Изчезнал безследно

I

В паметта на всеки човек през годините се трупат спомени за най-срамните епизода от живота му. Дребни подлости в детството, страхливост в юношеството, лъжи, изплували наяве, предателства — случайни или съзнателни, от малодушие. Кой знае защо благородните постъпки се помнят мимолетно, а тези засядат в паметта като солите на тежките метали в костите.

И няма значение умишлено ли е извършена позорната постъпка, или от обикновена неловкост, имала ли е някакви последици или не. Откраднатото шоколадче от нощното шкафче в пионерския лагер изгаря в безсъницата толкова силно, колкото и гласуването на партийно събрание за изключване на човек, който е казал на глас това, което другите не са посмели.

За председателя на Таганския районен съд Алексей Николаевич Сорокин споменът за обвинителната присъда, която наложи на подсъдимия Калмиков, попълни този ред.

Той въобще не смяташе, че е дал неправилна присъда. Всичко беше правилно, всеки съдия на негово място би постъпил по същия начин. И все пак този случай стоеше като трън в душата му. Имаше усещането, че са го използвали. Неговия опит, неговата репутация. С неговите ръце довършиха някакво тъмно дело.

И затова съдията Сорокин навярно беше единственият юрист в Москва, който без възмущение, дори с чувство на удовлетворение прие закона за амнистията, гласуван от Държавната дума на Русия във връзка с 55-годишнината от победата на съветския народ във Великата отечествена война.

Законът беше приет без спорове. Депутатите вече се бяха сдушили. Държавната дума напомняше на съдията Сорокин помиярите в селото край Геленджик, където понякога прекарваше отпуската си. Селото беше усамотено, кучетата, изхранващи се от отпадъците на столовата в санаториума, се чифтосваха както им падне, в резултат се получаваше някаква изродска усреднена порода. Комунисти, „Яблоко“, „Единство“, ЛДПР — всички се бяха усреднили и си живееха мирно. Бой наставаше само когато на боклука изхвърляха останките от обяда.

Законът за амнистията изглеждаше на депутатите съвсем ясен, той не засягаше ничии политически и икономически интереси. Ако човек има държавни награди на СССР и Русия, заслужава освобождаване. За какво да спориш тук?

Реакцията на обществеността относно амнистията първоначално също беше неутрална. Юристите се опитаха да обясняват нещо, обаче не ги слушаха. Страстите кипяха около избора на нов президент на Русия, всичко останало не изглеждаше важно. И чак когато на свобода започнаха да излизат закоравели престъпници, притежаващи награди на СССР и РФ, убийци — рецидивисти, грабители и насилници, се разрази буря. Чак тогава се зачетоха в закона и откриха, че в него липсва извънредно важна уговорка, ограничаваща правото на амнистия за лицата, извършили тежки и особено тежки престъпления.

Скандалът, избухнал по страниците на вестниците и телевизионните екрани, за известно време измести на заден план всички останали събития. В какво ли не обвиняваха народните избраници. Един вестник дори се изхвърли, че приемането на закона в този вид е било платено от всеруската престъпна общност, за да измъкне своите тартори от затворите.

Съдията Сорокин се чудеше и маеше. Колко далеч може да те отведе играта на фантазията, колко обича пишещото братство да митологизира и дори да демонизира това, за което няма и най-малка представа! Престъпна общност е възможна в пределите на квартала, района, града. На Сорокин се бе случвало да съди главатарите на големи ОПГ. Общността може да бъде отраслова — като при търговията с наркотици. Но в мащабите на държавата престъпната общност не може да съществува по принцип. Тя предполага подчинение на някакъв закон, задължителен за всички. Как ли пък не тези тъмни, злобни изроди ще приемат какъвто и да е, дори най-мръснишкия кодекс? Та те се колят, разстрелват и взривяват един друг при най-малкия опит да бъде ограничена властта на някой бос!

Ако трябваше за нещо да се упрекнат депутатите от Държавната дума, които не си бяха дали труда да прочетат внимателно закона, за който гласуват, то беше безпросветен непрофесионализъм и самовлюбеност. Ама за какво ни е да слушаме някакви си юристи — ние самите сме юристи!

Ето какви юристи сте.

Съдията Сорокин отказа да участва в някаква вестникарска дискусия за амнистията, като се оправда с претовареност, но следеше с голям интерес публикациите в пресата и сводките на МВР и правосъдното министерство.

По списъците с амнистирани можеше да се изучава историята. Войната с Германия. Войната с Япония. Корейската война. Унгария. Виетнам. Полустров Дамански6. Чехословакия. Афганистан. Първата Чеченска война. Втората Чеченска война.

Участниците във Великата Отечествена война вече бяха малко.

Участниците във Втората Чеченска война още бяха малко.

Всичко завърши така, както трябваше да завърши. В Държавната дума спешно внесоха и приеха поправка към закона за амнистията. Но съдията Сорокин се надяваше, че са успели да освободят Калмиков. Офицер, воювал в Афганистан, награден с медал и два ордена. Май бяха „Червено знаме“ и „Червена звезда“. Трябваше да го освободят.

Не беше особено трудно да поиска справка, но Сорокин не го правеше. Формалното дневно оправдание беше заетостта му. Но истинската причина, която си признаваше нощем, бе друга: страхуваше се да не научи, че Калмиков не е включен в амнистията.

II

В Москва настъпи златна есен. Като рязък, черен контраст изглеждаха бедите, стоварили се върху страната. Вяло течащата, като шизофрения, война в Чечня. Гибелта на атомната подводница „Курск“. Взривът на Пушкинския площад. А после и Останкинската кула не издържа страшното напрежение на излъчваните по предавателя й новини — пламна и изгоря, както изгаря проводник, по който са пуснали прекалено силен ток.

Всички тези събития изглеждаха на съдията Сорокин като брънки от една верига. Началото й тръгваше от миналото — в Грозни от 1995 година, в Кабул през 1979, в Прага 1968, в Будапеща 1956 година. И по-назад, по-дълбоко, в сталинщината, в распутинщината. Странната съдба на Калмиков беше неотделима от този ред. Понякога Сорокин биваше споходен от нелепа мисъл: ами ако не беше осъдил Калмиков? Може би нямаше да ги има и сегашните беди?

И една вечер той взе решение. Стига си е играл на криеница със самия себе си. Трябва да запита Министерството на правосъдието и да разбере. Той си записа в настолния календар. Но бележката не му потрябва. Докато му предаваше сутринта документите за подпис, секретарката каза:

— Там един гражданин моли за разрешение да прегледа в архива свое дело. По което са го осъдили. Отдавна, преди две години.

— Защо? — поинтересува се Сорокин, като преглеждаше документите и полагаше отдолу твърдия си подпис без заврънкулки. — Иска да обжалва? Трябвало е да го направи по-рано.

— Не. Казва, че просто иска да го види. Не прилича на човек, който е лежал в затвора. Странен е някак.

— С какво?

— Не се усмихва.

— Какво странно има? Това е съд, а не цирк.

— Той не умее да се усмихва. Изобщо. Като мумия. И още нещо. Само не се смейте. Работи ли ви компютърът?

— Работи — отвърна Сорокин, като помръдна мишката.

— А моят не работи. Зависна.

— Рестартирайте го.

— Опитах се. Безполезно е. Не е в това проблемът.

— А в какво? — попита съдията, който започваше да се дразни от празния разговор.

— Той идва и вчера. Същият човек. Вие бяхте заминали в Московския градски съд. Чака час и половина. С компютъра беше същото. А след като си замина, веднага заработи.

— Забележително! — подсмихна се Сорокин. — Да, такъв човек не бива да виси в приемната. Нека да напише заявление на мое име.

— Сега ще му кажа — зарадва се секретарката и забърза към вратата.

— Минутка — спря я Сорокин. — Как му е фамилията?

— Калмиков.

Паркерът със златно перо застина в ръцете на съдията.

— Ами да, Калмиков — повтори секретарката. — Константин Игнатиевич Калмиков. Алексей Николаевич, какво ви е?

— Нищо. Всичко е наред. Няма нужда от заявление. Нека да влезе.

III

Външно той почти не се бе променил. Само в късата му твърда коса, приличаща на перука, се бяха появили повече бели косъмчета и се бяха изострили чертите на лицето му, както и преди сухо и сиво като пергамент. По-явно се бяха очертали азиатските скули. Лицето му беше неподвижно, безстрастно. Преди две години, на процеса, тъмните му очи бяха пусти и мъртви. Сега погледът му сякаш се захранваше от мощен енергиен източник някъде вътре, очите му гледаха спокойно, без да мигат. И някак отстранено, безстрастно.

Първият подтик на Сорокин беше да излезе иззад бюрото и да посрещне посетителя с дружелюбно ръкостискане. Той дори стана, но се натъкна на студения поглед на Калмиков и неловко, с полужест посочи към креслото отпред:

— Моля.

Калмиков беше с хубав тъмносив костюм, излят по високата му фигура, добре подстриган, гладко избръснат. Колосана риза. Червена, с вкус подбрана вратовръзка. Стърчаща от джобчето на сакото също такава червена кърпичка. Приличаше на дипломат някъде от Пакистан или Иран. Те всичките са такива. Студени и не мигат. Като змии.

Той седна също като дипломат. Уверено, изправено. Прехвърли крак върху крак и сложи на коленете големите си силни ръце. Ръцете му не бяха като на дипломат, а като на селянин.

— Радвам се да ви видя на свобода, Константин Игнатиевич — приветливо произнесе съдията. — Кога ви освободиха?

— Преди седмица — отговори Калмиков.

Сорокин очакваше продължение, но Калмиков мълчеше. Паузата се проточи, стана неловка, потискаща.

— Една минутка — проговори Сорокин и придърпа клавиатурата на компютъра. — Трябва да запазя текста.

Никакъв текст нямаше нужда да запазва, просто искаше да спечели малко време, за да се адаптира към ситуацията, кой знае защо неудобна и неприятна за него. Той натисна клавиша. Курсорът не мръдна. Пощрака с мишката. Никаква реакция. Компютърът „зависна“.

— О, Господи! — учуди се Сорокин. — Наистина ли умеете да вадите от строя компютрите?

Калмиков го погледна с вежливо недоумение.

— Не ми е ясно за какво говорите. Не разбирам от компютри.

— Просто така ми дойде — промърмори съдията, но веднага се ядоса на себе си и решително заговори: — Константин Игнатиевич, наистина се радвам, че сте на свобода. Много се радвам. Ще бъда откровен. През тези две години вашето дело не ми излизаше от главата. Ще ви кажа нещо повече: кой знае защо ме мъчеше съвестта. Не разбирам защо. Трудно е да се обясни.

— Лесно е да се обясни — безстрастно възрази Калмиков. — Това значи, че имате съвест.

— Надявам се, че имам — с весела ирония потвърди съдията, опитвайки се да прехвърли нещата в лек светски тон. — Самият аз не се съмнявам. Но все пак е приятно да го чуеш от друг. Вашите думи ще ми облекчат живота.

— Не — каза Калмиков.

— Не? Какво значи „не“?

— Няма да го облекчат.

Не се получаваше светски разговор. Най-правилно би било да подпише разрешение на Калмиков за съдебния архив и да приключи този тягостен разговор. Но нещо пречеше на Сорокин да го направи.

— Константин Игнатиевич, не мисля, че има за какво да ми се сърдите — сериозно, доверително каза той. — Присъдата не можеше да е друга. Всеки съдия щеше да произнесе такава присъда. Всичко беше срещу вас. И главното — вашето самопризнание.

— Не ви се сърдя. Вие свършихте работата си.

— Радвам се, че го разбирате. Вие сте били офицер и знаете какво е. Човекът в униформа е длъжен да върши това, което може и да не му харесва като човек. Аз съм съдия. Моята униформа е тогата. Всъщност всеки човек цял живот носи своята униформа. Една или друга. Без униформа е само веднъж — когато идва на този свят.

— Два пъти — поправи го Калмиков.

— Кой е вторият?

— Когато си отива.

— Да, разбира се — съгласи се съдията. — Прав сте. Иска ми се да ви задам един въпрос. Може да не ми отговаряте. Но ако решите да отговорите, нека да е честно. Знаехте ли, че от ваше име е купен апартамент на жена ви?

— Не.

— Не?

— Не.

— Защо тогава се признахте за виновен?

— Адвокатът ме посъветва.

— Виж ти! — застана нащрек Сорокин. — Значи Кучеренов ви посъветва така?

— Да. Каза, че иначе ще върнат делото за доразследване и ще лежа в Лефортово още една година, а после ще ми дадат максималната присъда.

— И така би могло да стане — потвърди съдията.

— Той каза, че ще влачат Галина по разпити.

— Щеше да й се наложи да мине през това.

— Още каза, че може да й конфискуват апартамента.

— Така ли ви каза Кучеренов?

— Да. Ако се докаже, че това е хонорарът ми за убийството на Мамаев. Каза, че те могат да го докажат. Че могат всичко да докажат.

— Не ми е в принципите да говоря лошо за колеги — отбеляза Сорокин. — Но понякога ми се иска да изменя на принципите си.

— Вие изменихте. Разбрах.

— Да, измених. И не съжалявам за това. Много ми се иска да вярвам, че за този съвет ще си получи хонорара в пълна мяра. Там, където отиваме без мундири.

— По-рано — отговори Калмиков.

— Какво имате предвид?

— Ще си получи по-рано хонорара.

— Предполагате, че ще го мъчи съвестта? Не се надявайте, Константин Игнатиевич. Той е от тая порода хора, които спят зле само след като са преяли на вечеря. Да оставим това. С какво смятате да се заемете?

— Не знам още. Първо трябва да се ориентирам в едно друго. И да свърша една работа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Можете. Трябва ми телефонът на следователя, който водеше моето дело. Питах в прокуратурата, но не ми го дадоха.

— И не са можели да ви го дадат. Следователят беше застрелян. Две седмици след процеса срещу вас.

— Кой?

— Не се знае.

— Защо?

— Неизвестно.

— Как е станало?

— През нощта, на Рязанското шосе, на петдесет километра от Москва. Намерили са го мъртъв в беемвето му.

— Грабеж?

— Не.

— Свързано ли е с моето дело?

— Може би. В тази история има много въпроси и липсват отговори. Откъде се е появило това ново беемве? При неговата заплата. Прокурорът ми беше подхвърлил, че следователят уж бил попаднал по следите на този, който ви е наел. Беемвето би могло да бъде отплата за старанието. Или за мълчанието му. А убийството? Не знам. Гаранция за мълчание? Всичко би могло да бъде. Но това са само мои предположения — предупреди Сорокин. — Престъплението не е разкрито. Виси. И кой знае защо ми се струва, че така и ще си остане.

Калмиков помълча малко и стана.

— Благодаря ви, че ме приехте — вежливо каза той.

— Не си струва благодарността — отговори съдията. — Ще звънна в архива да ви разрешат да видите делото си.

— Няма нужда. Това беше предлог. Аз исках да поговоря с вас.

— Помогна ли ви разговорът?

— Да. Научих всичко, което исках.

— Прекрасно тогава. — Съдията Сорокин се надигна иззад бюрото, за да изпрати посетителя до вратата. — Радвам се, че всичко това вече е зад вас. Повярвайте, искрено се радвам. Остана ми много тежко чувство от този процес. В детството баба ми казваше: не прави това или онова, че ще ти изсъхне ръката. Аз, разбира се, не слушах. А после си гледах ръката: нима наистина ще изсъхне? Същото чувство имах, когато подписвах присъдата ви. Желая ви успех, Константин Игнатиевич.

Съдията протегна ръка, но тя увисна във въздуха.

— Не искате ли да ми подадете ръка? — учудено попита Сорокин.

Калмиков се забави малко и отговори на ръкостискането. Така както го правят на изток: хвана ръката на съдията в двете си ръце, поддържа я и я пусна. Дланите му бяха сухи и сякаш заредени с електричество.

— Ето че опростихте греховете ми — насмешливо констатира Сорокин. — Може би сега ще спре да ме мъчи безсъницата.

— Ще спре — без усмивка потвърди Калмиков. — Скоро.

Той излезе. Съдията Сорокин застана до прозореца. Асфалтовата площадка под прозореца беше засипана с жълти и червени кленови листа. Те бяха нападали и по покрива на бялата „Тойота Корола“, самотно паркирана пред съда. Калмиков се приближи до колата, седна в нея и потегли. Паркираното от другата страна на уличката тъмновишнево „Волво 940“ веднага обърна и потегли след тойотата.

Сорокин се върна към работата си, прекъсната от визитата на Калмиков. Кой знае защо се чувстваше отпаднал, сякаш е изринал тонове сняг. Но преди да се заеме с документите, очакващи подписа му, той извика секретарката:

— Повикайте инженера, компютърът ми зависна.

— Той си отиде — каза тя.

— Кой? Инженерът?

— Не, онзи човек. Моят компютър тръгна. Вашият също трябва да проработи.

Сорокин щракна с мишката. Картината на монитора се смени.

— Наистина — отбеляза той. — Виж ти, какво съвпадение.

— Не е съвпадение, Алексей Николаевич — възрази секретарката.

— А какво?

— Не знам. Но кой знае защо ми е страшно. С вас всичко ли е наред?

— Благодаря, не се тревожете. Наред съм. Вървете да си гледате работата.

Секретарката излезе. Сорокин внимателно прочете поредния документ, взе паркера, но не успя да подпише. Паркерът се изплъзна между пръстите му. Той помасажира ръката си и повтори опита. Пръстите му не се свиваха.

На другата сутрин вече не можеше да държи лъжичката. Вечерта не успя да свие дясната си ръка в юмрук.

— Нерви са това, гълъбче, нерви — успокои го главният лекар на ведомствената поликлиника. — Всички болести са от нерви, само триперът е от удоволствие. Ще ви предпишем физиотерапия, масаж. И ще станете свеж като краставичка. А засега ще ви дам малко болнични, да си починете. И за всеки случай се изследвайте в института по неврология. Просто така, за по-сигурно.

След като се върна от поликлиниката, Сорокин неочаквано реши да се обади на адвоката Кучеренов. В колегията му казаха, че е болен. Домашният телефон дълго не отговаряше, после жена му вдигна слушалката. Сорокин се представи и помоли да повика адвоката на телефона.

— Той не може да дойде до телефона — отговори тя.

— Нали не възразявате аз да намина? Много ми е нужно да поговоря с него.

— Той не може да поговори с вас. Не може да говори.

— Защо? — попита Сорокин, изстивайки от кошмарно предчувствие.

— Защото изобщо не може да говори! На руски език ви казвам! Той не може да говори! Може само да мучи!

Сорокин внимателно затвори слушалката. Държеше я с лявата ръка. Дясната му ръка висеше като въже. Мускулите й бяха омекнали, сякаш бяха парцалени.

Ръката му съхнеше.

И съдията Сорокин разбра какво значеше фразата на Калмиков, че скоро безсъницата ще спре да го мъчи.

Безсъницата не измъчва мъртвите.