Кадифе

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Много дни по-късно, когато пролетта вече наближаваше, когато нарцисите и други пролетни цветя подаваха зелените си връхчета от моравата под старите дъбове и слънцето позлатяваше широката сива река, Габриел се прибираше вкъщи с букетче кокичета, които беше набрала в овощната градина. Вървеше и вдишваше блажено свежия им аромат.

Внезапно се появи Джейк. Свел глава, той се блъсна в нея и побягна към отворената врата на къщата, без да каже дума. Нито я поздрави, нито се извини, че я е блъснал, а полетя надолу по стълбите и изчезна в градината.

— Джейк! — Габриел хвърли кокичетата на масичката във фоайето и изтича до вратата. Джейк вече тичаше слепешком по входната алея. Беше без палто и шапка — състояние, което свръхгрижовната бавачка и усърдната мис Примър обикновено не търпяха.

— Джейк! — Натаниъл излезе от библиотеката с изкривено от гняв лице. — Къде избяга хлапакът? Какви са тези маниери? Нима онази глупава гувернантка не го е научила на нищо?

— Избяга навън — отговори Габриел и се обърна към него. — Изглеждаше напълно отчаян. Какво му каза?

Укорът в гласа й беше недвусмислен и лицето на Натаниъл се помрачи още повече. На вратата на библиотеката се появи непознат мъж, ужасно мършав, с лорнет и мазна коса, с прашни ботуши и наметка от маслиненозелен вълнен плат, която със сигурност беше виждала и по-добри дни.

— О, сигурен съм, че малкият ще свикне с новостите, лорд Прайд. — Непознатият се усмихна мазно.

В сърцето на Габриел моментално пламна враждебност към този човек. Тя го огледа с неприкрито неодобрение и хвърли въпросителен поглед към Натаниъл, на който той отговори е лека неловкост.

— Моля за извинение, графиньо — проговори сковано той. — Мистър Джефри е новият домашен учител на Джейк. Показа ми отлични препоръки от заслужаващи внимание хора.

— Колко утешително — отбеляза злобно Габриел. — Кога пристигнахте, мистър Джефри?

— Тази сутрин, милейди. — Бъдещият домашен учител се поклони и ъгловатата му фигура се пречупи в талията. — Писмото на лорд Прайд пристигна в Хароу в понеделник и аз дойдох незабавно. Когато ни отправят подобни молби, изборът на директора пада винаги върху мен. Мога да се похваля с богат опит. Подготвил съм десетки синове на достойни благородници за постъпването в нашето чудесно училище. — Възвишените приказки разкриха дълги жълти зъби. Габриел веднага ги определи като обрасли с мъх надгробни камъни и потръпна отвратено.

— Много добре, мистър Джефри — каза тя. — Вярвам, че притежавате цялата необходима квалификация, за да сблъскате малките деца с ежедневието във вашата институция. Естествено, момченцата трябва отрано да се научат да устояват на суровата дисциплина и лишенията, които царят в английските училища.

Мистър Джефри я погледна несигурно. Думите й отговаряха напълно на истината. Но нещо в тона и в поведението й го объркваше. За всеки случай се усмихна отново.

— Аз се гордея с постигнатите успехи, милейди… някои от най-изисканите семейство в страната… — Усмивката му увисна във въздуха, защото никой не я прие.

— Моля да ни извините, графиньо, но имаме да обсъдим още някои въпроси. — Натаниъл вдигна ръка и посочи към библиотеката. — Джефри…

— О, да, милорд… подробностите… разбира се, милорд.

А какво, по дяволите, ще правим с Прими? — запита се гневно Габриел. Натаниъл нито веднъж не бе споменал, че продължава да търси домашен учител, нито на Габриел, нито на мис Примър, която се отнасяше с доверие към нея и сигурно щеше да й съобщи веднага щом чуеше нещо. Гувернантката живееше с надеждата, че лорд Прайд е променил решението си. В къщата вече не се говореше за предстоящите промени. Днес обаче Джейк бе изправен без предупреждение пред новия си възпитател и ето какво се получи.

— Само една минута, милорд. — Габриел направи властен жест. — Бих желала да поговоря с вас на четири очи. Мистър Джефри ще ни извини. — Тя се запъти към малката трапезария, без да даде възможност на Натаниъл да възрази. Той даде знак на Джефри да влезе в библиотеката и я последва. Затръшването на вратата издаде раздразнението му.

— Е?

Габриел вече трепереше от гняв. Защо този мъж не притежаваше и капчица чувствителност? Защо не разбираше какво става в сърцето на собствения му син? Защо беше издигнал около себе си стена от толкова твърд и непроницаем материал, че нищо не можеше да я пробие?

— Прости ми, ако се заблуждавам — започна тя, демонстрирайки открито неверие, — но наистина ли си позволи да изправиш Джейк пред тази… тази отвратителна и ужасяваща креатура? Не вярвам, че си направил подобно нещо! Иска ми се да вярвам, че още преди доста време си обяснил на момчето си разумно и подробно какво го очаква. Съжалявам, че той не ми е казал нищо за това. Но децата имат къса памет и…

— Дръж си езика зад зъбите! — заповяда Натаниъл и лицето му пламна от гняв. — Вече хиляди пъти съм ти казват, че това изобщо не те засяга. Джейк е мой син и е моя работа как се отнасям към него.

— Значи тази сутрин си го извикал в библиотеката без предупреждение и си го уведомил, че този жалък даскал отсега нататък ще определя живота му, докато го изпратиш в Хароу? И че Прими трябва да си отиде? О, впрочем, забравих да попитам: кога бедната жена ще напусне Беърли Мейнър? Може би вече си събира багажа?

— Не ми говори с този тон!

— Ще говоря с вас, както си искам, лорд Прайд. — Гласът й звучеше студено, бледото лице беше бяло като мляко, очите й приличаха на тъмни езера от разтопена лава, кожата около устата стана синкава от възмущение. — От всички злобни, възмутителни…

— Веднага млъкни! — Побеснял от гняв, той я сграбчи за раменете. Възмущението й взе връх, тя замахна и го удари по лицето. Грозният трясък на плесницата отекна за частица от секундата във въздуха. Без да се усети, Натаниъл й отговори със същото и тя политна назад, притиснала ръка към пламналата си буза.

В стаята се възцари злокобно мълчание. Габриел се взираше с невиждащ поглед през прозореца и по бузите й се стичаха сълзи от болка и стъписване.

Натаниъл трепереше целият. Пое дълбоко въздух и промълви:

— Съжалявам.

— И аз — отвърна задавено тя. — Колко грозно… не разбирам как се случи…

— Мисля, че и двамата трябва да внимаваме повече какво говорим — обясни уморено Натаниъл.

— Да… — Габриел преглътна тежко. Нямаше сили да се обърне към него, той не направи дори една крачка в нейната посока.

Мълчанието нарастваше като буреносен облак. Накрая Натаниъл не издържа, обърна се бързо и излезе от трапезарията, като затвори съвсем тихо.

Неочакваната ярост на сблъсъка остави у Габриел чувство на изтощение и гадене. Тя приседна до масата, притисна с ръка пламтящата си буза и зачака шокът да отзвучи и мислите й да се прояснят.

Нямаше никаква надежда да промени начина, по който Натаниъл общуваше с Джейк. Но това не й даваше право да говори с него по този начин. Можеше да му каже същите неща и разумно, без сарказъм и обиди. До тази сутрин живееше с чувството, че нещата се нареждат, но днес отношенията между бащата и сина отново бяха хладни, както в началото, а тя вече губеше търпение да учи Натаниъл как трябва да се отнася със собственото си дете.

А може би не беше загубила собственото си търпение. Може би се бе лишила от вниманието на Натаниъл. Откакто й заяви, че я приема в тайните служби, поведението му към нея се промени. Двамата прекарваха часове в кабинета му, за да разработят кода, който тя щеше да използва, за да предава информация, и тя трябваше да се преструва на новачка, макар че будният й ум винаги беше поне на три стъпки пред подробните му указания. Освен това проучваха картите на Европа и обсъждаха коя информация би била ценна за английската страна. Габриел трябваше да направи предложения как смята да се добере до съответната информация.

Продължаваха всяка нощ да се любят с все същата дива страст и заспиваха прегърнати, но естественото равенство помежду им беше изчезнало. Натаниъл се държеше като учител, водач, началник. Не беше студен в тези роли, но поведението му беше делово и дистанцирано. Габриел се подчиняваше. Нали беше дошла точно за това.

Ала всички рационални обяснения на света не намаляваха чувството за загуба при спомена за дните, когато се караха и се любеха и сякаш нищо не беше в състояние да ги раздели.

А сега… Как, за бога щяха да преодолеят този грозен сблъсък?

Когато все пак се успокои, Габриел стана и тръгна да търси Джейк.

Намери го на кея. Момчето седеше на тясната стълбичка, опряло брадичка на коленете си, с увиснали рамене. Габриел го наметна с донесеното палто, седна до него и го прегърна утешително. Той подсмръкна и потисна хълцането си.

— Искам си Прими. Не искам да си отиде.

Габриел го остави да се наплаче, като от време на време му шепнеше утешително и го обгръщаше с топлото си тяло, докато се успокои. Тогава се опита да му обясни защо баща му е решил, че това е най-доброто за него. Беше й трудно да намери убедителни думи, след като самата тя не беше убедена. Но Натаниъл беше абсолютният авторитет в живота на детето и тя беше длъжна да каже на Джейк, че баща му иска само най-доброто за него. Поне в това беше убедена, но за съжаление Натаниъл нямаше представа кое е най-доброто за момчето.

Джейк не изглеждаше много убеден, но послушно тръгна с нея към къщи.

Габриел го придружи до детската стая, където успялата да потисне сълзите си мис Примър й разказа, че негово благородие й дал две седмици срок да напусне и й предложил щедро обезщетение. Лорд Прайд бил толкова любезен, толкова деликатен! Въпреки тези уверения гувернантката прегърна силно питомеца си и сълзите на Джейк отново потекоха.

Габриел разбра, че в момента не може нито да помогне, нито да направи нещо полезно, и остави двамата сами.

Мистър Джефри я срещна на стълбата. Докато вървеше, той бълваше неспирни наставления към слугата да внимава с куфара му, защото бил пълен с глобуси и ценни книги. Удостои Габриел с лицемерна усмивка, но тя се направи, че не го вижда, и мина покрай него, като се питаше как ли е изтълкувал присъствието й. Натаниъл не я представи, само се обърна към нея е „графиньо“. Сигурно очакваше от домашния учител същата дискретност като от останалите слуги.

Мисис Бейли излезе с метличка за прах от салона точно когато Габриел мина през фоайето. Изражението й беше на човек, идващ от смъртния одър на близък роднина.

— Искате ли да отнеса кокичетата в будоара ви, мадам? — Икономката посочи увехналите цветчета на масичката.

— О, да, благодаря.

— Мис Примър ще ни липсва много — изрече тихо икономката, като посегна към кокичетата. — Наистина не знам какво да мисля за този домашен учител. Засега се усмихва и лицемерничи, но да знаете, че щом се установи тук, ще започне да ни командва. Познавам този тип хора!

Необикновено дълга и страстна реч за винаги въздържащата се мисис Бейли. Габриел не намери думи за отговор. Искаше да се съгласи с икономката, но не можеше, защото щеше да създаде впечатление, че критикува Натаниъл пред персонала. Затова се усмихна бегло и се съгласи, че мис Примър ще липсва на всички. После бързо избяга в градината, търсейки усамотено местенце, където да се успокои.

Между два разкошни храста под каменен слънчев часовник беше поставена пейка, която не се виждаше от къщата. Габриел се отпусна на дървената седалка, облегна се назад и обърна лице към бледото слънце. Слабата топлина помилва спуснатите й ресници. Свежият бриз носеше миризми от реката и плодородните низини, на близкото лаврово дърво цвъркаше сипка.

Габриел беше толкова потънала в мислите си, че не чу стъпките по чакъла зад себе си. Когато усети ръката върху главата си, тя извика тихо и потръпна.

— Давам цяло пени за мислите в главата ти — рече тихо Натаниъл, без да отдръпне ръката си.

Габриел вдигна рамене.

— Просто размишлявах.

Ръката му се плъзна надолу и обхвана тила й.

— Позволяваш ли да участвам в размишленията ги?

Тя се притисна към твърдата, топла длан и изпита познатото физическо блаженство.

— Как можа да се случи това, Натаниъл? Цивилизованите хора не се поддават на такива… настроения.

— Права си. Правят го само хора със силни страсти, макар да знаят, че заслужават да бъдат намазани с катран и оваляни в пера за такава отвратителна липса на самообладание — отговори той със суха, самоиронична усмивка. Заобиколи пейката и седна до нея. — Какво ще кажеш да сключим мир и да си простим взаимно? — Пръстите му продължаваха на масажират стройната й шия.

— Съгласна съм — отговори просто тя.

Известно време двамата седяха мълчаливо, но мълчанието не ги притесняваше. Габриел усещаше с наслада ръката му на тила си, пулсирането на кръвта под кожата, равномерното дишане, топлата близост на тялото му. Изведнъж й стана ясно, че беше свикнала с подобни мигове и през последните дни усещаше липсата им. Едва сега осъзна колко й липсваха тези моменти на безмълвно разбирателство в разбунтуваното море на страстта.

— Искам да отидеш в Париж. — Смайващото съобщение на Натаниъл рязко прекъсна мълчанието.

— Кога? — попита тя и се обърна към него.

— След три дни. — Той отдръпна ръката си, приведе се напред и опря лакти на коленете си. — Трябва ми куриер, който да отнесе важна вест на парижките ми агенти. Казах ти, че имам проблеми с мрежата в Тулуза, нали?

— Да, спомням си. — Мислите й бяха в хаос. Точно това беше искала през цялото време, но не бе очаквала, че той ще й повери такава важна задача — и ще й го съобщи просто така, без подготовка.

— Ще ти дам инструкции малко преди да заминеш. Предполагам, че документите ти са в ред?

— О, да. Имам пропуск, подписан от самия Фуше.

— Много добре. — Натаниъл се надигна. — След три дни от Лимингтън ще отплава рибарско корабче за Шербург. Ще пътуваш с него. Ще те свалят в едно селце на самия бряг. Оттам ще пътуваш сама.

— Разбирам.

Той я огледа с въпросително вдигнати вежди.

— Не знам защо, но очаквах малко повече въодушевление. Все пак това отговаря на желанията ти.

Габриел се опита да се усмихне.

— Съобщението ти дойде доста… изненадващо. Разбира се, че се радвам.

— Е, след като взех решение, не виждам причина да го премълчавам.

— Да, прав си — кимна тя и попита делово — Надявам се, в скоро време ще ми кажеш точно какво трябва да направя?

— Стъпка по стъпка — отговори той. — Но сега те моля да ме извиниш. Трябва да говоря с управителя. Ще се видим на обяд.

Габриел кимна и го проследи с поглед, докато той бързаше по насипаната с чакъл алея към къщата. Това беше краят на страстното интермецо. Щом започваше работа и шпионската мрежа, надали щеше да има много възможности за емоционални срещи със своя началник. Натаниъл сигурно щеше да ги определи като неподходящи и много опасни за естеството на новите им отношения. Може би тъкмо по тави причина се беше държал така дистанцирано през последните дни. Подготвяше и двамата за неизбежната раздяла.

Е, в известна степен това щеше да е облекчение. Отново можеше да се концентрира върху своето отмъщение. Трябваше да се отдалечи от Натаниъл Прайд, да забрави пламенните му прегръдки. Така трябваше. Точка.

Куриерът, който донесе писмото на Габриел, завари Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор в страноприемницата на малко източно пруско село, където бе отседнат на връщане към Париж. Външният министър на Наполеон беше в лошо настроение. Сакатият му крак страдаше ужасно от студа и друсането на каретата по изровените, заледени пътища. Предстоеше му още дълго пътуване през тази забравена от бога част на Европа и дори мисълта за удобния му дом на улица Д’Анжу не беше в състояние да го изтръгне от унинието.

Победата на Наполеон над руснаците при Айлау на осми февруари най-сетне бе дала възможност на външния министър да се отдели от своя император. Наполеон съвсем правилно беше описал Айлау не като битка, а като „клане“: руснаците загубиха почти двадесет и шест хиляди души, френските загуби също бяха катастрофални. Възникна въпросът коя страна може наистина да претендира за победата. Руският император Александър поздрави своя генерал Бенингсен, че е победил „човека, който досега не знаеше що е поражение“. Ала Бенингсен заповяда на армиите си да се оттеглят към Кьонигсберг и Наполеон практически остана господар на бойното поле.

Каква слаба утеха за вдовиците и сираците от двете страни, помисли си Талейран, докато се взираше мрачно в мазната си чаша. Сега обаче императорът водеше армията към Остероде, за да прекара там зимата, а Талейран жадуваше да избърше праха на Източна Прусия от ботушите си. С малко повече късмет щеше да стигне до Париж към края на седмицата.

Огънят в камината догаряше. Беше принуден да пие водка, тъй като в тази жалка страноприемница не сервираха нищо по-цивилизовано. Докато разтриваше с отсъстващ вид болезнено пулсиращия си крак, той прочете още веднъж писмото на Габриел. Скъпата му кръщелница беше истински експерт в скритите послания, а и умът й беше много подходящ за конструиране на загадъчни, но достатъчно информативни изречения.

Въпреки това в писмото имаше нещо, което го безпокоеше. Не закодираното послание, а самото писмо, в което беше вложено. В писмата си Габриел винаги се изразяваше официално. На публични места се държеше така, сякаш не храни особена симпатия към кръстника си и води кореспонденция с него само от учтивост и по задължение. Ако някой случайно надникнеше над рамото й, докато му пишеше, трябваше да открие тъкмо този тон.

Въпреки това Талейран имаше чувството, че нещо не е наред във връзката между Габриел и английския резидент. Прелъстяването бе минало точно според плана им и Габриел очакваше в скоро време да спечели пълното доверие на англичанина, но тя премълчаваше нещо. В писмото се усещаше известна несигурност, леко двусмислие, което даде повод на кръстника й да направи най-различни предположения. Само човек, който я познаваше много добре, както я познаваше той, можеше да забележи тази несигурност. Самата Габриел сигурно също не я осъзнаваше. Той обаче беше уверен, че е възникнало нещо, което може да застраши съвършения му план.

Талейран изохка и изрита с болния си крак най-дебелата цепеница в камината. Габриел знаеше, че целта на плана му не е да унищожи Натаниъл Прайд, а точно обратното. Резидентът трябваше да получава избрана информация и да я предава на своето правителство, с което да даде възможност на Талейран да манипулира войната така, че изходът да бъде желаният от него: поражение на Наполеон. Само така в Европа отново щяха да се върнат мирът и стабилността, а Франция нямаше да пострада твърде много. Като стабилизира страната след революционния хаос, Наполеон изпълни историческата си мисия и сега вече не работеше в интерес на Франция. Беше обзет от мания за величие и трябваше да бъде отстранен, преди териториалните му амбиции да унищожат собствената му страна. Тези териториални амбиции бяха довели до създаването на коалиция от жадуващи отмъщение сили начело с Англия, на която Франция не беше в състояние да се противопостави.

Габриел имаше съвсем личен, първостепенен мотив да манипулира Натаниъл Прайд. Тъкмо това я правеше съвършената партньорка в плана на кръстника й. Ако се случеше нещо, което да угаси жаждата й за отмъщение, как щеше да се отрази то на готовността й да участва в коварната игра на Талейран?

Министърът въздъхна и огледа с отвращение киселото зеле и тлъстите наденици в чинията си. Тънките му аристократични устни се извиха в гримаса. Селска храна, която нямаше нищо общо с приказните ястия на отличните готвачи във Варшава, да не говорим за парижките. Трябваше да издържи още няколко дни.