Изчезнал безследно

I

Природен закон: когато бързаш, непременно става някаква тъпотия. Ако закъсняваш, попадаш в задръстване. Ако някой ужасно ти трябва, той е в отпуска. А ако, не дай боже, спешно са ти нужни пари, то можеш изобщо да не се съмняваш, че в банката ще оформят погрешно превода и мангизите вместо в Зараиск ще заминат в Задонск или Зауралск. В живота, както и в уличната навалица, е еднакво трудно и на тези, които търчат, и на онези, които едва се влачат. По този начин се запазва всеобщата хармония.

Боцмана завърши навреме снимките и видеозаписите на хората от най-близкото обкръжение на Мамаев и Буров, даде лентите във фотоателие, плати за спешно проявяване, но на другия ден, когато отиде да ги вземе, откри на вратата на пункта бележка. Фирма „Кодак“ уведомяваше уважаемите клиенти, че прекъсва работа за четири дни по технически причини.

Техническите причини се състояха в това, че се бе разболяла жената, която приемаше и предаваше снимките. Боцмана успя да открие адреса и телефона й, звъня цял ден, на следващата сутрин отиде в дома й и разбра от съседите, че не тя се е разболяла, а нейният баща, който живеел някъде в Калужка област. Той се опита да си получи поръчката от самата лаборатория, но там го разкараха решително и безвъзвратно: поръчките са хиляди, без бележката от приемния пункт не могат да открият снимките. Оставаше да се чака.

Успехите на Артиста също не бяха вдъхновяващи. Той научи без особени затруднения от кой пощенски клон са изпратени парите за стаята на Калмиков в общинската квартира на „Малие каменшчики“. Но номера на втория пощенски клон, откъдето бяха преведени седемдесетте хиляди долара за апартамента на Галина Сомова, не успя да научи. Госпожицата от счетоводството на фирма „Проджект“, която Артиста очарова, откри, че в компютъра няма данни за тази сделка. Имало ги е, тя си спомняше, но после са изчезнали. Би трябвало задължително да ги има в базата данни на централното счетоводство, но тя няма достъп до нея.

Наложи се Артиста спешно да сменя мишената. Той бързо си изясни кой има достъп до компютъра на централното счетоводство. Но с това неговият победен марш на скок прекъсна, както се задъхва атаката, когато на пътя на атакуващата рота изникне солиден дот9. Този дот се изпречи пред Артиста в образа на главната счетоводителка на фирмата.

По съветско време беше абсолютно безсмислено да търсиш подход към такъв обект, главните счетоводители бяха дами с желязна идейна закалка и на възраст, когато най-висшето наслаждение в живота е предаденият навреме годишен баланс. Новата тенденция да се вземат на работа млади служители, способни да заредят бизнеса със своята енергия, даваше известни шансове на Артиста. Главен счетоводител на фирмата за недвижими имоти „Проджект“ беше четиридесетгодишна дама, плоска като дъска, типична руска „бизнес уомън“. Тя вече беше загубила надежда да си уреди семейния живот, но още не се бе примирила с мисълта, че единственият начин да се изкефи на живота ще бъде работата. Всеки ден в шест и половина сутринта тя ходеше в спортния комплекс „Олимпийски“, изтезаваше се на тренажорите, после плуваше в басейна, за да се поддържа във форма.

Точно от Олимпийския комплекс започна обсадата Артиста. Нито една от класическите роли не пасваше за целта. Нито мятащият се, непостижим за енергичната природа на Артиста Хамлет, който все не може да реши да бъде, мамка му, или да не бъде. Нито високомерният Сирано дьо Бержерак. Нито пламенният Ромео. Новото време искаше ново амплоа. Артиста го измисли: уморен наемник. Пари има, на силни усещания се е наситил, родствена душа му трябва, но къде ще я намериш в този безумен, откачен, шантав свят? Откритата за оглед в басейна силна, без бодибилдингови излишества фигура на Артиста и няколкото страшнички белега на гърдите, следи от мъчения (Ах, не питайте къде и как, няма нужда!) придаваха убедителност на неговата легенда.

Тактиката може и да беше правилно подбрана, но кога щеше да даде резултат?

Докато Боцмана се опитваше да измъкне снимките от фирма „Кодак“, а Артиста, псувайки наум, всяка сутрин се мъкнеше в басейна, Мухата отиде в пощенския клон, откъдето бяха преведени парите за стаята на Калмиков в общинската квартира. Пощата се намираше на Ломоносовски проспект, недалеч от Московския университет. Солидната книжка от „МХ плюс“, доста приличаща на служебните карти на ФСС, дребният ръст, тайнственият вид, който Мухата умееше да си придава, му помогнаха да се сдобие с нужната информация.

Парите превело някакво момиче. Фамилията и адресът й се оказаха измислени. Но най-важното: от този превод вече се бяха интересували. Интерес към него проявил следователят от Таганската районна прокуратура. Това било през октомври 1998 година — около месец преди процеса срещу Калмиков. Следователят два пъти идвал в пощата, после извикал на разпит служителката, оформила превода, и й показал няколко снимки. На една от тях тя разпознала момичето. Боядисана блондинка, доста симпатична, около двадесет и две годишна, на вид — обикновена студентка. И била облечена както обикновено се носят студентите: дънки и яке.

Тази информация депресира Мухата: на куково лято ще я откриеш тая студентка, в университета са хиляди. А мен озадачи. Излиза, че следователят от прокуратурата е открил момичето, изпратило парите? Чрез нея не би било трудно да стигне до човека, който ги е дал. Значи следователят е знаел кой е поръчителят на убийството? Защо тогава не е бил арестуван и осъден заедно с изпълнителя?

На тези въпроси можеше да отговори единствено следователят. Да накараш да проговори служител от прокуратурата не е лесна задачка, трябва да се търси подход. Но тогава се изясни, че следователят от две години вече не работи в Таганската районна прокуратура поради това, че скоро след процеса срещу Калмиков бил убит.

Колкото повече навлизахме в делото, толкова повече въпроси се появяваха.

А каква е тая странна история с изчезването от компютъра на счетоводството на данните за превеждането на седемдесетте хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков? Ясно, че фирмите гледат да не си обявяват приходите, за да избегнат данъците. Но тогава е резонно всички разплащания да се правят кеш.

Единствената достоверна информация, която получихме, потвърждаваше догадката ми, че Мамаев сам е „поръчал“ себе си. На заснетия от Боцмана видеозапис Калмиков разпозна човека, който идвал в рехабилитационния център и му предложил да направи одит на сигурността. Това се оказа шофьорът на Мамаев, на когото обърнах внимание в селището на „новите руснаци“ на Осетра: неприятен тип, приличащ на недорасъл хлапак. Бандитската му същност не можеха да прикрият нито скъпите, сякаш свалени от някой друг дрехи, нито черният „Мерцедес 600“, зад чийто волан седеше с такъв вид, сякаш току-що е задигнал колата.

Той бе попаднал случайно в кадъра. От снобизъм, всъщност доста странен за съветски хора, възпитани уж с идеите за социално равенство, ние не го включвахме в кръга на най-близките сътрудници на Мамаев. Всъщност кой обръща изобщо внимание на прислугата? Калмиков не го разпозна веднага. Чак когато цялата видеокасета беше превъртяна няколко пъти и Калмиков не разпозна поръчителя в никого от солидните господа, ръководни служители на компанията „Интертръст“, той за малко се замисли и помоли да превъртим отново кадрите с шофьора, като намалим яркостта почти до нула. На екрана се замяркаха смътни силуети. Чак след това Калмиков уверено каза:

— Този!

Гледахме видеозаписите, направени от Боцмана, на втория етаж на къщата ми в Затопино. Отдавна бях сложил дограмата и дюшемето, но за другото все не ми оставаше време. Тук имаше стара дървена маса на магарета и две дървени пейки, останали още от прадядо ми. До стената бяха сложени сгъваемите легла, на които спяха момчетата, когато идваха при мен. Тук домъкнах комбинирания с видео телевизор, за да се отърва от разпитването на моята любознателна дъщеря Настьона що за кино гледаме. Тя беше във възрастта, когато детето непрекъснато има усещането, че възрастните крият нещо от него, нещо адски интересно. И върви доказвай, че този филм изобщо няма да й е интересен.

Но филмът беше интересен за нас. Той ни донесе още едно неочаквано откритие. Касетата, заснета от Боцмана край централния вход на Народна банка, аз превъртях на Калмиков без никаква определена цел заедно със записите на хората от обкръжението на Мамаев. Но още щом в кадъра се появи слизащият по мраморното стълбище към черния пиратски джип „Линкълн Навигатор“ дълъг и кльощав като овчарски прът човек с юнашки засукани мустачки и нахални, весело опулени очи, Калмиков каза:

— Стоп.

Спрях кадъра.

— Кой е този? — попита той.

— Познаваш ли го?

— Той идва при мен в колонията.

Направо застинах.

— Той — е идвал — при теб — в колонията?

— Да.

— Защо?

Калмиков не отговори.

Много трудно беше да се общува с него. Вече четвърти ден живееше при мен в Затопино, но така и не бяхме си поговорили обстойно. Той изобщо беше мълчалив по природа човек, а при всеки опит да се подхване разговор за миналото му, се затваряше в себе си и на сухото му лице се появяваше безстрастно изражение. Дори когато споменах, че съм се срещнал с генерал-лейтенант Лазарев, той изобщо не реагира. Сякаш не го чу. Не поиска да чуе.

Неговото присъствие създаде в къщата някаква странна атмосфера, сякаш едновременно празнична и тревожна. Само да излезеше сутрин от дървената къщичка на банята, където нощуваше, и двете ми кучета, яки московски стражеви, хукваха към него и лягаха по гръб — висш знак за кучешко доверие. Настьона се мъкнеше като ремарке след него из двора и къщата, учеше го на компютърни игри, дори му дрънкаше на пианото, което не можеше да понася, и сядаше да се упражнява само след заплахите на Олга да разбие компютъра. Само се чуваше: „Чичо Костя, чичо Костя, а къде е чичо Костя?“

През деня той нахлузваше гумените ботуши и старата ватенка и отиваше в гората, а вечер се връщаше с кошница гъби. Не познаваше гъбите, береше наред. Олга ги сортираше, изхвърляше отровните, обясняваше му кои са ядливи. Той я слушаше с разсеяна усмивка, на другия ден кошницата отново беше пълна с отровни гъби. Събираше гъбите механично — както човек върши някаква работа, за да се разсее.

Когато в къщата имаше само свои хора, той се отпускаше. Но появеше ми се някой външен, веднага се затваряше и гледаше да се измъкне. Дори когато идваха момчетата. Търпеше присъствието им, защото те бяха мои приятели и най-важното за него — приятели на Док. При първата среща Артиста, привикнал на свободното общуване между нас, весело го попита:

— Старче, с какво ги наплаши ония двамата в хълмовете? Така че да гушнат китката?

— Не разбирам за какво говориш? — сухо отвърна Калмиков.

— Ама ти си им видял сметката!

— Не разбирам — повтори той. — На никого нищо не съм правил. Всеки човек носи своята смърт в себе си. Говорете си, няма да ви преча — добави той и се махна.

— Какво му става? — озадачено попита Артиста. — Да не съм изтърсил нещо не както трябва?

— Той е обърнал към нас добрата страна на душата си — ми каза същата вечер Олга. — Не завиждам на този, към когото обърне злата страна. Кой знае защо имам чувството, че там е ад.

И аз имах това чувство.

Вече бях свикнал, че Калмиков казва само това, което смята за нужно да каже. По-нататъшното разпитване, дори в най-предпазлива форма, го правеше безстрастен, хладен, готов на враждебно отношение. Но този път нямах намерение да отстъпвам.

— Слушай — казах му. — Не ти се навирам в душата. Ти не искаш да знаеш какво ми разказа генерал-лейтенант Лазарев. Това си е твое право, макар че той ми разказа много неща, които не знаеш. Но сега ти задавам въпроси по работата. Не искаш ли да разбереш какво се е случило с теб?

— Да.

— Ами тогава помагай, а не се дръж като сфинкс! В края на краищата това е много по-нужно на теб, отколкото на нас!

— На вас защо ви е?

— Не знам — честно отвърнах аз. — Не сме свикнали да захвърляме своите в беда.

— Аз не съм свой за теб — безстрастно, отчуждено, почти високомерно каза той.

И това негово високомерие ме вбеси.

— Всичко ли каза? Тогава ме чуй. Док половин година не се отделяше от теб. Измъкна те от оня свят. Ти стана свой за него. А значи и за нас. Но ние не ти се натрапваме. Ти каза: всеки човек носи своята смърт в себе си. А аз ще ти кажа друго: всеки човек носи своя живот в себе си. И не само своя. Когато ти се загробваш, предаваш всички, които са свързани с теб. Предаваш жена си. Предаваш сина си. Помни го. А сега можеш да станеш и да си тръгнеш. И да правиш каквото искаш.

Той стана. Но не си тръгна. Постоя до прозореца, загледан в оловния блясък на Чесна и жълтата, полегнала трева по брега, и пак се върна на масата. Сложи върху старите дъски големите си силни ръце, погледа ги, сякаш не бяха неговите, а някакъв предмет с неясно предназначение. После кимна сухо:

— Какво искаш да научиш?

Въобще исках да науча защо е идвал при него в колонията лично президентът на Народна банка Буров, но разбрах, че сега може да задам доста по-важен въпрос. И аз го зададох:

— Смяташ ли да убиеш Мамаев?

— Да — каза той, без изобщо да се учуди откъде знам.

— Защо?

— Договор.

— С кого?

— Не е важно.

— Добре, не казвай. Аз и така знам. Хайде от началото. Кога идва при теб този човек? — посочих към екрана, където в нелепа поза, с протегнат над стъпалото щъркелски крак беше застинал президентът на Народна банка.

— Преди половин година. Дойде с вертолет в лагера. Взеха ме от промишлената зона и ме отведоха при началника на колонията. Когато ме вкараха, началникът излезе. Той каза, че е дошъл от Москва, за да говори с мен.

— За какво?

— Каза, че ще има амнистия и ще ме измъкне.

— Представи ли се?

— Не. Каза, че този, който ме е предал, е подставил и него. Затова е заинтересуван да изляза на свобода.

— Какво още каза?

— Показа ми документи. В единия беше написано, че преимуществено право да се разпорежда с апартамента на Галина има банка „Евро Аз“.

— Това е банката на Мамаев — подсказах аз.

— Знам. И във всеки момент могат да й вземат апартамента или да я накарат да плати седемдесет хиляди долара.

— Виж ти какво било!

— Той каза, че е откупил апартамента на Галина. Сега й принадлежи напълно. Показа ми договор. Нотариално заверен, с печати.

— Принадлежи? — уточних аз. — Или ще й принадлежи, след като убиеш Мамаев?

— Попитах. Той каза: принадлежи. Без всякакви условия. Когато се върнах в Москва, проверих всичко. Никой няма никакви права над апартамента. Само тя. Но аз и преди това знаех, че документите са истински.

— Защо?

— Човекът е такъв. От тези, дето играят на едро.

— Това ли е всичко, което ти каза?

— Не. Каза, че иска Мамаев да си получи заслуженото. Но не настоява. Трябва да реша сам. Ако кажа „да“, да пратя телеграма. Когато се върна в Москва.

— И ти прати телеграма. Каква?

— „Договорът ще бъде изпълнен.“ Ден след това до поискване в Централната поща трябваше да има плик за мен. С документи и кредитна карта „Виза“. Разходите за жилище, транспорт, оръжие. И с пейджър, от който ще дойде заповедта.

— Каква?

— „Действайте.“ Ако в течение на двадесет и четири часа не дойде сигнал за отмяна на заповедта, трябва да го направя.

— Изтегли ли пари?

— Да.

— Купи ли оръжие?

— Не ми трябва оръжие.

Той беше прав. Наистина не му трябваше оръжие. Той самият беше оръжие. Прав беше и в оценката на Буров. Такива като Буров винаги играят на едро. Бива си го: зарязал всичките си дела и сам долетял в лагера. Какъв ли е залогът в тая игра?

— Ти не ми каза кой е този човек? — напомни ми Калмиков.

— Сега ще ти кажа — обещах аз. — Това е президентът на Народна банка Игор Сергеевич Буров.

Тук обаче и той се шашна.

— Е? Сега разбра ли какво става? — попитах аз.

— Какво?

— Прекарват те. Първо те е прекарал Мамаев. Сега иска да те прекара Буров. Не знам защо. Знам само едно: използват те.

— Мен са ме прекарвали цял живот. И никой нищо не е давал в замяна. Този човек направи това, което аз не можех. Което никой не направи. Даде апартамент на моите. Ще направя каквото иска.

— Ще убиеш Мамаев?

— Да.

Той така произнесе това „да“, че разбрах: ще го убие. И всичките ми думи са безполезни. Попитах:

— Ако Док ти каже, че не е нужно да го правиш, ще се откажеш ли?

— Не.

— Ако ти го каже жена ти?

Той премълча.

— Синът?

— Недей, момче. Не се опитвай — сухо каза той. — За тях ме няма. За тях аз съм изчезнал безследно през осемдесет и четвърта година.

— Ти не си изчезнал безследно за тях през осемдесет и четвърта — възразих. — И дори не си загинал през осемдесет и осма. За генерал Лазарев си разстрелян през осемдесет и осма, а трупа ти изгорили в негасена вар. А за Галина и Игнат те има. И точно това е проблемът ти.

— Не ме мъчи — враждебно, почти със заплаха повтори той.

— Добре, няма. Само един въпрос. А ако самият Буров отмени заповедта?

— Тогава да.

На стълбите се появи Настьона и тържествуващо се развика:

— Ето къде сте били! Гледате си филм, а аз не бива! Не е честно! — Тя ми подаде мобилния телефон. — Обажда ти се Артиста. Можете да си бърборите колкото искате, но чичо Костя ти го вземам. Той да не е само за теб!

— Идвам — съобщи Артиста. — Чакай ме.

— Има ли новини?

— Има.

— Откри ли пощенския клон?

— И не само това.

— Нямам думи! — възхитих се аз. — Кога успя?

— Изостанал човек си ти, Пастух. Само в деветнадесети век сваляха жените с години. Представяш ли си? Години! А ние вече сме практически в двадесет и първия. Днес и един ден стига да се влюбиш, да се ожениш, да се скарате, да се сдобрите, да си изневерите, да простите изневярата, пак да се скарате, да се помирите и накрая окончателно да се разделите. И дори ще ви остане време да потъгувате за отминалата любов. Чао!

Информацията, с която се беше сдобил умореният наемник, не намали натрупалите се въпроси, а прибави към тях още един. И то много сериозен. Артиста не само беше научил от кой пощенски клон са били изпратени парите за апартамента на Галина Сомова. Той успял да отскочи до Перово, където се намираше този клон, и опитал да изясни кой ги е изпратил. Не разбрал това, защото момичето, което тогава приемало записите, напуснало преди година. Но научил нещо друго, заради което довтаса при мен в Затопино.

Парите бяха преведени на 27 юли 1998 година.

Преведени бяха, когато Калмиков вече от два месеца лежал в Лефортово.

— Нещо си объркал — казах аз. — Това не може да бъде.

— Всичко е абсолютно точно — увери ме Артиста. — Всички данни са преписани от документите.

Слязох в хола, където Настьона терзаеше слуха на Калмиков с „Нотната тетрадка“ на Анна-Магдалена Бах. По-точно, с онова, което успяваше да оцелее в нейното вдъхновено изпълнение.

— Помниш ли кога бяха оформени документите за апартамента на Галина? — попитах аз, след като вежливо пратих Настьона да си отдъхне. — Прокурорът говореше за това на процеса.

— Помня.

— Кога?

— На десети май.

— Точно ли е?

— Да. Защо?

— Нищо. Малки уточнения.

— Мога ли да продължа? — с тон на светска дама попита Настьона.

— Да, разбира се — уверих я и побързах да се омета от хола.

О, нещастна Анна-Магдалена Бах!

— Е? — попита Артиста.

— На десети май.

— Какво излиза тогава? На десети май фирмата е оформила документите за апартамента, а чак през юли е получила парите за него?

— Важно е друго. Тези седемдесет хиляди долара бяха главният коз на обвинението. Ако на процеса се беше изяснило, че парите са преведени чак на двадесет и седми юли, никой прокурор не би могъл да свърже покупката на апартамента с подготовката за убийството.

— И какво значи това? — попита Артиста.

— Според мен има само един човек, който може да го обясни. Ако поиска, естествено.

— Кой?

— Буров.

— Мислиш ли, че ще поиска?

— Зависи как ще го попитаме.

II

Двадесетте хиляди долара, обещани от Мамаев за рехабилитационния център на Док още преди три дни, така и не бяха постъпили в сметката му. Това ми даваше право да използвам събраната за Мамаев информация по свое усмотрение. Така че имаше с какво да отида при Буров.

Звъннах му в офиса веднага след разговора с Артиста и помолих референта да съобщи на господин Буров, че господин Пастухов от фирма „МХ плюс“ моли да го приеме по спешна работа. Той си записа телефона ми и обеща да се обади. Очаквах обаждането с голям интерес. Както и да реагираше на молбата ми Буров, това щеше да подскаже много неща. Той можеше изобщо да не ме приеме. Можеше и да ми определи среща след седмица–две, тъй като работният ден на президента на Народна банка е разграфен по минути.

Референтът се обади след един час и съобщи, че господин Буров ще приеме господин Пастухов в своя офис утре в 8:30 часа.

В 8:15 пристигнах до сградата на Народна банка. Това беше едно от чудовищните съоръжения, издигнали се над покривите на Москва в последните години. По своята амбициозност напълно можеше да съперничи на сградите на „Газпром“ или „Лукойл“. Те сякаш бяха изригнали изпод земната кора под чудовищното налягане на магмата, под бесния натиск на огромните пари. Както застрашителните сталински кули от петдесетте години, както безличните квартали с хрушчовки през шестдесетте, както остъклените кубове на Новия Арбат през Брежнево време, така и сега тези чудовища крещяха, че е дошло ново време — младо, безпощадно, весело, нахално.

И изведнъж нещо ме бодна в сърцето. Тук, на паркинга пред Народна банка, фразата на Калмиков „Той е от тези, които играят на едро“ се изпълни с нов смисъл.

В 8:20 влязох в банката: от сутрешната, набираща луди обороти Москва, се пренесох сред ехтящата пустота на огромното фоайе, в царството на мрамора и тонираното стъкло, в стерилността на кондиционирания въздух, който дишат само посветените, вътрешните хора. На пропуска вече ме чакаше референтът на Буров, безличен млад служител в черен костюм и с черна вратовръзка, посветен. Охранителят в черна униформа, въоръжен с компактен австрийски картечен пистолет „Щайер“, учтиво ме помоли да извадя от джобовете си металните предмети и да мина през арката на скенера. Втори такъв учтиво ме помоли да отворя куфарчето си. Там нямаше нищо, освен стара папка с написани на корицата регистрационни номера и два печата: „Строго секретно“ и „Да се съхранява за вечни времена“. Тази папка ми даде генерал–лейтенант Лазарев след много трудния за него разговор.

— Последвайте ме — предложи референтът.

Скоростният асансьор ни възнесе на неизвестно кой етаж. На изхода от асансьора дежуреха още двама охранители, също с щайери. Референтът ме поведе към приемната, намираща се в дъното на фоайето зад висока двукрила дъбова врата с излъскани до блясък медни дръжки. Но не ме доведе до тези царски врати, а отвори с магнитна карта незабележима врата встрани от тях:

— Моля.

Това беше нещо като пушалня или приемна: с ниска черна масичка върху бял килим, черни кожени кресла и дивани покрай стените. По белите стени висяха старинни гравюри: предимно морски сражения.

— Господин Буров е много зает, бъдете кратък — предупреди ме референтът с такъв тон, с какъвто разговарят с досадни посетители. — Имате дванадесет минути.

— Той има дванадесет минути — отговорих нахално. — А аз имам време от тук до хоризонта.

Той ме изгледа странично като кокошка и се скри зад вратата, която вероятно водеше в кабинета на президента. Очаквах, че ще докладва за мен и ще ме покани да вляза, но вместо това иззад вратата се разнесе висок, сякаш задъхващ се смях, тя се отвори и се появи самият господин Буров с бодро щръкнали, засукани мустачки и ме огледа от висотата на своя ръст с нахални весели очи.

— Добро утро, Сергей Сергеевич. Седете си, не ставайте — проговори той с високо, сякаш насмешливо тенорче и ми протегна ръка, заради което му се наложи да се наведе. — Приятно е да срещнеш в такава сутрин човек, който има време от тук до хоризонта. Забележително. Не мога да го кажа за себе си.

Той беше в пълна парадна униформа — колосана риза с черна папийонка на тънкия врат, само че вместо сако носеше синя кабинетна пижама с атлазени ревери и маншети.

— В колко започва работният ви ден? — поинтересувах се аз.

— В седем и тридесет.

— А кога завършва?

— Ако няма никакви мероприятия, около полунощ.

— Започвам да гледам с оптимизъм на бъдещето на Русия.

Той пак се засмя тъничко, като кудкудякане, и седна в креслото срещу мен, като протегна напред дългите си крака в черни панталони и ги преплете като въжета. Във всеки случай изглеждаше, че при желание може да ги преплете по такъв начин.

— Ще разговаряме тук. Кабинетът е на подслушване, видеокамерите постоянно записват. А тук може да се говори свободно.

— На подслушване и видеозапис? — учудих се аз. — Защо?

— За да може да се анализират после преговорите. Думите носят не повече от петнадесет процента от информацията. Всичко останало е в интонацията, мимиката, жестовете. С това и се занимават моите психолози. Вероятно се учудвате защо ви приех по това време? Сега разбирате защо.

— Не това ме учуди — възразих аз. — Учуди ме друго: че изобщо ме приехте.

— Да кажем, че по този начин изразявам уважението си към вас и към вашите приятели. Уважавам професионалистите. И не искам да си отрежа възможността при нужда пак да се обърна към вас. Но наистина разполагам със съвсем малко време. Затова да започваме. Известно ми е с какви трудности се наложи да се сблъскате при изпълнението на моята поръчка. Жестоко, Сергей Сергеевич. Но съм сигурен, че не сте имали друг изход. И сте в правото си да поискате от мен увеличение на хонорара. Колко?

— Николко. Нямахме никакви трудности.

— Стига, стига, уважаеми господине! Недейте да скромничите!

— Нямахме никакви трудности — повторих аз.

Той присви очи и устни, от което левият му мустак щръкна пиратски и изпитателно ме изгледа:

— Искате да кажете…

— Нищо не искам да кажа — прекъснах го аз. — Само това, което казах. Няма за какво да искаме увеличение на хонорара.

— Интересно. Много, много интересно. Съобщиха ми, че според мурманските следователи причината за смъртта на двамата бандити бил инфаркт. Не бихте ли могли да ми разясните тази загадка?

— Не. Нямаме никакво отношение към това.

— Защо тогава помолихте за среща?

— Искам да ви покажа нещо.

Извадих от куфарчето старата папка. В нея бяха протоколите от заседанието на военния съд, състоял се на 16 декември 1984 година в Кандахар. Буров погледна бегло корицата и бързо прегледа първите страници.

Посъветвах го:

— Започнете от началото.

Той внимателно прочете присъдата на военния съд.

— Не е зле. Откъде го имате?

— Господин Мамаев ни поръча да съберем за Калмиков цялата достъпна информация. В процеса на работата се натъкнахме на тези документи.

— Защо ги донесохте на мен, а не на него?

— Той не плати работата.

— Не е платил работата? — недоверчиво попита Буров. — Не е платил за тези документи? Не разбирам.

— Той не знае за тях.

— Колко?

— Двадесет хиляди долара.

— Давам ви тридесет хиляди.

— Не — казах. — Аз искам да получа за тях не пари.

— А какво?

— Информация.

— Каква?

— Игор Сергеевич, моля да ме извините — чу се гласът на референта. Той се появи в приемната, държейки в ръце черно вталено сако. Буров се надигна, свали кабинетната пижама, позволи да му надянат сакото и махна с дългата си слаба ръка:

— Изчезнете, приятелю мой.

— В девет нула нула идва господин Малишев — напомни референтът.

— Ще почака.

Референтът чак се опули:

— Господин Малишев?!

— Изчезнете, драги ми господине!

Служителят се скри.

— Ето — с насмешка, предназначена да скрие раздразнението му, изкоментира Буров. — Накара ме да разкрия пред вас картите си. Разбирате ли за какво говоря, Сергей Сергеевич?

— Той разкри вашата заинтересованост в това дело.

— Вярно.

— Голяма.

— И това е вярно. Да, аз съм заинтересуван от това дело. Но бих искал да разбера в какво се заключава вашият интерес.

— Калмиков е лежал две години и половина за нищо.

— За подготовка на убийство — възрази Буров.

— Той не се е канел да убива никого. И вие го знаете.

— Е, да допуснем — кимна той. — И какво?

— Не искаме да го затворят за убийството, което смята да извърши.

— А той смята ли?

— Да. Но вие и това знаете.

— А какво знаете вие, уважаеми господине?

— Едно друго. А искам да знам всичко.

— Ако отговоря на вашите въпроси, ще ми продадете ли тази папка?

— Не. Но няма да я продам и на Мамаев.

— Питайте.

— Известно ми е, че в началото на деветдесет и седма година между вас и Мамаев е възникнал конфликт. Заради правото да се обслужват сметките на ГУИН…

— Конфликт? Какво говорите? — прекъсна ме Буров. — Между нас не е имало и не би могло да има никакъв конфликт. От страна на Мамаев беше предприет опит да ме шантажира. Това е всичко.

— И вие отстъпихте пред шантажа?

— От къде на къде решихте така?

— Оттеглили сте заявката си. Правото да обслужва сметките на ГУИН е получила банка „Евро Аз“.

— Вас някога шантажирали ли са ви?

— Имаше един случай.

— По какъв начин?

— Отвлякоха жена ми и дъщеря ми.

— Това хареса ли ви?

— Немного.

— Как завърши?

— Нормално завърши.

Буров неочаквано се разсмя, закудкудяка, отметнал глава, и се запляска по коленете. Гледах го с искрено недоумение. Кой знае защо ми се струваше, че нищо смешно не съм казал.

— Дори слабо познавайки ви, Сергей Сергеевич, си представих какво значи това ваше „нормално“ — обясни Буров, след като се насмя. — И на мен не ми харесва да ме шантажират. Но аз имам други методи на защита — добави той и мустачките му заплашително щръкнаха, а в нахалните му опулени очи проблеснаха искрици весел бяс.

— Опитът за шантаж е бил предприет преди двадесет и седми юли деветдесет и осма година — върнах го към темата на разговора.

— Много знаете, уважаеми господине — оцени с уважение Буров. — Е, добре, ще ви разкажа какво се случи. В първите дни на юли при мен дойде млад следовател от Таганската районна прокуратура. Информира ме, че води следствието относно подготовката за покушение срещу господин Мамаев. И ми показа няколко много забележителни документа. От тях излизаше, че моята банка чрез междинни посредници е превела дванадесет хиляди долара на фирма за недвижими имоти, която е купила стаята в общинската квартира, от чийто прозорец наемният убиец е следил Мамаев.

— Глупости — казах аз. — Парите са били изпратени по пощата от някаква студентка.

— Ние сега разбираме, че са глупости. А тогава аз не разбирах нищо. Представа нямах за никаква стая в общинска квартира, нито пък за някакво покушение. Помолих го да ми даде копия от тези документи, за да се ориентирам кое какво е. Следователят каза, че няма право да го направи. Предупреди ме, че ще бъде принуден да ме извика с призовка на разпит като свидетел по криминалното дело за подготовката на покушение срещу господин Мамаев. Казах, че ще си помисля. След седмица вече имах цялата информация. Обадих се на следователя и му наредих да предаде на Мамаев, че ще получи това, което иска. И после оттеглих кандидатурата си.

— Почакайте! Документите, които ви е показал, нали са били фалшиви!

— Разбира се. Много добре изработен фалшификат, тук господин Мамаев бе проявил доста изобретателност.

— Не можеше ли да се докаже, че са фалшиви и Народна банка няма никакво отношение към плащането за онази стая?

— Защо не? Можеше.

— Защо тогава отстъпихте на Мамаев сметките на ГУИН?

— Зле се ориентирате в тези неща, драги ми господине.

— Въобще не се ориентирам — потвърдих аз.

— Представете си за секунда, че пред очите ми е станало някакво произшествие, пътна катастрофа, ако щете. И ме викат при следователя да дам показания като свидетел. Какво ще има на другия ден във вестниците? Ще ви кажа. Заглавия на цялата първа страница: „Крадецът трябва да лежи в затвора“. А под тях дребна информация, че президентът на Народна банка е бил извикан в прокуратурата. Това, ако отида при следователя. А ако не отида, още по-зле: „Ще избяга ли Буров?“ Прелестта е в това, че дори не мога да се обърна към съда. Наистина, нима крадецът не бива да лежи в затвора? Това е в случай на пътнотранспортно произшествие. Ами ако ме извикат в прокуратурата по дело за подготовката на покушение срещу конкурент? Представяте ли си какво ще има във вестниците и до какво ще доведе?

— Щеше да торпилира вашето назначаване за заместник-министър на финансите?

— Съвсем вярно, Сергей Сергеевич. Можеше. А в такива дела не бива да се рискува.

— Но и да простите на шантажиста — също не е във ваш стил.

— А кой ви е казал, че съм му простил? Казах, че имам други методи за защита. И те, драги ми господине, са не по-малко ефективни от вашите.

При проучването на това дело ми се беше появил още един въпрос и аз се бавех, без да се реша да го задам.

— Е, какво има? — окуражи ме Буров. — Разговаряме откровено.

— Скоро след процеса срещу Калмиков следователят, който е водел делото му, бил убит. Знаете ли за това?

— Разбира се — кимна Буров. — Винаги разполагам с пълната информация. Абсолютно пълна. Без това не тръгвам към проблема. Той е бил убит през нощта на Рязанското шосе, на петдесет километра от Москва. Застреляли са го в купето на неговото беемве. Ще ви кажа и повече. Колата му е купил Мамаев. Във всеки случай парите за нея са преведени от сметките на „Евро Аз“. Знам за какво си мислите. Не, уважаеми господине, това не са моите методи. Никога не си го изкарвам на изпълнителите.

— Защо сте ходили при Калмиков в колонията?

— И това ли знаете? Значи знаете и защо.

— Защо сте летели лично, а не сте пратили някого?

— Ще ви дам един добър съвет, Сергей Сергеевич. Важните неща не бива да се доверяват на никого.

— Документите, които сте показали на Калмиков в лагера, менте ли бяха? За това, че сте откупили от Мамаев апартамента на жена му?

— Апартаментът сега й принадлежи напълно — отбягна той прекия отговор.

— Вие ли й го купихте?

Буров известно време мълча, като засукваше връхчетата на мустачките си. После попита:

— Открихте ли кой е изпратил седемдесетте хиляди за апартамента?

— Не.

— Много ще се учудите, когато научите. Много, уважаеми господине.

— Казаха ми, че като заместник-министър на финансите сте помагали на Мамаев, подкрепяли сте проектите му. Вярно ли е?

— А защо не? Той има сериозен бизнес. Ръководи го умело. Сега реализира успешно проект, свързан с нефта. Много перспективен проект. В Русия няма много такива бизнесмени. Защо да му преча? Това не би било патриотично.

— Тогава защо ви е нужно Калмиков да го убива?

— От къде на къде решихте, че ми е нужно? — учуди се Буров, както ми се стори, съвсем искрено.

— Не е ли така?

— Не.

— Калмиков е разбрал така задачата си.

— Правилно я е разбрал.

— Но аз не ви разбирам.

— А би трябвало, това е близо до професията ви. Вие ще започнете ли да заплашвате някого с незареден пистолет?

— Не.

— А защо? Защото заплахата ви ще бъде празна. И този, когото заплашвате, ще го почувства. Пистолетът трябва да бъде зареден, ако искате да постигнете желания резултат. Дори да не искате да стреляте. Калмиков трябва да знае, че ще убие Мамаев. Но това въобще не значи, че искам смъртта му. Би било прекалено просто, нехуманно и икономически нецелесъобразно.

— Тогава какво искате?

— Виж, това вече няма да ви кажа. Защо всъщност така ви вълнува съдбата на Мамаев?

— Не ме вълнува съдбата на Мамаев. Вълнува ме съдбата на Калмиков. Извадете го от играта.

— Не, уважаеми господине, няма да го направя.

— Тогава аз ще го направя.

— По какъв начин?

— Ще дам тази папка на Мамаев.

— И Калмиков ще влезе в затвора.

— Но не за убийство. И не за подготовка на убийство. Нека влезе. Няма да лежи дълго.

— Така, така — проточи Буров. — Вие, драги ми господине, не сте прост сопол, както казваше дядо ми. Значи държите в ръкава си още нещо, освен тези протоколи? Някакъв коз?

— Може би.

— Да направим така — предложи той и се приведе напред, надвисна над масичката, мустачките му щръкнаха, очите му хазартно блеснаха. — Обещавам, че няма да натисна спусъка. Е, освен ако ситуацията не излезе изпод контрола ми. А вие ще влезете в моята игра. И така ще помогнете на Калмиков. Съгласен ли сте?

— Какво е нужно за това?

— Аз ще купя от вас тези документи. За тридесет хиляди долара. Парите ще ви бъдат преведени незабавно. Но с едно условие. Веднага след като излезете от тук, ще отидете при Мамаев и ще му продадете документите. Смъкнете от него повече. Петдесет хиляди. Той ще плати. Оставете го да се порадва малко и после извадете от ръкава си каквото държите там.

— Смисълът?

— Кой е най-сигурният начин да деморализираш контрагента? Първо да му дадеш надежда, а после да я отнемеш. А когато го лишите и от последната надежда да се измъкне, му дайте съвет: нека опита да се споразумее с мен.

— Започвате опасна игра — предупредих аз.

— Опасна за кого?

— За всички. Включително и за вас самия.

— Не съм я започнал аз. Нито съм определял правилата. Натрапиха ми тази игра. Аз само играя по правилата, които ми натрапиха. В бизнеса, драги ми господине, има едно главно правило: на никого нищо и никога да не прощаваш. И не само в бизнеса, в живота също. Никога! На никого! Нищо! — презрително повтори той. — Ако, разбира се, не искате да си изтриват във вас краката.

— Можете да не продължавате. Вече разбрах, че относно непротивенето на злото с насилие всичко ви е наред.

— А на вас? — парира Буров. — Какво казахте на тези, които са похитили вашата жена и дъщеря ви? Върви си и повече не греши?

— Вие сте сигурен, че крия коз в ръкава си. Ами ако не е така?

Буров снизходително се подсмихна.

— Вие се учудихте за какво правя аудио- и видеозаписи на всички преговори. А между впрочем от всичко, за което говорихме сега с вас, не доловихте главното. Най-главното. Макар че го казах съвсем ясно, в прав текст. Признайте си, драги ми господине, че не го доловихте?

— Кое смятате вие за най-главно?

— Казах, че никога не пристъпвам към решаването на проблема, без да разполагам с цялата информация. Абсолютно пълната.

— Вече стана опашка — с погребален вид съобщи появилият се на вратата референт.

— Идвам. Вземете от господин Пастухов неговите банкови реквизити. Тридесет хиляди долара. Веднага да се преведат. Проследете. Не, четиридесет. А от Мамаев съдерете шестдесет хиляди, Сергей Сергеевич. Да, шестдесет. И нито цент по-малко! Иначе ще престана да ви уважавам!

Буров ми стисна ръката, намигна заговорнически и се устреми към кабинета си като тясна черна хищна пиратска шхуна. „Веселият Роджър“ невидимо трепкаше над него под свежия морски вятър.

Виж ти. Щом така се подхвърлят десетки хиляди долари като жълти стотинки, що за залог има в тази игра?

Или както казват съвременните пирати: каква е цената на въпроса?

Докато потеглях от Народна банка, се огледах. В черните стъкла, прорязали мраморната облицовка, плуваха ниски бели облаци. Тихата златна есен полека-лека отминаваше на юг от Москва.

III

Опитах да се свържа по телефона с Мамаев, но безуспешно. Секретарката му каза, че има важен посетител, а после съвещание. По гаднярската й интонация и нескритото злорадство разбрах, че съм станал персона нон грата. Налагаше се да действам по друг начин.

Отидох в централната поща и копирах на ксерокс корицата на папката с протоколите от военния съд, осъдил Калмиков на смърт. На ксерокопието записах адреса на нашия сутерен на „Неглинка“ и добавих:

Пуснах всичко по факса до секретариата на Мамаев, обадих се на момчетата и определих общ сбор. Преди срещата с Мамаев трябваше да се ориентираме с какво разполагаме.

Офисът на детективско-охранителната фирма „МХ плюс“ представляваше тъжно и трогателно зрелище, като спомен за красива, но, уви, несбъднала се мечта. Ах, с какъв ентусиазъм Боцмана и Мухата ремонтираха това старо полумазе, сменяха подовата настилка, облицоваха с плоскости стените, рушаха едни стени и вдигаха други. Веднъж седмично се устройваха бригади и цялата ни група, включително Док, запретваше ръкави в съзидателния процес. В края на краищата успяхме с общи усилия да превърнем мазето в доста уютно помещение с петнадесет квадрата приемна, в която бъдещата секретарка трябваше да сортира бъдещите посетители и да ги черпи с кафе, плюс осемметров кабинет за преговори с клиентите. С какви яростни спорове, чак до взаимни обиди, беше избрана табелата! Мухата искаше непременно медна, гравирана. Боцмана настояваше на стъклена, черна, със златни букви, като на президентската администрация. Договориха се за среден вариант — такава като на кметството.

А колко тържествено беше откриването на офиса! Как тънко звънтяха кристалните чаши с френско шампанско, вдигнати в чест на това, че двамата ни приятели, уважаемият господин Мухин и уважаемият господин Хохлов, се сдобиха със солиден социален статус! Този звън дълго гъделичкаше ушите на щастливите съсобственици на фирмата.

Долу-горе два месеца.

Всяка сутрин те идваха в офиса и седяха до вечерта в очакване на клиентите, които трябваше да се редят на опашка, прочитайки рекламата във вестник „От ръка на ръка“. Клиентите бяха трима за два месеца. Първа дойде една бабичка, чийто любим котарак беше изчезнал. Другите двама можеше да бъдат наречени клиенти с доста голяма уговорка, защото се оказаха местни мутри, решили, че зад табелата на „МХ плюс“ се крие търговска фирма, от която е абсолютно задължително да се издои нещо. В припадък на разочарование Мухата и Боцмана напердашиха яко братоците и ги набутаха в контейнера за боклук. След което Боцмана произнесе историческата фраза:

— Не ти ли се струва, че не сме подхванали бизнеса откъдето трябва?

Сега офисът пустееше. Тържествената, като на кметството, табела беше свалена и прашасваше в ъгъла, а единствените живи организми бяха кафеварката и включеният в Интернет компютър, чрез който се осъществяваше връзката ни с външния свят. И само много рядко, когато се очертаваха делови срещи, офисът се почистваше и добиваше обживян вид.

Прегледах електронната поща. Нямаше нищо, заслужаващо внимание. После направих кафе и зачаках.

Първи се появи Боцмана с пачка цветни снимки, направени с телеобектив покрай офисите на компанията „Интертръст“ и Народна банка. Снимките бяха към петдесетина. Той ги нареди на голямата маса в приемната и ми предложи да им се полюбувам.

Сити, самодоволни физиономии, предимно млади, скъпи коли, маркови дрехи. Гледани мадами като от модни списания. Създаваше се впечатление, че всичко това е снимано не в Москва, а някъде в Швейцария.

— Нова порода, господари на живота! — обобщи Боцмана с нотки на класова омраза.

Докато разглеждахме снимките, се обади Док и помоли да не идва, ако е възможно, тъй като в сметката на рехабилитационния център изненадващо се появили четиридесет хиляди долара и трябва спешно да се купят разни лекарства и да се договори с някаква немска фирма за доставянето на инвалидни колички.

— Парите от къде са? — попитах.

— От Народна банка. Аз няколко пъти им бях изпращал молби. Без никакъв резултат, а сега изведнъж като от небето… Дори не очаквах.

— Може би са се сетили за душите си? — предположих аз. — Случва се с богатите. Забравят, забравят и изведнъж вземат, че се сетят.

— Дано да се сещат по-често — изрази пожелание Док.

После пристигна Артиста, който от няколко дни вече нямаше нужда да се влачи сутрин в басейна и по този повод се беше наспал на воля. Последен дойде Мухата. Той се занимаваше с издирването на служителката от пощенския клон в Перово, която напуснала преди година. На моя въпрос дали е успял, само махна с ръка. Намерил момичето, разпитал я подробно, но нищо съществено не научил. Тя помнела човека, който превел седемдесет хиляди долара в рублев еквивалент по сметка на фирмата за недвижими имоти „Проджект“. Мъж на около петдесет години, висок, добре облечен, с грижливо гледани ръце и нокти, представителен. Не бил красавец, но си го бивало. Вероятно дошъл с кола, защото валяло, а той бил без шлифер. Но тя не видяла с каква кола. Косата му била посребрена. Лицето нормално, добре избръснато. Очи нормални, нос нормален, уши нормални. Не носел брачна халка.

— В Народна банка всеки четвърти мъж е такъв, не можеш да ги преброиш! — резюмира Мухата и кимна към снимките на масата. — Ще отида пак, ще й покажа снимките. Може да разпознае някого. Но надеждата е слаба. Тя гледала не толкова него, колкото артистката, с която дошъл. Цялата поща я зяпала, дори от експедицията наизлезли.

— Каква артистка? — попитах аз.

— Някаква си Забелина. Тя чакала в колата, после влязла и попитала: „Коте, много ли ще се бавиш?“ Коте, мамка му.

— Забелина? — заинтересува се Артиста. — Нина?

— Да, Нина Забелина. Не я знам каква е тая Забелина. В тия неща не съм чат.

— Не познаваш Нина Забелина? — шашна се Артиста. — Смятах те за интелигентен човек!

— А тя мен познава ли ме?

— Принуден съм да те разочаровам. Боя се, че не.

— Тогава защо аз трябва да я познавам?

— А ти познаваш ли я? — зададе резонния въпрос най-практичният от всички нас — Боцмана.

— Обиждаш ме — отвърна Артиста. — В тия среди аз познавам всички. С Нинон дори се снимахме заедно. Тя имаше главна роля, а аз третостепенна. В смисъл, че бях третият отляво в масовката. Нелоша актриса. Макар че, ако сме честни — леко преекспонирана.

— Тогава какво чакаш? — сърдито попита Боцмана.

— Обади й се и попитай с какво котаче е била на пощата в Перово!

— Че тя всички нарича коте. Знаеш ли колко такива котета…

— Ами ако все пак се сети?

— Може да се опита — немного уверено се съгласи Артиста. Той се порови из дебелия си бележник с телефони, набра номера и замърка: — Нима?! Нима чувам гласа на несравнимата Нинон Забелина?! Аз? Да се бъзикам? Господи, рибке, какво говориш? Седим с едни приятелчета и се възмущаваме… Как за какво? За това, че Любимов не ти даде главната роля! Съвсем е изкукал!… Какво Демидова, стига с тая Демидова! Аз си тръгнах след първото действие!… А… Да… Не, разбира се… Е, ти пък!… Зависи… Никога… Винаги… Ами да… Абе не… Какво говориш?!… Кафе кой ще ми налее?… Това не беше за теб… Стига бе!… Не може да бъде!… А аз друго ще ти кажа… Остави ме да кажа! Публиката изобщо не е тъпачка! Слушай, слушай! Жената на един приятел е влюбена в теб! Знаеш ли кое е било най-потресаващото й впечатление?… Ако помълчиш, ще ти кажа… Не, не във филма. И във филма, но… Абе не! Твоето посещение в пощата в Перово! Тя работи там. И досега си спомня как си влязла с някакъв банкер… Представа нямам с кой банкер… Някакъв представителен, на петдесет години, с маникюр, нямал брачна халка… Абе и аз не повярвах много-много. За чий ти е да се влачиш с някакъв дърт пръч?… Не е дърт?… Ах, ах, какви сме!… Не е банкер? А какъв?… Почакай да изляза в другата стая, че тук ми пречат…

Артиста си взе кафето и се затвори в кабинета. Излезе след двадесет минути, като псуваше беззвучно и изтриваше изпотеното си чело.

— Е? — попита Боцмана.

— Ще ви разкажа. Всичко ще разкажа. А сега ме оставете да помълча. Поне половин час. Само половин час, стига ми. Мога ли да помълча половин час?

— Е, помълчи — разреши Боцмана.

До срещата с Мамаев оставаха четиридесет минути. Реших да използвам това време, за да въведа момчетата в развитието на нещата. Първо им разказах за сутрешния ми разговор с президента на Народна банка, после сложих на масата диктофона и натиснах „Play“. От високоговорителя се чу:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар?

— На четиринадесети декември в Кандахар имаше много силна виелица…