Изчезнал безследно

I

Тя каза:

— Той се е родил под черна звезда. Знаете ли, че родителите му са загинали по време на ташкентското земетресение?

— Знам — отговорих аз.

— Откъде?

— Видях досието му в архива на Министерството на отбраната.

Тя каза:

— Когато станало това, той бил на десет години. Семейството им било голямо. Баща му бил евакуиран от Москва по време на войната, работел във военен завод. В Ташкент се оженил за момиче от узбекско семейство. Той имал трима братя и две сестри. И за една нощ останал сирак. Женен ли сте?

— Да.

— Имате ли деца?

— Дъщеря, на седем години. И син. Той още е бебе.

Тя каза:

— След тази нощ той започнал да вижда в тъмното.

— Да вижда в тъмното? — учудих се аз.

— Да. И слухът му станал като на прилеп. Вие изневерявали ли сте на жена си?

— Не.

— Никога?

— Никога.

— Защо?

— Не знам.

— А аз знам — каза тя. — Доктор Перегудов разказваше, че сте воювали в Чечня. Когато ме закара в съда. Този, който знае какво е нещастие, умее да цени семейството. Той умееше да цени семейството си. Детският дом му беше семейство, училището му беше семейство. Чучковската бригада беше за него семейство. Знаете ли каква е тая бригада?

— Да. Шестнадесета отделна бригада със специално предназначение. Момчетата оттам влезли в „Каскада“.

— Той обичаше да учи. Обичаше да служи. А генерал-майор Лазарев беше за него като баща, дори така го наричаше.

— Това е просто традиция — отбелязах аз. — В армията често наричат командира така. Ако, разбира се, е нормален мъж, а не кон с капаци.

— Не, не — живо възрази тя. — Генерал Лазарев наистина му беше като баща. Той го накара да постъпи в академията, ходеше при него. Дори долетя специално от Кабул за нашата сватба.

— Специално долетял от Кабул за сватбата ви? — позволих си да се усъмня. — Командирът на спец поделението „Каскада“ специално е долетял на вашата сватба?

— Е, така каза той. Може и да се е пошегувал. А после аз станах неговото семейство. Ако знаехте, Сергей, колко нежен беше! Умееше да се радва на всичко. Дори на снега. Дори на дъжда. Господи, не мога да свикна, че е жив. Още не мога. Сигурен ли сте, че тези червейчета стават за ядене?

— Не много. Но може би ще рискуваме, а?

— Хайде да рискуваме — съгласи се тя. — Само че вие пръв.

На това място от разговора ни прекъсна обаждането на Мамаев.

Не се върнах веднага в залата на ресторанта „Китайският летец Джао Джа“, където в срещуположния на подиума край седеше на масичката Галина Сомова. Из залата бяха накачени китайски фенери, на масичките светеха китайски лампи като малки пагоди. Нейното тясно лице с големи сиви очи и едри красиви устни изглеждаше съвсем младо на светлината на пагодите.

Такава вероятно е била, когато са се срещнали. Студентката от Московския педагогически институт и слушателят в академията на ГРУ.

Те се срещнали през есента на осемдесета година. Той бил на двадесет и четири, тя на деветнадесет. Къде са се срещнали? Там, където ставаха повечето такива срещи. Там, където и аз, като курсант във Висшето командно училище на ВДВ, срещнах Олга, тогава студентка в „Гнесинка“8.

На бригада за картофи.

След година се оженили. Родителите на Галина разменили тристайния си апартамент за двустаен и една стая в комунална квартира в Соколники. Сватбата отпразнували в ресторант „Пекин“. По онова време слушател във военната академия можел да си го позволи. На сватбата били родителите на Галина, нейни приятелки, генерал-майор Лазарев и колеги на Калмиков от Чучковската бригада. Сред тях и старши лейтенант Юрий Сомов, който през деветдесет и трета, година след като Калмиков съдебно бил обявен за безследно изчезнал, станал нейният втори съпруг.

Две седмици след сватбата командировали майор Калмиков в разузнавателното управление на 40-а армия, изпълняваща интернационалния си дълг в Демократична република Афганистан. През есента на осемдесет и четвърта година се върнал и след месец отново заминал. Този път — завинаги.

А „Пекин“ си останал като светло петно в паметта й. Затова навярно тя избра този китайски ресторант, когато я посрещнах след училище и й предложих да вечеряме някъде и да поговорим в спокойна обстановка. Тя попита: „Да поговорим за него?“ Аз казах: „Да“.

Докато разговаряхме, към училището се приближи червен „Запорожец“ с ръчно управление. От него излезе невисок набит мъж на около четиридесет и пет години, приближи се към нас, куцайки леко с левия крак, и ме измери с недружелюбен поглед. Това беше нейният мъж Юрий Сомов. Гледката на жена му, разговаряща с някакъв пръч край лъскав джип, не го умили особено. Пръчът бях аз. А джипът — моят работяга „Нисан Терано“, лъснат до блясък по случай ходенето в Москва. Тя ме представи:

— Запознай се, Юра. Това е Сергей Пастухов, приятел на доктор Перегудов. Той иска да поговори с мен. Прибери се вкъщи. Сергей ще ме докара, не се тревожи.

Той кимна мълчаливо, върна се в запорожеца и потегли.

— Ревнува — обясни тя.

— Не е учудващо.

Тя се усмихна:

— Ето че си изпросих комплимент. А той не ме ревнуваше никога. Той. Никога.

— А вие него?

— Страшно, ужасно! — каза тя и се засмя. — Бях готова да издера очите на всяка, която го загледа. После разбрах, че изневярата е абсолютно немислима за него. Защото той живееше в предчувствие за катастрофа.

През цялата вечер тя така и не нарече Калмиков нито по име, нито по фамилия. Говореше „за него“, „на него“, „с него“. „Той“. Понякога ми се струваше, че го произнася с главна буква.

Стоях на вратата на залата и гледах как на масичката под меката светлина на китайската пагода седи и разсеяно върти в ръка дървена пръчица за хранене деветнадесетгодишната студентка от педагогическия институт, която имала нещастието да обикне човек, роден под черна звезда.

Или щастието.

Върнах се на масата. Тя попита:

— Обичате ли жена си?

— Да.

— Казвате ли й го?

— Е, понякога.

— Не — въздъхна тя. — Глупак сте, Сергей. Всички мъже са глупаци. За това трябва да се говори всеки ден. Сутрин и вечер. Да се повтаря като молитва.

— Той повтаряше ли?

— Да. Само че невинаги на глас. За последен път ми го каза през онази страшна нощ. Извика го. Той вече беше с шлем и костюм — някакъв специален. Качваше се по стълбичката, сложена до самолета. Летецът вече беше в кабината и му махаше, припираше го. Но той скочи долу и ми каза: „Обичам те. Каквото и да стане, помни това!“ Двигателите ревяха, но аз го чух. После той отлетя. Като ракета. И се превърна в звезда.

— Той?

— Самолетът. Хайде да си тръгваме, Сергей. Благодаря за вечерята. Тук е хубаво. И червейчетата бяха вкусни. Ще поговорим. Вие имате въпроси. Аз ще отговоря. А сега да си тръгваме.

II

Тя мълча през целия път. Аз също си мълчах, макар въпросите да шаваха у мен като китайските червейчета в стомаха ми.

Когато се приближихме до блока й в Соколники, вече тъмнееше. На приземния етаж светеха витрините на супермаркет. Паркингът беше претъпкан с коли. Между тях сновяха млади бизнесмени: помагаха да се прехвърлят покупките от количките в багажниците, събираха и връщаха в супермаркета кошниците и количките, бършеха стъклата и фаровете. Аз паркирах колата си под една лампа. Веднага изникна някакъв тарикат с обърната назад бейзболка, ловко отвори вратата на Галина и придържайки я за лакътя, й помогна да слезе от високата стъпенка. После заобиколи бързо джипа и жизнерадостно предложи:

— Ще пазим ли джипа, шефе? Такава красива кола! Ама без гуми няма да върви!

След като получи от мен десетачка, пожела на господата приятна вечер и тихо каза „Той е тук“. И изчезна. Сякаш изобщо не го е имало. Така можеше да изчезва само Мухата.

И това си беше Мухата.

— Вървете след мен — каза тя.

Минахме през тъмния вътрешен двор към гаражите, построени до висока бетонна ограда, отделяща жилищните квартали от парка. Между гаражите имаше проход. Старателно пробита дупка в оградата даваше на живеещите в околните блокове големи удобства за разходка в парка с деца и кучета. Сега чакълената алейка, осветена от редки лампи, беше пуста. Градският шум изчезна, под краката ни шумоляха нападалите листа.

— Искахте да ме питате за нещо. Питайте — каза тя.

— Самолетът — казах. — Що за самолет беше?

— Ох, не знам. Някакъв черен, страшен. Стоеше в отделен хангар, пред него имаше три КПП. От летището вкъщи ме върна един полковник. Той каза, че бил свръхзвуков изтребител-прехващач от четвърто поколение. Но аз трябвало да забравя за това.

— От кое летище?

— Представа нямам. Някакво военно летище. Пътувахме натам първо по Ленински проспект, после по Киевското шосе. Мислех, че отиваме във Внуково, но го отминахме.

— Кубинка?

— Може би.

— Вие казахте: „В онази страшна нощ.“ Защо страшна?

— Защото през онази нощ го видях за последен път. Вечерта бяхме в Болшой театър на „Дама пика“. Кой знае защо ми беше някак особено. Вкъщи той каза: „Какво ти е? Сега всичко ще бъде наред.“ Видях го отново след четиринадесет години. На процеса. Не ме разпитвайте повече, Сергей. Не е нужно. Моля ви. Пожалете ме.

Тя помълча малко и каза:

— Не! Питайте. Питайте за него. С никого не говоря за него. Не мога да говоря за него с мъжа си. Не мога да говоря за него със сина си. А искам да говоря. Искам да говоря за него безкрайно! Е? Какво мълчите? Питайте!

— Кога отлетя той?

— На петнадесети декември осемдесет и четвърта година.

Застанах нащрек. В досието му пишеше: „15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“

— Точно ли помните?

— Как няма да помня! Той се върна от Афганистан след три години. Каза: край, командировката му е приключила. За това време не си дойде нито веднъж, не изпрати нито едно писмо. От време на време ми се обаждаха по телефона, предаваха ми поздрави и казваха, че с него всичко е наред. Понякога звънеше генерал Лазарев, понякога някой друг. Аз питах къде е той. Отговаряха ми: на задача. И ето че той се върна. Дадоха му голяма отпуска, възстановиха го в академията. Той каза, че сега ще бъдем през цялото време заедно. Какво щастие беше. Дори се боях да се радвам, за да не го урочасам. Молех се. Как мислите, Сергей, има ли Бог?

— Има — казах аз.

— Не! — рязко възрази тя. — В един часа през нощта на петнадесети декември на вратата се звънна. Аз отворих. Отпред стояха двама млади полковници. Единият каза: пакет за майор Калмиков. Поканих ги в хола. Те отказаха. Той излезе. После се върна и каза: „Трябва да летя. Облечи се, ще ме изпратиш.“ Долу пред входа чакаше черна волга с антени. Полковникът каза: „Сбогувайте се тук.“ Той каза: „Тя ще ме изпрати.“ Полковникът възрази: „Не е разрешено.“ Той повтори: „Тя ще ме изпрати или ще ме закарате в ареста.“ Те се предадоха. Пред нас вървеше волга на военната автоинспекция със сирена и мигащи лампи на покрива, отзад някаква черна волга също с мигащи лампи. Самолетът вече чакаше. Това е всичко. След няколко дни ми прилоша. Лекарят каза, че съм бременна. Родих син. Той много искаше син. Но дори не го видя, защото изчезна безследно. Той така и не го видя. А вие казвате, че има Бог!

— Видял го е — казах. — Той е идвал тук, до вашия блок, и ви е гледал отдалеч. Вас и сина ви. Стоял е край блока и ви е гледал.

— Аз чувствах — каза тя. — Чувствах, че става нещо. Не разбирах какво. Той в Москва ли е?

— Да. Пуснали са го от лагера преди две седмици. Не се ли е обаждал по телефона?

— Не. Той няма да се обади. След процеса поисках свиждане с него. Разрешиха ми, но той отказа. Исках да отида при него в лагера. Написах му. Той не отговори. Пратих още две писма, и двете с обратни разписки. Писмата бяха стигнали, но той пак не отговори. Разбрах, че не иска да ме вижда.

— Не е искал да го виждате зад решетките.

— Не, Сергей, не е толкова просто. Юра ходи при него в колонията. Разбрах, че е ходил. Но така и не ми разправи нищо. Каза: „Имаме деца, хайде да живеем заради тях.“

— Вашият син нарича ли го „татко“?

— Не. Чичо Юра. Игнат мисли, че баща му е загинал в Афганистан. Юра го обича. Игнат също го обича. Юра много иска Игнат да му вика „татко“. Но не настоява, дори не го казва. А какво да кажеш? Тук само сърцето има думата.

Алеята свърши. В просвета между дърветата се плъзгаха фаровете на колите по някаква соколническа пряка. Над тъмния масив на парка светеше заревото на градските светлини. Влажната вечерна свежест натежаваше върху листата на кленовете и липите, те се откъсваха и безшумно падаха на земята.

— Хайде да се връщаме — каза тя. — Ние с него често се разхождахме из Соколники. Обичам това място. Тук съм израсла. Затова и той се е разпоредил да купят апартамент в Соколники.

Спрях и внимателно я изгледах.

— Какво има? — попита тя. — Защо ме гледате така?

— Според мен вие не разбирате какво казахте. Вярвате ли, че той се е съгласил на убийство, за да ви купи апартамент?

— Не искам да го вярвам. Но вече не знам на какво да вярвам. Вече нищо не знам. Мислех, че всичко страшно в живота ми е отминало. Но всичко се връща. Някаква кошмарна безизходица. Кошмарна, черна.

— Няма безизходни положения, Галя — споделих с нея жизнения си опит. — От всяка ситуация има изход.

— Какъв? — бързо попита тя. — Сега какъв? Всичко това е дяволщина. Да, дяволщина — ето какво е! Как мислите, Сергей, ако върнем този апартамент и се приберем в нашата комуналка, нещо ще се оправи ли?

— На кого ще дадете апартамента? — не разбрах аз.

— Не знам. На когото и да е. Ако ще на самия дявол.

— За първи път чувам, че от дявола се откупуват с апартамент. Галина Ивановна, на какво учите децата? От дявола се откупуват с душата си!

— Аз съм съгласна — тихо каза тя.

— На какво сте съгласна?

— Съгласна съм да дам душата си на дявола. Само нека на него да му е добре.

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Много сериозно?

— Да, Сергей, много.

— Добре — казах. — Ще му предам.

— Какво ще предадете?

— Предложението ви.

— На кого?

— Как на кого? На дявола.

— А вие…

— Ами да. Отдавна се знаем. Още от Чечня. Аз все му викам: „Как си бе, козел?“ А той се обижда.

— О, Господи! — каза тя и се засмя. — Сергей! Ама сте и вие!… Господи, как ме разсмяхте!

— И това е изход от безизходните ситуации. Не най-добрият, Галя. Но не и най-лошият.

— Помогнете му — помоли тя. — Ако можете.

— Ще опитам — обещах аз. — А ако не мога, ще го разсмея.

Изпратих я до входа и се върнах при джипа. И едва успях да отворя вратата, когато иззад блока изфуча червен запорожец, пуснал дългите фарове, и спря пред джипа ми. Фаровете угаснаха. От запорожеца излезе Юрий Сомов и се приближи до мен.

— А сега, младеж, чуй ме — каза той. — Не знам кой си и какво искаш от нас. Ние сме семейство. Аз заради семейството си ще ти прегриза гърлото. А на него предай: нека се държи по-далеч от нас. Ходих при него в колонията. Попитах го как ще живеем нататък? Той каза: връщай се, тя ще те приеме, а аз ще се махна. Така каза: живейте си както досега. Забравете за мен, аз съм безследно изчезнал, няма ме. А щом като е изчезнал, няма какво да се мярка тук! Тя се наплака заради него. Девет години. Девет години го чакаше и плачеше нощем. Стига! Така му кажи!

Запорожецът изрева, изстреля струя черен пушек и изфуча към гаражите. Аз седнах в колата си, сложих ръце върху арматурното табло като при командата „Горе ръцете! Не мърдай!“ и помолих, без да се оглеждам:

— Само без фокуси, Калмиков. Нямам оръжие, нито ти мисля злото. В Мурманск не те дебнехме, а те охранявахме. Чу какво каза Сомов. Чу и за какво говорих с Галина. В ресторанта говорехме за същото, за теб. Не се натискам да ти помагам, не ти е нужно. Не мога и да те разсмея. Но мога да ти помогна да разбереш какво се случи с теб. Ти знаеш нещо, ние също знаем нещо. Заедно можем да разберем всичко.

Млъкнах. Отзад беше тихо. Реших, че може да продължа:

— Не съм човекът, който да те учи как да живееш. Ще ти кажа само едно: върнал си се в страна, за която не знаеш нищо. Изхвърлиха те като бита карта. Продължават да те работят. Това устройва ли те? Тогава излизай от колата, а аз ще се прибера вкъщи. Ако не — седни нормално, за да виждам лицето ти.

Едва-едва изскърцаха пружините на седалката. В огледалото за задно виждане се появиха очертанията на глава. Не можех да го разгледам — пречеше ми светлината на уличната лампа в задното стъкло.

— Така е по-добре — казах. — Днес няма да говорим. Трябва да получа още малко допълнителна информация, тогава ще го обсъдим. А сега ще те закарам там, където никой няма да те търси. При мен, в Затопино. Не бива да оставаш в Москва. Ако не днес, утре ще те обявят за федерално издирване, всеки милиционер ще има снимката ти. Не искаш ли да попиташ защо?

— Защо? — попита той.

— Защото на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година военният съд в Кандахар те е разжалвал, лишил те е от всички награди и задочно те е осъдил на смърт. Знаеше ли го?

— Да, знаех.

— Присъдата не е отменена. И това ли знаеше?

— Не.

— Сега знаеш.

Пристигнахме в Затопино в два часа през нощта. Олга не спеше. Тя излезе при нас, поздрави, каза, че вечерята е в микровълновата, и веднага се върна в детската стая. Напоследък не си доспиваше, синът боледуваше, имаше температура, капризничеше. Калмиков отказа вечерята. Предложих да му постеля да спи на втория недостроен етаж или в банята. Той избра банята.

Седях в кухнята, пиех чай и се опитвах да разбера какво всъщност стана днес. Случи се нещо много значително. Баналната от гледна точка на днешното време интрига въпреки цялата й неясна вътрешна хитрост, в която беше въвлечен Калмиков, а заедно с него и ние, придоби многоизмерност, в нея се откри неочаквана дълбочина. Може би опасна.

Излезе Олга и приседна до масата. Лицето й беше уморено и сякаш учудено.

— Какъв странен човек — каза тя. — Кой е той?

И аз бих искал да зная. Но не й казах това, а попитах на свой ред:

— Защо ти изглежда странен?

— Кучетата не го залаяха. А те винаги лаят външен човек.

— Наистина — бях принуден да се съглася.

— И още нещо. Той заспа.

— Кой?

— Сергей Сергеевич-младши, кой! И температурата му изчезна.

Отидох в детската. Сергей Сергеевич-младши къртеше и премляскваше.

— Е? — попита Олга. — Убеди ли се?

— Обичам те — казах аз.

— Ето! И това! Кога си ми го казвал за последен път? Само че честно!

— Не помня.

— А аз помня. Нека той да поживее при нас по-дълго.

— Той какво общо има?

— Не знам. Но ми се струва, че има.

— Обичам те — повторих аз. — Искаш ли да ти го повтарям сутрин и вечер?

— Искам — бързо каза тя. — И през деня.

III

Генерал-лейтенант Лазарев живееше в краймосковската вилна зона „Звездичка“. Преди войната тук давали парцели на големи военачалници. По традиция я наричаха генералското село, макар че почти не бяха останали генерали. Наследниците разделили парцелите с огради, половините на къщите бяха боядисани в различни цветове. Тук-там над сивите етернитови и ламаринени покриви, боядисани с кафяв миниум, се извисяваха вилите на „новите руснаци“, доста скромни в сравнение с елитното селище на Осетра.

Оставих колата си до селския магазин и тръгнах пеша през брезовата горичка, сияеща като златен облак сред унилите огради. Търсената къща се оказа веднага след горичката. Пред портичката нетърпеливо тъпчеха двама работяги строители в зацапани гащеризони и натискаха копчето на звънеца. Между тях имаше четиридесетлитрова бака с протекла отстрани зелена боя. Не беше нужно да имаш дедуктивни способности, за да разбереш: боята е приватизирана от някой местен строеж и сега ще бъде реализирана за сума, кратна на цената на бутилка водка.

Никой не излизаше да види кой звъни. Работягите започнаха да чукат, първо деликатно, после по-яко. Портичката се отвори, надзърна дребен плешив дядка с опърпани работни дрехи, гумени галоши и вила за тор в ръцете и огледа с режещ поглед бачкаторите:

— Какво искате?

— Дядка, извикай генерала, имаме работа! — зарадваха се те.

— Няма го генерала — избоботи дядката.

— А кога ще дойде?

— Не ми е докладвал.

Псувайки, те вдигнаха баката и я помъкнаха към следващата къща. Старецът премести въпросителния си поглед върху мен.

— Бих искал да видя генерал-лейтенант Лазарев.

Той малко помълча, като ме разглеждаше, после се дръпна да ми направи път:

— Влизайте. Аз съм Лазарев.

От портичката към къщата водеше покрита с плочки пътечка. Плочите бяха хлътнали, пръстта ги беше затрупала. Генералът ме доведе до покрита със стара мушама маса, с вкопани пейки край нея, подрънча с миялника, окачен на фасадата, и влезе в къщата. Огледах се.

Парцелът беше голям и запуснат. Къщата също изглеждаше сива, изоставена. Около нея имаше борове и няколко стари ябълки. Именно край тях генерал-лейтенант Лазарев беше разхвърлял тор. Листата на дърветата отдавна бяха окапали, но ябълките не бяха обрани, червенееха по голите клони, търкаляха се из тревата. Непонятно беше защо ториш ябълките, щом не събираш плодовете. В това имаше някаква разрегулираност на живота, разбрицаност на механизма, в който всяка част работи сама за себе си.

След известно време Лазарев се върна. Здравата му плешива глава и синият анцуг с двойни бели кантове, в който се бе преоблякъл, го правеха да прилича на стар треньор на някога знаменит отбор. И изражението му беше като на треньор, при когото са дошли за съвет. „Дойдохте, вашта мама, след като разсипахте отбора, по-рано трябваше да искате съвет.“

Той се настани на масата и кимна:

— Слушам.

— Защо нямате охрана? — попитах аз.

— Защо ми е охрана?

— Вие сте секретоносител.

— Кой сега пази тайните! Сами ги раздаваме. В НАТО мечтаем да влезем. Русия — пълноправен член на НАТО. Пълноправна с Лапландия!

С тоя всичко беше ясно. Ако не исках да затъна в блатото на съвременната политика, а аз не го исках, спешно трябваше да се гмурна в дълбините на историята. Затова бързо казах:

— В Подолския архив ви препоръчаха като човек, който знае всичко за Афганистанската война.

— Никой не знае всичко.

— Интересува ме само един епизод. Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на летището в Кандахар? По-точно, знам какво е станало. Били са взривени няколко наши самолета. Но не знам защо. Не знам какво е последвало от това. И главното — как се е отразило то на съдбата на майор Калмиков.

Генералът се намръщи.

— Кой сте вие?

— Сътрудник на частната детективско-охранителна фирма „МХ плюс“ — представих се и извадих червената карта, много солидна.

— Пастухов Сергей Сергеевич — прочете Лазарев и свери физиономията ми със снимката. — Как ме открихте?

— Адресът ви ми даде генерал Голубков. Срещали сте се в Афганистан. Той е служил във военното разузнаване. Каза, че може би го помните.

— Помня го. Но не помня да съм му давал адреса си.

— Научил го е по своите канали. Сега е началник на оперативния отдел в Управлението за планиране на специални мероприятия. Предупреди ме, че ще поискате да проверите думите ми. Да ви дам ли телефона му?

— Не си правете труда — промърмори Лазарев и стана.

Отсъства около петнадесет минути. Когато се върна, погледът му вече не беше така режещ.

— Всичко е точно — каза той и ми върна картата. — С какво се занимава вашата фирма?

— Охраняваме тези, които ни наемат. Изпълняваме конфиденциални поръчки.

— Следите шавливи жени?

— Досега не се е налагало, но защо не?

— Доживяхме. Капитан от спецназ рови в чужди чаршафи. Защо ви интересува майор Калмиков?

— Преди известно време ни наеха да го охраняваме.

— Вас? Наели са ви? Да охранявате? Него? — попита дума по дума Лазарев с такъв вид, сякаш му бях съобщил нещо абсолютно невероятно.

— Това беше само предпазна мярка — обясних аз.

— Преди колко време?

— Около две седмици.

— По-точно?

— От дванадесети до петнадесети септември.

— Голубков знае ли защо ме търсите?

— Не — честно отговорих аз. — Той е зает човек. Не исках да го товаря с проблемите си.

— Омитай се, момче — с равен глас заповяда Лазарев. — Ако Голубков не беше казал, че си свой, щях да извикам патрула. И с теб щяха да се разправят контра разузнавачите. Край. Свободен си.

— Както кажете, господин генерал-лейтенант — обезкуражено измърморих аз. — Но…

— Другарю генерал-лейтенант! — отсече Лазарев.

— Моля да ме извините, другарю генерал-лейтенант. Не исках да ви обидя. Но би ми било по-лесно да живея, ако знам какво предизвика гнева ви.

Той ме изгледа с побелели от омраза очи:

— Това, кучи сине, че не си могъл да охраняваш никакъв майор Калмиков преди две седмици! Майор Калмиков беше разстрелян в Пешавар от контраразузнаването на Ахмед хан през ноември осемдесет и осма година! След три месеца изтезания! След три месеца такива изтезания, каквито на теб, пале, няма да ти се присънят и в кошмар! Той загина като герой! Беше ми като син. Като роден син ми беше! Изгорили го в негасена вар. А сега се махай.

Голубков ме предупреди преди срещата с Лазарев да не би дори от вежливост да взема да разпитвам за семейството му. Той имал двама синове, и двамата офицери. По-големият загинал в Кабул при щурма на двореца на Амин. По-малкият изгорял в бетеер в Грозни през 1995 година. Жена му не издържала този удар, обесила се, а самият Лазарев подал оставка и оттогава живеел като отшелник.

Изчаках генерал-лейтенантът малко да се поуспокои и извадих от джоба си снимка на Калмиков, направена в Лефортово след арестуването му. С тази снимка от следственото дело ни снабди президентът на Народна банка Буров, когато ни изпращаше в Мурманск. За всеки случай. Да не объркаме Калмиков с някой друг.

— Погледнете тази снимка, другарю генерал-лейтенант — предложих аз.

— Върви си, момче — без да обръща глава, помоли той.

— Ще си вървя — обещах. — Но първо я погледнете.

Той неохотно, само за да се отърве от мен, хвърли поглед към снимката и веднага я сграбчи, впи очи в нея.

— Той ли е? — попитах, макар че вече нямаше нужда.

— Кога? Кога е направена тази снимка?

— Там пише.

— Деветдесет и осма година — прочете той. — Какво значи това?

— Това значи, че сте прибързали да го погребвате. Откъде научихте, че е разстрелян?

— Агентурата донесе.

— И вие повярвахте?

— Ние проверихме донесението по всички канали! Тая снимка е фалшификат!

— Не, другарю генерал-лейтенант, не е фалшификат — възразих. — Направена е в следствения арест „Лефортово“. Преди две години майор Калмиков беше осъден на шест години при строг режим като наемен убиец.

— Майор Калмиков не би могъл да бъде наемен убиец!

— Не съм казал, че е. Казах само, че беше осъден като наемен убиец. За процеса срещу него имаше дори предаване по телевизията…

— Той сега…

— Да, жив е. Жив и на свобода. Но няма да остане дълго на свобода, ако не поискате да отговорите на въпросите ми.

— Зависи какви са.

— Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на съветското военно летище край Кандахар?

Генералът впи изпитателен поглед в очите ми, сякаш се опитваше да разбере откъде знам. Не разбра, но и не попита. Задейства се професионалният рефлекс. Беше свикнал, че никой и никога не отговаря направо на директни въпроси. Но на моя въпрос трябваше да отговори. Той отвърна:

— Това е държавна тайна.

— Какво е станало през нощта на петнадесети декември? Защо са измъкнали майор Калмиков от леглото, качили са го на най-новия изтребител-прехващач и са го пратили в Кабул?

— Това е държавна тайна — повтори генералът.

— Какво се е случило през осемдесет и осма година в Пешавар?

— Това е държавна тайна!

— Добре — казах аз. — Държавна тайна. Тогава ще ви попитам друго. Защо не са дали на жената на майор Калмиков пенсия за безследно изчезналия й мъж? Защо не са дали пенсия на жена му дори след като през осемдесет и осма година е загинал като герой?

Лазарев не отговори.

— И това ли е държавна тайна? — попитах аз.

— Да! — извика той. — Да, и това! И не ми задавай повече такива въпроси! Не можеш да го разбереш!

— Да, не мога да го разбера — съгласих се аз. — Добре, а защо не отидохте при нея просто като при жената на човека, когото сте имали за свой син, и не сте й казали „Галя, Костя загина“? Защо не й казахте: „Галя, Костя загина като герой. Кажи на неговия син, че може да се гордее със своя баща. Кажи му.“ Това поне защо не направихте?

— Нямах право да го направя. Нямах право дори да се приближа до нея. Сърцето ми се късаше, но не можех да го направя!

— Защо?

— Защото го изискваше дългът ми! Защото съм дал клетва!

— Пред кого?

— Положил съм клетва да служа на родината! И ще остана верен на клетвата. До смъртта си!

Аз станах.

— Благодаря, другарю генерал-лейтенант, че се съгласихте да поговорите с мен. Нямам повече въпроси. Но ако искате да знаете какво мисля за всичко това, ще ви кажа.

— Какво ли пък можеш да ми кажеш ти! — вяло каза той.

— Нещо, което никак няма да ти хареса, дърт пръдльо! Заради това, което наричаш родина, си затрил всичките си синове, затрил си и жена си…

— Млък! — кресна генерал-лейтенант Лазарев.

— Как ли не, ще ме изслушаш! Хвърлил си ги направо в челюстите й! Един след друг! А колко чужди синове изплюска тя? Клел си се бил на родината! На Молох си се заклел! И сега продължаваш да му служиш. Готов си да му дадеш и последния си син, останал по чудо жив! Но аз няма да ти позволя. Чуваш ли ме, тъп ботуш такъв? Няма да ти позволя! И аз съм се клел пред родината. Тази родина, която е майка, а не бясна вълчица! Бъдете здрав, генерале. Имах честта!

Обърнах се кръгом и тръгнах към изхода.

Той викна:

— Пастухов!

Дори не го погледнах.

— Пастухов, стой! — изрева той като фатмак над фатмаците.

— Я върви на…! — казах му вежливо.

— Почакай, Пастухов! — помоли той.

Спрях.

— Е?

— Върни се.

Върнах се.

— Седни — каза той.

Седнах.

— Питай.

— Ще разрешите ли да включа диктофона?

— Включвай го.

Извадих сонито, сложих го в центъра на масата, пуснах на запис и зададох първия въпрос:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар?

— На четиринадесети декември в Кандахар имаше много силна виелица. Подготвяхме мощен десант в тила на муджахидините. Подготовката, както винаги, се провеждаше в най-строга тайна. Но имахме сведения, че агентурата на Ахмед хан е получила информация и ще бъде направен опит да се провали операцията. На летището беше поставена подсилена охрана. Имаха заповед да стрелят на месо по всяка подозрителна цел… Пушиш ли?

— Не.

— И аз ги отказах. Сега бих запалил. Майната му. Та така. В двадесет и три часа и петнадесет минути московско време, или в три и петнадесет по местното на един войник се сторило, че някой се промъква към стоянката на бомбардировача. Той изстрелял откос с автомата си АКМ. Куршумът рикоширал в бетона и попаднал във взривателя на бомбата, окачена на долния пилон на бомбардировача.

— И какво?

Генерал Лазарев помълча малко, изгледа с омраза диктофона, после каза:

— И всичко се прееба.