Изгорени мостове

25.

Бързият оглед на страницата на Надя Вилкова във Facebook помогна да идентифицират двете й приятелки от снимките на таблото като Ашли Мар и Аня Бурба. Аня беше помощник-учител в едно начално училище в Тодмордън, на двайсет минути път с кола от Брадфийлд. Ашли работеше по-наблизо, на регистратурата в един здравен център в Харистаун, откъдето се стигаше за десет минути пеш до апартамента на Аня.

Фийлдинг реши да потърсят първо Ашли. Жената, която ръководеше регистратурата, не изпадна във възторг, когато поискаха да разговарят с Ашли, но Фийлдинг се постара да покаже, че няма да отстъпи. С многобройни демонстративни въздишки жената ги отведе в една малка стая, в която имаше четири стола и маса.

— Прилича ми по-скоро на училище за покер, отколкото на стая в медицинско заведение — измърмори Пола, след като жената ги остави и отиде да доведе Ашли.

— Да се надяваме, че госпожица Мар не прикрива чувствата си като играч на покер — отвърна Фийлдинг. — Е, хайде, Макинтайър, да видим за какво ви бива. Вие започвате разпита.

Пола изпита удовлетворение, задето Фийлдинг бе решила да й се довери. Но не й остана време да спомене това. Ашли Мар надникна през вратата — изглеждаше по-скоро объркана, отколкото уплашена.

— Вие ли сте от полицията? Сигурни ли сте, че търсите точно мен?

Нямаше съмнение, че тя е жената от снимката. Ашли беше около двайсет и пет годишна. Имаше кръгло, жизнерадостно лице, обрамчено с гъста, непокорна червеникавокестенява коса. Големите й зелени очи бяха раздалечени, и в съчетание с малкия, добре очертан нос и малката уста й придаваха вид на доволно котенце. И черните джинси, и розовият пуловер й бяха малко тесни, като че ли бе наддала някой и друг килограм, откакто ги беше купила. Пола й се усмихна дружелюбно. Най-добре беше първоначално да поддържат спокоен и непринуден разговор, за да я предразположат, а чак след това да й нанесат удар с лошата новина.

— Заповядайте, Ашли. Аз съм Пола Макинтайър, а това е Алекс Фийлдинг. Ние сме детективи от брадфийлдската полиция. Заповядайте, седнете — Пола й показа стола, който бе поставен най-далече от вратата, и седна от едната й страна.

Ашли седна на самия ръб на стола.

— Нищо не разбирам. Не съм направила нищо лошо. За какво става дума? Трябва ли ми адвокат? Във филмите по телевизията винаги настояват да се осигури адвокат.

Пола изруга наум дезинформацията, която разпространяваха вездесъщите сериали.

— Наистина нямате нужда от адвокат. Не става дума за нещо, което сте извършили, Ашли. Трябва да поговорим с вас за една ваша приятелка — и тя извади от чантата си копие на една от снимките от кухнята на Надя. Посочи Надя. — Тази жена ви е позната, нали?

Ашли я погледна уплашено.

— Това е Над. Приятелката ми, Над. Надя. Какво се е случило с нея? Защо сте тук?

— Опасявам се, че носим много тъжна новина, Ашли — Пола се пресегна през единия ъгъл на масата към Ашли и постави ръката си върху нейната. — Надя е мъртва.

Цветът се отля от бузите на Ашли и бледите лунички се откроиха по тях като обрив. Тя вдигна рязко ръце от двете страни на главата си и загледа зашеметено Пола.

— Не вярвам. Не и Над. Трябва да сте направили някаква грешка. Майка й има рак, не тя.

— Няма грешка, Ашли. Много съжалявам. Знам, че моментът е ужасен за вас, но действително се нуждаем от помощта ви.

— Искате ли чаша чай, или може би вода? — Фийлдинг се приведе напред и за миг Пола си каза, че тя сигурно е от тези майки, на които винаги може да се разчита.

Ашли поклати глава.

— Какво се е случило? Как е възможно да е мъртва? Тя е в Полша, прати ми съобщение онзи ден, пишеше, че времето там било отвратително и че очаква с нетърпение да се прибере — тя притисна ръка към устата си. — В понеделник така и не ми писа, тогава ли е умряла?

Пола забеляза как Фийлдинг я стрелна с очи. Обитателите на къщата се бяха върнали във вторник сутринта, и тогава бяха открили тялото на Надя в дневната си. Изглежда, че след като я бе убил, убиецът вече не е намирал за нужно да поддържа илюзията, че тя е още жива. Искал е само да предотврати възможността някой да вдигне тревога, докато тя е била още при него.

— Предполагаме, че някой е отвлякъл Надя — каза Пола. — Държал я е като своя пленница. А после я е убил.

— В Полша?

— Според нас тя така и не е напуснала Брадфийлд — отвърна Пола.

— Но тя ми пращаше съобщения. Написа ми, че се е наложило да си отиде у дома спешно, защото майка й имала рак. Страхуваше се, че тя умира. Казах й да се свърже с мен по Скайп, но тя писа, че нямало как, защото в дома на майка й нямало интернет. Затова си пращахме съобщения — тя извади телефона си. — Ето, ще ви покажа.

— Това наистина ще ни помогне, Ашли. Ще ни трябва и копие от разменените между вас съобщения. Нещо от това, което е писала в съобщенията си, да ви се е сторило странно? Или може би начина, по който се е изразявала?

Ашли се смръщи.

— Всичко беше съвсем нормално. Затова и нищо не мога да разбера. Сигурни ли сте, че наистина става дума за нея?

Пола бе обзета от дълбоко съчувствие.

— Знам, че беше ужасна новина за вас, но ние сме напълно сигурни. И се нуждаем много от помощ. Колкото по-скоро получим необходимата помощ, толкова повече шансове има да заловим онзи, който е убил приятелката ви. Затова искаме да ви зададем някои въпроси. Ще възразите ли?

Беше безсърдечно да искат това от жената, докато тя беше още в състояние на шок. Но беше и необходимо.

Очите на Ашли преливаха от сълзи, тя започна да трепери. Пола я прегърна през раменете и я остави да се наплаче. Срещна погледа на Фийлдинг — в него вече нямаше и следа от съчувствие. Шефката направи знак с ръка — „давай, давай“. „Майната му“. Пола остави Ашли да плаче, намери в джоба си хартиени носни кърпички, с които тя можеше да избърше очите и носа си, когато първият пристъп на плач утихнеше.

— С-съжалявам — заекна Ашли. От размазания грим очите й приличаха на очи на енот.

— Няма за какво. Тя е била ваша приятелка, естествено е да сте разстроена — Пола се отдръпна, но ръката й остана върху ръката на Ашли, над лакътя.

— Е, кажете ми кога видяхте за последен път Надя.

Ашли изхълца, преглътна, после успя да проговори.

— Беше една събота — тя започна да брои обратно дните, устните й се движеха безмълвно. — Преди три седмици. Отидохме до Манчестър, да пазаруваме в „Трафорд Сентър“. Там има куп готини магазини. Срещнахме се с Аня — това е другата ни приятелка, Аня Бурба. И тя е полякиня като Над. Така или иначе, срещнахме се по обяд в „Бъргър Кинг“, изядохме по един сандвич — тя замълча, натъжена от спомена, долната й устна затрепери.

— Купихте ли си нещо? — попита небрежно Пола, сякаш се интересуваше повече от пазара, отколкото от нещо по-мрачно.

— Купих си едни тъмнолилави джинси от еластична материя и блузка с пайети в тон с тях. Над си купи две блузи, с които искаше да ходи на работа — жълта и синя, и двете с тънки бели райета. Бяха наистина много хубави, изглеждаше страхотно в тях. Аня си купи разни неща от „Боди Шоп“. За баня. Ако я оставят, тя може да си живее в банята. После отидохме на етажа с ресторантите, ядохме пържени картофи и пихме кола. После Аня ме закара до вкъщи. Защото Над реши, че искала да гледа някакъв филм там, а на нас с Аня не ни се гледаше.

При разпитите винаги в един момент свидетелят казваше нещо, чието значение не осъзнаваше. Номерът беше да не покажеш колко важно ти се струва. Пола едва се овладя, за да не стисне ръката на Ашли с все сила, сякаш за да изцеди информацията от нея.

— Какъв беше филмът?

Ашли сви рамене.

— Наистина не помня. Беше нещо френско. Над говори френски не по-зле от английски. Имаше субтитри, разбира се, но аз предпочитам да гледам телевизия или да отскоча до кръчмата. Ако искам да чета цяла вечер, ще си купя някое списание.

— Значи Надя е имала намерение да иде на кино сама?

— Да. Правеше го понякога. Падаше си по киното, повече от мен и Аня.

Вероятно беше така. Пола си спомни, че в купчината дискове в апартамента на Надя имаше и няколко френски филм.

— И нямаше нищо против да ходи сама на кино?

— Да, защо не?

— А сигурна ли сте, че не е имала намерение да се срещне с някого там?

Ашли поклати глава.

— Това й хрумна едва там. Отидохме да погледнем какво дават, да видим дали няма нещо, което и трите да искаме да гледаме. А когато Надя видя този френски филм, реши да остане — лицето й се сгърчи. — Може това да е било последното, което е направила, преди той да я отвлече, нали?

По бузите й отново започнаха да се стичат сълзи.

— Не можем да бъдем сигурни, Ашли. А ето как можете да ни помогнете още повече. Искам да се опитате да си припомните онази събота. Да сте забелязали някой да ви следи? Имаше ли някой, когото да сте виждали постоянно около вас?

Ашли се смръщи в опит да си спомни по-добре.

— Не си спомням нищо подобно. Бяхме излезли да се позабавляваме и да пазаруваме, не обръщахме внимание на нищо около себе си.

— А да сте имали неприятности с някого? Някой да се е опитвал да флиртува с вас?

Тя поклати глава.

— Нямаше нищо подобно. Нали ви казах, не се интересувахме какво става около нас.

— Не сте забелязали мъже, които да ви харесват?

Ашли я изгледа разбиращо.

— Не сме предприемали нищо в това отношение. По-скоро се позаглеждахме. Когато отидохме да ядем, коментирахме този-онзи. Но не сериозно. Казвахме си например „какви мускули, а?“ или „този има готин задник“. Но не сме разговаряли с никого, и никой не ни е заговарял. Всичко си беше съвсем обичайно.

— А по въпроса за приятелите — Надя излизаше ли с някого?

Ашли сведе очи към масата.

— Вече не.

Пола срещна погледа на Фийлдинг. И двете бяха като ловни кучета, доловили мириса на дивеч.

— Значи все пак е имала приятел?

— Да, но това приключи още преди месеци — тя вдигна очи и забеляза интереса на Пола. — Не е това, което си мислите. Тя излизаше с един поляк, Павел. Започнала да се вижда с него много скоро след като пристигнала тук. Когато всичко приключи, тя казваше, че си паднала по него, защото тъгувала за дома, а той й помагал да не се чувства самотна. Още бяха гаджета, когато аз се запознах с нея. Беше симпатично момче, работеше на рецепцията в един хотел. Така или иначе, една вечер отишли в Лийдс и се натъкнали на някаква друга полякиня, която направо пощуряла. Нарекла Над уличница. Е, както се казва там на полски, но това било идеята. Казала, че Павел имал жена и две деца в Гданск, и че Над била мръсна проститутка. Крещяла всичко това с пълно гърло насред бара. Е, Павел се опитал да се измъкне, твърдейки, че жената го бърка с някой друг, но номерът не минал. Извадила телефона си, снимала двамата и заявила, че ако той не си вдигне мръсния задник и не се прибере незабавно в Гданск, щяла да прати снимката на жена му, за да знае за какво копеле се е омъжила. И общо взето с това приключи всичко.

— Тя го заряза, така ли?

Ашли сви рамене.

— Беше един от онези случаи, в които човек не може да е сигурен кой кого е зарязал. Тя скъсала с него или той с нея, докато пътували към летището. Той се върна в Полша, а тя казваше, че си почива от мъжете.

— И така ли беше наистина?

Ашли като че ли не беше категорична.

— В известен смисъл. Прекарала една нощ с един от лекарите в „Брадфийлд Мур“, но и двамата били пияни до козирката. На другия ден се разделили приятелски, но и двамата нямали интерес нещата да продължат.

— На нейната връзка ключове има два, които не отговарят на ключалките в апартамента й. Знаете ли чии са те, Ашли?

Тя кимна потиснато.

— Това са ключовете от жилището на Аня. Тя е страшно завеяна, постоянно ги забравя у дома и после няма как да се прибере. Затова даде един комплект на Над, защото тя пък е страхотно организирана — така Аня нямаше да е прецакана следващия път, когато забрави ключовете си на кухненската маса.

Разбираемо. Пола придърпа към себе си снимката на трите млади жени.

— Вие като че ли обичате купоните. Случвало ли се е някой да ви досажда в такива обстоятелства? Да проявява нездрав интерес към Над?

Ашли задъвка една кожичка на малкия си пръст.

— И трите обичаме да излизаме вечер — каза тя накрая. — Изпиваме по няколко питиета, но не сме като онези бесни кучки, които се натряскват така, че в края на вечерта не знаят собствените си имена. Не сме някакви малки глупачки. Обичаме да се позабавляваме, но не поемаме безсмислени рискове. Затова не мога да повярвам, че Над я няма.

— А наркотици? Над употребявала ли е някога наркотици?

Ашли въздъхна и подбели очи.

— Всички над трийсет са убедени, че нашето поколение е постоянно надрусано до ушите. Вижте, вземала съм екстази като тийнейджър — няколко пъти, когато обикалях клубовете. Няколко пъти опитах и кокаин — когато бях на двайсет. Но сега не ползвам такива боклуци. Имам добра работа, жилище, кола. Нямам намерение да захвърля всичко това на бунището. Над разсъждаваше по същия начин. Беше дошла тук с намерението да спечели достатъчно пари, за да се върне в Полша и да живее там добре. Не би рискувала плановете си за една шантава нощ — тя се усмихна едва-едва, измъчено. — Ние сме добри момичета, детектив Макинтайър — после привидната смелост й изневери и сълзите отново рукнаха. — Предполага се, че такива гадости не се случват на момичета като нас.

Но този път се беше случило.