Изчезнал безследно

I

В средата на ноември 1998 година, скоро след августовската финансова криза, разтърсила руската икономика, в Таганския районен съд на град Москва започна процесът срещу гражданина на Руската федерация Константин Игнатиев Калмиков, обвинен по член 222, алинея първа, и членове 30–105, алинея втора, точка „3“ от НК на РФ.

Първата алинея на член 222 предвиждаше наказателна отговорност за незаконно придобиване, предаване, продажба, съхранение, пренасяне или носене на огнестрелно оръжие, боеприпаси, взривни вещества или взривни устройства и водеше до присъда лишаване от свобода до три години.

Член 30 „Подготовка за престъпление или опит за престъпление“ и точка „3“ от алинея втора на член 105 от НК на РФ заплашваха обвиняемия с далеч по-строги наказания. Защото престъплението, в чиято подготовка обвиняваха Калмиков, беше убийство „от користни подбуди или наемно убийство“.

Първият тласък на събитията, довели до арестуването на Калмиков, а после и до образуването на наказателно дело срещу него, било обаждането на 20 май 1998 година около десет часа вечерта на телефон „02“. Обаждал се някакъв мъж. С прекъсващ от вълнение глас той съобщил, че преди половин час на прозореца на шестия етаж в една от старите сгради на улица „Малие каменшчики“ е видял висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце. Мъжът съобщил номера на сградата, но отказал да се назове. На въпроса по какъв начин е успял да види някого в прозорец на шестия етаж, обадилият се нарекъл оператора козел, напсувал го и затворил слушалката.

В дежурната отначало решили, че е някой алкохолик, изпаднал в делириум, но за всеки случай проверили номера. Обаждането било не от домашен телефон, а от будката на телефонен автомат на ъгъла на улица „Болшие каменшчики“ и Таганския площад. Нарядът на патрулната кола разпитал продавачката от будката за цигари до телефонните кабини. Тя дала показания, че е видяла обадилия се.

Това бил мъж на около четиридесет години в скъпо черно кашмирено палто, дребен, хилав, трезвен. Продавачката му обърнала внимание, защото само единият от трите автомата работел, мъжът безуспешно се опитвал да се обади и изразявал недоволство. От третата кабина все пак успял да се обади, после си купил кутия френски цигари „Житан“ и си заминал с красива вносна кола, черна на цвят.

Кашмирено палто, цигари „Житан“, вносна кола, трезвен. Патрулът предал съобщението в районното управление на милицията.

Там го взели на сериозно, защото срещу старата сграда на „Малие каменшчики“, посочена от телефонния аноним, на улица „Болшие каменшчики“ се намирал четиринадесететажен блок, в който при съветската власт живеели големи партийно-стопански ръководители, а сега се заселвали сериозни бизнесмени. В блока живеели двама депутати от Държавната дума и трима членове на московското правителство. А след неотдавнашното покушение срещу един от московските вицепремиери и скандала, който вдигнал на ръководството на ГУ на МВР кметът Лужков, дори мисълта, че нещо подобно може да се повтори, предизвиквала уртикария на московските милиционерски шефове.

От проведените оперативно-издирвателни мероприятия (а казано по-просто — от кварталния инспектор, на когото заповядали да провери сигнала) било установено, че в стаята на една от общинските квартири на шестия етаж в старата, строена още преди революцията сграда, чийто номер бил съобщен от обадилия се, живее Константин Игнатиевич Калмиков, роден 1956 година, преди военнослужещ, а сега временно безработен. Кварталният изясни, че Калмиков е наел стаята преди три месеца от една бабичка, която се преместила да живее при дъщеря си.

Съседите в квартирата, разпитани от кварталния, характеризираха Калмиков положително: необщителен, но не пие, не пуши, никого не води при себе си, не безобразничи. Понякога не излиза от къщи по няколко дни, друг път изчезва по цяла нощ, излиза с ладата си (ВАЗ-2106, тъмнобежова, произведена 1990) и се връща чак сутринта.

Кварталният също така установи, че прозорецът на неговата стая е на северната фасада, отдолу има малка градинка, а през улицата — блок от жълти тухли с балкони, същият, в който живееха старите и новите господари на живота. Разстоянието между сградите беше не повече от триста метра.

След като събра предварителната информация, кварталният се срещна лично с Калмиков под предлог, че проверява адресната регистрация. Обстановката в стаята говореше за човек съвсем равнодушен към удобствата. Мебелите бяха стари, събрани от тук от там, каквито не ти е жал и да изхвърлиш. На прозорците нямаше щори, само стари тюлени пердета, а и те бяха дръпнати. Това веднага заинтересува кварталния, тъй като косвено потвърждаваше съобщението на телефонния аноним, че е видял в прозореца висок слаб мъж. Във всеки случай би могъл да го види. И този мъж напълно би могъл да бъде Калмиков, тъй като той беше с ръст над средния и слабо телосложение.

Самият Калмиков направи на кварталния впечатление на необщителен, но съвсем уравновесен човек. Документите му бяха в пълен ред. На всички въпроси даваше немногословни, но изчерпателни отговори. Служил е в армията, бил майор, воювал в Афганистан, уволнен след раняване. Раната получил не в Афганистан, а много по-късно, по време на учение. Няма семейство, бил е женен, отдавна. Досега е живял във военна болница край Москва. Там първо се лекувал, а след изписването работил като санитар в рехабилитационния център при болницата. Наел тази стая, защото му обещали работа в Москва, във фирма, но засега не се урежда, няма свободно място.

Кварталният не разбра веднага какво му се струва необичайно в бедното, но, общо взето, нормално ергенско жилище. После се усети: в стаята нямаше телевизор. Тогава какво прави домакинът вечер? Чете? Но книги нямаше. Дори вестници нямаше.

Кварталният не взе да разпитва за това, а помоли Калмиков за чаша вода и когато той отиде в кухнята, надзърна в стария гардероб, заемащ цялата външна стена на стаята. И там видя това, което изобщо не му се искаше да види, защото Калмиков му хареса и дори предизвика съчувствие у него заради неподредения си живот. Четиридесет и две години, а нито къща, нито деца. Но кварталният не можеше да затвори вратичката и да забрави видяното. Защото в гардероба имаше триножник с монтирана стерео тръба. В съчетание с изгледа от прозореца към елитния блок на улица „Болшие каменшчики“ и входовете, пред които паркираха скъпи коли, това говореше много. Това говореше, че на телефонния аноним може би не му се е привидял силуетът на високия, слаб мъж със снайперска винтовка в ярко осветения прозорец.

Кварталният изложи своите наблюдения в рапорт. Без много да му мисли, следователят от районната прокуратура написа заповед за обиск, отсъждайки, че в нашето неспокойно време е по-добре да се презастраховаш. Ако обискът не даде резултат — какво пък, ще се извинят. Нищо страшно.

Обискът даде резултати. В самоделния антресол над гардероба, където имаше струпани кутии със стари обувки и разни парцали, оперативниците откриха на дъното на една от кутиите овързан с канап пакет от амбалажна хартия. В пакета имаше пластмасово куфарче с размери 37 на 27 сантиметра и дебелина 4,5 сантиметра. В специални вдлъбнатини вътре бяха положени цев със заглушител, магазинната част и прикладът на безшумната автоматична снайперска винтовка ВСС „Винторез“ с пълен магазин от десет патрона. В същото куфарче бяха оптичният прицел ПСО-1 и нощният прицел НСПУМ-3.

Арестуваха Калмиков и го откараха в следствения арест „Лефортово“. След половин година следствието беше приключено и делото внесено в съда. Да председателства процеса бе възложено на заслужилия юрист на РФ, заместник-председателя на Таганския районен съд Алексей Николаевич Сорокин.

II

От всички новости в руската съдебна система от постсъветско време съдията Сорокин най–много харесваше две. Първото: забраната да се поставя телефон в съвещателната стая на съдиите. Това символизираше, че най–после е приключено с „телефонното право“. Сякаш само по телефона и единствено в съвещателната стая съдиите получаваха ценни указания.

Втората новост бяха тогите, в които господа съдиите бяха длъжни да заседават. Отначало той прие с ирония тази новост, но много бързо я оцени. Оцениха я и колегите. Шегичките, че за да е пълна картинката, трябва да се въведат и перуки, спряха.

Всеки път, навличайки преди началото на съдебно заседание тогата, оправяйки раменете и разгъвайки широките поли, Сорокин чувстваше, че сякаш издига преграда между себе си и живота. Тогата го защитаваше от калта и кръвта, които винаги присъстват незримо в съдебната зала, предпазваше го от злобата, омразата, жалостта, състраданието. Но и не позволяваше да се изтръгнат навън неговият гняв, ненавист, жалост и състрадание, помагаше му да остане безпристрастен.

Тогата беше като маска. Като броня. Той влизаше в радиационната зона защитен. И сваляйки я, оставяше върху нея всички прилепнали страсти. В края на работния ден той се събличаше и окачаше тогата в гардероба, така както лекарят сваля от себе си вмирисания на лекарства халат или както строителят — втвърдената от бетона ватенка.

Понякога дори се чудеше как преди съдиите са заседавали без мантии, с обикновени костюми. Като голи. Наистина той и тогава несъзнателно, даже леко смущавайки се от своето суеверие, обличаше на процесите винаги един и същ тъмен костюм, с него заседаваше и не го обличаше никъде другаде. И често го даваше на химическо чистене. Много по-често от другите си дрехи. Жена му отначало се сърдеше, после свикна.

И само веднъж за дългите години служба на руската Темида съдията Сорокин почувства, че тогата му пречи. Това стана по време на процеса срещу Калмиков.

Запознаването с обвинителния акт и следствените материали не предизвика у съдията Сорокин съмнения в правомерността на обвиненията срещу Калмиков. Освен снайперската винтовка при обиска била иззета и тетрадка, записките в която неопровержимо свидетелстваха, че около три месеца той непрекъснато е следил живеещия в елитния блок на улица „Болшие каменшчики“ голям бизнесмен, генералния директор на компанията „Интертръст“ и собственик на банка „Евро Аз“ Владимир Петрович Мамаев. И това обстоятелство придаваше особена значимост на делото.

Мамаев беше видна фигура в руския финансов свят. При това фигура, свързана тясно с МВР. Както и много големи имена в руския бизнес, той беше започнал още през Брежнево време — като кооператор. Даже бе лежал в затвора известно време: като директор на малка шивашка фабрика, принадлежаща на трудово производителната кооперация на инвалидите, произвеждал „дефицит“ — някаква търсена ширпотреба. Обикновена работа по онова време. После стана фирмаджия. Но истински се разгърна през 90-те години, когато изчезнаха държавните поръчки и цялата огромна система на Главното управление на затворите изпадна в катастрофално положение.

Затворническите предприятия, които хранеха хиляди трудово-изправителни колонии, останаха без работа. Никой не искаше да купува брезентовите куртки и ръкавици, които затворниците шиеха, на никого не трябваха алуминиевите лъжици и вилици, които щамповаха, напълно спря търсенето за простичките и груби мебели на затворническите работилници. Все още се крепяха лагерните дърводобивни стопанства, но и за тяхната продукция спадна търсенето, защото многократно се увеличи стойността на вторичната преработка, превръщането на дънерите в греди и дъски.

И тогава се появи Мамаев с мащабна, старателно разработена програма за реорганизация на производствената база на Главното управление на затворите. Колегията на МВР, под чиято шапка се намираха тогава затворите, одобри програмата на Мамаев. Тя изискваше сериозни капиталовложения. Такива пари в бюджета нямаше, но правителството се съгласи да отмени данъците, отпусна нисколихвени кредити, гарантира на компанията „Интертръст“ и на банка „Евро Аз“ заеми от търговски банки, наши и западни — само и само да се отърве от тоя главобол.

Производството започна да се реорганизира. От алуминия започнаха да щамповат не вилици и лъжици, а покривна ламарина, ползваща се с огромно търсене, от бялото тенеке вместо рендета и кофи взеха да произвеждат супер дефицитните капачки за буркани, от брезента шиеха чергила за коли и палатки за дребните улични търговци, наводнили всички градове и села на Русия. В дърводобивните стопанства строяха гатери, сушилни и дървопреработващи цехове, на пазара пускаха не дънери, а набичена дървесина. Цялата продукция се реализираше през компанията „Интертръст“.

Съдията Сорокин много се съмняваше, че това е подобрило положението на затворниците, но определено е уредило живота на много висши чиновници от МВР и ГУИН1 и на самия Мамаев. Той беше много влиятелен човек. Разправяха (и съдията Сорокин беше склонен да вярва на тия слухове), че зад скандала в банята с министъра на правосъдието и последващата му оставка и арест стои Мамаев. Нещо явно не бяха поделили.

Естествено, че такъв деец като Мамаев има врагове. Нямаше нищо учудващо, че са поръчали убийството му. Изпълнител на поръчката бе станал Калмиков. Запознавайки се с материалите по делото, съдията Сорокин беше принуден да признае, че поръчителят е направил добър избор.

Сериозността, с която Калмиков бе подготвял покушението, правеше силно впечатление.

Маршрутите на придвижването на Мамаев от къщи към офиса на компанията „Интертръст“ на „Варварка“, в банка „Евро Аз“ на новия Арбат, в ресторантите, където той обядвал и провеждал делови срещи с партньори, в нощните клубове, където понякога се развличал, бяха зафиксирани от Калмиков със счетоводителска прецизност, с посочване на точното време и честота на използване. На схемите бяха отбелязани най–удобните места за организиране на покушението, разработени бяха маршрутите за подход към мястото и пътя за оттегляне, с точност до минута беше пресметнато времето на операцията. Имаше много бележки от типа на „dir“ и „var“, които означаваха направление на стрелбата (директриса) и оценка за перспективата на операцията (вариативност).

Най–перспективни, както личеше от бележките, бяха три варианта на покушението. Първият: когато Мамаев сутрин излиза от дома си към колата (var 95%), или когато вечер се връща вкъщи (var 85%). Разликата в оценката се обясняваше с това, че ефективната стрелба с „Винторез“ с прицел ПСО-1 е до 400 метра, а с нощния прицел НСПУМ-3 — до 300 метра.

С „95“ бяха оценени вариантите за покушение срещу Мамаев по време на пътуванията му до вилата в краймосковското село Кратово и в дните, когато посещава любовницата си: тогава излизал през задната врата на офиса, вземал такси и отивал в Кунцево, където бил наел квартира за нея.

Със „100“ не беше отбелязан нито един вариант, тъй като стопроцентова гаранция в тези неща няма.

Всички тези пояснения към схемата беше дал самият Калмиков. Но категорично отричаше да е подготвял убийство. Напротив, той следял Мамаев със съвсем противоположна цел: за да предотврати възможно покушение. Калмиков твърдеше, че някакъв човек, който се представил като служител на Мамаев, го наел, за да направи одит на сигурността: да анализира ситуацията във всички възможни варианти и да набележи моментите, в които Мамаев е изложен на най–голяма заплаха. За тази работа заплатили на Калмиков три хиляди долара аванс, наели му стая, купили му ладата и му обещали още три хиляди, когато представи пълния отчет.

Според твърденията на Калмиков поръчителят поискал работата да се извърши при пълна секретност, за нея не бивало да знае никой, включително и самият Мамаев. По неговите думи Мамаев се държал прекалено безгрижно и това тревожело неговите партньори и служители. Разработката, която следвало да направи Калмиков, трябвало да накара Мамаев да промени своето отношение към личната си сигурност. Аргументите на поръчителя се сторили убедителни на Калмиков, затова при изписването му от рехабилитационния център той не разказал на ръководителя на центъра доктор Перегудов нищо за предложената му работа.

Всъщност Калмиков успял да опише само приблизително поръчителя, тъй като той пристигнал в рехабилитационния център с такси късно вечерта, разговорът се провел в тъмна алея на болничния парк, а самият поръчител бил с шапка и тъмни очила. По думите на Калмиков тази среща била единствената. По-нататък поръчителят му се обаждал на общия телефон в комуналната квартира, а Калмиков се отчитал за извършената работа. Последният контакт се състоял пет дни преди арестуването на Калмиков. Той докладвал, че е приключил одита и е готов да представи подробен доклад, на което поръчителят му отговорил да изчака и повече не се свързал с него.

Калмиков дал показания, че си купил стерео тръбата, за да наблюдава дома на Мамаев, а откъде се е взела винтовката, няма никаква представа. Може да е попаднала в антресола преди настаняването му, но по никакъв начин след това. Не са можели да донесат и да укрият незабелязано винтореза, тъй като за трите месеца, през които той живял в стаята, никой не е влизал там в негово отсъствие. Той бил абсолютно сигурен в това, защото вземал някои мерки за сигурност. Самият той не е поглеждал в антресола и не е ровил в кутиите.

Следователят извикал на разпит дъщерята на собственичката на стаята и се изяснило, че тя не е дала стаята под наем, а я продала на фирмата за недвижими имоти „Проджект“, а пък старите мебели и всички ненужни вещи зарязала, за да не мъкне боклуците на майка си в своя апартамент. Във фирмата потвърдили, че са купили стаята, тъй като за нея имало конкретна поръчка от клиент с пълна предплата, и я регистрирали на името на гражданина Калмиков. Предплатата в размер на дванадесет хиляди долара в рублева равностойност, включваща цената на стаята и комисионата, била преведена в сметката на фирмата с обикновен пощенски запис, което гарантирало анонимността на изпращача. В записа може да напишеш всякаква фамилия, в пощата не проверяват самоличността на изпращача.

Когато следователят предявил на обвиняемия документите, че той е собственик на стаята, Калмиков заявил, че за първи път чува за това.

Следователят направил опит да изясни произхода на винтовката. От Министерството на отбраната съобщили, че този „Винторез“ с щатна окомплектовка и посочения сериен номер е бил откраднат през 1996 година заедно с още двадесет броя стрелково оръжие от склада на едно бойно поделение.

Нищо не дало и запитването в Централната криминалистична лаборатория: винторезът е чист, не е регистриран в криминални престъпления.

Особено внимателно съдията Сорокин прочете протокола от разпита на Мамаев. Той беше само половин страница. Мамаев бе заявил, че както всички сериозни бизнесмени, и той има врагове, но дори не може да си представи, че някой от тях би прибягнал до такъв варварски начин за решение на проблема.

По-късно, няколко дни преди започването на процеса срещу Калмиков, прокурорът разказа на съдията Сорокин, с когото някога заедно бяха учили в юридическия факултет на МГУ2, как всъщност е протекъл разпитът на Мамаев, призован като свидетел. По-точно казано — поканен. Защото такъв деец като Мамаев не се вика с призовка при следовател от районна прокуратура. Може само да го поканиш. Това направил самият прокурор, а следователят присъствал на разговора.

Съобщението за подготвяното покушение вбесило Мамаев. Той не се задоволил с доклада на следователя, поискал да види делото. На напомнянето на прокурора за тайната на следствието заявил, че става дума за живота му, затова най–покорно моли да му покажат протоколите от разпитите на обвиняемия. Прокурорът отстъпил пред молбата му и заповядал на следователя да донесе делото, за да може Мамаев да го разгледа в негово присъствие.

По ироничната усмивка, с която прокурорът го разказваше, съдията разбра, че разговорът съвсем не се е водил в този тон и с тези изрази. Но той не упрекна стария си приятел в нарушаване на Наказателно–процесуалния кодекс. Прокурорът и без това беше се заседял като съветник от правосъдието, по армейските мерки — подполковник, докато според опита и прослужените години вече би трябвало да бъде поне старши съветник. В неговото положение нямаше нужда да си създава враг от калибъра на Мамаев. Кодексът си е кодекс, а животът иска своето.

Прокурорът останал с впечатлението, че най–голямата изненада за Мамаев била цената, за която са поръчали убийството му. Дванадесет хиляди долара за стая в комунална квартира, плюс три хиляди долара аванс, плюс цената на винтореза и старата лада — пет хиляди, не повече. Излиза, че са го оценили за двайсет бона? Къде е намерил поръчителят такъв килър? Че той е можел да поиска петдесет хиляди, дори сто!

— Калмиков е работел в рехабилитационния център на военна болница пояснил следователят.

— Как са го намерили там? Кой? Защо него?

Следователят посочил мястото в протокола, където задал същите въпроси на Калмиков. Обвиняемият отговорил, че е служил във военното разузнаване, има навици за оперативна работа, поръчителят би могъл да научи това от неговото досие в Министерството на отбраната. Но не знаел как са го открили. Задал този въпрос на поръчителя, но оня не отговорил.

— Имате ли недоброжелатели? — попитал прокурорът Мамаев.

— Недоброжелатели имате тук — във вашата кантора последвал раздразнен отговор. — А в големия бизнес има само врагове.

— Не допускате ли, че някой от вашите подчинени, приятели или близки наистина е наел Калмиков, за да провери системата на вашата охрана?

— И му е купил „Винторез“? — парирал Мамаев.

— Аз разпитах доктор Перегудов от рехабилитационния център — казал следователят. — Той е наблюдавал Калмиков повече от година. И не вярва, че Калмиков е подготвял убийство.

— Пука ми какво вярва и какво не вярва! Какъв е тоя център? Как се е озовал там килърът?

— Центърът наема помещения във военната болница — отговорил следователят. — Калмиков е попаднал в болницата след тежко черепно-мозъчно раняване.

— Психар значи — заключил Мамаев. — Тогава е ясно.

— Експертизата го призна за вменяем — възразил следователят.

— Въпреки това е психар! Да се върже на такова нещо за двайсет бона! А ако не е психар, значи е пълен тъпанар!

— Тази цифра го огорчи до дъното на душата му — разказваше прокурорът на съдията Сорокин. — Ама за кого, по дяволите, го вземат? Сега всички са се побъркали по рейтингите. А работата е проста като ряпа. За колкото можеш да поръчаш убийството на някого, толкова му е и цената.

— Той посочи ли някой, който може да е поръчал убийството му? — попита съдията.

— Не. Каза, че знае абсолютно точно кой е поръчителят. Но няма да каже. Ние сме длъжни да го открием. И да го наврем до края на живота му в пандиза. Тая гад. Така се изрази. След което попита моя следовател какъв чин има. Той отвърна: юрист втори ранг — старши лейтенант. Мамаев каза: ще станеш майор. На мен нищо не обеща, но на сбогуване ми стисна ръката доста многозначително — завърши разказа си прокурорът. — Кажи ми, Алексей Николаевич, нали може да не го мъкнем в съда? Никак не му се иска.

— Може, разбира се. Ако ти не поискаш да го призовем като свидетел.

— Няма да искам. Това, което каза за протокола, стига. Той не желае фамилията му изобщо да се споменава на процеса. Но не можех да му обещая това.

— Защо? — възрази Сорокин. — Ако отпадне обвинението в подготовка за покушение, може и да не се споменава. Ще остане само незаконно съхраняване на оръжие. Но ти няма да се съгласиш на такова нещо, нали?

— Няма — с въздишка потвърди прокурорът. — Притискат ме. Тук имаме не просто поръчково убийство — а предотвратено. Ние бдим! Колкото до мен, аз бих се ограничил с двеста двайсет и втори член. Не ми харесва това дело.

— Защо?

— Като видиш тоя Калмиков, ще разбереш.

III

Началото на процеса беше насрочено за десет часа сутринта. В девет и половина съдията Сорокин стоеше до прозореца на своя кабинет на третия етаж в безличната сграда с унил казармен вид, където се помещаваше съдът. По „Нова Рязанка“, която се виждаше в процепа между съвременните многоетажни сгради, като безкраен поток се влачеха коли, размазвайки с чистачките по стъклата летящата изпод гумите кал, по тротоарите бързаха минувачи, криейки се от ноемврийската лапавица във вдигнатите си яки и под чадърите. От време на време ту коли, ту хора се отделяха от потока, сякаш ги засмукваше тихата уличка „Марксистка“, и завиваха към сградата на съда. Съдът изглеждаше на Сорокин като сепаратор, отделящ калта от потока на живота и изпращащ я за пречистване в затворите и лагерите. Но там почти нищо не се пречистваше. Връщаше се обратно в кръговрата на живота и започваше наново да се върти.

Почти милион и половина затворници в страна с население сто четиридесет и пет милиона души. По един на всеки сто е престъпник, излежаващ присъда.

Руските съдилища не ги заплашва безработица.

На площадката пред сградата на съда спря червена спортна кола. Паркира уверено, но без излишна показност. Съдията Сорокин познаваше вносните марки. Самият той имаше стар „Фолксваген Пасат“, с който през лятото пътуваше до вилата си. Но тази марка не познаваше. Нещо италианско. И доста скъпо.

От колата слязоха двама млади мъже. Единият, висок, рус, кой знае защо се стори познат на съдията, другият — дребен, кръглолик, мургав. След минута до тях спря и тъмносин мерцедес, немного нов модел. И почти веднага японски джип „Нисан Терано“. От мерцедеса излезе набит, леко оплешивял мъж на около трийсет и пет години, а от високата стъпенка на джипа скочиха някакъв по-млад, стегнат, малко над среден ръст, тъмнокос, и още един — долу-горе на същата възраст, мургав. Те се поздравиха като добри познати, но без фамилиарност, а дори някак сдържано. Поговориха малко. Посмяха се на нещо. После този, който караше джипа, погледна часовника си. По-възрастният кимна — ще успеем.

За десет часа не бяха насрочени никакви сериозни дела — дребна престъпност, граждански искове. От което Сорокин си направи извода, че най–вероятно са дошли за процеса срещу Калмиков. Това го накара да ги разгледа по-внимателно.

Имаше нещо необичайно в тях. Скъпи коли. Е, сега много хора карат скъпи коли. Нормални прически, нормални дрехи. Маркови, но не предизвикателни. Кожени якета, шлифери. Явно не са от мутрите. Не са бизнесмени. Приличат на спортисти — професионални, знаещи цената си. Стегнати. И още нещо. Някаква сдържаност.

С какво ги е заинтересувало делото на Калмиков?

Но в този момент към сградата на съда се приближи такси и отвлече вниманието на съдията от младите мъже. От таксито припряно изскочи някакъв брадат мъж с жълто камилско палто и обемиста чанта под мишница. Това беше Кучеренов, изгряваща звезда на руската адвокатура. Само като го видя, съдията Сорокин се смръщи гнусливо, сякаш беше изял нещо развалено.

В руските съдийски и прокурорски среди не можеха да понасят адвоката Кучеренов. Не защото беше силен процесуален противник. Повечето дела той губеше, но умееше да извлича полза дори от загубите. На всеки процес се стараеше да придаде политическа окраска и доста често успяваше. Протестите на прокурорите и искането на съдиите да говори по същество той оценяваше като потъпкване на гражданските права и свободи, заклеймяваше прокурорите за обвинителния уклон, остатък от съветско време, даваше да се разбере, че съдиите са политически ангажирани и дори подкупени. Правеше го подло, с обидни намеци, свиване на рамене, разперване на ръце. Жонглираше ловко с думите, никога не даваше формални поводи да го обвинят в неуважение към съда. А ако не дай боже съдията реагираше на тона му, адвокатът избухваше като гневна фурия, като някакъв Цицерон — разобличител: „Докога, о Катилина?!“

Той често се мяркаше по телевизията, журналистите си падаха по находчивите му оценки. Раздразнението, което предизвикваше у съдиите със своя маниер на защита, понякога водеше до по-сурови присъди, отколкото изискваха обстоятелствата по делото. Но малцина забелязваха това, а на самия Кучеренов изобщо не му пукаше.

Той беше моден, скъп адвокат, но сам бе пожелал да защитава Калмиков за грошовете, които получаваха служебните защитници, не наети от подсъдимия, а назначени според закона. Това означаваше, че щом този път Кучеренов е решил да пренебрегне парите, смята да извлече от процеса полза за репутацията си. И съдията Сорокин, общо взето, се досещаше каква.

Но сега, като видя от прозореца на кабинета си как адвокатът стиска ръката на най-възрастния от младите мъже, които бяха привлекли вниманието му, и говори уверено нещо, Сорокин си помисли, че е прибързал да заподозре Кучеренов в липса на меркантилност.

— Алексей Николаевич, време е — надникна в кабинета му секретарката, задочна студентка в юридическия факултет. Тя извади от гардероба черната съдийска тога и помогна на Сорокин да я облече. — Как ви отива тогата. Изглеждате много благородно с нея. Като лорд. В залата има телевизионен екип от НТВ. Ще разрешите ли да снимат?

— Процесът е открит. Ако защитата или обвинението не протестират, защо не?

Нямаше възражения. Телевизионерите заснеха началото на процеса, обвинителния акт и си тръгнаха. Процесът потегли по утъпкания коловоз. Чак след това съдията Сорокин внимателно разгледа обвиняемия и разбра защо прокурорът му каза, че това дело не му харесва.

Висок. Суховат. Хубаво мъжко лице, с нещо източно във високите скули и леко дръпнатите тъмни безжизнени очи. Посребрена коса. В съчетание с мургавото лице изглеждаше като перука. Мургавината не беше вродена, както при южняците, по-скоро напомняше дълбоко проникнал в кожата загар. Лицето сякаш беше прогорено до кокал от безпощадно слънце и изсушено от вятъра като пергамент.

От 1981 до 1984 година — служба в Афганистан. Така пишеше в справката от Управление „Личен състав“ на Министерството на отбраната.

Ето откъде е този загар.

Той не се призна за виновен. На въпросите отговаряше кратко — с „да“ и „не“. След като му разрешиха да седне, се отпусна на скамейката зад решетката и седеше неподвижно, изправено, втренчен пред себе си, без да обръща внимание нито на съдията, нито на прокурора, нито на публиката. В целия му вид имаше нещо повече от равнодушие.

За двадесет години работа като съдия пред Сорокин бяха минали много обвиняеми. Едни извъртаха, други се държаха с демонстративна смелост, трети се опитваха да убедят съда, че нещата не са били както сочат свидетелите, а така, както те излагат случая. За времетраенето на следствието те до такава степен се вживяваха в своята версия на случилото се, че искрено си вярваха. Имаше и примирили се. Но такова безразличие към собствената си съдба съдията Сорокин не беше виждал никога.

Той намери в делото съдебно психиатричната експертиза и я препрочете. Психиатрите от института „Сербски“ не се съмняваха във вменяемостта на Калмиков. Състоянието на изследвания беше класифицирано като еболия: „Липса на подбуди, загуба на желанията, пълна безучастност и равнодушие към всички прояви на живота.“

Експертите бяха сгрешили. Този човек не беше равнодушен към живота.

Той беше мъртъв.

Това състояние на подсъдимия предопредели и атмосферата в залата. Процесът вървеше гладко, но тягостно. Дори Кучеренов не въртеше номерата си. Седеше си с вид на човек, който знае, че ще му дойде времето.

Още от началото нямаше много публика — местни пенсионери, любители на съденето, особено на бракоразводните процеси, случайни посетители, озовали се в съда по свои дела и надзърнали от любопитство на този процес. След обедната почивка не остана никой от тях. Само на първия ред стърчеше като лалугер дребен мърляв старец с яйцевидна плешивина, обградена от дълги мазни кичури, и на задния ред в малката зала седяха петимата млади мъже, които съдията Сорокин бе видял от прозореца на кабинета си. Не разговаряха помежду си, нищо не записваха. Слушаха внимателно, без да изразяват отношението си към ставащото.

Те дойдоха и на втория ден и мълчаливо седяха отначало докрай. Сорокин разбра, че имат намерение да присъстват на целия процес. Те все повече го интересуваха. Той нареди на началника на охраната да провери документите им и да запише фамилиите. На листчето, донесено в кабинета му преди началото на сутрешното заседание, бе написано: „Перегудов, Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин“.

— Документите им са наред — докладва охранителят. — Показаха ги без гък.

„Перегудов“.

Съдията си спомни. Това беше ръководителят на рехабилитационния център, в който Калмиков първо се доизлекувал, а после работил като санитар.

Доктор Перегудов.

— Перегудов е най-възрастният от тях, нали? — попита той.

— Тъй вярно.

— Помолете го да дойде при мен след заседанието.

— Слушам. Ще го докарам.

— Не можете да го докарате — възрази съдията. — Той не е подсъдим. Ще го поканите да дойде. Кажете, че това е моя молба.

— Ще бъде изпълнено.

Но вечерното заседание рязко измени хода на процеса и накара съдията да забрави за поканата.

Още по време на обедното прекъсване прокурорът под секрет му съобщи, че неговият следовател е изровил нещо ново и това прави изхода от процеса съвсем ясен. Но какво точно е изровил следователят, не каза, само многозначително обеща:

— Ще разбереш. Помни ми думата: това момче ще стане майор.

— Да не е открил поръчителя? — предположи Сорокин.

— Засега не. И на мен нищо не казва, крие. Но имам чувството, че е хванал дирята му.

След като възобновиха изслушването по делото, прокурорът поиска да призоват като свидетел гражданката Галина Ивановна Сомова. За пръв път от началото на процеса мъртвото лице на Калмиков бе изкривено от гримаса.

— Не! — рязко произнесе той, сякаш изграчи. — Не!

— Защитата възразява срещу искането на прокурора — заяви адвокатът, но не можа да аргументира своя протест.

— Възражението се отхвърля. Поканете свидетелката — нареди Сорокин.

Съдебният пристав въведе в залата висока, стройна жена с големи тревожни очи, сякаш измъкната от уличната тълпа. Такива са повечето московчанки по улиците: приятно, дори модно, но не богато облечени, със загрижени физиономии — от безпаричието, цените, децата.

В тълпата тя не би привлякла внимание. Изведена от привичното обкръжение, правеше впечатление гордо вдигнатата и глава и стаената грациозност на нейните движения. На тясното лице с едри правилни черти привличаха погледа ясно очертаните, сякаш високомерно извити устни.

Или не й бяха обяснили за какво я викат в съда, или тя не беше разбрала съвсем и просто се беше подчинила, както бе свикнала да се подчинява на началството.

Но тя дори не видя подсъдимия, плъзна поглед по решетката и уплашено, с недоумение и нащрек изгледа съдиите.

Когато беше установена самоличността й и я предупредиха за отговорността при отказ да даде показания или да излъже, прокурорът попита:

— Познавате ли подсъдимия Константин Игнатиевич Калмиков?

И чак сега тя видя човека зад решетката.

— Костя — тихо и объркано каза тя. — Ти ли си?

Калмиков не отговори. Пак стана мъртъв.

— Какво става с теб, Костя? — бързо заговори тя. — Костя, какво ти е? Костя, това съм аз! Аз съм, Костя!

Тя така и не дочака отговор. Секретарката на съда бързо наля чаша вода и я подаде на свидетелката.

— Благодаря — отказа тя. — Няма нужда.

— Можете ли да отговаряте на въпросите? — попита Сорокин.

— Ще се опитам.

— Познавате ли подсъдимия Калмиков? — повтори прокурорът.

— Да. Това е мъжът ми.

— Уточнете отговора си. Той е бил ваш мъж или продължавате да го смятате за свой мъж и сега?

— Той беше мой мъж.

— Развели ли сте се?

— Не. През осемдесет и първа година го изпратиха в Афганистан. Веднага след сватбата ни. През осемдесет и четвърта той се върна, след месец пак замина. После ми съобщиха, че е изчезнал безследно. През деветдесет и трета година съдебно го признаха за безсрочно отсъстващ. Костя, аз те чаках девет години.

— Свидетелко, не отговорихте на въпроса ми.

— Отговорих ви. Моят брак беше анулиран. Омъжих се за втори път. Костя, омъжих се за Юра Сомов. Аз нищо не знаех за теб четиринадесет години. Четиринадесет години не знаех нищо за теб, Костя! Мислехме, че си загинал.

— Свидетелко, трябва да отговорите на въпроса на обвинителя — беше принуден да направи забележка съдията Сорокин.

— Извинете — каза тя. — Да, разбира се. Питайте.

— Имате ли деца от брака си с подсъдимия? — продължи прокурорът.

— Имаме. Син Игнат. Той е на четиринадесет години.

— Имате ли деца от втория брак?

— Дъщеря. На пет години.

— Кога разбрахте, че първият ви мъж е жив?

— Преди два месеца, в началото на септември.

— Обяснете на съда при какви обстоятелства го научихте.

— При нас дойде служител от фирмата за недвижими имоти „Проджект“. Той каза, че на мое име е купен тристаен апартамент. Предаде ми документите за апартамента и каза, че ако искаме, може да се нанесем още същия ден.

— Попитахте ли кой ви е купил апартамента?

— Да. Той отговори, че апартаментът е купен по поръчка на Калмиков. Така научих, че е жив. Костя, аз едва тогава научих, че си жив!

— Опитахте ли да се срещнете с него?

— Да. Попитах служителя къде е той, как да го намеря. Той каза, че не знае. Поръчката била направена по Интернет, а парите били преведени по пощата. В поръчката било посочено, че клиентът предоставя избора на жилището на агенцията. Единственото условие било да е в Соколники.

— Попитахте ли колко струва апартаментът?

— Да. Той каза седемдесет хиляди долара заедно с комисионата.

— Поинтересувахте ли се откъде има вашият бивш мъж такива пари?

— Аз попитах. Но служителят каза, че не знае. Дали поръчка на фирмата му, фирмата я изпълнила.

— Пренесохте ли се в новия апартамент?

— Пренесохме се. Посъветвахме се с мъжа ми и се преместихме. Помислихме, че Костя е разбрал как живеем и е решил да ни помогне.

— Обвинението няма повече въпроси — съобщи прокурорът. — Предоставям справката. Апартаментът е бил прехвърлен документално от фирма „Проджект“ на свидетелката на десети май.

— Защитата има ли въпроси? — попита съдията.

— Да, ваша чест — потвърди Кучеренов. — Кажете, свидетелко, какви бяха жилищните ви условия преди преместването в новия апартамент?

— Живеехме четирима в стая дванадесет квадратни метра в общинска квартира в Соколники. Тази стая ми остана от моите родители.

— Живеели сте четирима души в стая дванайсет квадратни метра? Вие, мъжът ви и двете деца. Правилно ли ви разбрах?

— Да, правилно.

— Вие съобщихте на съда, че работите като учителка. Каква ви е заплатата?

— Около две хиляди рубли на месец.

— Получавате ли пенсия за първия си мъж?

— Не. Той се смяташе за безследно изчезнал. Щеше да ми се полага пенсия, ако беше загинал. Така ми обясниха във военния комисариат.

— Какво работи вторият ви мъж?

— Той е инвалид първа група. Върна се от Афганистан без крака. Получава пенсия и си докарва по нещо отгоре. Има „Запорожец“ с ръчно управление, разкарва стока по сергиите.

— Каква пенсия получава?

— Въпросът няма отношение към делото — прекъсна го съдията.

— Оттеглям въпроса си — бързо се съгласи адвокатът. — Стигат ли ви да живеете вашата заплата и пенсията на мъжа ви?

— Въпросът няма отношение към делото — повтори Сорокин.

— В такъв случай млъквам — заяви адвокатът и разпери ръце, сякаш демонстрирайки своето безсилие пред безцеремонното накърняване на гражданските права и свободи от съда.

— Свидетелката е свободна — обяви Сорокин.

— Да си вървя ли? — плахо попита тя.

— Можете да останете.

— Върви си — глухо проговори Калмиков. — Върви си!

— Добре, Костя, ще си тръгна. Както кажеш.

Тя тръгна към изхода. Съдебният пристав отвори вратата пред нея. Тя се обърна и извика като болна птица:

— Прости ми, Костя! Благодаря ти!

Прокурорът поиска да се приложат към делото документите за прехвърлянето на апартамента на името на свидетелката.

— Има ли възражения защитата? — попита съдията.

— Не, ваша чест — отговори Кучеренов. Аз не твърдя, че изходът от това дело е предрешен. Не, не твърдя това. Но не смятам за нужно да протакам делото. Защо?

— Съдът се оттегля за съвещание — обяви Сорокин.

Всъщност нямаше за какво да се съвещават. Показанията на свидетелката бяха убийствени за подсъдимия. На десети май фирма „Проджект“ беше прехвърлила на нейно име апартамент за седемдесет хиляди долара. На петнадесети май Калмиков беше докладвал на поръчителя, че е приключил работата. На двадесети май неизвестен мъж беше съобщил на телефон „02“, че е видял в прозореца на старата сграда на „Малие каменшчики“ висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце.

Седемдесетте хиляди долара за апартамента бяха хонорарът за убийството на Мамаев. И не можеше да се тълкуват по никакъв друг начин.

„Мамаев може да бъде доволен — помисли си съдията Сорокин. — Платили са за него достойна цена.“

Съдиите изпиха по чашка кафе и се върнаха в залата.

— Съдът реши да приложи към делото документите за покупката на апартамента, предоставени от обвинението — обяви Сорокин.

За всеки, който що-годе разбираше от съдопроизводство, това означаваше неизбежна тежка присъда.

Но главната изненада предстоеше: адвокатът Кучеренов обяви, че неговият клиент се признава за виновен.

IV

Процесът вървеше към края си. Вече можеше да се пише присъдата. С това реши да се заеме и съдията Сорокин, след като се върна в кабинета си и съблече тогата. Но не му лежеше на душата това дело. Не му лежеше и това си е.

— Дойде господин Перегудов — съобщи секретарката. — Казва, че сте искали да го видите.

— Поканете го — нареди съдията, радвайки се, че се намери повод да отложи тягостното занимание.

— Учуди ли ви молбата ми да наминете? — попита той, като покани с жест посетителя на креслото пред своето бюро и го заразглежда любопитно.

— Не много — последва спокоен отговор.

— От какво според вас е продиктувана?

— По-добре ще е, ако вие го кажете.

— Да, резонно — съгласи се съдията. — Защо се заинтересувахте от този процес?

— Калмиков беше мой пациент.

— И какво?

— За лекаря всеки пациент е като детето за майката. Колкото по-тежък случай е, толкова повече. Калмиков беше много труден болен. Бълнуваше страшно. Цели денонощия. Държеше ме за ръката и бълнуваше. Не можех да го оставя. Той щеше да умре. Кой знае защо бях сигурен в това.

— Вие ли го оперирахте?

— Не. Аз съм военен хирург, но отдавна не практикувам. Повече от година се опитвах да го върна към живота.

— Успяхте ли?

— Да. Той се върна към живота. Дори започна да се усмихва. Тази история го уби.

— Кои са младежите, които седят до вас? — продължи съдията, опитвайки се да разбере какво му се стори необичайно, дори странно в този доктор Перегудов и неговите млади приятели. — Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин — изброи ги той, надзъртайки в листчето, донесено от началника на охраната.

— Мои приятели. Заедно воювахме в Чечня.

— Какви са те?

— Преди офицери десантници. Сега различно. Пастухов има малък дърводелски цех край Москва. Хохлов и Мухин са съсобственици на частна детективско-охранителна фирма. Злотников е актьор.

— Високият, русият, с червената кола — той ли е?

— Той.

— Спомних си — каза съдията. — Мяркал ми се е в някакви рекламни клипове. За прахове за пране или някакви дъвки. Нали не греша?

— Правилно, за „Стиморол“ — насмешливо потвърди доктор Перегудов. — Само че не му споменавайте. Много му досажда бремето на славата.

Нормален мъж. Набит, силен. Спокоен. Държи се спокойно, с достойнство. Съдията разбра: точно това беше странното — тяхната нормалност, обикновеност. Тези млади мъже бяха от обикновения живот, от самата му сърцевина, незасегнати от психозата на съвременната рок култура, нито от трескавия хазарт на бизнеса, от живота на ръба на катастрофата. Нито от високомерието на богатството. Нито от бедняшката горделивост. Чувство за собствено достойнство? А защо да е странно? Това също е нормално!

Съдията Сорокин осъзна, че не те, а той живее в странен свят. Обичайният за него свят навярно се струва странен, дори кошмарен за човека от обикновения живот. Това, което е нормално, рутинно за него, може би изглежда съвсем иначе отстрани. И затова той зададе въпроса, който изобщо не се канеше да задава:

— Какво мислите за всичко това?

Доктор Перегудов неодобрително поклати едрата си, оплешивяваща глава, която правеше челото му грамадно, монументално:

— Нищо хубаво.

— Казали сте на следователя, че не вярвате във вината на Калмиков — напомни Сорокин. — Така е записано в протокола. И сега ли не вярвате?

— Не. Той не е убиец. И вие самият не го вярвате.

— Но той се призна за виновен.

Доктор Перегудов сви силните си рамене, опънали кафявото кожено яке.

— Не знам защо го направи.

— Какво според вас значи това?

— Изглежда, са го използвали като лост за натиск срещу Мамаев. А после са го предали. Ако не беше изплувал този апартамент, щяха ли да го оправдаят?

— Едва ли. Най-вероятно щяха да върнат делото за доразследване.

— Ето ви и отговора. Някой никак не е искал това.

Съдията Сорокин мрачно се усмихна. В това беше разликата между него и човека от обикновения живот. Доктор Перегудов можеше да измисля всякакви, дори най-невероятни предположения. Те можеше да са верни или не, това нямаше никакво практическо значение. А от оценката на съдията зависеше съдбата на конкретния човек. Съдиите винаги са реалисти. Такава им е професията.

— Защо делото на Калмиков заинтересува приятелите ви? — попита Сорокин. — Вас защо, разбирам. А тях?

— Той е наш.

— Какво значи ваш? Заедно ли сте воювали?

— Не. Нашата война беше друга. Но той въпреки това е наш. Не знам как да ви го обясня.

— Не се мъчете, разбрах ви. Добре ли го познавате?

— Струва ми се, да.

— Той разказвал ли ви е за себе си?

— Малко. Не можеш да го наречеш приказлив човек.

— Защо тогава смятате, че го познавате добре? Той говореше ли за себе си в бълнуването?

— Не знам за какво бълнуваше. Не говореше на руски. Записах го на диктофон и пуснах после записа на лингвисти. Той говореше на пушту и на хинди.

— Виж ти? Откъде знае тези езици?

— Той е изчезнал безследно в Афганистан през осемдесет и четвърта година. В болницата са го докарали от таджикско-афганистанската граница през деветдесет и трета година. Къде е бил през тези девет години? Там е научил пушту и хинди. При това такъв диалект на хинди, който се говори само в Тибет.

— Не го ли питахте къде е бил през тези години?

— Питах го. Но той не каза. Заяви, че не иска да говори за това.

— Странна съдба — отбеляза Сорокин. — Знаехте ли, че има жена и син?

— Да. Той разказваше.

— Какво разказваше? Това не е празно любопитство. Аз не го разбирам. Той е съвсем затворен за мен. Това много ми пречи.

— Тъжна история — след кратка пауза отговори Перегудов. — След раняването няколко месеца беше в безсъзнание, после година изкара на легло. Едва преди половин година започнах да го пускам в Москва. Отначало го придружавах. После започна да ходи сам. Дежуреше край блока си в Соколники. Гледаше отдалеч. Сина си, жена си, нейния мъж. Видя, че той е грижлив, отнася се добре с момчето, обича жена си. На нея й е спокойно с него. Той разбра, че няма право да разруши живота им. Това всъщност е всичко.

— Да, тъжна история — съгласи се съдията. — Искам да ви задам още един въпрос. Но може и да не ми отговаряте.

— Питайте.

— Вие ли наехте Кучеренов?

— Да. Но не съм ви казвал за това.

— А аз и не съм чул. Защо точно него?

— Защо? Дори не знам. Известен адвокат. Показват го по телевизията. Сбъркахме ли?

— Не сте нито първите, нито последните. Много хора вярват на рекламата. Не питам колко сте му платили. Мисля, много. Защото без хиляда долара той и езика си няма мръдне.

— Без пет хиляди. И това не сте чули.

— Разбира се. С какво се занимавате във вашия рехабилитационен център?

— Някого учим отново да ходи. Друг — да живее отново.

— Толкова ли е богат центърът, че да наема скъпи адвокати за пациентите си?

— Не. Съществуваме благодарение на доброволни дарения. А сега и с тях е зле. Това са наши лични пари. Мои и на приятелите ми.

— По-добре да бяхте купили с тях пет хубави инвалидни колички за вашите пациенти.

— Три — поправи го Перегудов. — Хубави само три.

— Три да са. Искате ли да ме попитате нещо?

— Искам.

— Питайте.

— Вие вече отговорихте. Ще го затворят.

— Да. Но аз не съм ви го казал. Присъдата ще бъде произнесена утре следобед. Доведете жена му. Сигурен съм, че ще се откаже от последната си дума. Но пред нея може и да каже нещо.

На другия ден малката съдебна зала беше препълнена от телевизионери. Кучеренов блестеше с красноречието си. Самопризнанието на обвиняемия го освободи от задължението да иска оправдателна присъда. Той не направи дори опит да подложи на съмнение доказателствата на обвинението. Невъзможно беше да ги опровергае, но можеше да поиска да върнат делото за доразследване, тъй като не беше установено нито лицето, дало поръчката на Калмиков, нито онези, които бяха платили стаята му в общинската квартира и апартамента за бившата му жена. На снайперската винтовка и на куфарчето не бяха открити отпечатъци на подсъдимия. Тежко доказателство на обвинението беше тетрадката с маршрутите на Мамаев и схемите на вероятните покушения. Но и тук защитата имаше силен аргумент. Защо му е на убиеца да съставя такива схеми и да ги държи у дома си? Фактът, че схемите са подробно зафиксирани, потвърждава показанията на подсъдимия, че е смятал да предаде тази тетрадка на поръчителя като отчет за извършената работа по одита на сигурността.

Нищо такова нямаше в речта на адвоката. За него главното беше друго.

— Днес на подсъдимата скамейка не е моят клиент, а цялата държавна система на Русия, която обрича своите войници и офицери, мъжествените защитници на родината, на просяшко съществуване и това ги хвърля в прегръдките на организираната престъпност. Те са принудени да убиват, за да осигурят сносни условия за живот на своите семейства. Бездарните, престъпни войни, които водеше Съветският съюз и които продължава да води псевдодемократична Русия, насищат обществото с ядрен потенциал от злоба, омраза, презрение към човешката личност и човешкия живот!…

Онова, което говореше адвокатът, беше правилно, но това, защо и как го казваше, предизвикваше у съдията Сорокин само черна злоба. Пукаше му на Кучеренов за съдбата на нещастните защитници на родината, пукаше му за неговия клиент, не му пукаше за нищо, освен за парите и за репутацията му на смел борец с несправедливостта репутация, която ще му донесе нови пари. Правилните думи бяха произнесени от мошеник и поради това се превръщаха в някаква обидна, изтънчена лъжа.

Съдията с мъка се сдържаше да не прекъсне адвоката и да поиска да говори по делото. Но той знаеше, че Кучеренов точно това очаква и тогава на подсъдимата скамейка заедно с руската държавна система ще се озове и руското правосъдие.

Калмиков не слушаше речта на адвоката. Гледаше в ъгъла на залата, където редом с доктор Перегудов и неговите приятели седеше жена му. Той дори не разбра веднага, че му дават последната дума. Съдията повтори. Калмиков стана и вкопчи ръце в решетката.

— Не съм виновен, Галя — произнесе той в мъртвата тишина на залата. — Кажи на Игнат: не съм виновен. Кажи му!

— Ще му кажа, Костя — отвърна тя. — Не си виновен, знам. Ние те обичаме. Ще те чакаме!?

Когато вече беше станал от креслото, оглеждайки строго изправилите се и замрели в очакване хора в залата, вече извисил се над тях не поради ръста си и височината на катедрата, а поради своето положение на решаващ съдби, вече произнасяйки думите „В името на Руската федерация“, съдията Сорокин изведнъж си помисли, че всичко трябва да се започне отначало, да върне делото за доразследване. Но той разбираше, че това нищо няма да промени. Сега или след половин година Калмиков ще бъде осъден. И може би дори по-сурово.

Той обяви присъдата: шест години лишаване от свобода в колония със строг режим.

Това беше минимумът. Като се върна в своя кабинет след приключването на процеса, той съблече тогата.

Както палачът сваля червената мантия и качулката.

V

Присъдата не беше обжалвана и влезе в сила.

По телевизията показаха репортаж от процеса. Съдията Сорокин не го гледа, но жена му го видя. Тя каза, че адвокатът Кучеренов е изглеждал много готин, а съдията и прокурорът — мрачни гадове.

Така оцениха репортажа народните маси. Началството оцени нещата по друг начин. След известно време председателят на Таганския районен съд получи повишение — стана член на Върховния съд. Мястото му зае съдията Сорокин. Прокурорът получи нов чин — старши съветник от правосъдието.

Обаче следователят, който водеше делото на Калмиков, така и не стана майор. Не стана дори капитан — юрист първи клас. Две недели след приключването на процеса срещу Калмиков той беше убит с няколко изстрела от упор в новата си кола БМВ през нощта на 46-ия километър от Рязанското шосе. Не откриха извършителите. Не изясниха и защо се е озовал следователят през нощта на Рязанското шосе.

Съдията Сорокин нямаше никакво основание да свързва това престъпление с процеса срещу Калмиков, но някакво чувство му подсказваше, че тази връзка съществува.

Осъденият Калмиков беше изпратен да излежава присъдата си на Колския полуостров, в една колония в Мурманска област. През септември 2000 година той беше освободен от затвора по закона за амнистията, приет от Държавната дума във връзка с 55-годишнината от Деня на победата на съветския народ над фашистка Германия. Според този закон амнистията обхващаше лицата, притежаващи държавни награди на СССР и Руската федерация.

Осъденият Калмиков подлежеше на амнистия, защото — както беше установено при изучаването на архивите на Комитета за държавна сигурност на СССР и потвърдено от Главното управление на архивите при МС на Русия — през 1989 година за героизъм, проявен при изпълнението на специална правителствена задача, с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР, неподлежащ на публикуване в печата, Константин Игнатиевич Калмиков е бил удостоен със звание Герой на Съветския съюз (посмъртно).