Изгорени мостове

43.

Националната кухня, чиито тънкости Марко Мейдър познаваше благодарение на майка си, беше една от най-здравословните на света. По същество южноиталианската храна беше селска, прекалено бедняшка, за да включва някакви редки или скъпи съставки. Почиваше на няколко вида лесни за отглеждане зеленчуци и подправки, маслини и зехтин, включваше сирена, правени от млякото на издръжливите местни породи кози и овце, и малко месо от дивеч и птици. Но парите бяха развалили и нея, както и много други неща в съвременния живот.

Тази скромна, но вкусна кухня се беше разраснала, както става с тлъстините по кръста и корема, и вече включваше какви ли не тежки храни. Предлагаше се специално бутилиран зехтин, в който се топяха късчета от обогатени видове хляб; в сосовете и рагутата се добавяха много сметана и масло, а и месото в тях беше повече, отколкото хората, създали някога тези рецепти, биха изяли за месец; пълномаслени сирена от крави, които са пасли само трева; както и безброй вкусни специалитети от свинско месо. Италианската кухня в най-лошия си вариант се беше превърнала в способ за затлъстяване и запушване на артериите.

И Марко се възползваше на драго сърце от този способ. Храната, която готвеше ежедневно за тях, беше претъпкана с калории и холестерол. Мари я обожаваше, но се опитваше да се бори с ефекта й, като не закусваше и се хранеше само с лека и здравословна храна на обяд. Марко, който работеше у дома, на бюрото си, можеше да разчита единствено на волята си, за да избягва тази храна през деня, а волята му изневеряваше обикновено поне по веднъж между закуската и вечерята. Дълго време естественият му метаболизъм му беше помагал да овладява малко или повече нарастването на теглото си. Но с постепенното приближаване на средната възраст и килограмите започнаха да се трупат. Панталоните му отесняха, а и бедрата му се триеха едно в друго, когато вървеше.

Затова реши да се опита да отслабне. Беше чел онлайн различни статии, а бе гледал и документален филм по телевизията за някакъв нов режим на спортни упражнения, който включваше кратки, но интензивни цикли на аеробно натоварване. Предполагаше се, че резултатите граничат едва ли не с чудо. Ако отделяше за тези упражнения по-малко от два часа седмично, състоянието на сърцето му щеше да се подобри, щеше да намали теглото си и да живее по-дълго. В миналото той никога не се бе занимавал с подобни упражнения, защото те го отегчаваха. Но все пак сигурно можеше да отделя по няколко минути дневно, без да полудее от скука? Би си струвало, ако благодарение на това би могъл да продължава да готви и да яде храната, която обичаше.

Марко съобщи на Мари за плана си и тя беше във възторг. Обичаше съпруга си и не искаше той да се притеснява, че изглежда зле — и му го каза. Но не би имала нищо против той да спали няколко килограма. Затова той си беше поръчал възможно най-съвършения велоергометър и го бе монтирал в гаража същата сутрин. Сега се канеше да се заеме с горенето на калории. Не беше спортувал откакто се отказа от скуоша преди повече от десет години, но беше уверен, че ще се справи.

Той се съблече, оставайки само по боксерки, нахлузи маратонките си и се качи на велоергометъра. Разбираше колко е важно да положи максимално усилие. Трябваше да стигне до границата на възможностите си, да върти педалите толкова бързо, колкото позволяваше издръжливостта на краката му. Настрои таймера и започна. Краката му се движеха нагоре-надолу като бутала, той натискаше педалите с все сила. Много скоро сърцето му вече блъскаше в гърдите, по челото му избиха капки пот, дишането му стана накъсано и болезнено. Но той не спираше. Нима не можеше да издържи пет минути?

Марко не си позволяваше да спре, продължаваше, убеден, че ще прекрачи границата на болката и ще изпадне в някакво дзен-състояние. Но изтощението не го напускаше, докато накрая убийствена болка не притисна в клещи гърдите му, обхващайки цялата горна част на тялото му. Ръцете му като че ли горяха, гърдите му бяха стегнати в железен обръч.

Той се търкулна от колелото, повален от масивен инфаркт. Дори ако Мари си бе у дома и бе повикала „Бърза помощ“, надали щяха да успеят да го спасят.

Затова, когато убиецът отвлече Мари Мейдър от самата улица, където живееше, нямаше кой да забележи, че не се е прибрала у дома. Нямаше кой да съобщи за изчезването й. Нямаше кой да добави името й към списъка на жертвите.

Нямаше кой да оневини арестувания.