Изгорени мостове

27.

Денят беше абсолютно отвратителен. Колкото и да бе парадоксално, на Карол й бе по-лесно да преживява тези дни, отколкото другите. Смяташе, че тъкмо това е заслужила. Но до тук денят наистина се развиваше ужасно. След неуспялото посещение при Крис предната вечер тя се бе прибрала с колата у дома и незабавно се бе вкопчила в бутилката с водка. Беше се събудила в малките часове от ужасна жажда и главоболие. Изгълта една пинта вода и я повърна незабавно заедно с парацетамола, който беше взела. Беше направила втори опит, като пиеше водата на глътки, и този път успя да не повърне обезболяващото.

Върна се обратно в леглото, където започна да се върти ту на една, ту на друга страна и да ругае, обляна в пот. Накрая прие, че повече няма да се спи, облече работните си дрехи, нахлузи едно ватирано яке и излезе навън с надеждата, че ще се почувства по-добре на студа. Едно по-светло петно в небето на изток разкъсваше мрака достатъчно, за да може да се поразходи, и тя тръгна нагоре по ливадата зад къщата, към дърветата, които очертаваха хребета на хълма.

Не беше лесно да върви нагоре — заради туфите трева и неравната почва имаше опасност да се препъне на всяка крачка. Но Карол вървеше упорито нагоре, задъхана, принуждавайки се да изстрада целия път до върха на хълма. Вместо да бъде възнаградена с гледка на изгрева, зазоряването донесе само студен дъжд и леко разсветляване на сивото небе. Когато слезе обратно от хълма, косата й беше мокра и залепнала за главата, бузите й бяха безчувствени от студа и влагата.

Свари си кафе, но от него получи киселини, а пулсът й се ускори. Работата също не й помогна. Задачите й за този ден бяха скучни и монотонни, не й пречеха да преживява отново и отново ужасния сблъсък с Шинийд. Едно подхлъзване на длетото го заби в меката част на палеца й, който започна да кърви ужасно и спря едва след като тя наплеска една марля с лекарство и му направи превръзка. След това само болеше адски. По някакъв начин тя успя да преживее влачещите се часове на сутринта, без да прибягва до бутилката с водка, но не съумяваше да я пропъди от мислите си.

Най-сетне приключи с разчистването на първата част от пода на полуетажа и опорите й. Беше се натрупало внушително количество дървен материал, който трябваше да извлече навън и да прибави към купчината, която се канеше да запали скоро. Беше тръгнала към вратата с първия наръч в ръце, когато едно неочаквано похлопване я накара да го изпусне с трясък на пода.

Ругаейки под нос, Карол отвори рязко вратата. На прага застана Джордж Никълъс, на лицето му бе изписана смутена усмивка.

— Явно имам таланта да пристигам в неподходящи моменти — каза той и хвърли поглед зад нея към разпилените по пода дърва.

— Подходящите моменти не са чак толкова много — измърмори Карол. Появата му я раздразни, защото я накара да забележи, че дъхът й мирише на водка, косата й е немита, че дори потта й лъха на алкохол. Съзнаваше разпада на личността си и се срамуваше от него. „Но не достатъчно, за да се опитам да променя нещо“, каза си тя.

— Може ли да вляза? — той погледна жалостиво към небето, от което продължаваше да ръми упорит дъждец. Тя отвори по-широко вратата и махна с ръка, подканвайки го да влезе. — А кучето? — той посочи черно-бялото коли, седнало до краката му.

— Здрасти, Джес — каза Карол. — Радвам се да те видя.

Никълъс влезе, щракна с пръсти и кучето го последва, после легна с муцуна между лапите. Очите му следяха Карол.

— Всъщност това не е Джес.

— Това показва ясно колко разбирам от кучета — Карол затвори вратата и студът остана навън.

— Лесно е да се обърка човек. Това е Флаш. Джес е нейна майка — Джордж свали каскета от туид и изтръска дъждовните капки от него. — Мога ли да се надявам на нещо топло за пиене?

Карол се усмихна неволно.

— Смел човек сте вие, господин Никълъс. Малко от хората, които ме познават, биха проявили такава храброст.

— Не съм смел, само съм премръзнал. И моля ви, наричайте ме Джордж.

„Самоуверен, но не и арогантен.“

— Чай или кафе? Кафето е хубаво, чаят — съвсем обикновен.

— В такъв случай предпочитам кафе.

Карол тръгна към обитаемата част, за да приготви кафето. Едва беше включила електрическата кана, когато чу трополене и удари на дърво в дърво. Надникна през вратата и видя, че Никълъс подрежда нападалите дърва в спретната купчина до вратата.

— Не е необходимо да си плащате с труд за кафето — обади се тя.

Той я погледна развеселено.

— Дошъл съм да моля за услуга. Опитвам се да натрупам възможно най-много червени точки.

Настроението й се влоши. Нямаше желание да прави услуги на когото и да било. Не искаше той да й бъде задължен за нещо. Пък и не можеше да си представи каква услуга би била склонна да направи на Джордж Никълъс.

Когато кафето беше готово и налято в две чаши, повечето дърва бяха подредени до вратата.

— Благодаря — каза тя сопнато.

— За мен беше удоволствие — той се озърна, като че ли очакваше, докато е гледал в друга посока, отнякъде да се е появил стол. Като се убеди, че стол няма, той се разположи на пода, без да обръща внимание на мръсотията, с което й направи добро впечатление. Карол се облегна на стената. Кучето не мърдаше, само местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Е, за каква услуга става дума? — тя отметна мократа от пот коса от лицето си с мръсната си, изцапана с кръв ръка.

Никълъс посочи кучето.

— Последния път, когато Джес се окучи, запазих две кутрета от кучилото. Гледаме все повече овце и ни трябват повече кучета, които да ги пазят. Джес е страхотно овчарско куче, но не може да бъде навсякъде. Идеята беше да обучим кутретата, за да й помагат.

Карол отпи предпазливо от кафето. Този път й беше вкусно. Махмурлукът най-сетне започваше да отшумява.

— Разбирам, но не ми е ясно каква е моята роля. Както вероятно сте забелязали, не отглеждам тук стадо овце.

— Тъкмо в това е работата — Никълъс придоби смутен вид. — Налага се да призная нещо, което звучи много глупаво. Флаш се страхува от овце.

Карол избухна в смях.

— Това си го измислихте.

— Не, честна дума. Почнат ли да блеят, и тя хуква да бяга. Ако не беше толкова жалка картина, щеше да е смешно. Чувал съм, че има такива случаи, но и аз не вярвах досега.

— Овчарско куче да се страхува от овце? Ще ме докарате до истерия.

Никълъс погледна кучето, поклати глава и се усмихна натъжено.

— Но като оставим смешната страна на въпроса настрана, за кучето това не е никак добре. Възможностите пред едно куче-пазач, което не може да пази, са минимални. Овчарите ми казват, че не е добре да я задържа като домашно куче, заедно с майката и другото куче, които са обучавани да пазят — изражението му стана сериозно и той сведе очи. — Трябва или да й намеря друг дом, или да дам да я приспят.

— И решихте да се обърнете към мен? — в гласа на Карол се долавяше неприкрито удивление. — Никога през живота си не съм имала куче. Аз обичам котки. Единствената причина котаракът ми да не е тук е, че е прекалено стар, за да се адаптира към този начин на живот.

— Никога не е късно да обикнете и кучетата — каза Никълъс. — Ела, Флаш — кучето стана, после седна до него, опряло глава на бедрото му. Той зарови пръсти в козината му и започна да го чеше. — Тя е прекрасно куче. Десетмесечна, напълно обучена да пази чистота. Подчинява се на основните команди — „тук“, „седни“, „долу“, „стой“, „легни“. Сама видяхте, достатъчно е да щракнете с пръсти, и тя идва при вас и ляга. Идеалното животно за човек, който за първи път гледа куче. Ако беше чистокръвно коли, през ум не би ми минало да ви я предлагам. Те са прекалено неспокойни, нервни, изискват много специално отношение — той се усмихна тъжно. — Мислехме, че Джес е забременяла от друго коли, но явно е успяла някой път да се измъкне, без да я забележим. Крайният резултат е кръстоска на коли с черен лабрадор. А това означава, че кучето е много по-податливо — интелигентно, но много кротко.

— Не ми трябва куче.

Той се ухили широко. Усмивката го подмлади с години. После каза:

— Вие просто не знаете, че ви трябва куче. Те са отлична компания, а и са за предпочитане пред алармена инсталация. Никой не нахлува в къща, от която се чува кучешки лай.

Споменът за това, което се бе случило тук, направи думите му още по-убедителни. Той беше достатъчно разумен да избегне всякакво пряко споменаване.

— Няма ли да се нуждае от дълги разходки?

— Не отричам това — отвърна той, продължавайки да чеше кучето по главата. — Но същото важи и за нас. Проблемът е там, че не го правим. Ето какво, Карол — колитата наистина обичат да тичат. А на цели мили около къщата ви се простират пусти земи. Можете да я пуснете да тича наоколо колкото си иска, защото можете да бъдете сигурна в едно — никога няма да плаши овцете — той й се усмихна. — Защо не й дадете шанс? Вземете я, да кажем, за една седмица. За да видим дали двете ще свикнете една с друга. Без ангажимент. Ако опитът се окаже неуспешен, ще си я прибера и през ум няма да ми мине да ви упреквам.

— Ще я приберете, за да я приспите?

Никълъс потърка хълбока на кучето.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Вижте какво, Карол, наистина нямам никакво намерение да ви принуждавам да вземете кучето против волята си, защото в противен случай бихте се измъчвали от чувство за вина. Това би означавало да се отнесем с Флаш по-непочтено, отколкото да я приспим безболезнено.

— Не разбирам нищо от кучета. Какво ядат, от какво имат нужда — думите й прозвучаха като хленч и я накараха да се презира. — Не съм човекът, който ви трябва.

— Нямат нужда от нищо особено. Донесъл съм леглото й, един чувал кучешка храна и нашийника й. Тя може да спи там с вас — той махна с ръка към затворената врата. — Или пък тук, отвън. Но предпочита да не е сама. Приема и човешка компания в отсъствието на друго куче. Хранете я два пъти дневно, пълнете купичката до три четвърти. Можете да добавите и останки от вашата храна в купичката, но не бива да свикне да яде от ръка, защото ще проси постоянно. Има нужда да потича добре поне веднъж дневно, за предпочитане два пъти. Всичко това ще ви затрудни ли?

— Аз няма да се занимавам вечно с този ремонт — това беше отстъпление, и тя го съзнаваше.

— Но той ще продължи още доста време. Вижте, ще му мислите, когато стигнете дотам. Но ми се струва, че тъкмо сега появата на едно куче в живота ви може да бъде само нещо положително.

— А откъде да знам дали ще се подчинява, като й кажа нещо?

— Опитайте. Повикайте я. Можете поне да опитате, Карол. Какво бихте могли да изгубите?