Изгорени мостове

67.

Ден двайсет и девети

Когато Карол най-сетне се прибра у дома и прочете съобщението на Пола за Мари Мейдър, първият й порив беше да си налее питие. Но вместо да обърне много голямата водка на един дъх, тя дълго седя, вперила поглед в чашата. Свали сакото си, окачи го на закачалка, после отново се съсредоточи върху чашата. Завръщането в света й беше дало възможност да спре и да се замисли. Поначало нямаше нищо лошо в това, което вършеше тук, в тази стара къща. Но тя беше превърнала този ремонт в самоцел, а изминалите няколко дни й бяха доказали, че това не е достатъчно.

Беше се движила само в периферията на разследването, но и това стигаше да си припомни, че има дарба да служи на справедливостта. Не беше редно да не прилага тази своя дарба. И не само заради крайните резултати, заради живота на хората, който можеше да се развие по друг начин, ако тя беше на мястото си и вършеше онова, което й се удаваше най-добре. Но и защото за самата нея не беше добре да пренебрегва нещата, за които имаше талант, нещата, с които можеше да се гордее.

Ако продължаваше така, Джако Ванс щеше да спечели окончателната победа. Той беше предприел своята кампания за разплата с целта, животът й да стане такъв, че тя да няма желание да го изживее. Неспособна да погледне отвъд скръбта си, тя не беше успяла да разбере до каква степен той бе постигнал целта си. Но последните няколко дни й бяха помогнали да осъзнае какво се беше случило с нея.

Ако продължаваше по този път, Джако Ванс щеше да победи.

Не само професионалният й живот беше отровен от действията му. Той беше успял да я раздели с Тони. Ванс беше най-лошият вариант на интелигентен психопат; беше съумял да предвиди как ще се развият събитията, предизвикани от престъпленията му. Беше изчислил как точно да им причини възможно най-големи страдания. И тя беше влязла право в капана. Беше започнала да обвинява Тони, след като единственият човек, който носеше вина за станалото, беше самият Ванс.

Карол вдигна чашата към очите си и се загледа продължително и неотклонно в напитката. Време беше да предприеме някои промени. Животът й не беше свършил все още.

Бавно, но без колебание, Карол се изправи и изля водката в умивалника.

Зората освети едно небе, чиито измити тонове не го отличаваха от водата в пристанището. Сиво, седефенобяло и бледосиньо се преливаха в постоянно променящата се мозайка от небе и облаци. Тони седеше на покрива на каютата, откъм носа на лодката. Беше сключил пръсти около чаша с готова супа, от която доста отдавна вече не се вдигаше пара. Лицето му беше изпито и уморено, заради недоспиването имаше чувството, че под клепачите му са се набили песъчинки. Беше се върнал на лодката малко след един часа сутринта, толкова уморен, че го боляха костите. Но когато си легна, сънят избяга от него, оставяйки го изнервен и изтощен. Беше се опитал да се пребори с безсънието, но накрая се предаде и излезе навън, за да наблюдава как оранжевите светлини на уличните лампи избледняват под светлеещото небе.

Несъмнено, беше преживял нещо, от което можеше да си вземе поука. В резултат на случилото се щеше да разбира по-добре някои свои пациенти. И все пак си мислеше, че с радост би се отказал от натрупването на подобен опит. Като изключим това, че благодарение на станалото Карол се беше върнала в живота му — макар и за малко. Той беше приел думите й за чиста монета — че не се е върнала заради него, а в името на справедливостта. Знаеше, че за нея това открай време беше основната движеща сила. Не беше достатъчно самовлюбен, та да реши, че това за нея е само начин да прикрие истинските си чувства. Знаеше какво изпитва тя в действителност. Обвиняваше го и присъствието му беше непоносимо за нея. И все пак, ако това му гарантираше, че тя ще идва при него всеки ден, той би приел да го осъдят на доживотен затвор.

От момента, когато се върна на лодката, той едва се удържаше да не заплаче. Знаеше, че това се дължи отчасти на преумора, но другата причина беше убеждението, че отново я е загубил.

Точно в момента, когато тази мисъл прекоси съзнанието му, лодката се заклати и се наклони на една страна, както ставаше винаги, когато някой се качваше на борда. Обзе го нежелание да се обърне, защото имаше чувството, че не би понесъл разочарованието да види Пола в другия край на палубата. Но все пак се обърна, защото искаше да мисли за себе си като за човек, способен да проявява сила на характера.

И я видя — застанала на кърмата, облечена в същия делови костюм, който носеше предния ден. Но си беше сменила блузата. Косата й беше разчорлена, очите й — подпухнали от преумора. Но беше тук и за него нищо друго не беше от значение.

Той се изправи с усилие, но не можа да се сети за нито една фраза, която не би прозвучала банално.

Карол заговори първа.

— Знаеш ли къде човек може да получи прилично кафе по това време на деня?

Той посочи отворената врата на каютата.

— Имам кафе.

Тя поклати глава.

— Трябва ми неутрална територия.

Той погледна часовника си.

— Единственото, за което се сещам, е денонощното кафене на гарата.

Тя кимна.

— Ще се видим там след десет минути.

После скочи отново на брега. Едно черно-бяло куче я сподири, когато тя тръгна обратно по калдъръма, далеч по-енергично, отколкото би го направил той.

Тони забърза по палубата и заключи вратата, оставяйки чашата си на покрива на каютата. Слезе, препъвайки се, на брега и хукна към заведението за тапас, край което беше паркирал колата си. Стигна до гарата три минути преди уговореното време и купи кафе за двамата. После застана пред щанда за кафе, с по една картонена чаша във всяка ръка, и зачака.

Карол се появи иззад ъгъла, все така съпроводена от кучето, и му показа една пейка срещу входа на гарата. Той седна до нея и й подаде мълчаливо кафето. Отново не намираше какво да каже.

— Разбрах, че си си взела куче.

Страхотен опит за разведряване на атмосферата.

— Винаги те е бивало да се ориентираш към най-маловажното.

— Не е маловажно. Решението ти означава нещо.

Тя въздъхна.

— И какво означава то в света на Тони?

— Означава, че си решила да си позволиш емоционална привързаност. А това е добре.

— Щом казваш — тя отпи от кафето. После допълни: — Изнудил си Блейк.

— Точно така.

— И защо постъпи така?

— Защото предпочитам човек като теб да се занимава с разследването на тежките престъпления в този град, а не хора като Алекс Фийлдинг. И защото е редно всеки да работи това, което му се удава най-добре.

— Следователно ти ще продължиш да работиш като психолог, така ли? — недоверието в тона й му причини болка.

Той въздъхна.

— Само това умея да правя.

— Звучи обезпокоително.

Тъй като седяха един до друг, той не можеше да види лицето й. Тонът й не му подсказваше нищо. Навремето тя би казала нещо подобно иронично, като шега.

— Прие ли предложението му?

— Казах му, че ще си помисля.

— Трябва да се съгласиш. Нали ти ме измъкна от ареста.

Сега беше неин ред да въздъхне.

— Навикнала съм да разчитам на пълен екип от професионалисти. През последните двайсет и четири часа допуснах грешки, заради които можех да загина. Мари Мейдър можеше да е жива, ако бях действала по различен начин — тя зарови свободната си ръка в гъстата козина на кучето. — Благодарение на това осъзнах, че съм те обвинявала, задето не си непогрешим. А никой от нас не е непогрешим — тя отново въздъхна. — Дотолкова се гневях на себе си за онова, което се случи с Майкъл и Луси, че ми се наложи да насоча целия този гняв към някой друг, а ти беше най-удобната мишена.

Той се опита да каже нещо, но установи, че не може да говори. Отпи от кафето и опита отново.

— Знаех, че е така. Знаех също и това, че за нас ще има път назад само ако ти сама си изясниш тези неща.

— Мислиш ли, че за нас има път назад?

По моста премина с грохот влак и изчезна под покрива на гарата.

Той се извърна, за да я погледне в лицето.

— Ти си тук, нали?