Изгорени мостове

47.

Той стоеше на прага на гаража и гледаше фризера. Имаше големи очаквания за новата. Предполагаше, че тя е подходящият суров материал за осъществяването на проекта му. Беше действал припряно и това го накара да допусне грешки. Изпитваше нетърпение да намери подходяща заместница; беше забравил какво е да приучаваш на подчинение една жена, стъпка по стъпка. Също като с кучетата и конете, беше по-добре да работиш с обект, който вече е запознат поне с основните изисквания.

И тъкмо тук той допусна грешка. Онази полска кучка не живееше с мъж. Нямаше никаква представа какво означава да бъде съвършена съпруга. Как би могла? Та тя не можеше дори да говори английски като хората — като начало. Той ненавиждаше гадния и акцент. Ако беше разбрал, че е чужденка, нямаше да я избере. Заблуди го външният й вид, подведе го да мисли, че тя е подходящата. Сирикит имаше същият недостатък. Английският й беше добър, но беше запазила следи от акцент, който му ходеше по нервите. Нещо повече, тя беше тъмнокоса. А той искаше руса жена. Винаги бе искал блондинка. Още от времето, когато видя за първи път Лорън Хътън в „Американски жиголо“ — тогава беше още тийнейджър — си изясни какво иска. Беше се оженил за руса жена, и заместничката й трябваше също да е руса.

Наивно беше да се предполага, че жена, която още не е наясно как да се грижи за един мъж, може да бъде превъзпитана лесно. Полската кучка се съпротивляваше непрестанно. Беше й обяснил, че, също като в „Стар Трек“, съпротивата е безсмислена. Беше опитал всички трикове, всички познати му техники, докато най-сетне бе принуден да признае, че ако природата им е различна, не можеш да ги промениш. Тази нито се подчиняваше, нито се предаваше. В крайна сметка единственото удовлетворение, което му остана, беше последният побой, който й нанесе. Беше смъкнал от нея всичко, което бе свързано с личността й, и докато я биеше, й изясни какво представлява всъщност — безличен, безполезен къс месо. Не ставаше дори за секс. После изми от нея всякакви следи, оставени от него, направи необходимото, та никой друг да не може да се възползва от нея, и продължи да я рита до смърт.

Това поне му показа, че както бе подозирал, довършването на негодните му доставяше истинско удоволствие. Беше подготвил същото за първата, но плановете му бяха осуетени. Беше си представял как го прави, но действителността надмина фантазията. Този момент на тежко опиянение от абсолютна власт, когато животът най-сетне ги напускаше, беше най-хубавото познато му усещане.

Все пак, той беше оптимист. Искаше да вярва, че съвършената съпруга би му доставила също такова удовлетворение, каквото му доставяше съвършеното убийство. Затова опита отново. Но и следващата не я биваше за нищо. Трябваше да предположи. Беше се надявал, че след като е разведена, съпругът й е бил жалко нищожество, а не мъж, и че не й е дал възможност да покаже на какво е способна.

Скоро обаче му стана ясно, че вероятно е разведена, защото като съпруга е пълен боклук. Беше се обнадеждил донякъде, когато опита стека, който тя приготви. Но нямаше как да й прости състоянието на картофите. Ако бе достигнала до тези години, без да се научи как се вари картоф, за нея нямаше надежда. След това сексът беше чиста формалност. Дори да му беше предложила най-вълнуващото сексуално преживяване на света, за нея беше късно да изкупи вината си. На този етап не ставаше за нищо друго, освен да бъде убита.

И въпреки всичко той продължаваше да храни надежди. Сирикит му беше доказала, че е възможно да намери жена, която да отговаря на изискванията му. Това, че последната беше женена, бе добро начало. Стига само да не бе развила лоши навици благодарение на слабохарактерен и търпелив съпруг. За това, че на жените им се разминаваха толкова много неща, той винеше другите мъже. За тях важеше същото, каквото се казваше за кучетата — „няма лоши кучета, има лоши стопани“. Е, той беше добър стопанин. И тази, новата, щеше да се представи най-добре, той го чувстваше в сърцето си.

А сега тя трябваше да научи първия си урок. Господарят беше той. Този път смяташе да я остави по-дълго във фризера. Така че, когато най-сетне я пусне да излезе, тя да бъде наистина благодарна. Опитът му показваше, че благодарността върши чудеса. Същото беше и на работното място. Даваш съвсем малко, но тъй като хората имат много ниски очаквания, получаваш много в замяна. Това беше една от тайните на успеха му. А сега оставаше да го изясни и на жената във фризера.