Изчезнал безследно

I

Точно в дванадесет часа до офиса на „МХ плюс“ спряха черен „Мерцедес 600“ и тъмновишнево „Волво 940“. От ниския прозорец на полумазето, на равнището на тротоара, виждахме само краката на пристигналите. Краката бяха четири. Два къси в черен панталон и два други, дълги, в тъмносиньо ситно кадифе. Всички крака бяха в черни кожени обувки, което издаваше, че собствениците им не тъпчат често по прашния московски асфалт.

На вратата се звънна. Боцмана прибра снимките от масата в приемната и като домакин отиде да отвори. Влезе Мамаев, а заедно с него и мъжът, когото бяхме видели на много от снимките. Точно той беше със стилния кадифен костюм: едър, петдесетгодишен господин с високомерно и сякаш леко сънливо лице. Началникът на службата за сигурност на „Интертръст“, бившето ченге от „Петровка“, подполковникът от милицията Тюрин.

Планът, предложен от Буров, не ми харесваше особено. Той беше остроумен и се базираше на тънко познаване на психологията. Наистина да дадеш на човека надежда, а после да му я отнемеш, е силен метод да пречупиш конкурента. Но такъв план е добър само на теория. Когато става дума за живи хора, остроумието му намирисва на дяволщина. Не бива да се играят такива игри с живи хора.

И преди не изпитвах никаква симпатия към Мамаев. А сега, когато практически напълно, без да броим някои незначителни детайли, се изясни ролята му в интригата, започната от самия него, той не предизвикваше у мен и най-малко съчувствие.

Лично аз нямах нищо против, че Буров ще накара Мамаев да си плати сметката с лихвите. Но методът за постигане на тази цел предизвикваше у мен доста големи съмнения. И колкото повече го обмислях, толкова по-малко ми харесваше. Не бива да се лишава човекът от шанс.

Мамаев имаше право на шанс. Не повече от всеки друг човек. Но не и по-малко. Аз реших да му дам този шанс.

С тази идея за мача започнах играта: поканих Мамаев в кабинета, предложих му да седне на креслото зад черното бюро и сложих пред него папката с протоколите на военния съд, осъдил на смърт Калмиков.

На Мамаев му трябваха десет минути, за да се запознае с делото. Той извади от куфарчето си някаква стара ученическа тетрадка, запълнена с дребни, гъсто изписани редове, и сравняваше тук-там написаното с протоколите на съда. После още веднъж внимателно прочете присъдата и затвори папката. Това беше правилно предсказаният от Буров момент на зараждане на надеждата. Но по мрачното лице на Мамаев не се мярна дори следа от удовлетворение. Напротив, той още повече помрачил, вдигна към началника на службата си за сигурност тежък, ненавистен поглед и тихо попита:

— Какво е това?

Тюрин мълчаливо сви рамене.

— Какво е това? — пак така тихо, вбесено попита Мамаев.

— Протоколите от процеса — отговори началникът на службата за сигурност.

И този прост отговор на простия въпрос предизвика неочакван и силен ефект.

— Протоколите от процеса? Какъв процес? Какъвто не е имало? Какъвто не е имало и не би могло да има? Какъв, питам те, процес?!

Малкият кабинет на фирма „МХ плюс“ се запълни с тежка предгръмотевична оловна тишина. Още миг, и мълнията ще тресне по бюрото, от тежкия гръм ще потрепери Москва, старата сграда на „Неглинка“ ще рухне в куп развалини и новината за новия терористичен акт ще ужаси цивилизования свят: ама какво става в тази загадъчна, непредсказуема, кошмарна Русия?

В загадъчната, непредсказуема, кошмарна Русия течеше загадъчният, непредсказуем, леко кошмарен, но, общо взето, съвсем обикновен руски живот. Двама солидни господина, единият от които тежко се бе разположил в креслото, а другият бе седнал на стол отстрани, поддържаха напрегната пауза, а двама други, аз и Артиста, като зрители в камерен театър наблюдавахме от диванчето как ще завърши тяхното мълчаливо противоборство. Мухата и Боцмана не бяха ощастливени с билети за спектакъла заради малката вместимост на залата. Мамаев беше недоволен и от присъствието на Артиста, но той заяви твърдо, че не може да остави другаря си без морална подкрепа. И тъй като бяхме на наша територия и правилата тук определяхме ние, се наложи Мамаев да се примири.

Тюрин вероятно разбра, че не си струва да чака гръмотевиците и мълниите, и използва похват, който съвременните политолози назовават трансфер на кризата, а едно време са го наричали „от болната глава на здравата“.

— Господин Пастухов, направете си труда да обясните как се озоваха у вас тези бумаги! — със застрашителен вид поиска той.

— Дали да не започнем от другия край? — предложих аз — Документите истински ли са?

— Ако се съди по всичко — да.

— Това не е отговор.

— Да, истински са! — изръмжа Тюрин. — Но толкова по-зле за вас!

— Млъкни! — заповяда Мамаев. — Ще си отвориш устата, когато те питат! А сега млъкни! Разбра ли? Млъкни!

— Ах, колко недемократично! — укори го Артиста. — Дайте на човека да се изкаже.

— На какъв човек? — вбесено попита Мамаев. — На този човек? Този човек вече се изказа!

Не разбирах от какво е предизвикан такъв взрив на емоции. Артиста също не разбираше. Неволно се оказахме в положението на зрители, които са включили телевизора в средата на филма и само по реакциите на героите се досещат, че в предишния епизод е станало нещо. Но лично аз нямах никакво желание да вниквам във взаимоотношенията на Мамаев и неговия началник на службата за сигурност. Затова казах:

— Тогава ние ви слушаме.

— Купувам документите.

— Нищо не купуваш! — развика се Тюрин и се обърна към мен: — Ти какво правиш, а? Знаеш ли къде отиваш? В пандиза отиваш! Тези документи са строго секретни, трябва да се съхраняват в архива на Военната колегия на Върховния съд! Кражбата на официални документи, извършена от корист или лична заинтересованост — това е член! Член триста двадесет и пети от Наказателния кодекс! Ясно? Преди даваха за това до пет години!

— А сега? — полюбопитства Артиста.

— Глоба до петстотин минимални заплати.

— Ох, че страшно! Това са цели хиляда и петстотин долара! Кошмар!

— Или до една година лишаване от свобода — зловещо добави Тюрин.

— Пастух, дръж се! — ободри ме Артиста. — Няма да те оставим. Ще ти носим колети. А когато вече не издържаш, ще ти пратим пила в щафета шпек от Черкизовския месокомбинат. С пилата ще изпилиш решетката, а с шпека ще пребиеш охраната.

— Може ли да помоля всички да помълчат? — вежливо се поинтересува Мамаев.

— Да! — подкрепи го Тюрин. — Цирк, разбираш ли, си правят!

— Купувам документите — повтори Мамаев. — Парите ще бъдат преведени веднага. Къде?

Той извади мобилния си телефон и се подготви да набере номера.

— Не бързайте — спрях го. — С помощта на тези документи вие смятате да обявите Калмиков за федерално издирване. Правилно ли съм разбрал?

— Това не ви засяга! Вие сте продавач. Аз съм купувач. Аз имам пари, вие стока. Какво ще правя с нея, си е моя работа!

— Смятате да вкарате Калмиков в затвора до края на живота му и по такъв начин да отстраните проблема. Искам да ви убедя, че това не е най-добрият изход.

— Точно така! — одобри Тюрин. — Съвсем не е най-добрият, Петрович! Говно е това, а не изход!

— Млъкни! — кресна Мамаев. — Защо да не е най-добрият, господин Пастухов?

— Не е хуманен.

— Не е хуманен. Ясно. И това ли е всичко?

— Малко ли ви се струва?

— Е, защо? Много силен аргумент. Но не в делови разговор.

— Тези документи няма да ви донесат никаква полза. Това въобще не е изход. Това е задънена улица.

— А какъв е изходът?

— Да разрешите мирно ситуацията. Да се споразумеете.

— С кого?

— Вие знаете с кого.

— Аз какво ти казвах? — енергично се намеси в нашия диалог Тюрин. — Какво твърдях? Споразумей се, Петрович! Пастухов ти дава добър съвет.

Мамаев внимателно ме изгледа.

— Струва ми се, че вие наистина го искате.

— Абсолютно вярно — потвърдих. — Наистина искам точно това.

— Защо?

— Това са си наши работи.

— Не си представяте каква е цената на въпроса.

— Защо да не си представям? Много добре си го представям. Вашият живот.

— Моят живот? — презрително, с неочаквана злоба повтори Мамаев. — Моят живот! По-добре помислете за своя живот! А за себе си ще се погрижа сам! Стига сме дрънкали. Продавате ли документите или не?

Изглежда, моята миротворческа мисия се беше провалила. Мамаев напираше като танк. И не виждах никаква възможност да го спра.

— Вие все пак искате да ги купите?

— Да, по дяволите, искам!

— Не го прави, Петрович, ще съжаляваш! — мрачно го предупреди Тюрин. — Жестоко ще съжаляваш!

— Ти! Заплашваш ли?! — подскочи Мамаев. — Ти ме заплашваш?!

— А какво ми остава? Думите не стигат до теб. Да, мамка му, заплашвам те!

— Колко приятно е да видиш такава преданост на сътрудника към неговия шеф — изкоментира Артиста. — Господин Тюрин, позволете да стисна честната ви ръка!

Той се надигна от диванчето, тържествено стисна ръката на недоумяващия началник на службата за сигурност, нещо му каза на ухото и широко се усмихна на Мамаев:

— Поздравявам ви, умеете да си подбирате кадрите!

— Мога ли да продължа? — попита Мамаев.

— Абе прави каквото искаш! — махна с ръка Тюрин.

— Благодаря. Попитах ви, господин Пастухов, къде да преведа парите?

— Взехте ли решение?

— Взех! Ще получите своите двадесет хиляди долара!

Тюрин беше прав, думите не достигаха до него. Той беше устремен към целта, виждаше я в това да получи документите и с тяхна помощ да реши своя проблем по най-простия, както му се струваше, начин. Набутваше се в поставения от Буров капан с тъпата упоритост на нощна пеперуда, летяща към гибелната за нея светлина.

Аргументите не му действаха. Може би ще му подейства нахалството?

— Двадесет хиляди беше преди три дни — заявих аз.

— Колко е днес?

— Шестдесет.

— Шестдесет хиляди долара?

— Да, господин Мамаев, шестдесет хиляди долара.

Тюрин се разсмя.

— Плащай, Петрович, бързо плащай! Че ей сега ще станат сто!

— Бързо се учите, господин Пастухов — отбеляза Мамаев, като хвърли леден поглед към Тюрин.

— Имам добри учители.

— Мислите, че сте ме хванали за гушата? Че сте ме наврели в ъгъла?

— Ние? Вас? Господин Мамаев, изобщо не сме искали да си имаме работа с вас, нито пък ще искаме. Вие сам се навирате в ъгъла. И го правите с упоритост, достойна за по-добра употреба. Аз не ви натрапвам тези документи. Казах и съм готов да го повторя: те няма да ви помогнат.

— Позволете аз да реша това!

Предадох се.

— Е, вие си знаете. Тогава преведете десет хиляди по сметка на фирма „МХ плюс“. Това е нашият хонорар. А петдесет хиляди — в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов. За това все нещо ще ви се опрости. Но аз ви предупредих: правите грешка.

— Благодаря за предупреждението — измърмори Мамаев.

Той се свърза по мобилния си телефон със своя офис и заповяда веднага да преведат парите.

Парите в сметката на „МХ плюс“ постъпиха след шест минути. Аз звъннах на Док и го помолих да провери сметката на центъра и веднага да ми се обади. Той се обади. В гласа му имаше щастливо изумление:

— Какво става, Серьога? Изсипаха се петдесет хиляди от компанията „Интертръст“! Петдесет хиляди! Не вярвам на очите си! Нашите баровци да не са се сетили за спасението на душите си?

— Засега не на душите — охладих възторга му. — Засега само за спасяването на живота си.

— Вече мога ли да взема документите? — попита Мамаев.

— Те са ваши. А това може да смятате за подарък от нас — казах аз и му подадох залепен плик. — Не го отваряйте. После ще го прочетете, на спокойствие. И не бързайте веднага в милицията, за да обявите федерално издирване на Калмиков.

— Получихте ли си парите? Почивайте си тогава! — отсече Мамаев. — Аз купих документите. И мога да правя с тях каквото си искам!

След тази реплика двамата главни герои в спектакъла напуснаха сцената, оставяйки зрителите да размишляват какво всъщност са наблюдавали.

Мамаев изпълни ролята си точно по сценария. В нея нямаше никакви изненадващи обрати. Обаче не разбрах ролята на Тюрин. Той знаеше какво има в старата папка. Знаеше как смята да използва документите Мамаев. И с всички сили се опитваше да му попречи да го направи. Чак до заплахи. И щеше да отиде и по-нататък, ако Артиста по някакъв начин не го бе извадил от играта.

— Що за плик му даде? — попита Артиста.

— Ще ти покажа — обещах. — Но първо ми обясни с какво неутрализира Тюрин. Какво му прошепна на ушенцето?

— Зададох му кратък и съвсем прост въпрос. Но преди това имам въпрос към теб. Още ли си сигурен, че седемдесетте хиляди гущера за апартамента на жената на Калмиков са били ход на Буров?

— Абсолютно. Преди имах съмнения, но вече не.

— Ето какво попитах Тюрин: „От колко време работите за Буров?“

Артиста се наслади на произведения ефект, после обясни:

— Нинон Забелина е била в пощенския клон в Перово с Тюрин. Разбра ли? Той е изпратил парите за апартамента на жената на Калмиков!

В кабинета нахлуха Мухата и Боцмана, изгарящи от любопитство.

— Как завършиха преговорите? — попита от прага Боцмана.

— Абе ти откъде въртиш филма? — запротестира Мухата. — Представям си как четеш книгите. От края! Пастух, не се връзвай на ниския му вкус. Започни от началото и не бързай.

— Мангизите са хубаво нещо — заключи Боцмана, след като изслуша моя отчет. — Обаче нещо не загрявам. Ами ако Мамаев отиде с тия бумаги при ченгетата? Те са си истински. На тях не е написано, че са прикритие.

И тогава аз извадих онова, което Буров нарече коз в ръкава ми. Този документ ми предаде преди три дни заедно със старата папка генерал–лейтенант Лазарев. Ксерокопие от него имаше в запечатания плик, който връчих на Мамаев. Вече не се съмнявах, че амнистията е хванала Калмиков именно благодарение на този документ, а не заради медала „За храброст“ и бойните ордени „Червено знаме“ и „Червена звезда“. Защото думите на Буров, че той никога не се заема с решаването на проблема, без да владее абсолютно цялата информация, трябваше да се разбират буквално.

Това беше указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 25 януари 1989 година. В десния горен ъгъл имаше печат: „Не подлежи на публикуване“. Указът беше подписан от Председателя на Президиума М. С. Горбачов. В него пишеше:

II

От разговора с Мамаев ми остана много неприятна тежка утайка. Уж бях направил всичко, което зависеше от мен, за да го подтикна към помиряване с Буров, а излезе, че не само не съм го подтикнал, а дори съм го отдалечил. Съвсем без да го искам, аз точно реализирах замисъла на Буров, макар да го смятах за нечовешки.

В това как Мамаев напираше да купи протоколите от процеса на военния съд и ги купи, независимо от предизвикателно надутата цена, имаше нещо повече от гола сметка, нещо, излизащо от рамките на житейската логика. Той не осъзна предупреждението ми, че тези бумаги не му вършат работа. Не повярва? Може, разбира се, и да не е повярвал. Ами ако е повярвал и въпреки това ги купи? Защо?

Всички тези мисли се блъскаха из главата ми, докато пресмятахме какво ще правим по-нататък.

Същността на многоходовата комбинация, с която Буров беше програмирал Калмиков да убие Мамаев, стана разбираема като устройството на стар будилник, щом свалиш задния му капак. Седемдесетте хиляди долара за апартамента на Галина Сомова — това беше точно онова безобидно колелце, монтирано от Буров в механизма на разработената от Мамаев интрига, което превръщаше безобидния будилник в таймер на мина със забавено действие.

Неясно оставаше само едно: по какъв начин Буров беше направил така, че и следствието, и съдът да възприемат парите за апартамента като хонорар на Калмиков за убийството на Мамаев? Що за фокус беше извъртял с времето?

Върху всички постъпки на Мамаев лежеше отпечатъкът на неговия характер с привързаността му към праволинейната логика на трамвайните релси.

Във всичко, което правеше Буров, се чувстваше хитроумна, тънка сметка. И в това, че парите за апартамента на Галина Сомова бе изпратил не някой от хората на Буров, а най-близкият сътрудник на Мамаев Тюрин. И че апартаментът бе купен не къде да е, а в Соколники. В Соколники, където бе прекарала целия си живот. В Соколники, където бе обичала, където бяха минали щастливите седмици от краткия й семеен живот. Дори самата Галина бе повярвала, че Калмиков е наредил да й купят апартамента.

Но те бяха еднакви в главното: за тях човекът беше инструмент, средство за постигане на целта. И толкова.

Защо? Защото е невъзможно да успяваш в бизнеса с друго отношение към хората? Или успешната работа в бизнеса изработва отношение към човека като към разходен материал?

А имало ли е в историята на нашето любимо отечество време, когато към хората са се отнасяли иначе? И ще има ли?

Копелета!

Артиста вече бе разбрал, че неговият стремителен, в ритъма на двадесет и първи век, роман с бизнес дамата от фирмата за недвижими имоти „Проджект“ е обречен на унило продължение, затова се натъжи и съвсем заприлича на уморен наемник, преситен от силни усещания и въобще от всичко. Ние му съчувствахме, но само там, в компютъра на главното счетоводство на „Проджект“, можеше да се открие доказателство за истинската роля на Буров в цялата тази история. Доказателство, което да е убедително за Калмиков.

Като че ли нямаше нужда да се ходи в Перово и да се показва снимката на Тюрин на служителката от пощата, която оформила превода на седемдесетте хиляди долара. Актрисата Нина Забелина го познаваше само по име, но уверено посочи длъжността му, местоработата и марката на колата му „Волво-940“. След вял спор решихме, че все пак не е излишно да се уверим. Мухата замина за Перово, а умореният наемник определи среща на зарадваната бизнес дама и си отиде вкъщи да събира сили.

Боцмана не се намесваше в нашите разговори, висеше над чашката си кафе с унилия вид на посетител в нощен бар, когото никой не чака вкъщи. Аз изключих компютъра и кафеварката и деликатно напомних:

— Затваряме.

Боцмана с недоумение ме погледна, после изведнъж тресна с юмрук по масата така, че кафените чашки издрънчаха.

— Шибания! Има някаква шибания във всичко това!

Той не успя да доразвие мисълта си, защото на вратата се звънна. Влезе Тюрин, спря на прага, огледа ни с високомерните си сънливи очи и попита:

— Е какво, тъпанари? Наиграхте ли се?

III

Има хора, които пърхат като пеперудки през живота. Тюрин не беше от тях. Професията беше предопределила характера му. Дори да не знаех, че цял живот е служил като оперативен работник в Московското ГУ на МВР, щях да разбера, че е сериозен човек, от тези, които са свикнали да си имат работа с мръсотията и кръвта, да се разпореждат с хорските съдби. Той пресече с раздразнено „Остави!“ агресивния опит на Боцмана да се разберем кой кой е. А на моя въпрос, знае ли по чия инициатива са продадени документите на Мамаев, отряза:

— И той е тъпанар! Също като вас!

После тежко помълча и каза:

— Предайте на Калмиков да залегне на дъното. И не ми говорете, че не знаете как да се свържете с него! След два часа ще бъде обявена операция „Залавяне“. И не питайте защо! Как може да сте такива тъпанари!

— Няма да бъде обявена операция „Залавяне“ — възразих аз. — Няма основания. Калмиков е имал право на амнистия.

— Това ти го знаеш. И аз знам. А този, който ще обяви операцията, не знае!

— Ще научи.

— Кога? След един месец! Когато пратят запитване в правосъдното министерство и получат отговор. Какво ще стане през този месец? Да ви кажа ли? Ще очистят Калмиков в Бутирка! Ето какво ще стане! Вие не разбрахте ли с кого си имате работа?

— Ето! — каза Боцмана. — Точно това ми се въртеше из акъла!

— Може ли един въпрос по темата? — попитах аз.

— Давай — мрачно кимна Тюрин.

Наредих на масата снимките, направени от Боцмана, и избрах две, на които беше шофьорът на Мамаев:

— Той ли е наел Калмиков?

— Той. И пак той го предаде.

— Каква е тая студентка, дето е изпратила парите за стаята в общинската квартира?

Тюрин забоде пръст в една от снимките. На нея Мамаев стоеше до едно такси с някаква блондинка.

— Тази. Люска, любовницата му.

— Защо следователят не е разследвал делото?

— За това трябва него да питаш. Ще попиташ, когато се срещнете. Което ще стане бързо, ако продължавате да сте такива тъпанари!

— Вие сте изпратили седемдесетте хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков — продължих аз.

— Били сте в пощата с актрисата Нина Забелина. Запомнили са я. Чрез нея стигнахме до вас. Защо?

— Буров ме помоли.

— С какво обясни молбата си?

— Каза, че го втриса от стиснатостта на Мамаев. Да използваш човека и да не му платиш, е кофти тон. Каза, че тази сметка ще бъде представена на Мамаев, когато му дойде времето.

— Знаехте ли за какво се купува апартаментът? За какво наистина се купува?

— Не.

— Сега знаете ли?

— Сега знам. Свърши ли?

— Само още нещо. Защо отговаряте на въпросите ми?

— Защото и аз имам въпрос към теб. И искам да получа отговор. Като на изповед. Тия четиримата в Мурманск — ваша работа ли са?

— Не.

— Да не лъжеш?

— Не.

— Казвах му! Казвах му на тоя тъпанар! — ядосано, злобно подхвърли Тюрин.

— Кого имате предвид този път? — полюбопитствах аз.

— Мамаев!

— За вас, виждам, всички са тъпанари. Без вас самият, а?

— Защо без мен? — озъби се Тюрин. — И аз съм същият тъпанар!

Той стана и тръгна към вратата. На прага се обърна:

— И още нещо. Вчера през нощта Мамаев се срещна с мурманския авторитет Гърка. Той е пристигнал в Москва с кадрите си. Защо? Не знам. Но това може да е важно. Правете си изводите. Адио… джентълмени.

Мурманският авторитет Гърка. В селището на Осетра Мамаев спомена за него. Намекна. С мръсен намек.

И тук ме парна.

Припряно набрах телефона си вкъщи, в Затопино. Вдигна Олга. Помолих:

— Извикай Калмиков.

— Той замина — отговори тя.

— Кога?

— Преди час и половина.

— Къде?

— Не каза. Мисля, че в Москва. Обръсна се. Какво е станало? Нещо случило ли се е?

— Нищо. Не се е случило абсолютно нищо — много горещо, с присъщата ми искреност я уверих аз.

И си помислих: „За сега не се е случило.“

Пътят от Москва до Затопино обикновено ми отнема два часа и половина. Когато бързам — три. Когато много бързам — четири. На излизане от града загубихме четиридесет минути, докато Боцмана доказваше на омоновците11, че има право да носи служебното си оръжие. Добре поне, че веднага, без да чака да го претършуват, показа пистолета, иначе имаше да миришем асфалта. Трудно живеят в Москва брюнетите. А ако на това отгоре са и малко мургави като Боцмана — съвсем.

Колкото повече се отдалечавахме от Москва, толкова по-свободно ставаше на Рязанското шосе. Пътят не ме напрягаше, мислите ми се избистряха. И колкото повече се приближавахме към Зараиск, толкова по-явно ставаше усещането, че не правя нещо както трябва.

При разговора на Осетра Мамаев каза, че мурманският авторитет Гърка прави справки за четирима московчани, които са били в района на ИТК-6 на петнадесети септември. Тогава даде да се разбере, че може да съобщи на Гърка координатите ни, а може и да не го направи. Но бързо съобрази, че не бива да говори с мен от позиция на силата, и даде заден.

Вчера през нощта Мамаев се е срещнал с Гърка. Защо?

Едва ли е било, за да насъска Гърка срещу нас. Ние не представлявахме никаква заплаха за него. Заплахата за него беше Калмиков. Но нима Мамаев сериозно се надява, че мурманските бандити ще му помогнат да открие Калмиков в Москва и да го неутрализира? Мамаев може да беше всякакъв, но не и глупак.

И все пак са се срещнали. Защо?

Някакви други дела, несвързани с Калмиков? Едва ли. В неговото положение не можеше да го вълнуват никакви други дела.

И все пак се е срещнал.

Решението беше някъде наблизо. Просто беше. Без хитроумието на Буров. Според логиката на Мамаев. Праволинейна като трамваен маршрут.

Ако задачата не се поддава на решение като цяло, трябва да се разбие на части.

Част първа: как хората на Гърка могат да открият Калмиков? Част втора: как могат да го неутрализират?

Минахме Луховици. Отминахме Зараиск. До Затопино оставаха осемнадесет километра.

— Те ще го примамят със стръв — каза Боцмана, разкривайки пълната паралелност на мислите ни. — Само че кой е стръвта? Жена му?

Настъпих спирачките.

— Синът? Ще го отвлекат и ще примамят Калмиков! С момчето!

— Правилно — веднага се съгласи Боцмана. — Някъде извън града. И там ще го очистят. Не ми е ясно едно. Как ще съобщят на Калмиков, че момчето е при тях?

— Чрез нас! Те ще му съобщят чрез нас! Сега ясно ли е защо сме му нужни?

— На кого? — не загря веднага Боцмана.

— На Мамаев.

Боцмана неодобрително поклати глава:

— Не е добър човек. От пръв поглед не ми хареса. Все си мислех: защо не ми харесва? А сега разбирам. Защото не е добър човек.

Телефонът на Артиста не отговаряше. Джиесемът на Мухата отговори.

— Всичко е точно, тя разпозна Тюрин — съобщи той.

— Сега това не е важно. Пищовът ти у теб ли е?

— Не. Вкъщи.

— Тичай да го вземеш и пердаши към Соколники — наредих аз.

— Задачата?

— Синът на Калмиков. Игнат. Ще го отвлекат.

— Кой?

— Мурманските мутри.

— Да го духат! — прекъсна ме Мухата. — Щели да го отвлекат. Има да чакат!

— Действай. Ние идваме. Ще сме там след два часа и половина.

Исках да обърна, но Боцмана възрази:

— Олга е на тръни след обаждането ти. Хайде да се отбием. Десет минути няма да решат нещата.

Олга не беше на тръни, обаче изглеждаше доста разтревожена.

— Какво става? — попита тя.

— Абе нищо — опитах се да я успокоя. — Нищо не става. От къде на къде?

— Костя от сутринта не беше на себе си. И кучетата виеха.

— Тоест? Как виеха?

— Тънко. Серьожа, това е беда.

IV

Приближихме към Соколники на свечеряване и веднага разбрахме, че сме закъснели. Откъм блока, където живееше Галина Сомова, прелетя линейка, виейки със сирената. Вътрешният двор беше отцепен от милиция. Пред отцеплението се трупаха хора. Няколко патрулни лади проблясваха със сините си лампи, създавайки усещане за празник.

Зад отцеплението, на празно пространство в двора, покрай червената си кола пожарникарите, без да бързат, навиваха брезентовите маркучи. Пожарната стоеше до джип „Мицубиши Паджеро“, в чиято шофьорска врата се беше забил червен запорожец. Двете коли бяха намачкани, наполовина овъглени и димяха. На асфалта се топеше пяната. Номерът на мицубишито беше мурмански.

В дъното на двора край гаражите, между които имаше проход към парка, ставаше нещо, суетяха се милиционери и цивилни. Някакъв началник стоеше покрай отворената врата на дежурната „Латвия“ и крещеше в радиостанцията, но се чуваха само откъслечни псувни.

— Какво става тук? — попитах, без да се обръщам определено към никого, но знаейки, че непременно ще се намери някоя бабичка, която вече е разправила десет пъти какво е видяла и ще се зарадва на възможността пак да го разкаже.

— Нищо особено, обикновено бандитско разчистване на сметки — обясни солиден старец с професорска брадичка. — Скоро и до хлебарницата ще ходим, заобикаляйки предпазливо труповете.

— Имаше ли стрелба?

— Стрелба нямаше. Но трупове има. Три броя.

— Какви три? Четири! — намеси се някакъв човечец с вид на клошар, нарамил раница с празни бутилки. — Ей ги къде лежат! — посочи той към гаражите, където на асфалта чернееше нещо, приличащо на купчина боклук.

— Гълъбче, вие сте забравили да смятате — укори го професорът. — Лежат трима.

— А шофьорът на джипа? Не го ли броиш? Като не си видял, не дрънкай!

— А ти видя ли? — попита Боцмана.

— Аз? Нищо не съм видял! — моментално отрече клошарят и започна да се измъква странично от тълпата.

Хванах го и пъхнах под носа му една сторублевка.

— Това виждаш ли го?

— Е? — прояви той предпазлив интерес.

Добавих още една стотачка.

— Видях едно друго — беше принуден да си признае клошарят.

— Едно друго не ни клати — казах и прибрах парите.

— Видях! Всичко видях! Аз бях от самото начало! Само че няма да свидетелствам, имайте го предвид!

— Няма, няма. Не ни интересуваш като свидетел. Интересуваш ни като очевидец. — Връчих му двестате рубли и показах още една стотачка. — Това е премия. За точност и достоверност. Обаче трябва да си я заработиш.

— Пичове, голям късмет извадихте — заяви клошарят, вдъхновен от неочакваните финансови перспективи.

— Нацелихте десетката. Точно когото трябва.

Той ни отведе настрани и внимателно стовари раницата на асфалта.

— Въобще аз съм калибровчик шести разряд — започна той. Забеляза неудоволствието по лицата ни, прие го за недоверие и бързо се поправи: — Е, пети, пети! Обаче работех като за шести! А сега работя тук. Временни трудности, преходен период. Тия ги забелязах още през деня. Не наши. Не московчани. И номерът на колата не е московски. Въртяха се, озъртаха се. Едуард, викам си, тая работа не е чиста. Мястото, сами виждате какво е, скъп супермаркет, солидни хора пазаруват. Загрях, че дебнат някого. А пичовете сериозни, много сериозни. Едуард, викам си, дали не ти е време да се махнеш по-далеч от греха? Обаче отива към вечеря, най-богатото време, хората пийват бира, бутилките ги зарязват, не е хубаво. Въобще продължавам да работя. Обаче ги наглеждам от време на време…

— Колко бяха? — попита Боцмана.

— Първо ги наброих трима. Шофьорът седи в джипа, двама се мотаят. А после се оказа, че има и четвърти. Четвъртият се държеше в сянка. Чак когато се стигна до работата, се изтипоса.

— До каква работа?

— Приятел, не ме прекъсвай! Времето върви, значи, към вечеря, а те само си пушат, с биричка се глезят. И изведнъж виждам, хвърлиха бутилките, а в тях имаше още. Едуард, викам си, сега ще се почне. Обаче изобщо не загрявам на кого са хвърлили око. Уж всичко нормално, хората се прибират от работа, Сомов си дойде със запорожеца, докара дъщеря си от детската градина. Тукашен мъж, нормален, с протеза. С него едно момче, като син му е, обаче по личност не си приличат. Сомов е на ръст като мен, а момчето дълго и слабо. Сомов, значи, поведе дъщеря си към къщи, а момчето откара запорожеца към гаражите. Стои, чака. Явно няма ключ от гаража. Гледам, ония двамата взеха да се примъкват към него. Едуард, викам си, каква е тая работа? Тогава Сомов пак излезе, отвори гаража, извади две туби. Една изля в резервоара, другата сложи в багажника. А багажникът на запорожеца е отпред, отбележете си. После се навря в двигателя да регулира нещо, а момчето го отпрати. То отиде при приятелите си, стоят, пушат, бъбрят си. Ония двамата се приближават към него и нещо му казват. Показват своята кола. Да я измие или нещо такова. А той не се занимава с такива неща. Те извадиха мангизи, обаче той не. Нормално момче, притеснително. И тогава те, значи, го сграбчиха за ръцете и към джипа. Той се изтръгна, те му извиха ръцете и го влачат към джипа. И тогава той като се развика: „Тате!“ Сомов щеше да хукне към него, обаче протезата, протезата! Разбра, че няма да успее. Тогава скочи в запорожеца. Обаче той, кучето, не пали! Едуард, викам си, трябва да се измъкне момчето. Сомов никога не ми е отказвал петарка, като ми гори отвътре. И тъкмо, значи, се приготвих да се притека, към тия двамата скочи един дребен…

Прекъснах го:

— Какъв дребен?

— Абе никакъв. Дребен. Усмихва им се, разперил ръце, сега ще тръгне да ги прегръща. Едуард, викам си, тия вече са трима, а ти още си сам. И тогава Сомов запали. И газ, газ! И в движение — тряс в джипа! Тактиката си я знае — афганец! Право в джипа, загрявате ли? Към който влачеха момчето! За да не може, значи, да го отвлекат. Кур ще отвлекат! Шофьора на джипа го размаза в колата, тубата в багажника избухна. Боят в Крим, всичко в дим! Аз, значи, бързо превключвам на втори канал. А там! Ония двамата си почиват на асфалта, дребният се навел над момчето, помага му да стане. И точно тогава се изрисува четвъртият… Успявате ли да вникнете, пичове?

— Успяваме — кимнах аз. — Продължавай.

— Тоя четвъртият, значи, тряс по тиквата на дребния! С дръжката на пищова. Прас! Оня — пльос на земята! Другият хваща момчето и към прохода за парка драпа! Ония двамата се освестиха и след него. Като пияни гъски. И изчезнаха — завърши разказа си Едуард.

Помисли малко и добави:

— После ги изнасяха един по един.

— Кой ги изнасяше?

— Как кой? Ченгетата! И тримата. Ей ги там, лежат. Ченгетата веднага налетяха като мухи, пожарната довтаса и линейката. Сомов в „Склиф“, шофьора на джипа в труповозката. Всичко отцепиха. Едуард, викам си, няма какво повече да зяпаш тук. И се ометох. Защото не ми трябва да ме ловят за свидетел. Само губивреме, а аз си имам работа.

— Какво стана с дребния? — попита Боцмана.

— Не видях. Видях как го обкръжиха ченгетата, а после нищо не видях.

— Ами момчето?

— Също не видях. Но аз не съм казвал, че съм видял всичко. Каквото видях, разказах ви. Не съм научен да лъжа. Не съм такъв човек. Питайте тук когото щете, всеки ще ви каже: не, не е такъв човек Едуард, да лъже. Дори за вашата премия няма да излъжа! Така!

Премията той си получи и гордо се отдалечи.

— Да вървим! — кимна ми Боцмана, решително разбута тълпата и мина под заградителната лента.

— Къде?! Назад! — засили се към него един сержант от милицията.

— Свои — подхвърли Боцмана, размаха картата си от „МХ плюс“ и ми подвикна: — Лейтенант! Още ли да те чакам!

— Идвам, другарю капитан, идвам — влязох бързо в етюда му.

Пресякохме двора и се приближихме до групата мъже, стоящи на прохода към парка покрай микробуса на дежурната група и трите трупа, покрити с черен полиетилен.

— Вие кои сте? — подвикна ни възрастен майор. — Кой ви пусна? Мамка му, сега ще дойде началството, а тук външни хора! Да се разкарат!

Номерът с картата от „МХ плюс“ тук не минаваше. Аз обясних:

— Наш другар е пострадал при произшествието. Искаме да разберем какво е станало с него.

— Какъв другар? Що за другар? Няма другари! Всички вече са господа! Сети се за другарите! Минете зад ограждението!

— Фамилията му е Мухин.

— Какъв Мухин? Не знам никакъв Мухин!

— Той е сътрудник на охранителна фирма.

— А, Мухин! Този Мухин! Тоя го знам. Късмет има вашият Мухин, дето не е употребил оръжие. Иначе имаше да доказва, че не е камила! Много дълго!

— Как е той?

— Нищо му няма. Треснали го по тиквата, но друго няма. Дава показания на следователя. Там, в латвията.

Посочих труповете:

— А на тия какво им има?

— Какво да им има? Не виждаш ли?

— Инфаркт?

— Ти луд ли си бе, момче? — шашна се майорът. — Какъв инфаркт? Вратовете им са прекършени! Инфаркт! Бандитите не умират от инфаркт. А защо? Защото! Не доживяват до инфаркти!

Мухата седеше в латвията на дежурната следствена група и старателно уверяваше следователя от прокуратурата, че се е озовал в Соколники случайно, ама абсолютно случайно, а в опита за отвличане на непълнолетния Игнат Калмиков, когото никога преди това не е виждал, се намесил изключително от чувство за граждански дълг, тоест от глупост. Главата му беше бинтована, но видът му бе бодър и искрен. Не мисля, че следователят му повярва, но му даде да подпише протокола от разпита, предупреди, че ще го извика за допълнителни показания, и го пусна.

— Е, похвали се — предложи Боцмана, когато се промушихме под заградителната лента. — Как така се осра?

— Ами нямам си очи на тила, нямам — озъби се Мухата. — Не засякох четвъртия!

— А трябва. Губиш квалификация.

— Абе нямаше го с тях! С джипа дойдоха трима.

— Откъде се е взел четвъртият?

— Дявол го знае! Появи се отнякъде.

— Нищо не се появява отникъде — назидателно отбеляза Боцмана. — Щом се е появил отнякъде, значи е бил там.

— Как е Игнат? — попитах аз.

— Всичко е наред — отговори Мухата. — Замина с майка си в „Склиф“. Там откараха и Сомов. Той е зле, много е обгорял.

Посочих към гаражите:

— Ония тримата — той ли?

Мухата кимна:

— Той.

Боцмана изобщо не можеше да разбере защо Мухата не е засякъл четвъртия бандит. Съдейки по всичко, той ги е подсигурявал. Обаче Мухата да не го засече? Това не можеше да бъде!

И на мен ми се струваше странно. Но имаше още една странност.

Набелязвайки плана за отвличането, мурманските мутри би трябвало да проведат реконгсцировка. Още повече че поръчката е била много сериозна, неслучайно самият Грък се е появил в Москва. И ако са я направили, то не биха могли да не разберат, че има много по-добър начин да свършат работата: да примамят и да отмъкнат Игнат в парка, там да го треснат с нещо по главата и спокойно да го натоварят в багажника на колата. А колата да паркират на алеята, където излизаше проходът между гаражите. Вместо това пред очите на всички те мъкнат момчето към мицубишито. Дори да бяха успели да го набутат в джипа, нямаше да стигнат далеч — някой непременно щеше да се обади в милицията. И после: да се мотаят из Москва с мурмански номера и вързан човек в багажника? Най-много до първия пост.

Нещо не беше наред. Явно не е било така.

А всъщност от къде на къде ние решихме, че те са влачили Игнат към джипа? Влачели са го по посока на джипа. Джипът е стоял малко встрани от прохода към парка. Сомов решава да блокира пътя на бандитите за оттегляне. Но в бързината не е съобразил, че не джипът трябва да се блокира. Ама разбира се, че не джипът! Не джипът, а проходът към парка! Онзи, четвъртият, не е подсигурявал бандитите, а е дебнел в засада. Веднага щом двамата изпълнители измъкнели Игнат през прохода, той е трябвало да пресече пътя на преследвачите, ако някой се беше решил да ги преследва. Затова и Мухата не го е засякъл!

Натоварихме се в моя нисан и излязохме на алеята, която беше най-близко до блока на Галина Сомова. Някъде тук би трябвало да стои колата и да очаква товара си.

Тука си беше. Встрани от пътя, с изключени фарове, незабележима в тъмното. Обикновен „ВАЗ 2104“ — синьо комби с московски номер.

Е, това вече приличаше на нещо.

Веднага щом първият етап завърши и измъкнат Игнат в парка, шофьорът на мицубишито излиза на алеята, прибира участниците в операцията, а незабележимото комби с един човек на волана и най-много един пътник започва своя път от Москва към близките околности.

В комбито нямаше никакво движение. Шофьорът седеше зад волана, отпуснал глава на облегалката. Изглеждаше заспал.

Той наистина спеше. Вечен сън. Обърнах нисана, поставих го с носа срещу комбито и пуснах дългите фарове. Мощните халогенни лампи осветиха дебелата златна верига на врата на шофьора, острата му брадичка, орловият нос и гъстите черни вежди върху безкръвното бяло лице.

— Аз, разбира се, не се ориентирам много в медицината — озадачено отбеляза Мухата. — Но кой знае защо ми се струва, че е получил инфаркт.

Намерихме Галина Сомова в чакалнята на института „Склифосовски“, мрачна от мъчителната тревога, сякаш напоила всички стени, пода, тавана. Тя се бе натрупвала тук десетилетия. Хората идваха, чакаха, тръгваха си, а тревогата оставаше, беше неизкоренима като миризмата на казарма или на затвор.

Игнат седеше до майка си в ъгъла на студената зала прегърбен неловко и стискаше между коленете дългите си ръце. И той имаше същите високи скули като Калмиков, същата форма на черните очи и голяма, красива като на майка му уста.

— Юра е в реанимацията — каза тя. — Вече три часа. Иди да попушиш, синко. Знам, че пушиш, какво толкова!

Игнат виновно се усмихна и излезе.

— Не го разпитвайте за нищо — помоли Галина. — Той нищо не помни. Помни, че са го отмъкнали в парка, после нещо станало. Когато дошъл на себе си, до него били само ония бандити. Мъртви. Това… той ли е бил?… Не ми отговаряйте. Знам. Благодаря ви — обърна се тя към Мухата. — Видях всичко от балкона. Чух как той закрещя „Тате“ и изскочих на балкона. И все мисля и не мога да разбера. Не мога, не мога!… На кого викаше „Тате“?…