Изгорени мостове

42.

Пола изпрати с поглед дежурния сержант, който дойде да отведе Тони в килията. Беше изпълнила формалностите по арестуването сама, за да бъде сигурна, че той е наясно с правата си. А и за да бъде дежурният наясно, че тя държи особено на този затворник.

— Трябва да се обадиш на адвокат — каза тя.

— Ще преспя и ще реша — отвърна Тони. Лицето му беше изпито, уморено, той сякаш се беше смалил, откакто влезе в участъка.

— Съжалявам — каза Пола.

Той каза:

— Знам, всичко е наред. Оставаме си приятели.

Отчаяно й се искаше да каже още нещо, но не смееше да рискува. Това беше територия на Фийлдинг, не нейна, и тя все още не знаеше кому може да се довери. Уморена, без да знае какво да предприеме от тук нататък, тя тръгна нагоре по стълбите, но се отби да изпуши една цигара, преди да се изправи отново пред Фийлдинг и останалите от отдел „Убийства“. Коуди стоеше облегнат на стената до вратата и издухваше струя дим нагоре.

— Добра работа — каза той.

— Така ли мислиш?

— Винаги е добре да хванеш някого за гушата в ранния стадий на разследването. Така шефовете престават да ти досаждат и медиите те оставят на мира.

— Дори ако хванатият за гушата е невинен?

— О, забравих. Той ти е приятел, нали? Винаги е бил чешит, така говорят момчетата.

— Има голяма разлика между чешит и извратен убиец. А аз не вярвам, че той е способен да извърши такова нещо.

— Разправят, че се чалнал след онази история с Джако Ванс. Затова Джордан го е разкарала. Знаела е, че е минал на другата страна.

Внезапно съмненията на Пола се изпариха. Тя пристъпи напред, навлизайки в личното пространство на Коуди, и го мушна с пръст в гърдите.

— От къде си се нагълтал с този боклук, Коуди? Или си измисляш, за да ме дразниш? Господи боже — избухна тя, — говориш като онези влечуги от жълтата преса, които си просят съдебните процеси със скандални заглавия. Карол Джордан загуби брат си. Затова се раздели с всички нас — на това му се казва „скръб“, тъпанар такъв — тя направи крачка назад и му обърна гръб. — И няма никаква шибана връзка с останалото.

— Спокойно, сержант — обади се Коуди със саркастичен тон. — Някой ще вземе да реши, че и ти си изкукала.

— Ако чуя теб или някой друг да разпространява такива глупости, отивам право при Фийлдинг, за да й съобщя. Можеш да ми вярваш.

Коуди се изсмя кратко и мрачно.

— А какво те кара да мислиш, че тези сведения не идват от Фийлдинг, сержант? — Пола се извърна рязко и загаси цигарата си в стената, на милиметри от ухото му. Той изохка, когато гореща пепел попадна върху кожата му и подвикна: — Побъркана кучка!

— Побъркана кучка, но сержант. Съветвам те да не забравяш нито едното, нито другото, Коуди — тя се завъртя на пета и влезе в участъка, доволна, че гневът бе изместил страха и потиснатостта, които се бяха трупали у нея цяла вечер.

Пола откри Фийлдинг в кабинета й. Тя прибираше папки в чантата за лаптопа си.

— Трябваше да ми кажете, че сте говорили с него за изчезването на Бев Макандрю.

— Знам. Съжалявам.

Пола зачака Фийлдинг да я наругае, но за нейно учудване тя не направи нищо подобно.

— Мога да разбера как е станало — каза тя. Изглеждаше почти толкова уморена, колкото се чувстваше и Пола. — Вие сте свикнали с мисълта, че той е на наша страна, постъпили сте съвсем естествено.

— Какво искате да направя сега?

— Идете си у дома, хапнете нещо, наспете се. Ще предприемем нова атака сутринта. Да се надяваме, че специалистите по пръстови отпечатъци ще ни предложат категорично „да“ на мястото на досегашното „може би“. Освен това ще предприемем пълно претърсване на дома и офиса му. Знаете ли дали не държи свои вещи и в някакъв склад, освен на лодката?

— Нямам представа.

— Утре ще проверим.

— Накарах детективите да се заемат с преглеждането на записи от камери за наблюдение, може пък да го засекат в близост с някое от свързаните с престъпленията места.

Пола разкърши рамене, за да пропъди усилващото се схващане.

— Наистина ли вярвате, че той може да го е направил?

— Ръководя се от уликите, Макинтайър. А уликите сочат към него. Позволявате на чувствата си да замъглят преценката ви.

— Така ли смятате? Не мисля, че става дума за чувства, а по-скоро за познанията и опита ми. Работя с Тони Хил от години. Това, на което се е посветил, е да спасява живота на хората, не да го отнема.

— А пък аз мисля, че може да сте напълно заблудена. От друга страна е добре, че държите на мнението си. Това означава, че ще подложим аргументацията си на сериозна проверка и няма да рискуваме защитата да ни обори в съда. Но засега се намираме все още в началото. Вървете си у дома, очаквам ви утре сутрин, отпочинала и готова за работа.

— Ами медиите? Уведомени ли са, че сме предприели арест?

Фийлдинг поклати глава.

— Казах на хората от отдела да мълчат. Което най-вероятно означава, че до довечера новината ще се е разпространила по интернет. Но официално не съм казала нищо — тя затвори чантата и махна с ръка на Пола. — Ще се видим утре. С малко късмет може да видим милото му личице на записите от камерите в „Трафорд Сентър“.

И тя излезе. Пола остана в стаята, с опънати нерви, питаща се къде да отиде.

Никога не беше заварвала подобно нещо, когато се прибираше от работа. Имаше чувството, че се е озовала насред някакъв граматичен телевизионен сериал. Торин седеше пред лаптопа и, поставен на масата за хранене, някаква непозната жена, за която Пола предположи, че е Рейчъл Макандрю, седеше в едно от креслата с iPad и чаша вино, а Елинор гладеше една бяла блуза. Гладеше блуза? Досега Пола мислеше, че Елинор изобщо не знае къде се намира дъската за гладене. Но смъртта — особено когато ставаше дума за ранна, насилствена смърт — караше хората да се чудят в объркването си с какво да си запълват времето. Облекчението, което се изписа по лицето на Елинор, когато Пола влезе, й обясни всичко, което трябваше да знае.

— Здравей, Торин — каза Пола. — Здравей, скъпа — това беше за Елинор. После добави: — Вие трябва да сте Рейчъл. Аз съм Пола. Дълбоко съжалявам за Бев. Ние много я обичахме.

Рейчъл остави чашата с вино, стана и протегна слабата си ръка, окичена с два пръстена с диаманти.

— Беше такъв шок — каза тя с треперлив глас. — А Елинор казва, че дори не можем да я погребем.

Пола хвърли бърз поглед към Торин, който сведе глава още по-ниско към екрана. Падналите кичури коса скриваха очите му.

— Погрижих се някой от полицейските служители, които работят с близките на убитите, да дойде утре тук, да ви обясни какво точно се случва и какви са необходимите формалности. Ще дойде тук в девет и половина.

— Рейчъл смята да спи в дома на Бев тази нощ, ако полицията няма да възрази — обади се Елинор. — Но Торин предпочита да остане тук.

Пола се усмихна.

— Няма проблем, моето момче. Не мисля, че бих пожелала да се върна толкова скоро там, ако бях на твое място. Няма защо да бързаш — Торин кимна признателно. — Има някои новини във връзка с разследването, които искам да споделя с вас — Торин вдигна очи с умолително изражение. Рейчъл застина с ръка, протегната към чашата с вино. А Елинор й кимна окуражително.

— Тази вечер предприехме арест във връзка със смъртта на Бев. Както и със смъртта на Надя Вилкова, друга жена, чието тяло бе намерено по-рано тази седмица — Пола протегна ръце с дланите напред, в желанието си да ги успокой. — Моля ви да не придавате прекалено голямо значение на това. Прекалено рано е, разследването е в началото си, и смятам да ви кажа честно, че имам сериозни съмнения във вината на лицето, което арестувахме. Такива неща се случват понякога при разследванията на тежки престъпления — арестуваме заподозрян в самото начало, въз основа на минимален брой доказателства. Това не означава, че работата по случая е приключила, а в нашия случай тя едва започва. Но тъй като утре медиите ще разтръбят новината за ареста, вие трябва да сте подготвени. Най-добре ще бъде да не разговаряте с представители на медиите, но, разбира се, решението си остава ваше.

— Кой е той? — попита Торин. — Кой е сторил това с майка ми?

— Арестуваният е доктор Тони Хил. Той е психолог, работи и психиатричната клиника „Брадфийлд Мур“, а в продължение на години е сътрудничил и на нас, на криминалната полиция в Брадфийлд, съставяйки психологически профили на извършители на тежки престъпления.

— Този човек е работил за вас? И вие не сте имали представа, че е убиец?

Възмущението на Рейчъл беше недвусмислено. Пола предполагаше, че от тук нататък нещата само могат да се влошат. Скръбта винаги си търси отдушник.

— Никой не знае дали е убиец или не. Лично аз не вярвам, че е така. Това влиза в противоречие с всичко, което знам за този човек — все пак, не биваше да премълчава — дължеше това на близките на Бев. — Но има някои улики, които ни насочиха към него. Трябва да проверим доказателствата, да разберем дали наистина разполагаме с необходимото, за да изградим обвинение срещу него — тя погледна към Елинор с надежда да получи подкрепа, но приятелката й стоеше безмълвна, с ужасено изражение.

— Не разбирам — каза Торин. — Този човек е познавал мама от работата й, така ли? Защо я е отвлякъл?

— Не знаем, Торин. Засега разполагаме с повече въпроси, отколкото отговори. Мога само да ти кажа, че си вършим работата. Знам, че това не ти помага да свикнеш с мисълта за смъртта на майка ти. Но наистина полагам всички усилия заради нея.

— Речта на криминалиста беше чудесна — отбеляза Рейчъл. — Струва ми се, че е време да тръгвам към къщата на Бев — после се обърна към Елинор. — Бихте ли ми дали номер на таксиметрова служба?

— Мога да ви закарам — отвърна Елинор. — Не е проблем.

— Благодаря, вече направихте достатъчно за нас — отвърна Рейчъл. Репликата й можеше да се тълкува различно и Елинор беше наясно, че това не е случайно.

Елинор се обади на таксиметровата служба, която ползваха обикновено, а Пола избяга в кухнята. Когато Елинор влезе при нея, тя се взираше мрачно в хладилника.

— Слава богу, таксито е на път. Трудно се общува с тази Рейчъл. Преди малко направих сандвичи за всички. Опасявам се, че шунката, сиренето и салатата свършиха.

Опитът да насочи разговора към храната, отклонявайки го от основното, което ги вълнуваше, не помогна. Пола затвори хладилника.

— Всъщност не съм гладна. Това беше един от най-тежките дни в професионалния ми живот. Не може да се сравнява съвсем с онова, което преживях в Темпъл Фийлдс, но не ми беше и много по-лесно.

— Не мога да повярвам. Обезумяла ли е Фийлдинг? Тони? Ако трябваше да съставя списък на всички свои познати, подреждайки ги по вероятност да извършат убийство, бих го сложила съвсем накрая.

— Аз също. Но тя не го познава така, както го познаваме ние. За Фийлдинг той е просто един заподозрян в море от съществуващи възможности. Но неговият скалп ще й помогне да се прочуе. Можеш ли да си представиш вестникарските заглавия? — тя потръпна. — Каква ирония се крие в това, че една от причините тя да вярва във вината му е известна прилика на жертвите с Карол Джордан. Според нейната доморасла психология той избива нейни подобия, защото не може да има нея. А истината е, че единственият човек, заради когото Тони би извършил убийство, е именно Карол — Пола въздъхна и отново отвори хладилника. Този път извади кофичка кисело мляко, погледа го известно време, после го прибра и отново затвори вратата.

Елинор, която стоеше зад нея, я обви с ръце и целуна меката кожа зад ухото й.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Не знам. Струва ми се, че Фийлдинг ме подлага на изпитание — дали съм достатъчно добра за неин помощник. Достатъчно е да стъпя веднъж накриво, и тя ще направи необходимото да ме понижат в чин, а работата си ще изгубя без съмнение. Затова трябва да внимавам да не създам впечатлението, че помагам на Тони. Но не мога да седя със скръстени ръце и да наблюдавам онова, което се случва с него. Отлично знам какви сили набират инерция от един арест.

— Неумолимият ход на правосъдието.

— Именно. Хората се съсредоточават върху всичко, което подкрепя ареста, и пренебрегват по-незабележими следи, които сочат в друга посока — тя опря чело в студената врата на хладилника. — Отделът за особено тежки престъпления никога не ми е липсвал повече.

— Карол щеше да знае какво да се прави.

— Като начало, Карол никога не би арестувала Тони. Би възприела уличаващите го доказателства като следи, които ще ни насочат към истинския убиец. Или нещо подобно.

— Имаш нужда от нея сега. Тя ще бъде безмилостна, като лъвица, която защитава лъвчето си.

Пола се засмя натъжено.

— Навремето може би щеше да е така. Но не съм сигурна, че и сега би се държала по такъв начин. Каквато и да беше спойката между тях двамата, тя като че ли вече не действа. При това Карол вече не е ченге.

— А нима така не е по-добре? Пола, познавам те. Имаш нужда да направиш нещо, в противен случай ще стои будна цяла нощ, ще пушиш прекалено много, ще прекалиш и с кафето и ще нервничиш. Което съкращава живота ти, а това ме прави много нещастна, защото имам нужда да бъдеш край мен още много дълги години. Върви да намериш Карол. Нека тя поеме тежката част от задачата.

Пола се разтърси от безмълвен смях.

— Ти си луда. Казваш „върви да я намериш“, като че ли това е лесна работа. Карол е изчезнала, дори Стейси няма представа къде е.

— Стейси познава само машините. А ти познаваш хората.

Думите на Елинор събудиха някаква реакция в ума на Пола. Не ясно оформена мисъл, а по-скоро дразнещото усещане, че всеки момент може да си спомни нещо. Звънецът на вратата прекъсна мислите й.

— Това е таксито — каза Елинор. — Аз ще изпратя Рейчъл. Стой тук, сега се връщам.

Потънала в мислите си, Пола отвори за трети път хладилника и извади пластмасова кутия с останки от говеждо с боб и люти чушки. Махна капака на кутията и я пъхна в микровълновата печка. Когато Елинор се върна, тя вече гълташе яхнията, вперила поглед някъде пред себе си.

— Тръгна си — каза Елинор и въздъхна. — Следобедът не беше лесен. Тя иска да вземе Торин в Бристъл със себе си.

— Това е добре, нали?

— Само че Торин не иска да замине. Аргументите му са съвсем основателни — приятелите му са тук, училището му, групата, в която пее….

— Значи участва в група?

— Пее, доколкото разбирам. Кой да знае? Освен това иска да живее на място, което да съхранява спомени за майка му. Не иска да бъде изтръгнат от корен и пресаден в някакъв непознат град, да заживее с хора, които почти не познава.

— Както сама казваш, звучи разбираемо — Пола загледа по-внимателно Елинор, съзнавайки, че зад думите й се крие още нещо. — Е, и?

— Всъщност не е „и“, а „но“. Но тук той няма роднини. А е едва четиринайсетгодишен — тя си пое дълбоко дъх. — Иска да живее при нас, Пола. Поне докато баща му не се върне в страната.

Очите на Пола се разшириха.

— Да живее тук? С нас?

Елинор отметна един кичур, паднал пред лицето й.

— Не мисля, че мога да му откажа.

Кривата усмивка на Пола показваше, че е наясно с положението.

— Ако предположим, че изобщо си искала да откажеш. Елинор, това не влиза в моя план за бъдещия ми живот — да отглеждам чуждо дете в ученическа възраст.

— Засега той е добро момче, Пола. А онова, което ще се случи с него занапред, ще реши дали ще си остане добро момче. Знаеш, че е така. В своята професия всеки ден се сблъскваш с млади хора, които са резултат от сбъркано възпитание. Същото се случва и с мен. Винаги има такива в спешното отделение. Мисля, че трябва да се съгласим.

— А какво казва леля Рейчъл?

— Това никак не й харесва. От друга страна, имам чувството, че леля Рейчъл не харесва много страни на живота си. В крайна сметка бащата трябва да реши. Може да се окаже, че според него най-лошото, което може да се случи със сина му, е да бъде оставен на грижите на две дърти лесбийки. Но докато това се случи, според мен не бива да изоставяме Торин. Той иска да бъде с нас, и ми се струва, че тъкмо ти си това, от което се нуждае.

Пола продължи да нагъва яхнията. Внезапно осъзна колко е била прегладняла.

— Като че ли моето мнение няма особено значение в случая — възражението й беше напълно формално, което бе ясно и на цвете. Ставаше дума по-скоро за кротък израз на колебание, отколкото за основателен протест.

— Като че ли ти някога би отказала да направиш това, което е редно. Хайде, изяж си яденето и започвай да търсиш Карол Джордан.

Пола се усмихна.

— Вече ми хрумна една идея.