Док!

Мамаев каза: „Имам я.“

Да, точно така каза: „Имам я.“

Набрах номера на центъра и помолих да извикат на телефона доктор Перегудов. Само да не си е тръгнал. След три минути Док се обади:

— Слушам.

— Дълго ли ще стоиш там?

— Цялата нощ. Дежуря.

— Ще дойда.

— Нещо случило ли се е?

— Не. Но май нещо започва да се изяснява.

Вкъщи си хвърлих един душ и хапнах набързо.

— Закъде се стягаш? — попита Олга.

— Работа.

— Изобщо спомняш ли си, че имаш дъщеря и син, да не говорим за жената? Въобще не мислиш за нас.

— Не — казах аз. — Не. Само за вас мисля.

Болницата спеше. Само прозорците на операционната светеха ярко. На рампата на приемното отделение стоеше армейска „линейка“ с проблясващи лампи, суетяха се лекари и сестри, санитари мъкнеха носилки.

Нов товар от Чечня.

Док ме поведе по мъждиво осветения коридор. Иззад плътно затворените врати не се чуваха никакви звуци. Но цялата атмосфера сякаш беше наситена с болка и ужас. Болката от стари рани, ужасът на отминалите боеве. В тях на някого бе откъснат кракът, на друг ръката. И на всички бяха осакатени душите.

В килерчето, където някога чистачките са държали парцалите и кофите си, а сега бе кабинет на ръководителя на центъра, Док включи компютъра и въпросително ме погледна:

— Какво да търся?

— Дарения. От началото на деветдесет и осма година.

— Едрите? Аз ги помня.

— Не. Дребни и средни. Как ги измолваш?

— Разпращам покани по електронната поща. До всички фирми. Отзовава се примерно една на двеста.

— Хайде да видим. Трябва да е толкова, че да не бие на очи. Не по-малко от петстотин и не повече от хиляда долара.

Познал бях. Хилядата долара от компанията „Интертръст“ постъпили в сметката на центъра на пети февруари. А на петнадесети февруари Калмиков напуснал.

Всичко съвпадаше.

— И какво значи това? — попита Док.

— Знам кой е поръчал Мамаев.

— Кой?

— Самият Мамаев.