Изчезнал безследно

I

Още от самото начало, от процеса срещу Калмиков, на който ни замъкна Док, аз не вярвах, че той е наемен убиец. Бяха го прекарали. Направили го бяха бита карта в играта, за да го изхвърлят накрая. В колония със строг режим. За шест години.

Играта беше започнал Мамаев. Вече бях съвсем сигурен. Дарението от хиляда долара му бе дало формален повод да отиде в рехабилитационния център и да се заинтересува от неговите дела. Док си припомни това посещение. Появата на Мамаев не го учудила. Бизнесмените, оказали финансова помощ на центъра, имали навика да се интересуват за какво са отишли даренията им. Проблемите на центъра бяха не само финансови, но и в трудоустрояването на пациентите. Мамаев прегледал досиетата на всички сегашни и бивши пациенти, обещал да помисли какво може да направи за тях и си заминал. След няколко дни някакъв човек предложил работа на Калмиков.

Кой е той? Ако разсъждавам правилно — някой от обкръжението на Мамаев, негово доверено лице. Вероятно същият човек е превел парите за стаята в общинската квартира в стария блок на „Малие каменшчики“, в чийто антресол преди настаняването на Калмиков са скрили куфарчето със снайпера „Винторез“.

Как да се изясни това? Единствената възможност е да се заснемат на видео най-близките сътрудници на Мамаев и да се покажат на Калмиков. Може да го познае. Поръчителят е разговарял с него вечерта в тъмния парк, бил е с шапка и черни очила. Така може да се скрие лицето, но пластиката на движенията и характерните жестове не можеш да прикриеш. Те ще разкажат на опитния наблюдател повече, отколкото снимката анфас и профил. А че Калмиков има тренирано око, кой знае защо не се съмнявах. Ако експериментът успее и поръчител се окаже някой от хората на Мамаев, ще е по-лесно да се разбере каква е играта му.

Виж, по-нататък беше пълна мъгла. Седемдесет хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков — тук се усещаше нечия друга ръка. Още по време на процеса срещу Калмиков Док предположи, че жилището е купено, за да се натопи абсолютно сигурно Калмиков. Което и стана. Но едва ли това е била единствената цел. Тук се усещаше някаква многоходова комбинация с далечен прицел. Механизмът й беше съвсем неясен, но резултатът бе налице: Мамаев знаеше, че животът му е под заплаха. И то много сериозна. По време на разговора с мен в селището на „новите руснаци“ на Осетра той се перчеше, но аз виждах в какво състояние е. Да се каже, че беше разтревожен, значеше нищо да не се каже. Той разбираше, че срещу него е направен силен ход. Със същата карта, която той смяташе за бита. Тази карта бе Калмиков.

Кой е направил този ход?

От всичко излизаше, че е президентът на Народна банка Буров. Както го нарече моят банкер — Флибустиера. Иначе за какво му беше да ни наема и да ни плаща Калмиков да се добере жив и здрав до Москва?

А той ни нае. Прати имейл на сайта на „МХ плюс“ с предложение да се срещнем, определи срещата в офиса на банката. Но Мухата заяви, че водим делови преговори само на своя територия в „Неглинка“. Боцмана предпазливо забеляза, че за такъв солиден клиент може и да направим изключение, но Артиста подкрепи Мухата: „Ако му трябваме, ще дойде. Тъкмо ще разберем доколко сме му нужни.“

Той дойде. С двама добре обучени телохранители. В страховит черен джип „Линкълн Навигатор“. Тогава не знаех, че прякорът му е Флибустиера. Ако знаех, щях да кажа, че джипът прилича на пиратска шхуна, липсва му само Веселия Роджър на калника.

Президентът на Народна банка беше дълъг и кльощав като Дон Кихот. Но имаше и нещо пиратско в него: остро засукани мустачки, опулени очи, нахален безстрашен поглед. Обаче разговаряше без наглост, като равен с равни. Каза, че ни е препоръчал сериозен бизнесмен, на когото преди време сме оказали голяма услуга. Назова фамилията му. Наистина преди три години бяхме свършили една работа за него. Аз проверих. Бизнесменът потвърди, че господин Буров го е помолил да му препоръча сериозни хора за някаква конфиденциална задача.

Заплащането беше прилично, не се усещаше никакво двойно дъно в поръчката. Ние се съгласихме, макар да не разбрахме съвсем защо президентът на Народна банка е така заинтересуван да не се случи нищо с Калмиков по пътя му до Москва.

Аз и сега не разбирах. Ако се вярва на Дьо Финес, като заместник–министър на финансите Буров е помагал на Мамаев, поддържал е проектите му. Каква полза има Буров да бъде убит Мамаев? Каква е играта на Флибустиера? Ако, разбира се, това е негова игра.

В мъглата има само един начин да не се заблудиш: да се движиш от един ясен ориентир към друг. А като начало — трябва да намериш този ясен ориентир. В нашия случай: да открием кой е превел парите за жилището на жената на Калмиков. Седемдесет хиляди долара в рублев еквивалент не се превеждат всеки ден по пощата. Навярно са запомнили този човек и го помнят още след две години и половина. Следствието не го беше открило, защото следователят не е знаел къде да търси. А ние знаехме. Ако предположенията ми са верни, трябва да го търсим в обкръжението на Буров.

Оттук се очерта и планът за действие.

Тайно да се заснемат с фотоапарат и видеокамера най-близките сътрудници на Мамаев и Буров. Това изискваше предпазливост и търпение. Тъкмо работа за Боцмана.

Да се разбере във фирмата за недвижими имоти „Проджект“ от кой пощенски клон са били изпратени парите за стаята в общинската квартира на „Малие каменшчики“ и за тристайния апартамент в Соколники. Ясно, че просто така няма да ни дадат такива сведения. Получаването на тази информация изискваше нахалство, ловкост и тънко познаване на женската душа. Най-подходящата роля за Артиста.

Да се открие Калмиков, изчезнал след завръщането си в Москва. Тази задача възложих на Мухата. Калмиков не се беше обаждал на Док, не се бе появявал нито в своята стая в общинската квартира, нито в рехабилитационния център. Но имаше едно място, където той трябваше да се появи: край блока в Соколники. Точно там пратих Мухата, който умееше безследно да се разтваря във всяка тълпа.

Като всеки нормален ръководител възложих на себе си най-отговорната част от работата, макар и не най-трудната, честно казано: работата в архива.

II

В Централния архив на Министерството на отбраната в Подолск отидох с Док. За да получим достъп до досието на Калмиков, измислихме простичка легенда. В рехабилитационния център, който ръководи доктор Перегудов, се намира бивш майор от Съветската армия, страдащ от амнезия след тежко черепно–мозъчно раняване. За него се знае, че е воювал в Афганистан. Сега състоянието му се подобрява. За да му се помогне да си възстанови паметта, трябва да се проучи биографията му, да се научи за него колкото се може повече. Всеки, дори най-незначителен епизод от неговото минало може да активизира поразените участъци от мозъка му, да ускори оздравяването.

Но не се наложи да лъжем много. Служебната карта на ръководителя на рехабилитационния център веднага настрои дружелюбно полковника, старши научен сътрудник от архива. Той съчувствено разпита за дейността на центъра и нареди да ни дадат папката с досието на военнослужещия Константин Игнатиевич Калмиков.

Съдържанието на папката поразяваше с лаконичността си.

И накрая:

— Рехаво — оцених аз. — Защо?

— Нашите досиета в този архив, струва ми се, също не са много дебели — предположи Док.

Седяхме в читалнята на архива. Освен нас имаше само някакъв дядка с три реда орденски лентички на цивилното сако. Той се беше настанил на ъгловата маса, отрупана с архивни папки, увлечено преглеждаше документите, водеше си бележки в дебела тетрадка, доволно потриваше ръце и пак се задълбаваше в миналото.

В читалнята се появи полковникът-архивар, приседна до старчето, доброжелателно поговори с него, после се приближи към нас.

— Последният — кимна той към старчето. — Ветеран, описва бойния път на своя полк. Преди всички маси бяха заети от ветерани. Остана само той. Стигнал е до четиридесет и трета година, сега форсира Днепър. Дай боже да стигне до Берлин. Е, какво ориентирахте ли се?

— Още повече се оплетохме — призна Док.

Полковникът прегледа досието на Калмиков и озадачено поклати глава.

— Амнезия, казвате? Не знам, не знам. Тази амнезия може да има и друго име. Не ви е лесен пациентът. Никак не е лесен. На двадесет и три години капитан, на двадесет и пет — майор.

— След академията винаги дават предсрочно поредното звание — напомни Док.

— В академията учат пет години, а не две — възрази полковникът. — Втори факултет. Много интересно.

— Кое ви се струва интересно? — проявих аз вежливо любопитство.

— Академията на Съветската армия — това е Академията на Главното разузнавателно управление при генщаба, млади хора. А втори факултет е източният. Там подготвят кадри за работа в Азия и в Близкия и Средния изток. Четиридесета армия. Разузнавателното управление. Осемдесет и първа година. Много, много интересно. Май започвам да разбирам каква е работата.

— Просветете ни — помоли Док.

— Ще черпите ли една бутилка?

— Две — каза Док.

— Три — бързо го поправих аз.

— Пошегувах се — подсмихна се полковникът. — Исках да проверя доколко е важно за вас. Виждам, че е важно. Почакайте, трябва да уточня нещо.

Той се прибра в кабинета си, след половин час се върна и удовлетворено съобщи:

— Всичко е правилно. Така и си мислех. Ключът е тук — той посочи номера на поделението, където служил Калмиков след военното училище. — Това е Чучково. Градче в Рязанска област. База на Шестнадесета бригада с особено предназначение. С нейни кадри е бил сформиран Триста и седемдесети отделен отряд на Спецназ. Част от офицерите влязла в спец поделенията „Зенит“ и „Гръм“, а по-късно — в „Каскада“. Чували ли сте за тях?

— Да — кимна Док. — „Зенит“ и „Гръм“ са щурмували двореца на Амин.

— Точно така. А „Каскада“ е работила в Афганистан от началото до края. Вторият ключ: разузнавателното управление на Четиридесета армия. Осемдесет и първа година. Какво се случи през осемдесет и първа година? Хайде, младежи! Какво имахме през осемдесет и първа година?

— През осемдесет и първа година ходех на училище — оправдах аз своето историческо невежество. — В четвърти или пети клас.

— А аз учех в първи курс на Военномедицинската академия — съобщи като свое оправдание Док.

— През осемдесет и първа нямаше нищо хубаво — информира ни архиварят. — През осемдесет и първа година се насирахме в Афганистан на всяка крачка. А защо? Защото воювахме на сляпо. Разузнаването е очите на армията. Очите на разузнаването е агентурата. Обаче ние нямахме агентура. А муджахидините имаха. И пакистанците имаха. И ЦРУ имаше. Сега ясно ли ви е защо не са дали на вашия Калмиков да се доучи, а са го прехвърлили спешно в Афганистан?

Това беше ясно. Неясно беше какво е станало с него после. В този контекст „изчезнал безследно“ би могло да значи какво ли не.

— Някога ще бъде написана истинската история на Афганистанската война — каза полковникът. — И ще се ужасим от това, което ще научим. Истината винаги е ужасна. Истината за войните е чудовищна. А може и никога да не бъде написана. Времето лети твърде бързо. Прекалено много събития. Няма време да се огледаш. Затова с тъпа упоритост се навираме в същите минни полета, където вече сме се взривявали.

— Занимавали ли сте се с Афганистанската война? — попитах аз.

— Не. Интересувал съм се. Това не е моята тема.

Моята тема е войната с Финландия. Още съм там, през тридесет и девета година, на линията „Манерхайм“.

— Как изглежда от там нашият сегашен живот?

— Ако се гледа външната страна — щастие. Това, за което тогава не е било възможно дори да се мечтае. Рай. Истински рай. Ако се копне по-дълбоко, се усеща близостта на ада. Служили ли сте?

— Да — потвърди Док.

— Офицери?

— Да.

— Воювали ли сте?

— Да.

— Чечня?

— Че къде другаде?

— Тогава сами разбирате всичко. Адът не е изчезнал. Ние си го влачим от миналото в бъдещето. Сами си го мъкнем. Не, аз не съм се занимавал с Афганистан. Но има един човек, който знае всичко за Афганистанската война. Наистина, не съм сигурен, че ще поиска да сподели знанията си. Тук всичко зависи от вас. Ако успеете да го убедите, че не ви движи празно любопитство — ще ви разкаже. Ако не — няма.

— Ще опитаме — каза Док.

— Тогава си запишете: генерал-лейтенант Лазарев. Сега е пенсионер. Живее някъде край Москва. Преди време идваше тук, в архива. Искаше да анализира уроците от Афганистанската война. После го заряза. Каза: на никого не е нужно. Това е неправилно. Ако сега не е нужно, ще потрябва в бъдеще. Но не успях да го разубедя. Опитайте се да го намерите. В Афганистан е командвал отряда „Каскада“. Той би могъл да знае за вашия пациент. Имате ли още въпроси?

— Имаме — каза Док. — Какво е станало в Афганистан през декември осемдесет и четвърта година?

— Петнадесети декември осемдесет и четвърта година — уточних аз.

— Добре, младежи, много добре — кимна полковникът. — А аз вече си мислех, че няма да попитате. Какво е станало на петнадесети декември, не знам. Но знам какво е станало на четиринадесети декември. На четиринадесети декември осемдесет и четвърта година в двадесет и три часа и петнадесет минути московско време на съветското военно летище до Кандахар е била извършена една от най-големите диверсии през цялата Афганистанска война. Били са взривени наш бомбардировач, два изтребителя и два военнотранспортни самолета. Провален бил наш десант в тила на муджахидините. Ето какво се е случило през този ден. Затова и ви казах, че амнезията на вашия пациент може да не е последица от раняването, а от нещо съвсем друго.

Той ни даде малко време да смелим информацията и предупреди:

— Само не си правете прибързани изводи, младежи. Вие сега сте в известен смисъл историци. Това е висока длъжност. Тя задължава. Историкът не бива да е припрян. Припреният историк — това е политик. А какви са политиците? Паразити. Паразитират върху всичко. Върху липсата на памет у народа, върху неговите нещастия, върху неговите надежди за по-добро бъдеще. Желая ви успех. А на мен вече ми е време да пробия линията „Манерхайм“.

— Желаем ви победа — на свой ред му пожела Док.

— Иска ли ти се да си историк? — попитах Док, когато излязохме от сградата на архива — сякаш изплувахме от мрачните дълбини на миналото в безгрижното съвремие с безоблачно небе и пламтящи под слънцето брези.

— Не — мрачно отвърна той. — Исканията ми са къде-къде по-скромни. Искам само да бъда ръководител на рехабилитационен център, който има в сметката си поне хиляда долара.

Аз се учудих:

— Нима Мамаев не е превел парите?

— Сутринта ги нямаше.

— Сега ще оправим това — самонадеяно обещах аз и набрах номера на секретариата на „Интертръст“. — Тук е Пастухов. Свържете ме с господин Мамаев. Спешно.

— По какъв въпрос? — поинтересува се женски глас, звучащ интонационно като добре обучените кучки на секретарска длъжност. Мисля, че специално ги обучават на тази интонация. Като походката на манекенките.

— По интимен — съобщих аз. — Дълбоко интимен.

— Не съм сигурна, че господин Мамаев може да говори с вас. Той има посетител.

— Ами попитайте. Току-виж се оказало, че може.

— Как да докладвам за вас?

— Много просто. Кажете му: обажда се Пастухов, наемник.

— Какъв наемник? — обърка се тя.

— Обикновен. Обикновен наемник.

— Минутка, ще разбера. Господин Пастухов, свързвам ви.

— Слушам — разнесе се гласът на Мамаев. — Какво има при вас?

— Въпрос. Доктор Перегудов кой знае защо не е открил в сметката на своя център аванса от пет хиляди долара.

— Вие изработили ли сте вече пет хиляди долара?

— Не — казах честно. — Пет хиляди не. Но ставаше дума за аванс.

— Колко сте изработили?

— Трудно е да се каже. Стотина долара — реших да се направя на скромен.

— Сто и ще получите. За съвета, който ми дадохте.

— Аз ви дадох няколко съвета. Единият беше да си пишете завещанието. Да не сте решили да го последвате?

— Вие ме посъветвахте да се обърна към милицията — раздразнено ме прекъсна Мамаев. — Това и смятам да направя. Утре Калмиков ще бъде обявен за федерално издирване. Остатъка от живота си ще прекара зад решетките. Нашият договор е прекратен, господин Пастухов. А стоте долара веднага ще преведа.

— Няма нужда — бързо казах аз. — Не е нужно да превеждате стотачката. Само ми отговорете: защо Калмиков ще бъде обявен за издирване?

— Защото е държавен престъпник! На шестнадесети декември осемдесет и четвърта година с присъда на военния съд с бил разжалван, лишен от всички награди и задочно осъден на смърт!…

III

Генералният директор на компанията „Интертръст“ Мамаев прекъсна връзката и извика секретарката:

— Запиши си: Пастухов. Повече не ме свързвай.

— Правилно, шефе — одобри тя. — Той е нахален.

— Какво, да не те е нагрубил?

— Не, но… Не е наш човек.

Мамаев се подсмихна. Тая патка беше схванала с женския си усет главното. Не е наш човек. Чужд е. От някакъв живот, където действат други закони. Той не се вписваше в схемата на живота, с която бе свикнал Мамаев. Не е тартор. Не е тарикат. Не е бачкатор. Не е шестак. Наемник? Но нито един наемник няма да се откаже от мангизите, които той предложи за охраната си. По петдесет бона в зелено на всеки, кеш и авансово. И беше готов да предложи още повече. А ако не е наемник — какъв е тогава?

Ами това тайнствено Управление за планиране на специални мероприятия? Ами програмата „Помогни на другаря си“? До Мамаев стигаха смътни слухове за търговия с човешки органи. Нещо тъмно, мръсно. Пу-пу! По-далеч от тия неща…

Мамаев инстинктивно не се доверяваше на хората, които не разбираше. Затова беше доволен, че обстоятелствата се подредиха така, че можеше да разкара Пастухов и неговата команда. Което и направи с известно отмъстително удоволствие, сякаш вземайки реванш за унизилия го разговор в селището на брега на Осетра, когато му се наложи да лъже, да извърта и да се настройва към събеседника.

Секретарката стоеше изпъната като манекенка, бляскаше с коленцата си, чакаше разрешение да излезе.

— Тюрин появи ли се? — попита Мамаев.

— Току-що.

— Да дойде. И още… Чай? Кафе? — обърна се той към посетителя, приседнал плахо на крайчеца на креслото пред писалището му, сякаш потиснат от солидността на кабинета, чиито стени бяха облицовани с парен дъб, а мебелите бяха от вишнево дърво, работа на Грасини.

— По-добре чай — скромно отговори той. — И някой сандвич. Ако може. Че не съм ял от сутринта. Боях се да не ви изпусна.

— Организирай го — нареди Мамаев. — Сервирай там — кимна той към стаята за отдих. — Викай Тюрин.

Секретарката излезе. Появи се Тюрин, благоухаейки с лосиона си „Бос“, и спря върху посетителя сънливите си очи с такъв вид, сякаш потомствен аристократ вижда неизвестно откъде появило се на килима в гостната му голямо лайно. При това го изумява не появата на лайното, а какъв ли размер задник го е свършил.

Посетителят беше около седемдесетгодишен. Малкото сбръчкано лице преминаваше веднага след рошавите сиви вежди в жълта, яйцевидна плешивинка, обрамчена с дълги мазни коси. Черното сако с подвити ревери беше обсипано с пърхот. Изпод късите крачоли на панталона се подаваха пилешки крака със свлечени върху подпетените обувки чорапи с неопределен цвят. Ако ги нямаше вързаната на голям възел вратовръзка и черната кожена папка на коленете му, спокойно можеше да бъде взет за клошар, изхранващ се със събиране на празни бутилки.

— Запознай се, Тюрин — предложи Мамаев. — Това е Иван Иванович Иванов.

— Иван Иванович Иванов? — озадачено повтори Тюрин.

— Това ми е псевдонимът — със срамежлива усмивчица поясни посетителят. — Засега не бих искал да го разкривам. Ще го направя, когато стигнем до съгласие.

— Иван Иванович е ветеран от въоръжените сили, военен юрист — обясни Мамаев, като наблюдаваше с насмешка объркания Тюрин. — По време на Афганистанската война е бил председател на военен съд.

— Временно изпълняващ длъжността председател на военния съд на една от частите — поправи го Иванов.

— Коя? — попита Тюрин.

— Ще кажа, като му дойде времето.

— Иван Иванович ми разказа много интересна история. Искам и ти да я чуеш.

— Петрович, хайде да е друг път — предложи Тюрин. — Сега имам по-важна работа.

— Не — прекъсна го Мамаев. — Сега нямаме по-важна работа. Заповядайте, Иван Иванович — покани той госта и го поведе към стаята за отдих, където масичката вече бе сервирана. — Седнете, хапвайте каквото дал господ.

— Малко ми е неудобно — смутено проговори Иванов, като оглеждаше лакомо голямото плато миниатюрни сандвичи с филе от есетра и тарталетките с черен и червен хайвер.

— Не се стеснявайте — окуражи го Мамаев. — Една чашка?

— А може ли?

— Защо не? Водка? Коняк?

— По-добре уиски. Някога обичах уиски.

Посетителят обърна чашка дванайсетгодишен скоч и започна да набива тарталетките, избирайки тези с черния хайвер. Вземаше ги с ръце от платото, без да ги прехвърля в чинията си, дъвчеше припряно, само дето не се давеше. На лицето на Тюрин се появи гримаса, сякаш ей сега ще повърне. Мамаев мълчаливо пушеше и наблюдаваше госта. Той нагълта последната тарталетка с черен хайвер и потърси с поглед дали не се е завряла сред сандвичите още една. След като не откри, въздъхна със съжаление и изтри устните си с някаква съмнителна кърпичка.

— Може ли още една чашка? Поне половинка?

— Налейте си, сипвайте — радушно разреши Мамаев.

— Значи искате да ви разкажа моята история още веднъж? — поинтересува се Иванов, като препълни чашата така, че уискито се разля по покривката.

— С всички подробности. Тюрин ще я оцени от професионална гледна точка. Служил е в Московското главно управление на вътрешните работи. Може да се каже, че сте колеги.

— Много ми е приятно, колега — срамежливо се усмихна Иванов. — Много, много ми е приятно. Ще пийнете ли с мен?

— На работа не пия — отказа Тюрин. — По принцип.

— Уважавам чуждите принципи. Аз също никога не пиех на работа. За ваше здраве!… Ще започна от началото. На младини исках да стана писател. Но така се стекоха нещата, че животът ми мина в органите на военната прокуратура. Това е тежка и отговорна работа. Не ми оставяше нито време, нито сили за литературна дейност. Но аз мечтаех някога да напиша книга „Записки на военния прокурор“. И събирах по мъничко материал за нея. Правех си извадки от делата, снемах копия от най-интересните документи. Когато ме изпратиха в ограничения контингент съветски войски, изпълняващи интернационалния си дълг в Демократична република Афганистан, разбрах, че това ще бъде най-важната част от моята книга. И затова си водех особено старателно записките. Това е, така да се каже, преамбюлът. Както ние, юристите, казваме: уводната част — съобщи Иванов и почовърка с нокътя на кутрето из зъбите си. — Извинете, залепнал беше хайвер. Съвсем не ги бива вече зъбите ми, а за нови няма пари. Знаете ли колко струва една пломба в „Мастер Дент, стоматологична верига, само се обади“? Десет условни единици! Каквото си искат, това правят! Преминавам към изложението — продължи той. — Стана така. През нощта ме извика командващият армията и ми заповяда да летя до една от частите, за да проведа там заседание на съда…

— Откъде излетяхте? — прекъсна го Тюрин.

— От Кабул.

— За къде?

— Засега няма да кажа. Иначе моята информация ще загуби всякаква стойност. А не ми се иска. На съда, председателстван от мен, беше заповядано да разгледа делото на офицер от Съветската армия, обвинен в държавно престъпление. Той беше организирал диверсия на военно летище, взривил няколко самолета и избягал.

— Фамилията на офицера? Или и нея засега няма да кажете?

— Ще кажа. Фамилията ще ви кажа. Майор Калмиков.

— Разбра ли? — попита Мамаев. — Затова седи и слушай.

— Пред съда дадоха показания командирът на авиационния полк, началникът на охраната на летището и двама часови. Те потвърдиха, че обвиняемият Калмиков проникнал на територията на летището и извършил диверсия. Той беше признат за виновен по член шестдесет и четвърти, точка „а“ от Наказателния кодекс, „Измяна на родината“, а също и по член шестдесет и осми, алинея втора, „Диверсия“. За съвкупността от престъпления задочно беше осъден на смърт.

— Разжалван и лишен от всички правителствени награди — подсказа Мамаев.

— Това, естествено, се подразбира — потвърди Иванов.

— Той на онова летище ли е служил? — попита Тюрин.

— Не. Проникнал на територията на летището с подправено удостоверение от разузнавателното управление на армията.

— И сам е взривил цяла ескадрила?

— Имал съучастници в охраната на летището, трима таджики. Единият загинал при експлозията. Двамата други и Калмиков избягали. Бяха взети всички мерки за издирването им, вдигнаха по тревога всички части, разпратиха ориентировки. Но безуспешно. Вероятно ги бяха укрили агенти на муджахидините, а после са ги прехвърлили в Пакистан. Не знам как е завършило всичко, защото скоро след това ме прехвърлиха в Сахалин. Там служих до излизането си в заслужен отдих. Заинтересува ли ви тази история, колега?

— Защо сте дошли с нея при господин Мамаев?

— Той си знае — отвърна Иванов и хитро намигна на Мамаев. — И вие знаете.

— Какво знаем, си е наша работа. Зададох ви въпрос. И искам да чуя отговор.

— Моля, господин Тюрин. Както виждате, аз не съм богат човек, нямам много развлечения. Едно от тях е, че обичам да поседя в съдебната зала. Както ние, юристите, казваме: на процеса. Някой обича телевизия, някой театър, а за мен интересният процес е по-хубав от всякакъв сериал. В театъра и по телевизията — глупости и измислици, а в съда е животът. Живея близо до Таганския съд. Десет минути пешачката, и съм на театър. И което е характерно — на първия ред и абсолютно безплатно. И веднъж, преди две години, попаднах на забележително интересен процес. Съдеха наемен убиец, подготвял покушение срещу господин Мамаев. Разбрахте ли за кой убиец говоря? Да, колега, за Калмиков. Същия Калмиков, когото аз навремето бях осъдил на смърт. Разбира се, не го знаех по физиономия, но помнех фамилията. Майор, „афганец“. Малко, бащино име. Всичко съвпадаше. Отначало исках да съобщя където трябва, но да ви кажа честно, уплаших се. Тая мафия сега е навсякъде. Кой ще ме защити? Премълчах си. Още повече че той получи шест години. Нека си лежи, помислих си, не ми е работа. Но наскоро прочетох във вестника дискусия за амнистията. И научих, че пускат всички, които имат някаква награда. В една от статиите се споменаваше наемният убиец К. Фамилията не беше изписана, но веднага се сетих за кого става дума. И си помислих, че на господин Мамаев ще му е неприятно да знае, че човекът, който е искал да го убие, се разхожда спокойно на свобода. Не беше лесно да попадна при господин Мамаев. Почти седмица дежурих край офиса. Но все пак успях да пробия, защото проявих търпение и настойчивост. Надявам се, господин Мамаев не съжалява, че ми е отделил от скъпоценното си време.

— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев.

— Кога е било заседанието на военния съд? Дата, месец, година?

— Както вече докладвах на господин Мамаев, това беше на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година.

— Документи има ли?

— Да, имам копия от всички документи.

— Покажете ги.

— Непременно. Когато му дойде времето. А засега вижте това. — Иванов измъкна от папката изписан на ръка лист и го подаде на Мамаев. — Това е от присъдата. Както ние, юристите, казваме: резолютивната част.

Мамаев хвърли едно око на листа и го подаде на Тюрин.

— Менте — оцени Тюрин, след като го прочете. — Няма нито фамилии, нито регистрационни номера.

— Всичко има — увери го Иванов. — Всички документи ще бъдат представени в пълен вид.

— Копия?

— Да.

— Нотариално заверени?

— Не, разбира се.

— И какво да ги правим?

— С тях ще поискате от архива оригиналите. Ще знаете къде и какво да търсите. И ще имате с какво да отидете в милицията, за да обявят Калмиков за федерално издирване — вежливо обясни Иванов и се обърна към Мамаев: — Както разбрах от телефонния ви разговор с неизвестния ми господин, вие смятате да направите точно това. Правилно, господин Мамаев. Както ние, юристите, казваме: престъпникът трябва да лежи в затвора. Извинете, имате ли тук тоалетна?

Тюрин посочи към вратата на тоалетната, изчака, докато Иванов се скрие зад нея и въпросително погледна Мамаев:

— За какъв разговор спомена той?

— Обади се Пастухов — неохотно отвърна Мамаев. — Казах му, че прекратявам договора, защото утре ще обявят Калмиков за федерално издирване.

— Пред него ли го каза?

— Да, пред него.

— Петрович, кой те дърпаше за езика? — ядоса се Тюрин. — Тоя посерко сега ще ни издои!

— Дреболия — махна с ръка Мамаев. — Какви нужди има той!

— Аха — неопределено реагира Тюрин.

— Хайде да говорим делово, Иван Иванович — предложи Мамаев, когато гостът се върна в стаята за отдих.

— Както разбирам, искате да ми продадете вашите документи, така ли?

— Не, боже мой! — изплашено заразмахва ръце той. — Какво говорите, господин Мамаев! Да ви ги подаря, господин Мамаев. Искам да ви ги подаря. А вие ще ми подарите малко пари.

— Колко?

— Как да ви кажа — засмущава се Иванов. — Ние с вас имаме различно разбиране за парите. Което за мен е много, за вас е жълти стотинки, истинска дреболия.

— Не се пудрете! — подкани го Мамаев. — Колко?

— Ами, милион.

— Милион? Това са тридесет и пет хиляди долара.

— Не ме разбрахте — срамежливо го поправи Иванов. — Милион долара.

Тюрин се разсмя и стана от масата.

— Говорете си — подхвърли той. — Няма да ви преча. Когато свършите, ме извикай.

— Сядай! — изръмжа Мамаев. — Седи и мълчи! Значи един милион долара — повтори той. — А защо не десет?

— Толкова ми стига. Не ми остава кой знае колко да живея. Няма да успея да похарча десет милиона.

— Ще ги оставите на децата си.

— На децата? — неочаквано се вбеси гостът и показа два щръкнали средни пръста. — Това за тях! На! На!

— Ах, как ви разбирам! — кимна Мамаев. — Децата. Работиш за тях цял живот, а за отплата? Нито уважение, нито любов.

— И вашите ли? — съчувствено попита Иванов.

— Засега не. Това още ми предстои. На всички е съдено да изпият тая горчива чаша. А защо решихте, че имам милион долара?

— Че как? — искрено се учуди гостът. — Толкова сте откраднали и да нямате един милион!

— Според вас аз съм крадец значи?

— Разбира се, че сте крадец. Всичките сте крадци. Цялата Русия разграбихте. Крадци сте, я! Всички сте подкупили, всичко сте разделили, всички сте мафия, черен хайвер лапате. Един милион, уважаеми. За спокойния ви живот. Пазаренето е неуместно.

— Как ти харесва? — поинтересува се Мамаев, като погледна Тюрин.

— Продължавай, Петрович. Продължавай. Аз си мълча.

— Провери му документите.

— Нямам документи! — с тънко гласче се развика гостът. — Никакви документи нямам! Знаех къде отивам! Ако научите адреса ми, ще пратите бандити и те ще ми задигнат архива! Всичко съм предвидил, всичко! Нямам никакви документи!

— Има документи — подхвърли Мамаев. — Такъв тип без паспорт и до хлебарницата не отива. Скрил го е в наполеонките си. Претърси го.

— Нямате право! — заквича Иванов. — Ще се жалвам!

— На кого? — поинтересува се Мамаев. — Всички са крадци, всички са подкупени, всичко е мафия. На кого ще се жалваш, щурчо скапан? Вади паспорта!

— Няма нужда, Петрович. Не ни трябва паспортът му — гнусливо се намръщи Тюрин и отвори вратата към коридора. — Вън! И не се приближавай до офиса. Ако те видя — ще ти смачкам мутрата. Както ние, юристите, казваме: ще ти нанеса леки телесни повреди.

— Господа, господа! — объркано запелтечи Иванов.

— Господин Тюрин! Господин Мамаев!

— Вън! — кресна Тюрин.

— Е, добре, добре. Да не е милион. Петстотин хиляди. Господин Мамаев, нима животът ви не струва петстотин хиляди? Ами спокойствието ви? Вашата увереност в утрешния ден? Ще ви дам всички документи само за петстотин хиляди!

— Избърши си задника с твоите бумаги! — посъветва го Тюрин. — Изчезвай!

— Добре, сто. Сто хиляди. Само сто хиляди! А вие ще си откраднете още!

— Не мога повече! — каза Тюрин и се разхили.

— Какво смешно има? — мрачно се поинтересува Мамаев.

— Извинявай. Нерви. Това ми е от нервите. Сега ще пийна малко минерална водичка. Край. Мълча.

— Съгласен ли сте, господин Мамаев? — плахо попита Иванов. — Само сто хиляди.

Мамаев помисли малко и предложи:

— Десет хиляди.

— Съгласен — побърза да кимне посетителят.

— Рубли.

— Господин Мамаев!

— „Не“ ли значи това?

— Даже за зъбите няма да ми стигнат!

— Извикай охраната, Тюрин. Да го изхвърлят.

— Съгласен! Господин Мамаев, съгласен съм!

— Отивай за документите. Като ги донесеш, ще си получиш парите.

— Отивам, вече тръгнах. Не бихте ли могли да ми дадете кола? Или малко пари за такси? Тогава ще се върна по-бързо.

— Аз ще го закарам — реши Тюрин. — Хайде, тръгвай, колега. Както ние, юристите, казваме: с личните вещи.

На прага Мамаев задържа Тюрин. След като изчака гостът да излезе, заповяда:

— Ако документите си струват, дай му два бона. Долари. Да не ми се мярка повече.

— И един му стига.

— Два — повтори Мамаев. — Голяма работа, аз ще си открадна още.

IV

Документите си струваха. Протоколът от съдебното заседание и присъдата заемаха изцяло една тетрадка с листове на квадратчета. Листовете се бяха степали, текстът беше избледнял, крайчетата на страниците — пожълтели. Нямаше никакво съмнение, че записките са направени преди почти двадесет години.

Заседанието на военния съд се беше състояло на 16 декември 1984 година в Кандахар.

— Проблемът е свален — с облекчение заключи Мамаев. — Русия е правоприемничка на СССР. Смъртната присъда остава в сила. Той е лишен от всички награди. Значи няма никакво право на амнистия.

Тюрин не споделяше оптимизма му.

— Докато не получим истинското дело, проблемът остава.

— Ще го получим. А засега и това стига. За да бъде обявен за издирване, стига.

— Не стига, Петрович. При кого ще отидеш с това?

— Знам при кого.

— И какво ще ти каже той? „Дай ми основания. Дай ми истинските документи, тогава ще обявя, ако щеш, и операция «Залавяне» по цялата страна.“ Това ще ти каже. Ами ако не се намери архивното дело? Направо ще му свалят пагоните!

— Как може да не се намери? — възмути се Мамаев.

— Смъртна присъда! Такива дела се съхраняват вечно!

Но Тюрин се оказа прав. Милиционерският генерал, който беше много задължен на Мамаев, пъшкаше, мънкаше, биеше се в гърдите, кълнеше се във вечна дружба, но категорично отказа да обяви Калмиков за федерално издирване.

— Дай ми присъдата на военния съд, истинската — почти буквално повтори той думите на Тюрин. — Има ли го на хартия — всички ще изправя на нокти. Без нея не мога.

Мамаев заповяда на Тюрин да събере най-добрите си хора и да се заеме с архивите на Военната колегия:

— Зарежи всичко друго! Всичко! С носа си рови, но не се връщай без документите!

— Ще ги намерим, Петрович — увери го Тюрин. — Ако ги има, ще ги открием.

„Ако ги има.“ Уговорката не се хареса на Мамаев. Но той разбираше, че и тук Тюрин може да излезе прав. Няма спор, такива дела трябва да се съхраняват за вечни времена. Но „трябва“ още от съветско време се разбираше като „иска ни се“. „Продавачът трябва да е вежлив с клиента.“ „Икономиката трябва да е икономична.“ „Иска ни се продавачът да е вежлив с клиента“. „Иска ни се икономиката да е икономична.“

Дявол знае какво може да се е случило с тези архиви за петнайсет години!

Мамаев приемаше посетители, вършеше си работата, но от главата му не излизаше: ами ако архивите са изчезнали? Може да е станало как ли не? И в самия Афганистан. И в хаоса около извеждането на нашите войски. А и после — по време на безкрайните постсъветски пертурбации.

Като се прибра вкъщи, той седна пред телевизора, но разбра, че не е в състояние да гледа пърхането на политиците на екрана. А когато се появи и президентът Путин, ядосано угаси телевизора и отиде в кабинета си. Докато вадеше от барчето бутилка „Хенеси“, си помисли, че не бива да пие, докато не се изяснят нещата. Но все пак пи, без да усети нито вкуса, нито градуса на коняка. Наля си пак. Походи из кабинета и най-после се реши — набра номера на мобилния телефон на Пастухов. Никак не му се искаше да се обажда, но трябваше. Не биваше да пренебрегва дори най-слабата възможност да си изясни ситуацията.

— Слушам — прозвуча в слушалката кой знае защо неясният глас на Пастухов.

— Добър вечер, Сергей Сергеевич. Мамаев е.

— Минутка, господин Мамаев, сега ще си доям хапката.

В слушалката нещо звънна — метално или стъклено. Чуваше се шум от разговори, после ги заглуши музика.

— Извинете — пак се чу гласът на Пастухов. — Слушам ви.

— Не може ли да намалите музиката? — вежливо помоли Мамаев.

— Не. Това е джазът на Гаранян. Аз съм при китайския летец Джао Джа. Има такъв…

— Ресторант! — раздразнено го прекъсна Мамаев. — Знам, че е ресторант! Какво, по дяволите, правите там?!

— Не разбирам тона ви — учуди се Пастухов. — Но щом толкова ви интересува… Вечерям тук с една мила дама. С Галина Ивановна Сомова, бившата жена на Калмиков. Ядем някакви червейчета. Името е непонятно, видът им подозрителен, обаче вкусът е страхотен. Сега ще изляза във фоайето. Ето, тук е тихо. На какво се дължи обаждането ви?

— Научихте ли нещо за Калмиков?

— Може би.

— Какво?

— Странен въпрос. Нашият договор е прекратен. А отношенията ни не са толкова приятелски, че да си бъбрим вечер за общи познати.

— Аз не бях прав. Моля за извинение. Поразгорещих се. Петте хиляди долара аванс ще бъдат преведени в сметката на центъра на доктор Перегудов утре сутринта.

— Двадесет, господин Мамаев — поправи го Пастухов.

— Какво двадесет?

— Двадесет хиляди долара. Цената на договора нарасна. И никакви аванси. Всичко кеш.

— Не е ли твърде яко?

— Законите на пазара. Всяка стока струва толкова, за колкото може да се продаде.

— А ако не я купя?

— Като има стока, ще се намери и купувач. И кой знае защо ми се струва, че този купувач няма да се пазари.

Червендалестото лице на Мамаев потъмня от ярост. Ама че гадина! Обижда го в пряк текст! И от това, че Пастухов говореше вежливо, със спокоен и делови тон, обидата беше още по-оскърбителна. Но Мамаев се сдържа. Не беше в положение да се впряга от дреболии.

— Съгласен съм, двадесет — каза той след кратко забавяне. — Какво научихте?

— Ще поговорим за това, когато доктор Перегудов ми съобщи, че парите са получени.

— Ще се получат утре сутринта.

— Тогава ще поговорим.

— Не ми ли вярвате?

— Разбира се, че не. Вие не сте надежден партньор, господин Мамаев. Днес сте в едно настроение, утре в друго.

— Това, което научихте за Калмиков, важно ли е? Това поне можете ли да ми кажете?

— Засега мога да ви кажа само едно. Но не мисля, че ще ви зарадва.

— Давайте — изръмжа Мамаев. — Няма да припадна.

— Направили сте много голяма грешка, когато сте го избрали за ролята на килъра. Огромна, господин Мамаев.

В слушалката се чуха сигналите за „свободно“. Мамаев захвърли слушалката върху телефона, изпи на една глътка чашата с „Хенеси“ и излезе на ложата, палейки в движение цигара.

И застина.

Прозорецът на шестия етаж в насрещната стара сграда, третият отдясно, светеше.