Изгорени мостове

41.

Първото, което Пола каза, когато излезе да го посрещне в чакалнята на Скенфрит Стрийт, беше:

— Съжалявам.

Тони беше озадачен.

— За какво съжаляваш? Не бях зает с нищо друго.

В друг случай Пола не би пропуснала възможността да отбележи заядливо колко скучен човек е той, но този път премълча, колкото и необичайно да бе това за нея. Вместо това го поведе забързано към централната част на участъка, по коридор с врати от двете му страни. На всяка имаше табелка с текст „Стая за разпити“ и номер.

— Подведох те. Нямах друг изход. Това беше единственият начин да продължа да следя отблизо случая.

— Не разбирам.

Пола спря пред една от затворените врати — беше номер четири.

— Ще разбереш — тя отвори вратата и го подкани с жест да влезе.

Пораждащата клаустрофобия стая беше боядисана в сивия цвят на бойните кораби, с нисък таван, покрит със звукоизолиращи плочи. Нямаше огледало, през което от съседната стая да се вижда в тази — само голи стени и видеокамера, монтирана в единия ъгъл. Главен инспектор Фийлдинг вече седеше на един от сивите пластмасови столове, подредени от двете страни на сивата маса, върху която бе поставена звукозаписната техника. Тя дори не вдигна глава от досието, което четеше, когато двамата влязоха. Само посочи столовете срещу себе си.

Тони бе влизал в немалко стаи за разпити, но винаги бе седял от страната на водещия разпита. Без да може да разбере какво точно става, той седна срещу Фийлдинг и се почувства още по-объркан, когато Пола седна до нея. Пола извади бележник и химикалка и ги подреди пред себе си. Той видя, че в бележника има някакъв списък, вероятно на въпроси, но не можеше да прочете написаното от нея наопаки.

— Какво става, Пола?

Фийлдинг вдигна очи.

— Пуснете записа, Макинтайър.

Пола го изгледа така, сякаш се опитваше да се извини, но натисна копчето на касетофона. След като прозвуча продължителният сигнал, тя каза:

— Начало на разпита 18 часа и 12 минути. Присъстват главен инспектор Алекс Фийлдинг, сержант Пола Макинтайър и доктор Тони Хил. Доктор Хил, имаме намерение да ви разпитаме официално във връзка с убийствата на Наджея Вилкова, известна като Надя, и Бевърли Макандрю, известна като Бев.

— Арестувате ли ме? — неверието в гласа му щеше да се забележи и на записа.

— Засега не. Просто искаме да ви зададем някои въпроси. Имате право да изискате присъствието на ваш адвокат. Искате ли адвокат?

Смяната на ролите беше толкова стъписваща, че Тони отначало не бе в състояние да я осмисли.

— За какво ми е адвокат? Не съм се провинил в нищо, ако изключим една-две неплатени глоби за неправилно паркиране. Давай, Пола. Питай, за каквото искаш.

— Не сте длъжен да отговаряте. Но ако не споменете по време на разпита нещо, на което впоследствие може да разчитате пред съда, това може да навреди на защитата ви. Всичко, което кажете, може да послужи като доказателство. Разбрахте ли ме?

— Каква защита? Доколкото разбрах, не ме арестувате?

— Такава е стандартната формулировка, доктор Хил. Това ви е добре известно. Сега не е подходящият момент за размяна на несериозни реплики. Две жени са мъртви — в очите на Фийлдинг нямаше и следа от топлота. Тони беше чувал, че нямала особено високо мнение за неговите магьоснически занимания; но нямаше представа, че неприязънта й към работата му е толкова силна. Освен това, разбира се, беше и амбициозна, а осъществяването на амбициите е трудна работа за една жена в света на ченгетата. Бързото разрешаване на случаите и повдигането на обвинение срещу престъпник, чието име е добре известно, щеше да й бъде само от полза пред хората, за които тези неща имаха значение. За изкупителна жертва ли го беше избрала? Мисълта беше обезпокоителна. Нямаше друг избор, освен да настоява, че не разбира за какво става дума.

— Разбира се. Извинявам се. С радост ще отговоря на всички ваши въпроси. За нещо свързано с автобуса ли става дума? Идеята ми хрумна съвсем случайно. Бях се натоварил с повече покупки от първоначално предвидените, затова се наложи да се кача на автобус.

Сега беше ред на Фийлдинг да се учуди.

— Тони — каза Пола, — хайде да караме поред. Първото, за което ще те помоля, е да се върнеш в спомените си към това, което се е случило преди три съботи. Можеш ли да ни кажеш къде си бил следобед и вечерта на въпросната събота?

— В събота преди три седмици?

Теоретично би трябвало да му бъде лесно да отговори. Ден, в който нямаше работни срещи. Ден, в който можеше да върши каквото му се иска. Но тъй като за него една събота не се различаваше по нищо от друга, как би могъл да каже какво е вършил в действителност тогава?

— Ако това ще ти помогне, тогава „Брадфийлд Виктория“ играха срещу „Челси“ на „Стамфорд Бридж“.

Тъй като знаеше, че е фен на „Вик“, Пола беше проверила графика на мачовете им преди разпита.

Лицето му се проясни и той се усмихна.

— Разбира се. Ашли Коул призна нарушение за дузпа и изглеждаше така, като че ли щеше да ревне. Чудех се дали да не гледам мача в някоя кръчма, но не ми се понрави идеята да се блъскам, за да си намеря място, пък и онова повсеместно побратимяване, от което не можеш да се измъкнеш. Затова гледах мача у дома. Изпих две бири. После отидох до рибното ресторантче на Мисъл Роу и си купих треска и пържени картофи за вечеря.

— Дали ще си спомнят за теб?

— След три седмици? Съвсем не ми се вярва. Беше претъпкано след мача, а и аз не разговарях с никого — той сви унило рамене. — Не съм имал представа, че ще се нуждая от алиби.

— А после?

— Върнах се на лодката — той се усмихна на Фийлдинг. — Живея на една речна лодка, закотвена в пристанището на канала Минстър. Прекарах вечерта сам. Най-сетне успявам да наваксвам онова, което не съм гледал от скандинавските „черни“ трилъри, затова вероятно съм гледал един-два епизода от „Мостът“ или „Убийството“, а после предполагам, че съм играл на „Arkham City“ или „Skyrim“ на моята конзола.

— Обичате ли компютърни игри, в които присъства насилие? — прекъсна го Фийлдинг.

— Обичам компютърни игри — отвърна Тони. — От тях никой не може да пострада. Това са измислици, главен инспектор Фийлдинг. Каквото и да твърдят в „Дейли Мейл“, все още никой не е отсъдил, че съществува пряка връзка между компютърните игри и ВРЖ-насилието.

— За протокола — какво е ВРЖ?

Тони извърна очи към тавана.

— „В реалния живот“.

— Обаждали ли сте се на някого по телефона?

— Доколкото си спомням, не. Имате съгласието ми да проверите при съответния мобилен оператор.

— А някой да се е обаждал на вас?

Той сключи пръсти зад тила си и се облегна назад, демонстрирайки, че размишлява. Накрая каза:

— Струва ми се, че тъкмо онази събота ми се обади клиничният директор на психиатричната болница „Брадфийлд Мур“, но аз не приех повикването. Бях насред играта, и не ми се искаше да ме прекъсват с делови въпроси в събота вечер.

— Въпросът може да е бил спешен, нещо свързано с пациентите ви.

Тони кимна.

— Не е много вероятно, но да, може и да е имало нещо подобно. Само че аз не съм единственият психолог в екипа. Уча се да не бъда незаменим.

— И вие сте убеден, че тъкмо така сте прекарали въпросната събота? Не сте ли отделили време за пазаруване?

— Не се занимавам с пазаруване като форма на прекарване на свободното време. Повечето неща, от които се нуждая, купувам онлайн, а храната си — от близкия супермаркет. А в събота не стъпвам там. Пазарувам през делничните дни, когато е спокойно. Понякога дори посред нощ, ако не мога да спя. Бях там снощи вечерта. Както ти е известно, Пола, защото после ти се обадих, за да ти кажа да прегледате записите от камерите на автобусите и да се опитате да откриете на тях Бевърли Макандрю — той й се усмихна, сякаш за да й напомни, че е на нейна страна.

— Ще стигнем и до това, както вече казах. Онази събота не си ходил на кино, нали?

Той поклати глава.

— Не. Категорично не съм бил на кино. Не си спомням кога съм ходил на кино за последен път. Или ги свалям от интернет, или ги гледам на дискове. Мразя миризмата на киносалоните — на пуканки и хотдог — отвращението се изписа и по лицето му.

И така, разпитът продължаваше бавно напред. В понеделник вечерта, когато Бев е била отвлечена, Тони си бе останал у дома, пишел на лаптопа си доклад във връзка с предложение за предсрочно освобождаване на един от пациентите в психиатричната болница.

— Можете да накарате някой от компютърните специалисти да извади данните за часовете, когато съм работил, от компютъра ми.

— Такива данни могат да се фалшифицират — каза пренебрежително Фийлдинг.

Що се отнася до предната нощ, когато Бевърли е била убита, а после тялото й е било изхвърлено, той обясни, че е отишъл до „Фрешко“ на другия край на града, и се върнал с автобуса.

— Защо ви е било да отивате чак до онзи магазин на „Фрешко“? Има достатъчно места по-близо до дома ви, където сте можели да напазарувате — отбеляза Фийлдинг.

Тони се намръщи, очите му се местеха от едната жена към другата.

— Защото ми се стори най-вероятно Бев да е пазарувала там след работа. Хипотезата, че може да е била отвлечена там, ми се стори основателна.

— А от къде знаехте всичко това?

— Пола ми каза.

Той не допълни „близко е до ума“, но очевидно го мислеше.

Фийлдинг изгледа Пола — едновременно ядосано и озадачено. Тони осъзна, че може да е накиснал Пола по-зле от самия себе си. Какво ставаше всъщност? Дали пък Фийлдинг не се опитваше да използва него, за да провали Пола?

— Сержант Макинтайър?

Строгото й изражение сякаш подкрепяше неговата теория.

— И така, вие сте решили да проведете собствено разследване, доктор Хил?

— Всъщност не. Имах нужда да се поразтъпча, а и трябваше да напазарувам това-онова. Бев просто присъстваше в мислите ми нищо повече от това — той се приведе напред с изписана по лицето обида. — Трябва ли да разбирам, че съм заподозрян?

— На този етап просто се опитваме да си изясним някои въпроси — отвърна Фийлдинг.

Тони отново се запита що за въпроси бяха това. Нима нямаше по-лесен начин да изключи Пола от разследването, ако целта на Фийлдинг беше такава? Сигурно беше редно той да прояви малко по-голяма активност. Разполагаше с умения, благодарение на които би могъл да контролира хода на разговора. Той се опита да постигне най-умилостивяващата усмивка, на която бе способен.

— Но ако предположим, че съм заподозрян, за какво ми е било да се обаждам на Пола и да й давам идеята да прегледа записите от автобусните камери? Какъв интерес бих имал да подпомагам вашето разследване?

Фийлдинг се облегна на стола си.

— Ако сте преценили, че рано или късно и без това ще стигнем до записа от камерите — а това щеше да стане веднага, след като обхватът на разследването се разгърне — сте решили да отклоните подозренията от себе си, насочвайки ни в правилната посока — тя си позволи една едва забележима усмивка. — Освен това, нали самите вие, профайлърите, твърдите, че престъпниците обичат да участват в разследването? Струва ми се, че това е една възможна интерпретация на решението ви да се свържете със сержант Макинтайър.

Тони изпъшка и отбеляза с присмех към самия себе си:

— С моите камъни по моята глава, а? — той помълча и се намръщи. — Доста жестоко звучи този израз, не мислите ли?

— Несъмнено — каза Фийлдинг. — Не се опитвайте да смените посоката на разговора ни, доктор Хил.

— Предавам се — каза той и погледна обезсърчено Пола.

Фийлдинг подаде два листа на Пола, която ги постави на масата, обръщайки ги към Тони. Потупа с пръст по единия.

— Това е Надя Вилкова.

После по втория.

— А това е Бев Макандрю. Познаваш ли някоя от тези две жени?

Тони трябваше да признае, че Пола я бива в тази работа. Беше задала въпроса така, че той можеше да отговори честно, без да я забърква допълнително в кашата. За момента не беше в ничий интерес да се разкрива, че го е водила в апартамента на Надя. Това само щеше да размъти допълнително водата. Там той беше си сложил ръкавици, така че не би могло да има отпечатъци от пръстите му, а и не бе правил нищо, в резултат на което да е оставил показателни ДНК-следи. Наистина, двамата би трябвало да не са застрашени от разкриване. Поне засега.

— Не съм сигурен — каза той и придърпа снимката на Надя по-близо към себе си. — Тази жена ми изглежда позната. Всъщност и двете ми се струват познати. Но не мога да преценя къде може да съм ги виждал. Съжалявам — той вдигна очи, с възможно най-невинно безпомощно изражение. — Бев е работела в „Брадфийлд Крос“, нали? Случва се да ме извикат там за психологическа консултация. Имам и работни срещи в тази болница. Възможно е да съм я виждал. Но не мога да бъда сигурен.

Фийлдинг извади други два листа от папката и ги загледа.

— Вие сте единствено дете, нали?

— Какво общо има това с разговора ни?

— Просто отговорете на въпроса ми, моля.

— Да, доколкото ми е известно, съм единствено дете.

— Как така „доколкото ви е известно“?

Той сви рамене.

— Никой не може да бъде напълно сигурен в тези неща. Но аз израснах като единствено дете и нямам причини да предполагам, че истината е различна. Защо ви интересува това?

Фийлдинг постави двата листа пред Тони. Имената в разпечатката бяха скрити под залепени отгоре им листчета.

— Знаете ли какво е това?

Той се вгледа в графиките с острите върхове на ДНК-съвпаденията.

— Прилича ми на ДНК-профили.

— Този е взет от националната база данни. А този — от петно кръв, открито върху жакета на Надя Вилкова. Макар да не сте професионалист, можете да забележите сходствата — каза Фийлдинг. — Съгласен ли сте?

— Не съм експерт в тази област — каза предпазливо Тони. Постепенно започваше да му става ясно, че става дума за нещо много по-сериозно от някакво прецакване на Пола.

— Причината за сходството е наличието на генетична връзка между лицата, на които принадлежат тези профили. Връзка на ниво близко родство. „А“ е майка на „Б“. Можете ли да предположите коя е „А“?

Той срещна нетрепващия, тържествуващ поглед на Фийлдинг.

— Не.

— „А“ е Ванеса Хил. Вашата майка. А това, можем да предположим, е вашият ДНК-профил. Можете ли да обясните откъде се е взела ваша кръв по жакета на Надя Вилкова?

Той изпита чувството, че някой го е ударил с все сила в гърдите. За миг дъхът му спря. После почувства предизвикания от страха прилив на адреналин, изострящ всичките му възприятия. Мозъкът му работеше трескаво, синапсите пулсираха като луди, докато той преравяше спомените си, за да открие в тях тази жена.

Знаеше, че е невинен, следователно отговорът трябваше да е някъде там.

Нямаше представа колко време е минало, когато Пола каза меко:

— Тони? Може ли да отговориш на въпроса, моля? Можеш ли да обясниш откъде се е взела твоя кръв по…

Той я изгледа покрусено и отвърна:

— Нямам никаква представа — гърлото му се беше стегнало, гласът му прозвуча хрипливо.

Фийлдинг поклати глава.

— Бих предположила, че ще се справите по-добре в тази ситуация.

И отново се зае с папката си.

Преди Пола да зададе следващ въпрос, телефонът й изписука. Тя погледна екрана, после го показа на Фийлдинг, която кимна и стана.

— Прекъсваме разпита.

И като кимна на Пола да мине пред нея, тя излезе от стаята. Тони ги изпрати с поглед. За първи път, откакто влезе в участъка на Скенфрит Стрийт, изпитваше истински страх.

— Да му се не види — каза Фийлдинг, когато затвори вратата зад себе си. — Той наистина не разполага с нищо. Няма доказателства, с които да опровергае обвинението, няма извинения, съвсем нищо. Е, да видим какво ни е приготвил вашият приятел доктор Майърс.

Съобщението от Дейв Майърс гласеше просто: „Да се видим на кафе“. Седем минути по-късно Пола спираше колата пред щанда за кафе, сгушен под северната трибуна на стадиона на „Брадфийлд Виктория“ — местният отбор от Висшата лига. Дейв обичаше да се срещат тук; обстановката му напомняше на американските полицейски филми, придаваше измамен чар на скучното им ежедневие. Когато видя колата й, той пристъпи встрани от тезгяха, с две картонени чаши на картонен поднос в ръце. Изглеждаше обезпокоително мрачен. Лицето му помръкна още повече, когато Фийлдинг излезе от колата.

Той се усмихна кисело и подаде чашите на двете жени. Пола се облегна на вратата на колата, повдигна картоненото капаче и вдъхна с наслада уханието на ароматното, силно изпечено кафе, предпочитано от италианеца — собственик на сергията. Имаше чувството, че това ще е единственото удоволствие, свързано с предстоящия разговор.

— Много мило от ваша страна е да предлагате кафе на сержант Макинтайър, доктор Майърс.

— Ние сме стари приятели — каза Пола.

— Е, какво имате да ни кажете?

— В онази торба с веществените доказателства, която ти остави при нас тази сутрин, има мобилен телефон, нали?

— Да, вероятно на Бев — каза Пола.

— Неин е, проверихме — той подръпна брадичката си. — На задния панел на телефона има частичен пръстов отпечатък — той извади от джоба на сакото си сгънат лист и го подаде на Фийлдинг. Беше увеличено фотокопие на пръстов отпечатък, размазан от едната страна и леко разкривен там, където направилият го пръст се беше плъзнал встрани. — Тъй като знам, че бързате за резултатите по този случай, го дадох на най-добрата си специалистка по пръстови отпечатъци и й казах, че е спешно. Тя го пусна за съответствия в базата данни на системата за автоматично разпознаване на пръстови отпечатъци. Не намерихме нищо при отпечатъците на регистрирани престъпници. Но тук, в Брадфийлд, ние поддържаме и друга база данни, за случаите, когато се налага елиминиране на отпечатъци на наши служители, служители на полицията, патоанатоми. Както и на всякакви други лица, които постоянно присъстват на местопрестъпления или са в постоянен контакт с веществени доказателства.

Фийлдинг видимо се оживи.

— Надявам се, че това води натам, накъдето ми се струва, че води.

Реакцията на Пола беше съвсем различна. Тя измъкна рязко пакета цигари, който пазеше в жабката за спешни случаи, и запали.

Дейв направи гримаса, когато димът достигна до лицето му. Той се поизвърна от Пола и застана лице в лице с Фийлдинг.

— Според първоначалното впечатление на специалистката отпечатъкът върху телефона на Бев може да е на Тони Хил.

— „Може да е“? — Фийлдинг очевидно беше разочарована. — Не може ли да осигурите нещо повече?

— Проверката беше спешна. Естествено, тя ще огледа отново отпечатъка.

Пола почувства как сърцето й се стяга от страх. Напоследък около пръстовите отпечатъци винаги съществуваха съмнения. Нито един прокурор не би дал зелена светлина на случай, в който обвинението разчита единствено на пръстови отпечатъци. Но като поддържащо обстоятелство те въздействаха винаги безотказно на съдебните заседатели. А дали заседателите биха могли да се заблудят толкова много? Самата тя не можеше да намери никакво обяснение, а и за какво друго говореше съчетанието от положителен ДНК-анализ и пръстови отпечатъци, освен за вина?

Тони прекара половинчасовото отсъствие на Пола и Фийлдинг в отчаяни опити да си обясни как бе възможно на маншета на Надя Вилкова да има негова кръв, но така и не успя да измисли нищо. Обзелата го тревога не помагаше на размишленията му. Стресът е враг на паметта. Спокойствието отключва потока на спомените. Такова нещо не може да се случи, когато човек е напрегнат до крайност.

Когато те най-сетне се върнаха, Тони едва не скочи на крака.

— Това е лудост — каза той. — Пола, познаваме се от години. Знаеш, че не съм убивал никого.

— Седнете, доктор Хил — каза Фийлдинг. — Тук не става дума за това кой кого познава и доколко добре го познава. Задачата ни е да вървим натам, накъдето ни водят доказателствата. А на този етап те ни водят в една-единствена посока — тя тръсна папката на масата и измъкна от нея един лист. — Хайде да видим как ще си обясните това. Нали ви е ясно какво представлява?

— Пръстов отпечатък. Малко размазан, но все пак отпечатък.

— Всъщност е отпечатък от палец — десен палец, ако трябва да бъдем съвсем точни. Същото се вижда и тук — тя му подаде разпечатка от служебна картотека на пръстови отпечатъци. — Вероятно ще се съгласите, че са идентични?

Положението ставаше все по-притеснително.

— Не съм експерт по този въпрос — произнесе Тони през стиснати устни.

— Не е необходимо да бъдете експерт, достатъчно е само да погледнете. Отпечатъкът за служебната картотека сте дали вие, доброволно, преди три години. А другият е бил свален от задния панел на телефона на Бев Макандрю днес сутринта.

Настана дълго мълчание. Тони чуваше шума на кръвта в ушите си. Колелцата се въртяха, но не можеха да захапят нищо.

— Кога е изчезнала тя? — попита той, колкото да печели време.

— Тръгнала си е от работа в понеделник по обичайното време, малко след пет и половина — каза Пола.

Той зарови пръсти в косата си.

— Струва ми се, че в понеделник следобед имах някаква среща в „Брадфийлд Крос“… Трябва да видя записките в бележника си.

— Ако смятате да разигравате разсеян професор, това няма да ме впечатли — каза Фийлдинг. — Става дума за понеделник. Тази седмица. Къде бяхте тогава?

Сега беше време да покаже, че няма да се предаде толкова лесно.

— Вече казах, трябва да проверя записките в бележника си — той избута стола си назад. — Приключихме ли вече?

— Не съвсем — когато се усмихнеше, Фийлдинг изглеждаше почти добродушна — нещо, в което никой не би повярвал, ако видеше гранитното изражение, което доби лицето й веднага след това. — Доктор Хил, кога се видяхте за последен път с Карол Джордан, бивш главен инспектор от криминалната полиция?

Сега вече тази история наистина му дойде до гуша. Нямаше намерение да продължава разговора с тази идиотка. Той стана.

— Този разпит приключи. Омръзна ми да отговарям на недалновидните ви въпроси. В продължение на години се опитвам да науча служителите на полицията на проницателност. Нека сложим точка — той поклати отвратено шава. — Намерете си друга жертва за сплашване, главен инспектор Фийлдинг. Няма да участвам в играта ви — той понечи да тръгне към вратата, но Фийлдинг го изпревари.

— Антъни Валънтайн Хил, арестувам ви по подозрение в убийство. Не сте длъжен да говорите, но ако не споменете нещо, на което после може да разчитате в съда, това може да навреди на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде използвано за доказателство пред съда.

Той отстъпи крачка назад и се обърна към Пола. Лицето му беше застинало в маска на потрес.

— Сериозно ли говори тя?

— Съвсем сериозно, Тони.

Той се отдалечи от Фийлдинг и се отпусна тежко в един от столовете.

— В такъв случай — без коментар.

Тони скръсти ръце пред гърдите си и впери поглед право напред. Отвътре го изгаряше мъчителен смут. Но нямаше намерение да се издаде.

Не и преди да си изясни как да се измъкне от ямата, в която беше попаднал.