Кадифе

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

По гърба на овехтелия черен жакет на мистър Джефри пълзеше мравка. Още една минута и щеше да стигне до раменете му и да пропълзи по тила. Учителят имаше мършав врат като на пиле, на всичкото отгоре винаги мръсен. Бялата яка на ризата беше с тъмен мазен ръб.

Джейк наблюдаваше замечтано напредването на мравката и се питаше какво ще направи учителят, когато я усети върху кожата си. Сигурно няма да забележи мъничкото насекомо, то ще се мушне в ризата му и ще го ухапе.

Джейк се ухили злобно и продължи тази приятна мисъл. Може би мравката беше отровна, мястото на ухапването щеше да се подуе и мистър Джефри щеше да пази леглото с температура. Може би положението му щеше да се влоши и той щеше да бъде принуден да напусне Беърли Мейнър и да се върне там, откъдето бе дошъл.

Една муха се удари в стъклото на прозореца, бръмчейки сърдито, тебеширът на мистър Джефри изскърца по дъската. Джейк огледа дългите редици числа, изписани на дъската, и се намръщи. Само след минута учителят щеше да му нареди да излезе на дъската и да реши задачата, но той не можеше да го направи, защото не разбираше сложните сметки. Сигурно щеше да ги разбере, ако господинът не говореше постоянно с този ужасяващо досаден, монотонен глас.

В учебната стая беше топло. Мистър Джефри се отличаваше с постоянна враждебност към чистия въздух — твърдеше, че се отразявал зле на гърдите му. Татко му и Габи обичаха да са навън. Баща му отсъстваше вече доста време. Джейк копнееше за Габи. Татко бе казал, че тя е трябвало да остане в Париж и че Джейк не е виновен, задето не е могла да се върне с тях. Но момчето все по-често си мислеше, че баща му го е излъгал…

В очите му запариха сълзи и той запримигва енергично, за да ги прогони. Винаги когато мислеше за Габи, му се искаше да плаче. Тя беше толкова топла, винаги се смееше, дрехите й бяха прекрасни и ухаеше на рози…

— Ау! — Той нададе болезнен вик, надигна се и разтърка пръстите си. Мистър Джефри стоеше пред него с гневно святкащи очи и почукваше с пръчката по ръба на чина.

— Мастър Прайд, може би все пак ще ме удостоите с вниманието си — изрече учителят с отвратителната си усмивка, която разкриваше жълтите му зъби, и посочи с пръчката към дъската. — Може би ще ми окажете извънредно рядката чест да довършите задачата, която започнах.

Джейк изтри очите си, отиде неохотно до дъската и посегна към тебешира. Цифрите не му казваха нищо, абсолютно нищичко.

— Милостиви боже — промърмори мистър Джефри и застана зад него. Беше толкова близо, че Джейк усещаше дъха му върху косата си — и отвратителната кисела миризма, която излъчваше тялото му. — Вие не сте чули нито една дума от онова, което ви обяснявах цял следобед! Прав ли съм, мастър Прайд?

Джейк смръщи носле, опита се да не диша, коремчето му се сви на буца. Винаги се подготвяше така за неизбежната наказателна проповед. Думите не бяха толкова гневни, колкото го нараняваха, като малки стрели, които се забиваха в кожата му. От тях му се гадеше и той втренчи поглед в дългите редици числа, за да отклони вниманието си.

Шум от колела на карета по настланата с чакъл входна алея проникна слабо през затворения прозорец. Мистър Джефри прекъсна за момент саркастичната си тирада и пристъпи до прозореца.

— Очевидно негово благородие се завръща — отбеляза той, докато леко удряше пръчката в дланта на другата си ръка. — Сигурен съм, че ще се разтревожи ужасно, като научи за жалките постижения на единствения си… — Той млъкна изумено, когато Джейк напусна мястото си пред дъската и хукна към прозореца. Трябваше да се вдигне на пръсти, за да види какво става навън.

— Габи! Габи е тук! — Преди разгневеният домашен учител да каже или да направи нещо, Джейк бе изхвърчал от помещението и бързите му стъпки затрополиха надолу по стълбата.

Мистър Джефри приглади жакета си и се втурна да догони непослушния си ученик.

— Габи… Габи… Габи… — Джейк слезе като фурия във фоайето и се блъсна в мисис Бейли. Бъртрам току-що бе отворил входната врете и отскочи настрана, когато момчето профуча покрай него и едва не се изтърколи надолу по стълбите.

Габриел тъкмо бе слязла от каретата и изваждаше нещо, баща му стоеше зад нея. Още една карета бе спряла пред входа, но в изблика на радост Джейк не я забеляза.

— Габи! — изкрещя той в самозабрава.

Тя се обърна и лицето й светна.

— Джейк! — Прегърна го и го вдигна до гърдите си. — Ох, момче, колко си пораснал — проговори през смях тя и го целуна по бузката. — Едвам те вдигнах.

— Това е, защото навърших седем години — отговори възбудено той. — Къде беше толкова време? Сега ще останеш ли завинаги с нас?

— Напълно съзнавам, че заемам безславното второ място след Габриел — обади се развеселено Натаниъл, — но все пак е редно да поздравиш и баща си, Джейк.

Габриел се засмя и остави момчето на земята. С едва забележимо колебание момчето обърна поглед към баща си, но когато Натаниъл се усмихна и се наведе да го вдигне, Джейк го прегърна здраво и се притисна до него с такава пламенност, че бащата се разтрепери от вълнение.

— Лорд Прайд, моля най-покорно за извинение. — Носовият глас на мистър Джефри, гневен и покорен едновременно, прекъсна радостната среща. — Джейк няма право да напуска учебната стая по време на урок, и то по този неучтив и дързък начин. Веднага ще го накажа. Ела тук, млади човече! — Той излезе напред, очевидно решен да изтръгне ученика си от прегръдката на баща му.

— Все още ли сте тук, мистър Джефри? — Габриел го погледна с презрително стиснати устни. — Вие сте една отвратителна костенурка. Предлагам да си съберете багажа и веднага да напуснете този дом. Лорд Прайд ще ви изплати още едно месечно възнаграждение като обезщетение за внезапното уволнение, а каретата ще ви откара в Уинчестър, откъдето ще вземете пощенската карета и ще се върнете там, откъдето сте дошъл.

Тя потърка ръце, очевидно доволна от решаването на въпроса.

Мистър Джефри отвори уста и отново я затвори. Прилича досущ на дебелия стар шаран в езерото, помисли си блажено Джейк, неспособен да повярва на онова, което бе чул.

— Милорд? — Джефри се обърна към Натаниъл, търсейки помощ. — Наистина не знам какво да кажа…

— По-късно ще обсъдим това, Джефри — отвърна примирително Натаниъл и остави Джейк на земята. — Можете да бъдете сигурен, че ще уредим нещата по най-добрия начин.

Учителят се улови за реверите на жакета, сякаш се опитваше да спаси поне частица от авторитета си, обърна се рязко и избяга в къщата. Джейк изписка въодушевено.

— Ти го отпрати, Габи! Габи изхвърли гадния Джефри!

Габриел се засмя самодоволно.

— Понякога майките могат да бъдат много полезни.

Джейк примигна объркано и проговори страхопочтително:

— Ти ще ми бъдеш майка?

— Това ще ти хареса ли? — попита нежно тя, клекна пред него и вдигна брадичката му с един пръст.

Джейк я зяпна смаяно. После нададе див вик, втурна се да бяга, описа широк кръг около каретата, размахвайки ръце като криле на подивяло петле.

Джорджи, която тъкмо бе слязла от втората карета, се смееше от сърце.

— Явно е доволен — отбеляза весело тя.

— Наистина ли току-що отпрати бедния домашен учител, Габриел? — Саймън изглеждаше и шокиран, и развеселен.

— На всичкото отгоре го нарече отвратителна костенурка. — Майлс се ухили широко. — Честно казано, външността му е забележително грозна, даже за домашен учител.

— Предполагам, че поисках твърде много от теб, като те помолих да почакаш поне мастилото на венчалното ни свидетелство да изсъхне, преди да започнеш да налагаш волята си? — отбеляза Натаниъл с мрачно примирение.

— По отношение на Джефри не можех да чакам — защити се тя.

Натаниъл само поклати глава и повика сина си.

— Джейк! Ела веднага тук и поздрави нашите гости, както е редно.

Джейк се обърна рязко и се втурна към тях, надавайки радостни викове. Баща му го хвана за яката и го принуди да спре.

— Сигурно си спомняш лорд и лейди Ванбруг, Джейк?

Джейк кимна, твърде задъхан, за да каже нещо. Лицето му беше зачервено от напрежение, влажните коси залепнат по челото.

— Поклони се — настоя Натаниъл.

Пъшкайки, Джейк се поклони и протегна ръка за поздрав. После се обърна въпросително към Габи:

— Вече омъжена ли си за татко?

— Почти — отговори тя и изтри лицето му с кърпичката си. — Затова доведохме Джорджи и Саймън и Майлс. Утре ще се венчаем в църквата.

— Може ли да присъствам?

— Ама разбира се. Нали затова се върнахме — отговори тя и улови ръчичката му. — Искаш ли заедно да кажем на Прими, че мистър Джефри ни напуска?

Майлс ги проследи с поглед, когато влязоха в къщата. Джейк говореше непрекъснато, без да си поема дъх.

— Интересно, никога не си бях представил Габи като майка — рече той. — Досега винаги съм я смятал за екзотична птица.

— Глупости! — възрази енергично Джорджи. — Габи умее да общува с децата. Да я беше видял с малките ми братя и сестри! А малкият Нед я обожава.

— Няма ли да влезем? — попита рязко Натаниъл. Лицето му изведнъж бе помрачняло. Обърна се и закрачи към входа.

Саймън и Майлс си размениха многозначителни погледи.

— Какво лошо казах? — промърмори Джорджи и хвана мъжа си подръка.

— Нищо лошо — увери я Саймън. — Натаниъл реагира твърде чувствително на темата деца. Заради Хелън.

— Но оттогава са минали седем години!

— Той ще го преодолее. Габи ще се погрижи — рече уверено Майлс и задържа вратата, за да влязат Джорджи и мъжът й.

Габриел се появи на стълбата точно когато гостите влизаха в библиотеката.

— О, ето ви най-после! Джорджи, ела и ми помогни да избера коя рокля да облека за сватбата си. Ели тъкмо разопакова багажа ми, но аз не мога да реша дали да нося яркочервено — нали съм опозорена жена, която утре ще стане почтена съпруга, или по-добре нещо девическо, например муселин на цветчета.

— Ти нямаш муселинени рокли на цветчета — възрази Натаниъл, който вече беше по-спокоен. Наля на мъжете вино и добави: — Или поне аз не съм виждал.

— Може би е най-добре да съм по бричове. Това беше костюмът ми, когато датският капитан извърши церемонията.

— Какъв датски капитан? — попита изненадано Саймън.

— О, на кораба за Копенхаген. Натаниъл го помоли да ни ожени и той даде всичко от себе си, бедничкият, но не съм много сигурна, че знаеше какво върши, затова решихме да повторим венчавката, този път по всички правила. За да сме сигурни, нали разбирате? Не искаме децата ни да бъдат незаконни.

— Габи! — извика Джорджи, но изключение дълбоко шокирана.

Габриел се засмя самоуверено. Хвърли поглед към Натаниъл с надеждата да види усмивката му и бе шокирана. Лицето му беше вкаменено, устните стиснати, очите гледаха студено, изражението му внушаваше страх.

— Не намирам това забавно — отвърна остро той.

— И защо не? — Габриел приседна на облегалката на креслото. — Може да не е много умно, но не виждам какво лошо има.

— Беше безвкусно и без капка остроумие! Искаш ли чаша вино?

— Не, докато се държиш като еснаф. — Тя стана. — Ела в стаята ми, Джорджи, и ми помогни в избора.

Джорджи остави мъжете в библиотеката с видимо облекчение. Натаниъл изглеждаше гневен, другите двама гледаха смутено.

— Отдавна не бях виждала Натаниъл толкова мрачен — каза тя, щом се настаниха удобно в будоара на Габриел.

— Не обича да говори за деца — обясни братовчедка й. — Убеден е, че само той е виновен за смъртта на Хелън. Подозирам, че не иска повече деца.

— О! — намръщи се Джорджи. — А ти искаш ли да имаш деца?

— О, да, много — засмя се Габриел.

— И какво ще правиш?

— Надявам се да свикне бързо с новото си положение и да престане да се тревожи. Тогава ще се случи по съвсем естествен начин.

— Ами ако не свикне?

Габриел вдигна рамене.

— Ще мисля, когато му дойде времето. — Тя отвори гардероба и показа на Джорджи роклите, грижливо окачени от Ели. — Е, какво да облека? Не мога да нося черно, нали, все пак се омъжвам.

— Естествено, че няма да носиш черно — отговори възмутено Джорджи. — Дори ти не би направила такова нещо. — Тя огледа роклите. — Какво ще кажеш за тази?

Габриел наклони глава и огледа намръщено красивата роба от лилав крепдешин.

— Не, не мисля. Имам една от коприна с цвят на слонова кост, с черни панделки на ръкавите… А, ти ли си, Натаниъл? — Тя се обърна и се усмихна на съпруга си. — Мислиш ли, че бих могла да нося рокля с панделки от черно кадифе?

— Не бих се одързостил да имам мнение, когато става въпрос за гардероба ти отговори той със стиснати устни. Погледът му беше все така неприветлив. — Исках да се посъветваме за Джефри, но виждам, че си заета.

— Аз тъкмо си тръгвах — каза бързо Джорджи. — Трябва да помисля какво ще облека на сватбата ви.

— Мисля, че мисис Бейли е занесла багажа ви в червения апартамент — каза Натаниъл, официално както обикновено, и й отвори вратата.

— Благодаря. — Джорджи се изнесе бързо, питайки се какво, за бога, намира братовчедка й в мъж като Натаниъл Прайд. Понякога беше достъпен и любезен, но бързо ставаше студен и остър като камък.

Габриел погледна въпросително съпруга си.

— Защо имам чувството, че си дошъл да ми кажеш нещо неприятно?

— Какво става с теб? Откъде се взе тази вулгарна и недискретна забележка? — попита рязко той. — Смути всички ни.

— Не, ти смути всички ни — поправи го тя, — като ми се скара така грубо.

Натаниъл застана до отворения прозорец и се загледа навън, без да отговори. Над реката се носеха птици, вечерният въздух беше потискащо горещ.

Не искаше да води този разговор, но знаеше, че е длъжен да бъде откровен, заради Габриел. Досега не осъзнаваше колко силни са чувствата му към нея.

— Не искам повече деца, Габриел. — Най-сетне го каза!

Габриел приседна на ръба на дивана.

— Искаш да кажеш, че не искаш да забременея?

— То е същото. — Той се обърна към нея. Очите му светеха загрижено, но изражението му беше решително.

Габриел поклати глава.

— Не, разбира се, че не е същото. Трябва най-сетне да разбереш, че аз не съм като Хелън. Аз съм силна като кон и ти го знаеш много добре. Освен това…

— Не искам да говорим повече за това, Габриел — прекъсна я рязко той. — Не съм готов да създам още деца. Съжалявам.

— Не смяташ ли, че прибързваш? — попита тихо тя. — Не можеш да вземеш това решение, преди…

— Бях длъжен да ти го кажа — прекъсна я отново той. — Ако не можеш да го приемеш, ще проявя разбира не, ако ги… ако… — Той млъкна рязко, зарови пръсти в косата си, очите му блеснаха измъчено. — Ако пожелаеш да се откажеш от нашата сватба — изрече бързо той.

Божичко, този човек говореше сериозно! Инстинктивно тя се опита да разведри малко натегнатата атмосфера.

— Но ние вече сме женени!

Натаниъл поклати глава.

— Да забравим онази смешна церемония. Само бог знае дали беше легална, но аз съм готов да забравя, че се е състояла.

— Аз обаче не съм готова — възрази твърдо Габриел. И намирам, че е крайно неприлично от твоя страна да намекваш, че мога да извърша бигамия.

— Не си прави шеги с това.

— Шегувам се, защото не виждам какво друго бих могла да направя — отговори сърдито тя. — Ти се държиш детински.

— Напротив, говоря сериозно — избухна той. — И се опитвам да те предпазя от една фатална грешка.

— О, така ли! — Тя скочи и очите й засвяткаха гневно. — Ще ти кажа нещо, Натаниъл Прайд. Никой няма право да ме предпазва от каквото и да било. Ще правя грешки, колкото и когато си поискам. И ако това включва женитбата с един арогантен, самовлюбен, намръщен и безчовечен идиот, е, добре, така да бъде!

— Станала си невероятно свадлива — отговори меко Натаниъл, когато по вените му потече сладко облекчение.

— Защо ти не помислиш малко дали искаш да се ожениш за мен?

— О, мислил съм — отговори той с коварна усмивка. — Много пъти. Няма разлика.

— Копеле — изсъска тя и се засмя, облекчена, че болезненото напрежение е отслабнало. Той щеше да промени мнението си, но първо трябваше да се почувства сигурен в брака си — тя беше убедена в това. Имаха предостатъчно време.

— Съвсем случайно имам мнение по въпроса за черните кадифени панделки — каза Натаниъл. — Не ти позволявам да сложиш рокля с черни панделки. Това е сватба, не траурно бдение. — Той я притисна до гърдите си и вдигна лицето й към своето. — А щом се венчеем, няма да търпя ругатните на ужасната Ксантипа, да не говорим за пълната липса на респект, ясен ли съм?

Преди тя да е успяла да отговори, той подпечата обещанието си със страстна целувка. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, обхванаха хълбоците и я притиснаха към слабините му, за да задушат евентуалната съпротива. Устата й беше мека и податлива, тялото й моментално се стопли от желание.

Точно в този момент вратата се отвори с трясък.

— Габи, Габи, може ли да… о! — Джейк застана на прага и ги зяпна с отворена уста.

Натаниъл отпусна ръце и се обърна бавно към изчервения си син.

— Мисля, че забрави нещо — изрече строго той. — Какво прави човек, когато застане пред затворена врата?

Джейк запристъпва смутено от крак на крак.

— Чука.

— Правилно. Хайде сега излез и опитай още веднъж.

— Такива неща се забравят лесно, когато човек е развълнуван — намеси се Габриел.

Джейк й хвърли благодарен поглед и изчезна.

— Не е нужно постоянно да извиняваш грешките му — изсъска сърдито Натаниъл.

— Но той беше толкова смутен, бедничкият!

— Можеше да ни завари в още по-деликатна ситуация… — Натаниъл се намръщи и погледна към затворената врата. Какво прави толкова време отвън?

— Сигурно не смее да направи нов опит.

Натаниъл поклати глава и нетърпеливо отвори вратата. Джейк стоеше в коридора и хапеше долната си устна.

— С Габриел ли искаше да говориш? — попита бащата.

— Да, сър — кимна плахо детето.

— Хайде, влез. — Натаниъл му махна и Джейк се промуши светкавично покрай него. Застана пред Габриел, сплел ръце пред гърдите и я погледна умолително.

— Прими казва, че когато хората се женят, имат пажове — обяви той. — Може ли аз да ти бъда паж, когато се омъжваш за татко?

— Ама разбира се, Джейк. — Габриел се наведе да целуне сериозното малко лице. — Ще се чувствам почетена… и татко ти също. — Тя се обърна към Натаниъл и страхливият поглед на Джейк я последва.

— И аз ще се чувствам почетен — кимна той. — Всъщност смятах да ти предложа да направиш нещо много важно. Трябва ни някой, който да държи пръстена и да ми го връчи, когато каже свещеникът. Смяташ ли, че ще се справиш с тази отговорна задача?

Лицето на Джейк се зачерви от вълнение, кафявите очи станаха огромни. Неспособен да каже нито дума, той кимна тържествено няколко пъти. После се обърна и изскочи от стаята. Радостните му викове отекнаха по коридора към детската стая.

— Това беше истинско вдъхновение, татенце — отбеляза с усмивка Габриел. — Заслужаваш целувка.

— Само че аз искам повече от целувка — отговори Натаниъл. — Почакай първо да заключа вратата.

Следобед на следващия ден Джейк стоеше зад баща си в полутъмната селска църква и се взираше към изхода, където трябваше да се появи Габриел. Момченцето стискаше с такава сила простата златна халка, която му даде баща му, че ръбовете й се врязваха в запотената малка ръчичка.

Татко му бе казал, че на венчавката няма да присъства никой, освен тримата гости, Прими, мисис Бейли и останалите от персонала, готови да пожертват свободния си съботен следобед, за да присъстват на венчавката на лорд Прайд — в действителност обаче църквата беше пълна до последното място, цялото село се бе събрало, включително полските работници и арендаторите.

В коремчето на Джейк танцуваха пеперуди. Ами ако пропусне момента да подаде пръстена, или — това беше най-страшното от всичко — изпусне пръстена на пода? Той огледа подозрително неравните каменни плочи под краката си и си представи как златната халка се търкаля към пейките и изчезва под множеството крака…

Пристъпи крачка към баща си и го дръпна за ръкава.

— Какво ще стане, ако го изпусна? — попита той, уж шепнешком, но хората от първите пейки го чуха съвсем ясно.

— Ще го намерим и ще си го вземем — отговори с усмивка Натаниъл.

Джейк кимна, но не пусна жакета на баща си. Така се чувстваше по-сигурен.

Шепотът се усили и всички глави се обърнаха към портала. Джейк побърза да ги последва. Габи влезе в църквата под ръка с лорд Ванбрут. Тя се усмихваше и кимаше на хората по пейките, а когато стигна до Джейк, се наведе и го целуна.

— Може да го изпусна — пошепна й той.

— Тогава ще го вдигнем — отговори тя, също като татко му, и той се почувства по-спокоен. Значи не беше чак толкова лошо. Пусна жакета на баща си и се огледа самоуверено, когато отец Адисън започна службата с най-тържествения си глас.

— Господи, мисля, че ще се разплача — пошепна трогнато Джорджи. — Габи е красива като картинка.

Майлс беше онемял от възхищение. Натаниъл бе успял да я разубеди и тя не носеше роклята с черните панделки. Сватбената й одежда беше бледосива, отворена отпред, за да разкрие фуста от брюкселска дантела. Косата й беше вдигната на темето и увита със сребърна лента, обсипана с перли. Перли красяха съвършената шия и китките, а кремавата бледност на лицето й създаваше замайващ контраст с тъмните очи и червените коси.

Натаниъл трепереше с цялото си тяло. Дали някога щеше да свикне с нея и да престане да се задъхва, щом я види? Тя го дари с една от обичайните си криви усмивки, очите й блеснаха и той разбра, че магията й никога няма да загуби власт над него.

— С този пръстен ставам твой съпруг… — поде отец Адисън. Джейк моментално протегна ръка. Баща му взе пръстена от потната му длан и разроши косата му. Габи му намигна весело, Джейк стисна едното си око и смръщи носле, за да го направи като нея.

— Уважавам те с моето тяло…

Ръката на Габриел затрепери, пръстите й стиснаха неговите, погледите им се сляха.

Джорджи престана да се бори и захълца с удоволствие в кърпичката си, даже Майлс запримигва често-често. Магнетичната притегателна сила между мъжа и жената пред олтара се долавяше физически в утихналата църква.

Свещеникът благослови новобрачните, органистът засвири и лорд и лейди Прайд влязоха в сакристията, за да се запишат в църковния регистър.

— Джейк, трябва да свършиш нещо за мен — каза Натаниъл, — по първо да намеря отнякъде лист хартия… О, благодаря. — Той пое листа и перото, които му подаде викарият, и бързо написа няколко думи. — Занеси това на управителя мистър Стюарт. Той беше в църквата, но сега сигурно е отвън и чака излизането ни. Ще го намериш ли?

Джейк кимна тържествено, грабна бележката и хукна навън.

— За какво става въпрос? — Габриел се подписа в главната книга и отстъпи настрана. Сега беше ред на Натаниъл.

— Не очаквах да дойдат толкова хора — обясни той. — Смятам, че е редно да отворим някоя и друга бъчвичка. Стюарт трябва да се погрижи хората от селото да се съберат в „Червения лъв“ и да пият за здравето на лорд и лейди Прайд.

Габриел се усмихна зарадвано. Още когато бяха излезли с лодката, бе открила един друг Натаниъл в ролята на земевладелец — роля, която той изпълняваше с удоволствие и съвсем естествено. А арендаторите, полските работници и всички селяни бяха привързани към своя лорд и му служеха вярно.

Двамата излязоха навън и веднага бяха обкръжени от тълпа поздравяващи. Жените се кланяха, мъжете въртяха шапките си в ръце и смутено произнасяха пожелания за щастие, майките енергично бутаха напред плахите си деца.

Всичко това придаваше на венчавката тържественост и окончателност, за които Габриел не беше вярвала, че ги желае или че има нужда от тях. Въпреки това публичното признание я изпълни с дълбока благодарност. Едва сега се почувства наистина съпруга на Натаниъл Прайд. Миналото, изпълнено с измами и страх, бе останало зад гърба й. От днес нататък щеше да бъде само съпруга и майка.

Ако можеше да прочете мислите й, Талейран сигурно щеше да се изсмее.

— Време за меден месец — пошепна тя, когато множеството се раздели и двамата с Натаниъл излязоха от църковния двор.

— Точно така — кимна лорд Прайд, ръката му се плъзна по гърба й и я улови здраво за дупето.

— Престани! — изсъска тя. — Всички ни гледат! — Направи голяма крачка напред, но ръката му упорито я последва.

— Какво от това? Сега си ми законна съпруга и мога да правя с теб, каквото си искам… и където си искам. — Той се усмихна с такова самодоволство, че Габриел избухна в луд смях.

— Защо имам чувството, че нашите домакини не искат и да знаят за нас? — попита Майлс.

— Най-добре е да идем в Лимингтън и да похапнем — кимна Саймън и се огледа търсещо. — Къде е Джейк? А, ето го. — Посегна и хвана за ръкава момченцето, което мина покрай тях с важна физиономия. — Искаш ли да дойдеш с нас в Лимингтън, Джейк?

— С Габи и татко?

Джорджи поклати глава.

— Не, само с нас.

Джейк се намръщи подозрително. Татко му и Габи се отдалечаваха бързо, вървяха съвсем близо един до друг. Това му напомни как бе нахлул в стаята на Габи и ги бе видял да се целуват. Бузките му пламнаха и той кимна.

— Да, с удоволствие. Ако татко няма нищо против.

— Не се притеснявай за татко си — отвърна весело кръстникът му и го улови за ръка. — Съмнявам се, че в момента баща ти е в състояние да мисли за нещо друго, освен за съпругата си.