Изчезнал безследно

I

Тюрин изчезна за три дни. Мамаев псуваше, макар да разбираше, че го ругае напразно. Щом Тюрин не му се обажда, значи няма какво да съобщи. Но за енергичната натура на Мамаев очакването беше непоносимо. Още повече го вбесяваше усещането за собственото му безсилие, подчинеността на външни обстоятелства.

Телефонният разговор с Пастухов окончателно го извади от релсите. Същата вечер той се напи, скара се с жена си, затвори се в кабинета и спа на дивана, без да се съблича. Сутринта в девет без петнадесет, както обикновено, дойде Николай, каза, че колата е долу. Като видя подпухналия, небръснат шеф, той неодобрително поклати глава. Мълчаливо донесе от кухнята чаша минерална вода, сложи я на масичката до дивана, постави до нея две таблетки „Алка Зелцер“. Гледаше укорително, свил устни. Мамаев освирепя, заповяда му да се разкара на майната си. После звънна в офиса, предупреди, че днес няма да ходи. В припадък на злоба дори изключи джиесема си и всички телефони в апартамента. Няма го. За никого. За нищо. После захвърли таблетките, в ъгъла на стаята и взе да се освестява с „Хенеси“.

Денят му се освободи и Мамаев изведнъж усети, че дори не си представя с какво може да го запълни. Той въобще не умееше и не обичаше да почива. Даже през отпуските, които обикновено прекарваше в Испания със семейството си — със Зинаида и двете дъщери, здрави, яко сложени и шумни, пълни копия на майка си. Само след седмица той започваше да се обажда без причина в Москва, след десет дни не можеше да гледа без отвращение запълнения с хорските телеса плаж и цялата тая оперетна Малага и в края на краищата оставяше там семейството си и отлиташе у дома, за огорчение на Зинаида и за тайна радост на дъщерите.

Така се почувства и сега, като ученик, който е избягал от час и е открил, че си няма и представа с какво да се занимава.

Но си измисли занимание. Мениджърът на турската фирма, която строеше къщата му на Истра, вече два пъти се беше обаждал и го молеше да дойде, за да каже какви допълнителни желания има по интериора. Мамаев все нямаше време. Сега това се оказа много на място.

Когато му предложиха хубав парцел в борова гора на брега на Истринското водохранилище, Мамаев отначало искаше да откаже. Имаше си хубава зимна вила в Кратово, защо му е да строи още един палат — само за да не е по-долу от другите? Нека такива като Буров да си строят извънградски дворци и да правят в тях приеми. Мамаев още от съветско време не обичаше да бие на очи. Но после изведнъж си помисли, че не би било зле да има място, където може да остане в пълна самота, където никой няма да го търси, а и да го търси, няма да го намери. Скривалище. Убежище. Имаше нещо привлекателно в това. Нещо от затворническите години. И по-дълбоко — от детството, прекарано в пренаселените и тесни общи квартири.

Мамаев купи парцела и поръча строителството на турската фирма „Измир“. От предложените проекти избра най-скромния. Малка двуетажна къща, никакви кулички. На първия етаж — кухня и трапезария, стая за прислугата. Целият втори етаж — студио. Всичко на едно място: хол, кабинет, спалня. И нито една преграда. Много пространство и всичкото е твое. Това също идваше от детството.

Никой не знаеше, че Мамаев строи къща на Истра. Нито Зинаида, нито дъщерите, нито в компанията. Той дори се разплащаше с турската фирма не през „Евро Аз“, а чрез Спестовната каса. Нямаше никаква практическа необходимост от това, но и то сякаш влизаше в правилата на играта. Щом никой не бива да знае, така и ще бъде.

Мамаев се обади във фирмата, нареди да предадат на мениджъра, че ще намине. Искаше да извика Николай, но размисли. Не можеше да понесе постната му като на скопец мутра. И той възпитател, мамка му. Затова телефонира на любовницата си Людмила, с която поддържаше връзка вече три години, нареди й да хване обикновено частно такси и да го чака при театъра на Таганка.

Час и половина, след като се приведе в ред, той пристигна до театъра. Люска вече го чакаше, танцуваше на място върху високите си токчета покрай чистичка бяла лада — шестица: ярка боядисана блондинка с кръгло чипоносо лице, в бели джинси, с предизвикателен бюст, опънал бялата тениска. Бързащите по сутрешните си дела минувачи й се усукваха, но тя небрежно разкарваше всички. Шофьорът на ладата, интелигентен на вид, около четиридесет и пет годишен, стоеше до колата, въртеше ключовете на пръста си и зяпаше с интерес и както се стори на Мамаев — с удоволствие, как се оттеглят сексуално угрижените тарикати, след като Люска им биеше шута.

Като видя Мамаев, тя го целуна по бузата, веднага се дръпна и го изгледа с весело изумление:

— Папа, ти си пил?! От сутринта?!

— И какво? — намръщи се Мамаев.

— Всичко е окей, папа! Значи днес няма никакви дела. Къде отиваме?

— Където трябва — измърмори Мамаев, докато влизаше в колата. — Шефе, имаш ли време?

— Време имам много — мъдро отговори шофьорът.

— Парите ми са малко.

— Тогава всичко е наред. Давай.

— Къде?

— На Истра.

— Супер! — зарадва се Люска. — Хайде да купим шишчета и по пътя да си направим пикник за изпращане на есента!

— Хайде — съгласи се Мамаев. — Като ще гуляем, да гуляем.

— Шишчетата е най-добре да се вземат от ресторант „Узбекистан“, готови — посъветва ги шофьорът. — Само ще ги притоплите на огъня. По пътя ще ви пробутат неизвестно какво, а тук е с гаранция. Имат и едно бяло вино „Ок мусалас“. От сърце ви го препоръчвам. Ще отскочим ли?

— Карай.

— Папа, седи си тук — заяви Люска, когато колата спря пред ресторанта. — Ще отида сама, че на теб непременно ще ти надпишат сметката.

— Майната им, няма да се разоря.

— Не, не е майната им! По-добре аз да ти я надпиша!

— Весело момиче — одобрително забеляза шофьорът. — Не е кучка.

— А ти как ги определяш? — поинтересува се Мамаев.

— Кучките не умеят да се радват. А тази умее.

Люска излезе от ресторанта, придружена от двама сервитьори. Единият носеше на протегнатите си ръце, като новородено, голям плик с шишчетата и питките, другият — плик с подрънкващи бутилки. Натовариха ги в багажника, Люска седна в колата и изкомандва:

— Шефче, карай!

Шофьорът се засмя и ловко се вклини в потока коли.

Той бе прав. Люска не беше кучка. И независимо от предизвикателната си външност не беше и курва. А на курви и кучки Мамаев се бе нагледал.

Той не си падаше женкар. И не одобряваше коцкарите. Особено тези, които правят от семейния си живот безкраен еротичен сериал. Празни хора. Женят се, развеждат се, зарязват децата си, а после се жалват, че животът им е провален. А как да не се провали, като не си се занимавал с нещо смислено, а само си лазил от креват в креват като някоя пича въшка? Искаш да изчукаш нещо настрана? Кой ти пречи, животът си го иска, но какво общо има семейството?

На Мамаев дълго не му вървеше с любовниците. Илюзия е, че като имаш много пари, можеш да купиш най-доброто. Най-скъпото — да, но това изобщо не значи най-доброто. Той се гнусеше от проститутките, секретарките му мигновено ставаха нахални, манекенките искаха да ги извежда по разни светски купони, които Мамаев не можеше да понася. А от кратката връзка с една млада, изгряваща киноактриса му остана усещането, че сякаш е живял в птицеферма: абсолютно се ошашави от виковете, обажданията, суматохата от хора.

Люска се появи в полезрението му преди четири години. Обикновената история: пристигнала да следва в МГУ някъде от Кубан, не издържала изпитите, не искала да се връща вкъщи. Дойде в „Интертръст“ да кандидатства за работа: нарочно скромно облечено провинциално осемнадесетгодишно момиче. Заяви, че говори английски и работи на компютър. Мамаев я прати в кадровия отдел, там я разобличиха: английският й е на ниво пети клас, а компютъра може само да включва и изключва. Но Мамаев я запомни. След година, като се отърва с мъка от киноактрисата, той нареди да я намерят. Оказа се, че тя все пак се е задържала в Москва. Работеше като гипсаджийка в „Мосжилстрой“, получила беше легло в женското общежитие. Това се хареса на Мамаев, той уважаваше хората, които умеят да постигат целите си. Прибра я направо от строежа, заведе я в наетата за нея хубава гарсониера в Кунцево и направо я попита какво може да направи за нея. Тя го погледна смело и открито — годината, прекарана в Москва, беше заличила провинциалната й скромност — и отговори сериозно:

— Искам да уча. Искам да завърша университета. И ако ми е съдено да стана проститутка, да бъда проститутка с висше хуманитарно образование.

Мамаев каза:

— Договорихме се.

Той плащаше следването й, даваше й пари да живее. Немалко, но не и твърде много. Вземайки парите, тя всеки път се смущаваше. На Мамаев това много се харесваше. Тя се радваше, когато той я водеше в ресторанти или нощни клубове, но не се обиждаше, ако не я заведеше никъде. Мамаев никога не оставаше при нея през цялата нощ, това я огорчаваше, но тя не го показваше. На Мамаев се харесваше и това.

II

По пътя Люска не млъкваше, разказваше за университетските си дела. Но когато колата влезе в двора на къщата, възхитено притихна.

Половин хектар борова гора на високия бряг на Истринското водохранилище беше заобиколен с красива ограда от червени фасадни тухли. В дъното се издигаше двуетажна — също от червени тухли — къща с плосък покрив, учудващо съразмерна с този просторен парцел и високите борове. Наоколо беше затрупано със строителни боклуци, но не беше трудно да си представи човек колко стилно ще изглежда къщата, когато довършат всичко.

Сред боровете бе израснала самотна млада бреза с ярки, неопадали листа. Тя стоеше пред къщата и се отразяваше като свещ в огромните прозорци на втория етаж.

— Папа, направо е върхът! — възторжено проточи Люска. — Супер яко!

При появата на Мамаев турците се засуетиха, разтича се бригадирът, развика се: „Бананасана!“ Петимата строители, които събираха боклуците, припряно захвърлиха лопатите и се скриха в далечния ъгъл, където бяха фургоните им. Там беше и морският контейнер, докаран от Измир. В него се пазеха изработените по специална поръчка мебели за къщата.

След като въведе ред, бригадирът забърза към Мамаев, взе да се кланя и на развален руски обясни, че мениджърът вече е тръгнал насам и ще пристигне всеки момент.

Мамаев правилно усети причината за суматохата.

— Таджики ли са? — строго попита той и посочи към фургоните.

— Малко таджики, господин — призна си бригадирът. — Съвсем малко. Един човек, два човек. Малко помагат, всички искат да ядат.

— Кучи синове! Взели са таджики в бригадата, а ми представят сметки като за истински турци — обясни Мамаев на Люска. — Аз ще им дам да се разберат!

— Папа, не бъди националист! — укори го тя. — Не ти ли е все едно кой събира боклука?

— Не съм националист — обясни той. — Обаче мразя да ме прекарват.

В микробус с логото на фирма „Измир“ пристигна и мениджърът, младо конте с тънки мустачки. Като видя Люска, се размаза, взе да се усуква и да ръси витиевати източни комплименти за вкуса на уважаемия господин клиент. От думите му излизаше, че има предвид вкуса на Мамаев при избора на проекта за къщата, но целият му вид издаваше, че говори за Люска. На Мамаев бързо му писна тоя „рахат локум“, той нареди на мениджъра да чака на стълбите пред къщата и влезе вътре.

На първия етаж още вървяха довършителните работи, вторият бе напълно готов. Студиото се беше получило точно както си го представяше Мамаев. Облицовано със светло дърво, с ниши, с камина и огромен панорамен прозорец по цялата северна стена, откъдето се откриваше изглед към водохранилището и пламтящата от есенните багри гора. Отоплението вече работеше, дървото съхнеше, студиото беше напоено с тънката миризма на нещо нетукашно — ливански кедър или алепски бор.

— Не е семейна къща — забеляза Люска. — Това е дом за сам човек. Ако ти е тъжно сам, вземи ме за икономка.

— Стига да се учиш добре — измъкна се с шега Мамаев.

— Има ли господин клиентът някакви особени желания? — осведоми се мениджърът.

Мамаев искаше да му каже особените си желания относно таджиките, но Люска го докосна по ръкава и умолително каза:

— Папа!

— Добре, мълча. Всичко е нормално, довършвайте я.

Докато чакаха мениджъра и оглеждаха къщата, шофьорът на ладата беше проучил околността и намерил хубаво място за пикник — на полянка, застлана с килим от ярки брезови и ясенови листа. Той донесе от багажника пакетите, домъкна сухи клони, разпали малък огън и отвори бутилките. Но решително отказа да сподели трапезата.

— Всеки трябва да си знае мястото. Объркването на ролите нарушава социалната хармония.

— За какво тогава купих толкова храна? — огорчи се Люска.

— Храната винаги трябва да е много. Както и късметът — философски отбеляза шофьорът. — Приятно прекарване — пожела той и намигна на Мамаев. — Не е кучка, не е.

— Хайде да пием за тази есен — каза Люска и се чукна с Мамаев с бутилка „Ок мусалас“. — Имам чувството, че никога повече няма да имаме такава есен. За теб, папа, кой знае защо ми е жал за теб. Дано ти провърви.

Към Москва се връщаха по залез. Залезът беше неистов, върху половината небе, тревожен. Люска притихна, седеше, облегнала глава на рамото на Мамаев. От косата й миришеше на дим. Когато отпред се появи околовръстното шосе, шофьорът попита:

— Накъде?

— Първо в Кунцево — отвърна Люска. — После…

— После никъде — прекъсна я Мамаев. — В Кунцево, шефе!

— Папа, ти си адски мил!

Когато плащаше, Мамаев даде на шофьора сто долара. Поинтересува се:

— Нормално ли е?

— Вие доволни ли сте от разходката?

— Много — каза Люска.

— Аз също — кимна шофьорът. — Значи хармонията е запазена. За какво е времето? За да го превръщаш в пари. За какво са парите? За да икономисват време и да превръщат необходимостта в удоволствие. Ако ви потрябва такси, винаги съм на вашите услуги.

Той връчи на Люска визитката си и замина. На картичката пишеше:

— О, Господи! — каза Люска. — Папа! Не ти ли се струва, че живеем в преобърнат надолу с главата свят?

Чак преди разсъмване, когато Люска заспа, а Мамаев отиде в кухнята да изпуши една цигара, най-после си спомни фразата, която се въртеше из главата му през целия ден:

„Есента дарява със жълтици уличния музикант.“

И веднага след това си спомни, че не преведе, както обеща на Пастухов, двадесет хиляди долара в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов. Първо се ядоса на себе си, защото не понасяше и най-дребната неточност в работата и не прощаваше такова нещо нито на своите служители, нито на себе си. Но после махна с ръка: майната му. Каквото и да е научил Пастухов за Калмиков, то нищо няма да промени.

Изминалият спокоен есенен ден сякаш беше изпълнил със спокойствието си и самия него. Всички съмнения изчезнаха. Архивът на Военната колегия на Върховния съд — това са документи под строг отчет. Те не биха могли да пропаднат. Значи ще се намерят. След ден-два с издирването на Калмиков ще се заеме милицията. Ченгетата имат много повече възможности от наемниците. А виж, той ще се погрижи ченгетата да се разтичат с пълна сила.

III

Тюрин се обади вечерта два дни след тази разходка и каза, че ей сега ще намине. По мрачния вид на началника на службата за сигурност Мамаев разбра, че новините, които носи, са лоши.

Той грешеше — не бяха лоши. Много лоши бяха.

Както винаги Тюрин беше с костюм от „Армани“ и модна вратовръзка, но въпреки това имаше вид на районен оперативник, който няколко дни е следил престъпник, а после си е изяснил, че през цялото време е вървял по лъжлива следа, гонил е вятъра.

— На шестнадесети декември осемдесет и четвърта година в Кандахар не е имало никакъв военен съд — докладва той.

— Как така не е имало? — учуди се Мамаев.

— Ами не е имало. Ако се замисли човек, не би могло и да го има. Смятай сам. На четиринадесети декември става диверсията, а на шестнадесети веднага съд? Провели са цялото разследване за два дни?

— Нищо не разбирам — каза Мамаев. — Ами протоколите на оня мухльо? Той да не ги е измислил? За да ме изцица? Тетрадката нали е стара!

— Може и да не ги е измислил. Дори най-вероятно не ги е измислил. Тук има нещо друго, Петрович.

— Какво друго? — разяри се Мамаев. — Какво друго може да има? Лошо сте търсили — ето ти цялото обяснение!

— Добре търсихме — възрази Тюрин.

— Значи са изгубили архивите!

— Нищо не са изгубили. Всички архивни дела на Военната колегия от декември осемдесет и четвърта година са си на мястото. А такъв процес не е имало. Ще ти кажа нещо повече. Проверих по картотеката свидетелите, които са били разпитвани на процеса. Не са служили такива в Съветската армия. Нямало е такъв командир на полк. Не е имало и такъв началник охрана на летището. Та значи…

— Почакай, не бързай! — раздразнено го прекъсна Мамаев. — За къде бързаш?

— За никъде.

— Аз също. Хайде да се оправим! Имало ли е диверсия на летището?

— Диверсия е имало.

— Самолетите взривени ли са?

— Взривени са.

— Но военен съд е нямало?

— Военен съд е нямало.

— Тюрин, какви ги дрънкаш? Самолетите сами ли са се взривили?

— Не са гръмнали сами. Диверсията са извършили муджахидините. Калмиков няма нищо общо. На петнадесети декември е изчезнал безследно. Така е записано в досието му. Аз между другото не съм първият, който се е заинтересувал от досието. Преди мен го е вземал Пастухов. В регистрационния дневник е записана фамилията му. А за диверсията ми разказа полковникът от архива. Дори ми показа запис в историческата книга на авиополка. Това е нещо като хроника, каквато водят във всяка военна част. Преписах си я. Ето какво пише там…

Тюрин извади бележника си и прочете:

— „На четиринадесети декември осемдесет и четвърта година в двадесет и три и петнадесет московско време в резултат на диверсия, извършена от агентурата на Ахмед хан, бяха взривени един фронтови бомбардировач Су-24, два фронтови изтребителя МиГ-29 и два военнотранспортни самолета Ил-76. Един редник от охраната на летището загина, четирима бяха ранени.“

— Как да се разбира всичко това? — озадачи се Мамаев.

— Нищо не мога да кажа. Само едно. Прав бях за оная тетрадка на Калмиков със схемите за покушението срещу теб. Той наистина е учил в академията на ГРУ, в източния факултет. Подготвяли са го за работа в Азия. Тук може да има само едно обяснение, Петрович. Ще ти се стори фантастика. На мен също ми се струва фантастика. Но нямам никакво друго.

— Казвай, мамка му, не протакай!

— Как при крайна нужда внедрявахме свой човек в някоя банда? Арестуваме го, съдим го, после му организираме бягство с някой от авторитетите. Процесът е истински, всичко е истинско. Само че в архива няма протоколи от този процес.

— Тюрин! Ти къде живееш? — беше поразен Мамаев. — В Русия живееш! А преди си живял в Съветския съюз! Искаш да кажеш, че нашите са взривили цяла ескадрила, за да внедрят Калмиков при муджахидините? Че кой ще се реши на такова нещо?! Дори да му хрумне на някого, представяш ли си колко подписа трябва да събере? И последният дори няма да е на министъра на отбраната!

— За това е думата, Петрович, за това — потвърди Тюрин. — Но ето ти още информация за размисъл. Веднага след странния процес прехвърлят председателя на съда в Сахалин. Защо?

— Е, защо? — мрачно попита Мамаев.

— Защото Сахалин е далеч. И ако той се изтърве за този случай на пияна глава, там и ще си остане. Добре. Това е тъмна история. Може някога да се изясни. Има още една гадост. И тя ме тревожи много повече… Поне да беше ме поканил да пийна! Виждаш, едва се държа на краката си! Толкова работа прехвърлих за теб, а ти се свиди една чашка!

— Почерпката трябва да се заслужи — промърмори Мамаев, но извади бутилката от бара. — Само не се надявай на колекционен. Нямам.

— И тоя става, сипвай! — кимна Тюрин и забравил светските си маниери, обърна на един дъх половин чаша „Хенеси“. — Ти ми заповяда да намеря Калмиков — припомни той. — С това най-вече се занимавах.

— Можеш да не продължаваш — махна с ръка Мамаев. — Знам, че не си го открил. Защото той е професионалист. А ти какъв си?

— Работата не е в това, Петрович — възрази Тюрин, без дори да обърне внимание на тази оскърбителна нападка. — Проблемът е в друго. Разболял се е съдията, който осъди Калмиков. Случайно го научих.

— Случайно? — разсеяно попита Мамаев, докато напрегнато обмисляше чутото.

— Е, не съвсем. Кой знае защо ми се струваше, че Калмиков трябва да се появи при съдията. Намазах ръчичката на секретарката с билети за „Сатирикон“ и я помолих да звънне, ако той се появи там. Тя се обади. Но не успях да отида веднага и той си заминал. На другия ден паркирах колата си до съда и зачаках. Той се появи, пристигна с бяла „Тойота корола“. Когато излезе от съда, му се лепнах отзад. Но той се измъкна.

— От теб?

— От мен, Петрович. И се измъкна така, че дори не загрях веднага. Пристрои се зад също такава бяла тойота, после е завил, а аз се мъкнах след оная тойота още един час.

— А номерата?

— Колата е била наета от рент-а-кар. Върната е същия ден. Той е засякъл наблюдението. Така че…

— Мамка ти! — озлоби се Мамаев. — За къде бързаш?

— Никъде не бързам! — озъби се Тюрин. — Искам да ти разправя главното, а не дреболиите!

— Колко струва да наемеш такава тойота?

— Не знам с точност. Около петдесет долара на денонощие.

— А откъде има мангизи?

— Представа нямам. Фактът е, че има. И не само за колата.

— За какво още?

— Сам знаеш. За „Винторез“. Или за каквото му притрябва.

— Ти смяташ, че това са дреболии? — мрачно попита Мамаев.

— Стига ме прекъсва, мамка му! — на свой ред избухна Тюрин. — Да, дреболии! В сравнение с това, което не ми даваш да кажа!

— Говори.

— Така значи. Исках да попитам съдията защо е идвал при него Калмиков. Тогава разбрах, че съдията се е разболял.

— На нас какво ни пука?

— Много странно се е разболял. На другия ден след разговора с Калмиков. Сега лежи в института по неврология. Вчера вечерта си пообщувах със завеждащия отделението. Край бутилка „Арарат“. Той ми разказа, че съдията има някаква много рядка форма на множествена склероза. За нея изобщо никой нищо не знае.

— В какво се състои?

— Атрофия на мускулите. Изсъхва му ръката. Болестта се развива със страшна скорост.

— Какво общо има Калмиков?

— Доизслушай ме. Днес ходих при адвоката Кучеренов, който защитаваше Калмиков. Е, ти знаеш как го защитаваше. Кучеренов също се е разболял.

— След разговора с Калмиков? — иронично се поинтересува Мамаев.

— Сега ще спреш да се хилиш — обеща му Тюрин. — Да, след разговора с Калмиков. Неговата жена ми разказа, че Калмиков дошъл и говорил десетина минути с адвоката. След което Кучеренов загубил говора си. Парализирал му се езикът.

— Какво?! — стреснато попита Мамаев.

— Каквото чу.

— Кучеренов…

— Да, Петрович, да. Парализирал му се езикът. След разговора с Калмиков. Хайде, Петрович, сваляй картите. Не те питам кой играе срещу теб. Не питам познаваш ли го. Все едно, няма да ми кажеш. Споразумей се с него. На всяка цена. Нека той да спре Калмиков. На всяка цена, Петрович. Сега не става дума за парите. Не съм от слабонервните, знаеш ме. Но ще ти кажа честно: иска ми се само едно — да се разкарам колкото може по-далеч от Москва.

— Преуморил си се, Тюрин — посъчувства му Мамаев. — Пийни си още, а после си върви и се наспи както трябва. Хайде да пийнем заедно.

— За пиене, ще пийна. Налей. Наздраве!

Тюрин изля коняка в устата си, помириса ръкава на сакото си и резюмира разговора:

— Такива ми ти работи, Петрович. Разбира се, ти решаваш. Но аз повече няма да се занимавам с Калмиков. Можеш да ме уволниш, обаче дори няма да се приближа до него.

— Страхуваш се да не ти изсъхне ръката? Или да не ти се парализира езикът?

— Шегуваш се, а? Е, шегувай се. Само че ти забрави още нещо.

— Какво?

— Ония двамата в Мурманск. Които получили инфаркт!…

Тюрин си тръгна. Мамаев си допи коняка, без да усеща нито вкуса, нито силата му. Всички фибри на душата му трептяха, виеха като беззвучна сирена. Телефонният звън го накара да подскочи. Той изгледа със страх телефона, като мина, но все пак вдигна слушалката.

— Приветствам ви, уважаеми господине — разнесе се козето тенорче на президента на Народна банка Буров. — Не ви ли се е появило желание да пообщувате с мен? Не ви ли се струва, че имаме проблеми, които вече е време да обсъдим?

— Какви проблеми? — попита Мамаев.

— Не разбирате ли? — учуди се Буров. — Тогава погледнете през прозореца. Всичко хубаво, драги ми господине.

Мамаев излезе на ложата. Прозорецът на шестия етаж в старата сграда насреща, третият отдясно, беше черен, сляп. Мамаев напрегнато се взираше в него, вече досещайки се какво ще се случи.

Това и стана: вътре светна.

Мамаев изскочи от апартамента си и заудря по вратата на Николай. Когато той отвори, заповяда:

— Бързо, след мен!

На стълбищната площадка на шестия етаж в старата сграда седяха две от момчетата на Тюрин, пиеха бира и пляскаха картите. При появата на Мамаев и Николай скочиха и се опитаха да скрият бутилките.

— Кой е старшият? — попита Мамаев.

— Аз — отговори единият. — Шефе, ние…

— Звъни!

Без да обръща внимание на бабичката, която им отвори, Мамаев изтича по дългия, мъждиво осветен коридор до стаята на Калмиков и натисна със сила дръжката на вратата. Стаята беше заключена.

— Отвори я! — заповяда той на Николай.

Той измъкна от презраменния си кобур глока, пъхна ключа в бравата, блъсна вратата и се развика, движейки пистолета наляво-надясно:

— Хвърли оръжието! Ръцете зад тила!

В стаята нямаше никой. Ярко блестеше голата крушка, осветявайки унилата обстановка. Миришеше на неживяно, на прах. Недокоснат слой прах застилаше пода, масата.

— Няма никой — каза старшият на охранителите, надзъртайки над рамото на Мамаев в стаята. — Ние дежурим. Ако някой…

— Млъкни! — прекъсна го Мамаев.

Той стоеше на прага и напрегнато чакаше. Николай и охранителите тъпчеха зад гърба му в коридора, без да разбират какво става. От стаята си изпълзя и втората бабичка и нещо си зашушука с първата.

След петнадесет минути светлината угасна.

— Е? — вбесено попита Мамаев. — Нещо да кажете?

— Разбрах! — припряно каза старшият. — Шефе, разбрах! Щракна, нали чухте? Светни ми! — заповяда той на партньора си. — Тук, на таблото с електромерите.

Лъчът на фенерчето освети черните кутии на стената на коридора. Кабелите от електромерите се разклоняваха по стаите. Охранителят проследи до кой електромер водят жиците от стаята на Калмиков, нареди на партньора си да донесе стол. Покатери се на него, опипа над електромера и рязко дръпна. В ръката му остана черна кутийка със стърчащи от нея жици.

— Това е таймер, шефе — обясни охранителят. — Едно време се продаваха по всички магазини за електроматериали. Включва и изключва лампите, радиото, телевизора.

— Не сме ние, не сме ние — изплашено се разкудкудякаха бабичките. — Васка каналджията е, няма кой друг! Трябва да го изселят тоя алкохолик. Откакто се запи със земляка си, не е изтрезнявал!

— С какъв земляк? — попита Мамаев.

— Не знаем. Идва някакъв земляк при него. Оттогава не спира да се налива.

Васка каналджията лежеше на кушетката в стаята си, хъркаше и не даваше никакви други признаци на живот. По всички ъгли се търкаляха празни бутилки. На масата се виждаше начената бутилка „Привет“ посред някакви остатъци от мезе.

— Водката е хубава, не е менте — отбеляза Николай.

Опитите да събудят каналджията бяха напразни. Той мучеше, риташе, но така и не отвори очи.

— Останете при него — заповяда Мамаев. — Щом се свести, го разпитайте. Какъв е тоя земляк, откъде е. Разпитайте го под натиск! Ясно ли е?

Как така? — застана нащрек старшият. — Да го измъчваме ли или какво?

— Да, измъчвайте го! — кресна Мамаев. — Не му давайте да пийне за изтрезняване!

— Така бива — зарадва се охранителят. — Ще го скапем! Ще пропее, шефе, всичко ще си изтропа!

Когато се прибра вкъщи, Мамаев посегна към бутилката „Хенеси“, но веднага решително я прибра в барчето.

— Виж, това е правилно, Петрович — одобри Николай. — Не е време за поркане.

— Я върви на…

Николай обидено присви устни и тръгна към вратата.

— Сядай! — заповяда Мамаев. — Ще си тръгнеш, когато ти разреша!

Тресеше го от ярост. Набутваха го в ъгъла. Него, Мамаев, го набутваха в ъгъла! Но той вече знаеше какво да направи.

Намери в бележника си нужния номер. Това беше домашният телефон на заместник-началника на питерския следствен арест „Кръстовете“.

— Мамаев се обажда. Извинявай, че те безпокоя — каза той, като се стараеше гласът му да звучи безгрижно. — Там при теб се пържи братът на Гърка. Знаеш за кого говоря. Мурманския Грък. Като приятел те моля: организирай му весел живот. Много весел. По пълната програма.

Като завърши разговора, той се обърна към Николай:

— Разбра ли всичко? След ден-два ще ти се обади Гърка. Братлето му има проблеми. Пресират го в „Кръстовете“. Ще го извикаш в Москва. С командата му. Спешно. После ще ни организираш среща. Но така, че никой да не разбере.

— Защо да го пресират? — неодобрително попита Николай. — Гърка и така ти е задължен до живот. Помоли го — ще направи всичко.

— Аз да го моля? — избухна Мамаев. — Той ще ме моли!

След като изпрати Николай, Мамаев още дълго се разхожда из кабинета си. „Рано пропя, козел такъв — мислеше си той. — Прибърза, пръч шибан, рано се зарадва!“

Мамаев и преди знаеше кой води играта срещу него. И знаеше какво иска от него президентът на Народна банка Буров.