Изчезнал безследно

I

Фокусът с времето, който беше извъртял президентът на Народна банка Буров, се оказа банално прост: пет хиляди долара от анонимен наредител във валутната сметка на главната счетоводителка на фирмата за недвижими имоти „Проджект“, вежлива молба по телефона — и покупката на апартамента на Галина Сомова била оформена със задна дата. Бизнес дамата си призна това на Артиста без всякакво смущение, а сякаш дори с гордост от умението си да прави мангизи от нищото и с тънък намек, че на уморения наемник няма да му се наложи да мисли за житейската проза, ако…

Наистина: хората не знаят какво творят.

Бизнес дамата не е можела и да си представи какво драматично въздействие ще окаже нейният невинен гешефт върху съдбата на непознатия й Калмиков. Точно както нямаше и представа, че признанието й ще сложи точка на нейния роман с уморения наемник.

— Жената може да не е красива, но не бива да бъде пошла — резюмира общия ни извод Артиста и ме насоли персонално: — Твоят Буров е същият пошъл тип, можеше да измисли нещо по-оригинално.

— Защо да е мой? Той е толкова мой, колкото и твой — решително се разграничих от легендарния господин Буров. — Това, че е пошъл тип, е половин беда. По-лошото е, че и той е същият играч като Мамаев.

— Същият мошеник — внесе интелигентна поправка Док.

— Същото лайно — придаде й емоционална окраска Мухата.

— И като го разнищиш, същата гад — тегли чертата Боцмана.

— Да не мислите, че ще споря с някой от вас? — попита Артиста. — Никога!

Седяхме в нашето полумазе на „Неглинка“ и чакахме Тюрин. Той ми звънна в Затопино в десет часа сутринта, нареди да събера цялата команда, включително Док, в офиса на „МХ плюс“ и да го чакаме. Не обичам много да ми заповядват, но по гласа на Тюрин разбрах, че е станало нещо абсолютно необичайно. А тъй като нямахме с него никакви общи дела, освен свързаните с Калмиков и Мамаев, темата на срещата не предизвикваше съмнения.

Тюрин обеща да дойде до един часа следобед, но в един го нямаше. Нямаше го и в един и половина. Док загрижено си погледна часовника и заяви, че не може да чака повече.

Изсипалите се в сметката на рехабилитационния център четиридесет хиляди долара от Народна банка и петдесетте хиляди от „Интертръст“ бяха направили реална отдавнашната му мечта да организира филиал на центъра в някое тихо селце край Москва. Чист въздух, спокоен селски живот, земеделски труд, крави, коне. А ако стопанството успееше и да се самоиздържа, нямаше за какво повече да се мечтае. И той се занимаваше с търсенето на подходящо място, за да успее да организира филиала преди настъпването на студовете.

В неговата идея имаше нещо утопично, като четвъртия сън на Вера Павловна. Не в селце с кончета и кравички трябваше да се подготвят за връщане към сегашния руски живот пациентите му, а в клетка с вълци. Най-добре — прегладнели. Но реших да не смъквам Док от безоблачните душевни висини с мизантропските си мисли.

Док каза, ако има нужда, да го търсим на мобилния му телефон и замина, а ние останахме да чакаме Тюрин.

Настроението ни не беше най-доброто. Надявахме се, че ще успеем да разубедим Калмиков да ликвидира Мамаев, ако му докажем, че Буров не е никакъв благодетел, а същият мошеник, а картата, която ще пожертват в играта, е той — Калмиков. Но сега, след случилото се в Соколники, едва ли този аргумент щеше да му подейства. На мен поне нямаше да ми подейства.

В два, когато вече се канехме да си тръгваме, Тюрин се обади по телефона и каза, че ей сега идва. След десет минути пристигна с тъмновишневото си волво: небръснат, недоспал и от това още по-високомерен.

— Къде е Калмиков? — попита от прага.

Отговорът беше мълчание.

— Не знаете — заключи той. — Лошо, господа.

— Но и вие не знаете забелязах аз. — Което е добре.

— Какво, мамка му, хубаво виждаш в това?

— Ако го беше заловила милицията, щяхте да знаете.

— Тия ще го заловят, как пък не!

Той се тръшна на стола, поседя мълчаливо, забил брадичка върху сплетените си пръсти, и каза с такъв тон, с какъвто завършват съдържателна информация:

— Такива ми ти работи.

— Какви — попитах аз. — Вчера вече дадохте оценка на работите. Променила ли се е?

— Какво съм казал вчера?

— Лайна.

— Тогава си беше направо мармалад. Вие черпите ли си клиентите с кафе?

— Предвидено е — потвърди Мухата.

— Тогава какво чакаш? Черпи.

— А вие клиент ли сте?

— Съвсем истински. Искам да ви наема.

— Каква е задачата? — поинтересува се Мухата, докато включваше кафеварката.

— Шибана.

— А мангизите? — попита практичният Боцман.

— Мангизите са добри.

— Това внася равновесие — заключи Артиста. — Остава да кажете в какво се състои нашата задача.

— Трябва да се съхрани животът на Мамаев.

— Той вече ни предлагаше да поемем охраната му — напомних аз. — Ние отказахме. Сега ситуацията е десет пъти по-лоша, отколкото преди седмица.

— Сто пъти — поправи ме Тюрин. — До вчера шансовете му бяха петдесет на петдесет. Днес са едно към сто.

— Още повече. Откъде му е хрумнало, че ще се съгласим?

— Не той ви предлага работата. Аз ви я предлагам. И не съм казал да охранявате Мамаев. Казах да се съхрани животът му.

— Каква е разликата?

— От гледна точка на резултата: никаква. От гледна точка на метода — много голяма. Дори рота от ОМОН не може да го опази. Вариантът е само един: да бъде разубеден Калмиков.

— Как?

— Ако знаех, нямаше да дойда при вас.

— Ако ние знаехме, щяхме да го направим и без вашата поръчка.

— Мотивите ни са различни, но целта е една и съща. Добрите намерения са хубаво нещо. Знам от опит. За никакви пари човек няма да извърши такива престъпления, каквито извършва безкористно, от душа, така да се каже. Но материалният стимул никога не е излишен. И това знам от опит. Затова искам да ви наема.

— Колко? — пак се намеси Боцмана.

— Сега ще ви кажа. Ако Мамаев остане жив, се очертава един милион.

— Рубли?

— Долари. Половината на мен, половината на вас.

Мухата сложи чашката кафе пред Тюрин и предпазливо, както разговарят с болен, го посъветва:

— Пийнете си кафе, господин Тюрин. Много е хубаво. Пийнете, успокойте се. Поразмислете над това, което казахте. А после ще продължим. Само да не е за милиона. Това е областта на митологията, а ние сме нормални хора, приземени. Да се мечтае, разбира се, не е вредно. Но и в мечтите трябва да се спазва мяра. Така че, пийнете кафе.

— Я се разкарай с кафето си! — раздразнено каза Тюрин. — Нямаме време да пием кафета! Какво сте ме зяпнали?

— Не приличате на човек, който има един милион долара — формулира общото ни мнение Артиста. — Не приличате и на човек, който има дори половин милион. Ще се изразя по-откровено, макар да разбирам, че няма да ви кажа нищо приятно. Нали не възразявате?

— Изразявай се!

— Не приличате и на човек, който изобщо някога ще има такива пари.

— Да! Нямам един милион, нямам! — агресивно се съгласи Тюрин. — Но ако не ликвидират Мамаев, може да се появи. Казвам направо: няма да е никак лесно да се получи. Но поемам това върху себе си. А първата част от работата трябва да поемете вие. Как може да бъде спрян Калмиков?

— Първо трябва да се открие — подходи практически към проблема Боцмана.

— Къде? Вие го познавате по-добре от мен. Къде може да бъде открит? Мислете, мислете! Чешете си тиквите, господа! За половин милион в зелено може и да си поразмърдате мозъка!

Предложението на Тюрин изглеждаше чиста фантастика. Според мен и той самият не вярваше особено в митичния милион, а действаше като човек, който е решил да направи и невъзможното, за да не си хапе после лактите, че не е опитал абсолютно всичко. Но думите му ни върнаха към същината на проблема. И тъй като всичко вече беше мислено и премислено сто пъти, Артиста немного уверено предложи:

— Ами ако се притисне Буров? В тая работа и неговата зурла не е никак чиста.

— Буров вече няма как да го притиснеш — мрачно възрази Тюрин.

— Защо?

— Защото. Диктофон имате ли?

— Има — казах аз.

Тюрин извади от джоба си аудиокасета и я хвърли на масата.

— Включвай. Превърти я от началото.

Докато лентата се въртеше, ни информира:

— Днес в седем и тридесет сутринта Буров се срещна с Мамаев.

— В колко, в колко? — учуди се Мухата.

— В седем и тридесет сутринта — повтори Тюрин.

— Работният му ден започва в седем и тридесет — потвърдих аз.

— Приел е Мамаев в офиса на банката в своя кабинет продължи Тюрин. — Там са монтирани микрофони и видеокамери, записват се всички разговори.

— Това пък за какво е? — не разбра Артиста.

— Представа нямам. Знам само, че всичко се записва.

Аз обясних:

— За да се анализира после. Той смята, че при разговора се възприема не повече от петнадесет процента от информацията.

— Не успях да получа видеозаписа. Дадоха ми да го видя, но не ми позволиха да го презапиша. Но аудиото ми презаписаха. Така че ще коментирам, докато слушаме. Значи така. Мамаев пристигнал с Николай. Оня мъкнел куфар. Среден по размер, доста тежък. А сега пускай.

Пуснах записа.

II

— Той говори на Николай — изкоментира Тюрин.

— Той си има стая до кабинета — обясни Тюрин, като спря лентата. — Там праща и Николай.

— Какво е имало в куфара? — полюбопитства Мухата.

— Долари.

— Казахте, че куфарът бил тежък.

— Точно така, тежък е бил.

— От доларите?!

— А ти знаеш ли колко тежи един милион долара? Около десет килограма! В стотачки. А в петдесетачки още повече.

— И колко е имало там?

— Сега ще разбереш.

— Мамаев отваря куфара — поясни Тюрин.

— Сега ясно ли е защо куфарът е бил тежък? — попита Тюрин. — Тридесет килограма!

— Досега не бях чувал да броят доларите на килограм — озадачено забеляза Мухата.

— Много неща не си чувал. Сега ще чуеш.

Тюрин изключи диктофона и поясни:

— Двадесет и шест процента — това са четиридесет и два милиона долара.

— Колко?! — ахна Мухата.

— Толкова. И това още не е всичко.

„Play“.

— Той сяда при компютъра — изкоментира Тюрин.

Тюрин натисна бутона „Stop“.

— Ясно ли е? А вие казвате — митология! За нас е митология.

— Той ще излезе без гащи от тоя Буров — предположи Боцмана.

— Няма да е без гащи. Щяха да му останат четиридесет и девет процента. Ако сделката се бе състояла.

— Не се ли състоя? — попитах аз.

Без да отговори, Тюрин натисна „Play“.

— Набира номера — поясни Тюрин. — Звъни на оператора на пейджинговата компания.

— Сега ще започне най-интересното — предупреди Тюрин. — Влиза Николай. Излиза от стаята, където е чакал.

В говорителчето на диктофона се чуха резки удари, сякаш трошаха орехи.

Пет.

Тюрин изключи диктофона.

— Охранителят стреля с щайера. Грамотно, по краката. Прибрала го „Бърза помощ“. Мамаев е невредим, отвели са го на „Петровка“, дава показания. Буров — пет куршума в корема. Убит.

— Наигра се играчът! — подхвърли Артиста. — Намерил с кого да си устройва мирогледни дискусии!

— Как е вкарал Николай пистолета в банката? — поинтересува се Боцмана.

— Той има „Глок“ с полимерна рама — обясни Тюрин. — Скенерите за метал реагират на него като на връзка ключове. А може и изобщо да не е минал през контрола. Референтът ги е вкарал през служебния вход.

— Не разбирам — каза Мухата. — Николай наистина ли е искал да стреля по Мамаев?

Тюрин не отговори.

— Кога е станало всичко? — попитах аз.

— Стрелбата — в осем нула пет.

Погледнах часовника си. Три без пет. Буров пусна на пейджъра на Калмиков съобщението „Действайте“ в осем без пет. Заповед за отменянето му няма да има.

На Мамаев му оставаха седемнадесет часа живот.

III

Когато Николай насочи дулото на глока към корема на Буров, Мамаев се вцепени от ужас. Всеки изстрел взривяваше кълбо от болка в мозъка му. Държейки пистолета с малките си като на хлапе ръце, озъбен като вълк, Николай натискаше ли натискаше спусъка и сякаш никога нямаше да спре. Гилзите изскачаха и безшумно падаха на килима. С всеки изстрел дългото, кльощаво тяло на Буров се сгъваше като дърводелски метър, той се смаляваше, докато не заприлича на просната на пода чапла с прекършени крака и крила.

За миг Мамаев бе обхванат от злорада, животинска ярост. Осемдесет и един милиона ти се приискаха, а? А пет куршума? Не искаш ли? Лапай, гадино! Лапай, мръснико! Лапай, лапай! Но в този момент долови с периферното си зрение появилата се на вратата черна фигура на охранителя с малък черен автомат в ръцете и закрещя, без да осъзнава защо, но разбирайки, че трябва да крещи точно това:

— Не стреляй в мен! Не стреляй! Не стреляй!

На лицето на Николай се появи детинска обърканост, той протегна ръка към Мамаев, сякаш да го успокои. В дясната си ръка, както и преди, стискаше глока. Той така и се строполи с него на килима, прерязан през краката от откоса на охранителя — със същата детинска обърканост на лицето.

Мамаев седеше зад бюрото на Буров и не разбираше какво искат от него запълнилите кабинета хора, първо в черно — охраната на банката, после в синьо — ченгетата, и в бяло — лекарите.

— Шок — каза някой в бяло.

Заведоха Мамаев в пушалнята, сложиха го на дивана, запретнаха до голо ръкава му. Той усети хладината от тампона със спирт, после убождане и за известно време се унесе.

Върна се в съзнание веднага, без преход. Главата му работеше ясно, точно. Видя крачещия напред-назад из стаята познат генерал от „Петровка“ и веднага затвори очи. Трябваше му малко време, за да осъзнае положението си.

Първата му мисъл беше: пистолетът. Неговият телохранител застреля президента на Народна банка. С пистолет „Глок“. Проклет идиот! Проклет изрод! Нали Мамаев му заповяда да изхвърли на майната си този пистолет! Заповяда му веднага когато се прибираха вчера вечерта от офиса след разговора с Тюрин. Специално му нареди да спре на крайбрежната и да изхвърли глока в Москва река. Сам трябваше да го направи, но не намери сили да излезе от колата. Николай излезе, каза, че го е изхвърлил. Показа му празния кобур. Не го е изхвърлил, боклукът! И направи ситуацията безизходна. Безизходна! Защото на този „Глок“ виси следователят от Таганската прокуратура!

Тюрин беше прав: следователят беше ликвидиран по заповед на Мамаев. Стана опасен със своето натягане. Люска щеше да пропее на първия разпит. А и нямаше да скрие нищо, веднага щеше да каже, че Мамаев я е помолил да изпрати дванадесетте хиляди долара. След което механизмът на неговата комбинация щеше да лъсне и за най-големия глупак. А следователят изобщо не беше глупак. И не се знае какво можеше да се очаква от него. Той беше разбрал, че е попаднал на златна жила. Малко му беше новото беемве. Намекна, че за него трябва и гараж. Получи си гаража.

Мамаев никога не искаше отчет от Николай кой изпълнява заповедите му. И този път беше уверен, че всичко е направено от някой солнцевски или подолски бандит. Не, сам решил да го свърши. Кеф му е било да очисти ченгето!

Но това после, спря се Мамаев, после. Ще мине време, докато прострелят глока, докато го проверят по гилзотеката и стигнат до Николай. Той няма да пропее лесно. Кой ще му подслади пандиза, ако предаде Мамаев? Ще си признае, разбира се, ще го изстискат, но не днес и дори не утре. Така че този проблем е на втори план.

Ама що за черна дупка! Дори в най-дребното не му провървя! Какво му пречеше на тоя охранител да вдигне цевта по-нагоре и да пререже Николай с откоса не през краката, а през гърдите! И нямаше да има сега никакви главоболия!

Генералът продължаваше да крачи от стена до стена с вид на човек, подготвящ се за важен разговор. Мамаев си представяше какво му се върти сега из акъла. Тия продажни ченгета винаги мислеха само едно: как да одерат повече от изпадналия в трудна ситуация бизнесмен. Е, ти ще ме одереш! Ще ти дам едно дране, гадино!

Мамаев седна, напипа в джоба си кутията „Житан“ и запали цигара. Генералът надвисна над него и попита със съчувствието, с каквото питат престъпник, чиято вина е очевидна и не изисква доказателства:

— Как стана така, Петрович? А?

— Какво е станало? Какво? Според теб аз съм заповядал на тоя изрод да застреля Буров?

— Знам, че не си. Аз знам. Обаче как изглежда отстрани? Твоят охранител пред теб убива президента на банката. Дошъл си при него по работа с куфар зеленички. Не сте се споразумели…

— Колко бях в безсъзнание? — попита Мамаев.

— Почти два часа.

Мамаев погледна часовника си. Десет и петнадесет. Два часа и нещо пропаднаха. Откъртиха се като парче мазилка. Потънаха. Два часа от живота му.

— Калмиков? — попита той.

— Търсим го. Търсим го твоя Калмиков. Но сега не става дума за него. Делото е взето под контрол от главния прокурор. Всички наши са на нокти. Шега ли е: застрелян е самият Буров. В собствения му кабинет! Резонансно престъпление, Петрович. Как да се приглуши? Само по един начин: да се стовари всичко върху теб. Трудничко ще бъде да те измъквам от това дело. Направо ти казвам: трудничко.

— Мен? Да ме измъкваш! — излая Мамаев. — Не мен ще измъкваш, а себе си! Разбра ли, копеле? Себе си!

— Я по-полека! — отскочи генералът. — По-кротко! По-кротко, господин Мамаев!

— Млъквай! На първия разпит няма да говоря за своите отношения с Буров. Ще те предам. По пълната програма. Имам за теб компромат до тавана. За десет години. Ясно ли е?

— Я не ме плаши! Не ме плаши! — викна генералът. — Той ще ме заплашва, разбираш ли!

В пушалнята надникна някакъв полковник от милицията:

— Другарю генерал, може ли за минутка?

Генералът излезе. Върна се след час. Постави на масичката ключовете от мерцедеса и регистрационния талон и меко го укори:

— Неправилно се държиш с мен, Петрович. Така не се държат с приятели. Но аз не се обиждам. Разбирам, стрес. Ще я уредим тая история. За твое щастие, разговорът с Буров се е записвал. Току-що прегледах лентата. Там има едно лошо място. Излиза, че твоят Николай се е застъпил за теб.

— Изрежи го — отсече Мамаев.

— Тогава става непонятно защо изведнъж започва да стреля.

— Всичко е ясно. Видял е парите, откачил е, решил да ги задигне.

— Става — след като помисли, кимна генералът. — Версията е: опит за въоръжен грабеж. Николай ще потвърди ли?

— Къде ще ходи? Ще му намекнем чрез адвоката, че аз го съветвам така. Всичко ще потвърди.

— Става — повтори генералът. — Така и ще направим. Там се мотае твоят Тюрин…

— Тюрин? — учуди се неприятно Мамаев. — Как се е вмъкнал тук?

— Тюрин ще се вмъкне, където си поиска. Не искаш ли да го видиш?

— Не.

— Може би искаш да му предадеш нещо?

— Не! Впрочем… Кажи му под секрет, че са ме задържали по подозрение в съучастие. И че ще лежа при вас на „Петровка“.

— Защо ти е?

— Не го мисли!

— Както кажеш. На „Петровка“ все пак ще се наложи да дойдеш. Сам разбираш: свидетел си. Ще дадеш показания.

Милиционерските формалности приключиха чак към пет часа следобед. Първо гледаха видеозаписа и разпитваха Мамаев в следствената част на градското управление, после дойде следовател по особено важни дела от Главна прокуратура, процедурата беше повторена. Мамаев не проявяваше никакво недоволство от забавянето. На „Петровка“ се чувстваше защитен. Страхуваше се да излезе оттам и да остане сам срещу опасността, която можеше да го очаква зад всеки ъгъл.

Когато всички протоколи бяха подписани, Мамаев покани генерала на обяд в „Арагви“. Пак поради същата причина: за да не остане сам. Оня охотно се съгласи. Както винаги, много яде, пи много, много говори, учудваше се, че Мамаев не хапва нищо, уверяваше го, че всичко ще се нареди, няма за какво да се тревожи.

Когато на улицата се стъмни, Мамаев привика настрани сервитьора, плати за обяда, даде му щедър бакшиш и помоли да го изведе от ресторанта през кухнята. Криейки се зад кофите с боклук, той внимателно се огледа. Не се забелязваше нищо подозрително. Той хвана такси и каза да го закара до Народна банка. Мерцедесът му стоеше в уличката пред служебния вход. Охранителят подозрително изгледа Мамаев и се накани да тръгне към него, но като видя как той натисна бутончето на дистанционното си, за да изключи алармата, се върна на своя пост.

Мамаев смяташе да отиде до Истра с такси, но трябваше да вземе нещо от мерцедеса. Това беше граната Ф-1, „лимонка“, която Николай криеше в специално издълбано място под шофьорската седалка. Николай беше донесъл лимонката от една военна част в Подмосковието. Прапоршчикът, който му продаде тогава винтореза, бе поискал прекалено висока цена, не желаеше да отстъпва и му даде като бонус „лимонката“, за да не се чувства купувачът съвсем прекаран. Мамаев освирепя и му заповяда да изхвърли „лимонката“, но Николай се запъна и в края на краищата убеди шефа си, че ако стане нещо, тя няма да попречи, а от обиск на ченгетата може да не се опасяват, защото мерцедесът на Мамаев беше с правителствени номера. Сега „лимонката“ можеше да потрябва.

След като се отдалечи от Народна банка, Мамаев спря мерцедеса и искаше да прехвърли гранатата в куфарчето си. Но мисълта, че ще напусне удобното купе и пак ще се озове като гол на враждебните московски улици, го накара да промени решението си.

На изхода на Москва имаше подсилен наряд от ОМОН, претърсваха всички коли наред. Пуснаха Мамаев, без да чака ред, но независимо от правителствените номера подробно провериха документите му, надзърнаха в купето и го помолиха да отвори багажника.

— „Залавяне“? — поинтересува се той.

— Наши си работи — неохотно отговори омоновецът. — Минавайте.

Мамаев остави мерцедеса покрай селската поща и тръгна към своя парцел, като се стараеше да отминава по-бързо неосветените от редките улични лампи места. Пътят беше посипан с навяти сухи листа, те шумоляха под краката му, сякаш удвояваха звука от неговите крачки. През цялото време му се струваше, че някой върви след него. Той рязко спираше, вслушваше се, крачките замлъкваха.

Лампите свършиха, отстрани на приличащата на горска просека уличка чернееха недовършените вили. Из върхарите на боровете тревожно шумеше вятърът, плъзгаше се ниска тежка луна.

Тъмнината беше враждебна, шумоленето на листата под краката му бе враждебно, лунната светлина беше враждебна, дори далечните светлини на санаториумите бяха враждебни. Успокояваше го само тежестта на „лимонката“, която Мамаев стискаше в джоба си.

Влезе в своя парцел през задната портичка. Преди това предпазливо обиколи покрай оградата, като постоянно спираше, вглеждаше се в мрака, ослушваше се. Нищо подозрително нямаше. Подозрително беше всичко.

Прозорчето на един от строителните фургони в ъгъла на двора светеше, къщата бе тъмна. Чак когато се вгледа, Мамаев видя в огромния прозорец на втория етаж слаб жълт отблясък — приличаше на газена лампа или свещ. Над входа светеше лампа, паркирана бе някаква бяла лада. На стъпалата седеше мъж с шлифер и пушеше. Мамаев с изненада разпозна в него члена на Съюза на писателите на СССР с еврейската фамилия.

— Какво правиш тук? — попита той. — Люска ли те нае за пазач?

— Не — отговори писателят. — За пазач нае таджика. От тия, дето са работели тук. А мен помоли да постоя, страхува се.

— И стоиш така от вчера?

— Е, защо? Ходихме и по магазините. Ще поседя до дванадесет, после ще пази таджикът. Време имам много. А и тук е хубаво да си мисли човек.

— За какво?

— За какво може да мисли днес съветският писател? За суетата на живота.

На светлината от лампата Мамаев отброи пет стодоларови банкноти и ги подаде на писателя.

— Благодаря ти, можеш да си тръгваш.

— За такива пари мога и да остана. До дванадесет ще подежуря. Ами ако изведнъж ви се наложи да отидете някъде?

— Е, както искаш — равнодушно се съгласи Мамаев. — Само че стой на тъмно.

Той угаси лампата над входа и се качи на втория етаж.

— Най-после! — радостно го посрещна Люска. — А аз вече място не си намирах. Какво става, папа?

— Нищо. Сега вече нищо.

На масата в студиото гореше свещ. Мебелите бяха внесени и поставени безредно. Само огромната спалня беше вкарана на мястото си в нишата. На масата имаше бутилки, бяха наредени мезета, мандарини, банани, киви. Едър ананас увенчаваше натюрморта. Едната бутилка беше „Хенеси“. Това се хареса на Мамаев — Люска помнеше навиците му.

Той се преоблече в купената му от Люска пижама, отпусна се на креслото, наля си половин чаша коняк и най-после се почувства в безопасност.

Събуди се внезапно — от странното чувство на тревога и от пустотата до себе си. Люска я нямаше. В прозорците сивееше разсъмването. Боровете едва се виждаха сред гъстата мъгла. Силно, на дъжд, грачеха враните.

— Люска! — повика я Мамаев. — Къде си?

Никой не му отговори. Той опипа леглото. Възглавницата беше студена, чаршафите — също.

— Люска! — в паника се развика той. — Люска!

Някакъв мъж се появи на вратата.

— Няма нужда да викате — каза той. — Людмила замина за Москва.

— Защо? За какво? Кой е разрешил? Ти кой си? А, пазачът! — досети се Мамаев.

— Не съм пазачът — отвърна мъжът. — Аз съм Калмиков.

IV

Нямахме никаква представа къде да търсим Калмиков. Оставаше само едно: да следим Мамаев. Предполагах, че в неговото положение е най-разумно да остане във временния арест на „Петровка“ няколко дни и да стои там, докато обявената от милицията операция „Залавяне“ не даде резултат. Тюрин не се съгласи с мен:

— Той не бива да остава там и час повече от необходимото. Ако го надуши пресата, на репутацията му ще бъде поставен кръст.

Тюрин се оказа прав. В пет часа следобед Мамаев излезе от главния вход на „Петровка“ придружен от някакъв генерал. Те отидоха с милиционерски „Форд“ до ресторант „Арагви“ и яко заседнаха там. Ние с Тюрин седяхме в моя джип „Терано“ и следяхме входа на „Арагви“. Тъмновишневото си волво, което Мамаев добре познаваше, Тюрин остави до нашия офис на „Неглинка“.

Опитвахме се да предвидим накъде ще се отправи Мамаев след ресторанта. Вкъщи — едва ли би се осмелил от предпазливост. Оставаха два варианта: във вилата в Кратово или при любовницата си в Кунцево. Тюрин отхвърли вероятността Мамаев да отиде в офиса си на „Варварка“. Охраната там, разбира се, е надеждна, но ще тръгнат приказки защо шефът не си спи вкъщи, а на дивана в кабинета.

Тюрин имаше всички адреси. За Кратово замина Артиста със задачата да научи от пазача дали Мамаев не е предупредил, че ще пристигне. В Кунцево отиде Боцмана, а Мухата се отправи към Народна банка, където до служебния вход стоеше мерцедесът на Мамаев.

Първи се обади Боцмана. Съседите казали, че Людмила я няма, още вчера заминала на някаква вила. После звънна Артиста: в Кратово не чакат никого. Но най-изненадващо беше обаждането на Мухата: Мамаев дошъл с такси до Народна банка и седнал в мерцедеса си.

— Как така „седнал“?! — ахна Тюрин.

— Спокойно седна — отговори Мухата. — И дори потегли. Следвам го.

Тюрин изскочи от джипа и нахълта в ресторанта. След пет минути се върна и ми подаде мобилния си телефон:

— Набери Боцмана!

— Къде си? — попита той, когато Боцмана отговори. — Обръщай, излез на околовръстното и пердаши по Дмитровското шосе към Истра. Запомняй…

Тюрин продиктува на кой километър да завие и къде да чака.

— Не може да мине по друг път, няма друг път. Ще бъде с черен „Мецедес-600“. А може и с всякаква друга кола.

Като завърши инструктажа, ми обясни:

— Измъкнал се е през кухнята. Ама че лисица! На Истра турците му построиха къща. Точно там е решил да се скрие. За къщата не знае никой.

— Но вие знаете — забелязах аз.

— Лош началник на службата за сигурност щях да бъда, ако не го знаех.

— Калмиков дали може да я знае?

Тюрин се замисли.

— В тетрадката със схемите Истра я нямаше. Но тъкмо по времето, когато го следеше Калмиков, Мамаев купи парцела там. Ходи няколко пъти с шефа на фирмата и архитекта. Може и да не знае. Но може и да знае! Нямаме никакъв избор. Ако Мамаев отиде там, ще се появи и Калмиков. Не изключвам, че го следи и в момента. Също като нас. Командвай своите: всички натам. Ще се опитаме да го прехванем.

Имах доста големи съмнения, че ще успеем да прехванем Калмиков. Тюрин също. Но наистина нямахме избор.

— Ако не го прехванем, значи не ни е било писано — резюмира той.

Боцмана стигна до Истра най-бързо от всички ни. Мухата заседна на милиционерския пост на изхода от Москва и изтърва мерцедеса на Мамаев. Докато аз с тераното и Тюрин с волвото се влачехме към Дмитровка през вечерните задръствания, Артиста вече беше на половината път към селището.

Боцмана докладва:

— Виждам мерцедеса. Следвам го.

След четвърт час пак се обади:

— Той остави мерцедеса до пощата, тръгна пеша.

— Следи го до мястото — наредих аз.

След час всички стигнахме до къщата на Мамаев и заехме позиции по периметъра. Тюрин остана във волвото си на завоя към селището, за да ни предупреди, ако се появи кола с Калмиков. В двора нямаше никакво движение. Прозорецът на втория етаж бе слабо осветен. Понякога на стъклото падаха сенки: мъжка и женска. После светлината угасна.

Около полунощ в двора заръмжа двигател на кола. В нея седна някаква жена, успях да я зърна, когато лампичката в купето светна. Вратите се отвориха и колата зави към центъра на селото.

— Бяла лада шестица — предадох на Тюрин. — Двама: шофьорът и жена.

След двадесет минути мобилният ми телефон изписука.

— Нищо не разбирам — съобщи Тюрин. — В колата е Люска. Каза, че отива в Москва.

— Какво неясно има?

— Не знае защо отива в Москва.

— Как така не знае.

— Ами така. Тя спяла, после изведнъж се събудила. И разбрала, че трябва да отиде в Москва. Облякла се, излязла и седнала в колата.

— А Мамаев?

— Спи.

— Сам ли е останал?

— Не, там е и пазачът.

— Какъв пазач?

— Тя казва: таджик. Работел с турците. Висок, слаб… Мамка му! — каза Тюрин. — Ами че това е… Моите действия?

— Остани на място, ще ти се обадя.

Набрах мобилния телефон на Док.

— Къде си?

— У дома — отвърна той.

— У дома — вкъщи, или у дома — в болницата?

— В болницата. Дежуря.

— Слушай внимателно. Предай дежурството на някого. А ти сядай в колата и пердаши със страшна сила в Москва. Знаеш ли адреса на Галина Сомова?

— Знам го.

— Вземи я, вземи Игнат и ги докарай на Истра. На изхода от Москва веднага след поста на Дмитровка ще видиш отдясно тъмновишнево „Волво 940“. В него ще чака Тюрин. По-нататък ще караш след него.

— Ще стигна в Москва не по-рано от два през нощта. Те ще спят. Удобно ли е? — усъмни се Док.

— Удобно е.

— Той ли?

— Да — казах. — Тук е. Побързай.

— Тръгвам.

Обадих се пак на Тюрин и му казах къде трябва да чака Док.

— Тъмносин мерцедес сто двадесет и четвърти модел. Доктор Перегудов. С него ще бъдат Галина Сомова и синът й.

— Разбрах те — отговори Тюрин. — Щом ги посрещна, веднага ще се обадя.

Погледнах часовника си. Нула и тридесет.

На Мамаев му оставаше да живее осем часа.

В два и тридесет Док съобщи:

— В Соколники съм. Вкъщи ги няма. При дъщеричката стои една съседка. Каза, че са в „Склиф“. Отивам там.

На Мамаев му останаха шест часа.

После четири.

Започва да се разсъмва. От водохранилището плъзна мъгла. Боровете потънаха в нея като във вата. В мъглата светеше подобно на златна свещичка брезата пред къщата на Мамаев.

Събудиха се и зачирикаха, запяха различни песни горските птички. Враните стояха накокошинени по клоните на боровете и грачеха. Една се дереше някак особено пронизващо и противно.

Мухата послуша и учудено каза:

— Чувате ли какво крещи?

— Какво? — попита Боцмана.

— Крещи: „Курва! Курва!“

— Я си го начукай! — посъветва го Артиста. — Имаш перверзен слух.

— Не, послушайте, чуйте я! — настояваше Мухата. Послушахме.

— Наистина — озадачено се съгласи Боцмана.

И както става, когато човек различи в мастилено петно някаква рисунка и после само това вижда, така и ние не чувахме повече нищо друго в пронизващите крясъци на тази врана.

Док не се обаждаше. На моите позвънявания отговаряше приятен женски глас:

— Телефонът на абоната временно е изключен. Тюрин стоеше до поста на Дмитровка и се обаждаше на всеки половин час. Аз му отговарях като информацията на летището:

— Чакайте.

Док се обади чак в пет и петдесет сутринта.

— Тръгваме — каза той.

— Защо не се обаждаше?

— Не можех.

— Защо си изключи джиесема?

— Там, където бях, не използват мобилни телефони.

— Къде си бил?

— В коридора на реанимацията.

— О, Господи! — казах аз. — Сомов ли?

— Да. Галя и Игнат са с мен.

— Двеста.

— Да.

„Товар двеста“!

Има ли вече някой в Русия, който да не знае какво значи това?

— Мога ли да им разкажа всичко? — попита Док.

— Да.

На Мамаев му оставаха два часа живот.

В шест и четиридесет се обади Тюрин:

— Посрещнах ги. Идваме.

На Мамаев му оставаше час и двадесет минути. Час. Четиридесет минути.

Набрах джиесема на Тюрин:

— Къде сте?

— Отминахме Шереметиевка.

Няма да успеят.

— Да вървим — казах на Артиста, Мухата и Боцмана.

Влязохме в къщата.

V

Насред просторното помещение, облицовано със светло дърво, върху светлия паркет имаше красиво меко кресло с висока облегалка и дърворезбовани подлакътници във формата на някакви морски чудовища. В него седеше Мамаев. Не беше вързан с нищо, но седеше изправено, облегнат назад, сложил ръце на подлакътниците, със събрани колене и втренчен право пред себе си. Неговото грубо, бледо под светлината на мъгливото утро лице беше абсолютно отнесено. С раираната пижама приличаше на затворник от „Синг-Синг“, очакващ да изпълнят присъдата му на електрическия стол.

И това не беше много далеч от истината.

В дъното на залата, в дълбока ниша алков, имаше необятна спалня със смачкани чаршафи. До креслото, където седеше Мамаев, на голяма кръгла маса в живописен безпорядък се виждаше храна, плодове, бутилки.

Не видях веднага Калмиков. Той седеше до стената в ъгъла на помещението, сякаш слял се със светлите дървени плоскости. Седеше, както седят на изток: в поза на търпеливо очакване, прилепил се до стената, обгърнал коленете си с ръце. Беше в сив костюм, колосаната риза без вратовръзка, разкопчана на гърдите, белееше в сумрака, подчертавайки сивотата на сухото му лице.

Той изобщо не реагира на шумната ни поява. Не реагира и Мамаев. Имах усещането, че сме влезли в музей на восъчни фигури, изработени с ужасяваща натуралност.

В къщата беше топло. След многочасовото дежурство във влажната мъгла, която ни прониза до костите, беше върхът на блаженството да се озовем на сухо и на топло. Точно от това се възползва Артиста.

— Колко е топло, а! Каква топлина! — възхитено каза той. — Вече бях забравил, че може да е така топло!

На актьорски език, както ни обясняваше Артиста, това се нарича пристройване. Да се пристроиш към партньора, за да е естествено общуването. Или да изглежда естествено, което и на сцената, и в живота е практически едно и също.

— Здрасти, Константин — обърна се той към Калмиков, сякаш са се видели вчера и в нашата днешна среща няма нищо необичайно. — Добро утро, господин Мамаев.

Мамаев не помръдна.

— Той не отговаря на поздрави — безстрастно обясни Калмиков. — Отговаря само на директни въпроси.

— Удобно — оцени Артиста. — Имам няколко въпроса към него. Обаче да се разговаря на гладен стомах… Каква красота! — възкликна той, като огледа масата. — Господин Мамаев нали няма да възрази, ако малко поразредим този натюрморт?

— Той няма да възрази — потвърди Калмиков.

— Бих искал да получа разрешение от него.

— Попитай го направо.

— Май ще се въздържа. Ще ти повярвам. Ами ако изведнъж не разреши? А, честно казано, много ми се плюска. Банани. Това е добре. Киви. Също добре. Ананас. Забележително!… А това що за плод е? — изненада се Артиста и се обърна към нас. — Вижте я, моля ви се!

В ръката му имаше зелена оребрена граната Ф-1, наричана сред народа „лимонка“.

— Какво е това, господин Мамаев?

— Граната — последва равен, сякаш синтезиран на компютър отговор.

— Да не са ви я пробутали заедно с кивито? Какво става по нашите пазари, какво правят! Как се е озовал тук този симпатичен плод?

— „Лимонката“ беше под възглавницата му — отговори Калмиков.

— Ама че нерви има човекът! Да спи с граната под възглавницата! Не, не съм способен на такова нещо. Май ще изям един банан, а този плод ще си го взема. По-късно ще го употребя. Черпете се, джентълмени! — радушно предложи Артиста и си взе банан, сякаш давайки да се разбере, че си е изпълнил ролята и е време и ние да си поразмърдаме езиците.

— Той на всички въпроси ли отговаря? — попита Боцмана.

— На всички — кимна Калмиков.

— Какъв е според вас смисълът на живота, господин Мамаев?

— На такива въпроси не отговаря.

— А на какви отговаря?

— На конкретни. Ако искаш да научиш от него нещо конкретно, питай.

— Колкото и да е странно, но нищо конкретно не искам да науча от него — след като помисли, съобщи Боцмана. — А ти? — попита той Артиста.

— Колкото и да е странно, аз също.

— А аз имам въпрос — намеси се Мухата. — Конкретен. Господин Мамаев, чувате ли какво крещят птиците зад прозореца?

— Чувам.

— Какви са тези птици?

— Врани.

— Какво според вас крещи тази? Ето тази, тази!

— Курва, курва.

— А казвате, че съм имал перверзен слух! — укори ни Мухата. — Нормален си ми е слухът.

— И дълго ли ще бъде той в това състояние? — поинтересува се Артиста.

— Остана съвсем малко — отвърна Калмиков и погледна часовника си.

Седем и тридесет.

— Чакаш да стане осем ли? — попитах аз.

— Да.

— Чакаш дали няма да дойде отмяна на заповедта?

— Да.

— Няма да дойде.

Очаквах въпроса „Защо“, но Калмиков мълчеше.

— Заповедта няма да бъде отменена, защото няма кой да я отмени — обясних аз. — Днес сутринта Буров е бил убит в кабинета си. Двадесет минути след като е предал на пейджъра ти заповедта „Действайте“.

— Заповедта е дадена.

— Какво ще правиш след това?

— Няма значение.

— Ще те заловят. Рано или късно.

— Няма значение.

— За кого?

— За мен.

— А за жена ти? За твоя син?

Калмиков не отговори.

— Ти смяташ, че не може да съсипеш живота им — казах аз. — Грешиш. Вече си го съсипал.

Той погледна часовника си и се изправи.

— По-добре да си тръгнете.

— Никъде няма да тръгваме! — заявих аз. И веднага усетих как някаква сила като течението на буйна река ме избутва към вратата. И тогава се развиках, разбирайки, че това е последната възможност да се поправи огромната и чудовищна житейска несправедливост, която се извършваше пред очите ни:

— Ти вече им съсипа живота! Вече го разруши! Преди два часа Юрий Сомов умря в реанимацията!

Реката сякаш спря.

— Истина ли е? — попита Калмиков.

— Истина е.

Той се върна на мястото си до стената, седна, но прегърна с ръце не коленете, а главата си.

— Те си нямат никой вече. Само ти им оставаш — казах, макар че може би нямаше нужда да го казвам.

Осем и десет.

Мамаев вече живееше десет минути в повече.

— Пристигнаха — каза Мухата.

Калмиков попита:

— Те ли?

— Да — казах. — Те.

Той се изправи и остана така с безволно отпуснати ръце, с изражение на обърканост на лицето. Стоеше и гледаше как влязоха Тюрин и Док и се дръпнаха, за да направят път на Галина и Игнат. Стоеше и гледаше Галина и сина си.

Тя се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Ние всичко знаем, Костя — тихо каза тя. — Докторът ни разказа всичко. Няма нужда да го убиваш. Бог да го съди, Костя. Бог е съдия на всички. Ти се върна. Не си отивай пак от нас.

Игнат стоеше на прага и ръцете му бяха също така безволно отпуснати като на баща му.

— Това е баща ти, Игнат — каза Галина.

— Знам — каза той. — Знам! Знаех го още там, в Соколники! Аз виках теб! Теб виках! Чу ли ме?

— Да — каза Калмиков. — Чух те.

— Благодаря ви, момчета — проговори Галина. — А сега ние ще си вървим.

— Ще ви закарам — предложи Док.

— Аз имам кола — отказа Калмиков. — Там, в селото.

— А какво ще стане с него? — попита Артиста, като кимна към Мамаев, седящ в креслото с тържествено отнесен вид.

— Нищо. Ще му мине.

— И ще забрави всичко?

— Не.

Ние стояхме до огромното панорамно стъкло и гледахме как по мъгливия път, осветен отдолу от нападалите листа, тримата вървят, отминават, скриват се в мъглата.

Светата троица.

Док неочаквано се обърна, сграбчи Мамаев за реверите и го довлече до прозореца:

— Виж ги, нищожество! Моли се за тях!

Блъсна Мамаев обратно в креслото, дълго изтрива с кърпичка ръцете си, после я захвърли на пода.

— Джентълмени, имам усещането, че нямаме повече работа тук — съобщи Тюрин.

Ние излязохме навън. Мъглата вече се разреждаше. Засия с последното злато на есента брезичката пред къщата. Но едва бяхме слезли по стълбите отпред и направихме десетина крачки, когато трясъкът на счупено стъкло ни накара да се обърнем.

Зад прозореца на втория етаж се движеше Мамаев и го трошеше с креслото. Залиташе от едната страна на другата, но вършеше своята работа с целеустремеността на пияница, който се движи на автопилот. При последния удар креслото падна от ръцете му и полетя надолу, а самият той се стовари по гърди върху перваза. Но със същото упорство се надигна, опря се с ръце на остатъците от рамката.

— Вие! — произнесе той. — Вие. Всички. Тюрин. Гнидо. Ще ви смачкам. Ще ви изкормят. Всички. Никакви. Мангизи. Няма. Да пожаля. Всички!

— Не биваше да казва това — осъдително отбеляза Боцмана.

— Не биваше да си го помисля — поправи го Мухата.

Отгоре се носеше:

— Вас. Всички. Вашите буквояди. Всички. Жените ви. Всички. Под ножа. Под ножа. Под ножа.

— Според мен плочата зацикли — изкоментира Артиста и се обърна към Тюрин, като подхвърляше от ръка на ръка „лимонката“. — Сигурен ли сте, че ще бъдете по-нещастен, ако не получите половин милион „гущера“?

— По-нещастен? — високомерно повтори Тюрин. — Няма да стана по-богат. Но не и по-нещастен. Защото щастието не е в парите!

— И ние мислим точно така — удовлетворено кимна Артиста и хвана халката.

— Остави! — заповядах аз. — Дай я тук! Дай ми „лимонката“!

— Пастух! Ти злоупотребяваш с властта, дадена ти от нашия малък демократичен колектив!

— Да, злоупотребявам — казах аз. — Властта точно затова съществува, за да злоупотребяват с нея. Иначе за чий е нужна?

А отгоре продължаваше да се носи:

— Под ножа! Под ножа! Под ножа! Под ножа!

Издърпах халката, изчаках секунда и половина и запратих „лимонката“ там, горе, в облицованото със светло дърво студио.

Където й беше мястото.

Дълго-дълго крещяха враните, които експлозията разгони от боровете, а оная — псувачката, особено се дереше.

Дълго-дълго кръжаха из въздуха листата на брезата.

Есента дарява със жълтици уличния музикант.

Той богат е вече. Идва зима…

Аз съм, Господи, аз!

Името ми е Сергей Пастухов.

Делото ми е воинско.

Твой воин ли съм, Господи, или на Царя на Мрака?