Изгорени мостове

28.

Мари Мейдър беше доволна от развоя на събитията на новото й работно място. Беше разделила екипа на групи, всяка по дванайсет души, и им даваше кратки, но интензивни брифинги — група по група. Окуражаваше подчинените си да проявяват откровеност. Първата стъпка към постигането на тази цел беше да ги накара да почувстват увереност при контактите си с нея. Трябваше да започнат да вярват, че работят на обща територия, да виждат общ враг в конкуренцията. Стигнеха ли до този етап, можеха да бъдат убедени да приемат всякакви промени в работната практика и нови споразумения. Целта й бе всички да гледат в една посока — това бе начинът да отбележат напредък.

Роб бе присъствал на първите две срещи с групите. Казваше, че иска да види как тя работи, за да е сигурен, че собствената му тактика не влиза в противоречие с общата й стратегия. Мари подозираше, че целта му е по-скоро да зяпа краката й, като се имаше предвид, че през цялото време почти не откъсваше очи от тях и така и не записа нищо в бележника си. Нямаше значение дали го беше спечелила на своя страна с добре оформените си прасци или с компетентността си при работа с персонала — скоро щеше да може изцяло да разчита на него.

Засега хората от екипа като че ли имаха желание да й направят добро впечатление. Това беше хубавата страна на една икономика в депресия. Всеки, който имаше работа, отчаяно се опитваше да я запази. Дори хора с естествената склонност да противоречат независимо от ситуацията, в повечето случаи бяха достатъчно благоразумни да лепнат на лицето си усмивка, за да направят добро впечатление на новия шеф. Всички искаха да са сигурни, че ако новата метла се развърти, те няма да се озоват в лопатата.

Имаше, разбира се, и изключения. Гарет например изобщо не се включи в разговорите, когато дойде ред на неговата група. Беше седял със скръстени ръце, наклонил глава на една страна, на лицето му бе изписано надменно отегчение. Тя се опита да го накара да представи пред групата онова, за което бе намекнал предния ден, но той само изсумтя и отвърна:

— Най-добре ще е да го представя първо на вас. Какъв смисъл има всички да се зарадват на нещо, което после няма да се осъществи?

Мари бе проверила професионалната му атестация и се бе убедила, че той е един от най-продуктивните им служители. Беше очевидно, че и той го знае. Но тя нямаше намерение да му позволи да злоупотребява с този факт, да приема за даденост бонуса, който получаваше в края на всяко тримесечие. Ако не го попритиснеше малко, за да му стане ясно кой е шефът, той можеше да се превърне в постоянен дразнител, да подклажда съмнения по отношение на нейния подход. Затова тя се усмихна сладко и каза:

— Винаги съм вярвала, че когато се обсъждат нови идеи, е по-добре в обсъждането да се включат повече хора. От сега нататък ще правим кратки срещи по групи на всеки две седмици. Гарет, искам да подготвиш за следващата среща предложението си, да формулираш накратко идеите си и да се аргументираш. Убедена съм, че можем да намерим по-добри пътища към постигане на целите си, и никой не разбира това по-добре от теб. Разчитам на всички вас да представите конструктивни предложения. Гарет, радвам се, че ти първи ще направиш подобно представяне.

Той я изгледа смръщено, очевидно раздразнен от начина, по който бе надхитрен. Но не каза нищо, а и не му остана възможност да говори зад гърба й пред колегите си, когато се събираха край автомата за вода, защото, също като Роб и други служители, той се бе възползвал от натрупалите се компенсации за извънреден труд, за да си вземе един свободен следобед. „Брадфийлд Виктория“ щяха да играят срещу „Нюкасъл“ за купата на футболната асоциация, и верните фенове се канеха да заминат на север за мача.

Когато дойде време за обедна почивка, Мари излезе навън след футболните запалянковци. Имаше нужда да прекара половин час извън офиса, да вижда лица на хора, към които не носи отговорност, да освежи ума си с нещо по-красиво от разделени на кутийки работни помещения. Градската картинна галерия беше на три минути бърз ход от офиса, а тя имаше особена слабост към колекцията от произведения на шотландски колористи16, изложена на втория етаж. Двайсетина минути с картините на Дж. Д. Фъргюсън и Уилям Мактагарт щяха да я ободрят и да й вдъхнат нови сили, за да бъде готова да се изправи срещу нова група служители, нуждаещи се от стимул и поощрение.

Мари седна на тапицирана с кожа пейка пред едно голямо платно, на което се виждаха импресионистичните изображения на две деца по бели ризки, коленичили сред лодки и водорасли, зад тях се простираше развълнуваната синьо-бяла морска шир, по небето над тях се кълбяха купести облаци. Тя извади от чантата си салатата от моркови с дресинг от люта туршия, която си беше приготвила сутринта, и започна да се храни, приковала очи в картината, наслаждавайки се на сложната игра на четката, която пораждаше такова спокойствие и яснота в съзнанието на зрителя. Беше се влюбила в работата на тези художници от момента, когато видя за първи път техни картини в един малък град в Шотландия, където я бяха разпределили във филиал на компанията, в която работеше преди. В обедната почивка се измъкваше, за да отиде в картинната галерия и се удивляваше на въздействието, което тези картини имаха върху нея. Направо не й се вярваше, когато разбра, че има цяла колекция от тях в града, в който живееше.

— Какви еснафи сме — казваше тя на Марко, настоявайки той да идва в галерията с нея. — Представи си, не сме знаели, че ги има тук, под носа ни.

Тя знаеше, че Марко не споделя ентусиазма й по отношение на живописта. Но той обичаше да идва с нея, да споделя възторга й. А по някакъв начин съзнанието, че той седи на една от пейките и играе някаква игра на телефона си, й вдъхваше спокойствие и сигурност.

Но този ден човекът, който я следеше с поглед, не беше Марко. Мари изяде салатата, без да забелязва, че я наблюдават. На подобна пейка в съседната зала някакъв мъж привидно се наслаждаваше на два пейзажа от Л. С. Лоури, които се намираха в учудващ контраст с обичайните за художника сцени от живота на работниците. Но всъщност вниманието му бе насочено другаде. Беше се съсредоточил върху Мари, следеше всяко нейно движение. Каза си, че се храни чисто. Не беше редно да се позволява на всекиго да яде сред толкова много скъпи произведения на изкуството. Но на Мари можеше да се разчита, че няма да допусне храна да капне или плисне встрани, нито пък ще остави трохи след себе си. Това му харесваше у нея. Жена, която внимаваше как се храни на публично място, вероятно щеше да проявява изтънченост и в други отношения. Не като онези мърли, които не можеха да се грижат за един мъж, както подобава.

Светът като че ли беше пълен с жени, които всъщност не бяха никакви жени, а пълен боклук. Само един мъж можеше да съзнава ясно, че трябва да се предприеме нещо в това отношение. Проблемът се криеше в наивния му оптимизъм. Три пъти вече се беше излъгал. Възлагаше такива надежди на последната, но вече беше очевидно, че тя не отговаря на изискванията му. Приемаше необходимостта да се справя с последиците от грешките си, но единственото, което искаше дълбоко в себе си, беше жена, която ще отговаря на идеала му за женственост. Не можеше да се твърди, че иска прекалено много. Вината беше тяхна. Всеки път. А негово право беше да извърши необходимото. Правеше услуга на човечеството, като изтръгваше безполезните плевели.

Той погледна към Мари и се усмихна. Този път изборът му беше добър. Тя беше умна, елегантна и умееше да се държи на обществено място. Ако се държеше така и в личния си живот, той щеше да е много щастлив.

В противен случай щеше да продължава с търсенето. Не беше кой знае колко трудно.

29.

Пола си спомняше, че последния път, когато бе посещавала индустриалния район Кентън Вейл, на мястото на частната съдебна лаборатория имаше цех за отпечатване на дискове на независими музикални компании. Но светът се променяше, хората вече сваляха музиката директно на телефоните и компютрите си, а аналитичното обслужване на криминалната полиция се възлагаше на външни фирми.

Вероятно, когато в тази сграда се печатаха дискове, достъпът до нея е бил доста по-лесен. Сега, за да влезе, Пола трябваше да представи полицейската си карта пред камерата за наблюдение, да почака, докато информацията бъде въведена в базата данни, после да притисне десния си показалец към малък стъклен екран. Когато прекоси фоайето и застана пред рецепцията, там вече я очакваше ламиниран пропуск със снимката й, отпечатък от пръста й и QR-код.

— Радвам се да ви видя отново — каза жената на рецепцията с дружелюбна усмивка. — Виждам, че са ви повишили, моите поздравления.

Като се има предвид, че последното й посещение беше преди месеци, когато фирмата се намираше в друга сграда, това посрещане накара Пола да се почувства неловко. То надхвърляше собствените й представи за нормално поведение и предизвикваше асоциации с „1984“ и „Блейд Рънър“. Пола си каза, че дори асоциациите я поставят в определена възрастова група. Вече нямаше как да минава за млада и готина — не че имаше намерение да си върже траурна лента заради това.

Насили се да се усмихне и отвърна:

— Идвам да се видя с доктор Майърс.

— Той ви очаква — жената посочи зад себе си към една врата, до която имаше колонка с височина половин човешки ръст. — Притиснете пропуска си към стъкления панел и вратата ще се отвори. Вдясно има една стаичка, в която можете да си сложите стерилно облекло. Не забравяйте калцуните. Лабораторията на доктор Майърс е втората отляво. Не се притеснявайте, няма да се объркате — тя посочи пропуска. — Това е единствената врата, която можете да отворите с него.

Пола откри доктор Дейв Майърс, облечен в бяло работно облекло, с ръкавици, да пълни миниатюрни епруветки с една голяма спринцовка. Големите му ръце се движеха с учудваща деликатност. Той вдигна поглед, когато тя влезе, и кимна.

— Само минута, Пола, това тук трябва да започне да се изстудява — той приключи с работата си и постави подноса с пробите в един висок хладилник. Докато чакаше, Пола оглеждаше лабораторията. Осъзна, че няма никаква представа какво е предназначението на по-голямата част от лабораторната техника, нито пък за какво служат различните реагенти и стабилизатори. Забеляза с облекчение един микроскоп в средата на една от масите. Той й заприлича на неандерталска техника в сравнение с другите аналитични уреди.

След лабораторните съоръжения имаше запечатани пликове с етикети, съдържащи веществени доказателства, поставени в отделни пластмасови кутии, за да се избегне объркване. Пола разпозна дрехите на Надя Вилкова, взети от местопрестъплението; забеляза със задоволство, че са на челно място в списъка с приоритетите на доктор Майърс.

Той затвори хладилника и я покани с жест да седне на едно от лабораторните столчета. Пола седна, той се покатери на друго столче до нея и смъкна маската си.

— Нов модел на лицевото окосмяване — отбеляза тя, сочейки с глава оформеното с геометрична точност правоъгълно петно на брадичката под долната му устна.

Той направи гримаса.

— Съгласно културните стереотипи при мъжете поддържането на брада често се свързва със сила и мъжественост.

— Е, в твоя случай ще направим изключение.

— Не си станала по-чаровна с годините, Пола — отбеляза той, притискайки ръка към сърцето си в иронична имитация на мъка.

Познаваха се от години. Когато Пола постъпи на работа в криминалната полиция, Дейв работеше в полицейската лаборатория и анализираше следите, оставяни на местопрестъпленията. Тогава ДНК-анализът правеше първите си стъпки; Дейв и неговите колеги бяха на прага на поредица от пробиви в областта на биологията, които щяха да променят възможностите им да се възползват от небрежността на престъпниците. Тези пробиви щяха да станат причина и за създаването на телевизионни сериали, чиято връзка с действителността беше незначителна, както става с всички филми, свързани с криминални разследвания. А те на свой ред пораждаха нереалистични очаквания и у обвинението, и у потърпевшите от престъпленията. Но благодарение на тях се достигаше и до необорими доказателства, които помагаха престъпниците да бъдат прибрани на сигурно място зад решетките. И което беше най-важното, те пораждаха у хората вяра, че вече се служи по-добре на правосъдието.

Но всичко това си имаше цена. И когато затягането на коланите започна да граничи със задушаване, сухарите в счетоводните отдели започнаха да вземат безмилостни решения на кои категории престъпления се полага аналитично обслужване. Тази категоризация включваше съвсем ясни директиви относно това колко може да си позволи един старши криминалист за ръководеното от него разследване. Ако тези ограничения бъдеха надхвърлени — а Пола бе участвала в разследвания на убийства, когато директивите биваха разбивани на пух и прах в името на спасяване на човешки живот и разобличаване на убийци — парите трябваше да се намерят от другаде. Така че сега съществена част от всяко сериозно разследване беше преценката колко биха могли да си позволят да спестят от лабораторни анализи. Пола намираше това за крайно неудовлетворително. Но никой от служителите, отговарящи за бюджета, не се вълнуваше от мнението на онези, които работеха на фронтовата линия.

И така, за криминалисти като Пола, която се бе учила как да степенува приоритетите си от Карол Джордан, поддържането на връзки със специалистите от аналитичните лаборатории и анализаторите на местопрестъпления беше от също такава първостепенна важност, както и онова, което маниаците на тема абревиатури наричаха НИИ, „неофициални източници на информация“ — онова, което преди се наричаше просто „връзки“. Неофициалният източник на информация бе склонен да положи извънредни усилия на приятелски начала, да пренебрегне някои бюрократични изисквания при обработката на материал от местопрестъплението, дори да предложи някакви плодотворни насоки на дирене и събиране на доказателства. Ако пък между криминалиста и него съществуваше и симпатия, това вече беше бонус.

А Пола харесваше Дейв Майърс. Бяха установили много отдавна, че имат сродни музикални вкусове и сродно чувство за хумор. Дейв, като човек с научен подход, изготвяше месечни планове с предстоящи участия на групи или представяне на стендъп комедии по заведенията и ги изпращаше на електронната поща на Пола. Прекарваха по пет-шест вечери месечно в неугледни кръчми и невзрачни зали, за да чуят и видят онова, което им се струваше интересно, а понякога стигаха и до по-големи концертни зали, когато любимците им успееха да се прочуят. Поддържаха този навик с години, докато накрая Дейв се ожени за Беки и стана баща. По това време Пола бе свързала живота си с Елинор. Сега четиримата излизаха заедно на всеки месец-два и посещаваха някой клуб за стендъп комедии или по-представителни музикални зали от онези, които обикаляха навремето. Дейв вече не правеше списъци, но все още умееше да открива подходящото място за прекарване на една приятна вечер.

— Ще има шоу на Кинг Криозоут17 — заяви той, кръстосвайки дългите си крака и подпря лакът на коляното си.

— Идвам на всяка цена. Прати ми датата на мейла.

— Ще бъде в централната зала на методистката църква, така че ще трябва да си внесеш тайно пиене.

— Няма проблем. Добре, да се заемем с Надя Вилкова. Докъде сме стигнали?

— На местопрестъплението е пълно с отпечатъци, затова засега изобщо не си дадохме труд да правим ДНК-анализи. На този етап това би означавало да си хвърляте парите на вятъра, освен ако някой от отпечатъците не ни насочи към лице, което представлява интерес за вас.

Естествено, ако по-нататък разследването зацикли, ще обсъдим отново тази възможност с шефа ти. От опит знам, че главен инспектор Фийлдинг никак не е склонна да дава пари за анализ, освен ако не е почти напълно сигурна, че резултатът ще даде нов тласък на разследването — той направи гримаса, изразяваща съжаление. — Не иска да пропусне нищо, но пък и държи да не дразни големите шефове.

— Напоследък това е препоръчително — Пола посочи торбите с веществени доказателства. — Ами дрехите? Успя ли да ги огледаш? Става дума за престъпление, свързано със сексуално насилие — тя сви рамене. — Може би нещо ще се намери по тях?

— С тях се зае Харли, аз също ги прехвърлих набързо преди това, но не храня особени надежди. Сама знаеш какво става, когато убиецът е отвлякъл жертвата. Обикновено е много предпазлив, а освен това я съблича при първа възможност. Това не е като изнасилване на улицата, където можеш да намериш колкото си искаш материал за ДНК-анализ.

— И все пак… Може ли? — тя посочи с глава торбите.

— Докато си в стерилен костюм и с маска, да — каза Дейв. Докато Пола си слагаше маската, той донесе торбата с дрехите, после се обърна към своята работна маса и се зае да проверява някакви диаграми на компютъра си.

Пола се зае да преглежда дрехите, отделяше внимание на всяка пораждаща жалост вещ. По всичко личеше, че преценката на Дейв е правилна. Нямаше никакви видими следи от разкъсване на плата или необясними петна. Последното, което извади от торбата, беше подплатен тъмносин жакет с редица малки копченца отпред. Очевидно не беше нов, но Пола можеше да прецени, че убитата е поддържала старателно дрехите си. По жакета нямаше петна, нито едно от копчетата не висеше. Вътрешната страна на яката беше поизлиняла, но чиста, подплатата беше в добро състояние, макар и малко провиснала при шевовете. Накрая Пола потърси петна и по маншетите. И попадна на нещо, което я накара да трепне.

— Забеляза ли това, Дейв?

Той вдигна рязко глава, смръщи се и кафявите му очи се присвиха.

— Какво да съм забелязал?

— От маншета на левия ръкав липсва едно копче. Виж, на десния ръкав са шест, а на левия — само пет.

— Не съм ги броил — отвърна той и хвърли поглед към ръкавите, които тя бе поставила един до друг на масата. — Харли направи предварителното проучване, аз само ги огледах набързо — той извади лупа от едно чекмедже и започна да оглежда плата. После обърна ръкава наопаки и отново започна да го оглежда. — Останали са конци. Следователно копчето трябва да е паднало наскоро, ако е носела често жакета.

— Не е притежавала много дрехи. Дори да ги е сменяла редовно, трябва да е носила този жакет един-два пъти седмично. Тогава копчето може да е паднало при отвличането? Или ако се е съпротивлявала, или когато е била качена в колата? Как мислиш?

— Възможно е — докато говореше, Дейв протегна ръка към една кутия с тупфери. — А ако се е съпротивлявала…

Пола довърши мисълта му.

— Тогава може би някъде има и кръв.

— Именно — той огледа полицата над работната си маса и свали от там три шишета.

— Какво смяташ да правиш?

— Тест „Касъл-Майер“. За да видя дали няма незабележими с просто око петна. Тестът е много точен и действа дори само при следи от кръв — той отвори едното шише и натопи тупфера в течността. — Първо вземам етанол — чист алкохол, Пола, но не за централната зала на методистката църква. Използваме го, за да разруши клетъчните стени и да освободи петното — повишава нивото на точност на теста — той потърка с тупфера по конците от вътрешната страна на ръкава, после взе втори тупфер и натри с него плата отвън. Второто шише имаше вграден капкомер. Дейв сложи по една капка от съдържанието на всеки тупфер.

— Това е индикатор, фенолфталеин — каза той. — И накрая капка от онова, с което навремето дамите са си изрусявали мустаците. Кислородна вода.

— Я не се заяждай… Боже мили, виж, порозовя! Това означава, че има кръв, нали?

Дейв кимна с крива усмивка.

— Точно това означава. И колко тъп ли ти изглеждам, щом трябва едно ченге да дойде в лабораторията, за да забележи онова, което високоплатеният ми персонал е пропуснал?

Дейв говореше шеговито, но Пола можеше да прецени, че действително е раздразнен.

— Дейв, ти сам каза, направил си само повърхностен предварителен оглед. Все някой щеше да го забележи в процеса на работата. Аз просто ускорих малко нещата.

— С което ще зарадваш главен инспектор Фийлдинг. Заемаме се незабавно с това, Пола. Утре сутринта ще разполагате с цялостно изследване на пробата и проучване на базата данни за съвпадения.

— Благодаря, Дейв. О, исках да допълня още, че според Гриша убиецът може да я е парализирал с електрошоков пистолет. Би ли могъл да провериш дали има следи от кръв по дрехите в областта на дясното рамо, лявото бедро и корема около пъпа?

Той обърна очи към тавана.

— Добре, че се сети да ми го кажеш. Ще възложа тази работа на някого и ще видим какво ще открием. Хайде, изчезвай, докато не си разбила окончателно бюджета на изследването.

Пола се ухили.

— Ще си струва, когато заловим това копеле.

— Обяснявай тези неща на Фийлдинг — отвърна Дейв. — В такива моменти вероятно ти липсва Карол Джордан.

Доброто настроение на Пола се изпари, пропъдено от думите му.

— Липсва ми всеки ден. Всеки шибан ден.

Часовете минаваха в мъчителен, пронизан от болка унес. Понякога Бев потъваше в някакво подобие на сън, но се стряскаше, когато центърът на болката се изместеше и пронижеше с ново острие нервната й система. В един момент болката в главата й стана толкова жестока, че предизвика у нея гадене, тя започна да кашля и повърна стомашен сок върху краката си. Тя, която обикновено беше толкова придирчива по отношение на чистотата, вече бе преминала границата, отвъд която не намираше сили за отвращение, и дори не положи усилие да се отмести от повърнатото.

Когато светлината отново се върна, за нея тя беше само още един източник на страдание, защото се врязваше болезнено в очите й и ги караше да сълзят. Електрошоковият пистолет й носеше нещо сходно с облекчение, тъй като породеното от него усещане заглушаваше всички останали страдания. Беше й все едно, когато мъжът я хвана за косата и я извлече от белия ковчег.

Шокът от ледената вода, обляла я от насочения към нея маркуч, я върна така рязко към действителността, както нищо друго не би го направило. Изведнъж Бев отново се върна към себе си, студената вода, която я бодеше с хиляди иглички, възроди твърдото й решение да се бори. Застана с усилие на четири крака, присвила очи в напразен опит да види фигурата зад водния порой. Закрещя яростно, опитвайки се да се изправи.

Той я ритна в главата така, че тя почувства как челюстта се откача. Чу пукот и шум от разкъсване, които я накараха да се свие на хленчеща купчинка. Преди да разбере какво става, той вече я бе увил в полиетиленово платно, залепи го здраво с лепящи ленти за опаковане и я натика в багажника на собствената й кола.

Полузадушена, ужасена, подлудена от болки, Бев Макандрю потегли на последното си пътуване. Този път, когато отново излезе на светлина, тя дори не я забеляза. И това беше единствената милост, която й бе отредена.