Изчезнал безследно

Девета главаГибелта на „Каскада“

— На четиринадесети декември в Кандахар имаше много силна виелица. Подготвяхме мощен десант в тила на муджахидините. Подготовката, както винаги, се провеждаше в най-строга тайна. Но имахме сведения, че агентурата на Ахмед хан е получила информация и ще бъде направен опит да се провали операцията. На летището беше поставена подсилена охрана. Имаха заповед да стрелят на месо по всяка подозрителна цел… Пушиш ли?

— Не.

— И аз ги отказах. Сега бих запалил. Майната му. Та така. В двадесет и три часа и петнадесет минути московско време, или в три и петнадесет по местното, на един войник се сторило, че някой се промъква към стоянката на бомбардировача. Той изстрелял откос с автомата си АКМ. Куршумът рикоширал в бетона и попаднал във взривателя на бомбата, окачена на долния пилон на бомбардировача.

— И какво?

— И всичко се прееба.

— Значи това не е било диверсия?

— Не. Това беше нелепа, чудовищна случайност. Всяка война е верига от случайности. И нищо повече. Политиците могат да започнат войната. По-нататък им остава само да се държат за главите. Планираше се войските в Афганистан да бъдат вкарани само за два-три месеца. Затънахме за десет години. В Грозни щяха да въведат ред за два часа. Затънахме безсрочно. Добре. Аз бях на мястото след двадесет минути. Трябваше много бързо да се вземе решение, докато не бяха плъзнали слуховете за взрива. Свързах се с Москва. Дадоха ми разрешение. Часовоят беше изпратен в болницата, командирът на полка и началникът на охраната на летището бяха отстранени от длъжност. Веднага пуснахме в ефир съобщение, че на летището е извършена диверсия. С шифър, който беше известен на Ахмед хан. Вдигнахме по тревога частите, разпратихме ориентировка за диверсантите. За майор Калмиков и двама наши агенти таджики. Със същия шифър.

— А майор Калмиков през това време е седял с жена си в Болшой театър и нищичко не е подозирал.

— Да. Докараха го със Су-27. В девет сутринта местно време той беше в Кандахар. Изведохме ги в предпланините с бетеер — него и двамата таджики. Инсценирахме преследване, бетеерът беше взривен. Виелицата още не бе стихнала, така че всичко мина чисто. Те трябваше да се доберат до едно планинско селце на границата с Пакистан и там да се укрият.

— Защо избрахте него за ролята на диверсант?

— Нямахме време да въвеждаме в комбинацията никой друг. Той беше готов за тази роля. Работеше в Афганистан от осемдесет и първа до осемдесет и четвърта, познаваше ситуацията. Източна външност, това е от майка му — узбечка. Още от дете знаеше узбекски и таджикски, свободно говореше пушту, дари и урду. Той беше най-добрият. Усещаше опасността подсъзнателно, имаше много силно биополе. Беше роден разузнавач. И главното — имаше практически готова легенда. Мюсюлманин, принуден да крие вярата си. Изхвърлен от академията на ГРУ по религиозни причини. Тайно съчувстващ на „джихада“. При цялото си коварство Изтокът в някои неща е много простодушен. Верността към исляма не се подлага на съмнение. Особено когато е подкрепена от сериозно дело. А взривяването на цяла ескадрила на „шурави“10 — това беше нещо много сериозно. Отговорих ли на въпроса ти?

— Да.

— Прикрихме го много внимателно. В Кандахар се състоя военен съд. Майор Калмиков беше разжалван, лишен от всичките си награди и задочно осъден на смърт. Заповедта беше прочетена пред частите. Това подкрепи легендата му. В нея имаше само едно слабо място. Принудени бяхме да го задействаме под собствената му фамилия. Нямаше време за подготовка на други документи. Но той знаеше на какво отива.

— Не допускахте ли, че може да откаже?

— Майор Калмиков. Да откаже. Никога.

— Какво стана после?

— След половин месец ги намери агентурата на Ахмед хан. По това време сред муджахидините вече се носеха легенди за подвига им. Неизвестните герои, организирали диверсията на военното летище на руснаците. Прехвърлили ги в Пешавар с почести. Самият Ахмед хан приел Калмиков. После започнала проверката. Проверявали го от всички страни, но легендата издържа. Сега разбираш ли защо не можех да съобщя нищо на жена му, защо дори не можех да се приближа до нея?

— Не съвсем.

— За проверката на Калмиков бяха задействани всички канали. Включително и агентурата на ЦРУ в Москва. Следяха Галина. Не можехме да направим нищо за нея, защото това щеше да го разконспирира.

— Сега разбрах. Не сте го разконспирирали.

— Да. Той издържа проверката и стана вторият човек в контраразузнаването на муджахидините. Доверяваше му се самият Ахмед хан. Калмиков стана негов съветник. Той познаваше системата на ГРУ, знаеше нашата армия, нашите методи. Впрочем какво значи „доверяваше се“? Азия е лабиринт. В разузнаването рядко се доверяват на някого докрай. В Азия пък изобщо на никого не се доверяват. Четири години Калмиков живя в този змиярник. Работеше, създаваше агентура. Хиляди наши майки трябва да се молят за него, той спаси живота на синовете им. Зорге. Абел. Ким Филби. Пред него те бледнееха! В сравнение с него те бяха работили в курортни условия. „Каскада“ бе най-добрият диверсионно-разузнавателен отряд от времето на Втората световна война насам. Най-добрият, казвам ти. А Калмиков беше най-добрият в „Каскада“.

— Какво се е случило през осемдесет и осма година?

— Нищо хубаво.

— Това вече го разбрах.

— Нищо не си разбрал. Нищо от това не можеш да разбереш… Не биваше да се изтегляме от Афганистан. На никого не беше нужно. Нито на нас, нито на американците, нито на самите афганистанци.

— Но Щатите настояваха да изтеглим войските си.

— Те какво ли не са настоявали. Настояваха на думи. Но им беше изгодно да стоим там. Колкото по-дълго, толкова по-добре. Всеки ден ни струваше милиони долари. Това е икономика. За целия свят СССР беше агресор. Това е пропаганда. Но разбираха и друго: ако ние се оттеглим от Афганистан, няма те да заемат нашето място. В това беше тяхната политика. Калмиков предупреждаваше: талибаните са нещо сериозно. Това не ви е непримиримата опозиция. Рак, проказа — ето какво са талибаните. С опозицията може да се споразумееш. С всички можеш да се договориш. С рака не можеш. Аз успях да си издействам прием при Горбачов. Казах му, че не бива да се изтегляме от Афганистан. Афганистан никога няма да бъде неутрален. „Ние ще положим всички усилия Афганистан да не се превърне в зона на влияние на Съединените щати.“ Какви щати? Проклет дърдорко. Той дори не разбра какво му говорят!

— И взеха решението за изтегляне.

— Взеха го. Че как иначе? Миротворец плешив. Но в Москва разбираха, че афганистанците ще си изгризат един друг гърлата и ще отворят път на талибаните. Поне това разбираха. Ситуацията в региона контролираше само Пакистан. Ние имахме силен лост за натиск върху Исламабад — нашите оръжейни доставки за Индия. Това беше като нож в сърцето на пакистанците. Беше разработена комбинация, която да спаси поне нещо. Горбачов трябваше да пристигне в Делхи за подписване на мащабен договор за военно сътрудничество. Предполагаше се този лост да бъде използван, за да принуди пакистанците да приемат нашите условия за умиротворяване на Афганистан. Това щеше да бъде крах за талибаните. Агентурата на Ахмед хан подготви покушение срещу Горбачов по време на посещението му в Делхи. За него знаеха само трима души. Калмиков успя да ни предаде информацията и чрез своята агентура предупреди индийците. Всички хора на Ахмед хан бяха неутрализирани. Но Горбачов отмени визитата. Насра се от шубе, фъшкията му кучешка. С какво приключи това, знаеш сам.

— С какво?

— С това, че талибаните вече са в Кабул! Че целият Афганистан е тумор! С това, че в складовете на талибаните седемстотин хиляди тона наркотици от новата реколта чакат да бъдат прехвърлени в Русия! За десет години в Афганистан ние загубихме петнадесет хиляди души. Сега годишно от наркотици умират по двадесет хиляди! Какво ще стане нататък? Нататък следва Средна Азия. Метастазите на този тумор вече са в Чечня. На ред е Татарстан. Ето какво. Калмиков крещеше за това още тогава, през осемдесет и осма! А той знаеше какво говори!

— С какво завърши това за Калмиков?

— С каквото и трябваше да завърши.

— Разкриха ли го?

— Нямаше как да не го разкрият. Той беше един от тримата, посветени в покушението срещу Горбачов. Знаел е Ахмед хан, знаел е началникът на неговото контраразузнаване. Третият е бил Калмиков. Никой друг.

— Не е ли можел да избяга?

— Не е можел. Това щеше да означава признание, че е работил за нас. Щеше да погуби цялата агентура.

— Не можеше ли да го разменят?

— Какво говориш? Ние дори не можехме да обелим дума за това!

— Значи не е имал избор?

— Имал е избор. И той го е направил. Сам. Не е издал никого. Ахмед хан заповядал да го разстрелят. Но така и не разбрал кого разстрелва.

— Как научихте, че е разстрелян?

— Първо имаше официално съобщение, че е разобличен и осъден на разстрел съветски шпионин. То беше за сондиране на нашата реакция. Ясно, че никаква реакция нямаше. После съобщиха, че присъдата е изпълнена. Заснели бяха разстрела на видео. Наш агент успя да достави копие от записа. Нямаше никакви съмнения в истинността му. Дойде потвърждение и от други източници.

— А какво наистина е станало в Пешавар през осемдесет и осма година?

— Не знам. Сега вече не знам. През есента на деветдесет и трета дойде шифровка от нашия резидент в Индия. Че с него търси контакт човек, който се нарича майор Калмиков. Той съобщил, че в началото на осемдесет и девета година индийското разузнаване го разменило за един от ръководителите на бунтовническото движение в Кашмир. Четири години се лекувал в Тибет. Та той молел да му помогнат да се върне в Русия. Ние забранихме на резидента да влиза в контакт с него.

— Защо?

— Бяхме сигурни, че е провокация. А после… После дойде октомври деветдесет и трета. Заповядаха на „Каскада“ да щурмува Белия дом. Аз заявих, че „Каскада“ е създадена за диверсионно-разузнавателна дейност зад граница, а не за полицейски операции. Не ни го простиха. Разгониха „Каскада“. Пратиха офицерите да доизслужват службата си по отдалечените окръзи. Най-добрите от най-добрите. Изхвърлиха ги като използван капут! Аз триех праговете, молех: махнете мен, но не затривайте отряда. Не, Русия е миролюбива страна, тя не изпраща зад граница диверсанти. Проклети да сте! Проклети да сте всичките!

— Кого проклинате, другарю генерал-лейтенант?

— Тях. Всички. Всичко просраха. Бездарно, пошло. Подло! Предадоха армията, предадоха народа. Тъжно ми е, момче. Мъка ми е да гледам това. Трябваше да си остана в Афганистан. Бог се смили. Не се е смилил, наказа ме. Наказа ме с живот. За какво?

— На какво се учудвате? С вас са се отнесли така, както вие с Калмиков. Използвали са ви и после са ви изхвърлили.

— Ти! Пале! Не ти ще съдиш!

— Защо? Аз никога не съм изоставял своите. Ние никога не сме погребвали другарите си, преди наистина да ги погребем. Сами, със своите ръце. Едва след това се прощавахме с тях.

— Калмиков изпълни своя дълг!

— А вие? Вие изпълнихте ли вашия? Вашият дълг е бил да го измъкнете. Как? Не знам. Това би трябвало да знаете вие. Защо не сте заповядали на индийския резидент да установи самоличността на човека, който се е нарекъл Калмиков?

— Бяхме сигурни, че е загинал.

— А защо не проверихте?

— Вече нямах тази възможност. След октомври деветдесет и трета година ме отстраниха от оперативна работа. И стига за това. Стига! Имаш ли още въпроси?

— Казахте, че Калмиков има много силно биополе. Какво имахте предвид?

— Ами той можеше да спира електронен часовник. Приближи си ръката — и го спира. Махне я — тръгне. На нашите психолози им зацикляха всичките уреди. Пленените душмани на разпит пееха пред него без всякакъв скополамин. Какво още? Предсказваше земетръсите едно денонощие, преди да станат. Като змиите. Защо попита за това?

— След излизането му от лагера трябваше да го заловят едни мурмански бандити. Четирима. На двата трупа няма никакви следи. Диагнозата на патолозите е инфаркт. Той би ли могъл да го предизвика?

— Трудно е да се каже. Той си имаше теория. Че човек носи своята смърт в себе си. Волята за живот я блокира. Тя отслабва на старини, от болестите. Но може и да бъде сподавена. Блокажът изчезва, човекът бива убит от това, от което най-много се е страхувал. Ти каза бандити? Не изключвам, че би могъл да ги убие страхът.

— Не „би могъл“. Той ги е убил.

— Възможно е. Аз самият не вярвам в тая езотерика, но Калмиков се отнасяше много сериозно към нея.

— Вие през цялото време говорите за него в минало време.

— А как да говоря. За мен той беше.

— Не беше. Той е.

— Какво знаеш за него?

— Това, което не знаете вие. Ще ви разкажа какво е станало с него по-нататък. Той разбрал, че няма да дочака помощ от вас. И започнал да се промъква сам към Русия. Върнал се в Афганистан. През афганистанско-таджикската граница преминал с група наркокуриери. Нямало друг начин. Разказал е това на мой приятел, ръководител на рехабилитационния център. Керванът се натъкнал на засада. В нея имало наши войници от Двеста и трета дивизия. При престрелката бил ранен в главата. И тук му провървяло. Може би за пръв път в неговия живот. Командирът на ротата го разпознал. Той бил служил с Калмиков в Чучковската бригада. Затова го изпратили в наша военна болница. Първо в Душанбе, а оттам със санитарен самолет в Москва. Тук му направили операция. Ако не била тази случайност, така и щял да пукне на границата. Казах „провървяло му“? Вече не съм сигурен в това. Дори не знам кое би било по-добре за него: да издъхне на афганистанско-таджикската граница, или да прекара остатъка от живота си в руски затвор.

— Не говори със загадки!

— Пуснали са го по амнистията. Но той няма право на амнистия, тъй като през декември осемдесет и четвърта година военният съд в Кандахар го е осъдил на смърт, разжалвал го е и го е лишил от всички награди. Защо не е била отменена присъдата?

— Никакъв военен съд нямаше! Нали казах: това беше инсценировка за прикритие на операцията. Никой не знае за съда.

— Някои знаят.

— Не може да бъде.

— От къде тогава знам аз?

— Да, от къде?

— От човека, който има намерение на основата на тази присъда да обяви Калмиков за федерално издирване. Вероятно е намерил протоколите в архива.

— Дивотия! Никога не са били в архива. Аз веднага ги иззех.

— Къде са сега?

— У мен.

— Покажете ми ги.

— Защо трябва да ти се доверявам?

— Защото съм единственият, който може да направи нещо за човека, който ви е бил като син. Вие не сте успели да му помогнете. А аз ще опитам. Не съм сигурен, че ще се получи, но ще опитам.

— Защо се занимаваш с това дело?

— Не искам да ми е гадно, като се гледам сутрин в огледалото. Пречи ми при бръсненето.

— Кой знае защо ти вярвам, момче. Не знам защо, но ти вярвам. Цял живот не съм се доверявал на никого. А сега се чувствам така, сякаш от раменете ми пада товар. Непосилен. Оловен.

— Тогава го свалете.

— Ще го сваля. Да, ще го сваля. Вече нямам сили да го мъкна. Ще получиш всички документи. Всички. Прехвърлям този товар върху теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам.

— Помогни му, капитане от спецназ Пастухов. Помогни на моя син!