Кадифе

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Отдавна не бях чувал този звук — каза Майлс, наведен към ухото на Саймън, когато след вечеря минаха в салона.

Саймън веднага разбра за какво става дума. Дълбокият, топъл смях на Натаниъл Прайд сякаш изпълваше всички ъгълчета на дългото, високо помещение. Той седеше на облегалката на креслото, в което се бе настанила Габриел. Тя беше облегнала глава на тапицерията и разговаряше с него. Каквото и да казваше, мъжът явно се забавляваше.

— Той твърди, че тя щяла да му донесе само ядове — продължи замислено Майлс. — Но постепенно добивам впечатлението, че джентълменът протестира малко пресилено.

— Изненадва ли те това, приятелю? — ухили се Саймън. — Ако не бях щастливо женен за Джорджи, и аз щях да се изкуша.

— Аз не — поклати глава Майлс. — Габи е прекалено силен характер за моя вкус. С нея мъжът никога не знае какво го очаква в следващия миг. Тя има дяволско чувство за хумор, подиграва се с всичко и с всеки. През повечето време не знам сериозно ли говори или се шегува.

— Но с нея никога няма да скучаеш — възрази Саймън. — Може би Натаниъл има нужда точно от това.

— Може би. — Майлс си взе щипка емфие. — Сигурно няма да му навреди да кръстоса оръжие с някого, който умее да се отбранява ефективно като нея. Един хубав урок по скромност би могъл да бъде неговото спасение. Габи не е от жените, които се плашат от специфичната му арогантност.

Саймън избухна в смях.

— У нея също има голяма доза арогантност — казвам го съвсем искрено, колкото и да я харесвам. Може би двамата ще се укротят взаимно.

— Е, а ние ще стоим отстрана и ще гледаме с интерес. Хайде да им предложим партия вист. Много ми се иска да видя как ще играят като партньори.

Двамата отидоха при задълбочената в разговор двойка и Майлс заговори весело:

— Габи, Натаниъл, трябва да ни спасите от катастрофа! Лейди Алсоп и полковник Бимиш търсят втора двойка за партия вист. Ако не се съгласите да играете с нас, Джорджи ще ни натресе на старците в минутата, когато погледне в нашата посока.

Габриел измери лорд Прайд с поглед, колкото подканващ, толкова и предизвикателен.

— Добре ли играете вист, сър?

— Доста добре, мадам — отвърна той, без да трепне. — А може ли и аз да ви задам същия въпрос?

— Играя толкова добре, колкото ловувам — отвърна небрежно тя.

— Но не толкова напористо, надявам се.

— Не поемам ненужни рискове.

— Простете ми, но ще си позволя да се усъмня в това твърдение. — Погледът му улови нейния и магията отново ги обгърна.

Саймън се покашля многозначително.

— Аз мога да гарантирам, че Габи играе добре. Не е особено предпазлива, това е вярно, но винаги се съобразява с партньора.

— Саймън се шегува. — Габриел дари бъдещия си партньор със сладка усмивка. — Аз съм абсолютно сигурна партньорка, лорд Прайд. Не само на вист, и във всяко друго отношение. Може би е време да ви го докажа.

Натаниъл извърна глава. Челото му гореше като в треска. Може би е права, каза си той. Имаше чувството, че двамата се носят по ръба на огнен ад. Трябваше много да внимава да не полети в огъня с главата надолу. Потърси един от обичайните си студени, разумни отговори, но за своя изненада не измисли нищо подходящо.

За момент той остана мълчалив, само чертите му се разведриха от топла усмивка. Тъмните очи и предизвикателната усмивка на Габриел, заобиколени от разкошни червени коси, се размиха пред погледа му. Червено и черно — всичко в тази жена означаваше ядове! Внезапно си припомни мекотата на Хелън — нежните очи, грижовните ръце — и това му помогна.

— Не съм в настроение за карти — отговори той и очите му станаха студени и отблъскващи. — Моля да ме извините, мадам, но не мога да ви бъда достоен партньор. — Поклони се и се запъти с почти неприлична бързина към вратата на салона. Саймън въздъхна.

— Вече бях повярвал, че старият Натаниъл се е върнал…

— Какво означава това? — попита Габриел с високо вдигнати вежди.

— Тази сутрин ти разказах, че Натаниъл загуби жена си при раждането на първото им дете — напомни й Майлс и лицето му помрачня.

— Всички имаме своите трагедии — отвърна Габриел, но за изненада на двамата мъже в тона й нямаше подигравка. В продължение на един бегъл миг очите й се изгубиха в черен мрак, но сянката изчезна бързо. — Е, щом лорд Прайд не желае да играе, ще трябва да си потърся друг партньор.

Тя се засмя по обичайния си начин и сложи ръка върху лакътя на Саймън, за да преминат в стаята за карти.

Натаниъл лежеше на леглото си, напълно облечен, и се вслушваше в гласовете, които долитаха от долния етаж, в звуците на танцова музика — няколко двойки играеха народни танци в големия салон. Бе дал нареждания на конярите да приготвят каретата за пет сутринта, още преди разсъмване. Трябваше да преживее само тази нощ и утре рано щеше да бъде на път за Хемпшир, далече от интригите на дявола, който му се явяваше в сенките на две гарвановочерни очи.

След време шумът заглъхна и той чу как гостите си пожелаваха „лека нощ“ и се оттегляха по стаите си. Тогава се съблече и се пъхна под завивката. Но колкото и да се стараеше да забрави всичко и да заспи, не беше в състояние да се пребори с вътрешното си неспокойство. Когато през отворения му прозорец влетяха шепа дребни камъчета и затрополиха по полирания под, той разбра какво беше чакал несъзнателно през цялото време. Нямаше смисъл да се противи срещу неизбежното. Запали свещта на нощното шкафче, облече халата си и отиде до прозореца. На алеята под прозореца стоеше Габриел дьо Босер, сложила ръце на хълбоците, отметнала глава назад — всяка извивка на тялото й беше въпрос и подкана едновременно.

Натаниъл се подаде навън в лунната нощ. Не каза нищо, само даде знак на неподвижната фигура долу да се качи. Тя се поколеба за миг, после се закатери по дивата лоза, като използваше всяка възможна опора. Облегнат на перваза на прозореца, Натаниъл наблюдаваше изкачването й, опитвайки се да преодолее страха си.

Когато главата й се появи над перваза, той протегна ръце, хвана я здраво под мишниците и я изтегли през прозореца.

Габриел беше толкова изненадана от това доказателство за необикновената му сила, че изохка тихо. Телесната му структура позволяваше да се предположи по-скоро бързина, отколкото мускулна сила.

Когато Натаниъл я сложи да стъпи на пода, тя пое дълбоко въздух, приглади косите си, нападали по лицето, и го дари с лека, колеблива усмивка.

— Тази нощ ме беше малко страх от катеренето. Но човек не бива да се поддава на страха, нали?

Той я огледа замислено.

— А на изкушението? — Гласът му беше мек, почти нежен. — Какво ще кажете за изкушението, Габриел?

— Ами… — Тя наклони глава и се замисли. — Да устоиш на изкушението е друго нещо. Мисля, че всеки трябва да го съгласува със съвестта си, в зависимост от обстоятелствата.

Да, той беше готов да отстъпи. Каква причина имаше да устои на изкушението? Само след няколко часа щеше да си замине и да забрави завинаги Габриел дьо Босер. Никога повече нямаше да я види. Тя го искаше също така силно, както той нея, значи можеха да се поддадат на това еднократно, бегло изкушение.

Ръцете му се плъзнаха по блузата й и той отвори копчетата бавно, едно след друго, сякаш разполагаше с цялото време на света. Габриел стоеше неподвижна, макар че кръвта шумеше лудо в слепоочията й и сърцето й биеше все по-силно.

Той вдигна китките й, разкопча мъничките перлени копченца и смъкна ръкавите от раменете й. Захвърли блузата на пода и я огледа мълчаливо — гола до кръста, обляна от лунната светлина. Тя издържа на дългия, изпитателен поглед, докато по кожата й пробягваха тръпки и зърната на гърдите й се втвърдиха и щръкнаха под хладния полъх на нощния бриз.

Натаниъл сложи ръце върху гърдите й и палците му внимателно попипаха розовите зърна. Погледна я втренчено, после се наведе и езикът му описа бавни, изкусителни кръгове около лявото, после и около дясното зърно. Милувката беше като обещание за нови наслади. Габриел спря да диша, но не си позволи да проговори — сякаш и двамата се подчиняваха на неизречен обет да пазят мълчание.

Без да каже дума, Натаниъл я хвана за талията и я вдигна на перваза на прозореца, за да й събуе обувките и чорапите. Накрая бавно откопча колана на полата, свали я отново на пода и я смъкна до хълбоците й. Засмя се, вдигна я отново на каменния перваз и я съблече изцяло.

Габриел трепереше, но не от студ, макар че камъкът под дупето и бедрата й беше твърд и студен. Натаниъл я взе на ръце без никакви усилия, отнесе я до леглото и внимателно я положи върху завивката.

— Защо постоянно ме разнасяш насам-натам? — попита дрезгаво тя, за да наруши най-после мълчанието. Постара се да говори небрежно, но гласът й трепереше от вълнение.

Натаниъл се изправи и я погледна отвисоко. Голотата я правеше чувствителна и ранима. Крайниците и бяха дълги и гъвкави, а извивките на хълбоците — възхитителни. Когато беше облечена, ръстът скриваше пищността на тялото й.

— Вероятно защото това те прави по-покорна — обясни с усмивка той. — Или поне така си въобразявам.

— Искаш ли да съм покорна?

— Май да. Все пак и аз си имам гордост. — В очите му блесна самоирония и отблъскващият хлад, който сякаш бе станал част от него, изчезна напълно. Той захвърли халата си и легна до нея.

— Никога не бих помислила такова нещо — прошепна Габриел и плъзна пръсти по гърдите му. — Досега те смятах за скромен и сдържан мъж.

Натаниъл се ухили, преметна крак връз бедрата й и я привлече в топлата си прегръдка.

— Май съм бил твърде нежен в опитите си за сближаване, но никога досега не бях имат работа с изчадие на дявола.

И двамата знаеха, че размяната на думи беше само забавяне, последен опит да възпрат горещата страст, която бушуваше в телата им.

Габриел затвори очи и вдъхна дълбоко мъжествения му аромат. Ръцете й се плъзнаха жадно по гърба му, проследиха извивката на хълбоците и очертанията на задника, пръстите очертаха линията на гръбнака. Накрая обхвана главата му с две ръце и зарови пръсти в гъстата къдрава коса.

Натаниъл усети натиска на гърдите й, триенето на втвърдените зърна, и забрави колебанията. Устните му се впиха жадно в нейните. Толкова жадуваше да вкуси сладостта й. В слабините му се надигна желание, горещо и настойчиво, и заличи всичко друго, освен стремежа да намери удовлетворение тук и сега. С тих стон Габриел се притисна към коравата му мъжественост и разтвори леко бедра, за да го обхване в топлия плод на тялото си. От устните й се отронваха несвързани думи на необуздана страст.

— Искам те — изрече дрезгаво той, притисна ръце към вътрешната страна на бедрата й и ги разтвори. Докосна предпазливо горещата, влажна плът и тя извика от наслада.

— Ела в мен, моля те, ела! Сега!

Въпреки трескавата й молба той се опита да се сдържи, да забави още малко момента на сливането. Много добре знаеше, че забавянето само ще увеличи удоволствието. Изпитваше необясним страх, че ще направи грешка, като се поддаде на могъщото желание, но в същото време знаеше с болезнена сигурност, че сливането им ще е единствено по рода си и не бива да бъде застрашавано от прибързани, необуздани действия.

Погледна я как лежи под него в безсрамна самозабрава, с несъзнателно повдигнати хълбоци, с широко разтворени бедра. Кадифеномеката кожа от вътрешната страна на бедрата блестеше от влага. Тя прокара език по устните си и повтори настойчивата си подкана:

— Сега, Натаниъл!

Той беше загубен, окончателно. Издаде дрезгава, трепереща въздишка, коленичи между бедрата й и плъзна ръце под дупето й. Повдигна я и се заби дълбоко във влажната, гореща утроба. С дълбоки, бавни тласъци започна да изследва тялото й, втренчил поглед в черните дълбини на очите й, отдаден на прекрасното усещане да се движи дълбоко в нея.

Настъпи кратък миг на отрезвяване, когато тя докосна устните му с пръст и пошепна:

— Ще бъдеш внимателен, нали?

— Естествено — отговори просто той.

На лицето й изгря усмивка и очите й се разшириха. В утробата й лумнаха нови пламъци на наслада и тя се задвижи под него, следвайки силния ритъм на хълбоците му.

Малко преди върха на удоволствието тя избухна в смях — безгрижен, тържествуващ смях на чиста наслада, която го направи блажен. После двамата полетяха в пропастта на екстаза и в продължение на един магичен миг телата им се сляха в едно същество, преди Натаниъл да изпълни обещанието си с болезнено усещане за загуба. Ала Габриел го задържа плътно притиснат до тялото й, краката й останаха увити около хълбоците му, сякаш все още беше дълбоко в нея, когато той се гмурна в морето на висшето удоволствие и се изпразни с мощен тласък. С дрезгав вик той падна върху нея и ръцете й се отпуснаха в знак на пълно удовлетворение.

След минута Натаниъл събра остатъците от силите си, надигна се и легна до нея. Пръстите му се плъзнаха по влажния й корем, лицето му се прилепи в свивката на шията й. Габриел вдигна ръка и помилва гърба му, за да отговори на изразената по този начин благодарност и признание.

— Лудо момиче — прошепна Натаниъл и топлият му дъх помилва шията й. — Това беше безобразно бързо. Аз предпочитам да не бързам толкова. Не е хубаво да се хвърлиш с главата надолу в морето на екстаза.

— И двамата трябваше да утолим мъчителната си жажда — отвърна Габриел със самодоволна усмивка. — Следващия път няма да бързаме.

Натаниъл обърна глава към прозореца. Луната грееше ярко на тъмното небе, звездите бяха също така ясни. До разсъмване имаше цяла вечност и той отново се поддаде на изкушението.

— Тогава не е зле да започнем веднага — промърмори той, надигна се на лакът и бавно плъзна поглед по тялото й, за да запомни всеки сантиметър от него, след като бе задоволил настойчивото си желание.

Кожата й блещукаше млечнобяла и кадифено гладка, опъваше се над гръдния кош и ставаше мека и нежна във вдлъбнатинката на корема. Той сведе глава и езикът му се плъзна в дупчицата на пъпа, а пръстите му се заровиха в копринения тъмночервен гъсталак между бедрата.

Габриел се разтвори с готовност под милващата му ръка, която я извади с леки, но целенасочени докосвания от леността на доволството и отново разпали пламъка на желанието.

— Не, не мърдай — заповяда той, когато тя се опита да отговори на интимните му милувки. — Искам да мина навсякъде, да открия какво ти доставя удоволствие. Искам да чуя гласа на тялото ти.

— В момента е много приказливо — засмя се тя и се протегна като котка, за да го усети по-добре. Ръцете му се движеха умело и търсеха тайните пружини на страстта й. Натаниъл си играеше с нея, наслаждаваше се на реакциите й и си позволяваше отново и отново да я докарва до ръба на висшето удоволствие. Двамата шепнеха и стенеха, викаха от изненада и от наслада и с напредването на нощта еротичното им пътешествие взе неочакван обрат.

Габриел не преставаше да се учудва: всеки сантиметър от кожата й, всяка извивка на тялото й бяха изследвани от мъжа до нея с ненаситна чувственост. Той вече познаваше ушите й, глезените, трапчинките на слабините, разстоянията между пръстите й, всеки отделен нокът. Най-сетне й отдаде собственото си тяло и тя се зае да го изследва със същата сладостна бавност, докато през ума й премина мисълта, че това, което правеха, създава между тях връзка, която много трудно ще бъде разкъсана.

Връхната точка на любовната им игра беше невероятно сливане на две отделни същества, които в опиянението на екстаза загубиха своята индивидуалност и станаха едно. Те се издигнаха заедно и заедно се гмурнаха в пропастта на екстаза, като отново и отново забавяха края на насладата. Неговата кожа беше нейна, нейната — негова, а плътта му нахлуваше в нейната и се съединяваше неделимо с нея.

Нежно прегърнати, двамата се завърнаха бавно в действителността и видяха, че звездите са започнали да избледняват. Утрото идеше и Натаниъл се изтръгна със сила от дяволската магия. Беше време да се върне в своя свят на тъмни опасности и мръсни тайни, да си припомни, че има и бащински задължения, колкото и да не му се искаше да мисли за това.

Откакто бременността на Хелън стана толкова тежка, че тя почти не вдигаше глава от шезлонга, на който си почиваше, той не бе докосвал жена — с изключение на рядкото задоволяване на напиращи сексуални потребности, което в никакъв случай не можеше да нарече физическа любов. Тази нощ обаче нито веднъж не бе помислил за Хелън. Прозрението нахлу в топлата му летаргия като ледена висулка и разруши мирното му задоволство от прекрасната любовна игра, на която се беше насладил с красивата, изкусителна жена, която спеше до него.

Как можа да забрави жената, която и днес щеше да е жива, ако той не бе задоволявал потребностите на тялото си с такава необузданост? Хелън беше имала три аборта, преди да износи Джейк и да жертва живота си за детето. Въпреки тези предупредителни знаци той нито за момент не си помисли да бъде предпазлив. Очакваше от нея да бъде добра съпруга и майка на децата му, да се подчинява на желанията му. Естествено, Хелън не беше жена, която би се противопоставила на съпруга си — тя никога не му отказваше онова, което считаше за изпълнение на брачните си задължения. Но той, той беше длъжен да се въздържа, да прояви разбиране, да вземе решението за тях двамата. Вместо това…

Жената до него премести тежестта си на матрака и обърна глава към него. Тъмночервените къдрици се разпиляха по възглавниците и цветът им неприятно му напомни за кръвта, която непрестанно течеше от тялото на Хелън, докато я остави безжизнена.

— Нещо не е наред — каза спокойно Габриел и седна в леглото. — Какво ти е, Натаниъл?

Тя не беше виновна. Тя му предложи изкушение и той се поддаде. Натаниъл се вкопчи в тази мисъл и постепенно успя да потисне грозния напор да я удари, да я накаже за собствената си слабост и податливост. Когато възстанови контрола над себе си, заговори тихо — ако не без любов, то поне без открита враждебност:

— Нощта свърши. — Преметна крака през ръба на леглото и се протегна. — Време е да се върнеш в леглото си, преди слугите да се събудят.

Габриел го изгледа с присвити очи. Каквото и да го тревожеше, явно не беше склонен да го сподели. Тази нощ се беше доближила достатъчно до него, за да го разбере. Но дори тази близост не й позволяваше да проявява любопитство, освен това не изпитваше желание да се рови в душата му. По отношение на Натаниъл Прайд целта й беше само една. И ако пътят към тази цел включваше експлозия на плътски радости, тя ги приемаше с радост. Но душевната близост не беше необходима. Тя изобщо не биваше да се поражда между тях.

— Прав си — кимна тя. — Вече се разсъмва. Май трябва да се измъкна през прозореца, за да не рискуваме.

— Какво? — извика изумено Натаниъл. — В никакъв случай! Само през трупа ми!

Габриел наклони глава и се усмихна с обичайната си омагьосваща — и често вбесяваща — усмивка.

— Прозвуча ми малко преувеличено, сър. Жертвата със сигурност ще е ненужна.

Устните му се изкривиха развеселено.

— Вещица! Облечи се и излез през вратата. — Наведе се и събра дрехите й. — Дръж!

Дрехите полетяха към нея: блуза, пола за езда, чорапи, ботушки. Габриел ги улавяше с инстинктивна точност още във въздуха и Натаниъл се наслаждаваше на гъвкавата игра на голото й тяло, което се сгъваше и разгъваше. Отново си спомни Хелън и поиска да отвърне поглед, докато Габриел се обличаше и закопчаваше блузата си, но не можа. Очите му бяха широко отворени и я зяпаха, сякаш някой беше сложил клечки между миглите му.

За негово облекчение Габриел не направи опит да остане по-дълго, след като се облече. Не му напомни с нищо за любовта и нежността на нощта, даже не го целуна за довиждане, когато се запъти към вратата.

— Спете добре, лорд Прайд. Обещавам, че няма да ви попреча да закусите спокойно.

Когато затвори вратата зад гърба си, в смеха й звънна старата подигравка.

С бързина, която граничеше с отчаяние, Натаниъл започна да се облича. След това нахвърля малко го си вещи в пътната чанта и хукна към изхода, където то чакаше каретата.

На път към стаята си Габриел срещна млада прислужница, която мъкнеше кофа с въглища. Пожела й весело добро утро, но момичето само погледна изумено високата дама в облекло за езда, която бе станала толкова рано.

Габриел вдигна рамене и продължи по коридора. Момичето явно заемаше ниско положение сред домашните прислужници и не знаеше имената на гостите. Но даже да беше склонна към клюкарстване, това нямаше значение. Никой от слугите не можеше да отгатне в чие легло беше прекарала нощта контеса Дьо Босер.

Тя се прибра в стаята си без повече нежелани срещи. Грижливо оправеното легло доказваше къде не е прекарана нощта. Вниманието й бе привлечено от лист хартия върху бялата, недокосната възглавница. Вдигна го и веднага позна разкрачения, детински почерк на Джорджи:

Габриел смачка писмото в шепата си и се втурна към прозореца. Небето навън бързо изсветляваше. Натаниъл не й каза, че смята да си замине. Дали въпреки това щеше да го направи? Нима след случилото се между тях щеше просто да стане и да замине без дума за обяснение или поне за сбогом — сякаш прекрасните часове на страст и любов не се бяха случили?

Тя си припомни тъмните сенки, които се гонеха по лицето му, малко преди да се разделят. Очите му отново бяха станали кафяви камъни. Тогава осъзна, че той беше в състояние да прегази всяко бегло еротично преживяване и да отмине, без да хвърли дори поглед назад.

Но тя не можеше да допусне това! Сближаването й с Натаниъл Прайд трябваше да се задълбочи. Не можеше да се задоволи с една страстна нощ. Все още беше далече от целта да бъде приета в тайните служби… камо ли пък да отмъсти за смъртта на Гийом.

Габриел отвори решително гардероба и нахвърля в една чанта най-необходимите неща — костюм за езда, чисто бельо, няколкодневни рокли. Нямаше нужда от вечерни рокли, нито от ковчежето със скъпоценности и без това не можеше да ги носи. Първо трябваше да узнае накъде е потеглил Натаниъл. Сложи четката за коса и праха за зъби най-отгоре в чантата, уви се в наметка от тъмно кадифе с качулка, скри във вътрешния й джоб пистолет с дръжка от слонова кост и черна полумаска, нахлузи ръкавиците си и посегна към камшика за езда и към чантата.

— О, по дяволите! — Не можеше да тръгне, без да уведоми Джорджи.

Смъкна ръкавиците, намери в чекмеджето на писалището лист хартия и перо и надраска няколко думи. Братовчедка й щеше да разбере и да й изпрати останалия багаж, слея като стане ясно къде я е отвело пътуването.

Тя сгъна грижливо писмото и хукна по коридора. Спря пред стаята на Джорджи, наведе се и безшумно пъхна листа под вратата. Камериерката щеше да го види много скоро, щом дойдеше да събуди господарката си.

Габриел слезе на бегом по стълбата и излезе през предната врата, която за нейно учудване бе отворена. Вероятно лорд Прайд — Бог да убие студените му очи! — не беше губил време с тръгването си. Тя се запъти с големи крачки към оборите, прихванала тежката наметка, за да не се удря в глезените й. Щеше да вземе един от конете на Саймън, но той нямаше да й се сърди.

Когато наближи, момчето, което метеше двора, се изправи и се поклони.

— Оседлай ми Мейджър — нареди бързо тя. — Знаеш ли в каква посока тръгна лорд Прайд?

— За съжаление не, милейди — отговори ратайчето и отново се поклони, — но мисля, че Берт знае. — То хукна към главната сграда, откъдето след минута излезе главният коняр.

— Мейджър има оток на коляното, милейди, затова е по-добре да вземете Тъндър — каза той, когато отиде при Габриел. Знаеше, че конете на лорд Ванбруг са по всяко време на разположение на графинята, и не се притесняваше. Освен това я познаваше от детството й и отдавна бе престанал да се учудва на необичайните й постъпки. Габриел открай време обичаше да излиза сутрин на езда с мъжко седло.

— Може би ще се наложи да го задържа няколко дни, Берт. Сигурен ли сте, че лорд Ванбруг няма да го поиска за себе си?

— Мисля, че няма, милейди. Негово благородие ще иска да изпробва новия скопен жребец.

Габриел кимна доволно.

— Знаете ли в каква посока потегли каретата на лорд Прайд? Имам важна вест за него.

— Кочияшът каза, че отиват в Хемпшир, милейди. Там Негово благородие има имение. Доколкото разбрах, ще минат по пътя за Кроули.

Габриел си представи какво я очакваше и се намръщи.

— Кога тръгнаха?

— Преди половин час, мадам. Каретата беше готова в пет, но Негово благородие слезе едва в пет и половина.

— Разбирам.

Ратайчето изведе в двора оседлания Тъндър и Берт помогна на Габриел да го възседне. Тя се настани удобно на седлото и изчака конярят да нагласи стремената и да върже чантата й отзад. Дори да намираше нещо необичайно в прибързаното тръгване на графинята, без придружител и странно облечена, главният коняр не реагира по никакъв начин. Държеше се така, сякаш това беше една от многото самотни утринни разходки, която щеше да трае само до закуска.

Габриел излезе от двора и препусна по дългата входна алея към пътя за Кроули, който се намираше от лявата й страна. Можеше да мине напряко през полята и след около шест километра да излезе отново на пътя. Точно там започваше тополовата горичка, а тя беше много полезна за онова, което бе намислила. Ако пуснеше Тъндър в галоп през полето, без усилие щеше да настигне доста по-бавната карета.

На устните й заигра дяволита усмивка. Лесно й беше да си представи изненадата на лорд Прайд. Несъмнено, той щеше да се ядоса ужасно, но ако го беше разбрала правилно — а след страстната нощ, която бяха прекарали заедно, със сигурност го разбираше правилно, — той щеше да бъде неустоимо привлечен от необичайния й начин на сближаване.