Изгорени мостове

59.

Болницата „Брадфийлд Мур“ беше кацнала на склона на един хълм в северозападната част на града, там където под държаната зеленина отстъпваше пред диворастящата растителност из пустите земи наоколо. Сградите бяха разположени така, че гледаха надолу, към дърветата, покривите, моравите, подрязаните храсти и лехите, а не към полегналата трева и разкривените от вятъра дървета, израсли нагоре по торфищата. Веднъж Тони бе описал тази картина като викторианска метафора, насочена към пациентите в болницата.

— От тях се очаква да загърбят джунглата на лудостта и да станат част от обществото, което живее в ред и съгласие долу — беше казал той.

„Типично за Тони“, каза си тя, после се подразни от себе си, задето се възхищаваше на богатството на неговите възприятия за света. А сега той бе косвено обвинен в лудост и тя бе тази, която трябваше да го върне към обичайния начин на живот.

Болницата разполагаше с обширен парк, и след като мина покрай охраната на входа и паркира доста далеч от сградите, Карол сложи каишката на Флаш и я пусна да излезе от „Лендроувър“-а. Небето беше сиво, натежало от обещанието за дъжд, но засега можеше да се говори само за обещание. Тя тръгна по алеята за коли, срещу силния вятър, който брулеше лицето й, и когато се убеди, че наоколо няма никой, пусна кучето да потича. Също както и предната нощ, Флаш заснова из парка, но непрекъснато се връщаше към господарката си, без тя да я повика, а после хукваше отново по зигзагообразния си маршрут. Карол я остави да потича четвърт час, после я прибра отново в колата и я остави с пълна купа вода и шепа лакомства.

Докато стигне до централния вход, няколко дъждовни капки вече паднаха върху нея.

— Съвсем навреме — измърмори тя, докато отваряше вратата. Приемната беше боядисана в обичайните за такива институции бежово и сиво, но някой бе вложил малко повече усилия и въображение, за да придаде привлекателност на помещението. По стените имаше хубави снимки на планински пейзажи, излъчващи покой, имаше и различни стайни растения в две големи, сини, гледжосани саксии. Карол отбеляза, че, разбира се, саксиите бяха прекалено тежки, за да може някой да ги вдигне и да ги хвърли. В единия край на помещението имаше вход без врата, откъдето се влизаше в чакалня — там посетителите можеха да изчакат данните им да бъдат въведени в компютъра, за да им бъде позволено да се видят с някой от пациентите. Зад стъклената преграда на регистратурата една жена говореше по телефона, друга седеше пред компютър.

Карол стоеше търпеливо в очакване някоя от тях да прекъсне заниманието си и да й обърне внимание. Минаха няколко минути, но в крайна сметка жената, която говореше по телефона, приключи с разговора и отвори плъзгащия се стъклен панел.

— Посетители се допускат чак следобед — каза тя, но тонът й беше любезен. — Трябваше да ви предупредят на входа.

— Не съм посетител — Карол извади старата си полицейска карта, която й бе осигурила достъпа до болницата, и я показа на жените. — Искам да говоря с Маги Спенс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Можете ли да ми кажете какъв е поводът?

— Въпросът е поверителен.

Жената пред компютъра вдигна глава, когато чу последната дума, като куче, надушила следа. Тя се смръщи за миг, после лицето й се проясни.

— Виждала съм ви с доктор Хил — каза тя усмихнато. — Моли, тази дама работи с доктор Хил, когато той съставя психологически профили на престъпници.

Моли се усмихна едва-едва.

— Ще проверя дали госпожа Спенс може да ви отдели време — тя плъзна обратно панела и отново се зае с телефона. Проведе кратък разговор, поглеждайки един-два пъти към Карол, после остави слушалката и плъзна стъклото встрани. — Сега ще дойде — тя извади клипборд и го подаде на Карол заедно с химикалка. — Бихте ли се подписали тук?

Карол приключи с формалностите и тъкмо закачаше посетителския пропуск на сакото си, когато тежката врата до регистратурата се отвори и от там се появи една жена. Маги Смит, в средата или към края на петдесетте, създаваше впечатление за жена, която поставя удобството на първо място. Носеше свободен панталон в защитен цвят, развлечена синя тениска и пъстра, ръчно плетена жилетка. Очила с червени рамки бяха кацнали на носа й, който не би изглеждал неуместно и на лицето на дядо Коледа. Пълното й лице бе прорязано с издайнически бръчици — като че ли по-скоро от смях, отколкото от мръщене. Когато видя Карол, тя незабавно се усмихна.

— Здравейте, аз съм Маги Спенс. Разбрах, че искате да говорите с мен? — тя протегна ръка и топлите й пръсти стиснаха ръката на Карол.

— Аз съм Карол Джордан — каза тя. — Благодаря, че се съгласихте да се видим. Има ли къде да поговорим?

Маги хвърли поглед към чакалнята за посетители.

— Моли каза, че въпросът е от поверително естество — нали? — Карол кимна. — В такъв случай тук мястото е прекалено публично. Елате, можем да поговорим в кабинета ми.

Карол тръгна след Маги, която отваряше с картата си поредица заключени врати, водейки я по къси коридори, докато стигнаха до една спретната малка стая с изглед към парка и далечните хълмове. Очевидно на персонала бе дадена възможност да се наслаждава на дивото величие на природата. Кабинетът на Маги беше претъпкан с книги, папки и отделни листове хартия, но в него, за разлика от кабинета на Тони, всичко бе подредено на спретнати купчини. Единственото пространство на една от стените, непокрито с етажерки, бе украсено с пъстър тъкан гоблен, на който се виждаше импресионистично изображение на планински пейзаж. Маги посочи стол на Карол и седна зад подреденото бюро.

— Е, за какво става дума?

Карол извади писмото на Тони от чантата си.

— Опасявам се, че влязох тук с измама. Вече не работя в полицията. Работя за адвокат Бронуен Скот, специалист по углавни дела.

Маги се приведе напред и понечи да заговори. Но Карол вдигна ръка.

— Моля ви, изслушайте ме — Маги се отпусна обратно на стола си, но вече не се усмихваше.

Карол премина незабавно към основното.

— Снощи Тони Хил е бил арестуван по подозрение, че е извършил две убийства. Вие познавате Тони. Знаете колко абсурдно е подобно твърдение. Но съществуват косвени доказателства, както и една дама, криминален инспектор, решила, че за нея това е пътят към славата. Аз работя с неговия адвокат, за да докажем невинността му — тя побутна писмото по бюрото към Маги. — Той моли за помощта ви.

Маги изглеждаше зашеметена.

— Тони? Арестуван? Сигурна ли сте?

— Идвам от участъка на Скенфрит Стрийт. Знам, че е трудно да се повярва.

— Трудно да се повярва ли? Та това е някакъв сюрреализъм. Не познавам човек, по-способен да проявява съчувствие от него. Представата, че може да убие умишлено някого, е смехотворна.

— За съжаление не всички го познават така, както ние с вас. А той, за разлика от повечето хора, не е лесен за разбиране.

Маги се изсмя кратко.

— Дума да няма. И все пак… Когато работа тук, човек си мисли, че вече нищо не може да го изненада. А вие идвате и ми съобщавате, че подозират Тони Хил в убийство. Невероятно. Горкият Тони — тя взе писмото и избута очилата нагоре по носа си. Прочете го внимателно, после го остави на бюрото. — Добре. Имаме някои проблеми, заради защитата на личните данни. Не мога да ви осигуря достъп до дневника с инцидентите, защото сме задължени да не разгласяваме нищо, свързано с пациентите и персонала. Но тъй като разполагам с разрешението на Тони, предполагам, че ще мога да ви дам копия от записки, свързани с него, като преди това залича имената на споменаваните пациенти. Това достатъчно ли е за нуждите ви?

Карол кимна.

— Нямам нужда от много подробности. Интересуват ме единствено датите и естеството на инцидента.

Маги кимна. После придърпа клавиатурата към себе си и заблъска със сила по клавишите, като човек, учил се да пише на едновремешна пишеща машина. От време на време тя спираше и потриваше чело с върха на пръстите си.

— Какъв късмет, че в наши дни всичко се намира онлайн — измърмори тя. — И то в такъв вид, че може да се търси в текста.

След още няколко минути тя каза:

— Ще прехвърля записките за всички инциденти, свързани с Тони, в отделен документ, после ще прегледам текста, за да проверя да няма описания, по които могат да бъдат идентифицирани пациентите, и ще ви разпечатам текста. Добре ли е така?

Карол кимна.

— Отлично.

Върхът на езика на Маги се плъзна между устните й, докато тя се занимаваше съсредоточено с работата си. Накрая вдигна очи към Карол и се усмихна.

— Готово. Случаите са четири. Знаете за онзи с коляното, нали?

Водовъртеж на забравени чувства повлече внезапно Карол.

Спомняше си ясно нападението с брадвата, заради което Тони лежа в болница, и всичко, което последва. Тук заличаването на имена нямаше да помогне. Името на Лойд Алън бе запечатано дълбоко в съзнанието й.

— Работех с него по онова време — каза тя спокойно, прикривайки вълнението си.

Точно в този момент вратата зад нея рязко се отвори. Карол се извърна навреме, за да види появата на Ейдън Харт, клиничен директор на „Брадфийлд Мур“. За последен път го бе виждала поне преди година, а времето решително не беше на негова страна. Като че ли не беше напълнял, и все пак, по някакъв начин лицето му беше подпухнало, линията на челюстта се губеше в надиплена плът. Макар че наскоро бе навършил четиридесет, между веждите му се бяха врязали дълбоки бръчки, бялото на очите му жълтееше, като на човек с чернодробни проблеми. Карол никога не го беше имала за привлекателен — особено като се вземеше предвид онова, което знаеше за него — но сега той й се стори направо отблъскващ.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. Уменията му да задава въпроси бяха доста незадоволителни за психолог.

Маги очевидно беше навикнала на войнственото му поведение.

— Просто събирам едни сведения, за които е помолил доктор Хил — каза тя спокойно.

— Кой ви е разрешил? — Харт пристъпи по-навътре в стаята, сякаш искаше с ръста си и размерите на едрото си тяло да подчертае надмощието си над жените.

Маги не се впечатли. Тя вдигна писмото на Тони и го размаха пред Харт.

— Имам разрешението на доктор Хил. Той има право на достъп до онези части от архива, които са свързани с него.

Харт се озърна демонстративно.

— Не виждам доктор Хил тук наоколо.

— С писмото си той упълномощава госпожа Джордан, която виждате тук, да получи достъп до информацията от негово име.

— Той няма право да постъпва така. Данните са защитени.

Маги поклати глава.

— Заличила съм всичко, което може да помогне за идентифицирането на пациенти или други членове на персонала.

— Нямам намерение да допусна части от архива ни да напуснат болницата, без значение дали са редактирани или не. Както знаете, тя вече не работи в полицията. Влязла е, представяйки фалшиви данни.

— Нищо подобно, тя ми каза, че не работи в полицията.

По лицето на Харт плъзна крокодилска усмивка.

— Но не го е казала на охраната, нито на служителките на регистратурата. Използвала е полицейска карта, за да мине покрай охраната.

Карол сви рамене.

— Те искаха документ със снимка, а аз разполагах само с този. Не съм казвала, че служа в полицията.

По бузите му избиха две алени ленти, все едно че някое дете бе драскало по лицето му с червило.

— Не се опитвайте да ме заблудите с вашите увъртания, госпожо Джордан. Искам да напуснете незабавно болницата — той се беше съсредоточил изцяло върху нея, но Карол забеляза, че зад гърба му пръстите на Маги се плъзгат крадешком по клавиатурата.

— Няма да си тръгна без това, за което съм дошла. Никой не може да ми оспори правото да взема тези данни. Можем да получим съдебно разрешение без никакъв проблем — Карол нямаше намерение да се предаде без съпротива.

— Вземете го и елате — той отвори вратата. — Маги, би ли изпратила госпожа Джордан?

— Няма смисъл да се създава суматоха — каза Маги, побутна Карол по лакътя и я насочи към вратата. Харт ги проследи с поглед, докато излязоха, и когато Маги отвори първата от заключените врати, той се обърна и тръгна в обратната посока. Маги се ухили доволно. — Така и предполагах. Не би тръгнал да ви изпрати до външната врата, това е работа за нискоквалифициран персонал и под достойнството му. У него няма и следа от добросърдечие и душевно благородство. Чудя се как Тони го търпи. Всъщност, питам се как го търпя и аз.

Докато говореше, тя вървеше пред Карол, в посока към регистратурата. Но точно преди да излязат във фоайето, тя зави рязко и влезе в някакъв кабинет. Вътре седеше млад мъж с престилка на човек от персонала, и работеше върху някаква таблица. Той вдигна очи от нея, когато двете влязоха, и се ухили.

— Дължиш ми едно питие.

После се приведе над бюрото и извади няколко листа от принтера.

— Благодаря, Стивън — Маги взе разпечатките и ги даде на Карол. — Заповядайте. Приберете ги, за да не ги видят онези доноснички от регистратурата. Сега вече наистина трябва да си вървите, Карол.

— Благодаря. Това беше добър ход — допълни Карол, когато последва Маги в коридора. — Останах с впечатлението, че сте го правили и преди.

— Ние тук се грижим един за друг — отвърна Маги. — Ейдън се интересува единствено от себе си. Предайте на Тони да се държи.

Докато излизаше, Карол не забрави да погледне гневно жената на регистратурата. В противен случай можеше да събуди подозрение. Тя не погледна разпечатката, преди да се убеди, че и охраната на портала вече не може да я види. После зави по първия срещнат коларски път в гората, и започна да чете. Не беше лесно да се ориентира в редактираните записки, но когато сравни датите с дните, когато Надя Вилкова бе посещавала „Брадфийлд Мур“, поне едно нещо се изясни.

Тони бе потърсил помощ за спиране на кръвотечение от носа в ден, когато и Надя Вилкова е била в болницата.

— Прекрасно — каза Карол и целуна хартията. Намерен беше идеалният начин да се отхвърли първото доказателство, уличаващо Тони.